Още
    Начало Блог Страница 30

    Сирма войвода – успешно заблудила четата си, че е мъж

    Легендите за български жени-героини не са една и две. Една от впечатляващите дами от българската хайдушка история е Сирма Кръстева или по-известна като Сирма войвода.

    Родена е през 1776 г. в с. Тресонче, Дебърско. Баща ѝ, Стрезо Дичов, бил прочут живописец и резбар. Ангелина и Стрезо Дичови кръстили дъщеря си Сирма, в превод от гръцки означавало „магия“, а в български диалекти се употребява със значението „сърп“. Каквото и да се вземе предвид, името пасвало идеално на характера на младата дама.

    Барелеф със Сирма войвода и четата ѝ, част от скулпторите с лъвове в Скопие. Уикипедия

    Сирма не понесла факта, че най-добрата ѝ приятелка Ружа е похитена, заедно с още няколко момичета, от турски богаташ в района. През 1794 г. борбената девойка събрала малък хайдушки отряд и „хванала гората“.

    Повече от 20 години Сирма войвода защитавала геройски населението на Македонския край и по-конкретно в Дебърско, Кичевско, Крушевско и около Прилеп от своеволията на албанските разбойници през 18 век. Хайдушката чета обитавала предимно Шар планина и разклоненията Бабин трап, Стогово, Барбура, Кърчин.

    Сирма Войвода успява да унищожи един от най-страшните потисници в района – Амза бей. В сражението тя получава тежки наранявания. До възстановяването ѝ за нея се грижил изцяло Вълко Спиров – байрактар на четата.

    Колкото и странно да изглежда, Сирма е предвождала своя хайдушки отряд без никой от членовете му да заподозре, че войводата им не е мъж, а жена. Легендата за Сирма войвода застъпва подробно точно този факт –тя умело се правела на мъж и затова успяла да предвожда дълго време хайдушката чета.

    Легендата разказва, че мъжете от четата не желаели да ги предвожда жена. Когато осъзнали, че войводата им не е мъж, те се ядосали и настояли Сирма да предаде лидерския пост. Тази ситуация е възпята и в хайдушките народни песни.

    Историята не може да каже колко време Сирма войвода е била начело на своя хайдушки отряд. От допълнението на Димитър Миладинов  в сборника на Братя Миладинови четем следното: „момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (свалиха) петлиците от гръдите…”.

    Сирма войвода овладяла ситуацията и не се поддала на емоцията. Тя предложила на хайдутите от своята чета да направят своя избор на нов войвода като всички бъдат подложени на различни изпитания. Най-добрият трябвало да заеме лидерския пост. Започнали изпитанията и всеки път изборът падал върху нея самата. Една от задачите била точна стрелба и единствено Сирма войвода успявала да уцели пръстен, завързан на отдалечено дърво.

    Сред другите трудни задачи влизало и състезание по далечно хвърляне на камък, което пак спечелила предводителката Сирма. На практика, било непосилно хайдутите от четата да я победят. Така седемдесетте човека, които според легендата борбената мома водела през горите, единодушно приели тя да остане техен войвода.

    След няколко години  опасен хайдушки живот из горите на Шар планина, през 1818 г. Сирма войвода се установява в гр. Прилеп, където се оженила за байрактаря на четата Вълко Спиров. Тя така и не се върнала повече в гората, за да продължи опасния хайдушкия живот. Бившата хайдутка станала примерна съпруга, колкото и невероятно да звучи това. Димитър Миладинов с възхита разказва и за други забележителни нейни качества. Тя можела за един ден да измине разстоянието от Крушево до Прилеп и обратно!

    Димитър Миладинов се среща със Сирма Кръстева през 1856-57 година. В сведения под песента той разказва за срещата си с вече възрастната войвода: „Нея осемдесетгодишна видяхме в град Прилеп и от нейната уста чухме за младостта ѝ. В одаята ѝ под възглавница държеше кобурите пълни и саби, обвесени на зида, висяха над нея“. В сборника си „Български народни песни“ песента за Сирма Войвода е записана под номер 212, в раздела Хайдутски песни.

    Съдбата, обаче,  решила да я удари на стари години. Сирма била убита от турци, докато през 1864 година пътувала от Прилеп за Варош. В Музея на македонската борба в Скопие е изложена нейна восъчна фигура. Нейната по-голяма сестра е Боряна войвода.

    5-те най-големи космодруми в света

    Байконур. Това е първият и най-голям космически полигон в света. Той се намира на територията на Казахстан и заема площ от 6717 кв. км. От него са изстреляни около 5 хиляди ракети. Именно оттук в космоса бил изпратен първият спътник в света. Оттук излетял и първият космонавт – Юрий Гагарин.

    Байконур. Уикипедия

    Местоположението на космодрома било избирано много внимателно. Специална комисия разгледала няколко потенциални територии. Решаващо станало мнението на Михаил Рязански, съветски радиооператор и конструктор на ракетни и космически технологии. Той сметнал, че районът на Къзъл-Ординската област в Казахстан близо до река Сър-даря е най-добрият вариант.

    Създаването на „Байконур“ било един от най-големите строителни проекти в СССР. Той бил секретен, което създавало редица трудности. Необходимо било да се строи така, че сградите да не се виждат от минаващата наблизо железопътна линия Чкалов – Ташкент. Работата се ръководела от Георгий Шубников , генерал-майор от инженерно-техническата служба. Пръв началник на космодрума в деня на откриването му, 2 юни 1955 г., станал генерал-лейтенант Алексей Нестеренко.

    „Байконур“ станал световно известен на 4 октомври 1957 г., когато съветските учени изстреляли в орбита първия изкуствен спътник на Земята ПС-1. По-малко от 4 години по-късно от космодрума бил изстрелян космическият кораб „Восток-1″ с Гагарин на борда.

    На територията на Байконур има 5 действащи комплекса за изстрелване на ракети и 13 монтажни корпуса. Също така космодрумът включва завод за производство на специално гориво. В момента функционират две летища, а по протежение на територията са положени 470 км железопътни линии. В Байконур има специална традиция: всеки космонавт преди полета си засажда лично дърво на алеята, чието начало е положено от Юрий Гагарин.

    Кейп Канаверал. Уикипедия

    . Пълното име на този космодрум е „База на военно-въздушните сили на САЩ на нос Канаверал и космически център „Джон Фицджералд Кенеди“. Намира се в щата Флорида, има територия 570 кв. км. Пръв директор на комплекса бил д-р Курт Х. Дебус. Оттук са изстреляни автоматични междупланетни станции и първите марсоходи; стартира Apollo 11 с астронавтите Нийл Армстронг и Едуин Олдрин.

    Ракетните изпитания на нос Канаверал започват още през 1949 г., но са неуспешни и са извършвани от временни площадки. В пълноценен космодрум структурите са организирани едва в края на 1950-те години. До 1962 г. територията на космодрума е разширена. Космическият център получил името Кенеди след трагичната смърт на президента, в знак на почит към него и съдействието му в космическите програми. През 1960-те години именно тук са разработени лунните програми „Меркурий“, „Джемини“ и „Аполо“, за пръв път е организиран отряд от астронавти на НАСА, който изпълнил общо 6 пилотирани полета. За програмата „Джемини“ били създадени космически кораби от нова серия, способни да извършват стиковка на космически апарати.

    Целта на програмата „Аполо“ било кацането на човек на Луната, което се състояло през 1969 г. Друго постижение на тази програма било създаването на тристепенна ракета-носител Saturn V. За нейните стартове бил построен нов ракетен комплекс №39, който включва хангар за четири ракети.

    Космодрумът бил повреден два пъти – първо през 2004 г. по време на урагана „Франсис“, а втори път – година по-късно, в разгара на урагана „Уилма“. На 30 май 2020 г. оттук беше извършен първият частен полет в космоса, иницииран от компанията SpaceX, собственост на Илон Мъск.

    „Куру“.

    Стартова площадка ELA 2, от която са извършвани изстрелванията на ракета „Ариана 4“. Уикипедия

    Официалното име на този космодрум е „Космически център на Гвиана“. Намира се във Френска Гвиана, на североизточния бряг на Южна Америка. Преди да одобри проекта, френското правителство обмислило 14 възможни места за строителство. Южноамериканският бряг се оказал най-удачен вариант. Космодрумът „Куру „е открит на 14 април 1964 г. Четири години по-късно от космическия център била изстреляна ракетата Ariane-1. По-нататък към тази програма се присъединила Европейската космическа агенция. Тя играе значителна роля за френския космодрум, тъй като осигурява основното му финансиране. Космическият център в Гвиана се използва активно за стартиране на европейски космически програми, а също така поддържа сътрудничество със САЩ и Русия. През 2010 г. от територията на космодрума беше изстреляна руската ракета-носител „Союз-2“.

    „Цзюцзюан“. Този космодрум се намира в Китай, провинция Гансу. Площта му е 2800 кв. км. На територията му има три стартови комплекса, но в момента само един от тях работи открито, другите са предназначени за военни нужди. Гражданският комплекс с две пускови площадки се използва за изстрелване на ракети-носители и пилотирани космически кораби.

    Космодрумът „Цзюцзюан“ е открит на 20 октомври 1958 г. Първото изстрелване било на съветска ракета с малък обхват през 1960 година. Скоро Китай започнал да произвежда собствени космически апарати. Първата китайска ракета „Дунфен-1″ била изстреляна на 5 ноември 1960 г. Следващите 30 години от космодрума са изстрелвани китайски спътници.

    През 1990-те години Китай започва активно сътрудничество с чужди държави. На територията на космодрума била построена сграда, която позволява да се извършва вертикално сглобяване на ракети-носители. На 15 октомври 2003 г. беше изстрелян космически кораб с първия китайски космонавт Ян Ливей на борда.

    Плесецк. Намира се в централната част на Архангелска област, Русия. Територията му е 1762 кв. км. Той е замислен като военен обект за съхранение и сглобяване на междуконтиненталните балистични ракети Р-7.

    Старт на ракетата носител «Съюз-2» от космодрума „Плесецк „(2016 г.). Уикипедия

    Поради нарастващото напрежение в космическата надпревара между СССР и САЩ през 1960-те години се появила необходимост от разширяване на космическите ресурси. Така космодрумът в Плесецк започнал да се използва като „втори Байконур“. Днес той включва 6 космически центъра. Два от тях се занимават с тестване на ракетно-космически комплекси. Трети обслужва изпитателни пускове, а четвъртият – междуконтинентални балистични ракети. Другите са аналитични центрове, които събират и контролират информация.

    Произходът на името „България“

    Когато говорим за името на нашата Родина и нашия народ, трябва веднага да уточним: неговият произход е неизвестен. По въпроса съществуват доста хипотези, но те си остават именно хипотези, тоест, предположения без твърди доказателства в полза на една или друга.

    Сред нашите възрожденци от ХІХ век се споменава, че съществуват предания как българите са дошли от Индия; също и от някакъв персийски град, който бил разрушен – предполага се, че става дума за град Балх. Георги С. Раковски твърди, че сме арийци, което се доказвало от наставката „-ари“, както и, че прадедите ни в миналото се наричали „кимери“. (Така ще се окаже, че кимериецът Конан Варваринът от прочутия холивудски филм, всъщност, пресъздава образа на древен българин – тук е моментът всеки, който се чувства комплексиран на национална тема, да се възгордее).

    Кубрат със своите синове. Картина от 1926 г. на българския художник Димитър Гюдженов. Снимка: Уикипедия

    Съществува хипотеза, че носим името си от река Волга („волгари“ – „болгари“). Само, че по времето на формиране на националности в Поволжието тя се е наричала Итил.

    Според други изследователи сме били повлечени от хунското нашествие към Европа – известно е, че хуните присъединявали към своя племенен съюз срещнатите по пътя си племена. В подкрепа се привежда споменатото в „Именника на българските канове“, че първият български кан е Ирник; очевидно става дума за най-малкия син на Атила и за събития след смъртта на баща му, когато хунският съюз се разпада. Според тази хипотеза името „българи“ произхожда от от алтайския глагол „булгамак“ – разбърквам, смесвам. Защо обаче самите българи ще се наричат „смесени“, не е ясно. Много народи са се образували от смесване на различни племена, но не извеждат това в названието си.

    Някои учени смятат, че името българи произлиза от съчетанието на тюркските думи „булг“ и „ури“, което означава „смесени угри“. Сиреч, българите са били угро-фински народ, сроден на маджарите (унгарците). Но повечето историци отхвърлят тази хипотеза. По-ново мнение предполага, че названието „българи“ произлиза от монголското „булган“ – така наричат там самура (бялката), като се смята, че това животно било тотем на древните ни предци. Но българите не са азиатски антропогенен тип, а европеиди.

    Паметник на Аспарух в Добрич (скулпт. В. Минеков)

    „Българи“ се свързва още с думата „бългаерон“ от езика на древното племе алани – означаваща хора, които живеят в подножието на планина, загорци. В Средновековието България наистина е била наричана „Загора“ в официални документи, например в две грамоти на цар Иван-Александър, където се срещат фразите: „… договор на Александър – цар на Загора или България с Венецианската сеньория“ и „… императора на Загора, Александър“.

    Възможно е „българи“ да произхожда от град Балх в едноименната провинция на днешен Афганистан, на 20 км от столицата на провинцията град Мазари Шариф. Той бил древна столица на племенното образувание около него. По-късно това название преминава през „Бахлика“ и се установява на „Балхара“. Тази теория, впрочем, постепенно се възприема от все повече историци. Освен това, археологическите проучвания сочат, че прабългарите, живели в района на Добруджа, са били сармати. А за сарматите се знае, че преди да мигрират към Кавказ и още на запад, са живели в района на град Балх.

    Балх. Уикипедия

    Лансира се и хипотезата, че „българи“ означава „граждани, жители на градове“. Това може да обясни многочислените споменавания в района на Памир на държави и градове с названия като Бугар, Палгар, Болуга, Бахлика, Балхара.

    Други учени сочат приликата на иранската дума „бон-гар“ с „българ“. Има легенда в Иран, че когато Александър Македонски завладява Персия, много хора се скриват на дъното („бон“) на пещера („гар“). После излезли и построили град.

    Не може да се избяга и от сходството с думата за мляна пшеница „булгур“ – кюрдска по произход. Тя съществува и в персийския (фарси) със същото значение – което още веднъж ни навежда на мисълта за родството между иранци и българи.

    Интересна е хипотезата, свързана с Ирландия. Някои източно-ирански племена в Памир, прогонени от нашествието на Александър Македонски, тръгват на запад и се заселват в келтските земи на Британия. Сред тях се споменава народ „болги“ в Ирландия, наричани обаче на старо-келтски „болгар“. Те представлявали четвъртата вълна от заселници на британските острови.

    Така или иначе, очевидно е, че името на нашия народ, нашето име, води началото си от най-дълбока древност – макар засега все още да не е открит точния му извор.

    Но, доколкото то и свързаните с него събития в миналото не са лично наша заслуга, може би е най-добре да оставим споровете на историците. А ние нека опитаме да намерим поводи за гордост не сред деянията на прадедите ни в миналото, което е повод за тяхна гордост и в тяхното време – а сред нашите собствени деяния в днешния ден и в нашето време. Докато все още съществува България – предвид кошмарните ни демографски перспективи…

    Само когато се взираме повече в собствените си дела и в собственото си време, вместо безплодно да ровим праха на древността, ще добавим може би (ако ни стигнат силите!) още няколко свежи лаврови клонки в славния венец на българската история.

    Нарочно удавени в океана роби носели немалка печалба на робовладелците

    Историята е пълна с мрачни примери за антихуманното отношение на хората един към друг. От изхвърлянето на роби в океана, за да се удавят и застрахователни претенции за цената им, до сляпата вяра в пазарните философии по време на криза, довела до смъртта на милиони. Тъй като историята изобилства от подобни мрачни доказателства, тук сме подбрали няколко потресаващи примера за тези тъмни, но по-малко известни моменти от историята.

    Милиони африканци са изпратени към Новия свят благодарение на Трансатлантическата търговия с роби

    Трансатлантическата търговия с роби е един от мрачните епизоди на историята, продължил почти четиристотин години, от 16 до 19 век. Тя е част от „златния“ триъгълник, свързващ Новия свят, Европа и Африка. Суровините се изпращат от Новия свят към Европа, а готовите изделия се транспортират от Европа до Африка, където се разменят за роби, които се изпращат в Новия свят, за да се трудят за добива на повече суровини.

    По време на Трансатлантическата търговия с роби приблизително 12 – 15 милиона африканци са изпратени в Новия свят като роби, което е грозно, жестоко, брутално и нечовешко. Поне е било за онези, които оцеляват през ужасяващия Среден етап от прехода от Африка към Новия свят, по време на който загиват милиони роби.

    Реклама за търг на роби от 1769 г. в Чарлстън, Южна Каролина.

    Етапи от Пътуването на робите

    Транспортирането на африканците от това, което европейците наричат Тъмния континент към Новия свят, било разделено на три етапа, често наричани пасажи. Всеки пасаж бил ​​белязан от свои характерни жестокости и предизвикателства, но именно Средният пасаж бил най-скандален и жесток.

    Първият пасаж обхваща придвижването на пленниците към африканските пристанища, за да бъдат натоварени на кораби. Средният етап е моментът, в който африканците са товарени на робски кораби, натъпкани като сардини, за да увеличат максимално броя на човешките товарни единици и оковани на място в ужасяващи условия на път за Новия свят. Последният етап бил пътуването на оцелелите роби от пристанищата в Новия свят, като Чарлстън, Южна Каролина, до плантациите или друга дестинация, където те щели бъдат оставени да работят.

    Напречно сечение на модел на робски кораб. Национален музей на американската история

    Ужасите на средния етап на придвижване

    В зависимост от метеорологичните условия и преобладаващите ветрове, робските кораби, натъпкани с оковани нещастници, можели да пътуват от един до шест месеца, за да завършат пътуването по Средния етап. Пътуването на роби от Африка до Новия свят често се описвало като истински ад и за известно време това нямало смисъл на литературна хипербола: малко неща били по-ужасяващи и мрачни от трюма на робски кораб по време на Средния етап.

    За да спестят място, робите били оковавани за глезените си по двойки и привързвани към стълбове. На някои кораби позволявали на робите да се движат през деня, но повечето ги държали оковани на място по  време на цялото пътуване. Хранели се само веднъж на ден, ако изобщо ги хранели. Телесните функции се изпълнявали на място и робите често прекарвали цялото пътуване намазани с урина, повръщано и екскременти. Болестите в трюмовете за роби били много и смъртността била висока. Екипажите избягвали да влизат в тъмните и опасни робски трюмове, а робите понякога прекарвали дни, заковани до гниещи трупове. Вонята била ужасяваща, а моряците на някои кораби често се шегували, че могат да надушат робски кораб от километри, много преди да се види.

    Жестоката математика на рационалното поддържане на робските кораби

    Когато по време на Средния етап храната и водата на робските кораби се изчерпвали, екипажът на кораба първо се грижел за себе си. Когато трансатлантическите плавания отнемали повече време от очакваното и средствата за издръжка намалявали, капитаните на робските кораби често правели жестоки и хладнокръвни сметки, за да спасят каквото могат от техния човешки товар.

    За да сметнат как да разделят останалата храна и вода за успешно пристигане в пристанището с поне няколко живи роби, които да продадат, те прибягват към хладнокръвно убийство. След като ставало ясно, че с наличната храна и вода могат да издържат само определен брой роби, жестоката логика на ситуацията изисквала да се отърват от излишните роби. Така те били хвърляни зад борда, за да се удавят или да бъдат погълнати от акулите, които редовно придружавали робските кораби.

    Хвърляне на роби зад борда.

    Хвърляне на живи роби зад борда

    Най-скандалният и най-добре документиран подобен инцидент на хвърляне на живи африкански роби зад борда бил на робския кораб Зонг  в края на ноември 1781 г. Започвайки от 29-ти ноември и няколко дни след това, капитанът на Зонг се отдал на смъртоносен гуляй, по време на които над 130 африканци били хвърлени зад борда, за да се удавят в Атлантическия океан. Събитието става известно като клането в Зонг.

    Инцидентът е шокиращ за съвременните разбирания, но по онова време подобни събития са били достатъчно чести и убийството вероятно щяло да бъде забравено, освен ако не бил един обрат. Събитието останало в историята, тъй като, когато корабът най-накрая стигнал до пристанището в Ямайка, неговите собственици подали застрахователен иск за възстановяване на цената на робите, хвърлени зад борда. Следващите съдебни спорове и законните прецеденти запазили детайлите от клането в Зонг за поколенията.

    Застраховане на роби

    Зонг бил собственост на Ливърпулския синдикат за търговия с роби Грегсън. Обичайна бизнес практика по онова време била такава, че синдикатът сключвал застраховка за живота на своя човешки товар. Докато преминавали през Атлантическия океан, натоварени с роби, грешки в навигацията предизвиквали удължаване на пътуването повече от очакваното. В резултат на това храната и водата свършвали. Така капитанът решавал да намали броя на гърлата за хранене и поене като хвърлял африканците зад борда.

    Когато собствениците на Зонг подали иск за убитите роби, застрахователите отказали да платят с мотива, че ищците са убили робите, за които сега искат да получат обезщетение. Така синдикатът Грегсън завел дело и спечелил в съда. В Грегсън срещу Гилбърт през 1783 г било установено, че убийството на роби е законно при обстоятелствата по случая, което означава, че застрахователите могат да бъдат накарани да платят.

    Клането в Зонг.

    Обжалване и отмяна на шокиращото решение

    Застрахователите обжалвали присъдата на първоинстанционния съд, с искане да се отмени и делото да бъде повторно разгледано. В съдебно заседание пред съда на Кралската скамейка главният съдия, лорд Менсфийлд и още двама съдии на Кралския съд отменят решението на съда от първа инстанция.

    Промяната не е направена заради човечността или защото робовладелците са извършили убийство. Съдът отменя решението въз основа на новопредставени доказателства, показващи, че робите са били хвърлени зад борда поради небрежност на капитана на кораба. Делото било изпратено обратно в съда на първа инстанция за ново разглеждане.

    Стефан Дуньов – героят, за когото претендират четири народа

    За Стефан Дуньов у нас не се говори много, въпреки че остава герой на четири държави: Унгария, Италия, Румъния и България. Може дори да се каже, че е непознат за голяма част от сънародниците ни.

    На негово име е кръстена улица в Будапеща.  Държавната библиотека в Будапеща и в град Арад в Румъния разполага с Фонд „Дуньов“. В градчето Винга е съхранена къщата, в която се е родил и живял героя. В античната част на Рим, на хълма Джаниколо, в алеята с бюстовете на гарибалдистите се нарежда и бюстът на Стефан Дуньов – наречен „Героят от Волтурно“, рицар на италианския орден за храброст „Св. Лазар и Мавриций“.

    Фонд „Дуньов“ има и в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, а в един от новите столични квартали, една от улиците носи неговото име. През 2002 г. във Велико Търново, на едноименния площад е поставена възпоменателна плоча.

    Но да се върнем в самото начало. През 1816 г. в село Винга се ражда Стефан Дуньов, в семейството на банатски българи-земеделци. Семейство Дуньови са наследници на буден чипровски род, останал в унгарско след разгрома на въстанието от 1688 г.

    Стефан учи в гимназия в гр. Арад и завършва с отличие. Той владее немски и унгарски, но не се съгласява да стане чиновник. Избран за общински съветник, младият унгарски гражданин застава начело на съпротивата срещу задължителното изучаване на немски и настоява навсякъде да се пише и говори на роден език. През 1843 г. завършва Юридическия факултет на университета „Петер Пазман” в Будапеща. Там изучава право, финанси и чужди езици. Взема дейно участие в подготовката на предстоящата национална революция.

    Къщата, в която е роден и живял Стефан Дуньов

    Стефан Дуньов е сред най-близките приятели и съратници на водача на Унгарската национална революция Шандор Петьофи. Вече дипломиран адвокат, Стефан напуска Будапеща и се връща в родния си край, за да помага на единомишлениците си и да ги води в предстоящите сражения. Когато започва революцията, Лайош Кошут го вика в столицата, за да влезе в Комитета за национална отбрана и да го назначи за свой емисар в Банатска област. За около два месеца Дуньов взема властта, прилага 12-те принципа за национално самоуправление на Кошут и обучава множество доброволци.

    През юни 1848 г. австрийският император взима подкрепления от хърватската армия начело с бан Елачич и моли руския император Николай I за помощ. Австрийски агенти успяват да убедят румънски селяни и други бедняци да се опълчат на събратята си унгарци. Лайош Кошут и Шандор Петьофи подписват призив до унгарския народ да защити страната си. Стефан Дуньов застава начело на първия доброволчески отряд от гр. Арад. При него се събират унгарци и стотици банатски българи. Бойното им кръщение е при Накбечкерек.

    Австрийската артилерия е безмилостна срещу революционерите. Ненадейно Банатският ескадрон нахлува в артилерийската позиция, съсича разчетите и преследва бягащите войници. Оръдията на пленената батарея се обръщат срещу императорските войски. В продължение на месец ескадронът на Дуньов е решаващ фактор в сраженията при Накбечкерек.

    Не след дълго унгарските полкове настъпват и разгромяват хърватските войски на бан Елачич. Императорският щаб оценява ролята на кавалеристите на Дуньов и им залага няколко капана. Прозорливият командир, обаче, разбира какви са плановете и надхитря противника си. Военният му талант е оценен и капитан, след това майор и подполковник Дуньов заминава като адютант на дивизионния командир Гало Ласло в най-тежките битки. Непобедимият ескадрон на Дуньов има важна роля при победите при Зента, Ковил и Качи. Лайош Кошут лично му присъжда званието „полковник”. Така Стефан Дуньов се оказва първият български полковник в новата ни история.

    Николай I не закъснява да накаже малката държава. Огромна руска армия, командвана от генерал Паскевич, преминава Карпатите и ведно с австрийските войски започва да унищожава унгарските революционери.

    Паметник на Стефан Дуньов в Чипровци

    Полковник Дуньов не слиза от коня с дни. В нощно сражение бива ранен в крака. Ляга в талига и така продължава да командва хората си. Лекарите се боят от най-лошото и настояват за ампутация на крака му. Стефан отказва. Всички смятат, че го спасява някакво чудо.

    За съжаление революцията е смазана. Комитетът за национална отбрана обявява капитулация, за да предотврати допълнителни жертви. За пленените офицери контрареволюционният трибунал налага: „Смърт чрез обесване”.

    След като е публикувана присъдата на Дуньов, Задграничното унгарско правителство на Лайош Кошут залива с протести австрийските посолства, за да събуди общественото мнение, привлича на своя страна авторитетни учени, писатели и политици. Заедно с 5 000 унгарски патриоти Лайош Кошут успява да се скрие в Османската империя. Султанът печели позиции за сметка на европейските лидери.

    Смъртната присъда на Стефан е заменена с десет години затвор. Някои от тези години Дуньов лежи в единична килия в най-страшния австрийски затвор „Кьониггрец”. Там изучава стопански науки и военна стратегия, учи чужди езици.

    Само две години след като е освободен от затвора, през 1859 г., започва Италиано-австрийската война и вечният воин нелегално преминава в Италия.

    Италия става третата му родина. Гарибалди току-що е преминал р. Тичино с 5-хилядния си отряд алпийски стрелци, за да се изправи срещу 40-хилядната армия на ген. Урбан. Младата италианска армия се нуждае от опитни офицери, затова Гарибалди назначава Стефан Дуньов за командир на полк. Под негово командване се сражават италианци, брат му Йожеф, отряд банатски българи и унгарци, емигрирали в Италия след 1848-а. Те са лошо въоръжени, нямат провизии, преследва ги многоброен противник, но оцеляват на магия и печелят победи. След пробив на Южния фронт сред италианските войски настъпва паника. Само полкът на Дуньов не губи самообладание, удържа настъплението на превъзхождащия противник при р. Волтурно и срива планираната дълбока офанзива.

    Битка при Волтурно 1860 г.

    Стефан Дуньов е награден с най-високите отличия на италианската държава: савойски кавалерски орден за заслуги и Рицарски кръст на Ордена на Св. Мавриций, звание „полковник” от Италианската армия и военноинвалидна пенсия.

    Ампутират левия му крак. Стефан Дуньов отказва да се завърне в Унгария, докато Лайош Кошут не бъде напълно реабилитиран и официално приет в родината си. Насочва се към научна дейност. Прави преводи, пише книга и множество статии по икономически проблеми в италианския и в унгарския печат.

    Дуньов поддържа кореспонденция с Гарибалди до края на живота му  през 1882 г. Участва в работата на задграничния унгарски директорат в Торонто. Умира на 73 години през 1889 г. в гр. Пистоя. Италия му отдава заслужени военни почести.

    Автор: Десислава Михалева

    Папските були

    Известно е, че когато римските папи искат да издадат важен документ със силата на закон за католическия свят, той носи името „була“. Всяка була имала свое название, под което оставала в историята. Кои са по-известните були?

    „Magni esteimamus“ на папа Папа Бенедикт XVI от 2011 г.

    «Omne Datum Optimum» (1139 г.) – „Всеки дар е съвършен“. Автор: папа Инокентий II. Тази була изиграва значителна роля в историята на монашеско-рицарския орден на тамплиерите. Тя утвърдила неговите пълномощия и сравнителната му независимост от католическата Църква. След приемането на булата тамплиерите вече не трябвало да се подчиняват на регионалните епископи – вместо това папата станал техен непосредствен „шеф“. Освен това Орденът получил свобода на действие и бил освободен от плащане на всякакъв вид такси и мита.

    Заслужава да се отбележи, че основната функция на тамплиерите била защитата на поклонниците, както и управлението на територии в Светата земя и борба срещу мюсюлманите. Така било поне на теория. Впоследствие орденът става един от най-богатите: той притежавал големи територии в Палестина, Сирия и Европа.

    «Ad extirpanda» (1252 г.) – „За изкореняването“. Автор: папа Инокентий IV. Тази була официално упълномощава Светата инквизиция да изтезава заподозрени в ерес. Преди нейното приемане изтезанията се прилагали само при крайна необходимост. Сега картината рязко се променила: започнали да измъчват не само обвиняемите, но и свидетелите. Дори заподозреният веднага да признаел вината си, той все пак бил подлаган на изтезания, защото се смятало, че признава, страхувайки се от болка, следователно показанията му могат да се считат за ненадеждни и непълни. Затова трябвало да повтори признанието си след мъчения. Булата била отменена през 1816 г. от папа Пий VII.

    „Exsurge Domine“ (1520) – „Стани, Господи!“. Автор: папа Лъв Х. Булата била основният документ на Контрареформацията. Католическата църква осъдила действията на Мартин Лутер, който публикувал своите известни 95 тезиса срещу индулгенциите, наричани от него „покаяние за пари“. Булата изисквала Лутер да отхвърли 41 от 95-те тезиса, а в случай на негово неподчинение следвало отлъчване . Също така Лъв X изброява „грешките“ на Лутер, които „сеят пагубна отрова“ сред вярващите и настоява германските еретици да бъдат изправени пред съда.

    Реакцията на Лутер била шокираща: той заедно с група свои студенти публично изгорил папската була и други канонически закони. Впоследствие в негова чест било назовано едно от направленията на протестантизма, лутеранството.

    „Inter gravissimas“ (1582) – „Сред най-важните“. Автор: папа Григорий XIII. Булата станала широко известна, защото този документ утвърждава съвременния Григориански календар, който заместил предшественика му – Юлианския календар.

    Въпросът е там, че по Юлианския календар постоянно се измествал денят на пролетното равноденствие, чиято точна дата била необходима за правилното изчисляване на Великден. И така, според новия календар, пролетното равноденствие трябвало да бъде около 21 март. За целта десет дни били изключени от стария календар, а високосните години били съкратени.

    Humanae Vitae“ (1968) – „Човешкият живот“. Автор: папа Павел VI. Булата е отговор на решението на ООН и Световната здравна организация за контрол на раждаемостта. Организациите заявили, че най-добрият начин за подобряване на качеството на живот и развитието на световната икономика е контролът върху населението.

    В булата са представени аргументи, които се отнасят до основните методи за контрол на раждаемостта – използването на контрацептиви, стерилизация и аборти. Използването на контрацептиви се определя като „зло по същество“ и категорично се отхвърля от църквата, а стерилизацията и абортите се приравняват към грехове. Църквата вижда единствения легитимен метод в борбата срещу пренаселването в броенето на естествените биологични ритми (ден на овулация и т. н.), защото това не е насилие над човешката природа.

    Ким Ен Чер – Щирлиц наяве

    Известни са имената на доста шпиони, които предали Съветския съюз по идеологически или финансови причини. Сред най-известните са Олег Калугин, Олег Гордиевски, Виктор Резун (Суворов), Литвиненко и др. Но също така имало и много разузнавачи, които дълги години работели за доброто на Родината си, жертвайки всичко.

    Имената на много нелегални разузнавачи все още са секретни. Ала все пак от време на време се появяват някои подробности. Например, през януари 2020 година директорът на Службата за външно разузнаване Сергей Наришкин разказа за седем разузнавачи-нелегали, които дали безценен принос за сигурността на СССР и Русия. Сред тях бил и Евгений Иванович Ким, който някога носел друго име – Ким Ен Чер.

    Евгений Иванович Ким. Снимка: Уикипедия

    На Троекуровското гробище в Москва има скромен черен надгробен камък без снимка. Вместо нея само два надписа: името на починалия с дати на раждането и смъртта, а отгоре – „Герой на Съветския съюз“. Този надгробен камък е символичен. Евгений Ким прекарал значителна част от живота си под фалшиво име в чужда държава. Той живеел, образно казано, без лице и не го намерил дори след смъртта си.

    Интересното е, че няма достоверна информация за мястото на раждане на този разузнавач. Според някои източници, той е роден в края на февруари 1932 г. в Корея, според други – по същото време, но в Нова Бухара (сега Каган) на Узбекската ССР. Но втората версия е под въпрос, тъй като руските корейци били принудително преселени в Узбекистан едва през 1937 г.

    През 1960 г. Ким получава диплома по японска филология от Ориенталския факултет на Ленинградския държавен университет. Кореецът владеел блестящо не само родния си език, но и руски, японски, английски и испански. Естествено, вербовчиците от Първо главно управление на КГБ не можели да пренебрегнат толкова ценен кадър. По това време Ким бил женен и имал син. Но през 1966 г. се отказал от всичко. Точно като Щирлиц, но не на телевизионния екран, а наяве.

    Като разузнавач-нелегал той бил изпратен във все още неизвестна държава, където имало, казано на професионален шпионски език, „сложна агентурно-оперативна ситуация“. Можем само да се досещаме, че тази „сложна ситуация“ била заради типичната азиатска външност на гражданите й. Може би Япония. Или маоистки Китай. Или някоя от двете Кореи, Виетнам, Тайланд и т. н. Но това са само предположения. Все още не се знае. Дори сега, след повече от половин век, информацията за това е секретна.

    Разбира се, няма подробности за специалната операция. Николай Долгополов, писател и историк на специалните служби, разказва: „Първото нещо, което видял след прехвърлянето му в далечната чужда страна, били безкрайни камъни“. Под един от тези камъни Ким намерил дрехи и документи, подготвени предварително. Превъплътен като местен селянин, той започнал да гради живота си от нулата.

    Човек може само да гадае какви трудности е трябвало да преодолее агентът. Но той се справил. За 15 години живот в чужбина успял да изгради кариера и да заеме важен пост в местната власт, което му позволявало да предава секретна информация в Москва.

    През годините само няколко пъти видял семейството си, което останало в Москва. Едно от посещенията, проведено през 1970-те години, по-късно беше описано подробно от роднината му Вячеслав Ким. Когато Евгений пристигнал в Москва, той се срещнал с представители на корейската диаспора. Нелегалният разузнавач показал оръжието си и казал, че е полковник от КГБ.

    Но друго посещение в столицата станало по трагичен повод. Ким отлетял за Москва, за да се сбогува с починалия си син. След погребението той се върнал, като прекарал само един ден у дома си. Има информация, че поради смъртта на сина се развел със съпругата си, като така окончателно прекъснал връзката с миналия си живот.

    Гробът на Евгений Иванович Ким. Снимка: Уикипедия

    В неизвестната държава Ким работил до 1989 година. По това време той вече бил удостоен със званието Герой на Съветския съюз, получил орден „Ленин“ и медал „Златна звезда“. Връщайки се в Москва, Ким не излязъл в пенсия, а известно време работил в централния апарат на КГБ. Но скоро Съветският съюз престанал да съществува. Разузнавачът останал в Москва и излязъл в пенсия. Животът му завършил рязко през ноември 1998 г. По това време бившият агент вече трудно виждал. Това довело до неговата смърт – той попаднал под колелата на лек автомобил. Евгений Ким бил погребан с военни почести на Троекуровското гробище.

    Историята на този агент има нещо общо с биографията на друг нелегален съветски  разузнавач – Михаил Васенков, чието име и дейности също бяха разсекретени през януари 2020 г. Но Васенков, за разлика от Ким, отишъл в друга държава, както се казва, „без багаж“. Той нямал семейство, а жена му и децата се появили вече в новата му родина.

    Шедьовър, роден от пандемия

    Идеята за създаването на „Декамерон“ се заражда у Джовани Бокачо под впечатление от чумната епидемия, която през 1346-1353 г. обхваща цяла Европа и отнема живота на 1/4 от населението й и, според днешната терминология, отговаря на определението „пандемия“.

    Писателят бил свидетел как по улиците на родната му Флоренция лежали мъртъвци, а малцината, които оцелели, или страхливо очаквали близкия край на света, или решили да се отдадат на разврат.

    „Декамерон“. Снимка: Уикипедия

    Героите на „Декамерон“ – седем девойки и трима младежи с благороден произход бягат от обхванатата от чума Флоренция и отиват в крайградско имение. Там те прекарват приятно времето си сред природата, разказвайки един на друг увлекателни и поучителни истории из живота на различни слоеве от италианското общество.

    Думата „декамерон“ се превежда от древногръцки като „десет дни“ и съответства на броя на героите и дните, които прекарали извън града. Заглавието на книгата се свързва с „хексамероните“, или „шестодневите“, широко разпространени през Средновековието, в които се разказва как Бог създал света за 6 дни. Но, за разлика от християнските богословски съчинения, в „Декамерон“ религиозните възгледи не играят почти никаква роля и в центъра на вниманието са обикновени хора с техните лични преживявания и индивидуални черти на характера.

    В 100 новели пред читателя се представя широк спектър от човешки взаимоотношения и чувства: от преданост и изневяра в любовта и семейния живот до находчивост и хитрост за постигане на успех. В основата на тези истории залягат както собствени съчинения на Бокачо, така и преработени от него антични, приказни и фолклорни сюжети.

    Илюстрация към копие на Декамерон, ок. 1492, Венеция. Снимка: Уикипедия

    Заради монументалността на повествованието и реалистичното изображение на обществените нрави от онова време „Декамерон“ е наричан „енциклопедия на италианския живот“. В книгата Бокачо обобщава опита на повествователната литература на Средновековието, която го предхожда. Това произведение съдържа много от чертите на куртоазния рицарски роман. Но авторът не споделя средновековната традиция, която провъзгласява върховенството и неприкосновеността на авторитета на католическата Църква и отхвърля стойността на човешкия живот, ако е откъснат от религиозния морал и идеите за отвъдния живот. А идиличната обстановка, в която възпитани млади хора водят разговорите си в разгара на чумната епидемия, от своя страна може да се разглежда като остров на културата на фона на духовния упадък на късното Средновековие.

    Творбата на Бокачо не била оценена веднага по достойнство. Образованите италианци по това време вярвали, че бъдещето в тяхната страна принадлежи на латинския, а не на италианския език, който бил смятан за „простонароден“ – на него бил написан „Декамерон“.

    Това произведение било наречено „принц Галеото“ – по името на един от рицарите на крал Артур, допринесъл за престъпните отношения между рицаря Ланселот и съпругата на Артур Гуинивер. След като Данте споменал името на Галеото в своята „Божествена комедия“, то твърдо навлязло в италианския език като прякор и синоним на сводници и развратници.

    Джовани Бокачо. Снимка: Уикипедия

    Освен това, поради подчертаната еротика на тази книга и критиката към пороците на духовенството, Църквата поискала писателят да се откаже от творбата си. Отначало Бокачо се опитвал да доказва, че дори в Библията може да се открият непристойни епизоди – но след време самият той започнал да се съмнява в собствената си правота и дори искал да изгори ръкописа на „Декамерон“. За щастие, близкият му приятел Франческо Петрарка го разубедил. Независимо от това, Бокачо се срамувал от своето творение до края на живота си и дори настоятелно съветвал своите приятели и познати да се въздържат да четат тази „неморална книга“.

    С изобретяването на книгопечатането сборникът с новели придобил наистина голяма популярност – въпреки, че дълго време бил официално забранен в Италия и го публикували само със значителни съкращения от цензурата.

    Днес „Декамерон“, по аналогия с безсмъртното творение на Данте, често се нарича „Човешка комедия“, а неговият автор е признат за една от изключителните фигури на италианския Ренесанс.

    Краят на кралството на лангобардите

    Крал Дезидерий нямал късмет. Той бил последният владетел на Лангобардското кралство.

    Лангобардите дошли в Италия през втората половина на VI век и основали свое кралство в северната част на Апенинския полуостров. На юг се намирали техните херцогства Беневенто и Сполето, а част от полуострова се контролирала от Византия. Кралете на Лангобардия се стремели да обединят Италия под своя власт, като за тази цел се борели с Византия и римските папи.

    През 757 г. тронът бил завладян от херцога на Тусия (Тоскана) Дезидерий, който станал крал. Много малко се знае за първите години на неговото царуване. В началото на управлението си той направил своя зет Арехис херцог на Беневенто.

    След смъртта на папа Стефан II на 25 март 752 г., който починал от инсулт само 2 дни след избирането му за римски понтифик, на папския престол седнал папа Адриан I – враг на лангобардския крал. Дезидерий продължил да разширява кралството си и да превзема градовете на бившата Равенска екзархия, които били дадени на Рим.

    През 770 г. дъщеря му Дезидерата се омъжила за краля на франките Карл, който влязъл в историята като Карл Велики. Но още в края на 771 г. съпругът й я изпратил обратно на баща й. Така възникнала вражда между двамата владетели.

    Аделхис, син на Дезидерий. Снимка: Уикипедия

    През 772 г. Дезидерий продължил войната с папата и нахлул в Папската област. Карл Велики се притекъл на помощ на Светия престол. Неговите войски заобиколили лангобардите, които охранявали алпийските проходи, и навлезли в Италия. Дезидерий се затворил в Павия, а синът му и съуправител Аделгиз – във Верона. Заедно със сина на краля били синовете на франкския владетел Карломан – племенници на Карл Велики. По-късно те решили да се предадат на чичо си и отворили портите на Верона. Аделгиз напуснал града и отплавал за Константинопол.

    Обсадата на Павия се проточила няколко месеца. Дезидерий се чувствал уверено и не се предавал на Карл. Обаче, благодарение на преговори с папа Адриан, Карл получил подкрепата на други градове от Лангобардия, които подкрепили армията му със свои войски. Така на 5 юни 774 г. Павия все пак капитулирала. Дезидерий, съпругата му Ауза и дъщеря му станали пленници на франкския крал. Те били изпратени в манастира Сент-Аман, където най-вероятно живели до смъртта си. Карл бил коронясан за крал на лангобардите. На ключови места в Италия останали франкски гарнизони. Херцогът на Беневенто и зет на Дезидерий, Арехис, признал зависимостта си от краля на франките и започнал да му плаща данък. Неговият син Гримоалд бил възпитан като заложник във франкския двор. След смъртта на Арехис през 787 г. Гримоалд станал новият херцог на Беневенто. В това си качество той бил напълно зависим от Карл.

    Докато властвал Дезидерий, станало важно събитие за европейската история – започнал да твори видният средновековен историк Павел Дякон. Той бил наставник на дъщерята на краля Адалперга. Когато тя се омъжила за Арехис, Павел отишъл с нея в Беневенто. Там Павел Дякон написал „История на римляните“, в която изложил историята на Италия до смъртта на Юстиниан Велики. След това историкът започнал да пише „История на лангобардите“, която останала недовършена. За последните им крале, по-специално за Дезидерий, знаем от малките продължения на тези история, направени вече след Павел Дякон.

    През 788 г. Аделгиз се опитал с помощта на византийците да си възвърне кралството и направил десант в Калабрия. Но се оказало, че никой не го иска. Против него застанала не само франкската армия, но и войската на племенника му Гримоалд, херцог на Беневенто. Синът на Дезидерий бил разгромен, завърнал се в Константинопол и изчезнал от страниците на историята.

    След поражението на Дезидерий и сина му Аделгиз Северна Италия станала част от империята на Карл Велики и съдбата й се обвързала тясно със съдбата на династията на Каролингите. Според Вердюнския договор от 843 г. тя била предадена на крал Лотар.

    Аделгиз, последният претендент за трона на лангобардите, е представен като романтичен герой в трагедия, написана през ХІХ век от класика на италианската литература Алесандро Манцони.

    Бойните ракети на ХХ век

    Бойните ракети са известни още от ХІ в Китай. Но истинското им развитие слага началото си през ХХ век в Европа.

    Фау-2. Ракетата Фау-2 или V-2 била едно от „тайните оръжия“ на хитлеристкия Трети райх. Тя е и една от най-известните бойни ракети. Разработена е от немския конструктор Вернер фон Браун и приета на въоръжение от Вермахта към края на Втората световна война. Резултатът от 3225 изстрелвания на ракети Фау-2 са 2700 убити граждани на Лондон.

    Дубликат на първата ракета Фау-2 в музея в Пенемюнде. Както и върху оригинала, и на тази ракета е изписано Жена на Луната в долната ѝ част.. Снимка: Уикипедия

    Тя наследява предшественичката си Фау-1. Първото изстрелване е извършено през 1942 г., но първият боен старт бил едва през 1944 година. V-2 била наречена „оръжие на възмездието“, но германците само успели да подплашат британците. До края на Втората световна война Третият райх поразил Великобритания с хиляди ракети. Някои градове в Белгия и Франция също били подложени на „възмездие“.

    V-2 била снабдена с мощен двигател, благодарение на който можела да се издигне над 80 км височина и да преодолее разстояние от 190 км. Нейната конструкция била крайно напредничава за времето си. При един от изпитателните стартове тя се издигнала на 188 км, като фактически така станала първата космическа ракета.

    „Фау-2“ била балистична ракета – тоест, образно казано, действала подобно на хвърлен камък. Издига се до определена височина и оттам започва да се спуска. Двигателят й работи само на част от траекторията.

    Крилатите ракети обаче действат на друг принцип – двигателят им действат по време на целия полет. Може да се сравнят с безпилотен самолет. Крилата ракета е прословутата „Томахоук“.

    „Томахоук“. Работата по създаването на бойна крилата ракета започнала в началото на 1970-те години. Но на въоръжение „Томахоук“ (Tomahawk) влязла в американската армия едва през 1983 година. Оттогава нито един военен конфликт, свързан със САЩ, не преминава без използването на тези оръжия. Такива ракети са използвани в Персийския залив, Югославия, Ирак, Афганистан, Либия.

    Ракета BGM-109 „Томахоук“ в полет, снимка от 2002 г. Снимка: Уикипедия

    „Томахоук“ може да лети на пределно ниска височина и да следва извивките на терена. Ето защо за системите за противовъздушна отбрана е доста трудно да я забележат. Досега са произведени над 7 хиляди единици от това оръжие. Приблизителната цена на една ракета е около 1,5 милиона долара. В момента „томахавките“ са на въоръжение и в армията на Великобритания. Испания и Холандия също проявяват интерес, но засега не се споразумяват за покупката им.

    Трайдънт. UGM-133A Trident II (D5) е междуконтинентална балистична ракета с подводно базиране. Изстрелва се от подводници и представлява основата на американските ядрени сили. Първото изстрелване на „Тризъбеца“, както се превежда името на ракетата, е направено през 1987 година.

    Подводно изстрелване на ракета „Трайдънт II“ от подводница на Британския кралски флот. Снимка: Уикипедия

    Благодарение на високата си точност, „Трайдънт“ е в състояние ефективно да удря дълбоки бункери и силозни пускови установки за междуконтинентални балистични ракети – които са твърде малки цели за други ракети. Тя е е дълга над 13.5 м и тежи малко над 59 тона. Що се отнася до обхвата на полета, той е 11 300 км, но при максимално натоварване спада до 7838 км.

    „Трайдънт“ стартира от подводно положение на интервали от двадесет секунди. В момента 14 американски и 4 британски подводници носят такива ракети.

    „Тополь-М“. Работата по ракетната система с междуконтинентални балистични ракети „Тополь“ (Топола) започнала в самия край на съществуването на Съветския съюз. Когато държавата се сринала, проектът не бил прекратен. Затова тази междуконтинентална балистична ракета се смята за първата, създадена в Русия.

    РТ-2УТТХ Топол М. Снимка: Уикипедия

    Изпитанията на „Тополата“ започнали през 1994 г. В края на същата година първото изстрелване било от военния космодрум „Плесецк“. През 1997 г. „Тополь“ е приета на въоръжение и започва серийното й производство. Базовата й версия е на автомобилна установка, но през 2000 г. е приета и шахтова модификация.

    Версията „Toпoль-M“ РT-2ПM2 има много предимства. Например, тази ракета притежава повишена защита срещу ядрена експлозия и отлична система за преодоляване на противоракетна отбрана. Що се отнася до максималния обхват на полета, той е 12 000 км.

    Планираше се тези ракети да станат основа за ядрения щит на Русия, но загубиха в сравнение с конкурентния модел РС-24 „Ярс“.

    „Сатана“. Това е названието, дадено в НАТО на съветската междуконтинентална балистична ракета Р-36М.

    P-36М „Сатана“. Снимка Уикипедия

    По принцип, в СССР разбирали от големи и мощни ракети. В края на 1960-те години започнали да усъвършенстват наличната междуконтинентална балистична ракета Р-36. Но „рестайлингът“ стигнал чак до смяна на „поколенията“. Р-36M взела всичко най-добро от своята предшественичка и получила най-новите съветски разработки по онова време.

    Преломът между 60-те и 70-те години на ХХ век се оказал напрегнат. Отношенията между СССР и САЩ се влошили напълно, така че Студената война заплашила да се превърне „гореща“.

    Р-36M, която стреснатите експерти в НАТО нарекли „Сатана“, била създадена като оръжие за ответен удар. Поради тази особеност ракетната система била много добре защитена от ядрен удар. При разработването на най-драматичния сценарий изстрелването й трябвало да се случи след американската атака.

    Далекобойността на ракетата е 16 000 км, а експлозията на многоблоковата й бойна глава с мощност 25 мегатона (25 милиона тона тротил) е в състояние напълно да унищожи всеки американски мегаполис заедно с околностите му.

    Днес на смяна на Р-36 „Сатана“ идва новата ракета „Сармат“ – но тя е вече оръжие на ХХІ век.

    „Госпожа Черна смърт“ или как ученичката Евдокия Завалия се превърна в кошмар за нацистите

    За много от съветските момчета и момичета войната започвала веднага след абитуриентския бал. Евдокия Завалия започва своята фронтова кариера още по-рано – на 15-годишна възраст. За да се бие за Родината, тийнейджърка трябвало да скрие истинската си възраст и … пол. Тайната на Евдокия скоро била разкрита, но това не се отразило на отношението на нейните колеги войници и особено на враговете ѝ. Германците нарекли момичето „Госпожа Черна смърт“ и изпадали в паника при мисълта за нея.

    Евдокия Завалия

    През лятото на 1941 г. Евдокия Завалия завършва 7 клас и планира да влезе в медицинско училище. Момичето мечтаело да стане медицинска сестра, а след това да учи за лекар и да лекува децата. Войната променила плановете й, така както променила живота на десетки милиони съветски хора. Веднага щом чула речта на Молотов по радиото на 22 юни, Евдокия решила, че мястото й е на фронта, а мечтите могат да чакат.

    Но във военната служба за регистрация и записване, както би се очаквало, на ученичката било казано, че не пускат деца на война. Но войната, без да пита, сама дошла в живота на момичето, когато немски самолети нападнали родното й село. Мишената на вражеския самолет бил конвой от руски войници, който преминавал през селото.

    Боевете при селото на Евдокия Завалия

    Случило се така, че един войник бил ударен от вражеска осколка точно пред портите на къщата и. Момичето, което се готвело да стане лекар, професионално превързало ранените му. Офицерите, като видели колко умело момичето борави с превръзките, я помолили да помогне и на други войници.

    Евдокия работила неуморно няколко часа, а след това, като събрала кураж, помолила командира на батальона да я вземе със себе си на фронта. Случило се чудо – офицерът се съгласил да вземе момичето, всъщност все още дете, на война. На сбогуване бабата на Евдокия казала:

    „Моето момиче! Ще кървиш четири пъти, но белите гъски ще те върнат у дома.“

    За жената говорели в родното ѝ село, че е ясновидка и живяла 114 години. Думите й останали в душата на Дуся и това необичайно предсказание се сбъднало.

    Кавалерийстката дивизия в поход.

    Така 15-годишната Евдокия Завалия станала войник в 96-и кавалерийски полк от 5-та кавалерийска дивизия на 2-ри кавалерийски корпус. Момичето трябвало да лъже за възрастта си – казала на командира, че скоро ще навърши 18 години. Поради това различни източници отбелязват като рождена година на героинята или 1924 или 1926 година. Всъщност Завалия още не била навършила 16 години, когато отишла на фронта.

    Скоро момичето било тежко ранено и след болницата била изпратена в запасен полк. Командирът, който набирал попълнения за своя полк сред възстановяващите се войници, обърнал внимание на документите на Завалия, където името й било съкратено на „Евдок“. Офицерът попитал – Евдоким Николаевич Завалия? А тя отговорила утвърдително, защото знаела, че това може да е последният ѝ шанс да се върне в строя.

    Командирът не разпознал момичето в ниския, пухкав и обръснат войник и така се родил старши сержант Евдоким Завалия. Новата служба за момичето станала 6-та въздушна бригада, която се сражавала в Кавказ. Почти 8 месеца Дуся се биела наравно с мъжете и никой не разкрил нейната тайна.

    Евдокия Завалия, 1943 г.

    През 1942 г. близо до Моздок Завалия пленява немски офицер, който носел важни документи в щаба. През същата година тя успява да достави заловени от германците храни, лекарства и боеприпаси за попадналото в обсада звено. Евдокия донесла важния  товар по течението на реката, на сал, направен от кутии за снаряди, под силен вражески огън.

    Тайната на дръзкия сержант Евдоким била разкрита по време на тежките битки за Кубан. Ротата пехотинци била обградена и техният командир бил убит. Тогава Завалия поела командването и повела войниците в атака, за да пробият. Атаката била успешна, но момичето отново било тежко ранено. В болницата нейната тайна била разкрита.

    Както по-късно Дуся си спомня, „никой дори не издал звук“, когато станало известно, че тя не е мъж. Момичето очаквало да бъде наказано и по възможност да бъде изпратено в тила. Но смелата Дуся, напротив, била окуражена, като я изпратили на курс за младши лейтенанти на 56-та Приморска армия, където Завалия заминала през февруари 1943 година.

    След като завършила курсовете, Евдокия Завалия била  назначена за командир на взвод на отделна рота картечари от пехотата на 83-та морска бригада. Офицерите и войниците на шега нарекли отряда „Дусински взвод“, но немците нямали време за шеги. Враговете нарекли момичето „Госпожа Черна смърт“ и обявили награда за главата ѝ.

    55 артилеристи били в „Дусинския взвод“, а само 16 доживяват до Победата. По-късно Евдокия признава, че през военните години не се е научила да губи другари по оръжие и е преживявала всяка смърт като смъртта на любим човек. Но болката и сълзите трябвало да бъдат скрити, тъй като „Фрау Черната смърт“ не можела да си позволи да изглежда слаба.Предсказанията на баба ѝ се сбъднали – четири пъти Евдокия била ранена и два пъти леко контузена. Три пъти ѝ подготвяли погребение, но след това намирали момичето сред живите. Името й дори се появява на масовия гроб в Белгород Днестровски, след поредната рана, когато Дуся трябвало да се преструва на мъртва на бойното поле.

    Евдокия Завалия

    Тогава, след устието на Днестър, немците минали сред загиналите и ранените и довършили оцелелите, но Завалия успяла да ги подведе. Дори когато немският щик влязъл в крака на момичето, тя не издала нито звук – само благодарение на това успяла да оцелее и да изчака, докато дойде помощ.

    Животът на Евдокия Завалия, притежател на четири военни ордена и почти 40 медала, свършва на 4 май 2010 г. Героинята не доживяла само 5 дни, за да достигне до 65-годишнината от Победата. В чест на тази смела жена е наречена улица в родното ѝ село, в района на Николаев, Украйна.

    Много жени, борили се против врага по фронтовете на Великата отечествена война наравно с мъжете, са влезли в историята. Сред тях има много млади, като Евдокия, които са истински героини. Но никоя от тях не успява да ръководи подразделението на морските пехотинци.

    Автор: Десислава Михалева

    Последната осъдена на смърт във Великобритания: защо е екзекутирана бившата манекенка и майка на две деца Рут Елис

    През пролетта на 1955 г. вниманието на британските журналисти било привлечено от зрелищно убийство. На една от лондонските улици известен автомобилен състезател, аристократ и любимец на жените, бил убит от няколко револверни изстрела. Но най-интересното в тази история била самоличността на убиеца. Мъжът е застрелян не от мафиоти или улични крадци, а от Рут Елис – неговата спътница в живота, бивш модел и майка на две очарователни деца.

    Животът на Рут Елис е ярък пример за това как преобладаващите над разума емоции могат да унищожат човек за нула време. Бъдещата убийца е родена в бедно, многодетно семейство на музикант-алкохолик, който обичал да бие не само жена си, но и децата. Очевидно, точно поради тази причина по-късно Рут избира такъв тип мъже – които обичат да пият и да доказват правотата си с юмруци.

    На 15-годишна възраст на Елис се наложило да започне работа като сервитьорка в кафене. Но момичето не разнасяло дълго време поръчки – тя била привлечена от големия град и скоро заминала за Лондон. В столицата тя се превърнала в  привлекателна блондинка и с удоволствие се впуснала да изследва живота на възрастните.

    Първата любов на Елис – войник от далечна Канада – изчезва след края на службата, оставяйки дете „като подарък“, без дори да се сбогува. След това красавицата, за кратко разочарована от мъжете, решава да започне кариера на модел. Може да се каже, че Рут успява, въпреки че най-често я викали за еротични снимки за мъжки списания.

    Малко по малко момичето започнало да се радва на успех и дори натрупала малко богатство. Вече нямало нужда да пести пари и да приема всяка предлагана работа. Освен това Елис започнала да навлиза в света на шоубизнеса и завързала полезни контакти там. Това позволило на Рут да намери постоянна и добре платена работа като администратор в един от престижните лондонски клубове.

    Животът сякаш се нареждал, но Рут просто не можела без да си навлича проблеми на главата. И те не закъснели, този път дошли от страна на възрастния алкохолизиран зъболекар Джордж. Не се знае как този мъж привлякъл младия модел, но това била следващата й грешка. Този брак продължил само една година и от него Елис останала с дъщеря.

    След това блондинката имала няколко мимолетни романса, които не оставят следа в живота ѝ. Самотната майка с две деца не била привлекателна съпруга за лондонската бохемска среда, но Рут не загубила надежда да намери щастието си. И така, в началото на 50-те години й се струвало, че е намерила любовта на живота си. Идвайки от аристократично английско семейство, плейбоят и професионален автомобилен състезател Дейвид Блейкли бил по-млад от Елис, но успял да ѝ завърти главата.

    Блейкли имал годеница и нещата отивали към сватба, но Рут въобще не се вълнувала от това. Използвайки целия си чар и умения на съблазнителка, бившият модел отнел Дейвид от момичето и те заживели заедно. Новият ѝ възлюбен обикновено бил пиян и изнервен. В допълнение, Блейкли изпитвал слабост към жените и хазарта, както и постоянно отвращение към всякаква работа.

    Дейвид Блейкли и Рут Елис

    Постоянното пиене и изневери на партньора, правили Рут нещастна. Тя започнала да приема антидепресанти и също се пристрастила към алкохола. В този труден момент от живота й се появил човек, който всъщност можел да промени всичко към по-добро. Големият бизнесмен Дезмънд Касен отдавна бил влюбен в Елис и се опитал да направи всичко възможно, за да я подкрепи.

    Но Касен не успял да направи момичето щастливо – в тази трагична история той има съвсем различна роля. Веднъж Елис помолила фен да й даде револвер и да я научи как да стреля. Мъжът изпълнил това искане, въпреки че сега не е ясно какво го е мотивирало. Поставянето на пистолет в ръцете на нестабилна, постоянно дрогирана с хапчета, депресирана 28-годишна жена, било най-лошата идея.

    На Великден 1955 г. избухнала поредната драма. Младият любовник обещал да заведе Рут и децата й извън града на почивка, но, както се е случвало неведнъж, изчезнал без предупреждение. Очевидно този акт изчерпал последните капки от търпението на Рут и тя направо се вбесила. Елис натрошила на парчета колата на Дейвид, едва не разбила вратите в къщата на общи познати, където любовникът й се криел от нея и унищожила почти всичките му вещи.

    Дезмънд Касен и Рут Елис

    Блейкли, като видял какво прави Елис, решил да не се връща при нея, което принудило влюбената жена да предприеме крайни мерки. Няколко дни по-късно, на 10 април 1955 г., Рут помолила Касен да я заведе в кръчмата „Магдала“, където годеникът й обичал да се забавлява с приятели. В чантата на жената имало зареден револвер Смит и Уесън 38-ми калибър, подарък от почитател.

    Елис изпратила Касен у дома, докато тя останала да чака Дейвид на входа на заведението. Когато той се появил по улицата, жената изстреляла всички патрони към него, убивайки го на място. След това Рут се успокоила, помолила минувачите да се обадят в полицията и останала да изчака служителите на реда до тялото на жертвата си.

    Убийството край кръчмата било истинска сензация. Имало всичко, което да шокира публиката: гореща блондинка, страстна любов, стрелба на улицата. Очаквало се Рут Елис да се представи зрелищно в съда, но тя не оправдала очакванията. Жената приличала повече на скромна домакиня, майка на две деца, отколкото на фатална жена, способна да убива под влияние на чувствата.

    През 50-те години на 20 век във Великобритания имало само едно наказание за умишлено убийство – смъртното наказание чрез обесване. Когато Рут била попитана в съда дали знае, че може да бъде екзекутирана, жената спокойно отговорила: „Живот за живот. Нима това не е справедливо?“

    Статия във вестник за Рут Елис

    Адвокатът на Рут Елис се опитал да убеди съда, че убийството е извършено в състояние на афект, неволно. Това дава шанс на жената да избегне смъртта и да бъде осъдена на затвор. Но бившият модел сякаш се стремяла съвсем съзнателно към бесилката. Тя казала, че е планирала предварително убийството на Блейкли и затова е дошла в кръчмата.

    Присъстващите в съдебната зала ридаели. Никой не можел да си представи, че 28-годишната красавица, майка на две деца, ще откаже да се бори за живота си и ще приеме съдбата си. Рут Елис била осъдена на смърт. По време на разследването и на процеса жената не казала нито дума за мъжа, който й дал пистолет и я научил да стреля. Рут казала на адвоката си за ролята на Дезмонд Касен в този случай едва след присъдата.

    Наказанието било изпълнено на 13 юли 1955 г. На този ден пред вратите на затвора Холоуей се събрала тълпа от хора, които поискали смекчаване на наказанието на убийцата. Но правосъдието било приложено – Рут Елис била последната жена, екзекутирана във Великобритания. През 1969 г. в страната е премахнато смъртното наказание.

    Случаят с Рут Елис, въпреки липсата на политически мотиви и гръмки изказвания, бил един от най-грандиозните престъпления на 20 век. Съдбата на бившия модел все още вдъхновява писатели и режисьори по целия свят. Подобно убийство се случва в Лондон през 1923 г., когато бившата проститутка Маргьорит Либерт застрелва и убива съпруга си, египетски принц. Но то имало съвсем различен завършек.

    А през 1939 г е извършена последната публична екзекуция във Франция с гилотина.

    Автор: Десислава Михалева