Известно е, че когато римските папи искат да издадат важен документ със силата на закон за католическия свят, той носи името „була“. Всяка була имала свое название, под което оставала в историята. Кои са по-известните були?

«Omne Datum Optimum» (1139 г.) – „Всеки дар е съвършен“. Автор: папа Инокентий II. Тази була изиграва значителна роля в историята на монашеско-рицарския орден на тамплиерите. Тя утвърдила неговите пълномощия и сравнителната му независимост от католическата Църква. След приемането на булата тамплиерите вече не трябвало да се подчиняват на регионалните епископи – вместо това папата станал техен непосредствен „шеф“. Освен това Орденът получил свобода на действие и бил освободен от плащане на всякакъв вид такси и мита.

Заслужава да се отбележи, че основната функция на тамплиерите била защитата на поклонниците, както и управлението на територии в Светата земя и борба срещу мюсюлманите. Така било поне на теория. Впоследствие орденът става един от най-богатите: той притежавал големи територии в Палестина, Сирия и Европа.

«Ad extirpanda» (1252 г.) – „За изкореняването“. Автор: папа Инокентий IV. Тази була официално упълномощава Светата инквизиция да изтезава заподозрени в ерес. Преди нейното приемане изтезанията се прилагали само при крайна необходимост. Сега картината рязко се променила: започнали да измъчват не само обвиняемите, но и свидетелите. Дори заподозреният веднага да признаел вината си, той все пак бил подлаган на изтезания, защото се смятало, че признава, страхувайки се от болка, следователно показанията му могат да се считат за ненадеждни и непълни. Затова трябвало да повтори признанието си след мъчения. Булата била отменена през 1816 г. от папа Пий VII.

„Exsurge Domine“ (1520) – „Стани, Господи!“. Автор: папа Лъв Х. Булата била основният документ на Контрареформацията. Католическата църква осъдила действията на Мартин Лутер, който публикувал своите известни 95 тезиса срещу индулгенциите, наричани от него „покаяние за пари“. Булата изисквала Лутер да отхвърли 41 от 95-те тезиса, а в случай на негово неподчинение следвало отлъчване . Също така Лъв X изброява „грешките“ на Лутер, които „сеят пагубна отрова“ сред вярващите и настоява германските еретици да бъдат изправени пред съда.

Реакцията на Лутер била шокираща: той заедно с група свои студенти публично изгорил папската була и други канонически закони. Впоследствие в негова чест било назовано едно от направленията на протестантизма, лутеранството.

„Inter gravissimas“ (1582) – „Сред най-важните“. Автор: папа Григорий XIII. Булата станала широко известна, защото този документ утвърждава съвременния Григориански календар, който заместил предшественика му – Юлианския календар.

Въпросът е там, че по Юлианския календар постоянно се измествал денят на пролетното равноденствие, чиято точна дата била необходима за правилното изчисляване на Великден. И така, според новия календар, пролетното равноденствие трябвало да бъде около 21 март. За целта десет дни били изключени от стария календар, а високосните години били съкратени.

„Humanae Vitae“ (1968) – „Човешкият живот“. Автор: папа Павел VI. Булата е отговор на решението на ООН и Световната здравна организация за контрол на раждаемостта. Организациите заявили, че най-добрият начин за подобряване на качеството на живот и развитието на световната икономика е контролът върху населението.

В булата са представени аргументи, които се отнасят до основните методи за контрол на раждаемостта – използването на контрацептиви, стерилизация и аборти. Използването на контрацептиви се определя като „зло по същество“ и категорично се отхвърля от църквата, а стерилизацията и абортите се приравняват към грехове. Църквата вижда единствения легитимен метод в борбата срещу пренаселването в броенето на естествените биологични ритми (ден на овулация и т. н.), защото това не е насилие над човешката природа.

–

Идеята за създаването на „Декамерон“ се заражда у Джовани Бокачо под впечатление от чумната епидемия, която през 1346-1353 г. обхваща цяла Европа и отнема живота на 1/4 от населението й и, според днешната терминология, отговаря на определението „пандемия“.

Писателят бил свидетел как по улиците на родната му Флоренция лежали мъртъвци, а малцината, които оцелели, или страхливо очаквали близкия край на света, или решили да се отдадат на разврат.

Героите на „Декамерон“ – седем девойки и трима младежи с благороден произход бягат от обхванатата от чума Флоренция и отиват в крайградско имение. Там те прекарват приятно времето си сред природата, разказвайки един на друг увлекателни и поучителни истории из живота на различни слоеве от италианското общество.

Думата „декамерон“ се превежда от древногръцки като „десет дни“ и съответства на броя на героите и дните, които прекарали извън града. Заглавието на книгата се свързва с „хексамероните“, или „шестодневите“, широко разпространени през Средновековието, в които се разказва как Бог създал света за 6 дни. Но, за разлика от християнските богословски съчинения, в „Декамерон“ религиозните възгледи не играят почти никаква роля и в центъра на вниманието са обикновени хора с техните лични преживявания и индивидуални черти на характера.

В 100 новели пред читателя се представя широк спектър от човешки взаимоотношения и чувства: от преданост и изневяра в любовта и семейния живот до находчивост и хитрост за постигане на успех. В основата на тези истории залягат както собствени съчинения на Бокачо, така и преработени от него антични, приказни и фолклорни сюжети.

Заради монументалността на повествованието и реалистичното изображение на обществените нрави от онова време „Декамерон“ е наричан „енциклопедия на италианския живот“. В книгата Бокачо обобщава опита на повествователната литература на Средновековието, която го предхожда. Това произведение съдържа много от чертите на куртоазния рицарски роман. Но авторът не споделя средновековната традиция, която провъзгласява върховенството и неприкосновеността на авторитета на католическата Църква и отхвърля стойността на човешкия живот, ако е откъснат от религиозния морал и идеите за отвъдния живот. А идиличната обстановка, в която възпитани млади хора водят разговорите си в разгара на чумната епидемия, от своя страна може да се разглежда като остров на културата на фона на духовния упадък на късното Средновековие.

Творбата на Бокачо не била оценена веднага по достойнство. Образованите италианци по това време вярвали, че бъдещето в тяхната страна принадлежи на латинския, а не на италианския език, който бил смятан за „простонароден“ – на него бил написан „Декамерон“.

Това произведение било наречено „принц Галеото“ – по името на един от рицарите на крал Артур, допринесъл за престъпните отношения между рицаря Ланселот и съпругата на Артур Гуинивер. След като Данте споменал името на Галеото в своята „Божествена комедия“, то твърдо навлязло в италианския език като прякор и синоним на сводници и развратници.

Освен това, поради подчертаната еротика на тази книга и критиката към пороците на духовенството, Църквата поискала писателят да се откаже от творбата си. Отначало Бокачо се опитвал да доказва, че дори в Библията може да се открият непристойни епизоди – но след време самият той започнал да се съмнява в собствената си правота и дори искал да изгори ръкописа на „Декамерон“. За щастие, близкият му приятел Франческо Петрарка го разубедил. Независимо от това, Бокачо се срамувал от своето творение до края на живота си и дори настоятелно съветвал своите приятели и познати да се въздържат да четат тази „неморална книга“.

С изобретяването на книгопечатането сборникът с новели придобил наистина голяма популярност – въпреки, че дълго време бил официално забранен в Италия и го публикували само със значителни съкращения от цензурата.

Днес „Декамерон“, по аналогия с безсмъртното творение на Данте, често се нарича „Човешка комедия“, а неговият автор е признат за една от изключителните фигури на италианския Ренесанс.

–

В Третия райх отдавали голямо значение на външния вид на военния. Той трябвало да бъде не само най-елегантният представител на нацията, но и идеален мъж. Съответно, униформата на този идеален мъж, трябвало да съответства на герой на нацията.

Вече доста хора знаят, че известният моделиер Хуго Бос, чиято модна къща съществува и до днес, е участвал активно в разработването и оформянето на военните униформи в нацистка Германия. Освен това, през 1931 г. Хуго Бос-старши се присъединява към Национал-социалистическата партия и започва да разработва костюми за СС, СА, „Хитлерюгенд“, висшето партийно ръководство на Германия и, естествено, за различните родове войски.

Германците тогава обръщат специално внимание на камуфлажните тъкани, тъй като новата война предполагала нови стандарти за водене на война и по-голяма маскировка. В началото това не се проявило и първата основна асоциация с германската армия, която вероятно съществува сред повечето хора до ден-днешен, са сиво-зелени униформи с четири джоба, много елегантни и удобни, изработени от устойчиви и качествени материи.

Ако погледнем снимки на британци, французи, американци или руснаци от военния период, нито една от тези униформи не предизвикват усещане за скрита заплаха. Но елементът на такава заплаха бил един от основните компоненти на войната за германската армия. В своята книга германският офицер от Генералния щаб Ейке Миделдорф многократно се занимава с въпроса за скритата заплаха. Тя винаги трябвало да съществува в излъчването на германския военен. Тази идея прониква и в разработването на униформи за германската армия. За основа на немския кител бил взет моделът от Първата световна война – който бил признат за внушителен и функционален.

През Втората световна война немските войници и офицери имали общо около десетина вида униформи: всекидневна, празнична, допълнителна празнична, парадна, за доклади, патрулна, полева, работна и др. Към тях се полагала и специална раница, в която можело да се побере всичко необходимо за един войник, дори гумени еротични кукли. (Експерименти с такива кукли се правели на превзетия остров Джърси, но били обявени за неуспешни: войниците отказвали да носят куклите в раниците си, за да не им подиграва неприятелят, ако ги вземе в плен).

Към униформата се полагали всевъзможни аксесоари: пагони, петлици, кантове, и многобройни наградни знаци. Немските награди си имали свои жаргонни названия. Не можело да се носят едновременно повече от 6 награди. Те били скромни, безцветни, с изключение на германската звезда, която в армията наричали „бъркани яйца“ заради присъствието на жълто. Обикновено се използвал бял или черен метал. И, разбира се, най-престижните награди били Железният кръст и Рицарският кръст на Железния кръст, които се давали на малцина.

Разработката на униформата на SS се контролирала лично от райхсфюрера Хайнрих Химлер – шефът на тази организация. Въобще, ако говорим за войските на SS, обикновено си представяме хора в черно. Но, всъщност, това била парадната и празнична униформа – а на фронта есесовците носели същите сиво-зелени дрехи, както другите немски военни части. Постоянно черни униформи носели само специалните служби на SS в тила, свързани предимно с контра-разузнаването.

Стандартен стереотип на възприятие е наличието на череп с кости върху униформата на SS. В действителност, историята на черепа с кости няма нищо общо с желание за сплашване на врага. Това е древен знак в много армии, който означава готовност за саможертва в името на Родината. Химлер направил някои промени във външния вид на черепа с кости. Той забелязал, че формата на черепа не е напълно правилна – нямал долна челюст, и наредил символът да се прецизира в съответствие с анатомията. Именно такъв анатомично правилен череп се появил като символ на войските на SS и на първо място на дивизията „Мъртвешка глава“, която действала твърде активно по много фронтове на Втората световна война.

Военните действия на Източния фронт в СССР внесли сурови корекции в живота на германската армия. Естествено, немските войници и офицери имали шинели. Ала по начало в плановете им не влизало да се бият през зимата и шинелите им били по-скоро демисезонни и за хладно време – но не и за 30 и 40 градуса под нулата. Съответно това поставило пред немските моделиери задачата да направят дрехите топли. Такава униформа се появила през 1942 година. Това била двулицева куртка, бяла от едната страна и сива от другата или в защитен камуфлаж с рисунък „начупено стъкло“ или „водни ивици, с вътрешни джобове, прилично топла и която можело да се носи върху всякакви дрехи.

Специална униформа била разработена за Африканския корпус на генерал Ернст Ромел. Един от неговите офицери пише, че първите впечатления от тези униформи били шокиращи: и късите панталони, и куртката били от дебел плат. През деня, когато температурата достига 40 и повече градуса, това изглеждало нелепо. Но температурните спадове в пустинята били толкова големи, че вечер тази униформа се оказала най-подходяща.

Свастиката е тибетски, будистки и индуистки символ, който е на хиляди години и символизира движението на слънцето. В Индия ще видите свастики от всякакъв вид и цветове: по къщи, коли, павилиони…

Така или иначе свастиката се вкоренила в Германия, но не като национален, а политически знак. Тя не била символ на въоръжените сили, Вермахта.

Например, когато избухнал конфликт между Гордън Голоб, командир на 77-ма изтребителна ескадрила „Херц Ас“, и самия Гьоринг, който го обвинил в страхливост, побеснелият Голоб просто наредил пречупените кръстове върху опашките на месершмитите в неговата ескадрила да бъдат замазани. Така и летели без свастики до края на войната.

–

Как се появили имената на съвременните европейски държави?

Австрия (Österreich). По време на управлението на Карл Велики в Подунавието била образувана Източната марка (марка – „гранична земя“) – Marchia Austriaca. От Austriaca се появило славянското „Австрия“. Österreich (от старо-горнонемски Ostarrichi – „източна страна“) възникнало, тъй като Австрия през IX век била част от Франкската империя в източната част на държавата.

Великобритания (Great Britain). Името произлиза от келтските племена на бритите, които формирали основното население на Великобритания от VIII в. пр. Хр. до V в. сл. Хр. Тукашните келти се покланяли на богинята на войната Бригита (Бригантия)  чието име вероятно се отразило в името на територията. Друга хипотеза е, че думата „британия“ означава „оцветена“ и се отнася за първите хора, заселили се на островите – пиктите, които украсявали телата си с татуировки, изработени от специални бои. Областта Англия получила името си от германското племе англи, което заедно със саксонците (саксите) се заселило на острова през V-VI в. Сега понякога се използва като название на цялата държава – но не бива да се забравя, че във Великобритания освен Англия влизат още Шотландия, Уелс и Северна Ирландия.

Германия (Deutschland). Името е заимствано от латински, където е обозначавало територията, обитавана от германските племена. Самото име „Deutsch“ е от старо-горнонемското duit-isc, тоест „отнасяща се за хората“, „земя на хората“. В превод от старолатински Германия (Allemagne) означава „земя на всички хора“.

Лихтенщайн (Liechtenstein). В началото на ХVІІІ век тези земи били купени от австрийския принц Ханс Адам I фон Лихтенщайн, който така обединил Шеленбург и Вадуц. Държавата, образувана през 1719 г., е кръстена на неговата династия. В превод Лихтенщайн буквално означава „лек камък“.   

Холандия  (Netherlands). В превод „ниско разположена земя“. По-голямата част от територията е под морското равнище. Холандия (Holland), както изглежда, има същото значение: от немското hoi, hal – „спускане“, и land – „земя“. Също така, германската дума „Holland“ може да се преведе като „земя, покрита с гора“ (holt land).

Франция (France). Името на Франция произлиза от името на държавата, създадена в Европа от племето на франките след V в. „Земята на франките“ може да се преведе и като „земя на свободни хора“. Франките се откроявали сред многото други племена със свободолюбивия си нрав и нежелание да се подчиняват на врагове.

Швейцария (Schweiz). Смята се, че названието на тази страна се е появило по името на кантона Швиц, който бил ядрото на първото обединение на местните земи през 1291 г. Има и друга версия за произхода на името на държавата: може би думата „Швейцария“ идва от старата немска дума за „блато“, „блатиста местност“.

Белорусия. От ХІІІ век името „Белая Рус“ се отнасяло за териториите, част от които сега влизат в Белорусия. Може би с думата „бели“ обозначавали руските земи, които не зависели и не плащали данъци нито на монголо-татарите, нито на литовците. „Бяло“ в случая означавало „безплатно“. Ученият Василий Татишчев предполага, че това название може да обозначава светлия цвят на дрехите и косите на жителите на териториите на съвременна Белорусия. Според друга версия „Белая Рус“ като територия, на която преобладаващото мнозинство от населението било християнско, се противопоставяла на „Черная Рус“, тоест, тъмни, невежи земи, в които езичеството се запазило дълго време.

Румъния (România). От латинското romani – „римски“. Така се нарекло местното население, след като се романизирало и смесило с римляните. Първото запазено споменаване на името се съдържа в писмо от кмета на Брашов за нападение на турски войски през 1521 г. В този документ се среща фразата „Тeara Rumânească“, която в превод от старорумънски означава „румънска земя“.

Украйна. Това име в значението си на „окраина“, „покрайнини“ се използва от края на XII век за част от югозападните земи на Древна Рус. По-късно границите на приложението му се разширяват. Някои историци предполагат, че името е съставено от украинските думи „у“ – „в, вътре“, и „краина“ – „страна“. Историкът Самуил Грондски, изучавайки въстанието на Богдан Хмелницки, пише, че „Украйна е регион, разположен у края на (полското) царство“.

Ватикана (Vaticano). Хълмът, на който стои Ватикана, се наричал Mons Vaticanus от древни времена (от латинското vaticinari – „предсказвам, пророкувам“). Това място е било запазено за гадатели и прорицатели по времето на Римската империя.

Испания(España). Може би идва от финикийската дума „и-шпаним“ – „бряг на зайци“. Въобще, дребните полски зайци (исп. – „конехос“; португ. – „куельош“) до ден-днешен са най-разпространеният дивеч на Иберийския полуостров; селските стопани постоянно са принудени да измислят хитроумни капани против тях.  Според по-късна версия, името идва от баската дума „еспана“ – „изпъкналост“. Средновековният поет Антонио де Небриха предполага, че думата „Испания“ е свързана с иберийската дума „Хиспалис“ – „град на западния свят“, „град на залязващото слънце“.

Италия (Italia). Италийците били коренните племена на Апенинския полуостров, покорени окончателно от Рим в III век пр. Хр. Територията им се е наричала „Италия“, което в превод означава „син на бога-бик“.

Португалия (Portugal). Името идва от град Порто, днес втори по големина в страната (след Лисабон). По-рано се наричал Портус Кале -„пристанище“. За самия Лисабон се смята, че името му е дадено от Одисей (лат.: У-лис), който в пътешествията си стигнал до тези брегове и бил гостоприемно посрещнат от два гарвана-лоцмани.

Русия (Россия). Името произлиза от думата „рус“. Според една версия това е шведско племе, преди около хиляда години разтворило се сред източните славяни. До XV век страната се наричала Рус, след това в руския език прониква формата „Росия“, заимствана от византийски източници (тъй като в гръцкия език думата „Рус“ се превърнала в „Рос“). От ХVІІІ век насам официално е Россия.

–

Историята на човечеството познава не един и двама автори, които са плащали скъпо и прескъпо за написаното от тях – тук са и Даниел Дефо, и Молиер, и Радишчев… Един от тях е и Гюстав Флобер, който през 1856 г. публикува романа са „Мадам Бовари“, а следващата 1857 г. е изправен пред съда за обида на морала.

С няколко думи нека си припомним съдържанието на „безнравствения“ роман. Ема Руо, дъщеря на фермер, се омъжва за провинциалния лекар Шарл Бовари. Съпругът й е щастлив с нея, но Ема бързо осъзнава, че не го обича и се измъчва от скучния живот в провинцията. Дори раждането на дъщеря не променя възгледите й. Тя се увлича по студента Леон, но той си тръгва. Тогава мадам Бовари среща очарователния Родолф Буланже, с когото започва интимна връзка. Но Родолф не иска да се обвързва прекалено с нея и я изоставя.

Ема се разболява. Случайна среща с Леон отново поражда надежда, че съдбата й ще се промени. Увличайки се все повече, започва да харчи пари без разрешението на съпруга си и изпада в дългове. Когато любовните и финансовите отношения на Ема окончателно изпадат в хаос, тя взема отрова и умира.

В основата на сюжета Флобер поставя реалната  история на Йожен Делмар – лекар, който учи при баща му, и неговата съпруга Делфин. Фабулните обрати в романа съответстват на истинската история: Делфин изневерява на съпруга си, харчи парите му и на 27-годишна възраст се самоубива. Черновата на романа съдържа 1500 страници – 3 пъти повече от окончателния текст.

Издателят и близък приятел на Флобер, Максим Дюкан, разбирал, че ще стане скандал. Той писал на автора: „Сцената с наетата карета (в която Ема се отдава на любовника си) е извън всякакво приличие. Ще си изпатим“.

Във Франция, като католическа страна, се държало строго на морала. В съседните протестантски страни – Англия, Холандия, Швейцария, можело да се издава еротична литература, на френска територия през 1819 и 1871 г. отделни държавни наредби забранявали разпространението на съчинения, които „нанасят вреда на религиозния морал и човешката нравственост“. Предвиждайки неприятности, Флобер се обърнал към някои влиятелни чиновници и литератори, но не успял да избегне съдебен процес. Самият той, собственикът на печатницата Огюст Пийе и един редактор били изправени пред Шеста палата на изправителния съд на департамента Сена (също тук само подир няколко месеца се състоял и съд над Шарл Бодлер за стихосбирката „Цветя на злото“).

Разсъждавайки върху истинските причини за този процес, специалистите излагат различни версии. Андре Мороа, например, пише: „В действителност, когато завежда дело срещу писателя, правителството се стреми да нанесе удар върху списанието, където излиза романът – така случаят има повече политически, отколкото литературен характер“.

Обвинението било построено върху споменаването на четири, според прокурора ключови, сцени: Ема се влюбва в Родолф, сеща се за религията едва между изневерите си, влюбва се в Леон (разходката в затворената карета) и смъртта на Ема. Според прокурора, би било подходящо романът да бъде наречен „Историята на изневерите на една провинциалка“, а не „Провинциални нрави“, както е авторското подзаглавие. Основният момент на обвинението бил, че Ема Бовари и нейните изневери в романа са изобразени привлекателно и читателят не изпитва негативни чувства към героинята. Прокурорът смятал, че ако обществото задължи писателите да спазват благоприличие, това ще им направи услуга, а литературата само ще спечели.

Пледоарията на защитата продължила 4 часа. Тя не само опровергавала на аргументите на прокуратурата и давала много примери как откъс от творба, изваден от контекста, може да звучи двусмислено и дори неприлично. И трябва да се гледа произведението като цяло, а не да се вземат само четири епизода за анализ. Но адвокатът подчертал, че в романа представите на Ема Бовари за семейния живот трагично не съвпадат с реалността, в която се озовала. Според него, след като прочетат тази книга, младите момичета ще се замислят над собствения си живот, а няма да се спуснат да следват примера на Ема.

Всички обвиняеми били оправдани, но съдията ясно посочил своята позиция: романът заслужава осъждане, тъй като изобразява порока и показва аморалните действия на героите. Съдът се противопоставил на реализма, който „води до системна гавра над обществения морал“. И въпреки оправдателната присъда, Флобер бил посъветван никога да не забравя, че литературата трябва да преследва чисти и благородни цели.

Оттогава на титулната страница на романа стои следното посвещение: „На Мари-Антоан-Жюли Сенар, парижки адвокат, бивш президент на Националното събрание и министър на вътрешните работи.

Скъпи и знаменити приятелю!

Позволете ми да сложа Вашето име на първата страница на тази книга преди посвещението, защото главно на Вас дължа публикуването й. Вашата блестяща защитна реч ми посочи такова нейно значение, каквото не й бях придавал дотогава. Моля, приемете дълбоката ми признателност за Вашето красноречие и саможертвата Ви!

Гюстав Флобер. Париж, 12 април 1857 г.“

–