Легендите за български жени-героини не са една и две. Една от впечатляващите дами от българската хайдушка история е Сирма Кръстева или по-известна като Сирма войвода.

Родена е през 1776 г. в с. Тресонче, Дебърско. Баща ѝ, Стрезо Дичов, бил прочут живописец и резбар. Ангелина и Стрезо Дичови кръстили дъщеря си Сирма, в превод от гръцки означавало „магия“, а в български диалекти се употребява със значението „сърп“. Каквото и да се вземе предвид, името пасвало идеално на характера на младата дама.

Сирма не понесла факта, че най-добрата ѝ приятелка Ружа е похитена, заедно с още няколко момичета, от турски богаташ в района. През 1794 г. борбената девойка събрала малък хайдушки отряд и „хванала гората“.

Повече от 20 години Сирма войвода защитавала геройски населението на Македонския край и по-конкретно в Дебърско, Кичевско, Крушевско и около Прилеп от своеволията на албанските разбойници през 18 век. Хайдушката чета обитавала предимно Шар планина и разклоненията Бабин трап, Стогово, Барбура, Кърчин.

Сирма Войвода успява да унищожи един от най-страшните потисници в района – Амза бей. В сражението тя получава тежки наранявания. До възстановяването ѝ за нея се грижил изцяло Вълко Спиров – байрактар на четата.

Колкото и странно да изглежда, Сирма е предвождала своя хайдушки отряд без никой от членовете му да заподозре, че войводата им не е мъж, а жена. Легендата за Сирма войвода застъпва подробно точно този факт –тя умело се правела на мъж и затова успяла да предвожда дълго време хайдушката чета.

Легендата разказва, че мъжете от четата не желаели да ги предвожда жена. Когато осъзнали, че войводата им не е мъж, те се ядосали и настояли Сирма да предаде лидерския пост. Тази ситуация е възпята и в хайдушките народни песни.

Историята не може да каже колко време Сирма войвода е била начело на своя хайдушки отряд. От допълнението на Димитър Миладинов  в сборника на Братя Миладинови четем следното: „момците, кои тая водеше, я узнаха како девойка кога йе се скинаха (свалиха) петлиците от гръдите…”.

Сирма войвода овладяла ситуацията и не се поддала на емоцията. Тя предложила на хайдутите от своята чета да направят своя избор на нов войвода като всички бъдат подложени на различни изпитания. Най-добрият трябвало да заеме лидерския пост. Започнали изпитанията и всеки път изборът падал върху нея самата. Една от задачите била точна стрелба и единствено Сирма войвода успявала да уцели пръстен, завързан на отдалечено дърво.

Сред другите трудни задачи влизало и състезание по далечно хвърляне на камък, което пак спечелила предводителката Сирма. На практика, било непосилно хайдутите от четата да я победят. Така седемдесетте човека, които според легендата борбената мома водела през горите, единодушно приели тя да остане техен войвода.

След няколко години  опасен хайдушки живот из горите на Шар планина, през 1818 г. Сирма войвода се установява в гр. Прилеп, където се оженила за байрактаря на четата Вълко Спиров. Тя така и не се върнала повече в гората, за да продължи опасния хайдушкия живот. Бившата хайдутка станала примерна съпруга, колкото и невероятно да звучи това. Димитър Миладинов с възхита разказва и за други забележителни нейни качества. Тя можела за един ден да измине разстоянието от Крушево до Прилеп и обратно!

Димитър Миладинов се среща със Сирма Кръстева през 1856-57 година. В сведения под песента той разказва за срещата си с вече възрастната войвода: „Нея осемдесетгодишна видяхме в град Прилеп и от нейната уста чухме за младостта ѝ. В одаята ѝ под възглавница държеше кобурите пълни и саби, обвесени на зида, висяха над нея“. В сборника си „Български народни песни“ песента за Сирма Войвода е записана под номер 212, в раздела Хайдутски песни.

Съдбата, обаче,  решила да я удари на стари години. Сирма била убита от турци, докато през 1864 година пътувала от Прилеп за Варош. В Музея на македонската борба в Скопие е изложена нейна восъчна фигура. Нейната по-голяма сестра е Боряна войвода.

За Стефан Дуньов у нас не се говори много, въпреки че остава герой на четири държави: Унгария, Италия, Румъния и България. Може дори да се каже, че е непознат за голяма част от сънародниците ни.

На негово име е кръстена улица в Будапеща.  Държавната библиотека в Будапеща и в град Арад в Румъния разполага с Фонд „Дуньов“. В градчето Винга е съхранена къщата, в която се е родил и живял героя. В античната част на Рим, на хълма Джаниколо, в алеята с бюстовете на гарибалдистите се нарежда и бюстът на Стефан Дуньов – наречен „Героят от Волтурно“, рицар на италианския орден за храброст „Св. Лазар и Мавриций“.

Фонд „Дуньов“ има и в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, а в един от новите столични квартали, една от улиците носи неговото име. През 2002 г. във Велико Търново, на едноименния площад е поставена възпоменателна плоча.

Но да се върнем в самото начало. През 1816 г. в село Винга се ражда Стефан Дуньов, в семейството на банатски българи-земеделци. Семейство Дуньови са наследници на буден чипровски род, останал в унгарско след разгрома на въстанието от 1688 г.

Стефан учи в гимназия в гр. Арад и завършва с отличие. Той владее немски и унгарски, но не се съгласява да стане чиновник. Избран за общински съветник, младият унгарски гражданин застава начело на съпротивата срещу задължителното изучаване на немски и настоява навсякъде да се пише и говори на роден език. През 1843 г. завършва Юридическия факултет на университета „Петер Пазман” в Будапеща. Там изучава право, финанси и чужди езици. Взема дейно участие в подготовката на предстоящата национална революция.

Стефан Дуньов е сред най-близките приятели и съратници на водача на Унгарската национална революция Шандор Петьофи. Вече дипломиран адвокат, Стефан напуска Будапеща и се връща в родния си край, за да помага на единомишлениците си и да ги води в предстоящите сражения. Когато започва революцията, Лайош Кошут го вика в столицата, за да влезе в Комитета за национална отбрана и да го назначи за свой емисар в Банатска област. За около два месеца Дуньов взема властта, прилага 12-те принципа за национално самоуправление на Кошут и обучава множество доброволци.

През юни 1848 г. австрийският император взима подкрепления от хърватската армия начело с бан Елачич и моли руския император Николай I за помощ. Австрийски агенти успяват да убедят румънски селяни и други бедняци да се опълчат на събратята си унгарци. Лайош Кошут и Шандор Петьофи подписват призив до унгарския народ да защити страната си. Стефан Дуньов застава начело на първия доброволчески отряд от гр. Арад. При него се събират унгарци и стотици банатски българи. Бойното им кръщение е при Накбечкерек.

Австрийската артилерия е безмилостна срещу революционерите. Ненадейно Банатският ескадрон нахлува в артилерийската позиция, съсича разчетите и преследва бягащите войници. Оръдията на пленената батарея се обръщат срещу императорските войски. В продължение на месец ескадронът на Дуньов е решаващ фактор в сраженията при Накбечкерек.

Не след дълго унгарските полкове настъпват и разгромяват хърватските войски на бан Елачич. Императорският щаб оценява ролята на кавалеристите на Дуньов и им залага няколко капана. Прозорливият командир, обаче, разбира какви са плановете и надхитря противника си. Военният му талант е оценен и капитан, след това майор и подполковник Дуньов заминава като адютант на дивизионния командир Гало Ласло в най-тежките битки. Непобедимият ескадрон на Дуньов има важна роля при победите при Зента, Ковил и Качи. Лайош Кошут лично му присъжда званието „полковник”. Така Стефан Дуньов се оказва първият български полковник в новата ни история.

Николай I не закъснява да накаже малката държава. Огромна руска армия, командвана от генерал Паскевич, преминава Карпатите и ведно с австрийските войски започва да унищожава унгарските революционери.

Полковник Дуньов не слиза от коня с дни. В нощно сражение бива ранен в крака. Ляга в талига и така продължава да командва хората си. Лекарите се боят от най-лошото и настояват за ампутация на крака му. Стефан отказва. Всички смятат, че го спасява някакво чудо.

За съжаление революцията е смазана. Комитетът за национална отбрана обявява капитулация, за да предотврати допълнителни жертви. За пленените офицери контрареволюционният трибунал налага: „Смърт чрез обесване”.

След като е публикувана присъдата на Дуньов, Задграничното унгарско правителство на Лайош Кошут залива с протести австрийските посолства, за да събуди общественото мнение, привлича на своя страна авторитетни учени, писатели и политици. Заедно с 5 000 унгарски патриоти Лайош Кошут успява да се скрие в Османската империя. Султанът печели позиции за сметка на европейските лидери.

Смъртната присъда на Стефан е заменена с десет години затвор. Някои от тези години Дуньов лежи в единична килия в най-страшния австрийски затвор „Кьониггрец”. Там изучава стопански науки и военна стратегия, учи чужди езици.

Само две години след като е освободен от затвора, през 1859 г., започва Италиано-австрийската война и вечният воин нелегално преминава в Италия.

Италия става третата му родина. Гарибалди току-що е преминал р. Тичино с 5-хилядния си отряд алпийски стрелци, за да се изправи срещу 40-хилядната армия на ген. Урбан. Младата италианска армия се нуждае от опитни офицери, затова Гарибалди назначава Стефан Дуньов за командир на полк. Под негово командване се сражават италианци, брат му Йожеф, отряд банатски българи и унгарци, емигрирали в Италия след 1848-а. Те са лошо въоръжени, нямат провизии, преследва ги многоброен противник, но оцеляват на магия и печелят победи. След пробив на Южния фронт сред италианските войски настъпва паника. Само полкът на Дуньов не губи самообладание, удържа настъплението на превъзхождащия противник при р. Волтурно и срива планираната дълбока офанзива.

Стефан Дуньов е награден с най-високите отличия на италианската държава: савойски кавалерски орден за заслуги и Рицарски кръст на Ордена на Св. Мавриций, звание „полковник” от Италианската армия и военноинвалидна пенсия.

Ампутират левия му крак. Стефан Дуньов отказва да се завърне в Унгария, докато Лайош Кошут не бъде напълно реабилитиран и официално приет в родината си. Насочва се към научна дейност. Прави преводи, пише книга и множество статии по икономически проблеми в италианския и в унгарския печат.

Дуньов поддържа кореспонденция с Гарибалди до края на живота му  през 1882 г. Участва в работата на задграничния унгарски директорат в Торонто. Умира на 73 години през 1889 г. в гр. Пистоя. Италия му отдава заслужени военни почести.

Автор: Десислава Михалева

Известни са имената на доста шпиони, които предали Съветския съюз по идеологически или финансови причини. Сред най-известните са Олег Калугин, Олег Гордиевски, Виктор Резун (Суворов), Литвиненко и др. Но също така имало и много разузнавачи, които дълги години работели за доброто на Родината си, жертвайки всичко.

Имената на много нелегални разузнавачи все още са секретни. Ала все пак от време на време се появяват някои подробности. Например, през януари 2020 година директорът на Службата за външно разузнаване Сергей Наришкин разказа за седем разузнавачи-нелегали, които дали безценен принос за сигурността на СССР и Русия. Сред тях бил и Евгений Иванович Ким, който някога носел друго име – Ким Ен Чер.

На Троекуровското гробище в Москва има скромен черен надгробен камък без снимка. Вместо нея само два надписа: името на починалия с дати на раждането и смъртта, а отгоре – „Герой на Съветския съюз“. Този надгробен камък е символичен. Евгений Ким прекарал значителна част от живота си под фалшиво име в чужда държава. Той живеел, образно казано, без лице и не го намерил дори след смъртта си.

Интересното е, че няма достоверна информация за мястото на раждане на този разузнавач. Според някои източници, той е роден в края на февруари 1932 г. в Корея, според други – по същото време, но в Нова Бухара (сега Каган) на Узбекската ССР. Но втората версия е под въпрос, тъй като руските корейци били принудително преселени в Узбекистан едва през 1937 г.

През 1960 г. Ким получава диплома по японска филология от Ориенталския факултет на Ленинградския държавен университет. Кореецът владеел блестящо не само родния си език, но и руски, японски, английски и испански. Естествено, вербовчиците от Първо главно управление на КГБ не можели да пренебрегнат толкова ценен кадър. По това време Ким бил женен и имал син. Но през 1966 г. се отказал от всичко. Точно като Щирлиц, но не на телевизионния екран, а наяве.

Като разузнавач-нелегал той бил изпратен във все още неизвестна държава, където имало, казано на професионален шпионски език, „сложна агентурно-оперативна ситуация“. Можем само да се досещаме, че тази „сложна ситуация“ била заради типичната азиатска външност на гражданите й. Може би Япония. Или маоистки Китай. Или някоя от двете Кореи, Виетнам, Тайланд и т. н. Но това са само предположения. Все още не се знае. Дори сега, след повече от половин век, информацията за това е секретна.

Разбира се, няма подробности за специалната операция. Николай Долгополов, писател и историк на специалните служби, разказва: „Първото нещо, което видял след прехвърлянето му в далечната чужда страна, били безкрайни камъни“. Под един от тези камъни Ким намерил дрехи и документи, подготвени предварително. Превъплътен като местен селянин, той започнал да гради живота си от нулата.

Човек може само да гадае какви трудности е трябвало да преодолее агентът. Но той се справил. За 15 години живот в чужбина успял да изгради кариера и да заеме важен пост в местната власт, което му позволявало да предава секретна информация в Москва.

През годините само няколко пъти видял семейството си, което останало в Москва. Едно от посещенията, проведено през 1970-те години, по-късно беше описано подробно от роднината му Вячеслав Ким. Когато Евгений пристигнал в Москва, той се срещнал с представители на корейската диаспора. Нелегалният разузнавач показал оръжието си и казал, че е полковник от КГБ.

Но друго посещение в столицата станало по трагичен повод. Ким отлетял за Москва, за да се сбогува с починалия си син. След погребението той се върнал, като прекарал само един ден у дома си. Има информация, че поради смъртта на сина се развел със съпругата си, като така окончателно прекъснал връзката с миналия си живот.

В неизвестната държава Ким работил до 1989 година. По това време той вече бил удостоен със званието Герой на Съветския съюз, получил орден „Ленин“ и медал „Златна звезда“. Връщайки се в Москва, Ким не излязъл в пенсия, а известно време работил в централния апарат на КГБ. Но скоро Съветският съюз престанал да съществува. Разузнавачът останал в Москва и излязъл в пенсия. Животът му завършил рязко през ноември 1998 г. По това време бившият агент вече трудно виждал. Това довело до неговата смърт – той попаднал под колелата на лек автомобил. Евгений Ким бил погребан с военни почести на Троекуровското гробище.

Историята на този агент има нещо общо с биографията на друг нелегален съветски  разузнавач – Михаил Васенков, чието име и дейности също бяха разсекретени през януари 2020 г. Но Васенков, за разлика от Ким, отишъл в друга държава, както се казва, „без багаж“. Той нямал семейство, а жена му и децата се появили вече в новата му родина.

–

Крал Дезидерий нямал късмет. Той бил последният владетел на Лангобардското кралство.

Лангобардите дошли в Италия през втората половина на VI век и основали свое кралство в северната част на Апенинския полуостров. На юг се намирали техните херцогства Беневенто и Сполето, а част от полуострова се контролирала от Византия. Кралете на Лангобардия се стремели да обединят Италия под своя власт, като за тази цел се борели с Византия и римските папи.

През 757 г. тронът бил завладян от херцога на Тусия (Тоскана) Дезидерий, който станал крал. Много малко се знае за първите години на неговото царуване. В началото на управлението си той направил своя зет Арехис херцог на Беневенто.

След смъртта на папа Стефан II на 25 март 752 г., който починал от инсулт само 2 дни след избирането му за римски понтифик, на папския престол седнал папа Адриан I – враг на лангобардския крал. Дезидерий продължил да разширява кралството си и да превзема градовете на бившата Равенска екзархия, които били дадени на Рим.

През 770 г. дъщеря му Дезидерата се омъжила за краля на франките Карл, който влязъл в историята като Карл Велики. Но още в края на 771 г. съпругът й я изпратил обратно на баща й. Така възникнала вражда между двамата владетели.

През 772 г. Дезидерий продължил войната с папата и нахлул в Папската област. Карл Велики се притекъл на помощ на Светия престол. Неговите войски заобиколили лангобардите, които охранявали алпийските проходи, и навлезли в Италия. Дезидерий се затворил в Павия, а синът му и съуправител Аделгиз – във Верона. Заедно със сина на краля били синовете на франкския владетел Карломан – племенници на Карл Велики. По-късно те решили да се предадат на чичо си и отворили портите на Верона. Аделгиз напуснал града и отплавал за Константинопол.

Обсадата на Павия се проточила няколко месеца. Дезидерий се чувствал уверено и не се предавал на Карл. Обаче, благодарение на преговори с папа Адриан, Карл получил подкрепата на други градове от Лангобардия, които подкрепили армията му със свои войски. Така на 5 юни 774 г. Павия все пак капитулирала. Дезидерий, съпругата му Ауза и дъщеря му станали пленници на франкския крал. Те били изпратени в манастира Сент-Аман, където най-вероятно живели до смъртта си. Карл бил коронясан за крал на лангобардите. На ключови места в Италия останали франкски гарнизони. Херцогът на Беневенто и зет на Дезидерий, Арехис, признал зависимостта си от краля на франките и започнал да му плаща данък. Неговият син Гримоалд бил възпитан като заложник във франкския двор. След смъртта на Арехис през 787 г. Гримоалд станал новият херцог на Беневенто. В това си качество той бил напълно зависим от Карл.

Докато властвал Дезидерий, станало важно събитие за европейската история – започнал да твори видният средновековен историк Павел Дякон. Той бил наставник на дъщерята на краля Адалперга. Когато тя се омъжила за Арехис, Павел отишъл с нея в Беневенто. Там Павел Дякон написал „История на римляните“, в която изложил историята на Италия до смъртта на Юстиниан Велики. След това историкът започнал да пише „История на лангобардите“, която останала недовършена. За последните им крале, по-специално за Дезидерий, знаем от малките продължения на тези история, направени вече след Павел Дякон.

През 788 г. Аделгиз се опитал с помощта на византийците да си възвърне кралството и направил десант в Калабрия. Но се оказало, че никой не го иска. Против него застанала не само франкската армия, но и войската на племенника му Гримоалд, херцог на Беневенто. Синът на Дезидерий бил разгромен, завърнал се в Константинопол и изчезнал от страниците на историята.

След поражението на Дезидерий и сина му Аделгиз Северна Италия станала част от империята на Карл Велики и съдбата й се обвързала тясно със съдбата на династията на Каролингите. Според Вердюнския договор от 843 г. тя била предадена на крал Лотар.

Аделгиз, последният претендент за трона на лангобардите, е представен като романтичен герой в трагедия, написана през ХІХ век от класика на италианската литература Алесандро Манцони.

–

За много от съветските момчета и момичета войната започвала веднага след абитуриентския бал. Евдокия Завалия започва своята фронтова кариера още по-рано – на 15-годишна възраст. За да се бие за Родината, тийнейджърка трябвало да скрие истинската си възраст и … пол. Тайната на Евдокия скоро била разкрита, но това не се отразило на отношението на нейните колеги войници и особено на враговете ѝ. Германците нарекли момичето „Госпожа Черна смърт“ и изпадали в паника при мисълта за нея.

През лятото на 1941 г. Евдокия Завалия завършва 7 клас и планира да влезе в медицинско училище. Момичето мечтаело да стане медицинска сестра, а след това да учи за лекар и да лекува децата. Войната променила плановете й, така както променила живота на десетки милиони съветски хора. Веднага щом чула речта на Молотов по радиото на 22 юни, Евдокия решила, че мястото й е на фронта, а мечтите могат да чакат.

Но във военната служба за регистрация и записване, както би се очаквало, на ученичката било казано, че не пускат деца на война. Но войната, без да пита, сама дошла в живота на момичето, когато немски самолети нападнали родното й село. Мишената на вражеския самолет бил конвой от руски войници, който преминавал през селото.

Случило се така, че един войник бил ударен от вражеска осколка точно пред портите на къщата и. Момичето, което се готвело да стане лекар, професионално превързало ранените му. Офицерите, като видели колко умело момичето борави с превръзките, я помолили да помогне и на други войници.

Евдокия работила неуморно няколко часа, а след това, като събрала кураж, помолила командира на батальона да я вземе със себе си на фронта. Случило се чудо – офицерът се съгласил да вземе момичето, всъщност все още дете, на война. На сбогуване бабата на Евдокия казала:

„Моето момиче! Ще кървиш четири пъти, но белите гъски ще те върнат у дома.“

За жената говорели в родното ѝ село, че е ясновидка и живяла 114 години. Думите й останали в душата на Дуся и това необичайно предсказание се сбъднало.

Така 15-годишната Евдокия Завалия станала войник в 96-и кавалерийски полк от 5-та кавалерийска дивизия на 2-ри кавалерийски корпус. Момичето трябвало да лъже за възрастта си – казала на командира, че скоро ще навърши 18 години. Поради това различни източници отбелязват като рождена година на героинята или 1924 или 1926 година. Всъщност Завалия още не била навършила 16 години, когато отишла на фронта.

Скоро момичето било тежко ранено и след болницата била изпратена в запасен полк. Командирът, който набирал попълнения за своя полк сред възстановяващите се войници, обърнал внимание на документите на Завалия, където името й било съкратено на „Евдок“. Офицерът попитал – Евдоким Николаевич Завалия? А тя отговорила утвърдително, защото знаела, че това може да е последният ѝ шанс да се върне в строя.

Командирът не разпознал момичето в ниския, пухкав и обръснат войник и така се родил старши сержант Евдоким Завалия. Новата служба за момичето станала 6-та въздушна бригада, която се сражавала в Кавказ. Почти 8 месеца Дуся се биела наравно с мъжете и никой не разкрил нейната тайна.

През 1942 г. близо до Моздок Завалия пленява немски офицер, който носел важни документи в щаба. През същата година тя успява да достави заловени от германците храни, лекарства и боеприпаси за попадналото в обсада звено. Евдокия донесла важния  товар по течението на реката, на сал, направен от кутии за снаряди, под силен вражески огън.

Тайната на дръзкия сержант Евдоким била разкрита по време на тежките битки за Кубан. Ротата пехотинци била обградена и техният командир бил убит. Тогава Завалия поела командването и повела войниците в атака, за да пробият. Атаката била успешна, но момичето отново било тежко ранено. В болницата нейната тайна била разкрита.

Както по-късно Дуся си спомня, „никой дори не издал звук“, когато станало известно, че тя не е мъж. Момичето очаквало да бъде наказано и по възможност да бъде изпратено в тила. Но смелата Дуся, напротив, била окуражена, като я изпратили на курс за младши лейтенанти на 56-та Приморска армия, където Завалия заминала през февруари 1943 година.

След като завършила курсовете, Евдокия Завалия била  назначена за командир на взвод на отделна рота картечари от пехотата на 83-та морска бригада. Офицерите и войниците на шега нарекли отряда „Дусински взвод“, но немците нямали време за шеги. Враговете нарекли момичето „Госпожа Черна смърт“ и обявили награда за главата ѝ.

55 артилеристи били в „Дусинския взвод“, а само 16 доживяват до Победата. По-късно Евдокия признава, че през военните години не се е научила да губи другари по оръжие и е преживявала всяка смърт като смъртта на любим човек. Но болката и сълзите трябвало да бъдат скрити, тъй като „Фрау Черната смърт“ не можела да си позволи да изглежда слаба.Предсказанията на баба ѝ се сбъднали – четири пъти Евдокия била ранена и два пъти леко контузена. Три пъти ѝ подготвяли погребение, но след това намирали момичето сред живите. Името й дори се появява на масовия гроб в Белгород Днестровски, след поредната рана, когато Дуся трябвало да се преструва на мъртва на бойното поле.

Тогава, след устието на Днестър, немците минали сред загиналите и ранените и довършили оцелелите, но Завалия успяла да ги подведе. Дори когато немският щик влязъл в крака на момичето, тя не издала нито звук – само благодарение на това успяла да оцелее и да изчака, докато дойде помощ.

Животът на Евдокия Завалия, притежател на четири военни ордена и почти 40 медала, свършва на 4 май 2010 г. Героинята не доживяла само 5 дни, за да достигне до 65-годишнината от Победата. В чест на тази смела жена е наречена улица в родното ѝ село, в района на Николаев, Украйна.

Много жени, борили се против врага по фронтовете на Великата отечествена война наравно с мъжете, са влезли в историята. Сред тях има много млади, като Евдокия, които са истински героини. Но никоя от тях не успява да ръководи подразделението на морските пехотинци.

Автор: Десислава Михалева

През пролетта на 1955 г. вниманието на британските журналисти било привлечено от зрелищно убийство. На една от лондонските улици известен автомобилен състезател, аристократ и любимец на жените, бил убит от няколко револверни изстрела. Но най-интересното в тази история била самоличността на убиеца. Мъжът е застрелян не от мафиоти или улични крадци, а от Рут Елис – неговата спътница в живота, бивш модел и майка на две очарователни деца.

Животът на Рут Елис е ярък пример за това как преобладаващите над разума емоции могат да унищожат човек за нула време. Бъдещата убийца е родена в бедно, многодетно семейство на музикант-алкохолик, който обичал да бие не само жена си, но и децата. Очевидно, точно поради тази причина по-късно Рут избира такъв тип мъже – които обичат да пият и да доказват правотата си с юмруци.

На 15-годишна възраст на Елис се наложило да започне работа като сервитьорка в кафене. Но момичето не разнасяло дълго време поръчки – тя била привлечена от големия град и скоро заминала за Лондон. В столицата тя се превърнала в  привлекателна блондинка и с удоволствие се впуснала да изследва живота на възрастните.

Първата любов на Елис – войник от далечна Канада – изчезва след края на службата, оставяйки дете „като подарък“, без дори да се сбогува. След това красавицата, за кратко разочарована от мъжете, решава да започне кариера на модел. Може да се каже, че Рут успява, въпреки че най-често я викали за еротични снимки за мъжки списания.

Малко по малко момичето започнало да се радва на успех и дори натрупала малко богатство. Вече нямало нужда да пести пари и да приема всяка предлагана работа. Освен това Елис започнала да навлиза в света на шоубизнеса и завързала полезни контакти там. Това позволило на Рут да намери постоянна и добре платена работа като администратор в един от престижните лондонски клубове.

Животът сякаш се нареждал, но Рут просто не можела без да си навлича проблеми на главата. И те не закъснели, този път дошли от страна на възрастния алкохолизиран зъболекар Джордж. Не се знае как този мъж привлякъл младия модел, но това била следващата й грешка. Този брак продължил само една година и от него Елис останала с дъщеря.

След това блондинката имала няколко мимолетни романса, които не оставят следа в живота ѝ. Самотната майка с две деца не била привлекателна съпруга за лондонската бохемска среда, но Рут не загубила надежда да намери щастието си. И така, в началото на 50-те години й се струвало, че е намерила любовта на живота си. Идвайки от аристократично английско семейство, плейбоят и професионален автомобилен състезател Дейвид Блейкли бил по-млад от Елис, но успял да ѝ завърти главата.

Блейкли имал годеница и нещата отивали към сватба, но Рут въобще не се вълнувала от това. Използвайки целия си чар и умения на съблазнителка, бившият модел отнел Дейвид от момичето и те заживели заедно. Новият ѝ възлюбен обикновено бил пиян и изнервен. В допълнение, Блейкли изпитвал слабост към жените и хазарта, както и постоянно отвращение към всякаква работа.

Постоянното пиене и изневери на партньора, правили Рут нещастна. Тя започнала да приема антидепресанти и също се пристрастила към алкохола. В този труден момент от живота й се появил човек, който всъщност можел да промени всичко към по-добро. Големият бизнесмен Дезмънд Касен отдавна бил влюбен в Елис и се опитал да направи всичко възможно, за да я подкрепи.

Но Касен не успял да направи момичето щастливо – в тази трагична история той има съвсем различна роля. Веднъж Елис помолила фен да й даде револвер и да я научи как да стреля. Мъжът изпълнил това искане, въпреки че сега не е ясно какво го е мотивирало. Поставянето на пистолет в ръцете на нестабилна, постоянно дрогирана с хапчета, депресирана 28-годишна жена, било най-лошата идея.

На Великден 1955 г. избухнала поредната драма. Младият любовник обещал да заведе Рут и децата й извън града на почивка, но, както се е случвало неведнъж, изчезнал без предупреждение. Очевидно този акт изчерпал последните капки от търпението на Рут и тя направо се вбесила. Елис натрошила на парчета колата на Дейвид, едва не разбила вратите в къщата на общи познати, където любовникът й се криел от нея и унищожила почти всичките му вещи.

Блейкли, като видял какво прави Елис, решил да не се връща при нея, което принудило влюбената жена да предприеме крайни мерки. Няколко дни по-късно, на 10 април 1955 г., Рут помолила Касен да я заведе в кръчмата „Магдала“, където годеникът й обичал да се забавлява с приятели. В чантата на жената имало зареден револвер Смит и Уесън 38-ми калибър, подарък от почитател.

Елис изпратила Касен у дома, докато тя останала да чака Дейвид на входа на заведението. Когато той се появил по улицата, жената изстреляла всички патрони към него, убивайки го на място. След това Рут се успокоила, помолила минувачите да се обадят в полицията и останала да изчака служителите на реда до тялото на жертвата си.

Убийството край кръчмата било истинска сензация. Имало всичко, което да шокира публиката: гореща блондинка, страстна любов, стрелба на улицата. Очаквало се Рут Елис да се представи зрелищно в съда, но тя не оправдала очакванията. Жената приличала повече на скромна домакиня, майка на две деца, отколкото на фатална жена, способна да убива под влияние на чувствата.

През 50-те години на 20 век във Великобритания имало само едно наказание за умишлено убийство – смъртното наказание чрез обесване. Когато Рут била попитана в съда дали знае, че може да бъде екзекутирана, жената спокойно отговорила: „Живот за живот. Нима това не е справедливо?“

Адвокатът на Рут Елис се опитал да убеди съда, че убийството е извършено в състояние на афект, неволно. Това дава шанс на жената да избегне смъртта и да бъде осъдена на затвор. Но бившият модел сякаш се стремяла съвсем съзнателно към бесилката. Тя казала, че е планирала предварително убийството на Блейкли и затова е дошла в кръчмата.

Присъстващите в съдебната зала ридаели. Никой не можел да си представи, че 28-годишната красавица, майка на две деца, ще откаже да се бори за живота си и ще приеме съдбата си. Рут Елис била осъдена на смърт. По време на разследването и на процеса жената не казала нито дума за мъжа, който й дал пистолет и я научил да стреля. Рут казала на адвоката си за ролята на Дезмонд Касен в този случай едва след присъдата.

Наказанието било изпълнено на 13 юли 1955 г. На този ден пред вратите на затвора Холоуей се събрала тълпа от хора, които поискали смекчаване на наказанието на убийцата. Но правосъдието било приложено – Рут Елис била последната жена, екзекутирана във Великобритания. През 1969 г. в страната е премахнато смъртното наказание.

Случаят с Рут Елис, въпреки липсата на политически мотиви и гръмки изказвания, бил един от най-грандиозните престъпления на 20 век. Съдбата на бившия модел все още вдъхновява писатели и режисьори по целия свят. Подобно убийство се случва в Лондон през 1923 г., когато бившата проститутка Маргьорит Либерт застрелва и убива съпруга си, египетски принц. Но то имало съвсем различен завършек.

А през 1939 г е извършена последната публична екзекуция във Франция с гилотина.

Автор: Десислава Михалева