Още
    Начало Блог Страница 30

    Бойните ракети на ХХ век

    Бойните ракети са известни още от ХІ в Китай. Но истинското им развитие слага началото си през ХХ век в Европа.

    Фау-2. Ракетата Фау-2 или V-2 била едно от „тайните оръжия“ на хитлеристкия Трети райх. Тя е и една от най-известните бойни ракети. Разработена е от немския конструктор Вернер фон Браун и приета на въоръжение от Вермахта към края на Втората световна война. Резултатът от 3225 изстрелвания на ракети Фау-2 са 2700 убити граждани на Лондон.

    Дубликат на първата ракета Фау-2 в музея в Пенемюнде. Както и върху оригинала, и на тази ракета е изписано Жена на Луната в долната ѝ част.. Снимка: Уикипедия

    Тя наследява предшественичката си Фау-1. Първото изстрелване е извършено през 1942 г., но първият боен старт бил едва през 1944 година. V-2 била наречена „оръжие на възмездието“, но германците само успели да подплашат британците. До края на Втората световна война Третият райх поразил Великобритания с хиляди ракети. Някои градове в Белгия и Франция също били подложени на „възмездие“.

    V-2 била снабдена с мощен двигател, благодарение на който можела да се издигне над 80 км височина и да преодолее разстояние от 190 км. Нейната конструкция била крайно напредничава за времето си. При един от изпитателните стартове тя се издигнала на 188 км, като фактически така станала първата космическа ракета.

    „Фау-2“ била балистична ракета – тоест, образно казано, действала подобно на хвърлен камък. Издига се до определена височина и оттам започва да се спуска. Двигателят й работи само на част от траекторията.

    Крилатите ракети обаче действат на друг принцип – двигателят им действат по време на целия полет. Може да се сравнят с безпилотен самолет. Крилата ракета е прословутата „Томахоук“.

    „Томахоук“. Работата по създаването на бойна крилата ракета започнала в началото на 1970-те години. Но на въоръжение „Томахоук“ (Tomahawk) влязла в американската армия едва през 1983 година. Оттогава нито един военен конфликт, свързан със САЩ, не преминава без използването на тези оръжия. Такива ракети са използвани в Персийския залив, Югославия, Ирак, Афганистан, Либия.

    Ракета BGM-109 „Томахоук“ в полет, снимка от 2002 г. Снимка: Уикипедия

    „Томахоук“ може да лети на пределно ниска височина и да следва извивките на терена. Ето защо за системите за противовъздушна отбрана е доста трудно да я забележат. Досега са произведени над 7 хиляди единици от това оръжие. Приблизителната цена на една ракета е около 1,5 милиона долара. В момента „томахавките“ са на въоръжение и в армията на Великобритания. Испания и Холандия също проявяват интерес, но засега не се споразумяват за покупката им.

    Трайдънт. UGM-133A Trident II (D5) е междуконтинентална балистична ракета с подводно базиране. Изстрелва се от подводници и представлява основата на американските ядрени сили. Първото изстрелване на „Тризъбеца“, както се превежда името на ракетата, е направено през 1987 година.

    Подводно изстрелване на ракета „Трайдънт II“ от подводница на Британския кралски флот. Снимка: Уикипедия

    Благодарение на високата си точност, „Трайдънт“ е в състояние ефективно да удря дълбоки бункери и силозни пускови установки за междуконтинентални балистични ракети – които са твърде малки цели за други ракети. Тя е е дълга над 13.5 м и тежи малко над 59 тона. Що се отнася до обхвата на полета, той е 11 300 км, но при максимално натоварване спада до 7838 км.

    „Трайдънт“ стартира от подводно положение на интервали от двадесет секунди. В момента 14 американски и 4 британски подводници носят такива ракети.

    „Тополь-М“. Работата по ракетната система с междуконтинентални балистични ракети „Тополь“ (Топола) започнала в самия край на съществуването на Съветския съюз. Когато държавата се сринала, проектът не бил прекратен. Затова тази междуконтинентална балистична ракета се смята за първата, създадена в Русия.

    РТ-2УТТХ Топол М. Снимка: Уикипедия

    Изпитанията на „Тополата“ започнали през 1994 г. В края на същата година първото изстрелване било от военния космодрум „Плесецк“. През 1997 г. „Тополь“ е приета на въоръжение и започва серийното й производство. Базовата й версия е на автомобилна установка, но през 2000 г. е приета и шахтова модификация.

    Версията „Toпoль-M“ РT-2ПM2 има много предимства. Например, тази ракета притежава повишена защита срещу ядрена експлозия и отлична система за преодоляване на противоракетна отбрана. Що се отнася до максималния обхват на полета, той е 12 000 км.

    Планираше се тези ракети да станат основа за ядрения щит на Русия, но загубиха в сравнение с конкурентния модел РС-24 „Ярс“.

    „Сатана“. Това е названието, дадено в НАТО на съветската междуконтинентална балистична ракета Р-36М.

    P-36М „Сатана“. Снимка Уикипедия

    По принцип, в СССР разбирали от големи и мощни ракети. В края на 1960-те години започнали да усъвършенстват наличната междуконтинентална балистична ракета Р-36. Но „рестайлингът“ стигнал чак до смяна на „поколенията“. Р-36M взела всичко най-добро от своята предшественичка и получила най-новите съветски разработки по онова време.

    Преломът между 60-те и 70-те години на ХХ век се оказал напрегнат. Отношенията между СССР и САЩ се влошили напълно, така че Студената война заплашила да се превърне „гореща“.

    Р-36M, която стреснатите експерти в НАТО нарекли „Сатана“, била създадена като оръжие за ответен удар. Поради тази особеност ракетната система била много добре защитена от ядрен удар. При разработването на най-драматичния сценарий изстрелването й трябвало да се случи след американската атака.

    Далекобойността на ракетата е 16 000 км, а експлозията на многоблоковата й бойна глава с мощност 25 мегатона (25 милиона тона тротил) е в състояние напълно да унищожи всеки американски мегаполис заедно с околностите му.

    Днес на смяна на Р-36 „Сатана“ идва новата ракета „Сармат“ – но тя е вече оръжие на ХХІ век.

    „Госпожа Черна смърт“ или как ученичката Евдокия Завалия се превърна в кошмар за нацистите

    За много от съветските момчета и момичета войната започвала веднага след абитуриентския бал. Евдокия Завалия започва своята фронтова кариера още по-рано – на 15-годишна възраст. За да се бие за Родината, тийнейджърка трябвало да скрие истинската си възраст и … пол. Тайната на Евдокия скоро била разкрита, но това не се отразило на отношението на нейните колеги войници и особено на враговете ѝ. Германците нарекли момичето „Госпожа Черна смърт“ и изпадали в паника при мисълта за нея.

    Евдокия Завалия

    През лятото на 1941 г. Евдокия Завалия завършва 7 клас и планира да влезе в медицинско училище. Момичето мечтаело да стане медицинска сестра, а след това да учи за лекар и да лекува децата. Войната променила плановете й, така както променила живота на десетки милиони съветски хора. Веднага щом чула речта на Молотов по радиото на 22 юни, Евдокия решила, че мястото й е на фронта, а мечтите могат да чакат.

    Но във военната служба за регистрация и записване, както би се очаквало, на ученичката било казано, че не пускат деца на война. Но войната, без да пита, сама дошла в живота на момичето, когато немски самолети нападнали родното й село. Мишената на вражеския самолет бил конвой от руски войници, който преминавал през селото.

    Боевете при селото на Евдокия Завалия

    Случило се така, че един войник бил ударен от вражеска осколка точно пред портите на къщата и. Момичето, което се готвело да стане лекар, професионално превързало ранените му. Офицерите, като видели колко умело момичето борави с превръзките, я помолили да помогне и на други войници.

    Евдокия работила неуморно няколко часа, а след това, като събрала кураж, помолила командира на батальона да я вземе със себе си на фронта. Случило се чудо – офицерът се съгласил да вземе момичето, всъщност все още дете, на война. На сбогуване бабата на Евдокия казала:

    „Моето момиче! Ще кървиш четири пъти, но белите гъски ще те върнат у дома.“

    За жената говорели в родното ѝ село, че е ясновидка и живяла 114 години. Думите й останали в душата на Дуся и това необичайно предсказание се сбъднало.

    Кавалерийстката дивизия в поход.

    Така 15-годишната Евдокия Завалия станала войник в 96-и кавалерийски полк от 5-та кавалерийска дивизия на 2-ри кавалерийски корпус. Момичето трябвало да лъже за възрастта си – казала на командира, че скоро ще навърши 18 години. Поради това различни източници отбелязват като рождена година на героинята или 1924 или 1926 година. Всъщност Завалия още не била навършила 16 години, когато отишла на фронта.

    Скоро момичето било тежко ранено и след болницата била изпратена в запасен полк. Командирът, който набирал попълнения за своя полк сред възстановяващите се войници, обърнал внимание на документите на Завалия, където името й било съкратено на „Евдок“. Офицерът попитал – Евдоким Николаевич Завалия? А тя отговорила утвърдително, защото знаела, че това може да е последният ѝ шанс да се върне в строя.

    Командирът не разпознал момичето в ниския, пухкав и обръснат войник и така се родил старши сержант Евдоким Завалия. Новата служба за момичето станала 6-та въздушна бригада, която се сражавала в Кавказ. Почти 8 месеца Дуся се биела наравно с мъжете и никой не разкрил нейната тайна.

    Евдокия Завалия, 1943 г.

    През 1942 г. близо до Моздок Завалия пленява немски офицер, който носел важни документи в щаба. През същата година тя успява да достави заловени от германците храни, лекарства и боеприпаси за попадналото в обсада звено. Евдокия донесла важния  товар по течението на реката, на сал, направен от кутии за снаряди, под силен вражески огън.

    Тайната на дръзкия сержант Евдоким била разкрита по време на тежките битки за Кубан. Ротата пехотинци била обградена и техният командир бил убит. Тогава Завалия поела командването и повела войниците в атака, за да пробият. Атаката била успешна, но момичето отново било тежко ранено. В болницата нейната тайна била разкрита.

    Както по-късно Дуся си спомня, „никой дори не издал звук“, когато станало известно, че тя не е мъж. Момичето очаквало да бъде наказано и по възможност да бъде изпратено в тила. Но смелата Дуся, напротив, била окуражена, като я изпратили на курс за младши лейтенанти на 56-та Приморска армия, където Завалия заминала през февруари 1943 година.

    След като завършила курсовете, Евдокия Завалия била  назначена за командир на взвод на отделна рота картечари от пехотата на 83-та морска бригада. Офицерите и войниците на шега нарекли отряда „Дусински взвод“, но немците нямали време за шеги. Враговете нарекли момичето „Госпожа Черна смърт“ и обявили награда за главата ѝ.

    55 артилеристи били в „Дусинския взвод“, а само 16 доживяват до Победата. По-късно Евдокия признава, че през военните години не се е научила да губи другари по оръжие и е преживявала всяка смърт като смъртта на любим човек. Но болката и сълзите трябвало да бъдат скрити, тъй като „Фрау Черната смърт“ не можела да си позволи да изглежда слаба.Предсказанията на баба ѝ се сбъднали – четири пъти Евдокия била ранена и два пъти леко контузена. Три пъти ѝ подготвяли погребение, но след това намирали момичето сред живите. Името й дори се появява на масовия гроб в Белгород Днестровски, след поредната рана, когато Дуся трябвало да се преструва на мъртва на бойното поле.

    Евдокия Завалия

    Тогава, след устието на Днестър, немците минали сред загиналите и ранените и довършили оцелелите, но Завалия успяла да ги подведе. Дори когато немският щик влязъл в крака на момичето, тя не издала нито звук – само благодарение на това успяла да оцелее и да изчака, докато дойде помощ.

    Животът на Евдокия Завалия, притежател на четири военни ордена и почти 40 медала, свършва на 4 май 2010 г. Героинята не доживяла само 5 дни, за да достигне до 65-годишнината от Победата. В чест на тази смела жена е наречена улица в родното ѝ село, в района на Николаев, Украйна.

    Много жени, борили се против врага по фронтовете на Великата отечествена война наравно с мъжете, са влезли в историята. Сред тях има много млади, като Евдокия, които са истински героини. Но никоя от тях не успява да ръководи подразделението на морските пехотинци.

    Автор: Десислава Михалева

    Последната осъдена на смърт във Великобритания: защо е екзекутирана бившата манекенка и майка на две деца Рут Елис

    През пролетта на 1955 г. вниманието на британските журналисти било привлечено от зрелищно убийство. На една от лондонските улици известен автомобилен състезател, аристократ и любимец на жените, бил убит от няколко револверни изстрела. Но най-интересното в тази история била самоличността на убиеца. Мъжът е застрелян не от мафиоти или улични крадци, а от Рут Елис – неговата спътница в живота, бивш модел и майка на две очарователни деца.

    Животът на Рут Елис е ярък пример за това как преобладаващите над разума емоции могат да унищожат човек за нула време. Бъдещата убийца е родена в бедно, многодетно семейство на музикант-алкохолик, който обичал да бие не само жена си, но и децата. Очевидно, точно поради тази причина по-късно Рут избира такъв тип мъже – които обичат да пият и да доказват правотата си с юмруци.

    На 15-годишна възраст на Елис се наложило да започне работа като сервитьорка в кафене. Но момичето не разнасяло дълго време поръчки – тя била привлечена от големия град и скоро заминала за Лондон. В столицата тя се превърнала в  привлекателна блондинка и с удоволствие се впуснала да изследва живота на възрастните.

    Първата любов на Елис – войник от далечна Канада – изчезва след края на службата, оставяйки дете „като подарък“, без дори да се сбогува. След това красавицата, за кратко разочарована от мъжете, решава да започне кариера на модел. Може да се каже, че Рут успява, въпреки че най-често я викали за еротични снимки за мъжки списания.

    Малко по малко момичето започнало да се радва на успех и дори натрупала малко богатство. Вече нямало нужда да пести пари и да приема всяка предлагана работа. Освен това Елис започнала да навлиза в света на шоубизнеса и завързала полезни контакти там. Това позволило на Рут да намери постоянна и добре платена работа като администратор в един от престижните лондонски клубове.

    Животът сякаш се нареждал, но Рут просто не можела без да си навлича проблеми на главата. И те не закъснели, този път дошли от страна на възрастния алкохолизиран зъболекар Джордж. Не се знае как този мъж привлякъл младия модел, но това била следващата й грешка. Този брак продължил само една година и от него Елис останала с дъщеря.

    След това блондинката имала няколко мимолетни романса, които не оставят следа в живота ѝ. Самотната майка с две деца не била привлекателна съпруга за лондонската бохемска среда, но Рут не загубила надежда да намери щастието си. И така, в началото на 50-те години й се струвало, че е намерила любовта на живота си. Идвайки от аристократично английско семейство, плейбоят и професионален автомобилен състезател Дейвид Блейкли бил по-млад от Елис, но успял да ѝ завърти главата.

    Блейкли имал годеница и нещата отивали към сватба, но Рут въобще не се вълнувала от това. Използвайки целия си чар и умения на съблазнителка, бившият модел отнел Дейвид от момичето и те заживели заедно. Новият ѝ възлюбен обикновено бил пиян и изнервен. В допълнение, Блейкли изпитвал слабост към жените и хазарта, както и постоянно отвращение към всякаква работа.

    Дейвид Блейкли и Рут Елис

    Постоянното пиене и изневери на партньора, правили Рут нещастна. Тя започнала да приема антидепресанти и също се пристрастила към алкохола. В този труден момент от живота й се появил човек, който всъщност можел да промени всичко към по-добро. Големият бизнесмен Дезмънд Касен отдавна бил влюбен в Елис и се опитал да направи всичко възможно, за да я подкрепи.

    Но Касен не успял да направи момичето щастливо – в тази трагична история той има съвсем различна роля. Веднъж Елис помолила фен да й даде револвер и да я научи как да стреля. Мъжът изпълнил това искане, въпреки че сега не е ясно какво го е мотивирало. Поставянето на пистолет в ръцете на нестабилна, постоянно дрогирана с хапчета, депресирана 28-годишна жена, било най-лошата идея.

    На Великден 1955 г. избухнала поредната драма. Младият любовник обещал да заведе Рут и децата й извън града на почивка, но, както се е случвало неведнъж, изчезнал без предупреждение. Очевидно този акт изчерпал последните капки от търпението на Рут и тя направо се вбесила. Елис натрошила на парчета колата на Дейвид, едва не разбила вратите в къщата на общи познати, където любовникът й се криел от нея и унищожила почти всичките му вещи.

    Дезмънд Касен и Рут Елис

    Блейкли, като видял какво прави Елис, решил да не се връща при нея, което принудило влюбената жена да предприеме крайни мерки. Няколко дни по-късно, на 10 април 1955 г., Рут помолила Касен да я заведе в кръчмата „Магдала“, където годеникът й обичал да се забавлява с приятели. В чантата на жената имало зареден револвер Смит и Уесън 38-ми калибър, подарък от почитател.

    Елис изпратила Касен у дома, докато тя останала да чака Дейвид на входа на заведението. Когато той се появил по улицата, жената изстреляла всички патрони към него, убивайки го на място. След това Рут се успокоила, помолила минувачите да се обадят в полицията и останала да изчака служителите на реда до тялото на жертвата си.

    Убийството край кръчмата било истинска сензация. Имало всичко, което да шокира публиката: гореща блондинка, страстна любов, стрелба на улицата. Очаквало се Рут Елис да се представи зрелищно в съда, но тя не оправдала очакванията. Жената приличала повече на скромна домакиня, майка на две деца, отколкото на фатална жена, способна да убива под влияние на чувствата.

    През 50-те години на 20 век във Великобритания имало само едно наказание за умишлено убийство – смъртното наказание чрез обесване. Когато Рут била попитана в съда дали знае, че може да бъде екзекутирана, жената спокойно отговорила: „Живот за живот. Нима това не е справедливо?“

    Статия във вестник за Рут Елис

    Адвокатът на Рут Елис се опитал да убеди съда, че убийството е извършено в състояние на афект, неволно. Това дава шанс на жената да избегне смъртта и да бъде осъдена на затвор. Но бившият модел сякаш се стремяла съвсем съзнателно към бесилката. Тя казала, че е планирала предварително убийството на Блейкли и затова е дошла в кръчмата.

    Присъстващите в съдебната зала ридаели. Никой не можел да си представи, че 28-годишната красавица, майка на две деца, ще откаже да се бори за живота си и ще приеме съдбата си. Рут Елис била осъдена на смърт. По време на разследването и на процеса жената не казала нито дума за мъжа, който й дал пистолет и я научил да стреля. Рут казала на адвоката си за ролята на Дезмонд Касен в този случай едва след присъдата.

    Наказанието било изпълнено на 13 юли 1955 г. На този ден пред вратите на затвора Холоуей се събрала тълпа от хора, които поискали смекчаване на наказанието на убийцата. Но правосъдието било приложено – Рут Елис била последната жена, екзекутирана във Великобритания. През 1969 г. в страната е премахнато смъртното наказание.

    Случаят с Рут Елис, въпреки липсата на политически мотиви и гръмки изказвания, бил един от най-грандиозните престъпления на 20 век. Съдбата на бившия модел все още вдъхновява писатели и режисьори по целия свят. Подобно убийство се случва в Лондон през 1923 г., когато бившата проститутка Маргьорит Либерт застрелва и убива съпруга си, египетски принц. Но то имало съвсем различен завършек.

    А през 1939 г е извършена последната публична екзекуция във Франция с гилотина.

    Автор: Десислава Михалева

    Униформите на нацизма

    В Третия райх отдавали голямо значение на външния вид на военния. Той трябвало да бъде не само най-елегантният представител на нацията, но и идеален мъж. Съответно, униформата на този идеален мъж, трябвало да съответства на герой на нацията.

    Вече доста хора знаят, че известният моделиер Хуго Бос, чиято модна къща съществува и до днес, е участвал активно в разработването и оформянето на военните униформи в нацистка Германия. Освен това, през 1931 г. Хуго Бос-старши се присъединява към Национал-социалистическата партия и започва да разработва костюми за СС, СА, „Хитлерюгенд“, висшето партийно ръководство на Германия и, естествено, за различните родове войски.

    Германците тогава обръщат специално внимание на камуфлажните тъкани, тъй като новата война предполагала нови стандарти за водене на война и по-голяма маскировка. В началото това не се проявило и първата основна асоциация с германската армия, която вероятно съществува сред повечето хора до ден-днешен, са сиво-зелени униформи с четири джоба, много елегантни и удобни, изработени от устойчиви и качествени материи.

    Ако погледнем снимки на британци, французи, американци или руснаци от военния период, нито една от тези униформи не предизвикват усещане за скрита заплаха. Но елементът на такава заплаха бил един от основните компоненти на войната за германската армия. В своята книга германският офицер от Генералния щаб Ейке Миделдорф многократно се занимава с въпроса за скритата заплаха. Тя винаги трябвало да съществува в излъчването на германския военен. Тази идея прониква и в разработването на униформи за германската армия. За основа на немския кител бил взет моделът от Първата световна война – който бил признат за внушителен и функционален.

    През Втората световна война немските войници и офицери имали общо около десетина вида униформи: всекидневна, празнична, допълнителна празнична, парадна, за доклади, патрулна, полева, работна и др. Към тях се полагала и специална раница, в която можело да се побере всичко необходимо за един войник, дори гумени еротични кукли. (Експерименти с такива кукли се правели на превзетия остров Джърси, но били обявени за неуспешни: войниците отказвали да носят куклите в раниците си, за да не им подиграва неприятелят, ако ги вземе в плен).

    Към униформата се полагали всевъзможни аксесоари: пагони, петлици, кантове, и многобройни наградни знаци. Немските награди си имали свои жаргонни названия. Не можело да се носят едновременно повече от 6 награди. Те били скромни, безцветни, с изключение на германската звезда, която в армията наричали „бъркани яйца“ заради присъствието на жълто. Обикновено се използвал бял или черен метал. И, разбира се, най-престижните награди били Железният кръст и Рицарският кръст на Железния кръст, които се давали на малцина.

    Разработката на униформата на SS се контролирала лично от райхсфюрера Хайнрих Химлер – шефът на тази организация. Въобще, ако говорим за войските на SS, обикновено си представяме хора в черно. Но, всъщност, това била парадната и празнична униформа – а на фронта есесовците носели същите сиво-зелени дрехи, както другите немски военни части. Постоянно черни униформи носели само специалните служби на SS в тила, свързани предимно с контра-разузнаването.

    Стандартен стереотип на възприятие е наличието на череп с кости върху униформата на SS. В действителност, историята на черепа с кости няма нищо общо с желание за сплашване на врага. Това е древен знак в много армии, който означава готовност за саможертва в името на Родината. Химлер направил някои промени във външния вид на черепа с кости. Той забелязал, че формата на черепа не е напълно правилна – нямал долна челюст, и наредил символът да се прецизира в съответствие с анатомията. Именно такъв анатомично правилен череп се появил като символ на войските на SS и на първо място на дивизията „Мъртвешка глава“, която действала твърде активно по много фронтове на Втората световна война.

    Военните действия на Източния фронт в СССР внесли сурови корекции в живота на германската армия. Естествено, немските войници и офицери имали шинели. Ала по начало в плановете им не влизало да се бият през зимата и шинелите им били по-скоро демисезонни и за хладно време – но не и за 30 и 40 градуса под нулата. Съответно това поставило пред немските моделиери задачата да направят дрехите топли. Такава униформа се появила през 1942 година. Това била двулицева куртка, бяла от едната страна и сива от другата или в защитен камуфлаж с рисунък „начупено стъкло“ или „водни ивици, с вътрешни джобове, прилично топла и която можело да се носи върху всякакви дрехи.

    Специална униформа била разработена за Африканския корпус на генерал Ернст Ромел. Един от неговите офицери пише, че първите впечатления от тези униформи били шокиращи: и късите панталони, и куртката били от дебел плат. През деня, когато температурата достига 40 и повече градуса, това изглеждало нелепо. Но температурните спадове в пустинята били толкова големи, че вечер тази униформа се оказала най-подходяща.

    Свастиката е тибетски, будистки и индуистки символ, който е на хиляди години и символизира движението на слънцето. В Индия ще видите свастики от всякакъв вид и цветове: по къщи, коли, павилиони…

    Така или иначе свастиката се вкоренила в Германия, но не като национален, а политически знак. Тя не била символ на въоръжените сили, Вермахта.

    Например, когато избухнал конфликт между Гордън Голоб, командир на 77-ма изтребителна ескадрила „Херц Ас“, и самия Гьоринг, който го обвинил в страхливост, побеснелият Голоб просто наредил пречупените кръстове върху опашките на месершмитите в неговата ескадрила да бъдат замазани. Така и летели без свастики до края на войната.

    Имената на европейските държави

    Как се появили имената на съвременните европейски държави?

    Австрия (Österreich). По време на управлението на Карл Велики в Подунавието била образувана Източната марка (марка – „гранична земя“) – Marchia Austriaca. От Austriaca се появило славянското „Австрия“. Österreich (от старо-горнонемски Ostarrichi – „източна страна“) възникнало, тъй като Австрия през IX век била част от Франкската империя в източната част на държавата.

    Великобритания (Great Britain). Името произлиза от келтските племена на бритите, които формирали основното население на Великобритания от VIII в. пр. Хр. до V в. сл. Хр. Тукашните келти се покланяли на богинята на войната Бригита (Бригантия)  чието име вероятно се отразило в името на територията. Друга хипотеза е, че думата „британия“ означава „оцветена“ и се отнася за първите хора, заселили се на островите – пиктите, които украсявали телата си с татуировки, изработени от специални бои. Областта Англия получила името си от германското племе англи, което заедно със саксонците (саксите) се заселило на острова през V-VI в. Сега понякога се използва като название на цялата държава – но не бива да се забравя, че във Великобритания освен Англия влизат още Шотландия, Уелс и Северна Ирландия.

    Германия (Deutschland). Името е заимствано от латински, където е обозначавало територията, обитавана от германските племена. Самото име „Deutsch“ е от старо-горнонемското duit-isc, тоест „отнасяща се за хората“, „земя на хората“. В превод от старолатински Германия (Allemagne) означава „земя на всички хора“.

    Лихтенщайн (Liechtenstein). В началото на ХVІІІ век тези земи били купени от австрийския принц Ханс Адам I фон Лихтенщайн, който така обединил Шеленбург и Вадуц. Държавата, образувана през 1719 г., е кръстена на неговата династия. В превод Лихтенщайн буквално означава „лек камък“.   

    Холандия  (Netherlands). В превод „ниско разположена земя“. По-голямата част от територията е под морското равнище. Холандия (Holland), както изглежда, има същото значение: от немското hoi, hal – „спускане“, и land – „земя“. Също така, германската дума „Holland“ може да се преведе като „земя, покрита с гора“ (holt land).

    Франция (France). Името на Франция произлиза от името на държавата, създадена в Европа от племето на франките след V в. „Земята на франките“ може да се преведе и като „земя на свободни хора“. Франките се откроявали сред многото други племена със свободолюбивия си нрав и нежелание да се подчиняват на врагове.

    Швейцария (Schweiz). Смята се, че названието на тази страна се е появило по името на кантона Швиц, който бил ядрото на първото обединение на местните земи през 1291 г. Има и друга версия за произхода на името на държавата: може би думата „Швейцария“ идва от старата немска дума за „блато“, „блатиста местност“.

    Белорусия. От ХІІІ век името „Белая Рус“ се отнасяло за териториите, част от които сега влизат в Белорусия. Може би с думата „бели“ обозначавали руските земи, които не зависели и не плащали данъци нито на монголо-татарите, нито на литовците. „Бяло“ в случая означавало „безплатно“. Ученият Василий Татишчев предполага, че това название може да обозначава светлия цвят на дрехите и косите на жителите на териториите на съвременна Белорусия. Според друга версия „Белая Рус“ като територия, на която преобладаващото мнозинство от населението било християнско, се противопоставяла на „Черная Рус“, тоест, тъмни, невежи земи, в които езичеството се запазило дълго време.

    Румъния (România). От латинското romani – „римски“. Така се нарекло местното население, след като се романизирало и смесило с римляните. Първото запазено споменаване на името се съдържа в писмо от кмета на Брашов за нападение на турски войски през 1521 г. В този документ се среща фразата „Тeara Rumânească“, която в превод от старорумънски означава „румънска земя“.

    Украйна. Това име в значението си на „окраина“, „покрайнини“ се използва от края на XII век за част от югозападните земи на Древна Рус. По-късно границите на приложението му се разширяват. Някои историци предполагат, че името е съставено от украинските думи „у“ – „в, вътре“, и „краина“ – „страна“. Историкът Самуил Грондски, изучавайки въстанието на Богдан Хмелницки, пише, че „Украйна е регион, разположен у края на (полското) царство“.

    Ватикана (Vaticano). Хълмът, на който стои Ватикана, се наричал Mons Vaticanus от древни времена (от латинското vaticinari – „предсказвам, пророкувам“). Това място е било запазено за гадатели и прорицатели по времето на Римската империя.

    Испания(España). Може би идва от финикийската дума „и-шпаним“ – „бряг на зайци“. Въобще, дребните полски зайци (исп. – „конехос“; португ. – „куельош“) до ден-днешен са най-разпространеният дивеч на Иберийския полуостров; селските стопани постоянно са принудени да измислят хитроумни капани против тях.  Според по-късна версия, името идва от баската дума „еспана“ – „изпъкналост“. Средновековният поет Антонио де Небриха предполага, че думата „Испания“ е свързана с иберийската дума „Хиспалис“ – „град на западния свят“, „град на залязващото слънце“.

    Италия (Italia). Италийците били коренните племена на Апенинския полуостров, покорени окончателно от Рим в III век пр. Хр. Територията им се е наричала „Италия“, което в превод означава „син на бога-бик“.

    Португалия (Portugal). Името идва от град Порто, днес втори по големина в страната (след Лисабон). По-рано се наричал Портус Кале -„пристанище“. За самия Лисабон се смята, че името му е дадено от Одисей (лат.: У-лис), който в пътешествията си стигнал до тези брегове и бил гостоприемно посрещнат от два гарвана-лоцмани.

    Русия (Россия). Името произлиза от думата „рус“. Според една версия това е шведско племе, преди около хиляда години разтворило се сред източните славяни. До XV век страната се наричала Рус, след това в руския език прониква формата „Росия“, заимствана от византийски източници (тъй като в гръцкия език думата „Рус“ се превърнала в „Рос“). От ХVІІІ век насам официално е Россия.

    Каква е била продължителността на живота в древността – митове и реалност

    Дълги години ни внушаваха, че в 19 век човек на 30-годишна възраст  се е считал за старец, а продължителността на живота е била почти два пъти по-малка от днешната. Съвременните изследвания показват, че това е погрешно схващане и е следствие от неправилно тълкуване на статистиката. Ще ви разкажем за това колко дълго всъщност са живели хората в древността и откъде идва информацията за краткия живот на нашите предци.

    Когато чуем за средна продължителност на живота, в повечето случаи разбираме погрешно този термин. Всъщност трябва да говорим за средната продължителност на живота, която не може правилно да свидетелства колко дълго са живели хората в миналите епохи.

    Колко е била продължителността на живота в каменната ера

    Всичко опира до високата детска смъртност, която отнема много животи през първата половина на 20 век. Именно тя изкривява общия показател за средна продължителност, правейки я плашещо ниска. Учените казват, че през ерата на палеолита средната продължителност на живота е била 20 години. Но това означава ли, че мъжът от каменна ера на 20 години е бил грохнал старец, стоящ на ръба на вечността?

    Разбира се, че не и въпросът отново се базира на детската смъртност, която е била особено висока през първите години от живота. Веднъж доживял до 5 години, древният човек можел да разчита на поне още 30-35 години живот. Палеоантропологът Ерик Тринкаус изследвал останките на хора от епохата на палеолита и установил, че повечето от тях принадлежат на мъже и жени, живели от 20 до 40 години. В същото време една четвърт от тях са живели дори повече от 40 години. Интересното е, че неандерталците и кроманьонците умирали приблизително на една и съща възраст.

    Учените установяват, че дори 40 години не са граница за хората от ерата на средния палеолит. Много древни хора можели да преживеят много по-дълго, но по-възрастните хора трудно се приспособявали към постоянната нужда от постоянно набавяне на храна. Останките на възрастни хора често се намират в биваците, което говори за това, че те просто са били изоставени от младите си съплеменници и са умирали от глад или са станали плячка за хищниците.

    Може да изглежда невероятно, но съвременните представители на племена на ловци-събирачи, живеещи в отдалечени кътчета на света, живеят не по-малко от средно-статистическия европеец, въпреки суровия живот и липсата на лекарства. Антрополозите Майкъл Гървен и Хилард Каплан прекарват много време в изследване на народите Хиви (Венецуела и Колумбия), Яномамо (Бразилия) и Хадза (Танзания). Всички тези хора дори нямат дрехи и примитивни инструменти, но живеят достатъчно дълго. Пакистанското племе хунза, живеещо в много спартански условия, е известно със своите 120-годишни старци.

    При раждането продължителността на живота на представителите на тези народи не надвишава 35 години и това отново е следствие от огромната детска смъртност. Но успявайки да доживеят дори до 3-годишна възраст, представителите на съвременните примитивни племена получават отличен шанс да посрещнат старостта и да достигнат поне 70 години. В съвременния модерен свят детската смъртност вече не е повече от 1%, но не всички хора могат да доживеят до 70 години.

    Древни столетници

    За представителите на повечето древни цивилизации вероятната продължителност на живота при раждането също е била около 30 години. В древен Рим, Гърция и Египет поне 30% от децата умират през първата година от живота. Жител на Рим, Атина или Коринт, достигнал 15-годишна възраст, може да живее още 40 или дори повече години. Да, това са средни показатели и има всички основания да се смята, че заможните хора от онова време са живели още по-дълго.

    Мумията на Рамзес II

    Древните египтяни, които обичали отчетността и реда в архивите, оставили много документални доказателства за продължителността на живота на своите фараони. От техните източници може да се разбере, че Пепи II Неферкаре от 6-та династия е починал на 68 години, Тутмос III (18-та династия) е живял 56 години, а Рамзес II (19-та династия) напуснал земния свят на 90.

    Разбира се, може да се предположи, че египетските писари  са излъгали от притворство, но тази информация се потвърждава от съвременните изследователи. Професорът от университета в Манчестър Майкъл Цимерман направил аутопсии на над 300 египетски мумии от различни епохи и според него много от неговите „пациенти“ са починали между 80-90-годишна възраст. Освен това те са имали солиден набор от заболявания като диабет, артрит и остеопороза.

    Военните източници също потвърждават високата продължителност на живота в античния свят. В древна Елада мъжете на възраст между 18 и 60 години са били призовавани на война, което означава, че през седмото десетилетие древните гърци са били достатъчно силни, за да държат меч и щит в ръцете си, да яздят кон, а също и да ходят на дълги разстояния пеша.

    Сократ взел отрова на 70 години

    Има и дълголетници и сред известните личности на Древна Гърция. Питагор е починал на 75 години, Хипократ, Демокрит и Софокъл на 90 г., а Ксенофан, общо взето, е живял до 95 г. В Рим нещата не са били по-лоши – първият император Октавиан Август е живял до 75 г., а неговият наследник Тиберий – до 77 г. В същото време Тацит подозира, че последният не е умрял изцяло по естествен път, а е бил отровен или удушен, за да отстъпи място на Калигула.

    Дълголетници през Средновековието

    Средновековието, сравнително близко до нас във времето, оставя огромен масив от информация за живота на хората. Археологът Кристин Кейв от Австралийския национален университет внимателно изучава продължителността на живота и причините за смъртта на хората, живели в ранното средновековие.

    В допълнение към бележките, Кейв проучила останките от три английски гробища от 475-625 г., използвайки нов метод за определяне на възрастта по степента на износване на зъбите. Тя установила, че много от хората, погребани там, са преминали границата на 70-те години.

    Сред средновековните английски благородници имало много дълголетници. През 13 век аристократ, който оцелявал до 21 години, можел да живее средно още 43 години. Но през XIV век тази цифра рязко спада до 24,5 години, благодарение на „черната смърт“, която идва в Европа. През 15-ти век, сравнително проспериращ по отношение на епидемиите, на 15-годишна възраст един млад човек можел да разчита на още 48 години живот. Оказва се, че средновековните аристократи са живели средно 70 години.

    Хората от простолюдието живеели по-малко от благородниците, но разликата едва ли е била значителна – по онова време основното било да оцелеят през първите няколко години от живота си. Както в Древния свят, в Европа през Средновековието умират до 30% от бебетата. В Англия от 13 век 650 от 1000 деца са доживявали до 10 години, 550 до 30 и 300 до 50. До 75 и повече са доживявали 70 от 1000, което е много добър показател.

    Оказва се, че през всичките епохи в света е имало достатъчно дълга продължителност на живота, и то не само при елита, но и при обикновените хора. Преживявайки детството, шансът да доживеят до старост е бил доста голям.

    Мадам Бовари пред везните на Темида

    Историята на човечеството познава не един и двама автори, които са плащали скъпо и прескъпо за написаното от тях – тук са и Даниел Дефо, и Молиер, и Радишчев… Един от тях е и Гюстав Флобер, който през 1856 г. публикува романа са „Мадам Бовари“, а следващата 1857 г. е изправен пред съда за обида на морала.

    С няколко думи нека си припомним съдържанието на „безнравствения“ роман. Ема Руо, дъщеря на фермер, се омъжва за провинциалния лекар Шарл Бовари. Съпругът й е щастлив с нея, но Ема бързо осъзнава, че не го обича и се измъчва от скучния живот в провинцията. Дори раждането на дъщеря не променя възгледите й. Тя се увлича по студента Леон, но той си тръгва. Тогава мадам Бовари среща очарователния Родолф Буланже, с когото започва интимна връзка. Но Родолф не иска да се обвързва прекалено с нея и я изоставя.

    Гюстав Флобер. Снимка: Уикипедия

    Ема се разболява. Случайна среща с Леон отново поражда надежда, че съдбата й ще се промени. Увличайки се все повече, започва да харчи пари без разрешението на съпруга си и изпада в дългове. Когато любовните и финансовите отношения на Ема окончателно изпадат в хаос, тя взема отрова и умира.

    В основата на сюжета Флобер поставя реалната  история на Йожен Делмар – лекар, който учи при баща му, и неговата съпруга Делфин. Фабулните обрати в романа съответстват на истинската история: Делфин изневерява на съпруга си, харчи парите му и на 27-годишна възраст се самоубива. Черновата на романа съдържа 1500 страници – 3 пъти повече от окончателния текст.

    Издателят и близък приятел на Флобер, Максим Дюкан, разбирал, че ще стане скандал. Той писал на автора: „Сцената с наетата карета (в която Ема се отдава на любовника си) е извън всякакво приличие. Ще си изпатим“.

    Във Франция, като католическа страна, се държало строго на морала. В съседните протестантски страни – Англия, Холандия, Швейцария, можело да се издава еротична литература, на френска територия през 1819 и 1871 г. отделни държавни наредби забранявали разпространението на съчинения, които „нанасят вреда на религиозния морал и човешката нравственост“. Предвиждайки неприятности, Флобер се обърнал към някои влиятелни чиновници и литератори, но не успял да избегне съдебен процес. Самият той, собственикът на печатницата Огюст Пийе и един редактор били изправени пред Шеста палата на изправителния съд на департамента Сена (също тук само подир няколко месеца се състоял и съд над Шарл Бодлер за стихосбирката „Цветя на злото“).

    Разсъждавайки върху истинските причини за този процес, специалистите излагат различни версии. Андре Мороа, например, пише: „В действителност, когато завежда дело срещу писателя, правителството се стреми да нанесе удар върху списанието, където излиза романът – така случаят има повече политически, отколкото литературен характер“.

    Шарл Бовари съзерцава спящата си съпруга. Илюстрация на Шарл Леандър към издание на романа от 1931 г. Снимка: Уикипедия

    Обвинението било построено върху споменаването на четири, според прокурора ключови, сцени: Ема се влюбва в Родолф, сеща се за религията едва между изневерите си, влюбва се в Леон (разходката в затворената карета) и смъртта на Ема. Според прокурора, би било подходящо романът да бъде наречен „Историята на изневерите на една провинциалка“, а не „Провинциални нрави“, както е авторското подзаглавие. Основният момент на обвинението бил, че Ема Бовари и нейните изневери в романа са изобразени привлекателно и читателят не изпитва негативни чувства към героинята. Прокурорът смятал, че ако обществото задължи писателите да спазват благоприличие, това ще им направи услуга, а литературата само ще спечели.

    Пледоарията на защитата продължила 4 часа. Тя не само опровергавала на аргументите на прокуратурата и давала много примери как откъс от творба, изваден от контекста, може да звучи двусмислено и дори неприлично. И трябва да се гледа произведението като цяло, а не да се вземат само четири епизода за анализ. Но адвокатът подчертал, че в романа представите на Ема Бовари за семейния живот трагично не съвпадат с реалността, в която се озовала. Според него, след като прочетат тази книга, младите момичета ще се замислят над собствения си живот, а няма да се спуснат да следват примера на Ема.

    Ема Бовари и Леон. Илюстрация на Алфред дьо Ришмон към издание на романа от 1905 г. Снимка: Уикипедия

    Всички обвиняеми били оправдани, но съдията ясно посочил своята позиция: романът заслужава осъждане, тъй като изобразява порока и показва аморалните действия на героите. Съдът се противопоставил на реализма, който „води до системна гавра над обществения морал“. И въпреки оправдателната присъда, Флобер бил посъветван никога да не забравя, че литературата трябва да преследва чисти и благородни цели.

    Оттогава на титулната страница на романа стои следното посвещение: „На Мари-Антоан-Жюли Сенар, парижки адвокат, бивш президент на Националното събрание и министър на вътрешните работи.

    Скъпи и знаменити приятелю!

    Позволете ми да сложа Вашето име на първата страница на тази книга преди посвещението, защото главно на Вас дължа публикуването й. Вашата блестяща защитна реч ми посочи такова нейно значение, каквото не й бях придавал дотогава. Моля, приемете дълбоката ми признателност за Вашето красноречие и саможертвата Ви!

    Гюстав Флобер. Париж, 12 април 1857 г.“

    Как архиварят на КГБ продаде 6 куфара секретни документи

    Понякога големите и могъщи разузнавания се издънват не заради действията на всемогъщи вражески супер-агенти от типа на Джеймс Бонд – а заради собствени невзрачни чиновници, на които никой по принцип не обръща внимание. Такъв бил тихият и незабележим Василий Митрохин. Той станал известен едва през 1992 г., когато изпълнил и последната точка от своя дългосрочен план и предложил услугите си на западни разузнавания.

    Неговата кариера в КГБ далеч не била звездна. Той не разкривал чужди шпиони, не спасявал комунистическите ценности в Източна Европа, не ликвидирал терористи. Не, Митрохин просто работел в архива, при това на съвсем обикновена длъжност. Чиновнически плъх, когото никой никога не забелязвал.

    Василий Митрохин

    Интересното е, че в началото на кариерата си в КГБ Василий Никитич се пробвал в ролята на пълноценен агент-оперативник. Той бил изпратен в чужбина на тайна мисия – където благополучно се провалил. Изпратили го отново, на друга мисия – пак провал. С две думи – пълен некадърник.

    Изникнал въпрос за уволнението му. Но шефовете се смилили над служителя си и той бил назначен на работа с папки и книжа, където го оставили да се покрива с канцеларски прах.

    С това си задължение Митрохин се справил за „отличен“. Той работел от сутрин до вечер, а почивните си дни прекарвал на вилата. Василий Никитич много обичал градинарството. Общо взето, типичен съветски гражданин, макар и от КГБ.

    През 1984 г. Митрохин се пенсионирал. А чекистите забравили за 62-годишния мъж. Никому не хрумнало да го проверява. Отписали го. Това била голямата им грешка.

    Не е известно какво е правил Василий Никитич преди разпадането на Съюза, от 1984 до 1991 г. Според една версия, той се бил преместил на вилата, за да се посвети изцяло на любимата си градина.

    А през 1991 г. дошъл повратен момент. СССР изчезнал. Животът драстично се влошил. Членовете на Руската академия на науките получавали 6 (шест) долара месечна заплата. Офицерите въобще не я получавали с месеци и отглеждали зеле и домати, за да изхранват семействата си. С две думи: всички се нуждаели от пари.

    Пенсионерът Митрохин, противно на очакванията, се оказал далновиден човек. Той си бил спестил „бели пари за черни дни“. По-точно: „бели документи“. Архив на КГБ. За 12 години работа в архива Василий Никитич успял да се подготви старателно. През цялото това време той изучавал секретните документи и си водел записки за най-интересните, тъй като не било възможно да се правят снимки или видеоклипове. Митрохин шифровал бележките си и ги криел под дрехите или в обувките си. Но никой не го проверил нито веднъж. На чекистите въобще не можело да им хрумне, че този вежлив чиновник от архива е предател.

    Така един прекрасен зимен ден на 1992 г. Василий Никитич се появил пред вратите на американското посолство в Талин. У себе си носел няколко записки, за да потвърди сериозността на своите намерения. Но американците… не му повярвали. Отпратили го по живо, по здраво, без да се заинтересуват от книжата.

    Митрохин не се разстроил. През март същата година той предложил сътрудничество на британското посолство в Рига. Британците вече се оказали по-любезни. Или по-педантични. Те се заинтересували от офертата на стареца и в действие влязло разузнаването. Служителите на MI6 скоро разбрали, че представените документи не са фалшиви. Доволният Василий Никитич казал, че на вилата си има 6 куфара, пълни до козирката с училищни тетрадки, съдържащи подобна информация…

    Как британците организирали изнасянето на документите, не се знае. Но е известно, че се справили блестящо с тази задача. И през есента на същата 1992 г. Митрохин се преместил в Англия със семейството си.

    Скоро Василий Никитич, със съдействието на историка на британските специални служби Кристофър Андрю, издал книга със красноречивото заглавие „Архивът на Митрохин. КГБ в Европа и на Запад ”. В нея старецът разказва за агенти, наети от СССР, за служители под прикритие, за различни специални операции…

    Като се има предвид, че това не са оригинални документи, а преписи и паметни бележки, разумно да се зададе въпросът: а вярно ли е всичко? Факт е, например, че Митрохин не цитира нито един източник или достоверен документ. Известно е, че британците внимателно проверили всичко, което ги касаело тях. И щом не отпратили Митрохин обратно в Русия, косвено потвърждава автентичността на информацията. В същото време друг руски предател – Гордиевски, разказва в едно от своите интервюта, че Василий Никитич е оказал голяма помощ на британските специални служби.

    Така планът на Митрохин се осъществил напълно. Той прекарал последните години от живота си не в бедност, а сред добър жизнен стандарт, подсигурен му от преписания архив. Починал през януари 2004 г.

    Последната битка на Средновековието

    На 16 юли 1465 г. се състояла главната и единствена битка на феодалния съюз „Лига за общо благо“ – коалиция на френски, бургундски и бретански аристократи против крал Людовик ХІ Валоа (упр. 1461-1483), който току-що бил обединил повечето френски земи. Тя получила названието „последната битка на Средновековието“. Причината била, че именно в нея за последен път по-мащабно били приложени класическите военни похвати на тази епоха – след това вече постепенно на въоръжение навлизат огнестрелните оръжия и обусловените от тях нови маниери за воюване, белег на армиите на Ренесанса и Новото време.

    Ограничаването на привилегиите на аристокрацията, както и враждата с полунезависимия Бретан и независимата Бургундия довели дотам, че френският крал трябвало да се бие с цял съюз на принцове, херцози и графове, недоволни от управлението му.

    Битка при Монлери. Снимка: Уикипедия

    Френската армия и войската на метежниците, сред която мнозинство били бургундци, се срещнали при град Монлери, недалеч от Париж. Няколко часа противниците стоели на място, като си разменяли само редки изстрели на едва прохождащата тогава примитивна полева артилерия. Кралят не бързал да атакува: надявал се , че парижкият гарнизон ще му дойде на помощ. Нещата се раздвижили едва, когато френските стрелци с лък заели село Монлери, разположено между позициите на двете войски

    Водачът на бунтовниците граф Шароле (Карл Смели, бъдещият прочут херцог на Бургундия) заповядал противникът да бъде изгонен от селото и за целта изпратил отряд „жандарми“ (бронирани конници, които не били рицари) и стрелци. Битката започнала.

    Силите били приблизително равни: около 12-14 хиляди души от всяка страна (според други извори – 15 хиляди французи и 20 хиляди бургундци). Кралската армия имала предимство в конницата, набрана в Нормандия, Дофине и Савоя, а бургундската войска превъзхождала врага в пехота, сред която имало стрелци с лък, воюващи на английски маниер (а също и отряд англичани), както и добре организирана пехота за близък бой: градски опълчения и швейцарци.

    И двете армии се построил в разгърнат боен ред – с по 3 големи „баталии“, които формирали центъра и двата фланга. Десния фланг на бургундците се командвал лично от граф Шароле.  Френският център бил предвождан от самия крал. Ето как един от участниците описва атмосферата преди битката: „Отворихме няколко бъчви с вино, за да се подкрепим. Всички имаха голямо желание да се втурнат в бой, което изглеждаше добър знак и вдъхна голяма увереност“.

    Отначало късметът бил на страната на бургундците: врагът бил изгонен от Монлери, а десният фланг на французите се поколебал пред сила на бургундската „баталия“, водена от граф дьо Сен-Пол (Людовик дьо Люксембург).

    Но французите на свой ред забелязали объркване сред бургундците на Сен-Пол и на свой ред се хвърлили в атака. Причината за объркването било решението на спешените жандарми на Сен-Пол да яхнат отново конете си и да преследват враговете, като оставили собствените си стрелци без прикритие. Изведнъж французите ги нападнали и разпръснали цялото ляво крило на армията на граф Шароле. Атаката на кралската тежка конница била подкрепена от артилерийска подготовка. Опитът да бъде спасена баталията на Сен-Пол довел само до това, че бургундските жандарми прегазили собствените си стрелци и били отблъснати. Френският ветеран от Стогодишната война Пиер дьо Брезе със своите кавалеристи гонел враговете до самия „вагенбург“ (полево укрепление от каруци), който воините на Сен-Пол напуснали сутринта. Но тук енергията на атакуващите се изчерпала и първите от тях, включително самият дьо Брезе, загинали под ударите на слугите, които охранявали лагера. Това силно се отразило на управлението: десният фланг на французите, макар че разпръснал врага, не бил способен да се организира – рицарите се разделили на групи и започнали да търсят плячка. Нали вече били спечелили битката…

    Кръст, известен като „на битката“ край Монлери. Снимка: Уикипедия

    На десния бургундски фланг обаче жандармите били поведени в така (и отново, като мачкали собствените си стрелци) от по-малкия брат на краля, херцог Карл Берийски, който бил на страната на метежниците. Неговият стремителен удар срещу френската баталия на Карл Анжуйски завършил с пълния й разгром. Една трета от френската армия просто хукнала да бяга.

    Към 13 часа битката по фланговете завършила с огледален резултат: и двете леви крила на противниците били взаимно разгромени – но дясното крило на бургундците запазило упавлението си, докато десният фланг на краля всъщност престанал да съществува като бойна единица.

    Все пак изходът от битката до голяма степен зависел от боя в центъра, където самият крал водел френската „баталия“. Там френската тежка конница се втурнала в атака. Изглеждало, че нищо не може да спре рицарите на краля. Но баталията на бургундците отвърнала със залпове на оръдията-серпентини и стрелците с лъкове. Битката била така ожесточена, че конят под краля бил убит, а самият Людовик се спасил само благодарение на смелостта на шотландските стрелци – гвардейците на краля. Много от съратниците на монарха паднали в битката. Дори се разнесъл слух, че кралят е убит. Наложило се сам той да излезе пред бойците си, за да го видят.

    На свой ред граф Шароле получил удар в гърлото от френски кавалерист и белегът му останал за цял живот.

    Благодарение на устойчивостта на бургундската пехота атаката на французите била спряна и конните им жандарми били напълно разгромени.

    За продължение на битката, въпреки исканията на някои горещи глави, не можело и да се мисли: двете армии били толкова изтощени, че нещата приключили с няколко топовни залпа, които не нанесли никакви вреди. Около 19.00 ч. започнало да се стъмва и сражението затихнало. Французите отстъпили.

    Така приключила последната наистина средновековна битка. Настъпвала епохата на огнестрелните оръжия.

    Най-зловещите съвременни секти

    „Храм на народите“. Тази секта станала известна, след като през 1978 година 918 нейни членове, 276 от които деца, извършили т. нар. „революционно самоубийство“. Те се отровили с цианид, след като техни хора убили американския конгресмен Лео Райън, неколцина журналисти и един от новите членове на сектата, който бил решил да избяга. Заповедта за самоубийството била дадена от лидера на движението Джим Джоунс, който също изпил отровата.

    Входът в Джонстаун. Снимка: Уикипедия

    Джим Джоунс проповядвал „апостолски социализъм“, което било напълно в духа на 1970-те години. Членовете на сектата можели да бъдат не само бели, но и негри, и въобще всички хора. Това предизвиквало объркване в САЩ, където по онова време обществото било силно разделено на раси.

    Сектантите твърдели, че са избягали в Гвиана от преследването на властите на Съединените щати. В тази южноамериканска страна Джим Джоунс основал село Джонстаун и чрез посолството поискал политическо убежище в СССР. Такова обаче му било отказано.

    Имало подозрения, че ЦРУ е ликвидирало сектантите. Но най-вероятно всичко е било много по-прозаично: понеже получил отказ за убежище в СССР след инцидента на летището, фанатикът Джоунс решил, че идеологическите сектанти трябва да умрат с достойнство. Между другото, много бивши членове на „Храма на народите“ дали показания, че самият Джим Джоунс и неговият антураж употребявали наркотици. През 1979 г. тоталитарната секта била квалифицирана като разрушителен култ и официално забранена.

    „Аум Шинрикьо“. Може би най-известната секта в наше време беше японската „Аум Шинрикьо“. Неин лидер бе Шоко Асахара. Той от малък се интересувал от будизма, просветлението и творчеството на Айзък Азимов; но също така и от финансови въпроси. Опитал се да изгради фармацевтичен бизнес. В това не успял, но за разпространение на будизма създал сектата. По едно време Асахара дори се радваше на подкрепата на Далай Лама.

    Шоко Асахара. Снимка: Уикипедия

    За да не се отегчават хората от обикновения будизъм, Шоко добавил и елементи от есхатологията: сектата предсказвала скорошния край на света, с което привличала по-емоционалните младежи. В разцвета си през 1995 г. сектата имаше хиляди последователи не само в Япония. На 20 март 1995 г. те решили да преминат към практически действия и извършиха нещо, което разбуни целия свят: десет нейни членове разпръснаха боен отровен газ зарин в метрото на Токио. Загинаха 12 души (бройките варират), а над хиляда пострадаха.

    След това японските власти се заеха сериозно с тази организация. В сгради, принадлежащи на „Аум Шинрикьо“, те намериха достатъчно химикали да бъдат убити 10 милиона души, щамове от вируса „Ебола“ и хеликоптер.

    Почти всички извършители на терористичния акт бяха обесени. Беше проявена милост към малцина, заменяйки смъртното наказание с доживотен затвор.

    Адамитите. Сектата на адамитите се зародила в Античността, но процъфтяла в Средновековието. Била особено популярна в Чехия и България. Адамитите проповядвали завръщане към райската „невинност“ по образа на Адам и Ева преди грехопадението, които били „голи и не се срамували от това“. До ден-днешен адамитите смятат облеклото за пречка при общуването с Бога и затова казват молитвите си голи.

    Преследване на адамити. Снимка: Уикипедия

    Средновековните адамити не признавали семейството, частната собственост и официалната Църква. Това, разбира се, хвърляло сянка върху последователите на сектата. Често ги обвинявали в магьосничество, в преклонение пред сатаната и в разврат. Но въпреки това религиозното движение успяло да оцелее и до днес, сведено до елементарен нудизъм. Днешните адамити не се противопоставят на официалните бракове и частната собственост.

    „Децата на Бога“. Това е всъщност част от хипи-движението на 1970-те години. Основателят и духовен водач на сектата е Давид Берг, който проповядвал, че Иисус трябвало да бъде обичан във всеки смисъл на думата. Така през 1974 г. движението за пръв път изпробвало нов метод на „евангелизация“, наречен „риболов чрез флирт“. Неговата същност била да се примамват хора в секта чрез секс. Това служело и като начин за печелене на пари: жените от движението „работели“ като проститутки.

    До смъртта на Берг „Децата на Бога“ практикували и педофилия. След смъртта на основателя на сектата поста на лидер бил зает от съпругата му Карън Церби, която забранила подобни практики.

    Съвременните „Божии деца“ вярват, че са истински войници във войната между доброто и злото. И са сигурни, че живеят в „последните дни“, тоест, скоро ще се появи Антихристът, който ще управлява земята. Но тогава ще дойде Иисус и ще се проведе „Битката за Армагедон“. Иисус ще победи врага и ще започне неговото „Хилядолетно царство“.

    „Небесни порти“. Последователите на това учение вярвали, че благодарение на самоубийството ще напуснат благополучно земните си тела и душите им ще тръгнат на пътешествие в космически кораб, който ще придружава кометата Хейл-Боп. Някои мъже от сектата доброволно се кастрирали, подготвяйки се за безполов живот след самоубийството. Идеологът на сектата Маршъл Епълуайт вярвал, че кометата Хейл-Боп, която прелетяла близо до Земята през 1997 г., ще се блъсне в нашата планета. Най-доброто решение според него било незабавното самоубийство. На 26 март 1997 година 39 последователи на култа, включително духовният сектантски водач, извършили масово самоубийство в ранчото „Санта Фе“, Калифорния. Всички те били облечени в черни одежди с надпис: „Отборът на Небесните порти заминава“.

    Историята на един геноцид: до 1970 г. смятали австралийските аборигени за животни

    В Съединените щати през 70-те години на миналия век расовата дискриминация почти изчезва. Тъмнокожите художници, актьори и учени вече не изненадват никого, а хората с расистки възгледи не се възприемат добре от обществото. Но в Австралия нещата изглеждали по съвсем различен начин. Там не смятали коренните жители за човешки същества.

    Най-показателно за отношението към местните аборигени е изказването на градския съветник на Порт Аделаида през 1977 г.:

    „Според закона за черните, в радиус от 100 мили от Аделаида, всички те трябва да бъдат сложени в кутии и изпратени до правителствените лаборатории за употреба в експерименти вместо плъхове.“

    За коренното население на австралийския континент Роланд Диксън през 1923 г. създава специален термин „протоавстралоид“. Тази дефиниция остава и през 1962 г., когато австралоидът се споменава като една от расите, заедно с европеидите, монголоидите, конгоидите и капоидите.

    Ученият Карлтън Кун, който през 1962 г. публикува научния труд „Произходът на расите“, пише за коренното население на Австралия като за най-примитивната раса, основавайки се на морфологията на зъбите и костите на черепа. Представете си, по това време космосът вече е завладян от човека и учените правят откритие след откритието в атомната физика.

    През 1770 г. британската експедиция на капитан Джеймс Кук на борда на кораба „Индевър“ е проучила и отбелязала на картата източното крайбрежие на Австралия. Британците акостират в залива на Тасманийско море на 29 април. Наричат го Ботани, или Ботанически.

    От този момент нататък в живота на коренното население на континента започва тъжна епоха, което е съвсем очаквано. Британците активно изследвали Австралия и основавали градовете един по един. Мелбърн, Сидни, Бризбейн и десетки села и крепости никнели като гъби по пустата крайбрежна ивица.

    В същото време колонизаторите не се поколебавали да унищожават аборигените, които били считани за вид големи маймуни. Особено жестоко с местните жители се разправяли белите хора на остров Тасмания, където територията и ресурсите били доста ограничени.

    „Ако стреляте по туземците по начина, по който в някои страни се отстрелват врани, тогава броят на местното население трябва значително да намалее с времето.“

    Това не е откъс от пиянските възгласи на някой каторжник, а цитат от научната работа на британския учен Робърт Нокс, философ и хуманист. Аборигените се смятали за нещо отпадъчно, грешка на природата. Смятало се е, че заради номадския живот и нисък интелект, те не са в състояние да се адаптират към живота в цивилизованото общество.

    Трябва да се каже, че аборигените били отчаяни и ловки, така че те не се предавали лесно, дори без наличието на модерно оръжие. След като е било отблъсквано няколко пъти и претърпяло впечатляващи загуби, колониалното правителство разрешило законното убийство на коренното население на континента. Ето как историкът Алън Мурхед описва ловът на нещастниците на остров Тасмания:

    „Окончателното изтребване в голям мащаб можеше да се извърши само с помощта на правосъдието и военните … Войниците на 40-ти полк прекарвали туземците между две скали, разстрелвали всички мъже и след това изкарвали жените и децата от скалните пукнатини, за да им пръснат мозъците.“

    Те използвали и по-сложни и дръзки методи за убийство. Самият Хайнрих Химлер се възхищавал на находчивостта на британците, които под прикритието на помощи раздавали на туземците месо, отровено със стрихнин. Собственикът на ранчото Лонг Лагун, който имал нещастието да живее до едно от племената, така отровил 100 души само за един ден, както възрастни, така и деца.

    В Куинсленд, в северната част на Австралия, в края на 19 век било модерно едно забавление – семействата на местните жители били преследвани с кучета и принуждавани да влизат  в река, пълна с крокодили. Имало отделни граждани, които не били загубили човешкия си облик. Те поискали углавно наказание за фанатиците, но призивите им останали без отговор.

    Браковете между бели и аборигени били строго забранени.  Прогресивният 20 век не донесъл особено облекчение на коренните австралийци. Британците решават да се занимават с асимилация на туземците и започват да конфискуват децата им, за да ги предадат на бели семейства. Това се практикувало от 1909 до 1969 година.

    Децата, взети от родителите им, получавали нови имена, забранено им било да говорят родния си език и им се осигурявало примитивно начално образование. Когато децата пораствали, те били назначавани да работят във ферми, като им поверявали най-трудните задачи и често заплащали труда им с храна и дрехи. Било им строго забранено да общуват с родителите си и племената си.

    До средата на 20 век аборигените били основните експонати в отвратителните човешки зоологически градини, популярни в Европа и САЩ. Те били официално признати за хора едва през 1967г. Туземците получили паспорти, което ги направило граждани на тяхната родна страна, а също така официално ги приравняват по права с белите.

    Но това изобщо не означава, че тези хора са станали равни на белите нашественици. През 70-те години все още са били третирани като животни – с отвращение, арогантност и често с агресия. Днес борбата на австралийските аборигени за техните права продължава. Те са постигнали много – всяка година в страната се отварят нови училища с преподаване на местни езици, а в част от континента има дори Национална аборигенска телевизия.

    Автор: Десислава Михалева

    Желязната леди Етелфледа – господарката на Мерсия

    Мерсия била едно от най-силните англосаксонски кралства през ІХ век. Поради позицията си в центъра на острова, тя попаднала под ударите на викингите сравнително рано.

    В началото на царуването на Алфред Велики (849-899), владетел на кралство Уесекс (който пръв се нарекъл „крал на Англия“), Мерсия била управлявана от крал Кеолулф. След неговата смърт крал станал Етелред ІІ.

    За първи път той се споменава през 883 г. „Англосаксонска хроника“ го нарича „подчинен на Алфред“. Оттук нататък Етелред не носи кралската титла и признава своята зависимост от Уесекс – още повече, че през 884 г. се жени за дъщерята на Алфред, Етелфледа.

    Скоро след брака си (към 890 г.) тя родила дъщеря Елфвин. Хронистът Уилям от Малсбъри, живял през XI век, пише, че раждането било изпитание за Етелфледа. След него тя избягвала интимност със съпруга си, за да не се повтори това трудно преживяване. Истинската причина не е известна, но се предполага, че съпругата на Етелред може да е била възпрепятствана да забременее поради здравословни проблеми.

    През 899 г. крал Алфред починал. Престолът бил наследен от неговия син и наследник Едуард. Останалите деца получили земи според завещанието, а Етелфледа – имение в Уесекс. По това време в двора на Етелред и Етелфледа се възпитавал принц Ателстан, бъдещ обединител на Англия – син на новия крал Едуард и внук на Алфред.

    Леди Етелфледа. Снимка: Уикипедия

    През 902 г. Етелфледа получила шанс да се докаже като дипломат. Отвъд морето ирландските крале се обединили, завзели Дъблин и принудили викингите да напуснат Ирландия. Една група викинги-дани (датчани), водени от Ингимунд, слезли на брега на Мерсия. Ингимунд поискал среща с Етелфледа и помолил за разрешение той и хората му да си построят селище, като я уверил, че е уморен от живота на разбойник. Тя им предоставила за заселване полуостров Уирал.

    Няколко години по-късно обаче Ингимунд нарушил клетвата си и замислил да превземе град Честър, разположен близо до неговите земи. Етелфледа научила за заговора и реакцията й била светкавична. Тя заповядала на войските от околните райони да се съберат в Честър и даните намерили града готов за отбрана. Англичаните им устроили засада и избили мнозина от тях.

    След това даните останали, вече укротени, на полуостров Уирал. С тях бил подписан нов договор и те постепенно се смесили с местното население. Някои от тях се преместили в Честър.

    През 911 г. лорд Етелред умрял. Обикновено вдовиците на владетели или се оттегляли в именията си, или ставали абатиси на манастири. Но вдовицата Етелфледа останала на власт, защото нейните поданици я искали начело на държавата. Няма свидетелства някой благородник или член на старата кралска династия да е бил против. Тя приела титлата „Лейди на мерсийците“ – женският аналог на титлата на съпруга си. Нейната кандидатура устройвала и брат й, крал Едуард от Уесекс. Но той все пак ограничил владенията на сестра си – Оксфорд и Лондон преминали под контрола на Уесекс през 911 година.

    Важен аспект в политиката и на двамата било изграждането на бургове (крепости). Те служели не само за предотвратяване на грабителските набези на датчаните, но и като бази за нападение срещу датските земи. Запазен е списък на бурговете по времето на Едуард, който включва 33 такива крепост. Те били строени така, че всеки човек в кралството да се намира най-много на 20 мили (около 30 км) от най-близкия бург.

    По заповед на Етелфледа през 912 г. били построени бургове, които да преградят пътя на викингите от северното кралство Нортумбрия и на уелсците. После тя организирала поход в спорните земи на източната граница на Мерсия и Денло (викингските земи в Северо-Източна Англия).

    През 914 г. ескадра на двама викингски ярла (вождове) – Отар и Хроалд, навлязла в устието на река Северн и започнала да граби земите на Мерсия. Нашествениците били посрещнати от мерсийската войска, събрана от гарнизоните на няколко бурга. Викингите били разгромени и понесли тежки загуби. В тази война участвало опълчението на Глостър, столицата на Етелфледа. Въпреки че не е изрично споменато, господарката на мерсийците може да е присъствала лично по време на битките с викингите.

    Леди Етелфледа в Генеалогичната хроника на тринадесети век на английските крале , Британска библиотека. Снимка: Уикипедия

    През 915 г. мерсийците под ръководството на Етелфледа построили още три бурга – два на границата с Уелс и един на крайбрежието, който блокирал нападенията откъм морето.

    През юни 916 г. уелсците убили един мерсийски абат и неговите спътници. Три дни по-късно Етелфледа събрала войска и я повела към уелската столица Брихейниог, която се намирала на изкуствен остров. Кралят на Уелс не се оказал в града, но били пленени кралицата и други негови роднини. Уелс признал зависимостта си от Мерсия.

    През цялото това време братът на Етелфледа крал Едуард водел войни в североизточната област Денло и строял бургове като опора на властта си. Датчаните постепено напускали Англия или му се заклевали във вярност.

    През юли 917 г. Етелфледа се отправила на нов поход. Нейните войски превзели град Дерби. Датчаните, останали в града, оказали упорита съпротива – в сражението загинали четирима мерсийски танове (вождове). Хрониките твърдят, че кралят на Уелс Хуганус бил избягал в Дерби с 15 свои воини, след като неговата столица Брихейниог паднала. Тук той се сражавал докрай и предпочел да загине, но да не се предаде на Етелфледа.

    В началото на 918 г. Етелфледа продължила настъплението си. Нейните войски заели без бой Лестър, един от Петте големи бургове (Линкълн, Нотингам, Лестър, Дерби, Стамфорд) на Денло.

    Етелтелфледа умира на 12 юни 918 г. в Тамуърт. Тялото на тази победоносна владетелка било превозено до Глостър, за да бъде погребана в катедралата до съпруга си.