Банд-и Амир е първият и единствен национален парк в Афганистан. Състои се от шест езера с вода по-синя от небето. Намира се на 3000 метра надморска височина насред огромна планинска пустиня, на 70км от древния град Бамиян, който някога е бил известен с двете си статуи на Буда, унищожени от талибаните през 2001г. За да стигнете до Банд-и Амир се иска да имате приключенски дух и решителност.
Паркът се намира високо в планините Хинду Куш в централен Афганистан. Естествено формираните езера се състоят от богата на въглероден диоксид вода, идваща от геотермални горещи извори. Въглеродните минерали във водата формират седиментната скала или белия варовик, който разделя езерата.
Езерото на благоговението е най-голямото и дълбоко от седемте езера със средна дълбочина от 150м.
Регионът е бил избран да се превърне в първият национален парк на Афганистан още през 60-те години, но плановете пропадат заради нестабилната политическа ситуация в страната. От 2004г. Банд-и Амир е в списъка за изчакване на UNESCO и през 2008г. най-после е избран за първия национален парк на Афганистан.
Няколко хиляди туристи, предимно афганистанци, посещават 367 кв.км. парк всяка пролет и лято. Пътуването не е лесно и посетителите трябва да са решени да прекосят трудния терен. Пътят е неасфалтиран и затова трафикът е бавен и пътуването от Кабул трае 12 часа.
Предвид положението в Афганистан, поддържката на парка не е приоритет. Липсата на персонал води до различни проблеми – увеличаване на замърсяването от човека, разрушаващи се екосистеми заради риболова с електричество и гранати и нарушаване на еко баланса заради неконтролираната паша на животни и изкореняване на растителността, което води до ерозия на почвата и свлачища.
Голяма част от животинския свят в Банд-и Амир вече е унищожен. През 2008г. Афганистанското правителство забранява използването на лодка с бензинови мотори в езерата за да предотврати замърсяването на водата.
Скрити под сянката на дърветата и покрити от мъх, масивните каменни фигури изумяват туристите. Що за градина е тази, в която можете да видите ужасяващо огре с широко отворена уста, която сякаш е врата към ада, митичен гигантски герой, които буквално разчленява враговете си, един от слоновете на Ханибал и сирена с разкрачени крака на земята? Това е Паркът на чудовищата – невероятен монументален комплекс на 65 километра от Рим.
Паркът е познат още и като Градината на Бомарцо и е създаден под ръководството на италианския кондитиер Пиер Франческо Орсини в средата на 16-ти век. Съкрушен от смъртта на жена си, Орсини решил да се разсеe с личен проект, който му отнел 30 години. За да направи реалност мечтата си, Орсини наема Пиро Лигорио – известен архитект, познат с работата си във Вила д’Есте.
На пук на идеята, че градините трябва да са приветливо и спокойно място, Орсини оставил фантазията си да бушува. Някои от издяланите склуптури изглеждат ужасяващи, като свирепият дракон, обграден от вълци. Много от тях са вдъхновени от митологията, като например главата на гръцкия бог на морето . Други пък са доста странни, като огромната костенурка с жена на гърба си. Насилието преобладава сред двете дузини статуии, а някои от тях изглеждат и безсрамно сексуални.
Създадена в маниерски стил, градината е замислена да изумява посетилите си. Това е мястото където дивата природа се среща с най-дивите дебри на човешкото въображение.
Първоначално фигурите са били изсечени от естествени вулканични образувания, които били разхвърляни навсякъде по земята където се намира градината. По-късно всичко е покрито от гората и изоставено след смъртта на Орсини. До 19-ти век остава в забрава в гъстата гора и остава така до 50-те години, когато е била реставрирана. Сюреалистичната сцена служи за вдъхновение на много други артистични умове, сред които и Салвадор Дали.
Някои се опитват да разберат какво е довело Пиер Орсини на такова място – с какви вътрешни демони се е борел той – но като точното значение на много от творенията в градината, може би някои неща е по-добре да останат неясни.
Има по-малко от половин дузина бели алигатори в света и не всичките са албиноси. Боя Блан (Бяла мъгла) е 22 годишен бял алигатор, който живее в Гаторленд, Флорида. Албиносите имат много малко пигментация, както се вижда в кристалните сини очи на Боя.
Белият диамант е роден в Луизиана, но сега удивлява хората в парк Серенгети, Германия. 15 годишният бял алигатор е единственият албинос в Европа.
Змия албинос
Змиите показват различни степени на албинизъм и цвета на кожата им може да варира от снежно бяло до избледняло. Светлият цвят е голям недостатък за змиите албиноси и поради това те не живеят много дълго.
Двуглавата змия на снимката е родена с двоен недостатък и е цяло чудо, че е успяла да оцелее. Змията е уловена в природата и е внимателно наблюдавана от собственика и. Проблемът при двуглавите змии е, че главите обикновено се нападат взаимно.
Паун албинос
Прилича повече на рошаво пиле, но е истинска красота когато разпери перата си.
Зебра албинос
При зебрите, албинизмът явно запазва голяма част от естествената им окраска. Те имат и по-мека и светла козина от нормалните зебри.
Горила албинос
Като единствената горила албинос отгледана в плен, Снежинка поражда възхищение у посетителите почти 40 години преди да умре от рак на кожата в края на 2003г. Повечето горили живеят до 25 години в дивата природа, така че Снежинка определено е живял дълго. През живота си Снежинка е станал баща на 22 малки, но нито едно от тях не е наследило албинизма му.
Делфин албинос
Такъв делфин е забелязан за първи път през 1962г и от 1994г. насам три пъти са били виждани във водите на Мексиканския залив. Пинки е дългонос делфин, който живее в езерото Калкасю, Луизиана и дължи розовият си цвят на червените кръвни телца, които прозират през неоцветената му кожа.
Кит албинос
Китовите албиноси се срещат рядко, но не чак толкова – нещо толкова голямо и бяло привлича доста внимание. Мигало е гърбав кит от водите на Австралия.
Терасата за 31 милиона долара има форма на подкова, открита е през Март 2007г. и позволява на посетителите да наблюдават уникалната панорама през стъкления под на 1200 метра височина. Само един недостатък – фотоапаратите са забранени. Естествено винаги се намират добри хора, които са се постарали да не ги забележат докато снимат.
Новото архитектурно чудо се простира на 21 метра отвъд ръба на каньона. Пътеката е широка 3 метра и е ограден с 1.5 метрова стъклена ограда. Стоманени колони са набити на 14 метра в каньона за да гарантират стабилността на конструкцията, която на теория може да издържи стотици хора, но са позволени максимум 120 наведнъж.
Ако се чудите защо не са позволени снимките – изцяло заради икономическа простотия. Защо хората да си правят снимки като могат да си ги купуват само за $25 бройката? Автобусът до там ще ви струва $10, а цените на обиколките са от $5 до $213.
Повече от половината приходи от билети отиват при шанхайският бизнесмен Дейвид Жин, който измисля проекта през 1996г., а останалите отиват при бедните индианци от Хуалапай.
Кюрасао е етнически най-разнообразният остров на Земята. Повечето от обитателите му говорят гладко и 4-те официални езика – папяменто, английски, испански и холандски. Що се отнася до религията – християни, мюсюлмани, индуси, евреи и африканци упражняват вярата си рамо до рамо.
Разположен на няколко мили от северния бряг на Венецуела, красивият остров Кюрасао е на около 1300 км северно от екватора. При средна температура от 28 градуса той отговаря на класическото описание „тропически рай“ – студът е непознат, но и никога не е „горещо“, защото постоянните морски ветрове поддържат температурата приятна. Сезони в класическия смисъл на думата на Кюрасао няма – единствено пасатите, идващи от морето носят със себе си проливни дъждове.
От векове малкото парче земя в южното Карибско море събира хора от цял свят. Америндианци, испанци, холандци, африкански роби, търговци от къде ли не – всички са оставили етническия си отпечатък на острова, който сега представлява един малък свят. Тази хармония обаче не е постигната за една нощ и историята на Кюрасао е изпълнена с убийства, предателства и експлоатации.
Кюрасао, който е известен с тъмносиният ликьор, носещ същото име, е основният остров на автономните холандски Антилски острови. Смята се, че името му идва от португалската дума за „сърце”, поради сърцевидната му форма. Днес Кюрасао е с население от 140 000 души и площ 275кв.км.
Предполага се, че първите заселници са били от Венецуела около 2500 г.пр.Хр. Тези америндианци били ловци, които използвали прости сечива от камък и черупки. Останките им са открити в най-старите археологически разкопки в Кюрасао – варовиковите тераси зад летището.
Около 500г. друга група заселници, индианците Каикуетиус, пристигнала от континента, фермери и ловци, които донесли зайците и елените на острова. Смята се, че са преминали 27 километровото разстояние по вода само с дървени канута.
Каикуетиус живели в малки села и знаели как да изработват керамични съдове. При археологичните разкопки са открити орнаменти от черупки, камък и кости. Пещерните им рисунки са запазени и до днес.
Когато първите испански откриватели пристигат на Кюрасао през 1499г., Каикуетиус водели спокоен живот на острова от хиляда години. Впечатлени от високият ръст на индианците, испанците нарекли Кюрасао „островът на гигантите”. Скоро разбрали, че те всъщност са мирни и гостоприемни гиганти и успели да сломят всичките 2000 местни островитяни.
След като не открили никакво злато, испанците скоро изгубили интерес от Кюрасао и около 1513г. отвели повечето индианци за да работят на захарните полета в Санто Доминго или в мините на Хиспаньола. През 1527г. върнали някои от тях, но повечето останали в Сабанета.
Следват години на мир и спокойствие докато не идват холандците през 1634г. Те депортирали малкото останали индианци, защото ги мислели за шпиони на испанците. Скоро открили дълбоко, естествено пристанище и там основали Вилемстад, столицата на острова. Търговията и пиратството в града бързо процъфтявали.
По-малко от 30 години по-късно, островът става център на търговия с роби. Роби били купувани от Африка и от острова били пращани в Южна Америка и Карибите. Кюрасао се изпъстрил с типични испански и холандски колониални сгради, някои от които са запазени и до днес.
Цветният декор на сградите в много от колониалните градове по света бил от практически съображения – понеже робите не можели да четат, те се ориентирали за адреса по цвета на сградите.
През 17 век пристигат евреи от Холандия, а след това и бразилци, които оказват значително културно и икономическо влияние на острова. Всъщност еврейската общност в Кюрасао, макар и малка, е най-старата действаща общност в Америка и датира от 1651г. Синагогата в Кюрасао е завършена през 1732г. е най-старата в Америка.
18 и 19 век бележат битките между британци, французи и холандци на Кюрасао. Островът сменя собствениците си няколко пъти до 1815г., когато за последно попада под властта на холандците. Тази бурна история е и причината да има 4 официални езика.
Холандците отменят робството през 1863г. След като основният източник на приходи вече го нямало, много от имигрантите напуснали острова.
Еврейско семейство от испански и португалски произход открива през 19 век най-известният износ в Кюрасао – тъмни синият ликьор от цитрусовия плод лараха, които всъщност се оцветява изкуствено.
Икономическият спад продължил повече от 150 години до откриването на нефт през 1914г. Холандска компания и правителството построили скъпа нефтена рафинерия точно до старият пазар на роби в Асиенто като символ на новите времена. Скоро островът предоставил достатъчно работни места за да привлече имигранти от близките острови, Португалия и Лебанон.
По време на икономическия бум през 20-ти век, имигранти идвали дори от източна и южна Азия. През годините преди и след ВСВ, много евреи дошли от източна Европа, особено от Румъния.
Започнали да се пораждат конфликти между афро-карибското население и европейските имигранти. Големи бунтове и протести на 30 Май 1969г. раждат социално движение, което дава повече права и по-голямо влияние на афро-карибците.
Кюрасао отново попада в икономически спад след като рафинерията е продадена в среда на 80-те години. Опитвайки се да се съвземе отново, Кюрасао разчита на туризма като основен източник на доходи.
Много от островитяните се преселили в Холандия за да търсят по-добра работа там. От друга страна пък много пенсионери от Холандия предпочитат слънчевите брегове на Кюрасао. На лице са и имигранти от близките острови и латинска Америка.
Въпреки, че според холандските записки, последният истински индианец е умрял в Аруба през 1862г., америндианското наследство не е изгубено. Има много археологически разкопки, които още не са отворени за посетители за да се запази най-ранната културна история на острова.
Los Glaciares (в превод Глетчерите) е национален парк в Санта Круз, Аржентина. Разпростира се на площ от 4459 кв.км. и през 1981г. е обявен за част от Световното наследство на UNESCO.
Паркът е създаден през 1937г. и е вторият по големина в Аржентина. Името му идва от огромната ледена шапка на Андите, която подхранва 47 големи глетчера, от които 13 плават към Атлантическия океан. Ледената шапка е най-голямата след Антарктика и Гренландия. Тук глетчерите започват от 1500м надморска височина нагоре, докато в другите части на света са поне на 2500 метра.
Los Glaciares е 30% покрит с лед и приютява две езера. Езеро Аржентино е най-голямото в Аржентина (1446кв.км.) и е в южната част на парка, докато езеро Виедма (1100кв.км.) е в северната. Двете езера подхранват река Санта Круз.
Районът е естествена среда за живот на щрауси, диви лами, пуми и сиви лисици, които са се превърнали в застрашен вид, както и на над 1000 вида птици (кондори, орли и др.) Между леда и патагонската степ има пищна горска зона, състояща се основно от бук.
Los Glaciares е голяма туристическа атракция и има годишен бюджет от милион долара (1994г.) Началото на туристическата обиколка започва от селото El Calafete на брега на езеро Аржентино.
В сърцето на Ню Делхи, оживената столица на Индия, има нещо, което се набива в съзнанието на хората, превзема въображението им и храни любопитството. Това е храмът на лотоса. Със зората на всеки ден, безброй посетители тръгват към него за да видят красотата му и да се потопят в тихата духовна атмосфера.
От откриването му за посетители през Декември 1986г. храмът е видял милиони хора и се е превърнал в едно от най-посещаваните места в Индия. Величественият лотос се разпростира на зелени поляни и авенюта и покрива площ от 26 акра. Успокояващо тихата молитвена зала и спокойните околности са докоснали сърцата на много посетители, събуждайки у тях желание да търсят вдъхновение и да запазят частичка от него в себе си.
Като символ на красотата и чистотата, олицетворяващ божественото, лотосът често присъства в индийската иконография. Издигащ се чист и неопетнен от спокойната вода, лотосът е изразът на Бог. Архитектът е използвал този древен индийски символ за да създаде неземна красота и простота, въпреки сложната геометрия.
Дизайнът представлява наполовина отворен лотос с 27 „венчелистчета” от мрамор. Строежът е отнел почти 10 години и в него са участвали 800 инженери, техници и работници, които са се постарали да реализират една от най-сложните сгради в света. За да се превърне геометрията на дизайн, който няма нито една права линия в истинска сграда са били нужни много усилия и инженерни иновации.
Храмът може да побере почти 2500 души и има девет врати. Всичко е направено от мрамор, което само допринася за великолепието на сградата. Висок е 40 метра, заобиколен е от девет басейна и изглежда като истински лотос, плаващ във водата.
Най-интересното в архитектурния шедьовър е смесването на индийската история и култура с модерното инженерство и архитектура.
Храмът е известен като една от най-посещаваните сгради в света. От 1986г. насам има над 50 милиона посетители.
Клубът на Инклингите е основан през 1931 г. от Оксфордски студент на име Едуард Танджи Лийн. Желаейки клубът да остане постоянен, той предлага на някои от преподавателите в Университета да станат негови членове. Сред първите, присъединили се към групата, която се събира за да чете и да подлага на оценка и критика непубликувани съчинения, са професорите Джон Роналд Руел Толкин и Клайв Стейпълс Луис. По това време двамата вече са близки приятели, каквито остават до края на живота си. Първата среща между тези две забележителни личности се състои на 11-ти май 1926 г. на среща на факултета по английски език на университета, в който Луис е професор. По-късно Луис, който всъщност обичал да го наричат Джак, пише в дневника си за Толкин: „Той е блед, спокоен, уравновесен дребен симпатяга.”
Клайв Стейпълс Луис
Двамата, заедно с брата на Джак — Уорни, който също е писател, са сред редовните посетители на срещите на първоначалната група на Инклингите. Тези срещи, състояли се в продължение на около две години, са преустановени, когато Танджи-Лийн напуска Оксфорд през 1933 г. Клубът започва да запада, като не след дълго Толкин и Луис са единствените останали членове. Те подновяват сбирките в стаята на Джак в „Магдалин колидж” и скоро към тях се присъединяват Робърт Хавард, Оуен Барфийлд и Хюго Дайсън. През 1939 г. член на групата става и Чарлз Уилямс. По този начин постепенно се сформира ядрото на втората група на Инклингите.
Въпреки че Инклингите се занимават основно с разнообразна литературна дейност, те остават преди всичко кръг от приятели. По този повод У. Луис пише:
„Честно казано, Инклингите не бяха нито клуб, нито литературно общество, въпреки че в него имаше елементи и от двете. Нямаше правила, служители, програми и официални избори.”
Те са основно преподаватели или свързани по друг начин с университета Оксфорд. Всички членове са или писатели, или горещи любители на художествената литература, като освен това, както е обичайно за подобни общества от първата половина на века във Великобритания, до един са мъже. Инклингите са консервативни в литературно отношение и възхваляват стойността на описанието в литературата, като също така окуражават и стимулират писането на фантастични разкази. Християнските ценности също са силно застъпени в произведенията им.
Първоначално, през трийсетте и четирийсетте години, те се събират в кабинетите на К. С. Луис и Дж. Р. Р. Толкин в „Магдалин колидж” в Борнмът, а по-късно започват да провеждат сбирките си в прочутата кръчма „Орелът и детето”, която сантиментално наричали „Птицата и бебето”. Случва се обаче да се посещават и други заведения, например любимата кръчма на Толкин „Зеленият дракон”, чието име е увековечено от него във „Властелинът на пръстените“. През семестъра срещите се състоят в четвъртък вечерта всяка седмица, като понякога се провеждат и във вторник по обед.
Четенето и дискутирането на недовършените произведения на членовете са обичайни в групата, макар че, противно на общоприетото схващане, подобни мероприятия никога не се провеждат в кръчмите. По този повод Толкин по-късно споделя:
„Имахме навика да четем на глас нашите съчинения, независимо от това, от какъв вид бяха те (а и от дължината им!)”
Той чете на Инклингите всяка следваща написана глава от „Хобит” и „Властелинът на пръстените”. Творбите му особено много допадат на Чарлз Уилямс. Същото се отнася и за Луис, което обаче не му пречи често да отправя критики към тях. За Толкин това е особено болезнено и понякога критиката го обижда, но той почти никога не променя произведенията си в неин отговор.
Въпреки това и двамата смятат, че Инклингите играят изключително важна роля за окуражаване и утвърждаване на личното творчество на членовете. Заслужава си да се отбележи също така, че, въпреки критиките си, Луис бил силно възхитен от „Хобит”; след излизането ѝ и дори пише в статия за лондонския вестник „Таймс”:
Трябва да бъде взето предвид, че това е детска книга само в смисъл такъв, че първото от многото ѝ прочитания трябва да бъде направено в най-ранна възраст. Децата четат „Алиса” насериозно, а възрастните — със смях; „Хобит“, от друга страна, би бил забавен за младите читатели, и чак след години, при десетото или двадесетото прочитане, те ще започнат да осъзнават колко дълбоки са ерудицията и размишленията, направили всичко в нея толкова зряло, толкова приветливо и по свой собствен начин толкова вярно. Предсказанията са опасни, но смятам, че „Хобит” като нищо може да се превърне в класика.
Произведенията на Луис, например романа му „Отвъд безмълвната планета” и теологическите му съчинения, също са сред четените и дискутирани от Инклингите творби, както и романа на Чарлз Уилямс „В навечерието на Вси Светии”. В периода от 1940 до 1963 г. към групата се присъединяват нови и нови членове — сред тях и синът на Толкин, Кристофър, през 1945 г.
Те често прекарват почивните си дни заедно, разхождайки се из английските провинции или отсядайки в някоя от кръчмите, да разговарят, да пият и пушат. Ядрото на групата е съставено от четирима души. Освен Толкин, това са Луис, Барфийлд и (до 1945 г.) Уилямс.
За членове на Инклингите се смятат още петнадесет души. Те са:
Невил Кохил (1899–1980) — професор по Английска литература в Оксфорд и театрален продуцент.
У. Х. Луис (1895–1973) — брат на К. С. Луис, професионален войник и лаик историк.
Джървейс Матю (1905–1976) — преподавател по Византийски изследвания в Оксфорд.
Джон Уейн (1925–1994) — писател, поет, драматург, критик и преподавател по поезия в Оксфорд.
Дж. А. У. Бенет (1911-1981) — наследил К. С. Луис като преподавател по средновековен и ренесансов английски език в Кеймбридж.
Лорд Дейвид Сесил (1902–1986) — преподавател по английска литература в Оксфорд.
Джим Дъндас-Грант (1896–1985) — командир на Оксфордската военноморска дивизия
Х. В. Д. Дайсън — „Хюго” (1896–1975) — преподавател и наставник по английски четения в Оксфорд
Адам Фокс (1883–1977) — преподавател по поезия в Оксфорд, декан на теологическия факултет в „Магдалин колидж” и каноник на Уестминстърското абатство.
Колин Харди (1906–1998) — преподавател и наставник по класически езици в Оксфорд.
Робърт Е. Хавард (1901–1985) — физик и автор на клиничното приложение в творбата на К. С. Луис „Въпроса за болката”.
Р. Б. Маккалъм (1898–1973) — преподавател и наставник по Съвременна история и политика в Оксфорд.
К. Е. Стивънс (1905–1976) — преподавател и наставник по Древна история в Оксфорд.
Кристофър Толкин (1924—) — преподавател и наставник по английски език в Оксфорд (до 1975), син на Дж. Р. Р. Толкин и редактор на посмъртно издадените творби на баща си.
К. Л. Врен (1985–1969) — преподавател по англосаксонски в Оксфорд.
На срещите често присъствали и странични лица — приятели и колеги на членовете, които не членуват в групата. Сред тях са У. Х. Оудън, Т. С. Елиът, Е. Р. Едисън, Рой Кембъл и Роджър Грийн. Понякога обаче някои от тях погрешно биват разглеждани като Инклинги.
Въпреки разпространеното мнение, към кръга не е принадлежала и Дороти Л. Сейърс, която, макар че била приятелка с Луис и Уилямс, не само не била Инклинг, но и никога не присъствала на сбирка. Други двама души, Дейвид Линдзи и Т. Х. Уайт, също понякога биват смятани за членове, което е напълно невярно — те нямали абсолютно никаква връзка с Инклингите.
Смъртта на Луис през 1963 г. слага край на групата и нейните събирания. Толкин бил особено опечален от кончината на своя най-близък приятел, дотолкова, че написва в дневника си:
„…Какво ще правя? Да бъда повлечен към просто съществуване в хотел, старчески дом или клуб, без книги и без контакти и разговори с други хора? Господи, помогни ми!”
Въпреки че предсказанията на Професора за предстоящата му самотна старост не се сбъдват (той посещавал често децата си Кристофър, Джон и Присила и брат си Хилъри), дейността на Инклингите никога не била подновена.
Запознайте се с медения язовец – най-безстрашното животно на планетата. Репутацията му идва от факта, че язовеца не се поколебава да напада всякакви животни – скорпиони, бодливи прасета, змии, газели, лъвове и дори крокодили.
Медените язовци обитават пустите земи на саваните и могат да бъдат видени в Африка и Азия. Там откриват изобилие от животни, с които се хранят.
На дължина са между 60 и 100см и тежат между 5 и 15кг. Имат остро обоняние и са свирепи хищници, които сякаш нямат засищане. Известни са с това, че убиват изключително отровни змии и учените все още не могат да разберат как такова дребно животно оцелява след ухапване, което би убило 100 килограмов човек.
Меденият язовец е получил името си, защото обича меда и влиза в пчелни кошери без страх от височината, на която се намират.
Умното животно използва и помощта на също толкова обичаща меда птица – язовката. Тя води медените язовци директно до пчелините кошери, където ги оставя да свършат мръсната работа, а после си взема нейния дял от меда.
Дори лъвовете не спират свирепото животинче. През 1972 е документиран случай, в който язовец е убил лъв като е разкъсал гениталите му.
Въпреки всичко медените язовци търсят храната си предимно по дупките и процепите. Доста добре се катерят и често крадат храната, която други животни са скрили по дърветата. Ако бъдат нападнати се опитват да се защитят по всякакъв начин и само ако това не проработи преминават към атака.
Фарук Булсара, който по-късно ще се нарече Фреди Меркюри, се ражда в Занзибар на 5 септември 1946 г. Родителите му са представители на етнорелигиозната общност от Индия парси. Детството си Фарук прекарва в Индия, а през 1964 г. семейството му отива в Лондон.
Там Фарук, който от дете се интересува изключително много от музика, се записва в училище за изкуства. Налага му се да работи – на летище „Хийтроу” и в магазин за дрехи втора употреба. Междувременно основава няколко музикални групи, които обаче нямат успех.
Китаристът Браян Мей и барабанистът Роджър Тейлър срещат през 1970 г. един млад човек, срамежлив и тих, без специализирано музикално образование, който иска да направят група и да я кръстят Queen. В началото двамата не харесват името и силно му се противопоставят, но Фарук Булсара успява да ги убеди. Те едва ли знаят, че в онзи момент пишат историята на съвременната музика. По същото време Фарук официално сменя името си на Фреди Меркюри. Оттогава до края на живота си той няма да говори публично нито за името си, нито за индийските си корени.
Когато през следващата 1971 г. към тримата се присъединява басистът Джон Дийкън, Queen вече е в пълния си състав. Групата ще съществува 27 години, като през 21 от тях Фреди ще е нейният фронтмен.
През 70-те Фреди има приятелка – Мери Остин, с която живеят заедно. Към средата на десетилетието обаче двамата се разделят, защото Фреди е започнал хомосексуална връзка. Това не пречи двамата с Мери да останат близки приятели до края на живота на певеца. Фреди често казва, че Мери е единственият му истински приятел и че никой не може да я замени. Той дори я нарича „моя съпруга по обичайното право”, казвайки, че това, което са имали с нея, за него е било брак. След смъртта му Мери получава по-голямата част от собствеността му.
Една от най-лиричните песни на Queen, Love of My Life, Фреди е написал именно за Мери Остин.
Фреди Меркюри не е просто музикант. Той е автор на голяма част от хитовете на Queen („Killer Queen“, „Somebody to Love“, „We Are the Champions“ и т.н.), въпреки че самият той твърди, че едва-едва е познавал нотите. Той е на пианото в повечето изпълнения на групата. Той е наелектризирал публиките по целия свят с един невъзможен и уникален глас, обхващащ цели три октави.
Всички, които са го гледали на живо, знаят за какво шоу става дума. Той винаги е различен на сцената и винаги успява да влезе под кожата на публиката, да я накара да пее с него. През 1985 г. Queen участват в Live Aid – един от най-големите благотворителни концерти, организирани от Боб Гелдоф. Изпълнението на групата е толкова силно, че се смята за най-доброто в цялата история на рок музиката.
Групата не се спира пред никакви географски граници. Queen са първите, които пълнят стадионите в Южна Америка. Те нямат проблем и да преминат зад Желязната завеса, за да пеят пред 80 000 души в Будапеща.
Зад всичко това обаче човекът Фреди Меркюри е доста различен. Не обича да дава интервюта и си е същото срамежливо момче, което е бил при създаването на групата, през 1970 г. Веднъж той споделя, че на сцената може да е екстравагантен и ексцентричен, но далеч от публиката е съвсем друг.
През 1987 г. Фреди Меркюри се изследва за HIV и научава, че е болен от СПИН. Пресата не го разбира от него – той отрича да има вируса, но таблоидите ровят около личността му и публикуват все повече материали за сериозното му състояние.
Неизвестността, малкото публични появи на певеца и догадките около здравето му продължават четири години. На 23 ноември 1991 г. Фреди Меркюри изпраща на пресата съобщение, в което казва, че има СПИН и че го е пазел в тайна заради личната си неприкосновеност, както и заради спокойствието на близките си. „Но дойде моментът моите приятели и фенове по целия свят да научат истината. Надявам се, че всички ще подкрепят моите лекари и всички останали, които се борят срещу това ужасно заболяване.”
На следващия ден, 24 ноември 1991 г., Фреди Меркюри умира от бронхопневмония на 45 години.
На 20-ти Април 1992г. се провежда концерт в памет на Фреди на стадион Уембли, на който присъстват много от най-известните рок звезди. На 6-ти Ноември 1995г. останалите трима от Queen издават албума Made In Heaven (Произведено в рая). В него са и последните песни, които Фреди е композирал и записал.
Стотици ледени кули красят 3800 метровия връх Еребус. Постоянно активният вулкан може би е единственото място в Антарктика където огън и лед се срещат и създават нещо толкова уникално. Кулите достигат до 20 метра височина и изглеждат почти живи когато издишват пара в небето на Южния полюс. Част от вулканичната пара замръзва още във вътрешността на кулите и така те стават още по-големи.
Не случайно тези ледени природни скулптури може да ви изглеждат неземно – подобни структури може би има на Марс и на луните на Юпитер, Сатурн и Нептун. Разликата е, че на тези планети няма пингвини като при нас :]
Можете да го видите само ако сте наистина близо до него. Тогава той се показва и разтваря пипалата си срещу вас.
Октопод имитатор
Индонезийският октопод имитатор може да се представя за морска змия, лъвска риба, плоска риба, а дори и истинският му вид е доста странен.
Набразденият октопод пък свети
Синьопръстенен октопод
Този октопод е известен като едно от най-смъртоносните животни на Земята. Лекото ухапване може да убие човек, но октоподът напада само ако е провокиран. За отровата му все още не е измислена противоотрова. Ако ви ухапе ще започне да ви се повдига, за секунди ще ослепеете, няма да усещате тялото си, няма да можете да говорите, а до три минути ще се парализирате и ще умрете.
Някои октоподи могат да се скрият зад почти всичко и изглеждат малки на пръв поглед.
Тук единият се крие в черупка, а другият зад листо:
Когато се разгънат се вижда колко са големи всъщност:
Стъклена сепия
Колосална сепия
Колосалната сепия всъщност е много по-страшна от гигантската – тя има не само малки зъбчета по ръцете и пипалата си, но има и кукички.
Този вид сепии достигат по 20 метра дължина, което е горе-долу колкото два автобуса. Имат най-големите очи сред животните и обитават ледените води на Южния полюс.
Вампирска сепия
Изглежда като извънземно и може да си обръща вътрешността. Червеният цвят и помага да остане незабелязана в тъмните води.
По тялото й има пори, които произвеждат светлина. Ръцете и пипалата й са покрити с остри като бръснач зъби.
На срещите често присъствали и странични лица — приятели и колеги на членовете, които не членуват в групата. Сред тях са У. Х. Оудън, Т. С. Елиът, Е. Р. Едисън, Рой Кембъл и Роджър Грийн. Понякога обаче някои от тях погрешно биват разглеждани като Инклинги.
