Още
    Начало Блог Страница 66

    Най-глупавите престъпници – част 2

    Не само в анекдотите се разказва за глупави престъпници. Оказва се, че и в реалния живот има не по-малко глупави хора. Как иначе да се нарече постъпката на Макси Сопо, който решил да се скрие с откраднатите пари, но започнал да се хвали във Фейсбук къде се намира, като в същото време бил прибавил полицейското управление в приятелите си. Или пък да избягаш от затвор, но да обявиш в социалната мрежа града в който се криеш и къде работиш.

    Най-глупавите престъпници – част 1

    Продължаваме с разказите за най-глупавите престъпници: 

    Дразнил  ченгета

    Когато 24-годишният Камерън Кокс от Флорида бил обвинен за грабеж и измама, той реши да си играе с полицията. Публикувал плакат на филма „Хвани ме, ако можеш“ с подписа: „Ей, задръстеняци. Нека се забавляваме, хаха.” Полицията бързо го арестувала, а след това публикува снимката от участъка във Фейсбук с думите: „Може би след освобождаването му ще си я сложи за аватар.“

    Хвалел се с похожденията си, докато се криел от властите

    Това е Макси Сопо, на 26 години. Той открил уязвимости в системите на няколко банки в Сиатъл, извлякъл от тях 200 хиляди долара, и решил да се скрие в курорта Канкун. Но възможно ли е да отидеш на почивка и да не се похвалиш със снимки в социалните мрежи? Така Сопо редовно показвал във Фейсбук снимки от плажове и нощни клубове и пишел, че „се установява в рая“ и „се влюбва в това място“.

    За съжаление, американецът забравил, че е добавил към  приятелите си и полицейското управление. Той бил арестуван, обвинен в измама и осъден на 33 месеца затвор.

    Грубо тролил хора в Интернет 

    41-годишният Дарън Бъртън, съпруг и баща, е откривал във Фейсбук профили на убити деца и под измислени имена оставял коментари като „Гори в ада“ . Кореспондентите на Би Би Си проследили самоличността на мъжа и го попитали дали  разбира как семействата на починалите са се почувствали от действията му. Бъртън отговорил: „Да, знам. ”.

    Това интервю попаднало в разследването на Би Би Си на интернет тролове, а публикацията разкрила истинското му име и адрес. Профилът на Бъртън във Фейсбук бил изпълнен със заплахи и проклятия, а човекът изтрил своя акаунт.

    Избягал от затвора и обявил местоположението си

    Крис Крего от Ню Йорк бил арестуван за бой в бар. Мъжът избягал и не се явил пред съда, след което полицията издала заповед за ареста му. Крего не успял да се скрие за дълго, защото на страницата си във Фейсбук той посочил, че е в град Терре-Хот и публикувал снимка от салона за татуировки, където  работи. И за  по-голямо удобство, той посочил работния си график. Излишно е да казваме, че татуировчика бил намерен и арестуван.

    Позирал с откраднато

    19-годишният Родни Найт от Вашингтон проникнал в дома на журналиста от „Вашингтон пост“ Марк Фишър и откраднал палтото на репортера, лаптопа на сина му и малко пари от бюрото му. Преди да напусне, Найт влязъл във Фейсбук от профила на Фишър-младши и публикувал снимка с откраднатото. Благодарение на този необясним жест полицията само след няколко дни намерила разбойника и го арестува.

    В съда Найт призна, че извършва грабежи и носи оръжие без лиценз. Един полицай го нарекъл най-глупавия престъпник, който някога е виждал.

    Разказал как е ограбил банка 

    23-годишният Джеси Хиполит ограбил три банкови клона за три месеца. Преди първия удар написал във Фейсбук: „Ще стана богат!“ И „Кражбата е печеливша“. Няколко седмици по-късно, Иполит преименувал профила в чест на банковия разбойник Уили Сътън, с коментар „Ами ако всички сме уморени от рецесията и започваме да ограбваме банките?“. Престъпникът се снимал с пачки банкноти, облечен в същия суитчър, с който правил обирите. Човекът е бил открит от ФБР и обвинен  в още 16 грабежа.

    Опитала да продаде децата си

    22-годишната Мисти Ванхорн от Оклахома се опитала да продаде  децата си във Фейсбук: две годишно и десет месечно. Тя смятала да спечели 4000 долара за двете за да   плати дълг  на приятеля си.

    Когато майката на двете деца се свързала с „потенциалния клиент“ от Арканзас в социалната мрежа, той съобщил на полицията. Американката била арестувана по обвинение за трафик на деца, а децата били изпратени в държавна институция.

    Заплашил с детето си заради лайкове

    Най-идиотското поведение в тази компилация е демонстрирано от един алжирец. Той държал едногодишно  си дете за  тениската пред прозорец на 15-ия етаж, т.е. на височина 45 метра. С другата ръка любящият баща направил селфи и го публикувал във Фейсбук с коментар „1000 харесвания, или ще го пусна“.

    Алжирецът бързо бил намерен и арестуван за злоупотреба с деца. Той настоявал за милост, но е осъден на две години затвор.

    Най-глупавите престъпници – част 1

    Викторианските балове

    Викторианските балове се отличавали с нещо доста любопитно – през 1830-те години тяхна почти неотделима част станали спиритическите сеанси. Докато част от гостите танцували, други седели в тайнствен мрак и медиумът ги „свързвал“ с техни починали близки и приятели.  Задачата на домакинята била да посрещне нуждите на двете страни и да подготви всичко за почивка и забавление.

    От ранно утро всичко в дома било с краката нагоре. Слугите, досега почти незабележими, вече не се опитвали да се крият, щом се появявали господарите. Всички били заети. Подът в гостната бил лъснат до блясък, диваните, канапетата, креслата и столовете – поставени на определените им места. Бил приготвен подиум за оркестър.

    Според неписаните закони на онова време, дневната за танци била допълнително осветена. Където било възможно, се поставяли и окачвали светилници така, че никой в ​​залата не можел да се скрие в тъмното. Но понеже отчитали, че ярката светлина можела да раздразни нежните очи на дамите, свещите били поставяни зад тъмни стъкла.

    В малка съседна стая до танцовата зала имало маса за гостите, които биха желали да пият чай и да похапнат преди вечерята. Всеки детайл бил обмислен. За по-възрастните гости, които не искали да танцуват, се подготвяла стая за игра на карти, оборудвали се тоалетните за господата и дамите. Залите се украсявали с цветя, в коридорите висели ярки китайски хартиени фенери.

    Балът се откривал с танц на домакинята с някой от почетните жители на града. След тях господата започвали да канят избраните от тях дами.

    Балът бил важно събитие в живота на всеки човек, независимо от неговата възраст, пол или положение. Хората не само прекарвали приятно времето си и срещали стари познати, но и завързвали нови познанства, които можели да бъдат много полезни в бъдеще. В епоха, когато развлеченията все още не били навлезли във всеки дом с телевизор, радио и компютър, възрастните понякога се забавлявали като деца, играели различни игри и се смеели до сълзи.

    Танците по това време не били привилегия само на младите хора. Белокоси господа и стари дами с бонета също правели по блестящия паркет кръг-два за общо удоволствие на присъстващите, които ги насърчавали да разкършат стари кости.

    Младите джентълмени се записвали за номерирани танци при избраните от тях дами: „Мога ли да имам честта да ви ангажирам с номер 12? Ако все още не сте заети за номер 15, ще бъда щастлив да танцувам с вас“.

    По онова време уважението към по-възрастните било толкова високо, че ако някой старец правел забележка на млади хора, да бъде изслушан непочтително или да не се съобразят с него означавало такава грубост, след която нито един баща не би искал да даде дъщеря си на такъв наглец.

    Нравите били много строги, всяко нарушение на етикета бивало незабавно забелязано от възрастните дами, които, седели на удобни дивани в танцовата зала и си запълвали времето да критикуват младежите.

    По онова време, към средата на ХІХ век, в обществото вече се били появили много хора, които постигнали своето положение чрез бизнес, а не с аристократично родословие. Тези нови британци въпреки, че се обучавали на етикети и добри маниери, все пак не ги били получили заедно с майчиното си мляко, както повечето истински лейди и джентълмени.

    Въпреки, че аристократите ги гледали отвисоко, се налагало все пак да приемат новите богаташи в своето общество. Една от най-добрите възможности за сватба било да се оженят пари за титла – което и постоянно се случвало. В такива случаи именно балът бил най-подходящото място, където можели да се осъществят такива запознанства.

    Всички разговори на младите трябвало да се състоят само в присъствие на родители или роднини. Точно затова станал толкова популярен езикът на жестовете. Например, ветрилото отпред в дясната ръка означавало: „Вие много бързате!“ Ако госпожицата си вее с лявата ръка: „Аз обичам друг!“. Ветрилото в дясната ръка, поднесено към бузата: „Обичам те!“.

    Полутоновете били норма в общуването между хората от викторианския период. Говорели с полунамеци, имали предвид нещо друго и много рядко казвали нещата пряко. Откровено и просто помежду си можели да говорят само млади и много добре познати момичета. Маниерността и уклончивостта се насърчавали и приемали за норма.

    След танците гостите били канени на вечеря в зала с вече поставена дълга маса, на която били подредени картички с имената на гостите. Освен красиви вази, свещи, цветя и сервизни артикули, нищо друго не се слагало предварително върху масата.

    След като сядали, гостите сваляли ръкавиците си (според етикета разголването на ръцете било позволено само на масата). Докато лакеите разливали първото ястие, обикновено супа от стриди, гостите, които огладнявали по време на танците, разговаряли помежду си. След супата ястията следвали едно след друго, всяко от които било тържествено внасяно от лакеите върху огромни блюда. Според английската традиция те били поставяни на ниски бюфети покрай стените, откъдето лакеите сервирали порции в чиниите на гостите. Много скоро оставали само главите и костите на животните, рибите и птиците, както и декорациите от зеленчуци. Да се поднесе на масата животно без глава се смятало за много лош тон или пък просто, че главата вече била вмирисана. След танците всички имали великолепен апетит.

    Вечерята завършвала със сладолед – и следвали отново танци, игри и други забавления.

    Началото на края на Западната империя

    Разбира се, краят на едно общество не настъпва с едно-единствено събитие – той се заражда дълбоко в недрата на времето, развива се постепенно, като накрая се стига до една точка, която го маркира ясно и отчетливо.

    Началото на края на Западната Римска империя било положено от имигранти – в истинския смисъл на тази дума.

    По времето на император Валент (упр. 364-378) хуните нападнали готите в земите на днешна Украйна и Румъния. Под вражеския натиск 200 хиляди готи преминали Дунав, озовали се в провинция Мизия (дн. Северна България) и помолили римляните да им дадат право да се заселят на Балканския полуостров.

    Императорът проявил съчувствие към съдбата им. Ето какво пише тогавашният историк Амиан Марцелин: „… той ги приел повече с радост, отколкото със страх. Придворните ласкатели около него преувеличено превъзнасяли щастието на императора, което му подарило толкова много нови и опитни воини от най-далечни земи – така той получил непобедима армия, като съединил своите и чужди сили“.

    Придвижване на готите през 376-7 г. Снимка: Уикипедия

    200 хиляди допълнително население, от което поне 80 хиляди бойци, закалени в битките срещу хуните – нищо чудно, че Валент бил радостен.

    Но след това започнали проблемите. Готите останали недоволни от отношението на местните римски чиновници към тях, които се възползвали от тежкото им положение, не им давали храна – и новодошлите трябвало да продават децата си в робство срещу хляб.

    Когато готите пристигнали на река Дунав, Валент бил погълнат от подготовката за настъпление на Изток. Известно време той се надявал, че проблемите с новодошлите не са сериозни и ще бъдат уредени на място.

    Но в това време готите влезли в съюз с хуните и аланите и, възползвайки се от малобройността на римските сили, се разпръснали, както съобщава Амиан: „…по цялата равнина на Тракия от местностите, които мие Иструм (Дунав) до Родопите и пролива между двете огромни морета (Хелеспонт). Те навсякъде вършели убийства, кръвопролития, пожари и всякакви видове насилие срещу свободните хора“.

    Други източници съобщават, че те се приближили до стените на Константинопол, откъдето най-после ги отблъснали арабски отряди на римска служба. Обичаят на арабите да пият кръв от прерязаните гърла на убитите врагове толкова ужасил готите, че те не помислили повече за нападение срещу Константинопол.

    Най-сетне пристигнали основните римски сили начело с император Валент. Вождът на готите Фритигерн изпратил християнски свещеник в лагера на Валент с условия на помирение. Той искал Тракия да им бъде предоставена за заселване.

    При зазоряване на 9 август 378 г. условията за помирение били отхвърлени. Валент оставил личния си багаж, съкровищницата и гражданските съветници в Адрианопол и начело на армията излязъл от града.

    Денят бил горещ и войската вървяла през труден и хълмист терен. След 13 км римляните видели готите, които били заели най-високия хълм в околностите.

    Към два часа следобед римляните започнали да се подреждат в боен строй.  Кавалерията на дясното крило излязла напред, прикривайки пехотата, която била построена в традиционните два реда. Конницата на лявото крило била отзад, разтеглена на голямо разстояние покрай пътя.

    Готите отново предложили преговори. Към тях тръгнал римският военачалник Рихомер. Но в този момент отряд лека конница от дясното крило на римляните без заповед тръгнала в атака.

    Готите на свой ред нападнали дясното крило на римската конница. В същото време цялата готска армия тръгнала в настъпление срещу римската войска, която все още не била завършила построяването на военната си формация.

    Битката при Адрианопол на 9 август 378 г. Снимка: Уикипедия

    Отстъпващата римска кавалерия от десния фланг се опитала да даде отпор, но била принудена да избяга от полето под натиска на врага. Римската конница на лявото крило все още се опитвала да напредва и да заеме бойна позиция. Нейният авангард се сблъскал с готската кавалерия и я принудил да се оттегли към лагера. Но другите римски конни отряди били повлечени от отстъпващите и избягали от  бойното поле.

    Междувременно главните сили на Фритигерн атакували римската пехота. Боят там се водел с променлив успех, докато готите и аланите успели да разбият конницата на лявото крило. Така бягството на кавалерията оголило левия фланг на римската пехота, която веднага била атакувана от неприятелската кавалерия. Под натиска на врага бойната линия на римляните се разпаднала и те побягнали.

    Въпреки това, двата елитни имперски легиона – ланциариите и матиариите, продължавали да се сражават. Към тях се присъединил император Валент, който бил изгубил коня си и се озовал изоставен от почти всичките си телохранители.

    Вечерта Валент бил опасно ранен от стрела. Неговите гвардейци го отнесли в една селска къща наблизо и скрили на втория етаж. Къщата била обкръжена от готите, които я запалили. Императорът загинал в огъня.

    Според Амиан Марцелин, две трети от римските войници – около 20 хиляди души, загинали в битката. Сред убитите били пълководците Траян и Себастиан, както и 35 римски трибуна.

    Мащабът на бедствието бил огромен. Победата на готите над римляните показала на народите, които живеели отвъд двете големи водни граници на Рим – Рейн и Дунав, че има възможност да завладеят римските земи. През следващите години франки, алемани, бургунди, свеви, вандали, сармати и алани започнали масово да нахлуват в империята.

    След 378 г. редовната армия престанала да играе важна роля и подвижните конни войски заприличали на погранични части. Това се дължало и на обстоятелството, че при Адрианопол била избита почти цялата елитна пехота на империята.

    Ако готите не били победили през 378 г., историята можела да се развие различно. Но 32 години след това сражение – през 410 г. ордите на Аларих превзели Рим. И станало ясно, че битката при Адрианопол била отбелязала началото на края на великата Римска империя.

    Японският лък „юми“

    Когато се произнесе фразата „стрелец с лък“, любителите на историята веднага си представят прочутите английски стрелци и техните известни победи по време на Стогодишната война.

    Обаче и в Страната на изгряващото слънце стрелбата с лък се развила през вековете и достигнала невероятни висоти. Вярно е, че тук, за разлика от Европа, лъкът не се превърнал в оръжие, което да изравни обикновения боец и рицаря.

    Воинът с меча „катана“, както най-често се представя самураят, е образ от времето на войните за обединението на Япония (XVI-XVII в.). А преди това японските аристократи били преди всичко конни стрелци, като оръжието за близък бой било на второ място. Живеейки на остров и рядко влизащи в контакт с различни култури, японците създали свои собствени лъкове, които не приличали на никои други.

    Японският лък „юми“ на пръв поглед изглежда много странно. Английският лък се развивал чрез увеличаване на дължината му – така нараствала и мощността. Лъковете на азиатците – монголите, бурятите и други чергарски народи, останали къси, но били усилени до крайност чрез наслагвания на различни материали.

    Японците успели да съчетаят и двата подхода. Традиционният японски лък е по-дълъг от английския, който не надвишавал 2.1 метра – а стандартната дължина на „юми“ е 2.2 метра, като най-забележителните образци достигат 2.45 метра и дори повече.

    Първоначално, както и при англичаните, лъкът бил проста пръчка с опъната тетива. Но японците били онеправдани от природата – на техния остров нямало растения с такава еластична дървесина. Затова от ІХ-ти век започнала да се появява композитна конструкция – от вътрешната и външната страна на лъка започнали да слагат бамбукови накладки. След това и рогови – която идея японците заели от монголите по време на опита за нашествие на Хубилай хан в Монголия през ХІІІ век.

    Но и шинтоизмът, и будизмът – двете основни религии в Япония, осъждат убийството на живи същества. Затова при направата на японските лъкове „юми“ трябвало да се използват само растителни материали. Чрез комбиниране на бамбукови планки и дърво, майсторите постигнали отлични резултати. До втората половина на ХVІІ век „юми“ представлявал конструкция от 5 до 7 планки, покрити отстрани с дърво, а отпред и отзад с друг слой бамбук.

    Главната особеност на „юми“ е неговата асиметрична форма. Ръкохватката се намира на разстояние 1/3 от дължината отдолу нагоре – останалите 2/3 се издигат над стрелеца. Това сформирало уникална техника на стрелба.  Английските стрелци опъвали тетивата към бузата или скулата си, монголите – към корема, а японците първо повдигали лъка над главата си и след това го спускали, като равномерно и много широко разтваряли ръце и издърпвали оперението на стрелата доста далеч зад ухото. Много нагледно тази техника е демонстрирана в нашумелия филм „Последният самурай“.

    Смята се, че това положение е по-ергономично и създава по-малко напрежение върху ставите. Единствената екипировка на стрелеца била ръкавица на дясната ръка, която предпазвала пръстите му от триенето на тетивата. Според основната версия, асиметрията на „юми“ се дължи на факта, че самураите воювали от векове на коне. Съответно, по-късата долна част на рамото на лъка прави стрелбата по-удобна.

    По-късно във времето се развило изкуството на фехтовката, самураите се спешили, за да секат по-удобно с мечовете – и лъковете постепенно започнали да напускат бойните полета.

    Но са известни случаи на масово използване на лъкове от японската пехота. Тя стреляла не с „юми“, а с по-прости и по-къси версии, които не изисквали специални умения. Такива малки лъкове запазвали смъртоносна сила само на най-близко разстояние. Самураите презирали подобни стрелци, а пълководците се стараели да ги използват само по време на обсадата на замъци, за да не си спечелят лоша репутация.

    Бамбуковите лъкове били много чувствителни към метеорологичните условия. За тях се грижели внимателно, покривали ги с лак, пазели ги от топлина, студ или влага.

    Много самурайски кланове имали свой уникални върхове на стрелите. По-бедните купували обикновени стрели, но поставяли клеймо върху тях, за да няма спорове на бойните полета – кой именно е убил вражеския командир или известен воин.

    Японците обожавали състезанията, на които се поставяли всевъзможни рекорди. Например, през 1686 г. в Киото стрелецът Вада Деихате стрелял 24 часа подред, прекъсвайки само за кратко време, за да пие вода или да похапне. Изстрелял 8 хиляди стрели и всички попаднали в мишена на 100 метра.През 1852 г. стрелец на име Масатоки надминал постижението му. В рамките на 20 часа той изстрелял 10 000 стрели! Някои от тях минали покрай целта – но били записани осем хиляди попадения.

    Званието „юмитори“ (стрелец) дълги векове оставало най-почетното звание за японския самурай – включително и тогава, когато вместо лъкове вече се използвали огнестрелни оръжия.

    Впечатляващите природни феномени на България

    Нашата родина е райско кътче, събрало от всички красоти на света. Имаме и море и планини, реки и езера, водопади и пещери и изобилие от странни природни феномени, които векове наред удивляват хората и ги предизвикват да разказват за тях чудати истории. България е сред държавите с разнообразни природни забележителности. Списъкът с всички природни красоти и феномени на България е огромен. Хубаво е да си припомняме някои от тях, за да не забравяме, че живеем на уникално кътче от света.

    Нека се разходим до някои от вдъхновяващите съкровища на България:

    Чудните мостове

    Чудните мостове са впечатляващ скален феномен, разположен в карстовата долина на река Еркюприя, в Западните Родопи. Намират се в подножието на връх Голям Персенк, на 1450 m надморска височина. Ерозията, причинена от  реката е видоизменила пукнатините в мрамора, образувайки дълбока водна пещера. След време таванът е изтънял на места и се е срутил, превръщайки се във форми, наподобяващи мостове.

    Седемте рилски езера

    Много отдавна, в планината Рила живеели двойка великани. Двамата безумно се обичали  в уютния си дом. Но зли сили им завидели и започнали да им вредят. Великанът ежедневно се борил за дома и любимата си, но един ден злите сили надделяли и той загинал. Самотната му половинка изпитвала толкова силна мъка, че сълзи се леели и събирали в доловете, образувайки бистри езера. Както се досещате това са 7-те Рилски езера – сълзите на чистата любов.

    Белоградчишките скали

    Природният феномен се намира до град Белоградчик, в близост до селата Боровица и Белотинци. Скалите са се формирали в продължение на над 200 млн. години. Разнообразни по големина и форма, всяка скала е именувана според това, на което прилича. Скалните образувания имат червеникав оттенък, дължащ се на  наличието на железен окис. Някои от по-известните скали са Конника, Замъка, Адам и Ева, Лъва, Монасите, Мадоната, Гъбите, Мечката, Дервиша и Овчарчето.

    Пещерата Проходна

    Пещерата се намира в община Луковит. Заради просмукващите се води, водещи до ерозия, по тавана на пещерата се е образувал феноменът „Окната“. Той е известен и като „Очите на Бога“ – това са две почти идентични по размери дупки с формата на очи. Любопитен факт е, че в пещерата са заснети сцени от филма „Време разделно”.

    Стобските пирамиди

    Разположени са над едноименното село. Как са се появили, разказва местната легенда: Живели някога двама влюбени. Майката на момичето не одобрявала женитбата на дъщеря си с това момче и затова я проклела, щом целуне свекъра си, всички гости да се превърнат в камъни. Дошъл денят на сватбата и по традиция младата булка целунала свекъра си. В същия миг проклятието се изпълнило и така се появили Стобските пирамиди.

    Райско пръскало

    Райското пръскало е най-високият водопад на Балканския полуостров. Намира се в Национален парк „Централен Балкан“, в природен резерват Джендема. Заради близостта си до Калофер го наричат още и Калоферско пръскало.

    Магурата

    Магурата е сред най-големите пещери в България. В нея са намерени рисунки от няколко исторически епохи – късния палеолит, неолита, бронзовата епоха.

    Дяволското гърло

    Пещерата Дяволското гърло се намира близо до Триград, в Родопите. Тя е пропастна пещера, която се е образувала вследствие пропадане на земни пластове. Името и идва от формата на изхода й, наподобяващ дяволска глава. Основната част на пещерата представлява обширна зала, в която тече подземен водопад, най-високият на Балканите. Тук зимува  и най-голямата на Балканския полуостров колония на пещерен дългокрил прилеп. Според една една тракийска легенда, именно тук е входа за подземното царство на Хадес, и тук Орфей се е спуснал за да търси Евридика.

    Побити камъни

    Побити камъни  е природен феномен, известен още и като Каменната гора и Дикилиташ. Намира се на няколко километра от град Белослав и се разпростира на площ от 7 кв. км.

    Представлява група от различни по форма и големина варовикови колони,  с височина от 5 до 10 метра. Дебелината им също варира, има колони със сечение от 0,3 до 3 m. Някои от тях са кухи, други плътни, цилиндрични или пресечени конуси и голям брой каменни късове, разпилени из целия район.

    Скалните образувания изглеждат като побити в пясъка, затова се наричат така. Колоните нямат твърди основи, повечето са кухи и пълни с пясък. Някои от тях са разположени на етажи.

    Предполага се, че са се образували преди около 50 милиона години. Имат богато съдържание на вкаменелости от времето на Долен Еоцен (48,6 – 53 млн. г.). Смята се, че произхода им може да се дължи на първите коралови организми, или на призматично изветряване на скалите. Местността е една от двете естествено формирани пустини в Европа (другата е пустинята Табернас в Испания). Тук виреят редки растителни видове като акация, кактуси, планинска роза, флокс и други.

    Резерват Ропотамо

    Резерватът е богат с неизброими природни съкровища. Плажовете се простират на площ 1045 хил. m², половината е със защитени дюни, сред които вирее псамофилна растителност, като Пясъчната лилия – терциерен реликт.

    В района има около 1120 растителни вида. В блатото Аркутино  има защитени растения от Червената книга – блатното кокиче и безкоренчеста волфия.

    В Дудино и местността Тополова каба растат две вековни дървета на възраст по 370 години.

    Резерват „Ропотамо“ включва резерватите „Змийския остров“,  „Аркутино“ и „Морски пелин“, дюните, лонгозните гори карай река Ропотамо, скалата Лъвската глава и Маслен нос. Тук има големи популации на рядко срещани ендемитни видове.

    Лъвска глава е скален природен феномен на възраст около 65-70 млн. години. Веселите скали  е местност, осеяна с големи заоблени камъни.

    Златните мостове

    Геоложкият феномен “Златните мостове” представлява каменна река в Природен парк Витоша. Намира се на надморска височина 1350-1500 m. Геотопът е образуван през последните 5 млн. г., през Неогена и Кватернера,  заради сферичното изветряване на монцонитите от Втошкия плутон  и под ерозионното действие на водата. Името на геотопа идва от златистия цвят на лишеите, които покриват каменните блокове.

    Каквито и приказки да се разказват за природните чудеса на България, наистина няма по-величествена и чудна сила от тази на природата, сътворила тези, а и много други феномени у нас и по света.

    Финикия

    „Финикия дължи своята слава на своите жители, които са изкусни и способни за военни и мирни дела. Те изобретили буквите и писмеността, както и различни други изкуства, такива като морското плаване, морските битки, управлението на народите, царската власт, сраженията“ – това пише римският географ Помпоний Мела, живял в I в. сл. Хр.

    Според библейското предание ханаанците (финикийците) били потомци на Хам и заради неговото неуважение към баща му били обречени от Бога да бъдат вечни роби на потомците на Сим – израилтяните.

    Покритие на финикийски антропоиден саркофаг на жена, изработена от мрамор, 350-325 г. пр. Хр., От Сидон , сега в Лувъра. Снимка: Уикипедия

    Според историческите сведения, финикийците били ниски хора – средната височина на мъжете била 1.63 м, а на жените – 1.57 м. Съдейки по запазените изображения, имали удължено лице, продълговати очи, прав дебел нос, къдрава коса, къдрава или късо подстригана брада. Обличали се в дълга, широка туника до глезените. Дрехите им били ярки, многоцветни, украсени с бродерия; често се препасвали. Това ги откроявало сред тълпите египтяни, които предпочитали леките бели одежди.

    Жените също носели туники, украсени с бродирани цветя, и забрадка с орнаменти, която падала върху раменете им. От бижута използвали предимно обици и огърлици.

    Според Херодот, ужасно земетресение принудило финикийците да напуснат бившата си родина. От Еритрейско море (вероятно покрай крайбрежието и островите на Персийския залив), те дошли до Средиземноморието. Много поколения финикийци разказвали легенди за преселването си от далечния юг. Според Страбон, предците им живели на островите Бахрейн в Персийския залив. Но като единен народ те се формирали именно в страната, наречена Финикия.

    Асирийски военен кораб (вероятно построен от финикийците) с два реда весла, релеф от Ниневия , в. 700 г. пр. Хр. Снимка: Уикипедия

    Град Библос и крайбрежните райони на Ливан се превърнали в котел, в който се смесвали различни племена. След преселяването на ханаанците по крайбрежието на Ливан тук се срещнали два древни народа: семитските номади и гиблитите, както наричали жителите на Библос. Но до втората половина на ІІ пр. Хр. финикийците като народ не се отличавали сред общата маса на населението в Ханаан (дн. Палестина).

    Впоследствие ханаанците били изтласкани от Палестина от древноеврейските племена (финикийците, между другото, били техни близки роднини). Израилтяните разрушавали ханаанските градове и избивали гражданите – тези събития са добре описани в Стария завет, книгата „Иисус Навин“. Бягайки от нашествениците, много ханаанци се преместили към бреговете на Ливан, където се смесили не само с местните жители, но също така и с „народите на морето“, заселени тук след разгрома им от египетския фараон Рамзес ІІ.

    Карта на финикийските (в жълто) и гръцки колонии (в червено) около 8-ми до 6-ти век пр. Хр. Снимка: Уикипедия

    Едва от този момент нататък жителите на крайбрежните райони на Ливан трябва да се наричат ​„финикийци, а тяхната култура, за разлика от бившата ханаанска – финикийска. Така преди повече от 3 хиляди години се родил нов народ – неспокоен и активен, който дал на света търговци и моряци, романтици и сребролюбци.

    Финикия никога не била единна държава, никога не завладявала съседни страни.Финикийците създали империята си не с военни средства – а чрез търговия. Всичко, от което се нуждаели, получавали не със силата на оръжие, но чрез обмяна и пари. Те търгували по всички краища на Средиземно море; техните кораби се появили във водите на Атлантическия и Индийския океан.

    През XII – IX в. пр. Хр. основали колонии в Северозападна Африка, на юг от Иберийския полуостров, в Сицилия и Сардиния, като завземали една част от Средиземноморието след друга. Така от крайбрежните ивици, заети мимоходом, възникнала империя.

    Финикийски саркофаги, намерени в Кадис, сега в Археологическия музей на Кадис; Смята се, че саркофазите са били внесени от финикийската родина около Сидон. Снимка: Уикипедия

    Има различни мнения за финикийците. Някои ги смятат за най-хитрите и нечестни мошеници, които античността познавала.

    Други ги възприемат като усърдни и неуморими търговски партньори, отлични търговци. Не умеели да създадат собствена държава – но определяли политиката на други. Не знаели как да властват у дома си – но господствали над света.

    Финикийският език и култура продължили да съществуват в някои райони на Средиземноморието чак до Средновековието. Едва след арабското завоевание потомците на финикийците постепенно свикнали да говорят арабски и накрая загубили древната си култура.

    Най-глупавите престъпници – част 1

    Социалните мрежи си имат предимства и недостатъци. Те помагат лесно да се поддържа връзка с далечни роднини, училищни приятели и познати. Дават възможност да изразявайте мнението си и да откривате нови приятели. Да, те могат да бъдат пристрастяващи, но същото важи и за всички други неща – от телевизионния сериал до работата.

    От друга страна, за непредпазливите и глупави хора, социалните мрежи могат да бъдат изключително опасни. В мрежата може да добие популярност лична информация, да станат интриги и да излязат на показ неща, които да навредят по някакъв начин. Увлечени да споделят, хората не разбират, че могат да се дискредитират  пред институции,  колеги или потенциален работодател. Най-нелепо е, когато хората, които нарушават закона, спонтанно решат да се похвалят с това.

    Най-глупавите престъпници – част 2

    Източих гориво от полицейска кола

    22-годишният Майкъл Бейкър от Кентъки публикувал във Фейсбук тази снимка от полицейския участък на Дженкинс. Тя бързо се разпространила сред жителите на града, Бейкър бил арестуван и прекарал нощта в затвора.

    Снимал се с пари от търговия с наркотици 

    Обикновено наркодилърите правят всичко, за да запазят таен източника си на приходи. Но 33-годишният продавач на хероин и кокаин от Лондон решил да се  хвали с пачки пари в Инстаграм. Той подписал снимката с двусмислен цитат на американския рапър „Notorious B.I.G“, осъден за трафик на наркотици.

    Търговецът бил арестуван и в къщата му полицията открила почти 8 милиона долара в брой, както и кокаин и хероин за 85 000 долара. В телефонът му намерили доказателства за комуникация с други търговци от южната част на Лондон. Заради своята суета и глупост, дилърът на наркотици понесъл наказанието си и бил осъден на шест години и осем месеца затвор.

    С бира зад волана

    Уитни Бил от Флорида заснела на видео  пътуването си до Перископ. Споделила във видеото, че е „дяволски пияна“ и няма представа къде се намира. Тя също така признала, че е нарушила правилата и шофира със спусната седалка. Зрителите призовали полицията, а американката била арестувана. За шофиране в нетрезво състояние била изпратена в окръжния затвор.

    Кадър с откраднати пари 

    18-годишният Исая Кътлър от Питсбърг и неговите неназовани приятели, на възраст от 14 до 17 години, ограбили местен магазин. Те откраднали пари, бонбони, цигари и кецове на Майкъл Джордан, общо за повече от 8 000 долара. Биха могли успешно да избягат, ако Кътлър не се изфукал с пари на снимка във Фейсбук час след кражбата. Освен това всичките тези откраднати пари и стоки, озадачили родителите на децата.

    Роднините на едно от момчетата видели снимката в социалната мрежа и се обадили в полицията. Тийнейджърите се явили в съда за непълнолетни и след това ги пуснали при родителите. Кътър бил обвинен в кражба.

    Подиграл се на атлетите от фитнес зала

    Австралиец публикувал снимки на редовни посетители във фитнес залата  с обидни коментари. В мрежата  намерили личните данни на младежа, обадили се на майка му, а след това и на управителя на салона.

    Майката ограничила тролчето си с джобните му, а собственикът на залата му забранил да я посещава.

    Похвалил се, че е пиян зад волана

    Друг пиян шофьор е 18-годишният Джейкъб Кокс-Браун, който случайно ударил чужда кола. Това събитие го вдъхновило да напише във Фейсбук:  “Бях пиян за волана … Както обикновено. Извинявам се на човека, чиято кола съм повредил. Съжалявам.

    Оказа се, че местните полицейски служители ползват социалните мрежи. Кокс-Браун бил арестуван и обвинен за две нарушения наведнъж. Не било възможно обаче да го накажат: Споделеното във фейсбук не се приело за доказателство.

    Хвърлил седалка от движещ се влак

    Няколко ученици от Сидни пътували с влак, скучаели и търсели развлечения. На един му хрумнало, че ще е забавно да се счупят седалките на влака и да ги хвърлят по автомобилите, движещи се по оживена магистрала. Глупавите  австралийците записани на видео подвига си и публикували във Фейсбук. Във видеото се чува един от тийнейджърите да казва: „Пич, ти удари тази проклета кола, това  влиза в новините!“

    Видеото видяла майката на едно от момчетата и го завела в полицията. Приятелите били осъдени на пет години затвор.

    Най-глупавите престъпници – част 2

    Британските командоси през Втората световна война

    Сутринта на 27 декември 1941 г. отряд британски кораби, съставен от крайцер, четири ескадрени миноносеца и два десантни кораба, наближил норвежкото пристанище Ваагс. На борда им се намирал 3-ти отряд командоси под командването на подполковник Дж. Ф. Дърнфорд-Слейтър. Целта била норвежки завод за рибено масло (от него се прави глицерин, който се използва при производството на експлозиви).

    В резултат на 6-часовата битка заводът бил взривен и изгорен, няколко кораба с обща водоизместимост 15 000 тона – потопени, опожарени пристанищният док и  складове. Немският гарнизон бил напълно смазан, британците взели повече от 100 пленници. Освен това, 70 норвежци, които изразили желание да служат в кралската армия, отплавали за Великобритания заедно с десанта. Загубите били поносими: 19 загинали и 57 ранени.

    Командоси в действие по време на нападението във Ваагс, 27 декември 1941 г. Снимка: Уикипедия

    Рейдът във Ваагс оказал силна подкрепа за британската пропаганда в хода на информационната война – командосите били придружавани от неколцина фоторепортери и оператори. Въз основа на техните материали скоро бил монтиран пълнометражен документален филм, който дълго време бил показван в целия „свободен свят“.

    Един от героите в нападението бил заместник-командирът на 3-ти отряд командоси майор Джек Чърчил. Той станал известен с факта, че в Маалея предвождал войниците си в атака, като размахвал старинен шотландски меч – „бродсуорд”.

    Трябва да се каже, че този и други набези на британските командоси изиграли важна роля за заблуда на хитлеристите – до 1944 г. германците сериозно се опасявали, че именно Норвегия ще бъде мястото за отваряне на Втория фронт. Затова на Скандинавския полуостров до самия край на войната били разположени мощни немски брегови батареи, които биха били много ценни против американците и британците в Нормандия на 6 юни 1944 г. – датата на големия десант; а освен това през 1944 г. окупационните германски сили в Норвегия били подсилени до 370 000 души…

    През февруари 1941 г. три отряда на командосите (7-ми, 8-ми и 11-ти шотландски) под командването на полковник Робърт Е. Лейкок поели от Южна Африка през Кейптаун за Египет. Формацията, подсилена с още части, била наречена на името на командира си Layforce (съкратено от „Съединението на Лейкок“) и достигнала 2000 души.

    Робърт Лайкок през 1943. Снимка: Уикипедия

    През април 1941 г. подразделението „Лейфорс“ получило задача да нападне либийското пристанище Бардия. През нощта на 19 срещу 20 април отряд А след дълго блуждаене покрай брега на Киренайка слязъл на място, доста отдалечено от местоназначението. Въпреки това, британците влезли в битка с врага, разгромили италианските сили срещу тях, унищожили крайбрежна батерия от четири 120-мм оръдия и изгорили няколко склада. Но при отстъплението си загубили 70 души, които били пленени.

    На 8 май отряд С бил изпратен да укрепи кипърския гарнизон, а останалите се прехвърлили на Крит. На 27 май командосите пристигнали на острова, където влезли в тежки сражения с германски парашутен десант. След седмица на кървави битки английските сили били напълно разбити и изхвърлени от острова. Отрядите на командосите прикривали евакуацията на своите войски и загубили почти целия си личен състав – от 800 души едва 200 стигнали до Египет.

    През юли отряд Б атакувал успешно Тобрук – основната италианска крепост в Либия.

    Обаче загубите по време на всички тези операции се оказали толкова тежки, че отрядите на командосите на практика загубили бойните си способности. Когато Чърчил разбрал с какво разточителство използвали неговите елитни части, изпаднал в истинска ярост: „Командосите в Близкия изток са използвани неправилно. Това са твърде ценни войски, за да бъдат похарчени толкова безсмислено“.

    Но намирането на квалифицирани кадри за формирани на нови звена командоси се оказало много трудно. Успели да създадат 5 взвода.

    През ноември 1941 г. на шотландците от 3-ти взвод била поставена задачата да се промъкнат в дълбокия тил на Африканския корпус на германците и да извършат терористична атака срещу неговия командир генерал Ервин Ромел. Лично полковник Лейкок поел ръководството на операцията, която получила кодово име „Флипер“.

    На 15 ноември на борда на две подводници диверсионната група се отправила към град Беда-Литория, където според разузнавателните данни се намирал щабът на Ромел. Десантирането на командосите трябвало да съвпадне с парашутен десант на 2-ри взвод и с началото на общото настъпление на британските сухопътни сили.

    Лейкок инспектира морските командоси малко преди кацането в Нормандия от 1944 година. Снимка: Уикипедия

    Но англичаните не успели да стоварят морския десант в зададения район, затова 17 диверсанти, водени от подполковник Джефри Киз, извършили марш-наскок през пустинята до село Сиди Рафа – там според разузнаването се бил преместил германският щаб.

    В бурна и дъждовна нощ английската група обкръжила сградата, където трябвало да се намира щабът на Ромел, и започнала атака. По време на последвалата престрелка бил убит подполковник Киз, а хората му започнали да се оттеглят към мястото за срещата с подводницата, която трябвало да ги изтегли. Но буря й попречила да се приближи до брега, а командосите били  преследвани от германска моторизирана група: наложило се британците да се разпръснат и да се спасяват поединично. В резултат на това почти всички участници в операцията били убити или заловени – само полковник Лейкок и един сержант успели да се спасят след 40-дневно скитане из пустинята.

    Оказало се, че операцията била обречена на провал още от самото начало: Ромел не се намирал в нито едно от населените места, посочени от разузнавателната служба. Той бил на фронтовата линия, като подготвял войските за отблъскване на британската офанзива.

    Подполковник Киз, който загинал в битката, бил посмъртно награден с кръста „Виктория“ – и станал първият британски командос, който получил тази най-висока военна награда.

    Как да надхитриш банка: Историята на един магьосник

    Един следобед през август 1995 г. човек на име Футанга Бабани Сисоко влязъл в офиса на Ислямската банка в Дубай, за да поиска заем за кола. Мениджърът на банката одобрил заема. За да отпразнува, Сисоко го поканил на вечеря в къщата си. Това е само прелюдия към една от най-дръзките измами в света.

    На вечерята Сисоко направил изненадващо изявление, като казал на банковия мениджър Мохамед Аюб, че има магически способности: можел да вземе определена сума пари и да я удвои. За да му го демонстрира, Сисоко поканил Мохамед да го посети отново, като донесе пари.

    Черната магия е осъдена от исляма и се счита за богохулство, но мнозина вярват в нея. Така Аюб повярвал на мистериозния „бизнесмен“ от затънтено село в Мали. Когато Мохамед  дошъл отново при Сисоко с пари, един мъж изтичал насреща му викайки, че един дух току-що го е нападнал. Сисоко предупреди Аюб да не ядосва духа, иначе чудото няма да се случи. Аюб остави парите в магическата стая и зачакал. Според думите му видял огън, дим и чул гласове на духове, а после се възцарила тишина. И парите наистина били удвоени.

    „Аюб наистина повярвал, че Сисоко е удвоил парите с черна магия. Затова му дал парите на банката, с надеждата, че ще ги получи удвоени” казал адвокатът Алън Файн, на когото банката поверила да разследва случая Сисоко.

    Между 1995 и 1998 г. Аюб направил 183 парични превода към сметките на Сисоко по света. Също така одобрил кредитната карта на Сисоко. Ставало въпрос за милиони долари.

    „През 1998 г. живеех в Дубай и чух слухове, че банката има проблем. Медиите съобщиха, че банката е имала трудности с паричните постъпления, а на вратата се е събрала тълпа от вложители, които искат да си върнат спестяванията. Властите омаловажили мащаба на проблема, наричайки го „малко затруднение, което не е довело до никакви финансови загуби нито от банката, нито от вложителите“, казва Алън Файн. „За банковите собственици това е огромен удар, който не е покрит от застраховка. Банката бе спасена само от правителствена намеса”.

    По това време хитрия Сисоко вече бил далеч. Едно от предимствата на неговата схема било, че не е било нужно да е в Дубай, за да получава пари.

    През ноември 1995 г., само няколко седмици след демонстрацията на магически способности в Дубай, Сисоко посетил банка в Ню Йорк.

    „След като отишъл в Ситибанк, се запознал с касиерката и се оженил за нея. Отворил сметка, по която, доколкото си спомням, бяха прехвърлени повече от 100 милиона долара, ”казал Фино.

    Ислямската банка завела дело срещу Citibank. 151 милиона долара били прехвърлени по сметка в Ситибанк без разрешение от ислямска банка. По-късно делото било оттеглено.

    Сисоко платил на жена си повече от половин милион долара за помощта.

    Не се знае как е била регистрирана връзката им, но той я наричал жена ми, а тя потвърждавала това. Разбрало се, че има и други жени: някои от Африка, някои от Маями, някои от Ню Йорк.

    След като получил парите на банката, Сисоко можел да изпълни мечтата си – да стане собственик на авиокомпания в Западна Африка. Той купил използван бизнес самолет Hawker Siddeley 125 и няколко стари Boeing 727. Това било началото на кратката история на Air Dabia, кръстена на малийското село, където е роден Сисоко.

    Всичко вървяло по план, докато през 1996 г. Сисоко допуснал грешка, като се опитал да купи два хеликоптера Bell UH-1 Iroquois, които били използвани по време на Виетнамската война.

    „Обяснил покупката, с това, че искал да използва хеликоптерите като бърза помощ. Но тези хеликоптери бяха твърде големи и не се използват за такива цели” – споделил Файн.

    Поради факта, че хеликоптерите могат да се използват за военни цели, за закупуването им е необходим специален лиценз, който разбира се,  Сисоко нямал. Мъжът искал да ускори процеса, като предложил подкуп на митниците в размер на 30 000 долара. Но парите били незабавно конфискувани, а след това Интерпол издал заповед за арест за Сисоко. Скоро бил задържан в Женева, където успял да открие друга банкова сметка.

    Сисоко бързо бил екстрадиран в Съединените щати, където започнал да мобилизира поддръжници за защитата си. Съдията бил шокиран от желанието на дипломатите да гарантират за Сисоко. Дори Том Спенсър бил шокиран, когато бившият американски сенатор Бърч  защитил черния маг.

    „Не разбирам защо всички се интересуват от чужд гражданин, който няма никаква стойност за Съединените щати? Не знам отговора на този въпрос, но е интересно” – казал Файн.

    Властите настояли за ареста на Сисоко, но по-късно бил освободен под гаранция от 20 милиона долара. Веднага след като излязъл от затвора, започнал да разпилява пари. Само в бижутериен магазин похарчил половин милион долара, а за дрехи – 150 хиляди.

    ”За едно пътуване до автокъща купил четири коли наведнъж. А след седмица още толкова. Той просто хвърляше пари в канализацията” – споделил търговецът на автомобили Рон Дюфри. Според неговите изчисления е продал на Сисоко 30-35 коли.

    Сисоко станал знаменитост в Маями. Вече имал няколко жени, но този факт не му попречил да се ожени за други жени. За дамите си наел 23 апартамента.

    „Плейбой е правилната дефиниция за него. Той е много елегантен и красив и има голямо чувство за стил7” –  дава описание за Сисоко негов братовчед.

    „Черният магьосник“ харчил пари не само за себе си, но дал много за благотворителност. Очаквало го съд и той знаел цената на добрата реклама. Например Сисоко дарил 413 000  на училищна музикална група, за да може да отиде на парада в чест на Деня на благодарността в Ню Йорк. Другият му адвокат, професор Смит, споделя как Сисоко пътувал из града и раздавал пари на бездомните. След като напуснал САЩ, медиите изчислили, че е раздал около 14 милиона долара на бездомните.

    „Голяма част от това, което направи, беше да създаде положителен образ, така че всеки да си помисли, че е могъщ и невероятно богат човек. Той раздаваше пари и, доколкото знам, винаги го правеше публично ”, казва Алън Файн.

    Когато дойде времето за делото, Сисоко не следвал съвета на адвокатите си и се признал за виновен. Може би е смятал, че това ще помогне да се избегнат въпроси за произхода на богатството. Той бил осъден на 43 дни затвор и глоба от 250 хиляди долара, която била платена от Ислямската банка, без нейно знание. След като изтърпял половината от присъдата си, Сисоко бил освободен от затвора в замяна на дарение от един милион долара на приют за бездомни.  Останалия срок трябвало да бъде под домашен арест в Мали.  Там Сисоко бил посрещнат като герой.

    Някъде по това време в ислямската банка започнали да подозират, че нещо не е наред. Аюб бил нервен, защото Сисоко спрял да отговаря на повикванията му. Накрая, Аюб признал пред колега за загубите на банката. Той се срамувал да каже на глас сумата и  написал 890 милиона дирхама (242 милиона долара) на лист хартия. Той бил осъден за измама на три години затвор. Имало слухове, че дори е преминал през ритуал от екзорсист. Съдът в Дубай осъдил задочно Сисоко на три години затвор за измама и участие в черна магия. Интерпол издал заповед за арест, но „магът“ все още се търси.

    В продължение на 12 години – от 2002 до 2014 г. – Сисоко бил член на парламента в Мали, което му осигурявало имунитет от съдебно преследване. Сега вече не е депутат, но го спасява това, че властите на Мали не са подписали договор за екстрадиция на престъпници.

    Кореспондентът на Би Би Си Бриджит Шефър отишла в Мали и се срещнала с известния магьосник-измамник. Сисоко категорично отрекъл твърденията за измами.

    ”Мадам, историята за 242 милиона долара е малко луда. Тези господа от банката трябва да обяснят как са загубили толкова пари. Помислете сама, как въпросните пари могат да напуснат банката по този начин? Когато една банка прехвърля средства, няколко човека отговарят за това” казал Сисоко.

    „Говорих с Аюб само веднъж, когато дойдох за заем на кола. Заемът ми беше одобрен и отдавна съм го върнал”.

    Криейки се от Интерпол, Сисоко прекарал 20 години в бягство, но определено си е живял добре, дори и да е похарчил всички пари и да не може да напусне Мали.

    Източник: BBC

    Приключение из черноморските острови

    Когато се говори за приключение, на повечето хора първата мисъл е острови, пирати, съкровища. Въображението веднага се отправя на пътешествие до далечни, непознати земи, втурва се да плува през морета и океани, за да достигне тайнствени острови, които крият чудни съкровища. По света има много острови, както големи и известни, така и малки и необитаеми.  Те са пръснати на различни места по океани, морета, реки и езера. Но и тук, в България има острови. Макар не много и не особено големи, те също отделени от сушата, крият своите тайни.

    На територията на нашата страна има регистрирани 78 острова. От тях 16 острова по Българското Черноморие и 62 острова по река Дунав. Днес ще говорим за нашите черномоски острови и по-конкретно за петте най-големи от тях.

    Остров Свети Иван

    Остров Свети Иван. Снимка: Уикипедия

     

    Остров Свети Иван (Св. Йоан) е най-големият черноморски остров.  Той се издига на 33 m надморска височина, има площ 0,66 km2 и се намира на километър от брега на Созопол. Островът е необитаем, обрасъл с треви и храсти и на пръв поглед изглежда пуст. Сред ниската растителност обаче се крият древни руини, следи от периоди на подем и разруха. През всички изминали векове тук са съществували храмове, разрушавани от набезите на хората и времето  и издигани отново. Остров Св. Иван е бил свещено място още по времето на древните траки. В античните векове тук е имало голям храмов комплекс с внушителна бронзова статуя на Аполон. В ранното средновековие е бил изграден храм на Света Богородица, който вероятно е бил част от по-голям манастирски комплекс.

    Днес сред тревите може да се видят руините от крепостни стени  и  останките на манастирския комплекс „Св. Йоан Предтеча”. Манастирът е бил културно средище за разпространение на християнското просвещение. Построен е през 1263 г.

    През XIV век византийският император Йоан V Палеолог издавал грамота, която обявала манастира за царски.

    Тежки времена за православния храм настъпили през османския период, когато на няколко пъти комплекса  бил унищожаван напълно. Манастирът е сринат окончателно през 1629 г., за да не стане убежище на казашките пирати. Монасите се изселили на остров Халки. По време на Руско-турската война през 1828-1829 г. на остров Свети Иван е действал руски лазарет.

    През 2010 г. в развалините на манастира са открити мощи на Свети Йоан Кръстител.

    Днес на острова има функциониращ сонарен фар, който е част от навигацията по Южното Черноморие.

    Остров Свети Кирик

    Следващ по големина е остров Свети Кирик (Кирик и Юлита), който има площ 0,08 km2 и е разположен само на само на 250 m северозападно от Созопол.

    Св. Кирик е обитаем и е най-застроеният български остров. От 1927 г. островът е свързан с континенталната част, чрез вълнолом. Това поставя под въпрос дали все още трябва да се възприема като остров.

    Отляво надясно: о. Св. Иван, о. Св. Петър, о. Св. Кирик. Снимка: Уикипедия

    На острова се намират руините на 6 храма от различни епохи. Останките на средновековния манастир „Св. Св. Кирик и Юлита” са дали името на острова.

    След Ньойския мирен договор, на България е било забранено да има редовна армия, и на острова е построено училище за “рибари”. В него са били прехвърлени кадрите от военноморското училище във Варна. На острова има масивни военни сгради.

    Днес остров Свети Кирик е част от архитектурния резерват “Созопол”.

    Остров Света Анастасия

     Остров Света Анастасия е с площ 0,022 km2 и е на 6 km от Бургас. Островът е изграден от вулканичне скали. Природните условия са създали каменни образувания с форми на гъба, дракон, кораб и порта на слънцето.

    Остров Света Анастасия. Снимка: Уикипедия

    На острова се намира единственият запазен средновековен манастир. В него има музей, представящ историята му. Към манастира има и църква „Успение Богородично”.

    Островът е ставал жертва на нападения от казаци и тук са настанявани турски войски за охрана на брега от руския флот.

    В периода между 1945 и 1990 г., островът се нарича Болшевик. След  преврата от  9 юни 1923 г. манастирът е превърнат в затвор и тук са изселени  над 130 политически дейци.

    На остров Света Анастасия има има навигационен фар, лекарна с билкови напитки, ресторант и къща за гости.

    Интересен факт е, че на острова са снимани два  филма. През 1958 г. Рангел  Вълчанов е снимал тук филма „На малкия остров„, а през 2010 г. режисьорът Камен Калев заснема българо-шведската филмова продукция „Островът„.

    Остров Свети Петър

    Остров Свети Петър е  с височина около 9 m, площ 0,015 km2 и е в непосредствена близост до остров Свети Иван. Има вероятност преди време да са били едно цяло, разрушено от морските стихии.

    Остров Свети Петър е наричан още “Островът на птиците”, заради гнездящите там птици. На острова са намерени следи от параклис и керамика.

    Остров Свети Тома

    Св. Тома е с площ 0,012 km2 и е на 200 m от брега, в община Приморско.

    Остров Свети Тома. Снимка: Уикипедия

    Преди време  островът е бил известен под името  Фидониси. Предполага се, че Св. Тома е живял тук, защото са намерени руините на параклис, с името на светеца.  Според някои източници на острова е имало и параклис на Светата Троица, а вероятно и други светилища през вековете.

    Остров Свети Тома е част от резерват „Ропотамо” и има редки растителни и животински видове. Известен е още и като Змийският остров, заради големия брой змии, живеещи тук. На острова няма извор със сладководна вода.

    Носят се легенди, че острова е бил свърталище на пирати и тук те криели заграбените съкровищата.

    Интересен факт е, че на острова виреят кактуси, които не са типични за нашите географски ширини. Те са попаднали тук през 1933 г., когато цар Борис III лично ги е засадил.

    Другите черноморски острови са сравнително малки по площ, някои дори се наричат скали, но все пак са регистрирани за острови.

    Старият Несебър

    Може би за да сме изчерпателни е добре да споменем и за Стария Несебър, който е изключително богат на исторически забележителности резерват. Днес старата част на Несебър не е остров. В наши дни той е свързан със сушата чрез укрепен път върху провлак, което го прави полуостров. Пътят е изграден върху естествена пясъчна връзка, която е свързвала острова с континенталната част през ХХ век. Такава брегова форма се нарича томболо – бивш остров, който е естествено свързан чрез тънка пясъчна коса. С времето, вследствие на движенията на морската вода острова се свързва с пясъчна връзка.

    Старият Несебър. Снимка: Уикипедия

    Времето и природните сили са способни да изграждат и рушат. Да създават и поглъщат острови, да откъсват земя от сушата, както и да  ги свързват.

    Островите будят въображението на мечтателите и авантюристите. Само човек да иска да се впусне в приключение, ето… Съвсем наблизо българските острови дават такава възможност. Да се откъснеш от сушата, от ежедневието, от всичко познато и да стъпиш на  късче земя – докосвайки се до уникална природа и исторически забележителности.

    Бунт в Картаген

    Първата Пуническа война през 264-241 г. между Рим и Картаген завършила с пълна победа на римляните. И двете страни разбирали, че настъпилият мир е само временен, затова усилено се готвели за нова война. В Картаген било тревожно.

    Гръбнакът на картагенската армия бил съставен от наемници. Те трябвало да бъдат прехвърлени от Сицилия в Картаген. Сенатът възложил това на Хискон, управител на град Лилибей. Понеже се страхувал от голямо концентриране на наемници, той ги изпращал на части. Сетне правителството им плащало и ги освобождавало да се разотиват по родните си места.

    Руините на Картаген

    Но по това време в Картаген управлявали олигарси начело с Ханон. Те вярвали, че ако наемниците се съберат заедно, ще ги убедят да се откажат не само от обещаните им от Хамилкар дарове, но също и от част от заплатата, която им се дължала.

    А наемниците прииждали от Лилибей, искали си парите и подаръците. Картаген бил обхванат от бунтове и грабежи. Най-накрая сенаторите разбрали накъде вървят нещата. Решили да изпратят наемниците в крепостта Сика, разположена в югозападната част на страната. С обещания и дребни подаръци успели да измамят войниците и да ги изведат от столицата.

    В Сика обаче наемниците не се успокоили. Те били много разочаровани, когато Ханон дошъл ​​и започнал да ги увещава да се откажат от част от заплатата си. Безпорядъкът се увеличил още повече поради обстоятелството, че те били от различни племена – ибери, кампанци, либийци, гали, лигури, които не се разбирали помежду си. Разярените тълпи, които вече наброявали 20 хиляди души, тръгнали към Картаген. По пътя превзели Тунет (днешният град Тунис). Вярно, че все още не се стигало до открит бунт, но възбудата нараствала все повече. Хискон и свитата му били подложени на оскърбления и скоро били взети за заложници. Това било начало на открит бунт.

    Въстаниците не губели време, а разпратили навсякъде вестоносци, които призовавали всички да се присъединят към тях. Това били искрите, които разпалили пожара. Разбунтувала се Либия, измъчвана от данъци. Либийските жени сваляли украшенията си и ги давали за заплати на наемниците.

    Водачите на бунта скоро разполагали с толкова пари, че можели не само да платят заплатите, но и да водят война. Само два града – Хипон и Утика, не подкрепили метежа. Наемниците ги обсадили и отрязали от Картаген. В столицата настанала паника.

    Против бунтовниците били изпратени войски, състоящи се от градското опълчение, верни наемници, конница и стотина слона. Начело застанал Ханон. Но при опита да освободи Утика от обсадата той претърпял съкрушително поражение.

    Тогава Сенатът си спомнил за Хамилкар. Той успял да разкъса обсадата на Утика.  Привлякъл на своя страна един от нумидийските царе, който изпратил 2 хиляди души кавалерия. С всичките си сили Хамилкар внезапно нападнал двама от вождовете на бунтовниците – Автарит и Спендий, като ги разгромил. Картагенците пленили 4 хиляди души. Хамилкар бил не само добър военачалник, но  притежавал и дипломатически учения. Той се отнесъл към пленниците изключително меко за онези времена: приел на служба желаещите, а останалите пуснал, като ги предупредил, че ако отново бъдат заловени с оръжие в ръка, ще бъдат наказани сурово.

    Тази политиката уплашила лидерите на бунтовниците. Хискон и другите картагенски заложници били измъчвани жестоко и убити. Сега вече борбата приела ожесточен характер. Двете страни били безмилостни, никой не вземал пленници, а ги убивали на място, мнозина били подложени на страшни мъчения.

    Противниците на Хамилкар в Сената назначили още един командващ – Ханон. Това било фатално. Двамата затънали в кавги помежду си, а в това време метежът се разраствал. Уж верните градове Хипон и Утика преминали на страната на бунтовниците.

    Картаген отново бил отрязан. Доставката до храни била прекъсната и в града започнал глад. Сенатът се паникьосал сериозно и отзовал Ханон.

    Хамилкар вече бил с развързани ръце. Той преминал към партизанска война, започнал да опустошава тила на врага. Успял да обкръжи 50-хилядна бунтовническа армия в неудобна за нея местност, насипал валове и изкопал ровове. Сред бунтовниците започнал страшен глад, имало случаи на човекоядство. Тогава главатарите им помолили за мир. Хамилкар се съгласил, а когато дошли 10 пратеници начело с двамата вождове Спендий и Автарит, заповядал да ги оковат. Бунтовниците останали без лидери. Хамилкар насочил срещу тях слоновете, които смачкали над 40 хиляди души,.

    Сетне повел армията си към Тунет, където бил главатарят Матос с другата част от метежниците. Пред стените на Тунет картагенците разпънали на кръстове Автарит, Спендий и другите пленени главатари.

    Но един от военачалниците на Хамилкар допуснал грешка и се оказал неподготвен, когато обсадените направили контраатака. Военачалникът бил пленен и разпънат на кръста, на който умрял Спендий. 30 знатни картагенци били зверски убити под трупа му. Хамилкар бил принуден да снеме обсадата на Тунет.

    Цял Картаген се обединил, всички граждани, способни да носят оръжие, били свикани в армията. Дори злият враг – Рим, позволил на картагенците да набират наемници в Италия. Настъпил прелом. В решителната битка бунтовниците били разгромени, а вождът им Матос – пленен. Картагенците отразнували победата над метежа, който продължил от 241 до 238 г. пр. Хр. Матос и сподвижниците му били подложени на свирепи мъчения и екзекутирани.

    Този бунт научил картагенците на много неща. Хамилкар много пъти разказвал за него на своя син – Ханибал. Бъдещият велик пълководец запомнил уроците на баща си; винаги плащал щедро на наемниците и ги дарявал с подаръци.

    Така знаел, че те никога няма да се разбунтуват. Пък и защо да се бунтуват, щом имат толкова щедър военачалник?

    Операция „Серал“ или Пътеките на плъховете

    На 16 октомври 1946 година в спортната зала на Нюрнбергския затвор по присъда на Международния военен трибунал били екзекутирани чрез обесване 10 нацистки престъпници. Други 7 били осъдени на дълги срокове или доживотен затвор. Но на скамейката на подсъдимите липсвали първите лица на Третия райх –  Адолф Хитлер и Мартин Борман. Други нацисти на свой ред успели да се спасят с бягство.

    На 30 април 1945 г. от секретно летище в горящия Берлин неочаквано бил вдигнат във въздуха последният резерв на германските ВВС – около 100 реактивни изтребители Ме-262. Те ескортирали 5 самолета „Щорх“, всеки от които можел да превози 10 пътници. Макар и с големи  загуби от огъня на съветската зенитна артилерия, остатъците от тази армада успели да изчезнат в неизвестна посока.

    Руският писател Леон Арбатски и британският лекар и историк Томас Хю стигат до заключението: доказателствата за смъртта на Адолф Хитлер и Ева Браун са фалшиви.

    На 1 май в участъка на съветската 52-ра гвардейска стрелкова дивизия се промъкнала група немски танкове от Берлин, които с голяма скорост се отправили на северозапад. В центъра на танковата група били забелязани мощни леки автомобили. На следващия ден танковете били напълно унищожени от части на 1-ва Полска армия на около 15 километра от Берлин. Сред тях нямало леки коли.

    Това са само два епизода от евакуацията на висши нацисти от обсадения Берлин – която евакуация по-късно станала известна като част от операция „Серал“. Тази операция била сравнително успешна. Например, по една от версиите самолетите кацнали в Испания, където пътниците били посрещнати радушно от Франко. Оттам нацистките лидери се качили на немски подводници и поели към залива Калета де лос Лорос в Аржентина.

    Леките коли най-вероятно се озовали в западната окупационна зона. По пътищата на следвоенна Германия вървели огромни маси пленени войници, освободени затворници от различни страни, бездомници. В тези човешки потоци било лесно да се скрият нацисти от по-нисък ранг, чиито лица не били познати на руснаците или американците.

     

    Обикновено избягалите нацисти, за да не привличат внимание, се наемали като ратаи или общи работници във ферми или работилници в Западна Германия. Те се представяли с измислени имена за бегълци от съветската зона. Ако успеели да получат нови документи, се опитвали да напуснат по-бързо Германия, защото се страхували да не бъдат разпознати.

    Въпреки разпространения мит, не съществувала единна организация, която им помагала да се скрият от правосъдието. Нацистите се надявали само на себе си и бягали по „пътеките на плъховете“ – така презрително били наричани маршрутите, по които симпатизиращите им католически свещеници ги прехвърляли в Южна Америка. Под прикритието на Ватиканската организация за помощ на бежанците нацистите били премествани от манастир в манастир и снабдявани с паспорти. С такива фалшиви документи бегълците стигали до някое испанско пристанище, откъдето, пак с нов паспорт, съвсем легално заминавали за Аржентина.

    Известни са двамата най-активни свещеници, които прехвърляли нацистите по „пътеките на плъховете“. Това били австриецът Алоиз Худал и хърватинът Крунослав Драганович. Последният помагал на усташите –  членове на хърватска фашистка организация, която водела религиозна и етническа война срещу сърбите.

    В първите години след края на войната в Латинска Америка се прехвърлили няколкостотин нацистки военни престъпници от среден и нисък ранг. Операция „Серал“ не била предназначена за лидерите на Третия райх. („Серал“ означава тайна, недостъпна част в ориенталски дворец).

    Една от конспирациите е, че след войната и Мартин Борман е успял да избяга в Аржентина

    Една доста разпространена хипотеза твърди, че Адолф Хитлер, Мартин Борман и още неколцина висши нацисти своевременно били прехвърлени зад океана. Хунтата, която завзела властта в Аржентина през 1943 г., и по-специално военният министър Хуан Перон (който по-късно станал президент) посрещнала с радост нацистките лидери, като разчитала да използва техния опит за  укрепване на държавния си апарат.

    Аржентинският изследовател Абел Басти смята, че на 30 април 1945 г. Хитлер не се е самоубил, а заедно с Ева Браун избягал в Аржентина. След това двамата се преместили в Парагвай, където фюрерът починал през 1964 г.

    Много години по-късно, когато тайните архиви били отворени, руският писател Леон Арбатски и британският лекар и историк Томас Хю независимо един от друг стигнали до заключението: доказателствата за смъртта на Адолф Хитлер и Ева Браун са фалшиви.

    Така или иначе, независимо дали наистина са се озовали в Южна Америка по специално приготвен за тях маршрут – той също бил „пътека на плъхове“. Просто малко по-луксозна.