На 16 октомври 1946 година в спортната зала на Нюрнбергския затвор по присъда на Международния военен трибунал били екзекутирани чрез обесване 10 нацистки престъпници. Други 7 били осъдени на дълги срокове или доживотен затвор. Но на скамейката на подсъдимите липсвали първите лица на Третия райх –  Адолф Хитлер и Мартин Борман. Други нацисти на свой ред успели да се спасят с бягство.

На 30 април 1945 г. от секретно летище в горящия Берлин неочаквано бил вдигнат във въздуха последният резерв на германските ВВС – около 100 реактивни изтребители Ме-262. Те ескортирали 5 самолета „Щорх“, всеки от които можел да превози 10 пътници. Макар и с големи  загуби от огъня на съветската зенитна артилерия, остатъците от тази армада успели да изчезнат в неизвестна посока.

На 1 май в участъка на съветската 52-ра гвардейска стрелкова дивизия се промъкнала група немски танкове от Берлин, които с голяма скорост се отправили на северозапад. В центъра на танковата група били забелязани мощни леки автомобили. На следващия ден танковете били напълно унищожени от части на 1-ва Полска армия на около 15 километра от Берлин. Сред тях нямало леки коли.

Това са само два епизода от евакуацията на висши нацисти от обсадения Берлин – която евакуация по-късно станала известна като част от операция „Серал“. Тази операция била сравнително успешна. Например, по една от версиите самолетите кацнали в Испания, където пътниците били посрещнати радушно от Франко. Оттам нацистките лидери се качили на немски подводници и поели към залива Калета де лос Лорос в Аржентина.

Леките коли най-вероятно се озовали в западната окупационна зона. По пътищата на следвоенна Германия вървели огромни маси пленени войници, освободени затворници от различни страни, бездомници. В тези човешки потоци било лесно да се скрият нацисти от по-нисък ранг, чиито лица не били познати на руснаците или американците.

Обикновено избягалите нацисти, за да не привличат внимание, се наемали като ратаи или общи работници във ферми или работилници в Западна Германия. Те се представяли с измислени имена за бегълци от съветската зона. Ако успеели да получат нови документи, се опитвали да напуснат по-бързо Германия, защото се страхували да не бъдат разпознати.

Въпреки разпространения мит, не съществувала единна организация, която им помагала да се скрият от правосъдието. Нацистите се надявали само на себе си и бягали по „пътеките на плъховете“ – така презрително били наричани маршрутите, по които симпатизиращите им католически свещеници ги прехвърляли в Южна Америка. Под прикритието на Ватиканската организация за помощ на бежанците нацистите били премествани от манастир в манастир и снабдявани с паспорти. С такива фалшиви документи бегълците стигали до някое испанско пристанище, откъдето, пак с нов паспорт, съвсем легално заминавали за Аржентина.

Известни са двамата най-активни свещеници, които прехвърляли нацистите по „пътеките на плъховете“. Това били австриецът Алоиз Худал и хърватинът Крунослав Драганович. Последният помагал на усташите –  членове на хърватска фашистка организация, която водела религиозна и етническа война срещу сърбите.

В първите години след края на войната в Латинска Америка се прехвърлили няколкостотин нацистки военни престъпници от среден и нисък ранг. Операция „Серал“ не била предназначена за лидерите на Третия райх. („Серал“ означава тайна, недостъпна част в ориенталски дворец).

Една доста разпространена хипотеза твърди, че Адолф Хитлер, Мартин Борман и още неколцина висши нацисти своевременно били прехвърлени зад океана. Хунтата, която завзела властта в Аржентина през 1943 г., и по-специално военният министър Хуан Перон (който по-късно станал президент) посрещнала с радост нацистките лидери, като разчитала да използва техния опит за  укрепване на държавния си апарат.

Аржентинският изследовател Абел Басти смята, че на 30 април 1945 г. Хитлер не се е самоубил, а заедно с Ева Браун избягал в Аржентина. След това двамата се преместили в Парагвай, където фюрерът починал през 1964 г.

Много години по-късно, когато тайните архиви били отворени, руският писател Леон Арбатски и британският лекар и историк Томас Хю независимо един от друг стигнали до заключението: доказателствата за смъртта на Адолф Хитлер и Ева Браун са фалшиви.

Така или иначе, независимо дали наистина са се озовали в Южна Америка по специално приготвен за тях маршрут – той също бил „пътека на плъхове“. Просто малко по-луксозна.

През 1900 г. интелектуалката Чармиан Китредж написала рецензия за първата книга на Джек Лондон „Синът на вълка“. И докато налагала младия писател на литературния пазар, между тях избухнала страстна любов. Рецензентката Чармиан била очарован от бившия скитник и авантюрист-златотърсач, който дори бил лежал в затвора – което, впрочем, само увеличавало романтичния му ореол. Главното обаче било, че той бил приключил с предишната си любов (описана по-късно в романа „Мартин Идън“), което означавало, че младият красавец бил свободен.

Но докато тя си правела романтични планове, Джек Лондон внезапно се оженил. Негова избраница станала Елизабет Мадърн, учителка по математика. Писателят признавал, че не изпитва любов към нея, но се надявал тя да му роди цял отбор здрави и красиви синове. Той не се канел да пази съпружеска вярност и накарал съпругата си да обещае, че не ще му устройва сцени на ревност.

Всичко това Джек наричал „брак на разумна основа“, който трябвало да направи самия него „по-чист и по-здрав“. Така нямало да вече да скита, а щял да пише всеки ден по хиляда думи и да завладее света.

Горе-долу така и станало – с тази разлика, че вместо отбор синове в семейството се появили две момиченца. Но Джек отбелязвал успехи: през 1902 г. излязъл романът му „Дъщеря на снеговете“, последвал и бестселърът „Дивото зове“. Сега неговият дом бил пълен с приятели и почитатели – до 100 гости всяка седмица. А навсякъде се мяркала веселата и оживена мис Китредж. На Джак вече му плащали за все още ненаписани романи. Той забогатял, купил си яхта и пътешествал с жена си и дъщерите.

Но след плаванията, които били възторжено следени от американската жълта преса, „разумната основа“ на брака рухнала. През лятото на 1903 г. Джак наел къщичка с покрив от платно сред лозаро-винарски масиви в Лунната долина на щата Калифорния. Сутрин, седнал върху дъбов дънер, той пишел своите ежедневни хиляда думи. Денем учел децата да плуват и ги возел с файтон, а вечер пекъл шишчета. Съседите-виладжии (а сред тях, разбира се, и мис Китредж), увити в одеяла, се събирали до огъня да слушат поредната глава на неговия „Морски вълк“.

И ето, че един горещ ден съпрузите седнали до прохладен поток. Ето как съпругата му Беси описва тази съдбовна сцена: „Той каза, че мисли за закупуване на ранчо в пустинята на Южна Калифорния и ме попита дали възразявам да се заселим там. Отговорих, че нямам нищо против, стига да има удобства за децата. Мис Китредж отдавна чакаше наблизо; двамата с Джек отидоха на хамака и започнаха да говорят. Разговаряха четири часа. В шест часа Джек влезе при нас в къщичката и каза: „Беси, аз си отивам от теб. Развеждам се“. Оглушена, аз седнах на края на леглото и дълго го гледах, докато накрая едва проговорих: „Господи, татенце, какво е това? Ти току-що говореше за Южна Калифорния…“

Не е известно със сигурност какво точно мис Китредж е говорила на възлюбления си цели 4 часа. Но е запазена кореспонденцията на любовниците. Чармиан пише: „Ах, ти си чуден – най-прекрасен от всички! Видях как само от моето докосване лицето ти се подмладява!“ Отговорът на Джак: „Целувам те по устните, откритите, честни устни, които познавам и обичам. Ако решиш да се държиш срамежливо и плахо, да изобразяваш дори само миг престорена срамежливост, ще се отвратя от тебе!“.

Беси не подозирала, че именно Чармиан е истинската причина за развода. Нали никога не била блестяла с красота, а и била 5-6 години по-възрастна от Джек. Напуснатата съпруга подозирала съратницата на Джак от Социалистическата трудова партия, емигрантката от Русия Анна Струнска. Но „руската следа“ била грешка на простодушната Беси и тя скоро преживяла истински шок от бързата женитба на Джек не за красивата Анна, а за мис Китредж с тънките устни, която играела карти, боксирала се и яздела кон като истински каубой! Младоженците се качили на яхтата и отплавали далеч от скандала, който избухнал.

Чармиан свирела и пеела за Джек на роял в една от каютите. След завръщането новата съпруга обявила, че е бременна и Джек решил да построи Къща на Вълка в Калифорния. Той отново очаквал син, но пак се родило момиченце, което живяло само 3 дни. А писателят твърдял наляво и надясно разказвал как иска момче от която и да било здрава майка.

Затова Чармиън нито за миг не оставяла мъжа си сам, дори с възрастната прислужница. Нощем не спяла, за да го наблюдава. Другарите му по партия го упреквали за неговата „буржоазност“, вестниците тръбял, че е предал идеалите за равенство. Бившата му жена не позволявала да вижда дъщерите си.

В ранчото му нищо не вървяло: свинете измрели от настинка, бикът-рекордьор счупил врата си в яслите, ангорските овце умрели от епидемия, някой застрелял любимия му кон.

И накрая, вече готовият Дом на Вълка изгорял в пожар – според основната версия го запалил небрежен работник, уволнен от Джак. Той намразил писането и сядал на бюрото само, за да покрие дълговете си. Пиел неразредено уиски, измъчвали го болки от старите му златотърсачески приключения, инжектирал си морфин.

Джек Лондон умрял на 40-годишна възраст от свръхдоза морфин (Чармиън отрекла всички други версии за смъртта му. След погребението спала 36 часа, като така наваксала безсънието заради страховете си да не го отнеме друга жена.

Тя наследила лъвския дял от имуществото на Джек Лондон и построила голяма вила, която днес е музей на големия американски писател. Надживяла го с 39 години.

Не е достоверно известно колко пъти са се опитвали да убият Сталин. Само официално са регистрирани около десетина такива покушения. Още повече останали зад кулисите.

Начините, по които потенциалните убийци искали да премахнат вожда, понякога били доста екзотични. Така, например, в началото на 1920-те години група на езотерици решила да го ликвидира… със силата на мисълта. Известно е убеждението, че колективните молитви са способни да творят чудеса. Не се знае обаче дали този „езотеричен атентат“ имал поне частичен резултат – сред „атентаторите“ се оказал агент на ОГПУ, те били арестувани, осъдени за тероризъм и разстреляни.

Личната охрана на Сталин била най-осведоменото и боеспособно звено в ОГПУ, а после и в НКВД. Но чекистите невинаги придружавали вожда. До 1927 г. той ходел навсякъде сам, без никаква охрана.

Специалната охрана на Кремъл оглавил Николай Сидорович Власик – фактически той станал личен охранител на Сталин. На този си пост неведнъж проявявал истинска храброст.

Така, например, през есента на 1931 г., докато почивал в Абхазия, Сталин решил да се поразходи с катер. В края на разходката настанала малка буря и катерът не успял да се върне навреме. Затова на малкия плавателен съд, който се появил внезапно, обърнал внимание командирът на пограничния наряд Лавров. Действайки според инструкцията, той заповядал да се открие огън. Когато около Сталин засвистели куршуми, Власик го закрил с тялото си и го повалил на палубата. Вождът се контузил и натъртил, но оценил по достойнство самопожертвувателността на своя охранител.

С посещение на черноморското крайбрежие били свързани още няколко покушения срещу Йосиф Висарионович. Едно от тях се случило през 1933 г., отново в Абхазия. Освен охраната, около Сталин се намирал постоянно Лаврентий Берия, тогава секретар на ЦК на Грузинската комунистическа партия. Именно той посъветвал вожда да се премести от личния си автомобил в една от колите на охраната.

Сталин го послушал. Какво било неговото изумление, когато колата, в която трябвало да пътува, била взривена малко пред моста на река Лашупсе. Програмата на пътуването била организирана именно от Берия, който, според официалната версия, „добре познавал района и знаел“ къде терористи може да сложат бомба.

След няколко дни Берия предложил на Сталин да се разходят с яхта в абхазкото езеро Рица. Щом яхтата поела навътре в езерото, от брега се чули изстрели на „злосторници“. Лаврентий Павлович повторил подвига на Власик – закрил Сталин с тялото си.

Казват, че още тогава вождът изпитал съмнения относно истинската роля на Берия в тази история. Но окончателно затвърдил подозренията си, когато назначил Лаврентий Павлович за народен комисар на НКВД. В късна вечер вилата на Сталин в Кунцево била обстреляна от „неизвестни хора“. Един от бойците на охраната бил ранен. Сталин го посетил в болницата и му занесъл бутилка грузинско вино, а боецът му разказал, че нападателите говорели на непознат гърлен език, вероятно грузински. Делото било потулено и скоро всички го забравили. Всички – освен Сталин. Той разбирал, че рано или късно Берия може да организира и истинско убийство.

През лятото на 1931 г. в Сочи една нощ колата на Сталин била блъсната от камион. Шофьорът бил арестуван след няколко месеца. Повече нищо не се знае за този случай, но лесно може да се отгатне каква съдба го е сполетяла…

През септември същата 1931 г. в центъра на Москва Сталин бил причакан от бившия белогвардеец Огарьов. Но той дори не успял да извади пистолета си – охраната успяла да го обезвреди.

През 1934 г. един от офицерите на московския гарнизон се опитал да организира въстание против политиката на Сталин – но бунтът бил потушен в зародиш и неговите участници не успели да излязат от района на казармата.

Обаче тенденцията вече не можело да бъде спряна: все повече стари болшевики от „ленинската гвардия“ ставали антисталински опозиционери. В условията на най-строга тайна в пещерите на Северен Кавказ видни болшевики провеждали тайни събрания, на които разработвали методи за отстраняване на Сталин. Те стигнали до извода, че той е предал революцията и заветите на Ленин (което, между другото, меко казано, не било далеч от истината – мнозина разбирали още тогава, че Сталин възстановява Руската империя под ново название). Затова го осъдили на смърт. Оставало само да чакат кога ще дойде в родния си край. И ето, че през 1935 г. Сталин дошъл в Грузия, за да види престарялата си майка. Но чекистите навреме разкрили заговора – и през 1937 г. вождът разчистил партията от всякакви заговорници и опозиционери.

През 1938 г. в Кремъл го нападнал офицер от Тула – някой си Данилов, който уж искал да отмъсти за разстрела на Тухачевски.

Военослужащият Савелий Дмитриев през 1942 г. обстрелял правителствен автомобил, който излизал от Спаските порти на Кремъл. Но в колата се намирал не Сталин, а Анастас Микоян. Никой не пострадал, а през 1950 г. атентаторът бил разстрелян.

На 1 май 1939 г. японците се опитали да взривят мавзолея на Ленин, когато Сталин стоял там на трибуната заедно с цялото Политбюро.

Една година по-рано японското разузнаване с  участието на изменника и генерал-лейтенант от НКВД Люшков възнамерявало да убие Сталин по време на почивка на Черно море. Но и тогава чекистите разкрили този замисъл.

През 1943 г., по време на Техеранската конференция, немците се опитали да ликвидират Сталин заедно с Чърчил и Рузвелт.

През 1953 г. вилата в Кунцево отново била обстреляна с картечница – извършителят не бил заловен. Същата година, на 5 март, Сталин умрял. Има многобройни хипотези със съответните аргументи към тях, че е бил отровен. Дали точно тогава атентаторите най-сетне успели? Архивите крият своите тайни.