Берсалиери – „летящите италианци“. Така през първата половина на ХХ век местната преса наричала елитните високомобилни пехотни части на Италия.
Името берсалиери идва от италианската дума bersaglio („мишена“), тъй като в тези части на стрелбата винаги било отделяно специално внимание. Точните пушки на берсалиерите (както и тяхната смелост) се възпявали в стихове и проза. Хиляди италиански момчета мечтаели да служат в елитната част. Тези, които успявали, се гордеели с това цял живот. Бенито Мусолини, който се сражавал в полк на берсалиерите по време на Първата световна война, нарекъл тези части „гордостта на Италия“.
8-ми полк на Берсалиери на военен парад, 2007 г. Снимка: Уикипедия
Според стара традиция, тези войници редовно участват във военни паради. Тяхната отличителна черта е, че не маршируват, а бягат в лек тръс, като вдигат високо колене. Това малко комично тичане винаги е придружено от духов оркестър, който свири марша Flik Flok – музикалната им визитна картичка.
Сред другите военни части ги отличава и екзотичната им униформа: шапка с дълги и буйни пера от глухар или фазан (нарича се „вайра“). При това перата са незаменим атрибут не само в парадната, но и в бойната униформа. При упражнения и по време на военни действия шапката се заменя с каска от кевлар, към която също са прикрепени пера. Някога се смятало, че пухкавата перушина може да защити врата на берсалиера от коварен саблен удар. Макар, че сабите вече са само в музеите и по парадите, перата, като почит към традицията, продължават да украсяват шапки на съвременните берсалиери – като несъмнено предизвикват възхищение и пламенни погледи от страна на нежния пол. Вайрата се украсява със златна кокарда, като знак за елитността на военната част. Берсалиерите носят вайрата доста контешки – от едната страна, за да покрие напълно дясното ухо. Парадните ръкавици на берсалиерите са винаги черни, докато в другите италиански части са бели.
Берсалиери на мисии в чужбина под егидата на НАТО Снимка: Уикипедия
Берсалиерите първи в Италия получили леки и надеждни велосипеди. Това станало през 1898 г. В 1911 г. прочутият производител на велосипеди Едуардо Бианки зарадвал берсалиерите с новост – сгъваеми велосипеди. Благодарение на това ново за времето си превозно средство, смелите берсалиери неведнъж изненадвали врага с неочаквана поява на бойното поле.
Исторически погледнато, тези военни части се появили за пръв път в кралство Сардиния на парад през 1836 г. За да покаже високата им мобилност, техният командир заповядал не само да вървят, но и да тичат. Кралят харесал тази маневра и оттогава такова активно движение на парадите станало задължително за берсалиерите.
Но тези войници не само украсявали парадите, а показали и голяма смелост във войните за обединение на Италия през ХІХ век.
По време на Първата световна война берсалиерите също показали чудеса от храброст. От общо 200 хиляди по бойните полета загинали 35 хиляди, а 50 хиляди били ранени.
По време на Втората световна война Мусолини, който влязъл в съюз с Хитлер, хвърлил италиански дивизии (включително и берсалиерите) на Източния фронт. По време на настъпателните операции на съветските войски в района на Сталинград те били напълно разгромени. Според военни експерти, 30 хиляди италианци загинали на руска земя и почти 100 хиляди били пленени.
Берсалиери в битката при Чорная, 1855 г. Снимка: Уикипедия
Поражението на италианците на Източния фронт подронило репутацията на Мусолини. Оцелелите по чудо войници обвинили италианския политически елит и генералите заради късогледството, което довело до изпращане на части, лошо екипирани за суровите природни условия на Русия. Много претенции имало и към германските командири, които спасявали своите войски, като изтласквали напред италианските части.
След края на Втората световна война берсалиерите се възродили.
Днес във въоръжените сили на Италия има 6 полка берсалиери. На тях са посветени много произведения на изкуството – например, игралният филм „Жени и берсалиери“.
Светът на карибските пирати бил обитаван от всевъзможни разбойници. Сред тях имало луди храбреци, ловки мошеници, буйни гуляйджии, закоравели пияници, свирепи бандити, способни на най-необуздана ярост.
Някои от пиратите били изключително безмилостни и жестоки. Само споменаването на имената на тези чудовища било достатъчно жителите на крайбрежните градове да се вцепеняват от страх, сякаш към тях идвали изчадия от ада.
Такъв бил и Черната брада – Едуард Тийч. Този кръвожаден пират плавал във водите на Атлантика, но зловещата слава за неговите „подвизи“ се разнесла по цялото карибско крайбрежие.
Предполага се, че Едуард Тийч е роден в Бристол през 1680 г. – но според друга версия, родното му място е остров Ямайка, а семейството на бъдещия пират било много почтено и уважавано.
Истинската му фамилия била Дръмонд. По време на войната за испанското наследство (1701-1814) той плавал на каперски кораби (частни плавателни съдове, упълномощени от държавата да водят военни действия). Обаче след прекратяването на военните действия каперството било забранено – и Тийч станал пират. През 1716 г., заедно с Бенджамин Хорниголд, той започнал да плава по атланТийческото крайбрежие на Северна Америка, като командвал малък шлюп – боен кораб с до 24 оръдия. През 1718 г., близо до остров Мартиника, Тийч превзел голям френски търговски съд, преоборудвал го в 40-оръдеен боен кораб и го нарекъл „Отмъщението на кралица Ана“ като спомен за прекрасните дни на грабежи по време на управлението на британската кралица Ана Стюарт (1702-1714).
Скоро Хорниголд приел амнистия, а Тийч с ескадра от 3 кораба продължил да пиратства.
Едуард Тийч (Черната брада). Снимка: Уикипедия
Едно от най-известните му нападения било върху град Чарлстън (Южна Каролина). Тийч влязъл внезапно в пристанището и пленил 8 кораба с ценни товари и богати пътници. Поискал огромен откуп за пленниците, също и лекарства, тъй като на корабите му имало много болни – тогава сред моряците често върлувал скорбут, но все още никой не знаел, че се предизвиква от липса на витамини по време на дългите плавания и се лекува с пресни плодове, обикновено лимони.
По време на преговорите разбойниците нагло се разхождали из Чарлстън и тормозели местните жители. Градската управа се подчинила, дала искания откуп и лекарства – само и само да се отърве от неканените гости.
През юни 1718 г. в залива Тонсейл, Северна Каролина, „Отмъщението на кралица Ана“ претърпял корабокрушение, а екипажът му бил спасен от другите два кораба. Тогава между пиратите избухнала свада, за чиято причина няма сведения. След известно време Черната брада се явил пред губернатора на Северна Каролина, приел обявената амнистия и… тръгнал отново да граби мирни кораби.
Той бил колоритен оригинал във всичко – от външния си вид до непредвидими действия. Неговият съвременник капитан Джонсън пише:
„Физиономията на капитан Тийч беше изцяло покрита с гъста растителност, която веднага привличаше вниманието. Тази брада ужасяваше цяла Америка. Беше черна, а нейният собственик я беше довел до такива чудовищни размери, че изглеждаше сякаш извира от очите му. Тийч имаше навик да я заплита в малки плитки с панделки, които прехвърляше зад ушите си. По време на битката окачваше на всяко рамо широк ремък с по три пистолета, а под шапката си пъхаше фитили, които висяха и почти докосваха бузите му. Очите му по природа бяха диви и свирепи. Невъзможно е да си представим по-ужасна фигура от този бесен човек, който можеше да се сравни само с фурия от ада“.
Груб, свиреп и безумно смел, Тийч притежавал оригинално чувство за хумор с много мрачни нюанси. Веднъж, докато пиел с приятели в каютата си, извадил два пистолета, заредил ги и поставил под масата. Само един от компанията се досетил какво ще се случи и хукнал да бяга от каютата. Черната брада духнал свещта и започна да стреля в тъмното. За щастие, първият пистолет засякъл, но куршумът на втория улучил един от пиратите – Израел Хендс, в коляното и го направил инвалид. После Тийч се похвалил, че просто искал да разбере дали приятелят му има „късмет“.
Този див човек водел корабен дневник, който за съжаление все още не е открит. Известни са само два фрагмента: „1718. Ромът свърши. Братството е абсолютно трезво. Някакво дяволско объркване цари сред нас. Негодниците замислят нещо. Много от тях плещят, че трябвало да се разделим“.
И след известно време: „Плених търговски кораб. На борда имаше много пиячка. Аз загрях дяволски братството и сега всичко е наред“.
Но Тийч не успял да развихря зловещия си хумор много дълго. В средата на ноември 1718 г. наказателна експедиция от два военни шлюпа под командването на лейтенант Робърт Мейнард открила кораба му в залива Окракок (Северна Каролина).
Гравюра на главата на Тийч, висяща от бушприта. Снимка: Уикипедия
Въпреки численото превъзходство на военните, Тийч нямал намерение да се предаде. Прикрит от плитчините на залива, той спокойно стоял на котва, чакайки шлюповете да се доближат на разстояние оръдеен изстрел. Най-накрая сметнал позицията си за изгодна и тръгнал в атака към кораба на Мейнард. Пиратите хвърлили върху палубата факли и бутилки със запалителна смес и се втурнали на борда. Разгоряла се ожесточена битка.
Тийч и Мейнард стреляли един в друг, пиратът бил ранен. Двамата извадили саби и се били, докато успешен напад на Тийч не обезоръжил лейтенанта. Черната брада вече се готвел да нанесе фатален удар на врага си, но един от моряците го улучил в шията. Тийч продължил да се бие и едва втори пистолетен изстрел от упор го повалил мъртъв на палубата.
По тялото на пиратския главатар преброили 25 рани. Отрязали главата му и я окачили под бушприта (предната греда с платна на носа на кораба), а след това я изложили на площад във Вирджиния.
Появата на Билдербергския клуб, който някои смятат за „световното правителство“, се свързва предимно с опита на банкерско-финансовите елити на Европа по някакъв начин да ограничат претенциите на САЩ да ръководят цялата световна политика. От друга страна, американските политици също охотно приели да участват в Билдербергския клуб, тъй като се надявали чрез него по-активно и пряко да повлияят на „властите“ на Европа.
Реалните създатели на клуба станали американските разузнавателни служби. През 1948 г. по тяхна инициатива се появил Американският комитет на Обединена Европа, председателстван от Уилям Донован – тогава бивш ръководител на Службата за стратегически услуги (предшественика на ЦРУ). Вице-президент бил директорът на ЦРУ Алън Дълес.
Хотел Bilderberg в Холандия, едноименно място на първата конференция през 1954 година. Снимка: Уикипедия
В същия екип с тях работел друг кадрови американски разузнавач – Джоузеф Ретингер, който в дипломатическите кръгове наричали „сивият кардинал“. Той бил генерален секретар на организацията Европейско движение, чрез която ЦРУ прехвърляло пари за шпионска дейност в Европа.
Като използвал каналите и големите финансови ресурси на ЦРУ, Ретингер успя да привлече подкрепата на много влиятелни европейски фигури като принц Бернхард от Холандия, който не отказал да сътрудничи на ЦРУ. Всъщност, първата среща на клуба на 13-15 май 1954 г. в хотел „Билдерберг“ в град Остербек, Холандия, се състояла именно благодарение на усилията на Ретингер – който играл важна роля в тази организация до смъртта си през 1960 година. На това заседание присъствали Дейвид Рокфелер, Дийн Ръск, ръководителят на фондацията „Рокфелер“ Х. Хайнц, президентът на фондация „Карнеги“ Д. Джонсън, председател на корпорация „Барух“ Д. Колман. На първата среща се събрали общо 80 души.
В първите документи на Билдербергския клуб се говорело за създаването на нов международен ред и за дългосрочното планиране на външната политика на Запада против СССР и страните от “третия свят”.
Джоузеф Ретингер. Снимка: Уикипедия
Формално членство в Билдербергския клуб не съществува. Въпреки това, е налице основа, която обединява 383 души. От тях 128 са американци, а останалите европейци и азиатци. Всяка среща се провежда със значително обновен състав. За да се участва в нея, трябва да бъде получена лична покана.
Макар, че на европейците им е дадена възможност да участват в подготовката на важни политически решения, най-големи изгоди от функционирането на „Билдерберг“ имат международните банкови концерни, съсредоточени на „Уолстрийт“. Също американци са най-многобройните политици в този клуб: 42 представители на президентската администрация, Министерството на отбраната, Държавния департамент и други американски институции; освен това, 25 членове на големи корпорации, банки и бизнес-среди, 54 представители на американски университети, медии и обществени организации.
В допълнение, клубът има двама „Почетни генерални секретари“: един – от Европа и Канада, а другият – от САЩ. Постоянни участници са Хенри Кисинджър, Доналд Ръмсфелд, Алън Гринспейн, Ричард Пърл, Пол Улфовиц.
Седалището на клуб Билдерберг се намира в Ню Йорк, в помещения на фондация „Карнеги“. Клубните срещи се провеждат в пълна тайна, като датите на свикването им не се обявяват в пресата. Организацията на срещите и безопасността на участниците се осигурява от страната, на чиято територия се събират „билдербергите“.
Седалището на фондация „Карнеги“ на Мадисън Авеню 437 в Ню Йорк. Снимка: Уикипедия
Всяка среща на клуба, въпреки пълната секретност, е от голям интерес за световната общност. Невъзможно е да се скрие пристигането на едно място на голям брой известни личности, сред които са президенти, монарси, принцове, канцлери, премиери, посланици, банкери, лидери на големи корпорации. Освен това, почти всеки от тях идва с цяла свита секретарки, готвачи, сервитьори, телефонни оператори, бодигардове и т. н.
На срещата през юни 1997 г., проведена близо до град Атланта (САЩ), било взето едно от най-важните решения в историята на клуба: обсъдило се създаването на три административни центъра за световно влияние – европейски, американски и тихоокеански. Но, разбира се, ако някому това напомня трите части на света в романа на Джордж Оруел „1984“, то си е негово лично мнение.
Според летописците Кубрат от прабългарския род Дуло, е имал петима синове, които според датата на рождение, хронологически се подреждат така:
Кубрат със своите синове. Картина от 1926 г. на българския художник Димитър Гюдженов. Снимка: Уикипедия
Боян Безмер ( Баян) – 629 г.
Котраг – 630-631 г.
Аспарух – 632 г.
Кубер – 633-635 г.
Алцек (Алциок,Алцего) – 637-640 г.
Точните години на раждане се губят, заради различните исторически източници, в които летоброенето е извършвано на различни принципи. Често за година на определено събитие се стига чрез изчисления на събития със сигурна дата. Много са и имената, с коита са известни синовете на Кубрат, както и имената, с които са наричани племената, които предвождали.
Батбаян
Името Боян е по-стара форма на Баян и означава Бойен и Воен (Войн). Името Безмер има подобно значение: БЕЗ МИР (Постоянна Война). Наричан е още Бат Баян, което значи големият, или най-големия брат.
Според „Именника на Българските князе”, Баян е роден през 629 г. Той поел управлението през 665 г., когато е бил на 36 години и управлявал Българската държавата 3 години. През 668 г. Баян претърпял поражения от хазарите, затова Съветът на великите боили го свалил от власт, осъдил на смърт и избрал за престола Аспарух.
Баян обаче нито искал да се раздели с власта, още по-малко с живота си, затова сключил предателски договор с хазарите. Той присъединил своите територии към отцепилия се от Стара Велика България Хазарски каганат. По този начин успял да се спаси от смъртното наказание, но изгубил върховната власт и станал второстепенен подгласник на хазарския каган. Потомците на подчинения му народ останали в земите на днешна Южна Русия.
Няма исторически сведения кога и как е починал.
Фактите сочат, че Котраг е бил втори син на Кубрат. Той останал в Стара Велика България и подкрепил по-големия си брат Баян.
Собственото име на втория син на Кубрат не е известно. Наричан е Котраг заради племето Котраги, което е предвождал. Котраг никога не е бил княз, въпреки че му се е полагало, след свалянето на Баян. Но той принудително се подчинил на хазарите заедно с брат си. Котраг останал при брат си защото и по-рано го подкрепял в многобройните конфликти между братята още преди смъртта на хан Кубрат. Възможно е също да е бил осъден от Съвета на великите боили и затова е последвал Баян. Кога е роден не е известно, но рождените години на Баян и Аспарух, които ни дава Календарната таблица (629 и 632 г.) позволяват да приемем, че година му на раждане е или 630, или 631 г. Не е известно и кога е починал.
Потомците му останали да живеят край Волга. Днешни наследници на народа му са предимно руснаци, украинци и малкото българи, оцелели при русификация на източните „славяни“ след XV в.
Аспарух
„Преселението на Аспаруховите българи“ (худ. В. Горанов)
Третия син на Кубрат, според Именника, роден през 632 г.
Аспарух станал велик княз на България през 668 г., когато бил 36-годишен. Неговия ред да заеме престола дошъл, когато брат му Баян се провалил във войната с хазарите и минал на тяхна страна, а Котраг подкрепил Боян. Тогава военният гений на Испор, наричан още Исперих и Аспарух го направил спасител на България.
В „Именника“ за Аспарух са записани 61 години, които вероятно са годините на живот, а не години на управление. След него, през 695 г., на трона сяда Тервел.
Според изчисленията на дати и факти, Аспарух e живял общо 63 год. и царувал 27 г. (668-695 г.) от това може да следва, че Стара Велика България не е преставала да съществува, а само е разширена на запад, когато е загубила големи територии на изток.
България разширила владенията си към Дунав и Влашко, което станало най-вече за сметка на аварите.
Аспарух преминал Дунав през 677-678 г. и започнал да опустошава „византийските“ владения в Мизия и Тракия. Според някои източници преминаването на Дунав било освободителна мисия, защото негови роднини на Балканите го призовали на помощ.
Паметник на Аспарух в Добрич (скулпт. В. Минеков)
Според Българския апокрифен летопис от XI в., Аспарух е загинал в битка с хазарите, по интрига с Византия. Гробът му е открит в могила до украинското село Вознесенка, чието име означава мястото, на което великия княз се е възнесъл към небето. Убит е през 695 г. от случайна стрела или при коварна засада на хазарите. Но победата била за Българите, защото Аспарух е погребан с огромни почести на източния бряг на р. Днепър. Изчезнали са всички от големия брой златни предмети, с които е погребан, но е останал сребърния орел, прикрепен към бойния му щемпел. На него било изписано името Еспор.
Четвъртия син на Кубрат според изчисленията е роден между 633-635 г. Той изгубил владенията си във войната срещу хазарите, но приел да не им се подчини и към 668 избягал към аварските владения в Банат, където знаел че има много Българи.
Това показва, че владенията му били разположени на запад от тези на другите му братя и граничели непосредствено с аварската държава. Това означава, че Кубер е управлявал земите на днешна Влахия. Тези земи били Български още преди Желязната епоха, но аварите ги присвоили през VI в., възползвайки се от проблемите на България с тюркското нашествие от изток. През 632 г. обаче Кубрат си върнал част от земите и по-късно ги дал за управление на четвъртия си син.
Кубер избягал при аварите защото смятал, че Аспарух ще изгуби войната с хазарите и с по-големите си братя. Освен това по същото време се водели и други съдбоносни битки около Българските земи.
Първоначално Кубер се подчинил на аварите като васал и присъединил територията си към тях, но впоследствие под негово управление попаднали много българи от Илирик и Македония. При смесването на Балканските българи и аварите, надделял българския елемент. Със своите качества на дисциплина и справедливост Кубер спечелил и аварския елит.
Когато Аспарух влязъл във война срещу аварите и си върнал земите на днешно Влашко, Кубер минал на негова страна и започнал да воюва срещу тях. Спечелил няколко битки и върнал много от народа си обратно.
Годината, в която е починал Кубер не е известна, но вероятно е бил още жив по време на управлението на Тервел.
Алцек
Според изчисленията Алцек е роден между 637-640 г., защото е възможно освен синове Кубрат да е имал и дъщери. Шансът на най-малкия син от петимата да стане върховен владетел бил почти равен на нула и той го е съзнавал, затова още към 665 г. тръгнал на запад към Панония, където се надявал да привлече на своя страна местните Българи и да промени управлението в Аварския каганат. Отношенията му с Боян били отдавна обтегнати и когато той заел престола, оставането на Алцек в България станало невъзможно, защото той управлявал най-християнизираните Български племена, обитаващи крайморските райони, а Боян ненавиждал всички религии освен юдейската.
Паметник на княз Алцек в Челе ди Булгерия (скулпт. Д. Дишков)
По същата религиозна причина Алцек не бил добре приет и в Аварския каганат, а когато опитал да вдигне на бунт югозападните християни, бързо бил победен и с малобройни отряди избягал в съседната Бавария. Скоро положението му и там станало трудно, защото бил изправен пред опасността от военен съюз между Българи и бавари, който можел да доведе до откъсване на големи територии от неговата държава. Накрая франкският крал Дагоберт наредил Българите да бъдат избити.
Алцек успял да се спаси с малка група от най-добрите си бойци и се прехвърлил в Италия защото знаел, че около Триест и Венеция живеят доста Българи. Там групата му отново нараснала, но предпочел да не води война, а мирен живот на християнин. Затова поискал и получил убежище от лангобардите, след което с тяхно съдействие отвел своите Българи в ненаселени земи на североизток от Везувий.
Историческите хроники потвърждават, че 700 Българи на Алцек се спасили от франкското клане и пресекли Алпите, намирайки убежище в Италия.
Кога е починал не е известно, но според средната продължителност на живота може да се предположи,че е живял до 687-690 г.
Алцек- худ. Ал. Въчков
Намерен е неговият гроб край италианския град Бояно. Италианците са доказали с научни аргументи, че гроб №33 от Българския некропол там е на Алцек и съхраняват костите му в гр. Кампобасо. Скелетът бил на близо двуметров мъж, от което може да се предполага за ръста на мъжете от рода Дуло.
***
Защо синовете на Кубрат се разделили, въпреки прословутия урок за единство? Те вероятно са имали конфликти помежду си още докато баща им е бил жив и това е била причината да ги събира и опитва да ги обедини.
Различни възгледи, религии, както и желанието за върховна власт са мотиви за последвалите събития.
Може би това разделение и пръсването на българите по цял свят, както продължава да се случва и днес има някакъв смисъл, който ще се прояви в бъдещето.
Струва се да се знае какво е било, от къде идваме и каква е връзката ни с другите народи, за да знаем на къде отиваме и на какво сме способни.
Малката България, земята като една човешка длан, само разчертана на картата изглежда толкова малка. Погледната в исторически аспект, като потомство се разпростира на големи територии от световната карта.
Кой може да каже със сигурност какъв е произходът му, и само повикът на кръвта може да подтикне човек да се самоопредели.
Написаният материал не претендира за академично, историческо ниво. Това е събрана информация от достъпните исторически източници. Но повдига въпроси, над които всеки българин си струва да се замисли.
В тази статия сме маркирали само най-важните неща, със сигурност има пропуснати факти, но това е защото само в един материал не можем да разкажем всичко. За това очаквайте още статии от нас на тази тематика.
Естествено, никой не може да каже. Всеки човек, не само политическите лидери, държи своите планове в главата си – и дори да ги съобщи, няма гаранция, че ще каже истината.
Сталин до ден-днешен остава една от най-загадъчните личности в световната история. Той бил ръководител на най-голямата комунистическа партия, при това партия на власт – но и досега мнозина го смятат за разрушител на комунизма. Това по времето на Хрушчов и Брежнев почти се беше превърнало в официална идеология – комунизмът (социализмът) непременно щеше да успее, ако не бил Сталин, който съсипал всичко… Други пък, напротив – смятат, че именно Сталин е защитил и развил комунистическата система.
Младият Сталин бил ярък характер. Талантлив поет – на 17 години негови стихотворения влизат в христоматия на грузинската литература. Очаквало се да завърши семинарията в Тбилиси със златен медал – но зарязал учението, защото се увлякъл по революционните идеи.
Но когато болшевиките взели властта, тогава реалистът Сталин пръв видял: те просто не знаят какво искат и какво ще правят с тази власт. А той, младежът, повярвал в тяхното цветисто, „учено“ красноречие и отдал живота си за делото им, като мислел, че имат ясна цел. А ясна цел нямало – имало само абстрактен „комунизъм“ някъде в неясното бъдеще. Това можело да доведе само до едно: пълно презрение от страна на човек, който винаги бил реалистичен и много целеустремен, винаги знаел какво иска да постигне.
През 1920-те години поведението на Сталин показва голямо раздразнение срещу неговите партийни колеги, враждебност към Троцки, неуважение към Ленин. Всичко това нямало да личи, ако Сталин бил замислил узурпиране на властта. Тогава щял да се маскира, да си мълчи и да дебне удобния момент. А той не се криел, открито бил груб и раздразнен – това означава, че все още нямал тайни планове.
Още приживе на Ленин, след 1922 г. в ръцете на Сталин като генерален секретар (тогава тази длъжност била наистина просто секретар, който се занимава с партийните кадри) бил партийният апарат. Той не пишел „научни“ статии, не пръскал слюнки в разпалени речи като Троцки. Просто работел с досиетата на партийците, назначавал и уволнявал – и така се оказал по-силен.
Сталин тихо и неусетно разбрал, че те, партийните лидери, никога нямало да победят Троцки без негова помощ. Това означавало, че именно той бил силен и умен – а не те, празнословните всезнайковци. До 1925 г. Троцки бил победен и изглежда това е годината на раждането на идеята за сталинската автокрация. Кой би отказал да вземе властта, виждайки, че е по-силен и умен? Ами оттук-нататък?
Може би трябвало да върви по неясния път на комунизма – но никой не знаел какъв е този път и дали изобщо съществува. Дотогава „пътят“ бил само търсене, кървави експерименти, фантазии за „световна революция“.
Вероятно тогава, през 1925 г., узрял и хипотетичният сталински „план“: изграждане на силна държава със силна власт, с отхвърляне на революционните и социалистически глупости.
В библиотеката му след него останали 20 хиляди книги на различни езици, с бележки по полетата на много от тях. Историята му давала два лоши примера: революционната бъркотия, както и империята на Николай ІІ – привидно силна властова система с огромни слабости, които той изучил добре, докато бил млад революционер.
Сталин, Ленин и Калинин. 1919 год. Снимка: Уикипедия
От революционния хаос той взел само това, което не можел да отхвърли: фразеологията. Кухите думи без значение. Лозунгите. Идеологическото дърдорене.
От империята взел повече: йерархична структура с подобие на привилегированата дворянска класа – партийната номенклатура, имперската идея за Велика Рус, която обединява, събира, спасява всички народи от старата и бъдещата Русия. Но за да създаде силно управление, той не трябвало да оставя в своята система онези пролуки и дупки, през които се промъкнали болшевиките и погубили николаевската империя.
Пречки по пътя към Плана били също две: комунистическата партия, разкъсвана от вътрешни интриги, но вече с власт и закалена от досегашната революционна борба, както и селяните, които притежавали земя и хляб, тоест, били сравнително независими от неговата воля.
Той нямал голям избор. Трябвало да унищожи комунистическата партия – тя не би му позволила да се отклони рязко от целите на революцията. Но пък не можел веднага да я ликвидира: нали управлявал от нейно име! Затова било необходимо да се затаи и да започне изпълнението на своя План, който да бъде замаскиран като „партиен“. Така дошла 1937 година, когато безмилостно била унищожена „старата партийна гвардия“ – всички онези палачи и садисти, които се били „отличили“ в революционните зверства по време на Гражданската война 1918-22 г.
Фактически, Сталин несъмнено си давал сметка, че неговият план е да създаде отново Руската империя – но в нов, по-силен вид, без някогашната мекушавост на царската власт, разложена от вечните люшкания и колебания на руската интелигенция, толкова добре познати ни от класическата литература.
Ето и един дребен факт, който потвърждава хипотезата, че Сталин целял да възстанови Руската империя. По време на революцията болшевиките наричали враговете си по два начина: „белогвардейци“ и „златопагонници“. Вторият термин не е толкова популярен – той визирал златните пагони на белогвардейските офицери, този детайл ги отличавал от червените командири със знаци предимно по петлиците.
А през 1943 г., след голямата победа в Курската битка, Сталин заповядал в Червената армия да бъдат възстановени пагоните. Но вече никой, още повече във военни условия, не смеел да задава „излишни“ въпроси. По раменете на съветските офицери заблестели символите на някогашните врагове – златните пагони. И само Сталин знаел: блестели не пагоните. Блестял неговият План.
Хората избират професиите си по няколко начина – имат талант, мечтаят за такава дейност, по наследство, по принуда на обстоятелствата. Дали сами са избрали своята професия или са принудени да я практикуват, след време тя оказва въздействие върху тях.
Казват: „Кажи ми кой е твоят приятел и ще ти кажа кой си”. Тази поговорка може да бъде може да се промени и така: „Кажете ми какво правите и ще ви кажа какви сте”.
След достатъчно дълъг период от време, примерно над 5 години, професията неизменно слага отпечатък върху личността на човека. Този отпечатък може да бъде негативен, дори привидно да изглежда, че няма нищо необичайно.
Ето един малък списък от професии, които оказват въздействие върху психиката.
Юрист
По принцип тази професия се избира от хора, които са много внимателни и подозрителни. С течение на времето тези качества често достигат до точката на абсурдност, която отблъсква „нормалните“ хора, защото дори в личните отношения, юристите започват да търсят някакъв трик. И накрая хиперинформацията на адвокатите може да ги превърне в мрачни „маниаци“.
Счетоводител
На шега казват, че „счетоводител” е „диагноза”. Всъщност, някои хора от тази професия са толкова свикнали с имиджа на бизнеса си, че дори пренасят педантичността и „любовта“ на числата в личния живот. Счетоводителите предпочитат всичко да е ясно и точно, затова нещо екстремно и ново ги кара да се страхуват. С течение на времето много счетоводители се превръщат в страховити сноби и маниаци. За да се избегне това, счетоводителите е добре периодично да се откъсват от бумагите и да комуникират повече с хората.
Лекар
Лекарите в своята практика са изправени пред сериозни заболявания, страдания и смърт. Те поемат голяма отговорност за пациентите. Често безразличието и цинизмът на лекарите представлява само психологическата защита от стреса. Ако съпреживяват твърде лично страданието на пациентите, те могат да полудеят.
Лекарите са склонни да пренасят и в отношенията с близките, това безразличие и цинизъм. Добре би било за тях да споделят повече с близките хора, а също и да не забравят съпричастността, която техните роднини очакват. Служебните проблеми и тревоги трябва да останат на работното място, а навън да бъдат просто хора.
Военен
Военните са хора на най-строга дисциплина. Уви, те често командват и своите близки, превръщайки се в вътрешен диктатор и дори тиранин. Психолозите казват, че военните бързо придобиват такъв вид професионална деформация, която е почти невъзможно да се коригира. Военен, това е начин на живот.
Журналист
Хората, които са избрали професията на журналист, обикновено са много наблюдателни и предпочитат да останат в сянка. Но тяхното любопитство с времето ги прави все по-агресивни. Ако е репортер, журналистът може да стане натрапчиво нетактичен и нахален. В крайна сметка, може да започне да се бърка в живота на хората, да рови, да ги изобличава и да не ги оставя на спокойствие. За него манията да направи новина на всяка цена се превръща в мания.
Учител
Хората от тази професия имат високо самочувствие и независимо от степента на професионализъм. Лесно е да имаме авторитет на фона на дете и учителят е склонен да се опиянява от това чувство. Затова практикуващите тази професия често довеждат самочувствието си до авторитаризъм сред близките си. Добре за тях е да спрат за малко да поучават и да общуват нормално с хората.
Психолог
Много психолози преди да изберат тази професия, първо са искали да разберат себе си. След като веднъж опитат, те искат да разберат и другите. След като се научат да го правят и вече са професионалисти, те не могат да спрат да ровят в душата на хората, дори когато това не е поискано от тях. Стават досадни и нахални, освен това умеят и да манипулират. Ако не са съвсем етични хора, те дори безскрупулно се възползват от хората, до постигане на егоистичните си цели.
Психолозите трябва ясно да могат да се откъсват от професията си и в личния си живот да не третират хората като материал за изследване.
Мениджър продажби
Да се продаде един продукт, особено неликвиден, е изкуство, което по един или друг начин принуждава човек да излъже или поне малко да заблуди. Опитните търговци принципно са доста хитри. Друг недостатък на хората с тази професия е прекалената приказливост и прекомерната артистичност, а това може да е причина за неестественост в ежедневието. В личния си живот такива хора трябва да не третират всяко нещо като сделка.
Нека напомним, че споменатите рискове на изброените професии, не засягат всички хора, които ги практикуват. Всичко зависи до конкретният човек, неговите личностни качества, уравновесеност и етичност. Пишем за тези рискове, именно за да може човек да ги знае, да се наблюдава и контролира. Със сигурност този списък не е изчерпателен. Всяка професия оказва влияние. Основно правило е работата да се оставя на работното място. Нека професиите ни развиват в положителна посока, а не да ни обременяват. Да, не е лесно, все пак труда си е труд, труден и натоварващ. Но за да можем да бъдем по-добри професионалисти и перфектни в работата си, трябва преди всичко да бъдем и уравновесени и психически стабилни хора. Затова да се намери разтоварващо хоби, спорт или практика е дори задължително за хората с по-натоварващи и обсебващи професии.
И как вашата професия влияе на вашата психика? Споделете за да продължим темата.
От 2001 г. насам, Масачузетският технологичен университет всяка година избира водещи технологични постижения, които скоро ще имат осезаемо въздействие върху всеки един от нас. Някои научни открития, за които ще научите по-долу, са направени преди десетилетия, преди да намерят реализация в живота.
При съставянето на списъка експертите обръщат внимание не толкова на конкретен научен пробив в определена област, а на цял комплекс от фактори, които ни позволяват да кажем с голяма сигурност, кои технологии наистина ще подобрят живота ни. Това включва зрелостта на технологиите и съществуването на готови изобретения, основаващи се на нея, както и какви задачи решават – колко важни са и какви области в живота може да бъдат практически полезни. Например, технологията на 3D печатането е патентована през 1989 г., а едва през 2017 г. стартира първата партида 3D принтери за метал.
3D печатът за дълго време остана занимание на отделни дизайнери и ентусиасти. Постепенното усъвършенстване на технологията обаче намали разходите и цената на печата, затова тя става все по-популярна и скоро радикално може да промени модерното масово производство.
Гигантските фабрики, произвеждащи голям брой специфични стоки, ще се заменят от по-малки, защото с помощта на 3D печат може веднага и в точното количество да се отговори на променящото потребителско търсене. Примерно автомобилни сервизи вече няма да съхраняват тонове резервни части в склада си – те просто ще отпечатват частта, от която има нужда в момента.
Технологията 3D печат ви позволява да създавате по-леки, по-силни и по-сложни структури, при това по-евтини от традиционните методи за работа с материала. Например, учените от Националната лаборатория в Ливърмор използват 3D печат за да да правят части от стомана, два пъти по-силни от произведените по традиционния метод. С изключение на високата за сега цена, технологията е напълно достъпна за ползване от средния потребител – не е необходимо да си инженер, за да използваш 3D отпечатване.
Изкуствен живот
Ембриолози от университета в Кеймбридж за пръв път успяха да развият миши ембрион само от стволови клетки – без сперматозоиди или яйцеклетки. Този пробив преобръща виждането за създаване живот, защото всичко, което е необходимо за раждането на живо същество, буквално може да бъде взето с пипета от друг ембрион.
Технологията на използване на стволови клетки предоставя на учените безброй възможности за изучаване на проблемите, свързани с болестите, които възникват на етапа на раждане на плода. Също така дава възможности за изучаване на процеса по създаване на нови органи. При развитието на ембриона, може да се наблюдава как отделните клетки развиват определени функции по време на растежа. Това дава потенциал за изучаване и разработване на технология за култивиране на изкуствени органи.
Много от учените обаче са загрижени за етичните въпроси, свързани с подобни експерименти. Как да различаваме изкуствено създадения ембрион от естествения и какво да бъде отношението към него? Редно ли е да се правят експерименти, ако на определен етап плода изпитва болка? Трябва внимателно да се решат тези нравствени дилеми, преди да се разпространи технологията.
Интелигентни градове
Интегрирането на цифровата технология и пространственото планиране могат да доведат до нов начин на живот в градовете на бъдещето. Сензори и датчици, изобилстващи в градовете, ще следят нивата на замърсяване, шума и обема на трафика в реално време. Скоростно ще се насочват автоматизирани програми и роботи за отстраняване на неизправности. Автоматизацията ще облекчи живота в мегаполисите и хората няма да се сблъскват с проблеми, защото те своевременно ще бъдат засечени и решени.
Вече има проекти за подземна система от роботи, които ще доставят пратки и стоки из цялата градска инфраструктура, като така освободят пътищата и намалят задръстването.
Такава автоматизирана система ще бъде обезпечена с мрежа от сензори, които проследяват различни данни за градската среда, включително дейността на жителите и бизнеса. Мрежата ще бъде в състояние да идентифицира моделите в дейността, като открие възможности за оптимизиране на градското пространство. Жителите вече не трябва да се безпокоят за претоварените пътища по пътя към работа, а информационната мрежа ще позволява да проверите натоварването на популярни места за отдих, като паркове или музеи, преди да се насочите на там. Независимо от това, масивното събиране на данни за дейността на обитателите силно обезпокоява онези, които не са готови да споделят лична информация – защото например в случай на хакерска атака, тези данни могат да бъдат използвани за злонамерени действия.
Интересът на частните компании в тази област остава неясен. Много експерти се оплакват, че има нужда от отделяне между обществените интереси на гражданите и частните интереси на технологичните гиганти. Те виждат проблеми, като продажба на данни на трети страни – например рекламодатели или агенти на недвижими имоти, които могат по-ефективно да рекламират услугите си в зависимост от местоположението и навиците на дадено лице.
Разбира се, когато се спомене жена-шпионка, човек веднага се сеща за Мата Хари. Но не е само тя..
Често с нея сравняват красавицата Кристин Кийлер. За разлика обаче от предшественичката си, тя успяла да избегне наказанието за предполагаемия шпионаж. Момичето станало причина за голям политически скандал във Великобритания през 1960-те години, който получил названието „Аферата Профумо“.
Всичко започнало през 1957 г., когато Кристин Кийлер се премества от малък провинциален град в Лондон. Момичето мечтаело да направи кариера на модел, но успяла само да танцува гола до кръста в местно кабаре.
Кристин Кийлер. Снимка: Уикипедия
Веднъж в него Кристин се срещнала със Стивън Уорд, лекар-остеопат, който се въртял в кръгове на богатите и известни хора, включително политици. В допълнение към остеопатията Уорд рисувал картини, а в свободното си време развивал своя агенция за ескорт. Мъжът предоставял на свои влиятелни познати „момичета за вечерта“, за което получавал щедри хонорари. Скоро Кристин Кийлър станала една от неговите служителки.
На това ниво щяла така да си остане една от хилядите проститутки – ако в един момент не се свързала със съветския разузнавач Евгений Иванов и военния министър на Великобритания Джон Профумо. Ситуацията станала широко известна, след като някакъв ухажор на момичето я проследил в къщата на Уорд и започнал да стреля по него. По време на разследването на този случай полицията разкрила връзка между Кристин, Иванов и Профумо. Всички били убедени, че момичето научавало политически тайни от министъра и ги предавало на съветския разузнавач. Въпреки това, прокуратурата не успяла да докаже вината на Кийлер. В резултат на това британската моделка се отървала само с 9 месеца в затвора за „измама на правосъдието“, а след като била освободена, публикувала 4 автобиографии, снимала се в еротичен фотопроект и се превърнала в истинска знаменитост.
Кристин Кийлер. Снимка: Уикипедия
В интерес на истината, славата на Кристин не продължила дълго. Когато всички забравили за нея, тя отново се върнала към проституцията, родила две деца от двама различни мъже, а през декември 2017 г. починала от хронично белодробно заболяване.
Чичолина
Чичолина (с истинско име Анна Илона Сталер) е първата проститутка, снимана в порнографски филми, която успяла да стане член на парламента (тук шегобийците вмъкват, че нито е първата, нито единствената – но това е друга тема).
Чичолина
Родена е в Будапеща, в семейството на служител в унгарското Министерство на вътрешните работи и акушерка. От ранна възраст Анна работела като фотомоделка, но на 18-годишна възраст станала информатор на местните разузнавателни служби. Задачата на Чичолина била да предоставя информация за американски дипломати, отсядащи в хотел Intercontinental, където тя работела под прикритие като прислужница. Момичето изпълнявало задълженията си редовно, затова след време унгарските разузнавателни служители й помогнали да емигрира безопасно в Италия. Там срещнала бъдещия си съпруг – порнографският режисьор Рикардо Скики.
Първият филм от категория 18+ с Чичолина в главната роля излязъл през 1983 година. Това било хард-порно с анален секс, групов секс, уриниране и изпражнения. Въпреки това си откровено поведение, през 1985 г. Чичолина се присъединила към Радикалната партия, а през 1987 г. станала депутатка в Долната камара на парламента. Тя ратувала за премахването на научните експерименти върху животни и за предоставяне на сексуално образование на хората. Но мнозина са убедени, че през цялото време просто съблазнявала членовете на парламента и извличала от тях необходимата й информация за по-нататъшно предаване на разузнавателните служби на Унгария. Тези подозрения не били потвърдени, защото междувременно системата се сменила, а Италия и Унгария се озовали „от едната страна на барикадата“.
Самата Чичолина продължила да се занимава с политически дейности и да гради кариера в порно-индустрията. През 1991 г. тя основала „Партия на любовта“ и заедно с нея защитава премахването на цензурата и за сексуална свобода. Е, добра мотивировка за партийните членове, нали така?
Разбира се всеки от нас безброй пъти в живота си е чувал за различни неща, които могат да доведат до фатален край. За тези заплахи научаваме от различни източници – книги, филми, телевизия, интернет или слухове. Инстинктът ни за самосъхранение е склонен да приема тази информация за чиста монета.
Затова избягваме места с плаващи пясъци, за да не потънем в тях и не ходим в гората, защото ни е страх от мечки. А ако все пак се престрашим да отидем сред дивата природа си повтаряме… Ако срещнем мечка, лягаме и се правим на умрели.
Но трябва ли да се вярва на всяка заплаха и съветите как се оцелява в такива ситуации? Да разгледаме най-разпространените заблуди за смъртоносни заплахи.
Затъване в плаващи пясъци
Всъщност, човешкото тяло не потъва напълно в пясъка, а плува в него, защото сместа от пясък, глина и вода е твърде плътна.
Дори човек да се върти, което обикновено не се препоръчва, тогава най-вероятно ще затъне само до кръста. В този момент, ако се прояви достатъчно търпение и оставите живите пясъци да успокоят, можете да започнете да плувате и да се измъкнете.
По-добре е да извадите ножа, отколкото да го оставите в тялото
Ако сте получили прободна рана от остър предмет, не трябва да го вадите, а бързо да се обадите на бърза помощ. Предметът може да е попаднал в артерията или вената и веднага щом се извади да започне тежко и фатално кървене.
Ако в пустинята не намирате вода, може да пиете сок от кактус
В много филми за оцеляване в пустинята, съветват да се пие сок от кактус.
Всъщност, вътре в кактуса няма бистра течност, а сочна каша, която съдържа голям брой токсични алкалоиди. Те могат да причинят повръщане, диария и да предизвикат още по-голяма дехидратация.
Ако изпитвате силна жажда, може да пиете собствената си урина
Някои оцелели твърдят, че урината им е спасила живота им в отчаяна ситуация.
Въпреки, че действително това може да се прави за ден или два, то няма да остане без последствия. 5% от урината съдържа отпадъчни продукти, които бъбреците ви умишлено изхвърлят. И докато пиете отново и отново урина, процентното съдържание на отпадъчни продукти се увеличава. Такава течност става опасна за пиене и в крайна сметка може да доведе до бъбречна недостатъчност.
Чадърът забавя падането от високо
През 2013 г. професионалният скиор Ерик Ронър (Erik Roner) скочил с чадър (и резервен парашут). Въпреки, че отначало чадърът леко забавил падането, след няколко секунди се извил и станал безполезен.
Ако асансьорът започне да пада, подскачането ще спаси живота ви
Някои твърдят, че ако сте в падащ асансьор, тогава в момента на удара трябва да скочите нагоре, за да спасите живота си.
Това няма да помогне, защото трябва да имате невероятна реакция и дори да успеете, скоростта на сблъсъка може да бъде намалена само до 3-5 км на час.
Ще трябва да скочите по-бързо от движещия се асансьор, което е доста трудно, тъй като асансьорите падат на земята със скорост от около 80 км / ч.
Престорете се на мъртви, за не ви изяде мечката
Според експертите, как да се държи с мечка зависи от това каква е тя. Гризли обикновено атакуват само при защита. В този случай е по-добре да се преструваме на мъртви, защото показваме на мечката, че не представляваме заплаха.
Черните мечки често атакуват като хищници. В този случай предишната тактика няма да сработи. Ако имате храна, сложете я на земята и бавно се отдалечете. Ако мечката продължи да се приближава, стане по-агресивни и шумни. Ако имате отбранителен спрей, използвайте го и се опитайте бързо да избягате.
В случая, е необходимо да познавате видовете мечки. Опознаване на животинските и растителни видове е необходимо при посещение на определен географски район.
Трябва да изсмучете отровата на змията, за да спасите живота си
Доказателствата сочат, че смученето на отровата или използването на турникет или лед малко помага на жертвата. Такива методи могат да причинят повече вреда, отколкото полза и да доведат до инфекция на раната или да увредят нервите и кръвоносните съдове. Особено опасно е изсмукването да се извършва от хора с проблемни зъби, защото отровата ще проникне бързо в организма и ще доведе до фатален край.
Както се казва в поговорката: Ако ви е страх от мечки не ходете в гората.
Или добре проучете въпросната гора и нейните обитатели – видове, привички, пътеки. Вземете необходимо оборудване и други мерки за безопасност.
Различен е само случая с асансьора, който за разлика от останалите заплахи, е неизбежен в ежедневието. Няма как да живеем в постоянен страх и да не ползваме асансьор. Това се отнася и до други висове страхове и заплахи в ежедневието.
Разбира се ако става дума за два, три етажа е дори здравословно да се качи пеш, но ако са над десет… Всеки трябва да намери за себе си баланса за безопасен начин на живот. Защото нито безразсъдството е здравословно, нито стреса от постоянният страх.
Днес сме свикнали, че парите – това са монети и банкноти. А големите пари са направо невидими – те само се преместват виртуално от сметки в сметки, като дори често се говори, че от тях са останали само цифрите, тоест, не са подплатени с никакво злато или други активи.
Но някога в качеството на пари, тоест, на универсално средство, срещу което може да се купи всичко останало, били съвсем необичайни за нас предмети: например, сол, пера, черупки…
Метални пръчки
Според официалната версия на историците, първите пари са се появили преди около 4.5 хиляди години. Най-древните от тях, известни на учените, представлявали сребърни пръчки, използвани за обмяна в Месопотамия. Те имали еднаква дължина, диаметър и тегло, за което внимателно следели по време на сделките. Счетоводството в онази епоха се извършвало върху глинени плочки. Една пачка такива плочки била доста тежка, затова тогавашните счетоводители и касиери трябвало да бъдат физически силни.
Подобни пръчки, но железни, били парична единица в Спарта. Използвали 6 пръчки, които възрастен мъж можел да стисне в шепа – на гръцки „драхма“. Съвременната парична единица на Гърция до неотдавна носеше това древно име.
Черупки
Пари от черупки, Древен китай
Китай в продължение на няколко хиляди години от своята история използвал разнообразни предмети като пари. Може би, именно в Поднебесната империя се появили за пръв път монети – китайците обичали такива пари и проявявали значително въображение в производството им. Известни са кръгли, квадратни, многоъгълни монети, някои с дупка в средата за нанизване на връв, под формата на малки ножове и дори звънчета.
Но най-необичайните китайски пари били черупки от мекотелото каури, използвани преди 3,5 хиляди години. По онова време такова решение било идеално – каури не можела да бъде фалшифицирана, а тежала малко. По принцип, черупки от миди и раковини се използвали като средство за парична обмяна сред много народи, живеещи по морски крайбрежия.
Черупки от каури се използвали като пари в Южна Индия до 1900 година.
Зърно
Храната в древния свят винаги била търсена – войни, природни бедствия и лоши реколти можели да доведат до там, че дори да сте били затрупани със злато, можело да умрете от глад.
Ето защо древните египтяни подходили към въпроса възможно най-прагматично, като започнали да използват зърното като пари: ръж или пшеница.
В големите градове се появили зърнени банки, където човек можел да остави зърно на съхранение и, ако било необходимо, да си го вземе. Банките давали квитанции върху пергамент и папирус, които можели да се използват като днешните кредитни карти при пазаруване.
Сол
Пари от сол, Етиопия.
Солта винаги е била високо ценена. Този продукт не само придава на храната вкус и може да се използва за консервиране, но се употребявал и за ритуални цели. Затова в някои места на планетата употребявали солта като пари.
В Етиопия солта се ценяла повече от златото и с нея можело да се купи всичко, включително и булка. Дори в Средновековна Европа се разплащали със солни кюлчета.
Птичи пера
Пари от птичи пера
Неголеми пера от тропически птици се използвали широко като пари от обитателите на Соломоновите острови. За да не излети тази лека валута, я залепвали или връзвали на снопчета. С пера можело да се купи кану или копие, а при необходимост да послужат и като зестра на булка. Богатите туземци ходели на пазар с цели рула от пера, сплетени в здрави плитки.
Такива пари, „тевау“, се използвали на островите Санта Круз до средата на ХХ век.
Чаени брикети
Чаени листа, пресовани в „тухлички“ или кръгли брикети, се използвали в древността като пари в Индия, няколко региона на Китай и в Тибет. За да се изключи фалшифициране, върху повърхността им се нанасяли различни знаци и емблеми.
Каменни монети в Океания
Каменни монети в Океания, остров Яп
Някога в архипелага Микронезия, състоящ се от много малки вулканични острови, имало доста големи пари. Микронезийците изрязвали монети от вулканичен туф под формата на кръгове с различни размери. На островите Яп тези пари могат да се видят и днес – те неизменно привличат туристите, които успяват да стигнат дотам. Най-големите „монети“, наричани тук „раи“, достигат тегло от 5 тона, а най-малките се побират в длан.
Открай време хората се опитвали да си обяснят възникването на обкръжаващата ги околна среда, как са се появили земята, реките, планините, моретата и т. н. – казано със съвременна терминология, как се е оформила сегашната геоморфология.
Ето едно обяснение във вид на древна китайска легенда.
Преди много години планините и горите били погълнати от огромен пожар, а изпод земята бликнали води и земята се превърнала в океан, чиито вълни достигнали небето. Настъпил истински ад.
Една жена на име Нюй Ва имала деца, които много страдали. И тя се заела да почисти небето. Най-напред тя събрала много камъни от 5 различни цвята, разтопила ги в огъня и запушила дупките в небето. Затова днес то има понякога различен цвят.
Нюй Ва, в китайската митология се изобразява с човешки глава и ръце и тяло на змия.
Но северозападната част на небесния свод леко се наклонила, затова слънцето, луната и звездите започнали да залязват на запад.
В югоизточната част на земята се образувала дълбока падина, поради което водите на всички реки се стичали натам, а моретата и океаните били концентрирани там.
В провинция Гуйсюй имало 5 свещени планини: Дайюй, Юанцзяо, Фанху, Инчжоу, Пенлай. Височината и обиколката на всяка от тези планини била тридесет хиляди ли (1 ли ~ 500 метра), а по билата им имало златни дворци със стълби от бял нефрит. В тях живеели безсмъртните. Птиците и зверовете там били бели, навсякъде растели дървета от нефрит и бисери. След цъфтежа по дърветата се появявали плодове от перли, които били много вкусни – и който ядял от тях, ставал безсмъртен.
Безсмъртните носели бели дрехи и имали малки криле на гърба си. Имало и безсмъртни деца, които летели като птици в синьото лазурно небе над морето. Животът им бил радостен и щастлив.
Само едно обстоятелство го помрачавал: тези 5 свещени планини плавали в морето, без да имат солидна опора. В спокойно време това нямало голямо значение, но когато се надигали вълни, планините се люшкали, което обърквало летящите безсмъртни – посоките се смесвали, планинските върхове и дворци променяли местата си. Затова безсмъртните проводили пратеници до владетеля на небето – Тян-ди.
Той откликнал на молбата им и заповядал на духа на Северното море – Юй-цян, да разбере как да им се помогне. Юй-цян бил бог на морето, имал тяло на риба и седял върху два дракона. Всяка година през зимата, когато морските течения променят посоката си, той се превръщал в птица, а от дух на морето в дух на вятъра.
Планината Пенлай. Снимка: Уикипедия
И когато се извивал ревящият и леден северен вятър, който пронизвал до костите, това означавало, че e духа Юй-цян, богът на морето, който се е превърнал в огромна птица. Когато той излитал от Северното море, с един удар на крилете си вдигал огромни морски вълни, високи 3 хиляди ли и достигащи небето. Именно на този дух на морето небесният владетел заповядал да намери място за безсмъртните от Петте свещени планини.
Лунбо, земята на великаните, се намирала на десетки хиляди ли на север от планините Кунлун. Хората от тази страна били произлезли от дракони, затова ги наричали „лунбон“ – роднини на драконите. Сред тях живеел един великан, който веднъж взел въдица и отишъл на брега на океана зад Източното море да лови риба. На този великан духът на морето Юй-цян повелил да реши проблема с Петте свещени планини.
Великанът се озовал в района, където се намирали Петте свещени планини. Направил няколко крачки и ги обиколил. Хвърлил няколко пъти въдицата и извадил шест костенурки. Той свалил черупките им и, както бил обичая, започнал да гадае по тях.
Но докато така си отвличал вниманието, две от планините – Дайюй и Юанцзао, загубили опора и вълните ги отнесли към Северните земи, където потънали в големия океан. Днес, колкото и да се стараем, не можем да разберем какво се случило с безсмъртните, които живеели там.
Когато научил за това, Небесният владетел се разгневил много, призовал своите велики магически сили и накарал страната Лунбо да стане съвсем малка, а жителите й – ниски, за да не ходят по други земи и да не причиняват повече злини.
Така от Петте свещени планини в провинция Гуйсюй потънали само две, а костенурките, които поддържали върху черупките си другите три, започнали да изпълняват задълженията си по-добросъвестно.
Те вече пазели равновесие, затова днес планините стоят неподвижно по местата си, за да могат хората да ходят в тях и да се радват на красотите им.
В края на 1980-те години съветските Въздушно-десантни войски (ВДВ) били командвани от армейски генерал Д. Сухоруков.
Тогава във ВДВ имало 7 парашутно-десантни дивизии. 106-та гвардейска парашутно-десантна дивизия, разположена в Тула и Рязан, служела като база за обучение на личния състав. Парашутистите също били обучавани и на базата на 44-та гвардейска дивизия в Прибалтика.
ВДВ били пряко подчинени на министъра на отбраната и служели като стратегически резерв. Освен парашутно-десантните дивизии, във ВДВ имало аеромобилни и десантно-щурмови бригади. Според данни на НАТО, тогава в Съветската армия се наброявали 4 четири аеромобилни и 10 десантно-щурмови бригади.
Ядрото на парашутно-десантната дивизия се състояло от 3 полка. В полка имало 3 батальона и специални подразделения – противовъздушна, минохвъргачна, противотанкова батарея, сапьори, химици и др.
По своята численост от 6500 души съветската парашутно-десантна дивизия отстъпвала, например, на прословутата американска 82-ма въздушно-преносима дивизия – но по огнева мощ и ниво на механизация значително я надвишавала. В съветската дивизия имало 320 бойни десантни машини (БДМ, леки бронетранспортьори), а в американската – нито една. Това било последица от принципната разлика в предназначението на парашутните войски в СССР и САЩ. Съветската парашутно-десантна дивизия представлява автономна механизирана единица, а американската – обикновена лека пехота.
Стратегическата мобилност на въздушно-десантните войски се осигурявала от военно- транспортната авиация, около 600 самолета – 370 Ан-12, 170 Ил-76, 50 Ан-22.
Самолетът Ан-12 може да носи една или две бойни машини (бронетранспортьори) на разстояние до 1400 км.
За прехвърлянето на въоръжен с БМД парашутно-десантен полк били необходими около 100 полета на Ан-12. Но Ан-12 били замествани от военно- транспортни самолети Ил-76 с обхват 5300 км. Те можели да превозят 3 БМД или 120 десантника. За прехвърлянето на въоръжен с БМД десантен полк били необходими 50-60 полета на ИЛ-76. А свръхтежките самолети Ан-22 „Антей“ са проектирани да превозват 175 десантници или четири БМД, обхватът им е 4200 км.
Освен военната транспортна авиация, имало възможност да се мобилизират около 200 граждански самолета Ан-12 и Ил-76 от „Аерофлот“.
Но даже с участието на гражданската авиация едновременно можело да се превози само една пълноценна парашутно-десантна дивизия. А благодарение на „облекчаване“ от някои типове въоръжение станало възможно прехвърлянето на две или три дивизии едновременно.
Поразително стоварване на десант било демонстрирано на ученията „Двина“ през 1970 г., когато в рамките на 22 минути бил стоварен десант от 8000 души – 76-та Черниговска парашутно-десантна дивизия.
През 1980-те години военната доктрина на Съветския съюз била преразгледана. За най-вероятни се смятали вече локалните въоръжени конфликти, а не глобалната война със САЩ. ВДВ били идеалният инструмент за такъв вид вид военни действия. Елитните и добре въоръжени бойци можели бързо да бъдат изпратени в застрашен район.
В случай на глобален конфликт в Централна Европа ВДВ имали за задача да превземат ключови обекти в тила на войските на НАТО и да ги задържат до идването на главните съветски сили.
Планирало се ВДВ да бъдат използвани не само масово, но и на малки бойни групи с цел да се унищожават комуникационните центрове в тила на врага. Те трябвало да създават постоянна заплаха за комуникациите на противника и да всяват паника. Дори малките бойни групи имали на разположения бронетранспортьори БМД и преносими зенитни ракети „Стрела-2“.
Десантно-щурмовата бригада представлявала парашутно-десантна дивизия в миниатюр от 2000-2600 души. Нейният основен начин на действие било кацането с вертолети. За прехвърлянето на бригадата заедно с бронетранспортьорите били необходими 40 полета на вертолети Ми-6 или Ми-26.
Специалният статут на въздушно-десантните сили бил подчертан от най-строгите изисквания при подбора на новобранци – дори по-строги, отколкото при подбора на моряците за ядрени подводници и войници в Стратегическите ракетни войски. Предпочитани били младежи, преминали парашутна подготовка в организацията ДОСААФ (Доброволна организация за съдействие на отбраната), физически здрави и идеологически убедени. Неофициално при избора на кандидати за парашутисти се вземал под внимание и националният фактор.
Парашутизмът бил изключително популярен в целия Съветски съюз. Обикновено първите скокове се извършвали от бипланите Ан-2, като за получаване на 3-та категория по парашутизъм било необходимо да се направят три скока. Много бойци от въздушно-десантните войски, независимо, че вече се смятали за „елит на елитите“, с гордост продължавали да носят значките на ДОСААФ на униформите си.
Физическата подготовка на бойците от въздушно-десантните сили надхвърляла по своето ниво физическата подготовка на средния войник в Съветската армия. Освен обичайните парашутни скокове от средни височини се практикували скокове от малка и голяма височина. Офицерските кадри на въздушно-десантните сили се обучавали във Висшето военно училище в Рязан.
Както по съветско време, така и в съвременна Русия ВДВ се смятат за един от най-елитните родове войски. Неслучайно техният ден – 2 август, се отбелязва едва ли не като национален празник с шумни веселби, концерти, демонстрации на ръкопашен бой и специални бойни умения, къпане във фонтани и всевъзможни други „мускетарски“ изпълнения. За популярността им е достатъчно да се спомене фактът, че за 1 място в тях днес кандидатстват средно 200 донаборници.
