Швейцарците държат у дома си своето лично армейско оръжие, редовно ходят на военни тренировъчни лагери и до доста напреднала възраст се смятат за военно задължени.

Швейцария запазила неутралитет във всички войни в най-ново време. Но как възможно една страна с площ от 41 хиляди квадратни километра и население, което едва надвишавало 4 милиона души в навечерието на Втората световна война, да остане неутрална? Банките не можели да се защитят срещу Хитлер – а той, напротив, трябвало да насочи вниманието си към златото на швейцарските банкери.

Това обаче не се случило – Хитлер явно претеглял всички аргументи „за“ и „против“ и решил, че е по-добре да не закача Швейцария. Защото по това време тя имала доста голяма и великолепно екипирана армия с най-модерно оръжие. Във всяка швейцарска къща имало пушка, дори две. Цялата планинска страна представлява една голяма укрепена зона с бункери, укрепления, военни складове. Нямало как швейцарците да бъдат примамени в равнината, където биха могли да бъдат разбити.

Хитлер се отказал от сложния план „Таненбаум“, който детайлно предвиждал как да бъде завладяна Швейцария, и я оставил на мира. Но откъде в тази малка страна толкова сериозни военни традиции?

От незапомнени времена тя няма армия. Самата Швейцария е своята армия. Чак до създаването на швейцарския съюз –  Конфедерацията на кантоните през 1291 г., страната преживявала трудни времена: сражавала се срещу римляните, попаднала под властта на бургундите, после на алеманите. Влязла в империята на Карл Велики, който я разделил на 10 графства, а през XI век била включена в Свещената Римска империя.

След създаването на Швейцарския съюз, кантоните трябвало първо да се противопоставят на имперските амбиции на Хабсбургите. В Средновековието Конфедерацията навлиза с население, мъжете на което били ветерани от различни войни – те предавали своя опит и традиции от поколение на поколение в продължение на векове. Всички съседи уважавали швейцарската пехота, настръхнала със своите дълги мощни копия. Швейцарските наемници добросъвестно изкарвали парите си в най-добрите армии на Европа.

В началото на ХVІ век от швейцарски алебардисти била създадена швейцарската гвардия, която до ден-днешен все още охранява папата във Ватикана. През 1527 г. 147 швейцарци дали живота си за папа Климент VII, който трябвало да бъде убит от войници на Свещената Римска империя. През 1792 г. във Франция, защитавайки Луи XVI, наемниците от швейцарския полк застанали смело на пътя на побеснялата революционна тълпа в кралския дворец „Тюйлери“. От 1110 гвардейци останали живи само 350.

Затова не е изненадващо, че винаги, когато Европа се възстановявала от поредния военен катаклизъм, Швейцария искала неутрален статут за себе си и постигала признание и уважение от своите съседи. А там, където има мир и няма войни, капиталът идва – рано или късно. Така станало и с тази страна. По-добро място за съхранение на злато е трудно да се измисли – в планините, пазени от най-добре обучената армия в Европа! Златото обаче трябва да бъде добре охранявано – затова в края на ХІХ век швейцарците превърнали страната си в огромен редут, състоящ се от много фортове и отбранителни линии. Линията „Мажино“, с която французите се гордеели, била обикновена кошара в сравнение с швейцарската крепост Айроло.

През ХХ век, виждайки какво се случва в Италия и Германия, швейцарците отново укрепили страната, като създали огромни крепости и минирали проходите и планинските мостове. Само за миг страната можела да се превърне в огромен таралеж, настръхнал със стотици оръдия.

Швейцарците не мислели да търпят полети на нацистите в своето въздушно пространство. Първият немски самолет бил прехванат на 10 май 1940 г. и акуратно принуден да кацне в авиобазата „Алтенхайн“. Но намекът не бил разбран и в началото на лятото 36 германски самолета, които летели за Франция, прекосили швейцарската граница. В отговор швейцарските военновъздушни сили вдигнали 12 изтребителя и свалили няколко нарушителя. Германското командване решило да даде урок на прекалено гордите съседи и да примами швейцарските асове в капан, като изпратило един бомбардировач „Хайнкел 111“ да наруши границата, съпроводен от изтребители. Швейцарците обаче свалили 3 германски самолета, като загубили само един.

Швейцарците строго пазели неутралитета си и не правели изключения за въздушните сили на съюзниците: от 1943 г. те редовно принуждавали британците и американците да кацат, а онези, които не се подчинявали, били сваляни; загинали общо 36 британски и американски пилоти и повече от 100 били пленени.

Командването на американските военновъздушни сили било в ярост, но не можело да стори нищо. Нещо повече – след войната Швейцария спокойно осъдила САЩ за 18,5 милиона долара за нанесени морални и материални щети.

Днес почти цялото мъжко население на страната е служило в армията на възраст между 18 и 25 години. Всеки, който желае, след службата взема у дома си армейското оръжие (сега това е щурмова карабина SIG 550), три комплекта униформи и боеприпаси.

Срочната служба продължава от 15 до 25 седмици. Армията разполага със 145 самолета, 606 бронирани превозни средства и 360 германски танкове „Леопард“, около 600 тежки гаубици M109 Panzerhaubitze 66. В събота и неделя всеки може да отиде у дома си с личното оръжие.

Всеки швейцарец до 50-годишна възраст всяка година ходи на военен сбор, който продължава 3-4 седмици и никому не хрумва да откаже, защото според закона работодателят през това време плаща заплатата.  На 50 години швейцарецът се отчислява от армията, като му подаряват ловна пушка.

Очевидно Хитлер постъпил умно, като не нападнал Швейцария.

През юли 1940 г. американският президент Рузвелт наложил ембарго върху доставките на авиационен газ, стомана и скрап в Япония. Същата година американците предизвикателно преместили основната си тихоокеанска военноморска база от континенталния град Сан Диего на Хавайските острови – в Пърл Харбър.

В отговор на това, на 27 септември 1940 г. Японската империя подписала Тристранния пакт с нацистка Германия и фашистка Италия за разделението на сферите на интереси, където се предвиждало свобода на действие за японците в Източна Азия.

На свой ред през юли 1941 г. американците налагат ембарго върху снабдяването на Япония с всички видове петролни продукти, замразяват японските сметки и забраняват на японските кораби да влизат в американски пристанища…

Още през ХVІІІ век в Япония се появили много школи по различни видове бойни изкуства. Едно от тях било „яйджицу“ – изкуството за мигновеното изваждане на меч, последвано от удар. Особено се ценял похватът „хисацу“ – убиване на място с първия удар.

Планът за мълниеносен удар срещу Пърл Харбър отговарял на духа и традициите на японското яйдзицу. На 5 ноември 1941 г. главнокомандващият японските военно-морски сили Исороку Ямамото подписал директива №1, която одобрила плана за нападение над основната база на ВМС на САЩ в Тихия океан. Японците внимателно се подготвяли за нападението, пилотите на палубните бомбардировачи и торпедоносци постоянно подобрявали бойните си умения.

А какво правели в това време американците? Още преди нападението срещу Пърл Харбър техните разузнавачи успели да разкрият японския дипломатически шифър. Ето защо в края на ноември адмирал Хъзбанд Кимел наредил да се повиши бдителността и да се предприемат мерки за отблъскване на изненадваща атака.

Нещо повече: на 15 февруари 1941 г. той написал докладна записка за възможна атака на японците срещу базата в Пърл Харбър. Независимо от това, американците били напълно изненадани – което до ден-днешен не може да бъде обяснено от никой историк.

На 26 ноември ударното съединение на японския вице-адмирал Тюити Нагумо излязло от залива Хиторкапу на остров Итуруп и, спазвайки пълно радиомълчание, се насочило към Пърл Харбър. Японското съединение включвало 30 кораба, сред тях 6 самолетоносача с 353 самолета на борда.

По някаква странна случайност, за която мнозина историци смятат, че въобще не била никаква „случайност“, в Пърл Харбър нямало нито един американски самолетоносач. Това изиграло решаваща роля за бъдещата победата на САЩ над „джапаните“.

В 6 часа сутринта на 7 декември 1941 г. ескадрата на вицеадмирал Нагумо била на 200-230 мили от Пърл Харбър. В този момент първата атакуваща вълна от 183 самолета стартирала от японските самолетоносачи: 49 бомбардировача, 40 торпедоносеца, 51 пикиращи бомбардировача и 43 изтребителя „Зеро“. Капитан-лейтенант Мицуо Футида разделил силите си на две части: едната, предназначена за унищожаване на американските линейни кораби, а другата – за удар по летищата.

Японският удар по самия кей бил кратък, но яростен – атаката приключила в 08.12. Потънали два линейни кораба („Оклахома“ и „Аризона“) и още няколко съда; други получили повреди с различна тежест. При първата атака японците загубили само 9 самолета.

Американците не успели да си поемат дъх, когато в 9.00 часа започнала атаката на втората вълна, в която участвали 167 японски самолета: 54 бомбардировача, 78 пикиращи бомбардировача и 35 изтребители „Зеро“. Самураите довършили два линейни кораба, силно повредени по време на първата атака („Калифорния“ и „Западна Вирджиния“), потопили и повредили още няколко кораба от по-нисък клас . Този път японските загуби възлизали на 20 самолета. Самолетите от първата вълна се върнали на корабите си в 10.00 часа. Последен в 13.00 ч. както се полагало, кацнал капитан-лейтенант Мицуо Футида.

Той веднага предложил на вицеадмирал Нагумо да организира трета атака на американската база – но адмиралът отказал. Съвременните историци и военни експерти обясняват решението на Нагумо с различни аргументи.

Първо, авиационното гориво свършвало (последствията от американското ембарго се усещали). Второ, нито един от американските самолетоносачи не бил потопен, местоположението им било неизвестно и трябвало да се очаква ответна атака всеки момент. Трето: дори според най-оптимистичните оценки около половината американски самолети останали непокътнати и можели да нанесат убийствен удар по японския флот.

На пръв поглед изглеждало, че японците са спечелили значителна военна победа със стратегическо значение. Потънали 4 американски бойни кораба, 2 разрушители и 1 минен заградител. Други 4 линейни кораба, 3 леки крайцера и 1 ескадрен миноносец получили сериозни щети. Въпреки това, Съединените щати в Тихия океан имали около 100 кораба, а загубата на 14 от тях не била фатална. Освен това, от тези 14 кораба американците не успели да възстановят само четири – линейните кораби „Аризона“ (взривен), „Оклахома“ (преобърнат) и 2 есминеца.

А американските самолетоносачи – тази главна ударна сила, въобще не пострадали по време на операцията! Да, японците се справили ефективно с американската наземна авиация, но не се възползвали от това.

Така, поставяйки си задачата да унищожат бойните кораби и самолети, японското командване напълно игнорирало други цели, еднакво важни за по-нататъшния ход на войната и в същото време доста постижими като част от още една изненадваща атака: 11 подводници, огромни запаси от петрол, складове и докове не били атакувани. Електроцентралата, корабостроителницата, складовете с торпеда, кейовете и главната административна сграда изобщо не били повредени от нападението.

Това бил ключът за бързото възраждане на американската военноморска база. Така че, обобщавайки атаката срещу Пърл Харбър, трябва да се признае, че японците причинили значителни загуби на американците с минимум собствени. Но главно: никакво „хисацу“ не се получило.

Образно казано, вице-адмирал Нагумо се промъкнал до американския орел, извадил светкавично меча си „катана“ – но вместо да отсече главата му, само отрязал пера от опашката…

Надпреварата във въоръжаването, разгърната през 1970-те години между СССР и САЩ, означавала нещо съвсем конкретно: развитие на „ядрена триада“ – стратегическа авиация, междуконтинентални ракети и подводни ракетоносци. Именно подводниците били смятани за практически неуязвимо средство с цел доставяне на ядрените бойни глави до вражеските брегове.

В началото на 1970-те години съветското разузнаване узнало, че американците ще започнат да строят новите подводници клас „Охайо“, способни да носят 24 междуконтинентални балистични ракети. Москва трябвало спешно да отговори на това предизвикателство.

Съветският съюз вече разполагал с редица подводници от проекти 667А и 675, както и с техни модификации. Това били добри подводници, но със значителен недостатък – повишен шум. Американските моряци, които многократно засичали съветските подводници до бреговете на САЩ, ги наричали шеговито „ревящите крави“. А по време на война те трябвало да преодолеят противоподводната линия на НАТО между Гренландия, Исландия и Великобритания. В условията на глобален военен конфликт високият шум бил значителен недостатък. След като станало известно за плановете на американците да създадат подводен ракетоносец „Охайо“, било решено да се построи нова съветска подводница.

През 1972 г., в условията на най-строга секретност, започнала работата по проект 941. Техническата задача пред новата подводница било да осигури паритет, а в някои случаи и превъзходство над американската подводница „Охайо“. Ударението било поставено върху поразяващите способности на съветския подводен крайцер.

Планирано било да се оборудва с нови тристепенни междуконтинентални балистични ракети Р-39 („Вариант“). В сравнение с ракетите „Трайдънт-I“ на въоръжение на „Охайо“, Р-39 летяла по-далеч, чрез по-сложна траектория и имала 10 бойни глави срещу 8 при „Трайдънт“. Боекомплектът на само една подводница – 20 ракети Р-39, можел да превърне целия източен бряг на САЩ в изгорена пустиня.

Но поради своята мощ съветската ракета била два пъти по-дълга (17 метра) и три пъти по-тежка (90 тона) от американския си аналог. Въпреки това, никой не се канел да опрости и скъси ракетите. Напротив, бъдещата ядрена подводница от проект 941 строели именно с цел да се поставят на борда й тези конкретни ракети. Поради тази причина подводниците от проект 941, наречени „Акула”, били проектирани със супер-габарити. Дължината на „акула“-та била почти 173 метра. Височината й била колкото 9-етажен жилищен блок, защото 17-метровите ракети били разположени вертикално. Водоизместимост – 50 хиляди тона. Трудно е да си представим, но за сравнение може да се отбележи, че „Акула“ била почти 3 пъти по-голяма от американската „ Охайо“. Била задвижвана от 2 ядрени реактора с по 190 мегавата мощност всеки. Освен това, скоростта й била значителна – 46 километра в час. В същото време подводницата можела да се потопи до 500 метра, което я правело трудна мишена на корабите за борба с подводници.

Първоначално конструкторите изхождали от факта, че „Акулата“ трябвало да бъде с плитко газене, за да се използват вече наличните кейове и ремонтни бази в СССР. При това положение, за да се потопи такъв колос в бездната можело само като се напълни с вода. Затова самите моряци я наричали „водоноска“ – от нейните 50 хиляди тона водоизместимост почти 25 хиляди се пълнели с вода за пълно потапяне! Заслужава да се отбележи и огромният резерв от плаваемост на подводния гигант – ако случайно в хода на битка 60% от нея се напълнели с вода, тя можела да плава с останалите 40%.

Това се постигало като вътре в лекия корпус се разполагали други 5 отделни твърди корпуса. Двата основни, с диаметър 10 метра, били разположени успоредно един на друг на принципа на катамарана  Също така, за пръв път в историята на подводния флот ракетни шахти били поставени пред командната рубка. Торпедата, централният контролен пост и механичното отделение се намирали в три отделни модула. Всичко това осигурявало пожарната безопасност и жизнеспособността на подводницата. Много по-късно генералният конструктор Сергей Ковальов казал:

„Това, което се случи с подводницата „Курск“, на подводница от проект 941 не може да има такива катастрофални последици. В „Акула“ торпедното отделение е проектирано като отделен модул. И експлозия на торпедо, както се случи в „Курск“ през 2000 г., не би довело до унищожаването на няколко носови отсека и до гибелта на целия екипаж“.

Но дори да възникнела ситуация, която да застрашава живота на екипажа на големи дълбочини, „Акула“ имала две спасителни камери, предназначени за целия екипаж – който, между другото, съвсем не бил малък: 160 души, от тях 52 офицери. Конструкторите се погрижили за техния комфорт – нали подводницата можела да плава самостоятелно, без да влиза в пристанище, в продължение на 6 месеца. Офицерите на подводницата били разположени в 2- и 4-местни каюти. Моряците и старшините живеели в малки каюти с мивки и телевизори. Цялата жизнена площ на лодката се вентилирала от климатици със строго поддържана температура. В свободното си време моряците и офицерите можели да посетят сауна, фитнес-зала, басейн или да се отпуснат в зимна градина. Подводничарите, служили на „Акула“, й дали уважителния прякор „плаващият Хилтън“.

На носа на лодката била нарисувана акула. По-късно върху униформата на екипажа на подводницата се появили подобни нашивки под формата на хищните риби.

На бойно дежурство ТК-208 („тежък крайцер“ – официалното наименование) застъпила на 12 декември 1981 година. Именно след построяването на първата „Акула“ лидерът на СССР Леонид Брежнев решил да обяви : „Американците са създали нова подводница „Охайо“ с ракети“ Тридент-I“. Ние също имаме подобна система – „Тайфун“.

Генералният секретар нарочно променил името „Акула“ на „Тайфун“, за да обърка американците. Затова според класификацията на НАТО съветските подводници от проект 941 и досега се наричат ​​„Тайфун”.