През юли 1940 г. американският президент Рузвелт наложил ембарго върху доставките на авиационен газ, стомана и скрап в Япония. Същата година американците предизвикателно преместили основната си тихоокеанска военноморска база от континенталния град Сан Диего на Хавайските острови – в Пърл Харбър.

В отговор на това, на 27 септември 1940 г. Японската империя подписала Тристранния пакт с нацистка Германия и фашистка Италия за разделението на сферите на интереси, където се предвиждало свобода на действие за японците в Източна Азия.

На свой ред през юли 1941 г. американците налагат ембарго върху снабдяването на Япония с всички видове петролни продукти, замразяват японските сметки и забраняват на японските кораби да влизат в американски пристанища…

Още през ХVІІІ век в Япония се появили много школи по различни видове бойни изкуства. Едно от тях било „яйджицу“ – изкуството за мигновеното изваждане на меч, последвано от удар. Особено се ценял похватът „хисацу“ – убиване на място с първия удар.

Планът за мълниеносен удар срещу Пърл Харбър отговарял на духа и традициите на японското яйдзицу. На 5 ноември 1941 г. главнокомандващият японските военно-морски сили Исороку Ямамото подписал директива №1, която одобрила плана за нападение над основната база на ВМС на САЩ в Тихия океан. Японците внимателно се подготвяли за нападението, пилотите на палубните бомбардировачи и торпедоносци постоянно подобрявали бойните си умения.

А какво правели в това време американците? Още преди нападението срещу Пърл Харбър техните разузнавачи успели да разкрият японския дипломатически шифър. Ето защо в края на ноември адмирал Хъзбанд Кимел наредил да се повиши бдителността и да се предприемат мерки за отблъскване на изненадваща атака.

Нещо повече: на 15 февруари 1941 г. той написал докладна записка за възможна атака на японците срещу базата в Пърл Харбър. Независимо от това, американците били напълно изненадани – което до ден-днешен не може да бъде обяснено от никой историк.

На 26 ноември ударното съединение на японския вице-адмирал Тюити Нагумо излязло от залива Хиторкапу на остров Итуруп и, спазвайки пълно радиомълчание, се насочило към Пърл Харбър. Японското съединение включвало 30 кораба, сред тях 6 самолетоносача с 353 самолета на борда.

По някаква странна случайност, за която мнозина историци смятат, че въобще не била никаква „случайност“, в Пърл Харбър нямало нито един американски самолетоносач. Това изиграло решаваща роля за бъдещата победата на САЩ над „джапаните“.

В 6 часа сутринта на 7 декември 1941 г. ескадрата на вицеадмирал Нагумо била на 200-230 мили от Пърл Харбър. В този момент първата атакуваща вълна от 183 самолета стартирала от японските самолетоносачи: 49 бомбардировача, 40 торпедоносеца, 51 пикиращи бомбардировача и 43 изтребителя „Зеро“. Капитан-лейтенант Мицуо Футида разделил силите си на две части: едната, предназначена за унищожаване на американските линейни кораби, а другата – за удар по летищата.

Японският удар по самия кей бил кратък, но яростен – атаката приключила в 08.12. Потънали два линейни кораба („Оклахома“ и „Аризона“) и още няколко съда; други получили повреди с различна тежест. При първата атака японците загубили само 9 самолета.

Американците не успели да си поемат дъх, когато в 9.00 часа започнала атаката на втората вълна, в която участвали 167 японски самолета: 54 бомбардировача, 78 пикиращи бомбардировача и 35 изтребители „Зеро“. Самураите довършили два линейни кораба, силно повредени по време на първата атака („Калифорния“ и „Западна Вирджиния“), потопили и повредили още няколко кораба от по-нисък клас . Този път японските загуби възлизали на 20 самолета. Самолетите от първата вълна се върнали на корабите си в 10.00 часа. Последен в 13.00 ч. както се полагало, кацнал капитан-лейтенант Мицуо Футида.

Той веднага предложил на вицеадмирал Нагумо да организира трета атака на американската база – но адмиралът отказал. Съвременните историци и военни експерти обясняват решението на Нагумо с различни аргументи.

Първо, авиационното гориво свършвало (последствията от американското ембарго се усещали). Второ, нито един от американските самолетоносачи не бил потопен, местоположението им било неизвестно и трябвало да се очаква ответна атака всеки момент. Трето: дори според най-оптимистичните оценки около половината американски самолети останали непокътнати и можели да нанесат убийствен удар по японския флот.

На пръв поглед изглеждало, че японците са спечелили значителна военна победа със стратегическо значение. Потънали 4 американски бойни кораба, 2 разрушители и 1 минен заградител. Други 4 линейни кораба, 3 леки крайцера и 1 ескадрен миноносец получили сериозни щети. Въпреки това, Съединените щати в Тихия океан имали около 100 кораба, а загубата на 14 от тях не била фатална. Освен това, от тези 14 кораба американците не успели да възстановят само четири – линейните кораби „Аризона“ (взривен), „Оклахома“ (преобърнат) и 2 есминеца.

А американските самолетоносачи – тази главна ударна сила, въобще не пострадали по време на операцията! Да, японците се справили ефективно с американската наземна авиация, но не се възползвали от това.

Така, поставяйки си задачата да унищожат бойните кораби и самолети, японското командване напълно игнорирало други цели, еднакво важни за по-нататъшния ход на войната и в същото време доста постижими като част от още една изненадваща атака: 11 подводници, огромни запаси от петрол, складове и докове не били атакувани. Електроцентралата, корабостроителницата, складовете с торпеда, кейовете и главната административна сграда изобщо не били повредени от нападението.

Това бил ключът за бързото възраждане на американската военноморска база. Така че, обобщавайки атаката срещу Пърл Харбър, трябва да се признае, че японците причинили значителни загуби на американците с минимум собствени. Но главно: никакво „хисацу“ не се получило.

Образно казано, вице-адмирал Нагумо се промъкнал до американския орел, извадил светкавично меча си „катана“ – но вместо да отсече главата му, само отрязал пера от опашката…

Надпреварата във въоръжаването, разгърната през 1970-те години между СССР и САЩ, означавала нещо съвсем конкретно: развитие на „ядрена триада“ – стратегическа авиация, междуконтинентални ракети и подводни ракетоносци. Именно подводниците били смятани за практически неуязвимо средство с цел доставяне на ядрените бойни глави до вражеските брегове.

В началото на 1970-те години съветското разузнаване узнало, че американците ще започнат да строят новите подводници клас „Охайо“, способни да носят 24 междуконтинентални балистични ракети. Москва трябвало спешно да отговори на това предизвикателство.

Съветският съюз вече разполагал с редица подводници от проекти 667А и 675, както и с техни модификации. Това били добри подводници, но със значителен недостатък – повишен шум. Американските моряци, които многократно засичали съветските подводници до бреговете на САЩ, ги наричали шеговито „ревящите крави“. А по време на война те трябвало да преодолеят противоподводната линия на НАТО между Гренландия, Исландия и Великобритания. В условията на глобален военен конфликт високият шум бил значителен недостатък. След като станало известно за плановете на американците да създадат подводен ракетоносец „Охайо“, било решено да се построи нова съветска подводница.

През 1972 г., в условията на най-строга секретност, започнала работата по проект 941. Техническата задача пред новата подводница било да осигури паритет, а в някои случаи и превъзходство над американската подводница „Охайо“. Ударението било поставено върху поразяващите способности на съветския подводен крайцер.

Планирано било да се оборудва с нови тристепенни междуконтинентални балистични ракети Р-39 („Вариант“). В сравнение с ракетите „Трайдънт-I“ на въоръжение на „Охайо“, Р-39 летяла по-далеч, чрез по-сложна траектория и имала 10 бойни глави срещу 8 при „Трайдънт“. Боекомплектът на само една подводница – 20 ракети Р-39, можел да превърне целия източен бряг на САЩ в изгорена пустиня.

Но поради своята мощ съветската ракета била два пъти по-дълга (17 метра) и три пъти по-тежка (90 тона) от американския си аналог. Въпреки това, никой не се канел да опрости и скъси ракетите. Напротив, бъдещата ядрена подводница от проект 941 строели именно с цел да се поставят на борда й тези конкретни ракети. Поради тази причина подводниците от проект 941, наречени „Акула”, били проектирани със супер-габарити. Дължината на „акула“-та била почти 173 метра. Височината й била колкото 9-етажен жилищен блок, защото 17-метровите ракети били разположени вертикално. Водоизместимост – 50 хиляди тона. Трудно е да си представим, но за сравнение може да се отбележи, че „Акула“ била почти 3 пъти по-голяма от американската „ Охайо“. Била задвижвана от 2 ядрени реактора с по 190 мегавата мощност всеки. Освен това, скоростта й била значителна – 46 километра в час. В същото време подводницата можела да се потопи до 500 метра, което я правело трудна мишена на корабите за борба с подводници.

Първоначално конструкторите изхождали от факта, че „Акулата“ трябвало да бъде с плитко газене, за да се използват вече наличните кейове и ремонтни бази в СССР. При това положение, за да се потопи такъв колос в бездната можело само като се напълни с вода. Затова самите моряци я наричали „водоноска“ – от нейните 50 хиляди тона водоизместимост почти 25 хиляди се пълнели с вода за пълно потапяне! Заслужава да се отбележи и огромният резерв от плаваемост на подводния гигант – ако случайно в хода на битка 60% от нея се напълнели с вода, тя можела да плава с останалите 40%.

Това се постигало като вътре в лекия корпус се разполагали други 5 отделни твърди корпуса. Двата основни, с диаметър 10 метра, били разположени успоредно един на друг на принципа на катамарана  Също така, за пръв път в историята на подводния флот ракетни шахти били поставени пред командната рубка. Торпедата, централният контролен пост и механичното отделение се намирали в три отделни модула. Всичко това осигурявало пожарната безопасност и жизнеспособността на подводницата. Много по-късно генералният конструктор Сергей Ковальов казал:

„Това, което се случи с подводницата „Курск“, на подводница от проект 941 не може да има такива катастрофални последици. В „Акула“ торпедното отделение е проектирано като отделен модул. И експлозия на торпедо, както се случи в „Курск“ през 2000 г., не би довело до унищожаването на няколко носови отсека и до гибелта на целия екипаж“.

Но дори да възникнела ситуация, която да застрашава живота на екипажа на големи дълбочини, „Акула“ имала две спасителни камери, предназначени за целия екипаж – който, между другото, съвсем не бил малък: 160 души, от тях 52 офицери. Конструкторите се погрижили за техния комфорт – нали подводницата можела да плава самостоятелно, без да влиза в пристанище, в продължение на 6 месеца. Офицерите на подводницата били разположени в 2- и 4-местни каюти. Моряците и старшините живеели в малки каюти с мивки и телевизори. Цялата жизнена площ на лодката се вентилирала от климатици със строго поддържана температура. В свободното си време моряците и офицерите можели да посетят сауна, фитнес-зала, басейн или да се отпуснат в зимна градина. Подводничарите, служили на „Акула“, й дали уважителния прякор „плаващият Хилтън“.

На носа на лодката била нарисувана акула. По-късно върху униформата на екипажа на подводницата се появили подобни нашивки под формата на хищните риби.

На бойно дежурство ТК-208 („тежък крайцер“ – официалното наименование) застъпила на 12 декември 1981 година. Именно след построяването на първата „Акула“ лидерът на СССР Леонид Брежнев решил да обяви : „Американците са създали нова подводница „Охайо“ с ракети“ Тридент-I“. Ние също имаме подобна система – „Тайфун“.

Генералният секретар нарочно променил името „Акула“ на „Тайфун“, за да обърка американците. Затова според класификацията на НАТО съветските подводници от проект 941 и досега се наричат ​​„Тайфун”.

Когато се произнесе фразата „стрелец с лък“, любителите на историята веднага си представят прочутите английски стрелци и техните известни победи по време на Стогодишната война.

Обаче и в Страната на изгряващото слънце стрелбата с лък се развила през вековете и достигнала невероятни висоти. Вярно е, че тук, за разлика от Европа, лъкът не се превърнал в оръжие, което да изравни обикновения боец и рицаря.

Воинът с меча „катана“, както най-често се представя самураят, е образ от времето на войните за обединението на Япония (XVI-XVII в.). А преди това японските аристократи били преди всичко конни стрелци, като оръжието за близък бой било на второ място. Живеейки на остров и рядко влизащи в контакт с различни култури, японците създали свои собствени лъкове, които не приличали на никои други.

Японският лък „юми“ на пръв поглед изглежда много странно. Английският лък се развивал чрез увеличаване на дължината му – така нараствала и мощността. Лъковете на азиатците – монголите, бурятите и други чергарски народи, останали къси, но били усилени до крайност чрез наслагвания на различни материали.

Японците успели да съчетаят и двата подхода. Традиционният японски лък е по-дълъг от английския, който не надвишавал 2.1 метра – а стандартната дължина на „юми“ е 2.2 метра, като най-забележителните образци достигат 2.45 метра и дори повече.

Първоначално, както и при англичаните, лъкът бил проста пръчка с опъната тетива. Но японците били онеправдани от природата – на техния остров нямало растения с такава еластична дървесина. Затова от ІХ-ти век започнала да се появява композитна конструкция – от вътрешната и външната страна на лъка започнали да слагат бамбукови накладки. След това и рогови – която идея японците заели от монголите по време на опита за нашествие на Хубилай хан в Монголия през ХІІІ век.

Но и шинтоизмът, и будизмът – двете основни религии в Япония, осъждат убийството на живи същества. Затова при направата на японските лъкове „юми“ трябвало да се използват само растителни материали. Чрез комбиниране на бамбукови планки и дърво, майсторите постигнали отлични резултати. До втората половина на ХVІІ век „юми“ представлявал конструкция от 5 до 7 планки, покрити отстрани с дърво, а отпред и отзад с друг слой бамбук.

Главната особеност на „юми“ е неговата асиметрична форма. Ръкохватката се намира на разстояние 1/3 от дължината отдолу нагоре – останалите 2/3 се издигат над стрелеца. Това сформирало уникална техника на стрелба.  Английските стрелци опъвали тетивата към бузата или скулата си, монголите – към корема, а японците първо повдигали лъка над главата си и след това го спускали, като равномерно и много широко разтваряли ръце и издърпвали оперението на стрелата доста далеч зад ухото. Много нагледно тази техника е демонстрирана в нашумелия филм „Последният самурай“.

Смята се, че това положение е по-ергономично и създава по-малко напрежение върху ставите. Единствената екипировка на стрелеца била ръкавица на дясната ръка, която предпазвала пръстите му от триенето на тетивата. Според основната версия, асиметрията на „юми“ се дължи на факта, че самураите воювали от векове на коне. Съответно, по-късата долна част на рамото на лъка прави стрелбата по-удобна.

По-късно във времето се развило изкуството на фехтовката, самураите се спешили, за да секат по-удобно с мечовете – и лъковете постепенно започнали да напускат бойните полета.

Но са известни случаи на масово използване на лъкове от японската пехота. Тя стреляла не с „юми“, а с по-прости и по-къси версии, които не изисквали специални умения. Такива малки лъкове запазвали смъртоносна сила само на най-близко разстояние. Самураите презирали подобни стрелци, а пълководците се стараели да ги използват само по време на обсадата на замъци, за да не си спечелят лоша репутация.

Бамбуковите лъкове били много чувствителни към метеорологичните условия. За тях се грижели внимателно, покривали ги с лак, пазели ги от топлина, студ или влага.

Много самурайски кланове имали свой уникални върхове на стрелите. По-бедните купували обикновени стрели, но поставяли клеймо върху тях, за да няма спорове на бойните полета – кой именно е убил вражеския командир или известен воин.

Японците обожавали състезанията, на които се поставяли всевъзможни рекорди. Например, през 1686 г. в Киото стрелецът Вада Деихате стрелял 24 часа подред, прекъсвайки само за кратко време, за да пие вода или да похапне. Изстрелял 8 хиляди стрели и всички попаднали в мишена на 100 метра.През 1852 г. стрелец на име Масатоки надминал постижението му. В рамките на 20 часа той изстрелял 10 000 стрели! Някои от тях минали покрай целта – но били записани осем хиляди попадения.

Званието „юмитори“ (стрелец) дълги векове оставало най-почетното звание за японския самурай – включително и тогава, когато вместо лъкове вече се използвали огнестрелни оръжия.