Прекланянето пред различни божества е ритуал, съществуващ от десетки хиляди години, което прави религията един от основните признаци за развитието на човешкия ум.
Още от древни времена хората са почитали Слънцето като Бог. Има открити скални рисунки, които доказват, че обетът е обожествяван още 15 000 години преди Христа и това не е случайно.
Култът към Слънцето е разбираем, тъй като е основната движеща сила на света. Още древните са разбирали, че без неговата светлина и топлина ще останат без реколта и следователно – без прехрана, чрез която оцеляват.
Слънцето е най-почитаният небесен обект за всички времена, но заедно с неговото движение в Древността е имало силен интерес и към звездите. Те са служели ориентация и прогнозиране на астрономически събития.
Първите цивилизации дали имена на съвкупностите от звезди и определи 12 съзвездия от тях, които сметнали за най-важни. За всяко от тях бил съставен конкретен мит и това разпределение е оцеляло до днес чрез астрологията.
Зодиакът символично изобразява Слънцето и неговото движение през 12 зодиакални знака, което продължава една календарна година, като Слънцето е олицетворение на Бог, а съзвездията са местата, през които пътува.
Един от най-старите митове за Бог, познати в историята, е за египетския бог Хор. В древните египетски йероглифи се разказва, че е роден на 25 декември след непорочно зачатие. При раждането му небето му е било озарено от ярка звезда.
Когато се родил, трима царе идват, за да му поднесат своите дарове. На 12 години става учител, а на 30 години започва свещената му служба. В мисията си е съпровождан от 12 ученици. Правел е чудеса като лекуване на тежко болни и ходене по вода.
Предаден е от свой ученик, разпънат е на кръст и 3 дни след смъртта си възкръсва. Може би откривате сходствата между мита за бог Тор и Исус Христос, но приликите не са само тук.
Същата история се повтаря и митологията за други богове – индийският бог Кришна, гръцкият бог Дионис и Митра от Персия.
Това не е случайно, а събитията се свързват с конкретни астрономическия явления, наблюдавани и описвани от древните.
Ярката звезда, която съпровожда раждането на всеки един Месия от различните митологии и при различните цивилизации, е Сириус – най-ярката звезда в нощното небе, която на 25 декември застава на една линия с трите най-ярки звезди от Пояса на Орион, известни като Тримата крале.
Заедно звездите образуват права линия, която посочва мястото, от което изгрява Слънцето. Този период от годината е характерен и с друго астрономическо събитие – Зимното слънцестоене.
Древните народи са го определяли като смъртта на Слънцето. На 22 декември обектът се намира в най-ниската точка на небето, тогава е най-краткият ден от годината.
Слънцето спира да се движи за 3 дни. В този период то е разположено в съзвездието Южен кръст. След третия ден се предвижва с един градус на север и се движи в тази посока до Пролетното равноденствие.
За 3 дни Слънцето символично умира на кръста и след това възкръсва, като Възкресението му винаги се чества през пролетта. Тогава официално светлината преборва тъмнината и дните стават по-дълги от нощите.
Не е съвпадение и че учениците на Спасителите от различните митологии са винаги 12 – това са 12 зодиакални съзвездия, през които Слънцето се движи за една година.
Това показва, че всяка религия и в това число – християнството, води началото си от позицията на Слънцето на небосклона, а всеки един Месия замества с име и лице движението на обекта, който виждаме всеки ден.
Днес Литва е малка прибалтийска държавица с територия 65 хил. кв. км. и по-малко от 2.8 млн. жители – но това невинаги е било така. В периода ХІІІ-ХVІ в. тя била важен фактор в политиката на Северна Европа, като дори мерела сили със самото Московско княжество.
Битката при река Ведроша е сражение по време на руско-литовската война от 1500-1503 г., което имало значителни стратегически и териториални последици. Тя се състояла на 14 юли 1500 г. между руските войски под ръководството на воеводата Даниил Щеня и обединената армия на Великото Литовско княжество и Кралство Полша под командването на Великия литовски хетман Константин Острожски.
Ведрошската битка. Снимка: Уикипедия
Причината за поредната руско-литовска война билопреминаването на редица князе в служба на Великия московски княз Иван ІІІ. Също така роля изиграло желанието на литовския княз Александър въпросните князе и жена му, княгиня Елена (дъщеря на Иван ІІІ), да приемат католицизма.
По онова време религиозните въпроси имали първостепенно значение – и самото споменаване за преминаване от Православието към католичество било сметнато за абсурдно. Това предизвикало гнева на литовския княз Александър, защотоправославните князете не само отхвърлили католицизма, но ипреминали на служба към Москва заедно с всичките си владения, които представлявали значителни територии в източната част на Великото Литовско княжество с градовете Новгород-Северски, Путивъл,Рилск, Радогошч, Стародуб, Гомел, Чернигов, Любеч, Карачев, Хотимъл, Мценск, Серпейск.
Иван III решил да не чака похода на литовските войски срещу князете, а да започне военни действия през май 1500 г. Руската страна формирала четири групи войски. Трите се разгърнали в определените им направления, ачетвъртата била оставена като резерв в Твер и трябвало да се присъедини към групата, която щяла да посрещне основния удар налитовците. Тя била предвождана от воеводата Даниил Василиевич Щеня.
След като пристигнал в Смоленск, литовският хетман Острожски разбрал, че армията на воеводата Юрий Кошкин е разположена на лагер край Дорогобуж и се насочил натам. По същото време резервната армия на Щеня, съгласно утвърдения план за бойните действие, се отправила в помощ на Кошкин. Двете руски армии се съединили и, по заповед на Иван III, Юрий Кошкин бил подчинен на Щеня.
Хетманът Острожски научил, че Кошкин е подпомогнат от други руски сили, но не повярвал на тази информация. Затова тръгнал в бърз марш срещу Кошкин, преди руският воевода (както смятал Острожски) да получи подкрепления.
Сред историците няма единна позиция при оценката зачислеността на войските от всяка страна. Най-вероятно силите са били приблизително равни, като изчисленията най-често се колебаят около 40 хиляди за всеки от противниците.
Хетман Острожски се придвижил към село Ведроша и незабавно атакувал предния руски полк – който започнал да отстъпва към основните сили. Литовците продължили преследването, докато реката Ведроша (според други източници – съседната река Рясна) не разделила противниците. По-нататък хрониките се различават в описанията за хода на битката. Според „Хрониката на Биховец“, Острожски прекосил реката в движение и ударил главните руски сили. Други източници твърдят, че литовците спрели и двете войски стоялина двата бряга една срещу друга известно време (почти няколко дни), катоникой не смеел да атакува пръв.
На 14 юли 1500 г. армията на хетман Острожски най-сетне прекосила реката инападналаосновните руски сили. Последвала отчаяна сеч в продължение на 6 часа – и никой не можел да вземе превес. Изходът от битката бил решен от удара на руския „засаден“ полк, който заобиколил литовците и ги нападнал в тил, като разрушил моста над реката.
Литовците побягнали и изпаднали в паника, установявайки, че мостът е разрушен. В резултат, освен убитите и издавените, били заловен огромен брой пленници, включително самият Константин Острожски. Руснаците, освен това, пленили целия обоз на литовците и цялата им артилерия.
Литовските загуби се оценяват на 5-8 хиляди убити и до 30 хиляди пленени – макар броят на пленниците да се смята за преувеличен. Точна информация за руските загуби няма, но броят на убитите се предполага да е около 800. В сражението били избити или пленени най-боеспособните части от литовската армия.
След това поражение Литовското княжество вече нямало способност за никаква забележима стратегическа инициатива, като се ограничавало с пасивна отбрана. Така се стигнало до сключването на мирен договор през 1503 г., според който територии, съставляващи около една трета от литовските владения, преминали към руската държава.
На 30 август 1505 г. литовските пленнициот тази битка били освободени и помогнали на руските войски да защитят Нижни Новгород срещупоредното нашествие наордата на ногайските татари.
Иван III получава новини за победата при Ведроша. Снимка: Уикипедия
Когато става дума за жестоки европейски владетели, избивали хиляди хора и оставили кървави следи в историята, и техните замъци, първото име, което изниква, е на легендарния влашки княз Влад Цепеш, по-известен като Дракула.
Благодарение на книгата на Брам Стокър „Дракула“ името му е известно по цял свят. По-малко популярна е историята на представителка на нежния пол, господствала в красив замък в днешна Словакия, която също е оставила реки от кръв след себе си.
Освен това историята ѝ е свързана и с тази на Дракула.
Графиня Елизабет (Ержбет) Батори е родена през 1560 година. Тя е е обявена за една от най-жестоките жени серийни убийци в цялата история. Твърди се, че в периода от 1585 до 1610 година тя е изтезавала и убила стотици млади жени в замъка Чахтице.
Елизабет Батори е унгарска графиня, произхождаща от една от най-старите и заможни аристократични фамилии в Трансилвания. Нейни роднини по това време са кралят на Полша и главният министър на Унгария, както и множество други важни личности в Европа.
Графиня Елизабет (Ержбет) Батори
Един от чичовците ѝ я „научил“ на сатанизъм, а една от лелите ѝ – на садомазохизъм. Когато се омъжила на 15-годишна възраст, съпругът ѝ ѝ построил стая за мъчения по неин вкус.
Елизабет е омъжена за унгарския граф Ференц Надажди, герой от битките с турците, с когото се оттеглят в замъка Шейде, изолиран в полите на Карпатите. Раждат им се четири деца – три момичета и едно момче. Графът умира, когато Ержебет е на 44 години.
Любопитното е, че по време на битките си турците Надажди усвоил похватите на влашкия си предшественик Влад Цепеш и също започнал да набива на кол враговете си и да ги излага на показ, за да всява страх.
Графинята била добре образована и владеела свободно немски, гръцки и латински език. Но освен това тя демонстрирала и добри познания по отношение техниките за мъчения.
Графинята много обичала да забива игли под ноктите на слугините си. Освен това ги мажела с мед и ги връзвала в близост до кошери и мравуняци.
Елизабет станала още по-жестока след смъртта на мъжа си в началото на 17-и век и започнала да отвлича селски момичета, които убивала. Често отхапвала парчета плът от жертвите си и дори накарала една от тях да сготви и изяде част от собственото си тяло.
Елизабет вярвала, че човешката кръв ще я запази вечно млада и затова станала един от първите истински вампири в историята.
Между 1602 и 1604 г. в кралство Унгария се разпространяват слухове за зверствата на Елизабет.
През март 1610 г. граф Трузо, назначен лично от крал Матиас II, разпорежда на два нотариуса да съберат доказателства. Той и хората му се промъкват в замъка Чахтице, където арестуват Елизабет Батори и четирима от нейните подчинени, които са обвинени в съучастничество. В замъка намират мъртво момиче и друго което умира. По-късно е намерена ранена жена, също и други, които са заключени.
На 2 януари 1611 г. започва процесът на Ержебет Батори. Графинята е обвинена в изтезаване и убийството на стотици млади момичета.
Осъдена е на доживен затвор в замъка Чахтице. В килията ѝ имало само процепи за въздух и храна. Тя починала три години по-късно през 1614 г.
pixabay.com
Според легендата, когато разбили вратата на нейния замък не открили трупа ѝ. Друг любопитен факт е, че гербът на графинята много наподобява на този на „Ордена на Дракона“, в който се смята, че е членувал и Дракула.
pixabay.com
Замъкът Чахтице е построен на хълм близо до село Чахтице в Словакия. Построен е през 13-и век като важен пункт по пътя към Моравия. Замъкът и прилежащите му земи и села бил сватбен подарък от семейство Надажди за сватбата на Ференц с Елизабет.
През 1708 година той е превзет от Ференц II Ракоци – последният претендент за трансилвански владетел. Изоставен е и е изгорен през 1799 година. Руините му са оставени в забвение до 2014 година, когато се превръща в туристическа атракция.
Сега той е обявен за национален природен резерват заради редките растения, с които е обрасъл хълмът.
Ирена била на седем години, когато баща й починал след заразяване с тиф от пациенти, които колегите му не искали да лекуват. Момичето помнело прощалните думи на своя родител, казани малко преди смъртта му: „Ако видиш, че някой се дави, трябва да се хвърлиш във водата, за да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш“. Малко по-късно при семейството дошли представители на местната еврейска общност, чиито членове били лекувани от баща й безплатно. Те предложили да платят образованието на момичето. Майката отказвала щедрото предложение, защото знаела колко били бедни евреите в Полша, но Ирена го запомнила за цял живот.
През 1939 г., когато нацистка Германия окупирала Полша, Ирена получила работа във Варшавската община. В продължение на две години тя тайно носела храна, лекарства и пари на жителите на варшавското гето. А през 1940 г., когато на евреите било забранено да излизат от там, Ирена започнала работа във Варшавското здравно управление – нацистите се страхували от епидемии, така че санитарите имали достъп до гетото.
През 1942 г. тя се присъединила към нелегалната Организация за помощ на евреите – Жеготи, която организирала спасяването на еврейските деца. Децата били извеждани през канализацията и мазетата на къщите, през сградата на градския съд, в непосредствена близост до една от страните на гетото. Тези, които били по-големи, били извеждани с каруца в торби с боклук, а малките – в торби с инструменти и под седалките на трамвай, който се движел по улиците на гетото. Използвали дори чували за трупове и ковчези. Бебетата Ирена криела в чантата си с медицински инструменти.
Децата можели да се разплачат по всяко време и един от съратниците на Ирена, шофьорът на каруцата, винаги държал кучето до себе си: когато германците се приближавали, той давал на кучето команда да лае, като по този начин заглушавал плача на децата. Операциите били изчислени до секундата. Едно спасено момче разказва как той, криейки се, изчакал зад ъгъла на къщата, докато немският патрул не преминал, след което преброил до 30 и избягал към канализационния люк на улицата, който към този момент бил отворен.
Най-трудното нещо, разказва след време г -жа Сандлър, било да убеди родителите да се откажат от децата си. Питали дали може да гарантира тяхната безопасност. И какво можела да гарантира? В гетото те непременно щели умрат. Но на свобода все още било възможно да ги спасят … И родителите ги давали. Често се случвало на следващия ден родителите вече да не са живи или да бъдат изпратени в Аушвиц.
На първо време, Ирена настанявала спасените деца в надеждни полски семейства, а след това ги разпределяла по сиропиталища и манастири. За да се спаси едно дете, били необходими поне 12 души. Всеки от тях бил в смъртна опасност. Цялата информация за децата – техните стари еврейски и нови християнски имена, имената на родителите, местонахождението – Ирена съхранявала в стъклени буркани, заровени в градината.
През 1943 г. някой я издал. Ирена Сандлър била арестувана и осъдена на смърт. Измъчвали я, счупили ръцете и двата ѝ крака, но тя не казала къде били заровени бурканите с имената – това била единствената нишка, по която оцелелите можели да намерят децата си. Но в бъдеще никой от родителите не оцелял – всички били изгорени в пещите на гетото.
Нелегалните работници, с цената на големи усилия и огромни подкупи, успели да освободят Ирена, като официално обявили смъртта й – тя била включена в списъците на разстреляните. До края на войната тя се криела под фалшиво име.
През 1943 г. нацистите изгарят Варшавското гето, осъждайки всичките му жители на смърт. От 3,3 милиона евреи, живеещи в Полша в началото на септември 1939 г., 2,8 милиона загиват по време на войната.
Списъците с деца са запазени благодарение на приятелката на Ирена, чието име е неизвестно. През 1948 г. Ирена Сандлър губи второто си дете по време на разпити от полската служба за сигурност. Тя била хвърлена в затвора и разпитвана във връзка със сътрудничеството й с полското правителство в изгнание по време на войната. Ирена Сендлър до края на дните си се оплаквала, че е направила по-малко, отколкото е могла и че е лоша дъщеря, съпруга и майка, застрашаваща живота на близките си.
Дълги години след войната Ирена Сандлър живее в неизвестност и едва през 1965 г. Израелският национален мемориал за катастрофите и героизма Яд Вашем я включва в списъците на Праведниците на света и я кани да засади свое дърво на Алеята на праведните.
Но комунистическите власти на Полша не я пуснали в Израел. Ирена успяла да посети Обетованата земя едва осемнадесет години по-късно, когато социалистическият режим в Полша паднал. „Личното“ дърво на Ирена Сендлер се появло на Алеята на праведните през 1983 г., през 2003 г. тя станала носител на най-високото държавно отличие на Полша – Ордена на Белия орел, а през 2006 г. полският президент и премиерът на Израел номинирали Ирена за Нобелова награда за мир.
Ирена Сандлър не станала Нобелова лауреатка – американецът Ал Гор получил наградата за представянето на филм за глобалното затопляне. Комитетът счел това за по-заслужено от спасяването на 2500 деца с ежедневния и почасов риск да бъдат застреляни.
Полският парламент я обявил за национална героиня – „за спасението на най-беззащитните жертви на нацистката идеология: еврейските деца“.
Светът не знаел за Ирен Сандлър до 1999 г. Когато няколко ученички от селско училище в Канзас търсели тема за своите училищни задачи за Деня на историята, един учител им дал статия от 1994 г. на „Другият Шиндлер“ за Ирен Сандлър от американските новини и световните репортажи.
И момичетата наистина искали да напишат есе за нея. В Канзас започнали да възстановяват историята на този забравен герой на Холокоста, търсейки къде е погребана. Представете си изненадата им, когато открили, че е жива! Тя живеела с роднини в малък апартамент във Варшава.
За нея била написана пиесата „Живот в буркан“, която оттогава е играна над 200 пъти в САЩ, Канада и Полша. Оттогава те са посещавали Ирена във Варшава четири пъти, последно на 3 май 2008 г., 9 дни преди смъртта й.
Ирена Сендлър умира във Варшава в частния санаториум на Елжбета Фиковска, която тя спасява от гетото през юли 1942 г. на шестмесечна възраст. Момичето било изнесено в кутия с дърводелски инструменти.
Снимки:
Ирена Сендлер на Бъдни вечер 1944 г., снимка: Уикипедия
Бездомни деца в гетото 1941 г. , снимка: Уикипедия
95 години от рождението на Ирена Сендлер (15 февруари 2005 г.). Нейни гости са децата, които е спасила и техните деца. , снимка: Уикипедия
Дървото на Ирена Сендлер в Йерусалим, снимка: Уикипедия
През 1959 г. портретистката и любителка на пътешествия Малика де Фернандес се запознава с мъжа, който по-късно ще се превърне в неин убиец. Два часа след запознанството Питър Рейн-Барт, служител на авиокомпания, ѝ предложил да се омъжи за него и тя казала „да“. В рамките на четири дни те се оженили.
Няколко месеца по-късно бракът се разпаднал и Фернандес отново започнала да обикаля света, като сега използвала отстъпка за пътуване от авиокомпанията на новия си съпруг. Рейн-Бард останал в къщата си в Чешир, Англия, разказва iflscience.com.
Две години по-късно Фернандес изчезнала внезапно и Рейн-Барт станал основен заподозрян за евентуалното ѝ убийство. Въпреки обстойните претърсвания на имота му – включително изкопаването на градината му в търсене на останките й – полицията не успяла да намери никакви доказателства за Малика или някакви неправомерни действия на Бард. Случаят останал неразкрит в продължение на цели двадесет години. Един ден, обаче събитията се развиват странно: част от тяло е открито в торфище близо до дома на къщата на Рейн-Бард.
В този момент смущаващата липса на познания за торфените блата у Рейн-Барт му изиграва лоша шега и всичко завършва с осъждането му за убийството на Малика.
Торфът се създава чрез разлагане на органични вещества, главно от растителни материали като мъх. Когато по-специално сфагнумният мъх се натрупва във влажните зони в достатъчно количество, за да образува блато, слоевете от торф образуват киселини, които са изключително добри за запазване на телата. Ако попаднете в едно от тях – или бъдете убит или пожертван и хвърлен в едно от тях – и когато бъдете открити векове по-късно, бихте могли да изглеждате много добре като някой, който е „паднал вчера“.
Пример как може да се запази тялото на човек в торфено блато. Това е главата на „Човека от Толунд”, намерена близо до Толунд, Силкеборг, Дания. Въпреки че изглежда изключително добре запазен, се смята, че е починал около 375-210 г. пр. н. е.
Ако Рейн-Бард знаеше това, може би не би признал толкова бързо, че е убил жена си.
След като главата на неизвестна жена била намерена в торфището Линдоу Мос, криминалистите първоначално преценили, че е на възраст 30-50 години. Последвали признанията на Рейн-Бард, вярвайки, че находката е свързана с изчезването на Фернандес няколко десетилетия преди това.
„Мина толкова време, мислех, че никога няма да бъда разкрит“, казал Рейн-Барт пред полицията по време на разпита. Той разказал, че Фернандес се е върнала в къщата си някъде в началото на 60-те години и се е заканила да разкрие, че той е гей – което все още било криминализирано в Англия по това време – ако не й даде пари. Той ѝ отказал и се сбили.
„Нещо избухна в мен“, добавил той, казвайки по-късно на съда, че я е сграбчил и е започнал да я разтърсва силно и не осъзнал, че я е убил, докато не спрял.
„Бях ужасен и не можех да мисля ясно. Единственото нещо, което ми хрумна, беше да я скрия.“
Рейн-Бард казал, че е разчленил тялото й с брадва, преди да се опита да я изгори. Когато това не свършило работа, той я закарал до близкото блато и я хвърлил вътре.
Случаят, неразрешен в продължение на 20 години, сега изглеждал разгадан и затворен. Но главният следовател, детектив инспектор Джордж Абът, бил притеснен от нещо: ако това наистина била главата на Фернандес, къде беше останалата част от нея? Той изпратил черепа за допълнителен анализ в Оксфордския университет, след което чрез въглеродно датиране било установено, че черепът датира от римско време.
„Черепът е бил запазен в торфището в продължение на повече от 16 века и очевидно нямал нищо общо с Малика Рейн-Барт“, казал прокурорът Мартин Томас пред съда.“ Но най-голямата ирония е следната: откриването му доведе директно до ареста на подсъдимия и до подробното му признание.“
Когато Рейн-Бард научил за това, той се опитал да оттегли признанието си, но било прекалено късно. 3 часа били необходими на съда, за да го признае за виновен в убийство.
Тялото на Фернандес остава неразкрито и до днес. Торфището Линдоу Мос, обаче, продължава да удивлява учените.
В края на най-новата ледникова епоха, преди около 11 000 години, топящият се лед образувал блато в Северозападна Англия, въпросното Линдоу Мос, което се простирало на 1500 акра през днешното графство Чешир, обхващайки мозайка от местообитания: гори, храсталаци и мъх.
Днес живописното блато се намира в покрайнините на Уилмслоу, зелен град, който някога е предлагал на богатите индустриалци от викториански Манчестър да избягат от димната мъгла на големия град. През XV и XVI век безимотните бедни намирали несигурен живот тук, на периферията на обществото, изрязвайки и сушейки торфа от блатото, за да го продават като гориво за печки и почва за посеви. Индустрията продължила и през 20-ти век. Работници нарязвали торф на блокчета на ръка и ги слагали на редове, за да изсъхнат на немощното английско слънце, преди да станат готови за употреба.
Но към 80-те години целият процес е бил механизиран. Сега торфът се загребвал от механични копачи и се поставял в насипни стекове, където се оставя да изсъхне. На 13 май 1983 г. Анди Молд и Стивън Дули били до конвейера на мелницата, наблюдавайки за нещо, което може да наруши операциите, когато забелязали буца, напомняща черна кожена футболна топка. „Може би – шегували се те, – това е яйце на динозавър.“ Те го измъкнали от колана и го занесли на Кен Херууд, ръководител на торфените заводи. Любопитни какъв може да е предметът, те го измили. Но това не било топка. Очевидно било ужасяващ човешки череп – липсвала челюстта му, но все още имало кожа, малко коса и една мрачна очна ябълка, която се взирала в тях.
Полицията бързо реагирала на ужасната находка. И в най-добрата традиция на полицейската работа, те бързо идентифицирали главата. Криминалистите съобщили, че главата е на жена между 30 и 50 години, полицията била убедена, че това е черепа на Малика Фернандес.
Въпреки внимателното търсене, останалите части от тялото на Фернандес се оказали неоткриваеми. Изпратили черепа на ръководителя в Оксфордския университет за по-нататъшно проучване.
След впечатляващ обрат професор от археологическия отдел на Оксфордския университет свидетелствал, че главата не би могла да принадлежи на Фернандес. Радиовъглеродното датиране показвало, че останките са на възраст около 17 века, датирани чак до Римска Великобритания.
Година по-късно Анди Молд прави второ болезнено откритие в торфа. На 1 август 1984 г., заставайки отново до конвейера на мелницата, Молд премахва парче от дърво. „Почистихме го малко, след което видяхме ноктите на крак“, казва Молд в интервю през 2008 г. за музея в Манчестър.
Отново е извикана полиция. Те затворили фирмата веднага и изпратили купища офицери на мястото. Като се имало предвид неотдавнашното съдебно дело и продължаващото издирване, те били изправени пред две основни възможности: или този крак е липсващо парче на Малика де Фернандес, или принадлежало на някой съвсем различен и вероятно древен човек.
И тези останки от своя страна се превърнали в центъра на научен дебат за мистерия на убийство на близо 2000 години.
Главата и кракът, открити в Линдоу Мос, са примери за все по-известни явления, наречени блатни тела. Човешки останки се появяват в торфените блата в Дания, Холандия, Ирландия, Обединеното кралство, Северна Германия и понякога Северна Америка в продължение на стотици години.
В началото на 1960-те години Съветският съюз сериозно изоставал в ядрената надпревара със САЩ. Превъзходството на Вашингтон над Москва по брой на бойните глави на стратегическите ракети било 15 пъти. Но най-важното било, че САЩ са разположили значителна част от своите ядрени ракети директно в Европа. В Кремъл само гледали с нарастващ гняв десетките пускови установки недалеч от границите на страната. Особено болезнено за Москва било разполагането на ракети в Турция. Оттам времето за полет на ядрените бойни глави до столицата на СССРбило едва 10 минути. В такъв цайтнот Москва просто нямала време да нанесе ответен удар, ако във Вашингтон вземели решение да започнат атомна атака.
В този моментрадикалните революционни движения в Южна Америка дали неочакван шанс на СССР. Група бунтовници, водени от Фидел Кастро и Ернесто Че Гевара, след продължителна борба успели да завземат властта на остров Куба.
Първоначално революционерите, вдъхновени от романтичните идеи за „справедливо разпределение на богатството“, въобще не се досещали за приятелство с далечния Съветски съюз. Но мащабната национализация на собствеността на американски граждани и корпорации, извършена в Куба, тутакси довела до сериозен конфликт между Хавана и Вашингтон. Американските власти обявили икономическа блокада на острова. В условията на остър недостиг на храна и гориво революционерите можели бързо да загубят доверието на населението.
И тогава Фидел Кастро насочил погледа си отвъд океана. За кубинците СССР се оказал не просто идеологически съюзник, а истински добър вълшебник. Срещу символично заплащане на Куба започнали да доставят стотици хиляди тонове зърно и милиони тонове гориво. За обещанието си да „тръгне по социалистически път на развитие“ Фидел Кастро получил практически безплатни танкове и самолети. Било ясно, че противопоставянето между Острова на свободата и САЩ е на път да се превърне в открита война.
Така през пролетта на 1962 г. Москва решила да изиграе кубинската карта в свой интерес. На Фидел Кастро било предложено радикално решение на проблема с конфликта между Хавана и Вашингтон. В резултат на тайни преговори лидерът на революционерите бил убеден, че доставката на конвенционални оръжия няма да спре американската агресия. Но разполагането на съветски ядрени ракети на острова ще принуди САЩ да разговарят с Куба на равни начала. Желанието да „постави на място арогантния чичо Сам“ направило Фидел Кастро съобразителен. И той се съгласилс рискования план за разполагане на ядрени оръжия в Куба.
С разработването на свръхсекретен план за предислокацията на десетки ракети и десетки хиляди войници се заел маршал Иван Баграмян. Операцията получила кодовото име „Анадир“. Анадир е най-източният град в Русия, намира се на Чукотка. Според замисъла насъветските военни, една такава „полярна“ дума със сигурност би заблудила и най-проницателния шпионин. За по-сериозна маскировка всички войници, които се планирало да бъдат изпратени в тропиците, получили допълнително шапки-ушанки, валенки, ски идебели зимни кожуси от овчакожа.
За изпращане на хора, оборудване и техника били определени над 80 товарни и пътнически кораба. В течение на 4 месеца те трябвало да прехвърлят през Атлантическия океан 230 хиляди тона товари, 53 хиляди души и главното – 60 ракети.
Първо отлетели за Куба офицерите по избора на места за военни бази и монтажа на ракетните установки. Тъй като трябвало да летят с прекачвания през Великобритания и Канада, всички тръгвали в цивилни дрехи като агрономи, ветеринарни лекари и други граждански специалисти.
Пътуването на основната част от военните обаче преминало в трудни условия. Войниците трябвало да прекарват седмици в тесните задушни трюмове на корабите. Излизането на палубата било строго забранено. Разбира се, преди да пристигне на острова, никой от тях си нямал представа за крайната цел на плаването.
Секретността на мисията понякога стигала до абсурд. Например, след като пристигнали на острова, на войниците било заповядано да се преструват на местни жители. Наборните войници от съветските колхози научавали няколко фрази на испански и им било строго забранено да говорят руски. Едва ли някой кубинец би могъл да повярва, че русокосите младежи с бледа кожа са техни сънародници. Но в началото заповедта се изпълнявала усърдно.
Нарасналият многократно поток кораби от Съветския съюз към Куба, разбира се, не убягнал от вниманието на разузнаването на НАТО. Но опитите да се разбере нещо за превозваните товари с помощта на ежедневни прелитания на военни самолети над съветските кораби не дали резултат. На офицерите от американското военно разузнаване не можело да им хрумне, че корабите за насипни товари и пасажерските лайнери возят не въглища и туристи, а ядрено оръжие и войници.
Разполагане на съветските войски в Куба. Снимка: Уикипедия
Първият кораб със свръхсекретен товар успешно пристигнална местоназначението си на 25 юли. А на 9 септември на Куба били доставени и първите шест балистични ракети Р-12. В продължение на много седмици доставките на войници и на необходимото оборудване продължили безпроблемно.
Дълготрайният късмет се дължал до голяма степен на случайност – на 9 септември китайците успели да свалят американски разузнавателен самолет над своя територия. Докато не бъдат изяснени всички обстоятелства по този инцидент, американското ръководство забраниловсякакви разузнавателни полети, включителнои над Куба, за почти месец – считано от 18 септември.
А на 14 октомври американските разузнавателни самолети U-2 се появили отново над острова. И тогава получените фотографии хвърлилив шок американските генерали. Позициите на съветските балистични ракети били точно определени. На 16 октомври тази информация била съобщена на президента на САЩ Джон Кенеди. А самата дата послужила като отправна точка за всички последващи събития, обобщени с термина „кубинска ракетна криза“.
Събитията се развили стремително. Било обявено, че всеки кораб, който пътува за Куба, ще подлежи на принудително претърсване. На сесия на ООН на 25 октомври американците представили доказателства за разполагането на съветски ракети в Куба.
Снимка от U-2 на съветски ядрени ракети в Куба. Снимка: Уикипедия
При тези условия съветското ръководство взело мъдро решение: на всички кораби със секретен товар, които се намирали в Атлантическия океан (с изключение на тези, които вече билидо самия кубински бряг) било заповядано да се върнат. В резултат съветскитебалистичниракети R-14, които можелиот Куба да достигнат почти до всяка точка на САЩ, с изключение на северозападните щати, така и не попаднали наОстрова на свободата.
Зоните на поражение на съветските ракети в САЩ, базирани в Куба. R-14 (голям радиус), R-12 (среден радиус), тактически ракети (малък радиус). Снимка: Уикипедия.
На 26 октомври започнали тайни преговори между САЩ и СССР за изход от кризата. Намерен бил компромис чрез взаимни отстъпки. Вашингтон обещал да премахне ракетите си в Турция и да не се занимава с въпроса за свалянето на режима на Фидел Кастро. В замяна на това Москва се съгласила да демонтира и премахне ядрените си ракети от Куба.
Ръководството на Кремъл оценило резултатите от операция „Анадир“ като изключително постижение на своите въоръжени сили. Американското разузнаване не успяло да идентифицира навреме не само предислокацията на голяма съветска военна група, но впоследствие не могло да установи точно нито числеността на военния контингент в Куба, нито общия брой на доставените ракети.
През 1963 г. стотици съветски офицери били наградени с ордени и медали за „образцово изпълнение на специална задача на правителството“.
Европейците, които научили за „Кама сутра“ едва през ХVІ век, я възприели като сексуална инструкция. Дори и днес в съзнанието на повечето хора тя е известна предимно като сборник етюди за креватна гимнастика. В действителност нейният автор посвещава по-малката част, около 1/5, от този философски трактат на еротиката – всичко друго обяснява мъжът да се превърне в пълноценна и хармонично развита личност, добродетелен гражданин и добър съпруг.
„Кама сутра“ (буквално – „Трактат за чувствата“) е написана от Маланага Ватсяяна. Почти нищо не се знае за съдбата на този брахман от Западна Индия; той е живял между ІV и VІ в.
ръкописи на палмов лист на текста на Камасутра (санскрит, деванагари). Снимка: Уикипедия
В „Кама сутра“ Ватсяяна класифицира и систематизира индийските традиции и знания на своите предшественици. Освен това, той притежавал литературна дарба, затова произведението му е твърде поетично и метафорите му са несравними: например, той оприличава връзката на един мъж с няколко жени на „сношение със стадо крави“. В случая сравнението далеч не е обидно, като имаме предвид, че в Индия кравата е свещено животно.
Основното в „Кама сутра“ е не сексът – а философията. В Европа подобно нещо не било публикувано цели векове. Нямало също и такова либерално отношение към жените (в Индия и на тях се препоръчвало да изучават „Кама сутра“), както и подобна женска сексуална разкрепостеност. Впрочем, има мнение, че именно ограничаването на сексуалния аспект в отношенията между мъжете и жените и овладяването на сексуалната енергия е осигурило на християнството надмощието му над другите религии и победите на християнските държави – така, че всичко зависи от гледната точка.
Основата на философията на древните индийски шастри (писания) е идеята за борбата между природата и културата. Човек трябва да преодолява животинското състояние и да контролира своята страст, да насочи стремежите на тялото в здравословна посока (затова Ватсяяна възприема еротиката като част от медицината – Аюрведа). Най-важното е да се поддържа баланс между трите части на живота: Дхарма, Артха и Кама. Дхарма („учение“, „закон“) е придобиването на духовни достойнства, на добродетели; Артха е светската част от живота – умения, слава и богатство; а Кама са чувствата, удоволствието и желанието, включително любовното. Ако човек търси щастието, не бива да пренебрегва никоя част от живота: „Човек и сто години да е живял, трябва да практикува Дхарма, Артха и Кама“.
В зряла възраст е особено важно да се спазва Дхарма (най-простото правило е да не се яде месо), за да се опитаме да постигнем Мокша – духовно освобождение от бремето на страстите. По този начин „да избегнем следващите прераждания“ – ако, разбира се, вярваме в тях.
Ръкопис, запазен в архива на храма на Рагунатх в Джаму и Кашмир. Снимка: Уикипедия
Както подсказва заглавието на трактата на Ватсяяна, „Кама сутра“ обръща най-голямо внимание на Кама – как мъжът да намери и спечели партньорка, как да поддържа жизнеспособен брак, как да изглежда привлекателно, как да подбира приятели и съпруга, как да обзаведе дома си и, накрая – какво да прави в този дом. В същото време „Кама сутра“ учи да се получава удоволствие така, че да не станем робина страстите си.
Трактатът „Кама сутра“ е предназначена за градски жител от горните касти, богат собственик на пари и на свободно време, което може да се използва за самоусъвършенстване. Ватсяяна описва обичайните дейности на такъв човек по следния начин: първо, това е хигиена – „човек трябва да се къпе и да маже тялото си с масла всеки ден, да използва сапун на всеки три дни, да бръсне главата, включително лицето си, на всеки четири дни, а останалата част от тялото на всеки 5-10 дни. Миризмата на пот под мишниците трябва да се премахва редовно“. На второ място, това са социално одобрени развлечения: „След закуска трябва да учите папагалите и другите птици да говорят, а след това петлите, фазаните и овните – да се бият. Известно време да се отделя затеатралнипредставления, също и за следобеден сън. След това собственикът на къщата облича дрехи и слагаукрашения, по време на хранене общува с приятелите си. Вечерта е посветена на пеене. Тогава собственикът на дома заедно с приятел чакат жената в предварително украсената стая, или изпращат прислужница за нея, или сами отиват при нея. След нейното идване я канят в къщата и я забавляват с добър и приятен разговор. Така си заслужава да приключим деня“.
Ватсяяна учи да се отдаваме на много удоволствия. Той съставя учебна програма от 64 умения и изкуства – всеки мъж, който иска да разбере “Кама“ и да има най-добрите жени, трябва да ги овладее. Едва ли ще бъде възможно да ги овладеете и за половин живот, а и много изкуства днес изобщо не са от значение (например способността да се украсяват божества с ориз и цветя, или пък владеенето на магия), но някои от тях дори през ХХІ век ще превърнат мъжа в завиден жених: пеене и свирене на музикални инструменти, танци, писане и рисуване, изкуството на татуирането, отглеждане на цветя, декориране на леглото, изработване на огърлици, гирлянди и венци, актьорска игра, изработване на обици, изготвяне на аромати, пълнене на акведукти с вода, сръчност, кулинарни умения,приготвяне на лимонади и кисели напитки, шивашки умения,владеене на меч, боздуган истрелба с лък,построяване на разсъждения, изводи и умозаключения, дърводелски умения, архитектура, скулптура, химия, грижи за растения, ораторско изкуство, владеене на чужди езици, риторика, познаване на етикета, познаване на военното изкуство, умение да се определя характера на човек по поведението му, аритметика.
В ляво е първата английска версия на Ричард Бъртън, която става публично достояние през 1883 г., но беше незаконно публикуването й в Англия и САЩ до 1962 г. Вдясно: френски превод от 1891 г. Снимка: Уикипедия
И това дори не е половината от списъка. Всяко от 64-те изкуства, които Ватсяянапосочва, носи удоволствие и прави мъжа добър любовник (в широкия смисъл на думата). А за такъв мъж запознанството с жени и самите сексуални практики вече са въпрос на техника – авторът описва подробно не само начините за избор и спечелване на момичета, но дори и изкуството на флирта, прегръдките и целувките.
Представителите на рода Сфорца, потомци на най-добрите италиански кондотиери (предводители на наемници), винаги се отличавали със сила и войнственост. Катерина Сфорца (1463-1509) била извънбрачна дъщеря на херцога на Милано Галеацо Сфорца. Родовите качества ярко се изявили в нея – може би, защото животът й бил изпълнен с трудности и препятствия, които винаги се налагало да преодолява сама. Своите прочути прякори – „Тигрицата от Форли“ и „Лъвицата от Романя“, тя заслужила чрез дълга и упорита борба за интересите на семейството.
Бащата на Катрин я оженил за 30-годишния Джироламо Риарио, любимия племенник на папа Сикст IV. На 14-годишна възраст Катерина напуснала Милано и отишла при съпруга си, на коготоСикст IV предоставил град Форли. Влизането на новите владетели билосъпроводено от тържества и улични представления. На красавицата Катерина се радвали всички.
Но щастието на младото семейство не продължило дълго. Нравите във Форли били много по-груби, отколкото в Рим или Милано. Предишният владетел на града от родаОрделафи, от когото папата отнел тези земи, бил суров и жесток – но жителите на града предпочитали отдавна познатата династия пред новия граф. Риарио, който бил доста страхлив,чувствал неприязънта на своите поданици и затова почти никога не напускал двореца. Това допълнително разклащало неговото положение. Организирала се цяла поредица заговори срещу новия владетел. Животът на съпрузите бил под постоянна заплаха. Катерина, дори бременна, прекарвала дни и нощи на седлото на коня, като се опитвала да привлече подкрепата на други градове, и лично разпитвала заговорниците.
Но всички усилия се оказали напразни. В хода на следващия метеж Джироламо бил нападнат и убит. Графинята се затворила в двореца. Ала метежниците заловили децата й и се заканили да ги убият, ако не се предаде. В този момент обаче пристигнали милански войски и тябила спасена. Сега всички очаквали да се омъжи за наследника на Орделафи, което би сложило край на враждата във Форли. Но Катерина въобще не искала да върне града на предишните му собственици.
В същото време тя завързала интимни отношения с местния благородник Джакомо Фео. Той поел командването на армията и помагал във всичко на владетелката на Форли. По разкази на чужди посланиците тя обожавала любимия си и във всичко следвала съветите му. Това не се харесвало на по-големите й синове. Избухнал нов бунт, в който участвали собствените й деца. Фео бил убит пред очите й.
Сега вече Катерина освирепяла. Домовете на семействата, замесени в заговора, били разграбени, а заговорниците – избити. Не бил пощаден никой – нито жени, нито деца. Заловените живи умрели в тъмницата след жестоки изтезания. Тя дори хвърлила за известно време в затвора най-големия си син – Отавиано.
След това, за да укрепи положението си, Катерина се омъжила за най-младия от влиятелните братя Медичи – Джовани, но той умрял след 5 месеца от подагра.
В тези тежки времена към нейните земи проявил апетит Чезаре Борджия, син на новия папа Александър VІ. Но да се предаде без бой не било в характера на Катерина. Тя отново лично се заела с набирането на войници, подготовката на провизии и оръжия. Планът бил прост: да отбранява градската цитадела във Форли – Равалдино. За няколко месеца тя станала почти непристъпна.
Чезаре поканилКатерина да се срещнат лично, надявайки се да я убеди да се предаде. „Лъвицата от Романя“ се съгласила и решила да плени врага с хитрост: да го примами вътре и да вдигне подвижния мост. Но започнали да вдигат моста твърде рано и Чезаре се спасил със светкавичен скок. В яростта си той обявил награда от 20 хиляди дуката за „черната вдовица“ – огромна сума за онези времена.
На 12 януари 1500 г. нападателите направили пробив в стената и щурмътзапочнал. Графинята, подобно на Жана д’Арк, срещнала врага въоръжена и в доспехи. Битката била кървава и завършила с поражението на Сфорца: тя била пленена.
След известно време по настояване на французите, които имали свои планове в Италия, я освободили. Папа Александър VI умрял в 1503 г. и с това Чезаре Борджия изгубил влиянието си. Катерина се опитала да си върне владенията, но жителите на Форли се възпротивили на нейното завръщане. Това накарало Катерина да забрави мечтите си за възстановяване на предишната си власт. Тя се оттеглила и се посветила на грижи за внуците и на занимания с алхимия.
Най-малкият й син, Джовани де Медичи, известен още като Джовани деле Бандере Нере,бил последният от големите италиански кондотиери – тойосновал династията на херцозите на Тоскана. Смятат го за най-способният италиански военачалник на ХVІ век, дори някои историци го наричат „Бонапарт на ХVІ век“. Както се казва: кръвта вода не става!
„Дамата с жасмините“ или „Портрет на млада жена“, предполагаем портрет на Катерина Сфорца от Лоренцо ди Креди (1481-83, Pinacoteca Civica, Форли). Снимка: Уикипедия
Катерина се превърнала в символ на упоритост и смелост. За разлика от други известни жени на Ренесанса, тя невлязла в историята като муза или покровителка на изкуствата. Но малко са ренесансовите красавици, които с меч в ръка биха могли да защитят крепост по-добре от собствения си съпруг.
Точната дата на раждане на Нел Гуин е неизвестна, но се смята, че еродена през февруари 1650 г. в Херефорд или в Лондон.
Неин баща е капитан Томас Гуин, който приключил дните си в затвора за длъжници в Оксфорд. Майката на Нел, известна като „мадам Гуин“, живеела с дъщерите сиНел и Роуз в Лондон, където имала „увеселително заведение“ (иначе казано, публичен дом), като по този начин изкарвала прехраната си. Момичетата работели в това заведение, като сервирали силни напитки на гостите. Освен това Нел продавала на улицата риба, зеленчуци и стриди, слугувала по къщите като камериерка и чистела пепелта от печките и камините.
Тя била забелязана от някакъв мъж на име Дънкан, койтонаел апартамент за момичето и й намерил работа – продавачка на портокали в Кралския театър „Дръри Лейн“. През този период, известен като Реставрацията на Стюартите, театрите отново били отворени (преди възцаряването на Чарлз II те билизакрити по заповед на Оливър Кромуел). Освен това, на жените за пръв път било позволено да се появяват на сцената.
Чаровната и палава Нел толкова се харесала на посетителите на театъра и неговите ръководители със своите шеги и закачки, докато разнасяла портокали, че скоро й предложили да се пробва като актриса; нищо, че не знаела да чете и пише. Нопритежавала невероятен комичен талант, както и необикновена красота: наситено кестенява коса с червеникав примес, светлокафяви очи, правилни черти на лицето и фини глезени. На сцената младата Гуин блестяла: специално за нея пишели роли, а в дните на нейните представления билетитесе разграбвали за броени минути.
Нел Гуин. Снимка: Уикипедия
През 1667 г. любовник на младата актриса станал Чарлз Саквил, английски придворен и поет. Според слуховете, Саквил искал да намери новалюбовница на краля, тъй като дотогавашната – Барбара Вилерс, известна със своя избухлив нрав, по това време вече отегчавала Чарлз II.
Лична среща между Нел и краля се случила година по-късно: те седели в съседни ложи в театър „Линкълнс-ин-Филдс“, където Чарлз я забелязал. Той я поканил да вечеря с него и брат му Джеймс. В края на вечерята се оказало, че нито кралят, нито брат му носят пари, за да платят, и Нел трябвало да уреди сметката от своя джоб. Но именно този епизод поставил началото на романтичната им връзка.
Чарлз II, известен сред народа с прякора си „веселият крал“, бил известен женкар, прочут с разпуснатияси нрав. Вероятно поради тази причина връзката с момиче от народа, известна актриса, което харесвало празнитебезгрижнизабавления, се оказало съвсем по вкуса на монарха. Освен това, за разлика от останалите фаворитки на Чарлз, които дотогава наброявали вече над дузина, Нел въобще не се интересувала от политика и не претендирала за титли и звания.
Почти едновременно с появата на Нел в живота на краля, на хоризонта се появила и друга дама – французойката Луиз Кероал. За разлика от Нел, която хората обичали заради добрия й характер, отличното чувство за хумор и всякаква липса на снобизъм, Кероалбила презирана: чужденка, която френският крал изпратил в Англия с цел да привлече симпатиите на английския монарх. Надменна и горделива жена, алчна за власт, тя била изключително непопулярна както в двора, така и в очите на широката публика.
Тези две напълно различни жени се борели за вниманието на краля, дразнели се взаимно, измисляли си обидни прякори и всякак си съперничели за неофициалното звание „главна фаворитка“. Независимо от това, благоприличието се спазвало: периодично се срещали на чай или на карти. Разликата в отношението на народа към тях обачебила твърде явна. Когато един ден Нел преминавала по площада с каретата си, тя била нападната от ядосана тълпа – хората смятали, че вътре е Луиз Кероал. Нел погледнала през прозореца, за да покаже на нападателите си кой е в каретата, и извикала: „Моля, бъдете спокойни, аз съм протестантскатаразвратница!“, намеквайки, че Кероал е католическата.
Надписи: Луиз Кероал. Снимка: Уикипедия
През 1670 г. Нел родила син, който бил кръстен Чарлз, на баща си. Тя продължила да играе в театъра и след раждането на детето, което било доста рядко и уникално явление за кралска фаворитка. Последният й сезон се състоял през 1671 г., след което тя не се върнала повече към актьорството, предпочитайки да напусне върха на славата. Освен това, отново била бременна. В края на 1671 г. се ражда вторият син от краля – Джеймс.
Нел се настанила в дом на улица „Пел Мел“ №79 в Лондон, койтой бил подарен от краля. Там тя била домакин на приеми и вечери, където нейни приятели и известни гости прекарвали времето си в карти и танци.
Нел била напълно доволна от своя живот и не настоявала за специални привилегии от краля, но искала да осигури достойно бъдеще на децата си. През 1676 г. Чарлз по нейна молба дал на по-големия й син титлите барон Хедингтън и граф Берфорд.Предполагало се, че и по-малкият – Джеймс, ще ги получи, но на 10-годишна възраст момчето умряло от заболяване във Франция, където учело.
Чарлз подарил на Нел и сина им Чарлз и друг дом, разположен близо до замъка Уиндзор, кралската резиденция. Нел била голяма ценителка на всичко красиво, събирала картини и предмети на изкуството, харчела огромни пари за дрехи, деликатеси и мебели. Едно от най-екстравагантните неща било леглото й, изработено от чисто сребро.
Разходите йбили огромни, както и нейните дългове. На смъртния си одър Чарлз II заклел брат си Джеймс да се грижи за любимата му и да не я оставя да „гладува“. Той изпълнил молбата му и платил всички сметки на фаворитката.
Чарлз умрял на 6 февруари 1685 г. Нел го надживяла с малко и починала на 14 ноември 1687 г. на 37-годишна възраст. Тя завещала богатството си почти изцяло на единствения си оцелял син Чарлз – но отпуснала определена сума за бедните и да изплати дълговете на онези, които заради това били зад решетките (вероятно в памет на баща й, който починал в дълговия затвор). Погребението се състояло в църквата „Св. Мартин“ на 17 ноември 1687 г. Много хора дошли да се сбогуват със знаменитата „блудница“, както Нел наричала сама себе си.
Историята на Нел Гуин е класическа приказка „от калта на трона“: бедна красавица намира своя „принц“, който я заобикаля с любов и разкош. И ако Пепеляшка от приказката е живяла в Англия през 17 век, тогава тя определено щяла да се казва Нел Гуин.
През 1943 г. в Бенгалия настъпва огромен глад, в резултат на който, според официалните данни, загиват повече от 1,5 милиона души. Тази хуманитарна катастрофа избухва заради комбинацията от цял комплекс фактори, както природни, така и социални, едновременно. Основната причина била Втората световна война.
Снимката, разпространена в „The Statesman“ (India) на 22 август 1943 г., показваща условията на глад в Калкута. Снимка: Уикипедия
Събития, довели до глада през 1943 г.
През 1943 г. Бенгалия е североизточната провинция на Британска Индия. Към този момент по-голямата част от тази територия е независимата държава Бангладеш. По това време в Индия не е имало подобни случаи на масов глад в продължение на 40 години. И британските власти били много горди от това, че били избавили Индия от глада. Изтъквали това като голямо постижение и най-важната им заслуга, до голяма степен оправдаваща колониалното им управление.
Но през 1943 г. се развива цяла поредица от обстоятелства, които, наслоявайки се едно върху друго, довели до хуманитарна катастрофа. На 15 януари 1943 г. японската армия, преодолявайки суровите джунгли на Малайзия, превзема Сингапур. Това със сигурност е една от най-убедителните и внушителни японски победи по време на Втората световна война. По-късно това позволява на Япония, със съдействието на своя съюзник Тайланд, да започне офанзива на територията на Британска Бирма. Само за два месеца по-голямата част от тази страна, разположена на противоположния от Бенгалия бряг на Бенгалския залив, била окупирана от японците. Хиляди бежанци, страхувайки се от бруталните мерки на японските нашественици, напуснали Бирма и потърсили убежище в Индия. Те влезли в Бенгалия през Асам и Читагонг. Заедно с тези бежанци в Бенгалия навлиза и вирулентна форма на маларията.
Британците имали всички основания да се страхуват от японско нашествие в Бенгалия. Това никога и не се случило, но присъствието на японската армия в непосредствена близост до източните граници на Индия създавало огромно напрежение до август 1945 г.
Опасявайки се от окупацията на Бенгалия от японците, британските власти се разпоредили да бъдат премахнати значителни запаси от рафиниран ориз от делтата на Ганг до Калкута. Освен това, за да се предотврати движението на японците, всички лодки с капацитет над 10 души били конфискувани и извадени от водата. По това време в делтата на Ганг лодките често били единственият вид транспорт. Общият брой на конфискуваните лодки е 66 500. Когато гладът започнал, липсата на този транспорт попречил на доставката на храна в провинцията.
Тези действия на колониалните власти изиграли фатална роля. Заради тях, можем да кажем, че масовият глад, който избухнал след това, е до голяма степен човешко дело.
През 1941 г. в Бенгалия била събрана изключително оскъдна реколта от ориз. През 1942 г. пък прибирането на реколтата било силно затруднено от обилните дъждове. Доставката на ориз за Бенгалия през тези години се дължи до голяма степен на износа от Бирма. Но след окупацията от японците този източник на храна бил блокиран. На 11 октомври 1942 г. западната част на делтата на Ганг била значително засегната от силен тайфун, придружен от поредица от силни приливни вълни и наводнения, които ударили около 650 хиляди квадратни километра от Бенгалия. Имало много загинали. Бедствието унищожило хранителните запаси. Заради влагата значителна част от запасите от ориз били унищожени от гъбички.
Нарастващи цени на продоволствията
Всички тези събития довели до рязко увеличение на цените на ориза. А именно, той е бил и оставал основната храна за местното население. Цените на дребно на ориза от януари 1942 г. до декември 1943 г. се покачват средно седем пъти и половина. Според някои оценки по това време, печалбите от препродажбата на ориз възлизат на около 24 милиона щатски долара.
До лятото на 1943 г. тези цени направили ориза практически недостъпен за значителен брой от най-бедните слоеве от населението. За да се спасят от глада, много хора продавали цялото си оскъдно имущество, за да си купят ориз. Те дори продавали вратите и прозорците на къщите си.
Още през май в някои райони на Бенгалия се появили първите случаи на гладна смърт. През юни смъртността станала двойно по-висока от съответната статистика за предходните пет години, а през юли – четири пъти повече.
Наплив на гладуващи от провинцията към градовете
Заради разпространяващите се слухове, че властите ще започнат да раздават храна на гладните, хиляди хора се втурнали от провинцията към градовете. В градовете действително имало хранителни запаси. И ако били взели решение да се хранят гладуващите безплатно, тогава много хора биха могли да бъдат спасени. Но администрациите на Калкута и други градове в началото не предприели никакви значителни мерки, за да помогнат на гладуващите.
Бежанци от Бирма, 1942 г. Снимка: Уикипедия
По улиците на градовете се формирала цяла армия от мъже, жени и деца, просещи милостиня и изтощени до краен предел. Много от тях се разделяли с живота си буквално пред вратите на оборите, в които запасите от ориз били държани под ключ.
Бедните в Индия били свикнали да се примиряват с всяко нещастие, което ги сполети. Принципите на индийската религия обещавали на нещастниците по-добро прераждане в следващия живот, ако те не навредят на кармата си и не прибягнат до насилие и бунт в настоящия си живот.
По времето, когато гладуващите достигали града, повечето от тях, поради недохранване, изпадали в състояние на дълбока апатия, характерна за хората, които изпитват продължителен глад.
Смъртността в Бенгалия достига своя връх през декември 1943 г. По това време болестите, които обикновено съпътствали масовия глад, холерата, варицелата и маларията, внесени от бежанците от Бирма, получили широко разпространение.
По това време властите все пак започнали да предприемат някои мерки, опитвайки се да спрат масовата смърт на хората. Но тези действия се оказали закъснели, недостатъчни и фрагментирани. Ефективността на тези мерки била значително затруднена от очакването на японската инвазия в Бенгалия. Приоритетното направление в доставките на храни било осигуряването на продоволствия за работниците от отбранителните предприятия.
Семейство на тротоара в Калкута по време на бенгалския глад през 1943 г. Снимка: Уикипедия
Комисия за разследване на причините за глада
Краят на глада настъпил едва след капитулацията на Япония. Още през 1944 г. била създадена комисия, на която британското правителство възложило да установи причините за глада. Според нейните изчисления над 1,5 милиона души са починали от глад в Бенгалия. Въпреки че има всички основания да се смята, че тази цифра е значително по-малка от реалната. Хората, загинали по пътищата, по правило изобщо не се включвали в статистиката.
Изводите, до които стигнала комисията, са, че основната причина за покачването на цените на храните не е толкова недостигът на храна, колкото паническите слухове и закупуването на храна от спекулантите. Недостигът на ориз се компенсирал от доставките на пшеница. Но поради цените, надути от спекулантите, запасите от налична храна не отивали при гладуващите, които нямало с какво да платят за това.
В историографията споровете за причините за глада и ролята на различните фактори, довели до тази хуманитарна катастрофа, продължават и до днес.
Мнозина в детството си са се възхищавали на малкия Маугли, който израснал сред глутница вълци и станал водач на джунглата. Децата са си мечтали да повторят съдбата му. Но малцина знаят, че история като тази на Маугли се е случила в реалния живот – с едно индийско момче, живяло през 19 век.
В историята на Индия е имало много диви деца, открити от хора, след като са били отгледани от ранна възраст от животни – пантери, кучета и дори птици. Вълчото момче Дина Саничар е може би най-известният от тях и се предполага, че точно той е прототипът на Маугли.
Саничар 1889-1894, снимка: Уикипедия
През 1872 г. група ловци на територията на съвременната държава Утар Прадеш намерили диво момче в джунглата, близо до град Минспури, което се движело с вълча глутница. То се придвижвало само на четири крака и навсякъде следвало вълците. Ловците били изненадани от гледката и били решени на всяка цена да отделят момчето от животните. Когато цялата глутница влязла в бърлогата, те запалили огън отпред. След като вълците и момчето излезли оттам, ловците убили вълците и взели детето със себе си.
Мъжете завели момчето в сиропиталището в Секандра, където било покръстено и му дали името Саничар, което означва „събота“ на урду, в чест на деня от седмицата, когато бил приет в сиропиталището. Саничар донесъл само главоболия на персонала на приюта. Момчето, което изглеждало на около шест години, било с много нисък интелект. Отец Ерхарт, началник на сиропиталището, твърдял, че момчето е „несъмнено имбецилно или идиот“, въпреки че според него Саничар понякога „показва признаци на разум и може да бъде наистина разумен“. Независимо от това, въпреки всички усилия на възпитателите, Саничар никога не се научил да говори, чете и пише.
Известният детски психолог Уейн Денис цитира множеството му странни психологически черти в статията си през 1941 г в Американският вестник по психология „Значението на дивия човек“, посветена на Саничар. Денис кометира, че дивото дете живеело подредено и ядяло това, което цивилизованият човек смятал за отвратително. Според Денис, дивите деца не усещали топлина и студ и не се привързвали към хората.
Саничар комуникирал с останалите, използвайки животински звуци и продължавал да се движи на четири крака, въпреки всички усилия да го научат да ходи на два крака. Имал мускулесто телосложение.
С течение на времето Саничар успял да се научил как да ходи на два крака и дори да обличал дрехи, но ги мразел, затова ги хвърлял при първа възможност и продължавал да ходи гол.
Когато дивото момче за пръв път пристигнал в приюта, той отказал да яде готвена храна, като се съгласил да приема единствено сурова, сложена на земята и редовно точел зъбите си върху костите. Независимо от това, въпреки оскъдността на човешки качества, Саничар успял да се сприятели с друго момче. Приятелят му също бил отгледан от животни, така че децата се разбирали добре. По-големият дори научил по-малкия да пие от чаша. Тъй като момчетата израснали в дивата природа, и двамата изпитвали еднакви затруднения в общуването с хората, тази жалка прилика станала причина за тяхното приятелство.
Един от малкото човешки навици, които Саничар успял да придобие, било пушенето. Впоследствие експертите, които изследвали момчето вълк, вярвали, че именно заради тютюнопушенето той е развил туберкулоза.
През годините, прекарани с хората, Саничар дори външно не успял да придобие напълно човешки черти. Бил напрекъснато нащрек, ръстът му бил много малък, зъбите му били необичайно големи и челото му било ниско. Височината му била едва 150 см. След като прекарал по-голямата част от детството си с вълци, той се чувствал като непознат сред хората и смятал, че е принудително държан далеч от дома.
Дина Саничар умира от туберкулоза през 1895 година, когато бил на 29 години.
Приблизително на същите години, когато бил открит Дина Саничар, в Индия били намерени още четири диви деца. Един от най-известните е случаят с две момичета, Амала и Камала. Те били взети от глутница вълци през 20-те години. Тези, които ги намерили, твърдели, че момичетата консумирали само сурово месо, ходели на четири крака и виели на луната.
Именно индийските истории за диви деца са вдъхновили Ръдиард Киплинг да напише „Книгата за джунглата“, която разказва историята и приключенията на Маугли. Книгата на Киплинг е публикувана 20 години след като бил намерен Дина.
Самият автор никога не е споменавал, че създаването на Маугли е вдъхновено от Дина Саничар. Има както ясни прилики, така и разлики между Маугли и Дина.
За разлика от Маугли, Дина Саничар не е напуснал джунглата по собствена воля и въпреки всички усилия на хората за него, той не могъл да стане напълно човек.
Дина така и не успял да се почувства комфортно в човешкото общество. В известен смисъл той останал в джунглата до края на живота си. Може би е било по-добре Дина да продължи да живее там.
Историите за дивите индийски деца особено очаровали колонизаторите, чиито мисионери, войници и писатели били изправени пред въпроси за личността, докато подчинявали хората на колонията. Британската мания изглежда имала две форми: някои били очаровани от идеята и я романтизирали, докато много други искали да я реформират. Ръдиард Киплинг, живял дълги години в Индия, попаднал в първата група. Известно време след откриването на Саничар Киплинг пише любимата детска история „Книга за джунглата“, в която момчето Маугли се скита в индийската гора и е осиновено от животни, което кара някои да предполагат, че точно Саничар е вдъхновението на Киплинг. Това е фантазия за възстановяване на изгубена връзка с природния свят и за края на човешката изолация. Надзорника на Саничар, отец Ерхард, попаднал в лагера на „реформаторите“, като внимателно планирал целия „прогрес“ на Саничар.
Може би най-известният западен детски мит е митът за Ромул и Рем, близнаците, които били изоставени на брега на река Тибър, откърмени и отгледани от вълци, а по-късно се върнали в цивилизацията, за да основат Рим, така наречения епицентър на цивилизацията. Но историята на Саничар е инверсията на този разказ от диво към благородство. Неговата история разкрила, че може да се изведе момчето от гората, но не може да се извади гората от момчето. Саничар и почти всички диви деца никога не успели да се интегрират напълно в обществото, а съществуват някъде нещастно в него.
Голямата част от пропастта между дивата природа и цивилизацията е свързана с езика. Саничар така и не се научил да говори. Дивото дете предлага на изследователите резултатите от това, което – ако бъде проектирано – би било варварски експеримент в изследването на човешкото развитие. По-късно изследователите ще разберат, че има „критичен период“ за изучаване на езика. Ако го пропуснете, никога няма да го разберете напълно. Ноам Чомски не би публикувал своите забележителни Синтактични структури, където теоретизира, че езикът е от основно значение за човешкия опит. Ако хората без език бъдат изоставени на остров, казва Чомски, след поколение или две, те биха създали собствен език. Саничар може да не е говорил бъдещия си майчин език, но както Лусиен Малсън пише в книгата по психология Вълчи деца, той използвал други, „ по-груби, по-малко човешки“ форми на комуникация, които често били излияния на нетърпение и ярост. Всъщност много от тези деца, отглеждани от животни, били възприели начините на комуникация на родителите си животни: лай, вой, ръмжене и нападки.
Западна Европа в периода след падането на Римската империя – 476 г., до Х век била осеяна със селца, феодални замъци, манастири и малки селища около тях. Това били, общо взето, населените места. Но след това, към ХІ век, ситуацията коренно се променила: бързо започнали да се разрастват градовете. Разбира се, те съществували и преди, като наследници на римските, макар повече или по-малко разрушени и западнали. Венеция, например, Марсилия, Лион... И все пак, този процес станал особено забележим именно през ХІ век. Каква била причината?
За начало нека се замислим къде е било най-вероятно да се образуват градски селища. Къде биха могли да се насочат по-големи групи хора? Определено такива места били манастирите – където можело да бъдат нахранени, стоплени, да получат милостиня. Занаятчиите пък, за да намерят приложение на своите умения, се заселвали при замъците на сеньорите или образували ядрата на малки селища по кръстопътищата. Чуждестранните търговци в търсене на райони за продажба на своите стоки се отправяли към пристанищата, откъдето продължавали по „сините“ пътища на реките.
Особено често мястото за строеж на средновековен град бил районът около замъка на феодала. Владетелят пък се ангажирал да осигури на своите „гости“ надеждна защита в замяна на редовни данъци. В същото време селянинът можел да осигури прехрана не само на своето семейство и на господаря-земевладелец, но и на редица занаятчии. Това се дължало, наред с други неща, също и на техническииновации: използването вече на хамут и колесен плуг, подковаване на конете,земеделската система „триполие“ (с угар и презимуване на културите).
За да се решат обаче селяните да напускат селата си, била необходима някаква сила на „натиск“. Такава сила станал недостигът на земя. Именно това ги карало да напускатродните си краища и да търсят нови професии, каквито били занаятите. (Крепостничеството се развива по-късно). Така постепенно се раждали нови селища, възниквали още градове.
За да осигури хляб за себе си, феодала и занаятчиите, трудолюбивият селянин имал нужда от спокойствие вработата. Тоест, никой не трябвало да пречи на труда му, да го напада или прогонва от земята. Така още една причина за растежа на градовете било формирането на слой от военнослужащи, които биха могли да отблъснат атаките на неканени гости.
Несъмнено възходът на търговията също допринесъл за появата на градовете. Те се превръщали в икономически, търговски и индустриални центрове. От една страна, оказвали влияние върху „политиката“ на региона, а от друга, били зависими от феодалите или манастирите. И благосъстоянието на градовете до голяма степен се определяло от способността на техните жители да намерят баланс между тези компоненти. В историята на средновековния град винаги се вплита противопоставянето му на диктатурата на сеньора-земевладелец. Обикновено занаятчиите просто купували правата си от феодала. Но понякога сеньоритенямали желание да се разделят със своите привилегии. И тогава избухвала борба. Силните градове по правило се освобождавали отвластта на феодалите или манастирите. В Северна Италия и във Франция свободните градове се наричали комуни. Не всички градски селища обаче имали право на самоуправление. В някои от тях свободните местни жители се примирявали с факта, че собственикът на земя в града е синоним на власт.
По това време имало поговорка: „Градският въздух прави човека свободен“. И наистина, с времето се възприело правилото, че избягал крепостен селянин, който прекара в града една година и един ден, без да бъде заловен, става свободен.
Основните занимания в средновековния град били занаятите и търговията. Занаятчиите обикновено живеели в къщи към своите работилници, където сезанимавали с производството на различни изделия. Майсторът управлявал всичко. За да стане такъв, било необходимо калфата – който бил едно стъпало над чирака, да създаде изделие, което да доказва професионализма му. След това било необходимо да се организира много скъп празник за останалите майстори. Това не било по силите на всеки. Затова и занаятчиите рядко преминавали от калфи къммайстори. Но, ако калфатабил син на майстор или се оженел за дъщеря му, неговите шансове значително се увеличавали.
Майсторите от една и съща професия се наричали „братя“ и обикновено живеели на една и съща улица. Обединени в „цехове“, те внимателно се наблюдавали взаимно,диктували дисциплината и осигурявали контрол върху качеството на стоките. Солидарността на цеха, която позволявала да се спазват определени стандарти, в началото имала положително въздействие. Но към края на Средновековието именно наличието на цехове затруднявало развитието на индустриалното производство.
Средновековните търговци също се обединявали – те организирали гилдии. През ХІV век северно-германските търговци се съюзили в търговско-политически съюз, който останал в историята като „Ханза“. Чуждестранните ханзейски кантори се намирали в някои от най-големите градове: Брюж, Берген, Велики Новгород и Лондон.
Карта на Ханзата, показваща основните ханзейски градове. Източник: Уикипедия.
Ръстът на стоковото производство постепенно превърнал средновековните градове в центрове на търговията не само със съседни села и феодални замъци, но също и с други градове и дори с държави. По-специално, по Средиземно море венецианските и генуезките търговци търгували със Сирия и Египет, а по Черно море – с Крим и Кавказ.
Разцветът на търговските връзки довел пък до появата на банки. И ако в началото „банко“ (пейка – итал.) представлявало обикновена скамейка със седнали върху нея лихвари и сарафи (обменители на валута), презХІІІ и ХІV с активното участие на Ордена на тамплиерите „банките“ се превърнали в организации, които давали заеми даже на крале. Естествено, някои крале смятали просто за глупаво да връщат взетите пари – така, например, фалирали Фугерите. Така лихварите-банкери разбрали, че трябва да вземат политическата власт, за да си осигурят връщането на дадените кредити веднъж завинаги. И на хоризонта се появили тъмните облаци на революциите. Но това е вече друга история…
