Точната дата на раждане на Нел Гуин е неизвестна, но се смята, че е родена през февруари 1650 г. в Херефорд или в Лондон.

Неин баща е капитан Томас Гуин, който приключил дните си в затвора за длъжници в Оксфорд. Майката на Нел, известна като „мадам Гуин“, живеела с дъщерите си Нел и Роуз в Лондон, където имала „увеселително заведение“ (иначе казано, публичен дом), като по този начин изкарвала прехраната си. Момичетата работели в това заведение, като сервирали силни напитки на гостите. Освен това Нел продавала на улицата риба, зеленчуци и стриди, слугувала по къщите като камериерка и чистела пепелта от печките и камините.

Тя била забелязана от някакъв мъж на име Дънкан, който наел апартамент за момичето и й намерил работа – продавачка на портокали в Кралския театър „Дръри Лейн“. През този период, известен като Реставрацията на Стюартите, театрите отново били отворени (преди възцаряването на Чарлз II те били закрити по заповед на Оливър Кромуел). Освен това, на жените за пръв път било позволено да се появяват на сцената.

Чаровната и палава Нел толкова се харесала на посетителите на театъра и неговите ръководители със своите шеги и закачки, докато разнасяла портокали, че скоро й предложили да се пробва като актриса; нищо, че не знаела да чете и пише. Но притежавала невероятен комичен талант, както и необикновена красота: наситено кестенява коса с червеникав примес, светлокафяви очи, правилни черти на лицето и фини глезени. На сцената младата Гуин блестяла: специално за нея пишели роли, а в дните на нейните представления билетите се разграбвали за броени минути.

През 1667 г. любовник на младата актриса станал Чарлз Саквил, английски придворен и поет. Според слуховете, Саквил искал да намери нова любовница на краля, тъй като дотогавашната – Барбара Вилерс, известна със своя избухлив нрав, по това време вече отегчавала Чарлз II.

Лична среща между Нел и краля се случила година по-късно: те седели в съседни ложи в театър „Линкълнс-ин-Филдс“, където Чарлз я забелязал. Той я поканил да вечеря с него и брат му Джеймс. В края на вечерята се оказало, че нито кралят, нито брат му носят пари, за да платят, и Нел трябвало да уреди сметката от своя джоб. Но именно този епизод поставил началото на романтичната им връзка. 

Чарлз II, известен сред народа с прякора си „веселият крал“, бил известен женкар, прочут с разпуснатия си нрав. Вероятно поради тази причина връзката с момиче от народа, известна актриса, което харесвало празните безгрижни забавления, се оказало съвсем по вкуса на монарха. Освен това, за разлика от останалите фаворитки на Чарлз, които дотогава наброявали вече над дузина, Нел въобще не се интересувала от политика и не претендирала за титли и звания.

Почти едновременно с появата на Нел в живота на краля, на хоризонта се появила и друга дама – французойката Луиз Кероал. За разлика от Нел, която хората обичали заради добрия й характер, отличното чувство за хумор и всякаква липса на снобизъм, Кероал била презирана: чужденка, която френският крал изпратил в Англия с цел да привлече симпатиите на английския монарх. Надменна и горделива жена, алчна за власт, тя била изключително непопулярна както в двора, така и в очите на широката публика.

Тези две напълно различни жени се борели за вниманието на краля, дразнели се взаимно, измисляли си обидни прякори и всякак си съперничели за неофициалното звание „главна фаворитка“. Независимо от това, благоприличието се спазвало: периодично се срещали на чай или на карти. Разликата в отношението на народа към тях обаче била твърде явна. Когато един ден Нел преминавала по площада с каретата си, тя била нападната от ядосана тълпа – хората смятали, че вътре е Луиз Кероал. Нел погледнала през прозореца, за да покаже на нападателите си кой е в каретата, и извикала: „Моля, бъдете спокойни, аз съм  протестантската развратница!“, намеквайки, че Кероал е католическата.

През 1670 г. Нел родила син, който бил кръстен Чарлз, на баща си. Тя продължила да играе в театъра и след раждането на детето, което било доста рядко и уникално явление за кралска фаворитка. Последният й сезон се състоял през 1671 г., след което тя не се върнала повече към актьорството, предпочитайки да напусне  върха на славата. Освен това, отново била бременна. В края на 1671 г. се ражда вторият син от краля – Джеймс.

Нел се настанила в дом на улица „Пел Мел“ №79 в Лондон, който й бил подарен от краля. Там тя била домакин на приеми и вечери, където нейни приятели и известни гости прекарвали времето си в карти и танци.

Нел била напълно доволна от своя живот и не настоявала за специални привилегии от краля, но искала да осигури достойно бъдеще на децата си. През 1676 г. Чарлз по нейна молба дал на по-големия й син титлите барон Хедингтън и граф Берфорд. Предполагало се, че и по-малкият – Джеймс, ще ги получи, но на 10-годишна възраст момчето умряло от заболяване във Франция, където учело.

 Чарлз подарил на Нел и сина им Чарлз и друг дом, разположен близо до замъка Уиндзор, кралската резиденция. Нел била голяма ценителка на всичко красиво, събирала картини и предмети на изкуството, харчела огромни пари за дрехи, деликатеси и мебели. Едно от най-екстравагантните неща било леглото й, изработено от чисто сребро. 

Разходите й били огромни, както и нейните дългове. На смъртния си одър Чарлз II заклел брат си Джеймс да се грижи за любимата му и да не я оставя да „гладува“. Той изпълнил молбата му и платил всички сметки на фаворитката.

Чарлз умрял на 6 февруари 1685 г. Нел го надживяла с малко и починала на 14 ноември 1687 г. на 37-годишна възраст. Тя завещала богатството си почти изцяло на единствения си оцелял син Чарлз – но отпуснала определена сума за бедните и да изплати дълговете на онези, които заради това били зад решетките (вероятно в памет на баща й, който починал в дълговия затвор). Погребението се състояло в църквата „Св. Мартин“ на 17 ноември 1687 г. Много хора дошли да се сбогуват със знаменитата „блудница“, както Нел наричала сама себе си.

Историята на Нел Гуин е класическа приказка „от калта на трона“: бедна красавица намира своя „принц“, който я заобикаля с любов и разкош. И ако Пепеляшка от приказката е живяла в Англия през 17 век, тогава тя определено щяла да се казва Нел Гуин.

Мнозина в детството си са се възхищавали на малкия Маугли, който израснал сред глутница вълци и станал водач на джунглата. Децата са си мечтали да повторят съдбата му. Но малцина знаят, че история като тази на Маугли се е случила в реалния живот – с едно индийско момче, живяло през 19 век.

В историята на Индия е имало много диви деца, открити от хора, след като са били отгледани от ранна възраст от животни – пантери, кучета и дори птици. Вълчото момче Дина Саничар е може би най-известният от тях и се предполага, че точно той е прототипът на Маугли.

През 1872 г. група ловци на територията на съвременната държава Утар Прадеш намерили диво момче в джунглата, близо до град Минспури, което се движело с вълча глутница. То се придвижвало само на четири крака и навсякъде следвало вълците. Ловците били изненадани от гледката и били решени на всяка цена да отделят момчето от животните. Когато цялата глутница влязла в бърлогата, те запалили огън отпред. След като вълците и момчето излезли оттам, ловците убили вълците и взели детето със себе си.

Мъжете завели момчето в сиропиталището в Секандра, където било покръстено и му дали името Саничар, което означва „събота“ на урду, в чест на деня от седмицата, когато бил приет в сиропиталището. Саничар донесъл само главоболия на персонала на приюта. Момчето, което изглеждало на около шест години, било с много нисък интелект. Отец Ерхарт, началник на сиропиталището, твърдял, че момчето е „несъмнено имбецилно или идиот“, въпреки че според него Саничар понякога „показва признаци на разум и може да бъде наистина разумен“. Независимо от това, въпреки всички усилия на възпитателите, Саничар никога не се научил да говори, чете и пише.

Известният детски психолог Уейн Денис цитира множеството му странни психологически черти в статията си през 1941 г в Американският вестник по психология „Значението на дивия човек“, посветена на Саничар. Денис кометира, че дивото дете живеело подредено и ядяло това, което цивилизованият човек смятал за отвратително. Според Денис, дивите деца не усещали топлина и студ и не се привързвали към хората.

Саничар комуникирал с останалите, използвайки животински звуци и продължавал да се движи на четири крака, въпреки всички усилия да го научат да ходи на два крака. Имал мускулесто телосложение.

С течение на времето Саничар успял да се научил как да ходи на два крака и дори да обличал дрехи, но ги мразел, затова ги хвърлял при първа възможност и продължавал да ходи гол.

Когато дивото момче за пръв път пристигнал в приюта, той отказал да яде готвена храна, като се съгласил да приема единствено сурова, сложена на земята и редовно точел зъбите си върху костите. Независимо от това, въпреки оскъдността на човешки качества, Саничар успял да се сприятели с друго момче. Приятелят му също бил отгледан от животни, така че децата се разбирали добре. По-големият дори научил по-малкия да пие от чаша. Тъй като момчетата израснали в дивата природа, и двамата изпитвали еднакви затруднения в общуването с хората, тази жалка прилика станала причина за тяхното приятелство.

Един от малкото човешки навици, които Саничар успял да придобие, било пушенето. Впоследствие експертите, които изследвали момчето вълк, вярвали, че именно заради тютюнопушенето той е развил туберкулоза.

През годините, прекарани с хората, Саничар дори външно не успял да придобие напълно човешки черти. Бил напрекъснато нащрек, ръстът му бил много малък, зъбите му били необичайно големи и челото му било ниско. Височината му била едва 150 см. След като прекарал по-голямата част от детството си с вълци, той се чувствал като непознат сред хората и смятал, че е принудително държан далеч от дома.

Дина Саничар умира от туберкулоза през 1895 година, когато бил на 29 години.

Приблизително на същите години, когато бил открит Дина Саничар, в Индия били намерени още четири диви деца. Един от най-известните е случаят с две момичета, Амала и Камала. Те били взети от глутница вълци през 20-те години. Тези, които ги намерили, твърдели, че момичетата консумирали само сурово месо, ходели на четири крака и виели на луната.

Именно индийските истории за диви деца са вдъхновили Ръдиард Киплинг да напише „Книгата за джунглата“, която разказва историята и приключенията на Маугли. Книгата на Киплинг е публикувана 20 години след като бил намерен Дина.

Самият автор никога не е споменавал, че създаването на Маугли е вдъхновено от Дина Саничар. Има както ясни прилики, така и разлики между Маугли и Дина.

За разлика от Маугли, Дина Саничар не е напуснал джунглата по собствена воля и въпреки всички усилия на хората за него, той не могъл да стане напълно човек.

Дина така и не успял да се почувства комфортно в човешкото общество. В известен смисъл той останал в джунглата до края на живота си. Може би е било по-добре Дина да продължи да живее там.

Историите за дивите индийски деца особено очаровали колонизаторите, чиито мисионери, войници и писатели били изправени пред въпроси за личността, докато подчинявали хората на колонията. Британската мания изглежда имала две форми: някои били очаровани от идеята и я романтизирали, докато много други искали да я реформират. Ръдиард Киплинг, живял дълги години в Индия, попаднал в първата група. Известно време след откриването на Саничар Киплинг пише любимата детска история „Книга за джунглата“, в която момчето Маугли се скита в индийската гора и е осиновено от животни, което кара някои да предполагат, че точно Саничар е вдъхновението на Киплинг. Това е фантазия за възстановяване на изгубена връзка с природния свят и за края на човешката изолация. Надзорника на Саничар, отец Ерхард, попаднал в лагера на „реформаторите“, като внимателно планирал целия „прогрес“ на Саничар.

Може би най-известният западен детски мит е митът за Ромул и Рем, близнаците, които били изоставени на брега на река Тибър, откърмени и отгледани от вълци, а по-късно се върнали в цивилизацията, за да основат Рим, така наречения епицентър на цивилизацията. Но историята на Саничар е инверсията на този разказ от диво към благородство. Неговата история разкрила, че може да се изведе момчето от гората, но не може да се извади гората от момчето. Саничар и почти всички диви деца никога не успели да се интегрират напълно в обществото, а съществуват някъде нещастно в него.

Голямата част от пропастта между дивата природа и цивилизацията е свързана с езика. Саничар така и не се научил да говори. Дивото дете предлага на изследователите резултатите от това, което – ако бъде проектирано – би било варварски експеримент в изследването на човешкото развитие. По-късно изследователите ще разберат, че има „критичен период“ за изучаване на езика. Ако го пропуснете, никога няма да го разберете напълно. Ноам Чомски не би публикувал своите забележителни Синтактични структури, където теоретизира, че езикът е от основно значение за човешкия опит. Ако хората без език бъдат изоставени на остров, казва Чомски, след поколение или две, те биха създали собствен език. Саничар може да не е говорил бъдещия си майчин език, но както Лусиен Малсън пише в книгата по психология Вълчи деца, той използвал други, „ по-груби, по-малко човешки“ форми на комуникация, които често били излияния на нетърпение и ярост. Всъщност много от тези деца, отглеждани от животни, били възприели начините на комуникация на родителите си животни: лай, вой, ръмжене и нападки.

Автор: Десислава Михалева

Фердинанд Уолдо Демара, известен като Фред, е роден в Лорънс, Масачузетс през декември 1921 г. Семейството му било доста заможно, когато се родил, но баща му загубил много пари в Голямата депресия и трябвало да се преместят в беден квартал. Едно от най-впечатляващите преживявания в младия живот на Фред било, когато той убедил местен собственик на сладкарница да му даде безплатни шоколади. Друг път намерил чифт изкуствени крака в кошче за боклук и ги заровил в снега край пътя, оставяйки да стърчи само част от тях. Забавлявал се от реакциите на преминаващи шофьори.

На шестнадесетгодишна възраст Фред бяга от дома си. Заминава за Род Айлънд. В този малък град имало цистерциански манастир и младият Фред Демара се присъединил като послушник. След четири години Фред си тръгнал. Игуменът на манастира смятал, че е по-подходящ за светски живот, вместо да живее в съзерцание. При предстоящата война се записал в американската армия. Фред установил, че армията е още по-неподходяща и от манастира, и след една година дезертирал. Като дезертьор той за първи път приема фалшива самоличност – тази на армейския му приятел Антъни Игнолия.

Под това име се присъединил към американския флот. Обучавали го за болничния корпус, но когато осъзнал, че това означава да служи на фронтовите линии, се опитал да подправи пълномощията, които щели му позволят да се запише за обучението за офицери. Разкриват фалшификацията му и отново е принуден да бяга. Връща се към монашеския живот в цистерцианския манастир в Луисвил, Кентъки, този път под името Робърт Линтън Френч. Доктор Френч бил реален човек, живеещ в неизвестност, и Фред получил копия на документите си по пощата – свидетелство за раждане, университетски документи и т.н. Като Робърт Френч Фреди пътува до Чикаго и учи философия и етика в университета DePaul. Той се отличавал в следването си, но когато наближило да даде обет, се отказал.

Появява се отново в Ери, Пенсилвания, като преподава психология в университета, след което се преместил в Лос Анджелис, където прекарал известно време като санитар в санаториум. Използвайки името и пълномощията на Френч, си намерил друга работа като преподавател по психология в университета във Вашингтон. Той се сприятелил с местния шериф Франк Тамблин. Шериф Тамблин го направил специален заместник, а Фред изнасял речи в подкрепа на кандидатурата на шерифа за преизбирането му. Но един ден шерифът се появил със заповед за ареста на Фред. На гарата двама агенти на ФБР го причакали, идентифицирайки го като дезертьор.

След като бил освободен от затвора, Фред се завърнал у дома за известно време. Този път решил да стане биолог в Кентъки на име д-р Сесил Хаман. Под това име Фред си намерил работа в Масачузетската очна клиника, свързана с Харвардската болница. После решава да напусне Бостън и се насочва на север към Алфред, Мейн.

В Мейн се връща към религиозния живот. Този път това било като част от преподавателска дейност. Братята били щастливи да посрещнат в стадото такъв „висококвалифициран“ човек. Историята се появява в местните вестници, нещо, което станало истинска катастрофа за Фред. Ученик на истинския д-р Хаман прочел историята и се обадил на преподавателя си. За щастие д-р Хаман не бил инициативен човек и не предал Фред на властите.

Фред свършил много добра работа за Братята по време на престоя си при тях – помагал им да се ориентират в бюрокрацията, за да се регистрират като американски колеж. Преди да даде обетите си, бил изпратен в Ню Брансуик в Канада да учи богословие. Там се сприятелява с местния личен лекар, човек на име Джоузеф Сайър. Фред твърди, че са се сприятелили, когато д-р Сайър лекувал монах от артрит. Той бил чул, че Фред е бил биолог, преди да стане монах, и се допитал до него за лечението. Фред бил прочел за пчелната отрова, която се използва за лечение на артрит в медицинско списание, и предложил метода. Когато Фред тръгнал за Мейн, д-р Сайър го помолил да вземе документите му със себе си. Д-р Сайър се надявал да получи американски медицински лиценз, в замяна на канадския.

Когато Фред се завръща в Мейн, открива, че братята са получили хартата на колежа, но не бил избран за ръководител на колежа. Ядосан, той „взел назаем” един от автомобилите им, пътувал до Бостън и взел автобуса обратно до Ню Брансуик. Там Фред кандидатствал за флота и се записал като морски хирург, използвайки пълномощията на д-р Сайър. През пролетта на 1951 г. бил назначен във военноморска база в Халифакс за два месеца и през юни Фред Демара отплава на Каюга.

Задълженията на Фред на кораба варирали от рутинни лечения и диагнози до малки процедури като премахване на болен зъб на капитана. Фред никога преди не се бил занимавал със стоматология, така че излекувал капитана, след като набързо прочел за процедурата. Най-голямото му изпитание било, след като корабът пристигнал в Корея. Корейски кораб докарал трима ранени мъже на борда. Единият от тях имал куршум в гърдите близо до сърцето и Фред трябвало да го оперира. Знаел, че условията са далеч от идеалните. Корабът нямал апаратура за стерилизация на инструментите, без значение, че никога не е оперирал досега. И все пак се съгласил – разчитайки на принципа „колкото по-малко реже, толкова по-малко ще шие след това“. Операцията била успешна и животът на корейския войник бил спасен.

Когато Фред слязъл на брега в Корея, той бил ужасен от условията и липсата на медицинска грижа. Неговата солидна християнска благотворителност го принудила да направи нещо и получил разрешение от капитана да работи доброволно с тях. Скоро станал добре известен с това и когато местен военен командир лично го похвалил, корабният радиоофицер решил да напише за случващото се до щаба. Фред се опитал да го откаже от тази идея, но не настоявал много, тъй като споменаването в депешите било сериозна чест. Историята на офицера, която включвала драматичен преразказ на операцията на палубата на кораба, привлякла вниманието на медиите и била предадена на вестниците. Истинският д-р Сайър бил много изненадан да прочете за геройствата си и веднага се свързал с властите. Скоро капитанът на кораба бил известен и въпреки че смятал, че има някаква грешка, бил принуден да изпрати Фред обратно в Канада.

След много ровене канадските власти разкрили истинската му самоличност. Със силната препоръка на капитана му да проявят милост и не желаейки лоша реклама, те решили, че най-простото нещо е да го депортират в Америка.

През 1955 г. в Хюстън, Тексас, Фред се появил отново като д-р Бенджамин Джоунс, професор от Мисисипи. Кандидатства за присъединяване към Департамента за корекции в Тексас, използвайки хитра стратегия. Фред е приет и първоначално е назначен да бъде лейтенант в една от затворническите ферми. Тежките условия на работа на затворниците и откритата бруталност и расизъм на охраната обаче го безпокоят твърде много и той се премества в отдела за отдих в затвора.

Там се справил достатъчно добре, за да бъде назначен за заместник-надзирател на нов затвор („Шамрок“), предназначен да отдели най-жестоките затворници от останалата част от населението. Но всичко се сринало, когато един от затворниците го разпознал от интервюто му в списание LIFE, публикувано след екстрадицията му. Изправен пред шефа си, Фред отрича всичко. Но щом излязъл от полезрението на мъжа, се насочил към стаята си, грабнал всичко, което притежава, качил се в колата си и избягал.

През лятото на 1956 г. Фред слиза от ферибота на остров Норт Хейвън в Мейн. Този път той бил Мартин Годгарт, новият учител в местното училище. Преподавал на момчетата английски и латински, а също така бил активист в местната общност. Хората трудно се доверили на непознат, но скоро става популярен сред тях. Фред вече бил уморен и отново започнал да пие. Един твърде недискретен коментар предизвикал подозренията на местните жители и майката на едно от децата, на които той преподавал, поръчала копие на стар брой на списание LIFE. След като подозренията й били потвърдени, тя подмамила Фред да остави пръстовите си отпечатъци върху чаша и след това ги изпратила на ФБР. На 14 февруари 1957 г. Фред бил арестуван и отведен от острова. За негов късмет съдията му дал само два месеца изпитателен срок за липса на законна учителска лицензия.

През 1980 г. се разболява сериозно и от свещеник става пациент. Умира през 1982 г., на 60 годишна възраст, от усложнения от диабет.

Автор: Десислава Михалева

Рафаел Леонидас Трухильо е роден в бедно многодетно семейство на 24 октомври 1891 г. Получил минимално образование. За да си изкарва хляба, се заемал с всякаква работа, включително дребни кражби. На 16-годишна възраст успял да си намери работа като телеграфист.

През първата четвърт на 20 век територията на Доминикана била под политическото и икономическо влияние на САЩ. Американски компании контролирали износа на дървен материал и захарна тръстика, а американски офицери обучавали въоръжените сили, за да укротяват недоволните местни жители – Националната гвардия. Трухильо встъпва в нея през 1918 г.
     Американският журналист У. Крем в книгата си „Демокрация и тирания в Карибите“ описва бъдещия диктатор по следния начин: „В нормални времена Трухильо вероятно щеше да свърши живота си на бесилката или просто с куршум в главата като неизвестен селски бандит – но американската намеса отвори широки възможности именно за такива хора“.

В средата на 20-те години, след като американците напуснали, поне официално, Доминикана, Трухильо продължил военната си кариера. След като завършва офицерското училище, той е произведен в капитан, по-късно става началник на щаба на въоръжените сили.   

На изборите през 1930 г., резултатите от които били фалшифицирани, Рафаел Трухильо става президент на Доминикана. Той въвел режим на военна диктатура, който бил наречен „епохата на Трухильо“. За 31 години диктаторът бил избиран четири пъти с „единодушна подкрепа“ на избирателите – едва през 1952 г. брат му Хектор поема поста президент. В действителност, разбира се, курсът на Хектор не бил различен от този на брат му – всички решения вземал от Рафаел, който по това време бил министър на отбраната… 

Още от първите дни на управлението си Трухильо действал като бездушен тиранин: демократичните институции били потиснати, армията и полицията били изцяло подчинени на волята на диктатора. Опозицията била смачкана: по заповед на президента противниците на режима били хвърляни на акулите в морето, изтезавали ги и разстрелвали. „Всеки, който не ми е приятел, е мой враг и затова ще си плати“ – това била логиката на доминиканския лидер. Десетки хиляди хора станали жертва на режима. 

Диктаторът подкрепял произвола на американските компании, които експлоатирали природните и човешките ресурси на страната. Данъкът върху корпоративния доход в Доминиканската република бил най-нисък. Освен това, цялото производство било в ръцете на американците. Трухильо обслужвал техните интереси като марионетка – в замяна Щатите не се месели във вътрешната му политика.

Трухильо определял комунистите като едни от най-опасните си врагове. Сред най-известните жертви на режима бил лидерът на комунистическото движение в Доминиканската република Фреди Валдес. През 1950 г. той бил арестуван и екзекутиран след жестоки изтезания.

Подобно на много диктатори, Трухильо бил суетен. Освен най-високите официални звания в страната, той имал и всякакви титли: „Благодетел на отечеството“, „Възстановител на независимостта“, „Освободител на нацията“, „Покровител на изящните изкуства и литературата“, „Пръв студент“, „Пръв лекар“, „Пръв доктор на науките“…

През октомври 1937 г. правителството на Трухильо нарежда да бъдат масово преследвани и убивани хора от хаитянски произход. Това решение било резултат от новините от Европа, където нацистите дошли на власт и увеличавали силата си. По образ и подобие на Хитлер, Трухильо решил да „прочисти“ доминиканския народ от хаитяните, които идвали на работа в Доминиканската република и „отнемали хляба“ на коренното население.

Повече от 20 хиляди хаитяни станали жертви на репресии. Клането било наречено „магданозено“: доминиканската полиция искала от човека да произнесе испанската дума магданоз (исп. – perejil) и по произношението преценявали откъде е родом. Хаитяните бивали убивани на място. След като научила за това, световната общност поискала възмездие. Трухильо се измъкнал с обезщетение от 500 000 долара, което било изплатено на правителството на Хаити.

Обаче на фона на нарастващите антиамерикански настроения в Латинска Америка като цяло и в частност в Доминиканската република, САЩ решили, че рискът от укрепване на опозицията и от нова революция като кубинската е прекалено голям. Бил организиран заговор за елиминиране на Рафаел Трухильо.

Операцията за унищожаване на диктатора била проведена от агенти на ЦРУ. На 30 май 1961 г. кървавият тиранин бил убит в колата си, в която преброили 60 дупки от куршуми. Така се осъществило пророчеството на У. Крем в неговата книга – макар, че Трухильо вече не бил „неизвестен селски бандит“.

След смъртта на Трухильо семейството му се опитвало да запази властта, но безуспешно. Епохата на Трухильо била отминала.