През 1971г. българският изобретател Петър Петров (1919 – 2003) представя прототипа на първия електронен ръчен часовник, носещ името „Пулсар“, но историята му не започва тогава.
Петър Петров е роден на 21 октомври 1919г в село Брестовица. През 1939г се записва в Френския Чуждестранен легион. Заловен е при защитата на Линията Мажино от германците през 1940г. Изпратен е във военнопленнически лагер в Полша. Там престоява 1 година, след което се завръща в България. През 1941г. става офицер от българската армия. Бил е гвардеец на цар Борис III. Прeз 1944г. се мести да живее в Мюнхен за да следва инженерство в Мюнхенския университет.
През 1951г. заминава за Торонто. Там взима участие в проекти за изграждането на американските военно-въздушни бази при Гуус Бей, Лабрадор, Туле и Гренландия. През 1951г. отива в Индокитай, където изгражда мостове и електрически централи. По късно със собственоръчно проектирания катамаран достига до бреговете на Мелбърн, Флорида. Вече САЩ взима участие в космически проекти. Участва и в разработването на първия метеорологичен сателит Нимбус както и на първия комуникационен сателит Телстар и организира свое звено от компанията за работа с полупроводници.
През 1963г. се премества в Хънтсвил. Същата година е извикан от Вернер фон Браун (създателят на мисиите Аполо) в Космически летателен център Маршал за участие в проекта за нова ракета Сатурн5, която е била необходима за мисиите Аполо, а по точно Аполо 4 – 1967г.
Една година след излитането на Сатурн5 с Аполо 4, Аполо 8 достига Луната с екипаж -1968г.
Целта на експедицията е достигане на естествения спътник на Земята, влизане в окололунна орбита, заснемане и набелязване подходящи места за прилуняване на бъдещи мисии, завръщане и приводняване в предварително набелязан район на родната планета. За първи път членовете на Аполо 8 преминават границата на радиационния пояс на Земята и достигайки Луната преминават на орбита около друго космическо тяло.
През същата 1968г. Петров основава компанията Кеър Електрикс, с която разработва първият в света безжичен сърдечен монитор. Година по късно изобретява и първия дигитален ръчен часовник наречен „Пулсар“, който бива представен официално през 1971г.
По онова време „Пулсар“ се продава за 2100 щатски долара за брой.
Ако минавате през Вашингтон можете да видите един от първите произведени дигитални часовника в Смитсоновия институт.
В следващите години създава основите на много от технологиите използвани днес.
Умира на 27 февруари 2003 г. в дома си в Хънтсвил, Алабама на 83 години.
Сред изобретенията му са:
– първия дигитален ръчен часовник,
– първата компютъризирана система за измерване на замърсявания,
– телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити,
– първият в света безжичен сърдечен монитор,
– както и множество други апарати и авторски методи.
Малцина българи днес знаят името на Иван (Джон) Ночев, ръководил инженерния екип, който стои зад подготовката на историческата мисия на НАСА “Аполо” 11. На 20 юли 1969 година Нийл Армстронг, капитан на космическия кораб “Аполо”11 слиза от успешно приземилия се лунен модул “Орел” и правейки първите си стъпки върху лунната повърхност произнася прочутата фраза:
“ …Това е една малка човешка стъпка, но всъщност огромна крачка за човечеството…”
Зад този огромен успех стоят стотици хора, които са изобретили Аполо 11. Малко хора обаче знаят, че заслуга за това има и един българин – карловецът Иван /Джон/ Ночев.
Заслугата на Джон Ночев към това изключително събитие е огромна – негова разработка са уникалните реактивни двигатели, задвижващи модула “Орел”, благодарение на които се осъществява успешно “прилуняването” .
Биография
Иван (Джон) Стефанов Ночев е роден през 1916 година в малкото подбалканско градче Карлово, Пловдивско. Завършва механотехническото училище “Братя Евлоги и Христо Георгиеви” в родния си град, след което работи за кратко в Държавната аеропланна работилница в Божурище.
През 1942 г. заминава на тримесечна специализация в Германия. Още същата година е приет като студент в Берлинската политехника, където се изявява като отличник на випуска. Втората Световна война го принуждава да напусне Германия и той продължава образованието си в Прага.
След 9 септември се завръща в България, но предпочита да замине отново за Виена, за да защити докторската си дисертация като машинен инженер.
Няколко години по-късно окончателно се установява в САЩ – Сан Диего, Калифорния. Работи за гиганта “Дженерал Дайнамикс Корпорейшън”, ангажиран по секретни проекти на НАСА. (Днес корпорацията е един от най-големите световни производители на оръжейни системи и технологии ).
През 60- те години Ночев създава и своя фирма „Лансеа груп“ за авиоинженерство в областта на аерокосмическите изследвания и скоро екипът му е привлечен за работа по засекретени програми на НАСА за полета “Аполо” 11 до Луната.
За заслугите си към НАСА българинът Джон Ночев е удостоен с отличие на Американския конгрес.
След 10 ноември 1989 г. Ночев изявява голямо желание да се върне в България, но внезапно заболяване става причина за смъртта му през 1991г. в Калифорния. На погребението му през пролетта на същата година присъстват трима американски президенти: Роналд Рейгън (негов близък приятел), Дж. Картър и Джордж Буш.
Община Карлово полага усилия да поддържа родната къща на Иван Ночев, а един от кварталите на града носи неговото име.
Октоподите безспорно са едни от най-странно изглеждащите, интересни създания, които обитават морското дъно. За много хора са деликатесна храна, за други – отблъскваща гледка. Истината обаче е, че октоподите са много повече и от двете. Изключително интелигентни и отлични стратези, тези морски създания крият повече тайни, отколкото предполагаме.
Неизвестен за много хора е фактът, че октоподите произлизат от съвсем различен разклон на еволюционната стълбица и притежават различен вид интелигентност от този на бозайниците.
pixabay.com
Също така, те стоят на върха на пирамидата по интелигентност на мекотелите.
Множеството проучвания и експерименти на тези мекотели доказват, че те са способни да съобразяват и пресмятат множество фактори, да се ориентират в лабиринти и да използват различни предмети като инструменти за постигане на целта си.
В по-голяма част от случаите поведението им издава стратегическо мислене, осъзнават себе си като организми и са способни дори на емоционално привързване, и вършене на бели с цел закачка.
А да, и още нещо – октоподите разпознават различните хора!
pixabay.com
Октоподите нямат скелет и въпреки че имат три сърца и девет мозъка, те са изключително пластични, и способни да се провират през миниатюрни отвори.
Две от сърцата при тях наподобяват хриле и изпомпват кръв, а третото е системното сърце, което изтласква кръвта през тялото. Кръвта на октопода съдържа мед, богата е на протеин хемоцианин за транспортиране на кислород.
Благодарение на деветте си мозъка, имат способността да извършват централен контрол върху движението и реакциите си, и локален такъв – всяка една вендуза от пипалата си те могат да задвижат и контролират самостоятелно и отделно от другите.
Освен тази си способност, това причудливо създание може и да ходи по морското дъно, както и на брега, използвайки пипалата си за крака.
pixabay.com
Основната (първична) отбрана на един октопод е да се скрие, или да не се вижда изобщо чрез камуфлаж и мимикрия. Октоподите имат няколко вторични предпазни средства (укрепления, които те използват, след като са били забелязани от хищник). Най-често срещаната вторична защита е бързо бягство. Други защитни сили включват отвличане на вниманието чрез използването на торбички с мастило.
Повечето октоподи могат да изхвърлят голямо количество черно мастило в облак, за да им помогне да избягат от хищниците. Основата на оцветителния агент на мастилото е меланин, който е същият химикал, който дава на хората цвета на косата и кожата. Този облак мастило цели, да се намали ефективността на обонятелните органи, на хищниците, които използват миризма за лов, като акулите.
Прикритието на октопода е подпомогнато от някои специализирани кожни клетки, които могат да променят цвета видимо, непрозрачността и отразителността на епидермиса.
Хроматофорите съдържат жълт, оранжев, червен, кафяв, или черен пигмент; повечето видове имат три от тези цветове, а някои от тях само един два. Други цветни променящи се клетки са светло-отразителните, Иридофорите и белите.
Тази способност да променят цвета си също може да се използва за комуникация или предупреждаване на другите октоподи.
pixabay.com
Октоподите могат да използват мускулите в кожата, за да променят структурата на своята мантия, за постигане на по-голям камуфлаж. Въпреки това в някои видове анатомия на кожата е ограничена до сравнително прости нюанси на един цвят и текстура на кожата. Смята се, че октоподите, които са активни през деня и / или живеят в сложни обитания като например коралови рифове, са се развили по-сложно, отколкото техните нощно-активни и обикалящи пясъци роднини.
pixabay.com
Всички октоподи са отровни, но само синьопръстенните октоподи са смъртоносни за хората.
Октоподите имат сравнително кратка продължителност на живота, като някои видове живеят по-малко от шест месеца. По-големите видове, като гигантския тихоокеански октопод, могат да живеят в продължение на пет години при подходящи обстоятелства. Възпроизвеждането е основната причина за смъртта им: мъжките екземпляри могат да живеят само няколко месеца след чифтосването, а женските умират скоро след като техните яйца се излюпят. Те пренебрегват яденето в едномесечен срок, прекаран в грижи за своите неизлюпени яйца и в крайна сметка умират от глад.
Най-големият представител на семейство Октоподи е Гигантският тихоокеански октопод. Възрастните обикновено тежат около 15 кг, а пипалата достигат до 4,2 метра. Най-големият екземпляр от този вид е с жива маса от 71 килограма.
синьопръстенен октопод – pixabay.com
Ако гледате документалния филм „Октоподът – моят учител“, където Крейг Фостър показва в детайли връзката, която осъществява с женски индивид, ще видите, че макар да не са от най-социалните животни и да прекарват по-голямата част от живота си сами, октоподите имат и игрива – социална страна, при която се наблюдава приповдигнато настроение и желание за игри, и забавление с други морски животни.
Странни на външен вид, с изключително особено поведение и навици, за октоподите се носят множество легенди още от древността – било то за гигантски представители на вида, които покриват огромни територии с тялото си до злонамерени, потапящи кораби октоподи, които всяват страх у мореплавателите.
Истината е, че те не спират да ни изненадват и до днес.
През есента на 1920 г. група християнски проповедници, предимно индийци, направили мисионерско пътуване до района Милнапор в Индия. В едно от далечните села жителите се обърнали към тях с молба да ги избавят от духове или призраци от близката джунгла.
Екипът, воден от преподобния Дж. Сингх, за да не постави под въпрос силата на вярата, отишъл в джунглата. На високо дърво бил построен наблюдателен пункт, откъдето се виждали дупки в земята. Надвечер от една внезапно се появил вълк, последван от втори, трети, техните малки и накрая самият призрак се появил от дупката.
Това наистина било ужасно създание, с ръце, крака и торс като човек. Голяма кръгла глава, лицето също било като човешко, очите му блестели.
Първо, чудовището, облегнало лакти на ръба на дупката, внимателно се огледало наоколо. Но след това скочило на земята и се наредило зад малките. Появил се още един призрак! Бил абсолютно същият като първия, но по-малък. И двамата тичали на четири крака.
Наблюдателите грабнали пистолети и започнали да се прицелват в чудовищата. Сингх, обаче, спрял стрелците. Използвали бинокли и Сингх успял да убеди спътниците си, че това са човешки деца. Ловът бил отменен.
Наемайки нови помощници, Сингх решил да разкопае дупката и да извлече децата от там. При първите удари на лопатите възрастните вълци изскочили от бърлогата: вълчицата веднага била убита, а малките били раздадени като награда. Децата се сгушили до самото дъно на дупката …
След дълги приключения те били отведени в църковното сиропиталище в Миднапор. Били две момичета. Освен Сингх, само съпругата му, която работела там, знаела историята за появата им в сиропиталището.
Децата били много слаби. Освен това, те не разбирали какво и как да ядат, не знаели как да пият от чаши. Те обичали млякото, но можели да го смучат, като бебета, само с помощта на кърпа, чийто край бил натопен в течността.
Намерените деца били изкъпани и подстригани – те започнали да изглеждат съвсем нормално. Сингх сметнал, че по-голямото дете било на осем години, докато по-малкото било на година и половина. Първата нарекли Камала, а втората Амала. Оттогава свещеникът започнал да води подробен дневник, публикуван през 1942 г.
Първоначално момичетата спели много. Но след като се възстановили, след полунощ оставали будни. И двете безстрашно обикаляли по двора на сиропиталището, търсейки вратичка, за да избягат. Изобщо не се страхували от тъмното. Бягали изключително бързо на четири крака – като катерици.
По време на нормално движение те се облягали на коленете, а дланите им били насочени навън. Не можели да стоят изправени на два крака. Отначало ядели и пиели в кучешко-вълча поза. И дори по-късно те не взимали сервираната храна с ръце, а я хващали с уста.
Усещали миризмата на сурово месо в кухнята от 70 метра или повече. Вдигайки носовете си, те всмуквали въздуха точно като вълци или кучета. Веднъж Камала отдалеч се втурва в кухнята с брутално изражение на лицето си и ръмжейки, се опитва да грабне парче месо от масата.
По миризмата те веднага откривали мъртво животно или птица и веднага изяждали лесната плячка. После боледували от изгнилото месо. В крайна сметка тези инфекции стават основната причина за смъртта им. Малката Амала умира първа през септември 1921 г.
Момичетата винаги си избирали най-тъмните места. Виждали по-добре през нощта, отколкото през деня.
През студената зима хората се опитали да ги обличат, но момичетата разкъсвали дрехите на малки парченца веднага щом учителите напуснели стаята. При всяко лошо време те предпочитали да тичат голи, без видимо да изпитват студ.
В жегата кожата на момичетата оставала хладна и гладка. Те не пиели повече течности от обикновено, не се потели. Кожата им никога не се омазнявала и мръсотията не залепвала по нея. Ако някога се случело да се изцапат, се избърсвали на тревата или земята, като кучета и котки.
Очевидно Амала и Камала не възприемали другите хора, включително децата, като свои. Веднъж Сингх им донесъл бебе, което още не се било изправило на крака. Първоначално те приели бебето доста приятелски, но след това, след като го разпознали, го захапали.
Сингх предположил, че тъгували по себеподобните. Изглеждало, че нищо около тях не ги интересувало – седели с часове и зяпали както в медитацията, до един момент. За да ги разбудят, при тях била поставена група деца. Децата се забавлявали, играели, чуруликали, но изобщо не заинтригували Амала и Камала. Те прогонили децата, показвайки им зъбите си.
Веднъж момичетата успели да изскочат от двора на сиропиталището и веднага се скрили в гъстите храсти. На повикването не отговорили, а намирането и връщането им се оказало доста трудно. Те били влюбени във възрастните педагози, особено в съпругата на Сингх. Тя хранела Амала и Камата, когато се разболели, третирала ги с искрена загриженост. Тя моментално разбирала какво искат момичетата и се опитвала да им угоди. Понякога отказвали да приемат храна от ръцете на други хора.
По-младата Амала била по-отзивчива – очевидно вълчите навици още не били толкова дълбоко вкоренени.
И двете проявявали много слаби емоции. Те не се усмихвали и не се смеели. Понякога било ясно, че са доволни от вкусната храна, но лицата им оставали непроницаеми. Те никога не плачели. Сълзи по бузите на Камала се появили само веднъж, когато Амала умряла до нея.
В съвместните игри емоциите им се проявявали в движения, например в радостно скачане, както и в специални погледи, хвърлени една към друга.
Не издавали никакви звуци – никой не чувал от тях нито обичайния детски плач, нито викове на радост. Очевидно момичетата били научили добре, че близо до бърлогата трябва да е много тихо. Само от време на време, страдащи от заболяване, те започвали да вият като вълци в най-тъмната част на нощта. Обикновено в къси серии три пъти на нощ, като часовник.
Когато живеели с вълци, нямало кой да развие речевите им умения. Очевидно по-голямата Камала се е озовала в джунглата в много ранна възраст. Удивително е как вълците са успели да ги нахранят.
Останала сама след смъртта на Амала, Камала започнала да търси компания сред котенца и пилета, но най-вече като компаньон тя била привлечена от малкото на хиена.
Камала усвоила някои от човешките жестове. Затова в отговор на въпроси тя кимала с глава. Развитието ѝ съответствало на възрастта на дете на година и половина. Ставите станали по-подвижни – момичето се научило да изправя краката си в коленете. Това било улеснено от редовен масаж със синапено масло.
Г -жа Сингх показала забележителна изобретателност, измисляйки всички нови трикове, за да вдигне Камала буквално на крака. Постепенно били въведени нови упражнения – например получаване на лакомство от горния рафт. Въпреки това, дори след две години живот в сиропиталището, Камала не можела да стои здраво на краката си дълго време.
Тя се плашела от тъмнината на улицата и с настъпването на здрача предпочитала да остане в къщата. Спряла да уринира навсякъде и по примера на другите се научила да ходи до тоалетната. Обичала да плува, но без потапяне във вода: като малко дете, биела водата с ръце, като я плискала върху себе си.
Камала започна да оценява театъра, през нощта дърпала одеялото върху себе си и не го хвърляла на пода, както преди. Когато отивала на разходка, обличала рокля. Постепенно тя се превърнала в привързано и послушно дете, в развитие – на около седем години.
Камала се изправила на крака в средата на 1923 г., но така и не успяла да се научи да тича. Нейното отношение към децата в сиропиталището също се променило. Започнала да се грижи за тях и, ако нещо се случи, влачела възрастните на помощ.
Г -жа Сингх се наричала майка в сиропиталището и скоро Камала започна да разбира за кого се говори. Тъй като момичето не говорело, понякога отговаряла на въпроси с изразителни погледи, които обаче оставали недешифрирани. Но на седмата година от престоя си в приюта тя започнала да разбира речта и след това овладяла уменията си.
Отначало казвала неразбираеми части от думи. С течение на времето речта ставала все по-отчетлива. Вярно, речникът й бил много малък, затова си помагала с жестове. Момичето разговаряло с децата по свой собствен начин.
В един момент развила навика постоянно да мърмори и дори да си тананика някои думи. Понякога Камала била толкова потопена в този ритуал, че не забелязвала човека, който се приближавал към нея. Изглеждала очарована от ритъма.
Тя предпочитала червеното пред всички останали цветове, дори любимите й кукли били червени.
През септември 1929 г. Камала се разболяла. Събрали най -добрите лекари в града. Точна диагноза никога не била поставена. Състоянието й се влошавало бързо. След месец и половина тя умира от уремия.
Неотдавна директорът на Службата за външно разузнаване на Руската федерация Сергей Наришкин в статия, публикувана в списание „Национальная оборона“, за пръв път посочи името на човека, който единствен е съобщил на Сталин точната дата на предстоящото начало на войната: „В спешно донесение на резидента на разузнаването на НКГБ във Финландия Елисей Тихонович Синицин от 11 юни 1941 г., е посочена точната дата на началото на агресията – 22 юни. Резидентурата получила информация за подписването на 11 юни в Хелзинки на тайно споразумение между Германия и Финландия за участието на финландските въоръжени сили в предстоящата война, и датата на нахлуването е посочена директно“.
Самият Синицин в своята книга „Резидентът свидетелства“, написана вече след пенсионирането му, съобщавасъдържанието на донесението,което изпраща до Москва. То гласи: „Тази сутрин в Хелзинки е подписано споразумение между Германия и Финландия за участието на Финландия във война на хитлеристка Германия срещу Съветския съюз, която ще започне на 22 юни“.
Народният комисариат на външните работи обаче, който получилтова донесение, не реагирал по никакъв начин. Нямало реакция дори, когато под надзора на финландската полиция се извършило експулсиране на съветското посолство от Финландия.
Наришкин в статията си припомня, че в допълнение към плана „Барбароса“ за внезапно нападение срещу Съветския съюз, по личноуказание на Хитлер била разработена многоетапна операция с цел прикриване на истинските действия за подготовка на агресията.
На 29 декември 1940 г. съветската резидентура в Берлин съобщава на Москва за подготвяно нападение на нацистка Германия срещу СССР. Информацията е получена с помощта на вербуван офицер от германското имперско министерство на външните работи. Йосиф Сталин и Вячеслав Молотов били спешно запознати със съобщението. През следващите месеци съветските разузнавачи буквално бомбардират Москва с подобни доклади. От юли 1940 г. до юни 1941 г. само външното разузнаване изпраща над 120 информационни съобщения до съветското ръководство. Но единственият, който информира Москва за точната дата на нападението – 22 юни, бил Синицин от Финландия, а не Зорге от Токио, както се смяташе досега. Всъщност, Зорге съобщава, че нападението ще се състои на 15 юни, а когато тази дата отминава, на 20 юни информира само, че войната непременно ще избухне, без да уточнява дата.
Тук се крие и тайната защо Сталин бил изненадан от началото на войната. Да, Синицин съобщил точната дата – но преди това имало още 17 такива съобщения от други агенти, все с „точни“ дати за нападение на Германия. Тези дати отминавали – а Германия не нападала. Агентите, разбира се, не били виновни – те съобщавали такава информация, каквато успявали да получат, и добросъвестно я изпращали. А работа вече на Центъра е било да я преценява и анализира. Но защо Сталин трябвало да вярва на 18-то съобщение, след като 17 се оказали неверни?
Елисей Тихонович Синицин е роден на 8 юни 1909 г. в Смоленска губерния, село Ржавец. Бил овчар на село, чирак във фабрика, учил в работническо училище. След това завършва Московския химически институт, работи като машинен инженер в Москва. През 1937 г. по препоръка на партийната организация в завода (по времена социализма към всяко учреждение имаше организация на комунистическата партия, която включваше партийните членове и осъществяваше надзор на предприятието) е изпратен като слушател в централната школа на НКВД. Зачисляват го без излишни формалности. Целта на обучението била да се овладеят базови умения: основи на контраразузнаването, набиране на агенти във враждебна социална среда, методи и техники за наблюдение на открито, подслушване, задържане и арест на шпиони.
През юли 1939 г. Синицин става заместник-резидент на НКВД в Полша под името Елисеев и с прикритие като консул на СССР в Лвов. Занимавалсе главно с изтеглянето на политически емигранти от окупираната от Германия Чехословакия в Съветския съюз.
От ноември 1939 г. Синицин е вече в Хелзинки като резидент на Външното разузнаване под прикритието на временно изпълняващ длъжността посланик. В своята книга той описва с чувство за хуморв какви условия трябвало да работят съветските разузнавачи: „Преди да замина, в Народния комисариат на вътрешните работи ми дадоха палто, костюм и боти с ярък оранжев цвят – нямаше други. В магазините изобщо нямаше обувки. После съпругата ми спомена, че е видяла двама мои агенти. „- Как разбра, че са агенти? – стреснах се аз. – „Защотоса обути в същите оранжеви боти като твоите“ – отвърна тя. Такава ни беше конспирацията!“
Все пак работата продължила. Чрез ценния агент „Граф“ и други Синицин получил и предалв Центъра информация за решението на финландското ръководство да прекъсне преговорите със СССР, за скритата мобилизация на финландската армия и пренасочването на нейните части към съветската границата, както и за евакуацията на цивилното население от района на Карелския провлак.
За това, колко ценна е била информацията, която той предавална съветското ръководство, свидетелства фактът, че Синицин бил повикан в Москва и докладвал лично на Сталин. Той се заинтересувал особено от автоматите, които вече били на въоръжение във финландската армия. В книгата си Синицин описва този епизод по следния начин: „Доложих, че финландците са въвели нови оръжия в армията си. Вместо обикновените пушки, войниците са въоръжени с ръчни картечници (автомати). В малък приклад е монтирана цев с дължина около 40-50 см, покрита с клетъченметален кожух за разсейване на топлината, монтиран в неголям приклад, с кръгла патронна кутия с диаметър около 15 см и дебелина около 4-5 см. В пълнителя се побират 30-40 патрона като тези за револвер „наган“, само малко по-дебели. Автоматът се носи на ремък. На Карелския провлак наблюдавахме обучението на рота войници. Всички те имаха автомати, с изключение на един, който носеше обикновена пушка с оптически мерник. Сталин ме изслуша внимателно, обърна се към Ворошилов и недоволно попита: „- Какво знаете за новите оръжия във финландската армия? – „Разполагаме с няколко от тези автомати“ – колебливо рече Ворошилов. – „До края на заседанието на Политбюро да донесете един автомат, за да ни запознаете с това оръжие“ – строго заповяда Сталин. Бях изключително изненадан, че той, а вероятно и членовете на Политбюро, за първи път чуха за новото оръжие във финландската армия“.
На 11 юни 1941 г. агентът „Монах“ информиралрезидента за подписването на споразумение между Германия и Финландия за участие в предстоящата война срещу СССР. Датата 22 юни била съобщена в Москва – но, за съжаление, нямало кой да повярва.
След като Финландия обявила война на Съветския съюз, Синицин бил депортиран от страната и разменен на българо-турската граница за финландски дипломати, работещи в СССР.
През септември 1944 г. след излизането на Финландия от войната, Синицин отново е изпратен в Хелзинки като резидент на Външното разузнаване. В хода на секретна операция и с помощта на агента „Граф“ тойуспял да разкрие опита на финландските и британските разузнавателни служби да подслушват телефонните разговори на Сталин и Жданов по високочестотната телефонна връзка.
През 1981 г., след работа в Унгария, Полша и Чехословакия, се завръща в Москва и се пенсионира с чин генерал-майор от КГБ. Умира в Москва на 31 март 1995 г.
След като превзел Константинопол през 1453 г., турският султан Мехмед II не губил време, а веднага започнал подготовка за настъпление на запад и нови завоевания. На пътя му обаче стоял Белград – по онова време той бил мощна унгарска погранична крепост под името Нандорфехервар. С неговата отбрана бил натоварен воеводата Янош Хуняди, вече опитен и кален воин в многобройни битки срещу турците.
Крепостта на Белград, както изглежда през Средновековието. Виждат се долният и горният град с двореца. Снимка: Уикипедия.
Пред лицето на опасността Хуняди със свои париснабдил белградската крепост със запаси от храни,подобрил въоръженията и поставил в нея силен гарнизон под командването на своя шурей Михай Силадя и сина си Ласло, а сам той започнал да събира подкрепления и да създава речен флот за действия по реките Дунав и Сава.
Благодарение на помощта на католическата църква и особено на францисканския кардинал Йоан Капистран, който проповядвал кръстоносен поход срещу турците, Хуняди успял да мобилизира селяни и дребни земевладелци. Те били зле въоръжени, но изпълнени с решителност да защитят християнската вяра. Най-боеспособното ядро на войските мубили малка група наемници и няколко отряда кавалерия. Общо унгарците събрали 25-30 хиляди души.
Преди Хуняди да успее да събере отрядите си, армията на Мехмед II (по различни оценки между 70 и 160 хиляди души) се озовала при Белград. На 29 юни 1456 г. турците започнали да обстрелват крепостта от хълмовете наоколо.Самата обсадазапочнала на 4 юли 1456 г.
Мехмед разделил армията си на три части. На десния фланг румелийският корпус разполагал с повечето от наличните 300 оръдия (останалите били поставени на кораби). Вляво била тежка пехота от Анадола. В центъра се намирали личната гвардия на султана, еничарите под командването на Заганос паша и общия щаб на обсадата. Турският флот, койтонаброявал повече от 200 кораба, се намирал северозападно от града. На изток Дунав билприкриван от спахиите, които не трябвало да допуснат турците да бъдат заобиколени откъм десния фланг.
В това време Хуняди се намирал в южната част на Унгария, където набирал лека кавалерия за една армия, с която се надявал да свали обсадата. След като обединил сили с тези на папския пратеник кардинал Йоан Капистран, състоящи се предимно от селяни, Хуняди тръгнал към Белград. Като цяло, под командването на Капистран и Хуняди имало 40-50 хиляди души.
Малцината защитници от гарнизонаразчитали главно на силата на Белградската крепост, една от най-добрите на Балканите. След като Стефан Лазаревич през 1404 г.преместил столицата на Сръбскатадеспотия (това било форма на управление) в Белград, били извършени много подобрения и малката, старавизантийска крепостсе превърнала в надеждно съвременно укрепление. Тя имала три отбранителни линии: долен град с катедрала, градски център и пристанище на Дунава; горен град с четири порти и двойна стена – тук била войската; и вътрешен замък с дворец и голяма кула. Въобще, това билозначително постижение на военната архитектура през Средновековието.
На 14 юли 1456 г. Хуняди наближил обсадения град със своята дунавска флотилия. Същия ден той пробил речната блокада, като потопил три големи турски галери и пленил четири големи и двадесет малки кораба. След това вече можел да прехвърли войски и да снабдява града с храни.
Ала обсадата продължавала. Силният артилерийски обстрел продължил една седмица и крепостната стена била пробита на няколко места. На 21 юли Мехмед II заповядал общ щурм,койтозапочнал по залез слънце и продължил цялата нощ. Настъпващата турска армия превзела долната част на града и щурмувала крепостта. В критичен момент от нападението Хуняди заповядал на защитниците да хвърлят от стените насмолени дърва и други лесно запалими материали. В резултат еничарите, нахлулив града, били отрязани с огнена стена от другите, които опитвали да проникнат в горния град през пробойните в стената.
Ожесточената битка в горния град между обградените еничари и войниците на Силадя завършила успешно за християните. Останалите вътре еничари били избити до крак, а турските войски, които опитвали да пробият към горния град, понесли големи загуби.
В един момент, когато турците почти успели да забият знамето на султана върхустените на крепостта, сръбският войник Титус Дугович го извадил и скочилв огъня заедно с него. За този подвиг синът на Янош Хуняди, унгарският крал Матиаш Корвин, три години по-късно направил сина на Титус благородник.
Героизмът на Титус Дугович, който заедно с османския знаменосец, пада в огъня. Снимка: Уикипедия
На другия ден битката взела съвсем неочакван обрат. Въпреки заповедта да не се опитват да ограбят изоставените турски позиции, част от унгаро-сръбските войски излезли из-задразрушените валове и заели позиции по турската линия. Опитите на спахиите да ги разпръснат били неуспешни. Към излезлите вън от стените започнали да се присъединяват все повече войници и малкият инцидент бързо прераснал в голяма битка.
Щом видял, че не е възможно да спре хората, Капистран, начело на 2 хиляди селяни, започнал нападение в тила на турската армия, разположена по протежение на Сава. В същото време Хуняди предприел атака от крепостта, чиято цел била да превземе артилерийските позиции в турския лагер.
Битката при Нандорфехервар (Белград), унгарска живопис от 19 век. В средата Джовани да Капистрано с кръста в ръка. Снимка: Уикипедия
Изненадани и според някои хронисти, парализирани от необясним страх, турците започнали да бягат. Личната гвардия на султана, състояща се от около 5 хиляди еничари, отчаяно се опитвала да прекрати паниката и да си възвърне лагера, но в сражението вече била влязла цялата армия на Хуняди и усилията на турците се оказали неуспешни. Султанът лично участвал в битката, но бил ранен със стрела в бедрото и загубил съзнание. Турците били напълно разгромени.
След битката на унгарските части било наредено да пренощуват зад стените в бойна готовност, но вражеска контраатака не последвала. Под прикритието на тъмнината турците бързо се оттеглили, като откарали 140 талиги с ранени. Султанът дошъл в съзнание в град Сарона. Когато научил, че армията му е избягала, повечето командири са убити и цялото имущество е загубено, имал желание да се отрови. Неочакваната атака на унгарците причинила огромни жертви, затова още същата нощ победеният Мехмед се оттеглил с остатъците от войските си към Константинопол.
Голямата унгарска победа при Белград спряла настъплението на турците към Европа за 70 години, въпреки няколко отделни нахлувания, по-специално завземането на италианския Отранто през 1480-1481 г. и нападението срещу Хърватия и Щирия през 1493 година. Белградската крепост продължила да защитава Унгария от турците чак до падането й през 1521 г.
По-нататъшното настъпване на турците в Европа се забавило поради засилването на Унгария при сина на Хуняди – Матиаш Корвин, както и в резултат на редица поражения, нанесени на Мехмед II от собствени негови васали – господарят на Влашко Влад III Цепеш(Дракула), и владетелят на Молдова Стефан III Велики (в битки при Васлуй и ВаляАлба).
Турскотонашествие в Европа продължило с променлив успех до обсадата на Виена през 1529 г. Турците и след това останали значителна сила и заплашвали Централна Европа чак до великата битка при Виена през 1683 г., когато полската армия начело с крал Ян Собески окончателно пречупила гръбнака на нашествениците.
Революциите не се подготвят и извършват за една нощ. Облаците над главата на последния руски император Николай II се събирали от години. Благодарение на отстъпките към обществото бурята, от 1905 г. отминала. Императорътдори помолил определени финансови кръгове от „Уолстрийт“ начело с банкера Якоб Шиф да престанат да финансират терористични и революционни организации в Русия – но Якоб Шиф в отговор прибрал в Ню Йорк Троцки, който започнал подготовката за нови революционни действия.
Обществото през 1916 г. било уморено от корупцията и продължаващата Първа световна война. Селяните-войници искали да се приберат подомовете си, офицерите настоявали за рационално управление и снабдяване на армията. Уважението към трона и човека, който го заемал, се топяло.
При тези обстоятелства на 1 ноември лидерът на партията на кадетите Павел Милюков произнесъл в Думата реч, озаглавена „Глупост или предателство“, в която подлагал правителството на опустошителни обвинения (а тъй като зад правителството стоялцарят,мишената косвено бил той). Речта билапълна с намеци за „шпионката-императрица“ и други измишльотини, станала известна в цялата страна и намерила огромен отзвук. Така империята в края на 1916 г. се превърнала в буре с барут.
Но Николай II не обърнал нужното внимание. По петроградските опашки за хляб започнали „женски бунтове“. Мнозина приписвали липсата на храна на предателство, на „еврейски интриги“, на вражески саботажи и пр. На 23 февруари (стар стил), 1917 г., десетки хиляди работници и работнички започнали стачка. На другия ден стачки залели цялата страна.Това заплашвало с пълно разстройство тила, а след това и фронта (армията, разложенаот болшевишката пропаганда, вече била започнала да се разпада). Искайки да постигне конституционни реформи, руският парламент (Държавната дума) оглавил бунтовете срещу императора.
Николай ІІ. Снимка: Уикипедия
На 26 февруари правителството разпоредило спиране на дейността на Думата до април (мнозина не се подчинили) и се опитало да разпръсне протестиращите с куршуми. Загинали няколкостотин души. Но наказателните мерки не помогнали. Всички били убедени, че дните на монархията са преброени. Дори много офицери, включително най-висши, споделяли това мнение. Типична запискана 24 февруари оставил в дневника си подполковник Александър Верховски (бъдещ военен министър на Временното правителство): „На всички е ясно, че основната причина, поради които не победили досега, е монархическата система, която убива всяка инициатива и дава на армията толкова много неспособни хора сред командния състав“.
Днес, от разстоянието на времето и като знаем какво се случило после, тези думи ни звучат глупаво до налудничавост – но тогава много хора наистина вярвали в това. Когато пропагандата направи умовете гладки, хората може да повярват и в най-големите лъжи…
На 27 февруари гарнизонът на Петроград преминал на страната на метежниците – улиците на столицата се изпълнили с войници. След това и офицерите започнали открито да се отказват от императора. Временният комитет на Държавната думаобявил, че взема властта в града в свои ръце, а после бил образуван и Петроградският съвет на войнишките и работнически депутати. Николай II се оказва изолиран и под огромен натиск. Той не можел да разчита на армията. На 2 март Генералният щаб му съобщил, че Петроград е изцяло в ръцете на метежниците.
Днес вече е известно, че генералите от Щаба нарочно са преувеличили тежестта на положението и излъгали, че дори имперският конвой преминал на страната на революцията, така че Николай II да се отчае.
Председателя на Временния комитет на Държавната дума Родзянко от името на Думата поискал абдикацията на императора: „Династичният въпрос е поставен откровено“. На този етап Николай II се съгласил да сформира правителство, отговорно пред Думата. Но времето за такива отстъпки вече било отминало. Командващите фронтове (Алексей Еверт, Владимир Сахаров, Алексей Брусилов, дори великият княз Николай Николаевич) също смятали, че императорът трябва да се отрече от трона. Висшите генерали успели да внушат на Николай II идеята, че победата във войната е възможна само в този случай. Изглежда, те самите си вярвали.
На 3 март 1917 г., около 15 часа, императорът подписал манифест, с който се отказвал от трона в полза на брат си Михаил Александрович Романов. Но Михаил Александрович , след като се консултирал с членовете на Думата в Петроград, на другия ден също се отказал от трона – поради опасения, че провъзгласяването на нов цар ще доведе до продължаване на въстанието, а той няма на кого да разчита. Историята на 300-годишното управление на Романови приключила. На 2 март Николай II записал в дневника си: „Навсякъде предателство, страхливост и лъжи“.
Николай ІІ със своето семейство. Снимка: Уикипедия
Учудващо е, но много предатели (и преди всичко сред военните) действали от най-добри намерения. Те се надявали на промени към по-добро в снабдяването и управлението на армията, на конституционна монархия и на социален мир, а след това и на победа над Германия. Интересен спомен от онези дни е оставен от подполковник Дмитрий Тихобразов, който служел в щаба: „Трябва да обясня защо, с цялата си вярност към Николай II, се радвах на абдикацията му. Аз искрено вярвах, че всеки беше вдъхновен от един импулс, от едно желание: да се напрягат всички сили и да се доведе войната до победен край. Царят също беше измамен от този мираж. Почти цяла Русия живееше с такъв оптимизъм“. Така жестоко грешал и един от висшите генерали – Алексеев. В деня след абдикацията на Николай II, той поздравил колегите си: „Поздравявам ви с конституционната монархия“. По-късно тези събития били наречени Февруарска революция…
Ако Алексеев знаел, че само след година той ще се превърне в един от основателите на Бялото движение и сам ще загине в борбата срещу болшевизма, никога не би поискал от царя да абдикира от трона. Твърде скоро много генерали, и след това и членове наДумата, съжалявали за това, което сторили. Генерал Еверт нарекъл себе си и другите офицери „предатели“ и проклинал тези февруарски и мартенски дни. Монархията не оцеляла, армията не останалаизвън политиката, а борбата за властта тепърва започвала...
Червените знамена и ленти станали символи на революцията. Петроград и други градове на империята в края на февруари – началото на март тънели в тях. Улиците се превърнали в място за масови тържества. Хората пеели,рецитиралистихове, произнасяха вдъхновяващи речи на митинги, аплодирали и се радвали на „свободата“. Те смятали, че скоро ще има конституция, ще настане мир, хлябът и земята ще бъдат в изобилие! Интелигенцията, която мечтаела за това историческо събитие, не можела да повярва в щастието си. Малцина в онези дни на ликуване и надежда говорели за огромните рискове, които революцията донесла.
Изминали само няколко месеца – и революцията „изяла“ февруаристите. Болшевиките свалили Временното правителство и страната потънала в братоубийствената Гражданска война – в която загинали между 8 и 10 милиона руснаци.
А през 1930-те години нюйоркският банкер Якоб Шиф се похвалил, че е дал 30 милиона долара (по днешен курс около 800 милиона) за революцията в Русия…
Прекланянето пред различни божества е ритуал, съществуващ от десетки хиляди години, което прави религията един от основните признаци за развитието на човешкия ум.
Още от древни времена хората са почитали Слънцето като Бог. Има открити скални рисунки, които доказват, че обетът е обожествяван още 15 000 години преди Христа и това не е случайно.
Култът към Слънцето е разбираем, тъй като е основната движеща сила на света. Още древните са разбирали, че без неговата светлина и топлина ще останат без реколта и следователно – без прехрана, чрез която оцеляват.
Слънцето е най-почитаният небесен обект за всички времена, но заедно с неговото движение в Древността е имало силен интерес и към звездите. Те са служели ориентация и прогнозиране на астрономически събития.
Първите цивилизации дали имена на съвкупностите от звезди и определи 12 съзвездия от тях, които сметнали за най-важни. За всяко от тях бил съставен конкретен мит и това разпределение е оцеляло до днес чрез астрологията.
Зодиакът символично изобразява Слънцето и неговото движение през 12 зодиакални знака, което продължава една календарна година, като Слънцето е олицетворение на Бог, а съзвездията са местата, през които пътува.
Един от най-старите митове за Бог, познати в историята, е за египетския бог Хор. В древните египетски йероглифи се разказва, че е роден на 25 декември след непорочно зачатие. При раждането му небето му е било озарено от ярка звезда.
Когато се родил, трима царе идват, за да му поднесат своите дарове. На 12 години става учител, а на 30 години започва свещената му служба. В мисията си е съпровождан от 12 ученици. Правел е чудеса като лекуване на тежко болни и ходене по вода.
Предаден е от свой ученик, разпънат е на кръст и 3 дни след смъртта си възкръсва. Може би откривате сходствата между мита за бог Тор и Исус Христос, но приликите не са само тук.
Същата история се повтаря и митологията за други богове – индийският бог Кришна, гръцкият бог Дионис и Митра от Персия.
Това не е случайно, а събитията се свързват с конкретни астрономическия явления, наблюдавани и описвани от древните.
Ярката звезда, която съпровожда раждането на всеки един Месия от различните митологии и при различните цивилизации, е Сириус – най-ярката звезда в нощното небе, която на 25 декември застава на една линия с трите най-ярки звезди от Пояса на Орион, известни като Тримата крале.
Заедно звездите образуват права линия, която посочва мястото, от което изгрява Слънцето. Този период от годината е характерен и с друго астрономическо събитие – Зимното слънцестоене.
Древните народи са го определяли като смъртта на Слънцето. На 22 декември обектът се намира в най-ниската точка на небето, тогава е най-краткият ден от годината.
Слънцето спира да се движи за 3 дни. В този период то е разположено в съзвездието Южен кръст. След третия ден се предвижва с един градус на север и се движи в тази посока до Пролетното равноденствие.
За 3 дни Слънцето символично умира на кръста и след това възкръсва, като Възкресението му винаги се чества през пролетта. Тогава официално светлината преборва тъмнината и дните стават по-дълги от нощите.
Не е съвпадение и че учениците на Спасителите от различните митологии са винаги 12 – това са 12 зодиакални съзвездия, през които Слънцето се движи за една година.
Това показва, че всяка религия и в това число – християнството, води началото си от позицията на Слънцето на небосклона, а всеки един Месия замества с име и лице движението на обекта, който виждаме всеки ден.
Днес Литва е малка прибалтийска държавица с територия 65 хил. кв. км. и по-малко от 2.8 млн. жители – но това невинаги е било така. В периода ХІІІ-ХVІ в. тя била важен фактор в политиката на Северна Европа, като дори мерела сили със самото Московско княжество.
Битката при река Ведроша е сражение по време на руско-литовската война от 1500-1503 г., което имало значителни стратегически и териториални последици. Тя се състояла на 14 юли 1500 г. между руските войски под ръководството на воеводата Даниил Щеня и обединената армия на Великото Литовско княжество и Кралство Полша под командването на Великия литовски хетман Константин Острожски.
Ведрошската битка. Снимка: Уикипедия
Причината за поредната руско-литовска война билопреминаването на редица князе в служба на Великия московски княз Иван ІІІ. Също така роля изиграло желанието на литовския княз Александър въпросните князе и жена му, княгиня Елена (дъщеря на Иван ІІІ), да приемат католицизма.
По онова време религиозните въпроси имали първостепенно значение – и самото споменаване за преминаване от Православието към католичество било сметнато за абсурдно. Това предизвикало гнева на литовския княз Александър, защотоправославните князете не само отхвърлили католицизма, но ипреминали на служба към Москва заедно с всичките си владения, които представлявали значителни територии в източната част на Великото Литовско княжество с градовете Новгород-Северски, Путивъл,Рилск, Радогошч, Стародуб, Гомел, Чернигов, Любеч, Карачев, Хотимъл, Мценск, Серпейск.
Иван III решил да не чака похода на литовските войски срещу князете, а да започне военни действия през май 1500 г. Руската страна формирала четири групи войски. Трите се разгърнали в определените им направления, ачетвъртата била оставена като резерв в Твер и трябвало да се присъедини към групата, която щяла да посрещне основния удар налитовците. Тя била предвождана от воеводата Даниил Василиевич Щеня.
След като пристигнал в Смоленск, литовският хетман Острожски разбрал, че армията на воеводата Юрий Кошкин е разположена на лагер край Дорогобуж и се насочил натам. По същото време резервната армия на Щеня, съгласно утвърдения план за бойните действие, се отправила в помощ на Кошкин. Двете руски армии се съединили и, по заповед на Иван III, Юрий Кошкин бил подчинен на Щеня.
Хетманът Острожски научил, че Кошкин е подпомогнат от други руски сили, но не повярвал на тази информация. Затова тръгнал в бърз марш срещу Кошкин, преди руският воевода (както смятал Острожски) да получи подкрепления.
Сред историците няма единна позиция при оценката зачислеността на войските от всяка страна. Най-вероятно силите са били приблизително равни, като изчисленията най-често се колебаят около 40 хиляди за всеки от противниците.
Хетман Острожски се придвижил към село Ведроша и незабавно атакувал предния руски полк – който започнал да отстъпва към основните сили. Литовците продължили преследването, докато реката Ведроша (според други източници – съседната река Рясна) не разделила противниците. По-нататък хрониките се различават в описанията за хода на битката. Според „Хрониката на Биховец“, Острожски прекосил реката в движение и ударил главните руски сили. Други източници твърдят, че литовците спрели и двете войски стоялина двата бряга една срещу друга известно време (почти няколко дни), катоникой не смеел да атакува пръв.
На 14 юли 1500 г. армията на хетман Острожски най-сетне прекосила реката инападналаосновните руски сили. Последвала отчаяна сеч в продължение на 6 часа – и никой не можел да вземе превес. Изходът от битката бил решен от удара на руския „засаден“ полк, който заобиколил литовците и ги нападнал в тил, като разрушил моста над реката.
Литовците побягнали и изпаднали в паника, установявайки, че мостът е разрушен. В резултат, освен убитите и издавените, били заловен огромен брой пленници, включително самият Константин Острожски. Руснаците, освен това, пленили целия обоз на литовците и цялата им артилерия.
Литовските загуби се оценяват на 5-8 хиляди убити и до 30 хиляди пленени – макар броят на пленниците да се смята за преувеличен. Точна информация за руските загуби няма, но броят на убитите се предполага да е около 800. В сражението били избити или пленени най-боеспособните части от литовската армия.
След това поражение Литовското княжество вече нямало способност за никаква забележима стратегическа инициатива, като се ограничавало с пасивна отбрана. Така се стигнало до сключването на мирен договор през 1503 г., според който територии, съставляващи около една трета от литовските владения, преминали към руската държава.
На 30 август 1505 г. литовските пленнициот тази битка били освободени и помогнали на руските войски да защитят Нижни Новгород срещупоредното нашествие наордата на ногайските татари.
Иван III получава новини за победата при Ведроша. Снимка: Уикипедия
Когато става дума за жестоки европейски владетели, избивали хиляди хора и оставили кървави следи в историята, и техните замъци, първото име, което изниква, е на легендарния влашки княз Влад Цепеш, по-известен като Дракула.
Благодарение на книгата на Брам Стокър „Дракула“ името му е известно по цял свят. По-малко популярна е историята на представителка на нежния пол, господствала в красив замък в днешна Словакия, която също е оставила реки от кръв след себе си.
Освен това историята ѝ е свързана и с тази на Дракула.
Графиня Елизабет (Ержбет) Батори е родена през 1560 година. Тя е е обявена за една от най-жестоките жени серийни убийци в цялата история. Твърди се, че в периода от 1585 до 1610 година тя е изтезавала и убила стотици млади жени в замъка Чахтице.
Елизабет Батори е унгарска графиня, произхождаща от една от най-старите и заможни аристократични фамилии в Трансилвания. Нейни роднини по това време са кралят на Полша и главният министър на Унгария, както и множество други важни личности в Европа.
Графиня Елизабет (Ержбет) Батори
Един от чичовците ѝ я „научил“ на сатанизъм, а една от лелите ѝ – на садомазохизъм. Когато се омъжила на 15-годишна възраст, съпругът ѝ ѝ построил стая за мъчения по неин вкус.
Елизабет е омъжена за унгарския граф Ференц Надажди, герой от битките с турците, с когото се оттеглят в замъка Шейде, изолиран в полите на Карпатите. Раждат им се четири деца – три момичета и едно момче. Графът умира, когато Ержебет е на 44 години.
Любопитното е, че по време на битките си турците Надажди усвоил похватите на влашкия си предшественик Влад Цепеш и също започнал да набива на кол враговете си и да ги излага на показ, за да всява страх.
Графинята била добре образована и владеела свободно немски, гръцки и латински език. Но освен това тя демонстрирала и добри познания по отношение техниките за мъчения.
Графинята много обичала да забива игли под ноктите на слугините си. Освен това ги мажела с мед и ги връзвала в близост до кошери и мравуняци.
Елизабет станала още по-жестока след смъртта на мъжа си в началото на 17-и век и започнала да отвлича селски момичета, които убивала. Често отхапвала парчета плът от жертвите си и дори накарала една от тях да сготви и изяде част от собственото си тяло.
Елизабет вярвала, че човешката кръв ще я запази вечно млада и затова станала един от първите истински вампири в историята.
Между 1602 и 1604 г. в кралство Унгария се разпространяват слухове за зверствата на Елизабет.
През март 1610 г. граф Трузо, назначен лично от крал Матиас II, разпорежда на два нотариуса да съберат доказателства. Той и хората му се промъкват в замъка Чахтице, където арестуват Елизабет Батори и четирима от нейните подчинени, които са обвинени в съучастничество. В замъка намират мъртво момиче и друго което умира. По-късно е намерена ранена жена, също и други, които са заключени.
На 2 януари 1611 г. започва процесът на Ержебет Батори. Графинята е обвинена в изтезаване и убийството на стотици млади момичета.
Осъдена е на доживен затвор в замъка Чахтице. В килията ѝ имало само процепи за въздух и храна. Тя починала три години по-късно през 1614 г.
pixabay.com
Според легендата, когато разбили вратата на нейния замък не открили трупа ѝ. Друг любопитен факт е, че гербът на графинята много наподобява на този на „Ордена на Дракона“, в който се смята, че е членувал и Дракула.
pixabay.com
Замъкът Чахтице е построен на хълм близо до село Чахтице в Словакия. Построен е през 13-и век като важен пункт по пътя към Моравия. Замъкът и прилежащите му земи и села бил сватбен подарък от семейство Надажди за сватбата на Ференц с Елизабет.
През 1708 година той е превзет от Ференц II Ракоци – последният претендент за трансилвански владетел. Изоставен е и е изгорен през 1799 година. Руините му са оставени в забвение до 2014 година, когато се превръща в туристическа атракция.
Сега той е обявен за национален природен резерват заради редките растения, с които е обрасъл хълмът.
Ирена била на седем години, когато баща й починал след заразяване с тиф от пациенти, които колегите му не искали да лекуват. Момичето помнело прощалните думи на своя родител, казани малко преди смъртта му: „Ако видиш, че някой се дави, трябва да се хвърлиш във водата, за да го спасиш, дори и да не можеш да плуваш“. Малко по-късно при семейството дошли представители на местната еврейска общност, чиито членове били лекувани от баща й безплатно. Те предложили да платят образованието на момичето. Майката отказвала щедрото предложение, защото знаела колко били бедни евреите в Полша, но Ирена го запомнила за цял живот.
През 1939 г., когато нацистка Германия окупирала Полша, Ирена получила работа във Варшавската община. В продължение на две години тя тайно носела храна, лекарства и пари на жителите на варшавското гето. А през 1940 г., когато на евреите било забранено да излизат от там, Ирена започнала работа във Варшавското здравно управление – нацистите се страхували от епидемии, така че санитарите имали достъп до гетото.
През 1942 г. тя се присъединила към нелегалната Организация за помощ на евреите – Жеготи, която организирала спасяването на еврейските деца. Децата били извеждани през канализацията и мазетата на къщите, през сградата на градския съд, в непосредствена близост до една от страните на гетото. Тези, които били по-големи, били извеждани с каруца в торби с боклук, а малките – в торби с инструменти и под седалките на трамвай, който се движел по улиците на гетото. Използвали дори чували за трупове и ковчези. Бебетата Ирена криела в чантата си с медицински инструменти.
Децата можели да се разплачат по всяко време и един от съратниците на Ирена, шофьорът на каруцата, винаги държал кучето до себе си: когато германците се приближавали, той давал на кучето команда да лае, като по този начин заглушавал плача на децата. Операциите били изчислени до секундата. Едно спасено момче разказва как той, криейки се, изчакал зад ъгъла на къщата, докато немският патрул не преминал, след което преброил до 30 и избягал към канализационния люк на улицата, който към този момент бил отворен.
Най-трудното нещо, разказва след време г -жа Сандлър, било да убеди родителите да се откажат от децата си. Питали дали може да гарантира тяхната безопасност. И какво можела да гарантира? В гетото те непременно щели умрат. Но на свобода все още било възможно да ги спасят … И родителите ги давали. Често се случвало на следващия ден родителите вече да не са живи или да бъдат изпратени в Аушвиц.
На първо време, Ирена настанявала спасените деца в надеждни полски семейства, а след това ги разпределяла по сиропиталища и манастири. За да се спаси едно дете, били необходими поне 12 души. Всеки от тях бил в смъртна опасност. Цялата информация за децата – техните стари еврейски и нови християнски имена, имената на родителите, местонахождението – Ирена съхранявала в стъклени буркани, заровени в градината.
През 1943 г. някой я издал. Ирена Сандлър била арестувана и осъдена на смърт. Измъчвали я, счупили ръцете и двата ѝ крака, но тя не казала къде били заровени бурканите с имената – това била единствената нишка, по която оцелелите можели да намерят децата си. Но в бъдеще никой от родителите не оцелял – всички били изгорени в пещите на гетото.
Нелегалните работници, с цената на големи усилия и огромни подкупи, успели да освободят Ирена, като официално обявили смъртта й – тя била включена в списъците на разстреляните. До края на войната тя се криела под фалшиво име.
През 1943 г. нацистите изгарят Варшавското гето, осъждайки всичките му жители на смърт. От 3,3 милиона евреи, живеещи в Полша в началото на септември 1939 г., 2,8 милиона загиват по време на войната.
Списъците с деца са запазени благодарение на приятелката на Ирена, чието име е неизвестно. През 1948 г. Ирена Сандлър губи второто си дете по време на разпити от полската служба за сигурност. Тя била хвърлена в затвора и разпитвана във връзка със сътрудничеството й с полското правителство в изгнание по време на войната. Ирена Сендлър до края на дните си се оплаквала, че е направила по-малко, отколкото е могла и че е лоша дъщеря, съпруга и майка, застрашаваща живота на близките си.
Дълги години след войната Ирена Сандлър живее в неизвестност и едва през 1965 г. Израелският национален мемориал за катастрофите и героизма Яд Вашем я включва в списъците на Праведниците на света и я кани да засади свое дърво на Алеята на праведните.
Но комунистическите власти на Полша не я пуснали в Израел. Ирена успяла да посети Обетованата земя едва осемнадесет години по-късно, когато социалистическият режим в Полша паднал. „Личното“ дърво на Ирена Сендлер се появло на Алеята на праведните през 1983 г., през 2003 г. тя станала носител на най-високото държавно отличие на Полша – Ордена на Белия орел, а през 2006 г. полският президент и премиерът на Израел номинирали Ирена за Нобелова награда за мир.
Ирена Сандлър не станала Нобелова лауреатка – американецът Ал Гор получил наградата за представянето на филм за глобалното затопляне. Комитетът счел това за по-заслужено от спасяването на 2500 деца с ежедневния и почасов риск да бъдат застреляни.
Полският парламент я обявил за национална героиня – „за спасението на най-беззащитните жертви на нацистката идеология: еврейските деца“.
Светът не знаел за Ирен Сандлър до 1999 г. Когато няколко ученички от селско училище в Канзас търсели тема за своите училищни задачи за Деня на историята, един учител им дал статия от 1994 г. на „Другият Шиндлер“ за Ирен Сандлър от американските новини и световните репортажи.
И момичетата наистина искали да напишат есе за нея. В Канзас започнали да възстановяват историята на този забравен герой на Холокоста, търсейки къде е погребана. Представете си изненадата им, когато открили, че е жива! Тя живеела с роднини в малък апартамент във Варшава.
За нея била написана пиесата „Живот в буркан“, която оттогава е играна над 200 пъти в САЩ, Канада и Полша. Оттогава те са посещавали Ирена във Варшава четири пъти, последно на 3 май 2008 г., 9 дни преди смъртта й.
Ирена Сендлър умира във Варшава в частния санаториум на Елжбета Фиковска, която тя спасява от гетото през юли 1942 г. на шестмесечна възраст. Момичето било изнесено в кутия с дърводелски инструменти.
Снимки:
Ирена Сендлер на Бъдни вечер 1944 г., снимка: Уикипедия
Бездомни деца в гетото 1941 г. , снимка: Уикипедия
95 години от рождението на Ирена Сендлер (15 февруари 2005 г.). Нейни гости са децата, които е спасила и техните деца. , снимка: Уикипедия
Дървото на Ирена Сендлер в Йерусалим, снимка: Уикипедия
През 1959 г. портретистката и любителка на пътешествия Малика де Фернандес се запознава с мъжа, който по-късно ще се превърне в неин убиец. Два часа след запознанството Питър Рейн-Барт, служител на авиокомпания, ѝ предложил да се омъжи за него и тя казала „да“. В рамките на четири дни те се оженили.
Няколко месеца по-късно бракът се разпаднал и Фернандес отново започнала да обикаля света, като сега използвала отстъпка за пътуване от авиокомпанията на новия си съпруг. Рейн-Бард останал в къщата си в Чешир, Англия, разказва iflscience.com.
Две години по-късно Фернандес изчезнала внезапно и Рейн-Барт станал основен заподозрян за евентуалното ѝ убийство. Въпреки обстойните претърсвания на имота му – включително изкопаването на градината му в търсене на останките й – полицията не успяла да намери никакви доказателства за Малика или някакви неправомерни действия на Бард. Случаят останал неразкрит в продължение на цели двадесет години. Един ден, обаче събитията се развиват странно: част от тяло е открито в торфище близо до дома на къщата на Рейн-Бард.
В този момент смущаващата липса на познания за торфените блата у Рейн-Барт му изиграва лоша шега и всичко завършва с осъждането му за убийството на Малика.
Торфът се създава чрез разлагане на органични вещества, главно от растителни материали като мъх. Когато по-специално сфагнумният мъх се натрупва във влажните зони в достатъчно количество, за да образува блато, слоевете от торф образуват киселини, които са изключително добри за запазване на телата. Ако попаднете в едно от тях – или бъдете убит или пожертван и хвърлен в едно от тях – и когато бъдете открити векове по-късно, бихте могли да изглеждате много добре като някой, който е „паднал вчера“.
Пример как може да се запази тялото на човек в торфено блато. Това е главата на „Човека от Толунд”, намерена близо до Толунд, Силкеборг, Дания. Въпреки че изглежда изключително добре запазен, се смята, че е починал около 375-210 г. пр. н. е.
Ако Рейн-Бард знаеше това, може би не би признал толкова бързо, че е убил жена си.
След като главата на неизвестна жена била намерена в торфището Линдоу Мос, криминалистите първоначално преценили, че е на възраст 30-50 години. Последвали признанията на Рейн-Бард, вярвайки, че находката е свързана с изчезването на Фернандес няколко десетилетия преди това.
„Мина толкова време, мислех, че никога няма да бъда разкрит“, казал Рейн-Барт пред полицията по време на разпита. Той разказал, че Фернандес се е върнала в къщата си някъде в началото на 60-те години и се е заканила да разкрие, че той е гей – което все още било криминализирано в Англия по това време – ако не й даде пари. Той ѝ отказал и се сбили.
„Нещо избухна в мен“, добавил той, казвайки по-късно на съда, че я е сграбчил и е започнал да я разтърсва силно и не осъзнал, че я е убил, докато не спрял.
„Бях ужасен и не можех да мисля ясно. Единственото нещо, което ми хрумна, беше да я скрия.“
Рейн-Бард казал, че е разчленил тялото й с брадва, преди да се опита да я изгори. Когато това не свършило работа, той я закарал до близкото блато и я хвърлил вътре.
Случаят, неразрешен в продължение на 20 години, сега изглеждал разгадан и затворен. Но главният следовател, детектив инспектор Джордж Абът, бил притеснен от нещо: ако това наистина била главата на Фернандес, къде беше останалата част от нея? Той изпратил черепа за допълнителен анализ в Оксфордския университет, след което чрез въглеродно датиране било установено, че черепът датира от римско време.
„Черепът е бил запазен в торфището в продължение на повече от 16 века и очевидно нямал нищо общо с Малика Рейн-Барт“, казал прокурорът Мартин Томас пред съда.“ Но най-голямата ирония е следната: откриването му доведе директно до ареста на подсъдимия и до подробното му признание.“
Когато Рейн-Бард научил за това, той се опитал да оттегли признанието си, но било прекалено късно. 3 часа били необходими на съда, за да го признае за виновен в убийство.
Тялото на Фернандес остава неразкрито и до днес. Торфището Линдоу Мос, обаче, продължава да удивлява учените.
В края на най-новата ледникова епоха, преди около 11 000 години, топящият се лед образувал блато в Северозападна Англия, въпросното Линдоу Мос, което се простирало на 1500 акра през днешното графство Чешир, обхващайки мозайка от местообитания: гори, храсталаци и мъх.
Днес живописното блато се намира в покрайнините на Уилмслоу, зелен град, който някога е предлагал на богатите индустриалци от викториански Манчестър да избягат от димната мъгла на големия град. През XV и XVI век безимотните бедни намирали несигурен живот тук, на периферията на обществото, изрязвайки и сушейки торфа от блатото, за да го продават като гориво за печки и почва за посеви. Индустрията продължила и през 20-ти век. Работници нарязвали торф на блокчета на ръка и ги слагали на редове, за да изсъхнат на немощното английско слънце, преди да станат готови за употреба.
Но към 80-те години целият процес е бил механизиран. Сега торфът се загребвал от механични копачи и се поставял в насипни стекове, където се оставя да изсъхне. На 13 май 1983 г. Анди Молд и Стивън Дули били до конвейера на мелницата, наблюдавайки за нещо, което може да наруши операциите, когато забелязали буца, напомняща черна кожена футболна топка. „Може би – шегували се те, – това е яйце на динозавър.“ Те го измъкнали от колана и го занесли на Кен Херууд, ръководител на торфените заводи. Любопитни какъв може да е предметът, те го измили. Но това не било топка. Очевидно било ужасяващ човешки череп – липсвала челюстта му, но все още имало кожа, малко коса и една мрачна очна ябълка, която се взирала в тях.
Полицията бързо реагирала на ужасната находка. И в най-добрата традиция на полицейската работа, те бързо идентифицирали главата. Криминалистите съобщили, че главата е на жена между 30 и 50 години, полицията била убедена, че това е черепа на Малика Фернандес.
Въпреки внимателното търсене, останалите части от тялото на Фернандес се оказали неоткриваеми. Изпратили черепа на ръководителя в Оксфордския университет за по-нататъшно проучване.
След впечатляващ обрат професор от археологическия отдел на Оксфордския университет свидетелствал, че главата не би могла да принадлежи на Фернандес. Радиовъглеродното датиране показвало, че останките са на възраст около 17 века, датирани чак до Римска Великобритания.
Година по-късно Анди Молд прави второ болезнено откритие в торфа. На 1 август 1984 г., заставайки отново до конвейера на мелницата, Молд премахва парче от дърво. „Почистихме го малко, след което видяхме ноктите на крак“, казва Молд в интервю през 2008 г. за музея в Манчестър.
Отново е извикана полиция. Те затворили фирмата веднага и изпратили купища офицери на мястото. Като се имало предвид неотдавнашното съдебно дело и продължаващото издирване, те били изправени пред две основни възможности: или този крак е липсващо парче на Малика де Фернандес, или принадлежало на някой съвсем различен и вероятно древен човек.
И тези останки от своя страна се превърнали в центъра на научен дебат за мистерия на убийство на близо 2000 години.
Главата и кракът, открити в Линдоу Мос, са примери за все по-известни явления, наречени блатни тела. Човешки останки се появяват в торфените блата в Дания, Холандия, Ирландия, Обединеното кралство, Северна Германия и понякога Северна Америка в продължение на стотици години.
