Михаил Булгаков започва работа по романа „Майсторът и Маргарита“ в края на 1920-те години. Обаче няколко години по-късно, след като разбира, че цензурата не е позволила да се играе пиесата му „Кабалата на светците“, той унищожава собственоръчно цялатапърваредакция на книгата, която вече била с обем повече от 15 глави.
„Фантастичен роман“ – книга под друго заглавие, но с подобна идея, Булгаков пише до 1936 година. Вариантите на заглавието непрекъснато се променят. Някои от най-екзотичните са „Великият канцлер“, „Ето ме и мен“ и „Пришествие“. До окончателното – „Майсторът и Маргарита“, авторът стига едва през 1937 г., когато работи вече над третата му редакция. Третата жена на Булгаков – Елена, която се смята за главния прототип на Маргарита, пише в дневника си: „ Днес се прие заглавието на романа -„ Майсторът и Маргарита“. Няма надежда да го отпечатат. И все пак M.А. го пише, кара бързо напред, иска да го завърши през март. Той работи и нощем“.
Михаил Булгаков. Снимка: Уикипедия
Михаил Булгаков започва работа по романа „Майсторът и Маргарита“ в края на 1920-те години. Обаче няколко години по-късно, след като разбира, че цензурата не е позволила да се играе пиесата му „Кабалата на светците“, той унищожава собственоръчно цялатапърваредакция на книгата, която вече била с обем повече от 15 глави.
„Фантастичен роман“ – книга под друго заглавие, но с подобна идея, Булгаков пише до 1936 година. Вариантите на заглавието непрекъснато се променят. Някои от най-екзотичните са „Великият канцлер“, „Ето ме и мен“ и „Пришествие“. До окончателното – „Майсторът и Маргарита“, авторът стига едва през 1937 г., когато работи вече над третата му редакция. Третата жена на Булгаков – Елена, която се смята за главния прототип на Маргарита, пише в дневника си: „ Днес се прие заглавието на романа -„ Майсторът и Маргарита“. Няма надежда да го отпечатат. И все пак M.А. го пише, кара бързо напред, иска да го завърши през март. Той работи и нощем“.
„Прощаване с Москва”. Илюстрация към романа на М. А. Булгаков „Майсторът и Маргарита“. Платно, масло. 1995 г. Снимка: Уикипедия
Последните промени са направени на 13 февруари 1940 г. „Тези корекции и допълнения показват, че неговата интелигентност и талант не са отслабнали ни най-малко. Това бяха брилянтни допълнения към написаното преди това“, отбеляза Елена Булгакова в дневниците си.
Романът не е публикуван приживе на автора. Преди смъртта си Булгаков помолил жена си да запази ръкописа и да публикува „Майстора и Маргарита“, когато му дойде времето, по собствените му думи: „За да знаят… да знаят!“ Той възприемал творбата си като послание към бъдещето.
Първата публикация на романа, списание „Москва“, № 11, 1966 г. Снимка: Уикипедия
За първи път съкратена версия на романа е публикувана в списание „Москва“ през 1966 г. След публикуването един от редакционните работници отива на гроба на Булгаков и оставя букет. Към него се приближава жена и му подава малък пакет.
– Аз съм съпругата на Михаил Афанасиевич – обяснила тя. – Той заръча да дам половината от хонорара за публикацията на първия човек, който остави букет на гроба му!
През 2000 г. „Майсторът и Маргарита“ беше обявен от асоциация на литератори от Източна Европа за най-добрия роман на ХХ век.
Всички са чували историята за Троянския кон и как с помощта на тази военна хитрост била превзета Троя. Но малцина знаят, че Троя е била превземана три пъти – като винаги една от главните роли в тези нещастия на великия град са играли коне.
Първо падане на Троя. Вторият цар на Троя – Лаомедонт, според легендата, бил баща на красивия юноша Ганимед. Зевс отвлякъл Ганимед, направил го виночерпец на боговете – а запохищението му платил откуп на Лаомедонт във вид на прекрасни коне. Когато Лаомедонт решил да построи стени около Троя, Зевс изпратил Аполон и Посейдон да му бъдат роби – това било тяхното наказание за бунт срещу царя на боговете.
Посейдон построил стените около Троя, а Аполон пасялцарските овце (според друга версия – Посейдон и Аполон построили заедно стените на Троя). Лаомедонт обещал да им принесе в жертва потомството на кобилите, подарък от Зевс. Но след построяването на стените на Троя не спазил обещанието си. Получило се нещо като по-късната българска поговорка: „Изтъка си платното – ритна кросното“. Едно по-прозаично тълкуване на легендата гласи, че Лаомедонт откраднал пари от храма на Аполон и Посейдон и ги похарчил за изграждането на стените.
За наказание Аполон поискал да му се принасят в жертва млади девойки, а Посейдон изпратил чудовище в града, което поглъщало хора. За да се избави градът от звяра, дъщерята на Лаомедонт – Хесиона, трябвало да му бъде принесена в жертва. Но тя била спасена от Херкулес, който убил чудовището. Лаомедонт, обаче, измамил и Херкулес, като отказал да му плати за спасението на дъщеря си – макар да му бил обещал според едни автори Хесиона и конете, а според Омир само конете. За отмъщение Херкулес превзел Троя, убилсъс стрели Лаомедонт и всичките му синове, като пожалил само Приам.
Второ падане на Троя. Каноничната история за превземането на малоазийския град се формирала в епохата на Омир. В „Илиада“ не се разказва за самото падане на Троя (този разказ се съдържа в „Одисея“). Според Омир, създател на Троянския кон е героят Епей, а Одисей само предвождал гърците, скрити в него. Жителите на Троя спорели какво да правят с находката – да я унищожат или да я посветят на храма на Атина. След дълги спорове решили да поставят коня в храма и започнали пир. Жрецът Лаокоон обаче изрекъл знаменитата фраза: „Бойте се от данайците дори, когато носят дарове!“Ала боговете изпратили морски змии, които убили Лаокоон и неговите синове.
До коня троянците открили гръцкия младеж Синон. Той ги излъгал, че уж бил приятел на героя Паламед, който преди това бил екзекутиран по настояване на Одисей. Освен това, царят на Итака уж бил предложил Синон да бъде принесен в жертва на боговете, та те да помогнат на гърците да се завърнат благополучно у дома си. Но младежът успял да избяга. Според митовете Синон бил братовчед на Одисей, а двамата били внуци на общопризнатия хитрец Автолик.
Троянците повярвали на разказа на Синони му дали убежище – а през нощта той отворил коня, гърците в него излезли, убили градската стража и разтворили портите на крепостта. Така Троя паднала. Смята се, че Троянската война е водена през ХІІІ век пр. Хр. (около 1280 г. пр. Хр.)
В по-късното произведение „Дневник на Троянската война“ от Диктис Критски създателят на троянския кон също се нарича Епей. Той построил дървен кон и го сложил на колела. По-нататък разказът следва канавата, известна ни от Омир. Изображение на дървен кон могат да бъдат намерени в много образци наантичното изобразително изкуство.
Плутарх, авторът на „Сравнителни животописи“, пише, че Троя е била превземана три пъти заради коне.
The Trojan Horse stands inside the city of Troy in Warner Bros. Pictures’ epic action adventure „Troy,“ starring Brad Pitt, Eric Bana and Orlando Bloom.
Третото падане на Троя се случилооколо 1000 години след Троянската война – в средата на ІVвекпр. Хр. Това сторил гръцкиятпълководец-наемник Харидем (? – 333 г. пр. Хр.). Тойприложил класическа хитрост, като използвал подкуп: платил нароба, който ловувал дивеч затрапезата на владетеля на Троя.
Слугата нарочно излязъл извън града на кон и затова трябвало да се върне през големите градски порти – а не през тясната вратичка, както обикновено, когато излизал пешком. Градската стража се принудила да отвори големите порти, за да влезе на връщане конникът: а тойводел със себе си воини на Харидем, които се престорили на пленници. Те успели да заблудят стражата и да заемат входа на града. След като изчакали основните сили на Харидем да се приближат, започнал щурм – и Троя паднала за трети път.
По онова време легендарната история за Троянския кон вече била широко известна, така, че героите от новото превземане на града може би са били вдъхновени от примера на Одисей.
В края на 30-те години на 19 век, когато земята и хората все още били диви, двама мъже, Джон Дент и Уил Марло – събирачи на кожи, стават партньори в затънтените гори на Джорджия. Дивечът бил в изобилие и в продължение на няколко години нещата вървели гладко. През пролетта на 1843 г., избухва спор за подялбата на зимния им улов. Последвала смърт и странна история. И всичко било заради жена.
Докато залагал капани близо до хижата на планинар, Джон се влюбил в красивата му дъщеря, Моли Питърс. За щастие на Джон, Моли също се влюбила в него и двамата се сгодили. Когато Джон и Уил станали партньори, те сключили договор за съвместна продажба на кожите, които събирали, и разделяли парите по равно. Но с брак на хоризонта, Джон искал да вземе половината кожи и да ги продаде сам, тъй като бил сигурен, че може да получи повече, като ги продава сам.
След ожесточена кавга Уил отстъпил и дал половината кожи на Джон. Скоро след това, обаче, Уил започнал да говори в града, че е бил измамен. Това продължило няколко седмици, докато не се случила жестока схватка, при която Джон намушкал стария си партньор смъртоносно. Тъй като общественото мнение било срещу него, Джон нямал какво друго да направи, освен бързо да напусне страната. Преди да си тръгне, обаче, той успял да види годеницата си и да й каже, че ще намери място, където да бъдат заедно и ще се върне, за да я отведе.
Минала цяла година и хората скоро загубили интерес към въпроса. През цялото това време, всяка сутрин и вечер, Моли стояла пред хижата на баща си и мълчаливо гледала в далечината. Малко след залез слънце на 13 април 1844 г., както правело всеки ден, момичето отишло в обора, за да дои кравата. След като се забавила необичайно дълго време, баща й решил да я потърси. Намерил кравата неиздоена, а в празната кофа имало нож със засъхнала кръв около дръжката. Своеобразната дръжка от еленов рог улеснило разпознаването на ножа. С него Джон Дент е убил Уил Марло.
В тъмното бащата на Моли я търсил и викал, но не могъл да намери следа. На следващата сутрин се събрали планинарите от околността и близките градове, за да търсят момичето. Те открили следите на мъж и жена, водещи до река Чикамауга. На брега, под навеса на наклонено дърво, намерили прясно забит дървен кол, за който наскоро очевидно е било вързано малко кану. Моли била тръгнала без обяснение и без никаква подготовка. Всичко, което взела със себе си, били дрехите на гърба ѝ.
Шест месеца по-късно в самотната хижа на г-н Питърс пристигнало писмо. На него била поставена пощенска марка от Галвестън, Тексас. В него пишело: „Дяволът има река в Тексас, която е негова собствена и е създадена само за тези, които са пораснали. С любов, Моли.“
По онова време жителите на Джорджия не били запознати с реките на Тексас или с имената им. Дори в самия Тексас малко хора са знаели нещо за Дяволската река, далеч на запад от Сан Антонио. Покрай бреговете ѝ се намирала малката колония Долорес, слабо населена с предимно испаноезични хора.
Бедният г-н Питърс и съседите му просто смятали, че някъде в Тексас Джон Дент притежавал река, край която залагал капани. Знаели, че Дент е дявол, но били изненадани от признанието на Моли.
Джон и неговата булка се установили близо до Долорес, но подобно на самотен вълк, той построил малка дървена колиба на няколко мили от града. В рамките на една година, обаче, колонията била изоставена. Индианците избили повечето заселници. Останалите, четиринадесет възрастни и три деца, се насочили на изток към по-цивилизована територия. Команчите ги проследили и нападнали край езеро, близо до сегашния Каризо Спрингс. След като избили всички, индианците хвърлили телата им във водите на езерото. Мексиканците нарекли езерото Еспантоса, което означава „страховито“ и до днес се смята, че то е обитавано от духове.
На два дни езда на запад от Долорес, две или три мексикански семейства, които като Джон имали споразумение с индианците, отглеждали няколко кози в каньона Пекос. Около обяд един ден в края на август 1845 г., по време на гръмотевична дъждовна буря, човек на кон се качил до едно от тези ранчота. Той казал на мексиканското семейство, че е бил на лагер там, където Драй Крийк се влива в Дяволската река. Казал, че жена му ражда и те отчаяно се нуждаят от помощ. Докато семейството оседлавало конете си, мълния ударила дървения стълб и убила пратеника, който нетърпеливо стоял до него. Това, разбира се, значително забавило услужливите мексиканци. От описанието на неговия лагер, двамата разбрали местоположението, но се стъмнило, преди да стигнат до реката. Те открили лагера чак на следващата сутрин. Там, под заслонено дърво, лежала мъртва жената, сама. Следите водели към факта, че тя е починала при раждането, но не намерили бебе. Мексиканецът заподозрял, че вълците лобо са изяли бебето.
В джоба на роклята на мъртвата жена добрите самаряни намерили писмо. След като погребали нещастната жена, те взели писмото със себе си, за да го покажат на някой, който можел да чете английски. Няколко месеца по-късно дошъл бял човек и прочел писмото. Написано било няколко седмици преди смъртта й от Моли Питърс Дент и било адресирана до баща й. То послужило за идентифициране на нея и съпруга ѝ. И така, техният роман изведнъж и трагично приключил.
Минали десет години. През новата република Тексас от Сан Антонио до Ел Пасо били прекарани железопътни релси. През 1855 г. младо момче, живеещо в Сан Фелипе Спрингс, разказва, че е видяло глутница вълци да атакува стадо кози и с тях имало същество, с дълга коса, наполовина покриващо чертите му, което приличало на голо момиче. Някои каубои, преминаващи през населеното място, чули историята и разпитали момчето, но те изглеждали по-заинтересовани да получат описание как изглежда голото момиче, отколкото да получат информация за странното създание, за което разказвали. Историята бързо се разпространила.
След около година индианка разказала, че е видяла два големи вълка и голо момиче, което ядяло прясно убита коза. Тя успяла да се приближи, но те я видели и избягали. Голото момиче отначало тичало на четири крака, но след това станало и се затичало на два крака заедно с вълците. Други индианци също споделяли, че са виждали боси човешки следи, сред вълчи следи в пясъчните места по реката.
Малкото хора в страната на Дяволската река започнали да следят за момичето. Те си спомнили изчезването на бебето на бедната Моли Дент сред вълчите следи. Мъжете разказвали за това как женските вълци носели малките си за врата, без да ги нараняват. Може би, казвали те, някоя женска вълчица, загубила собствените си малки, била занесла новороденото в бърлогата си и го била отгледала.
Организирали лов за залавяне на момичето Лобо. На третия ден от лова двама ездачи намерили момичето в страничен каньон. Тя била с голям черен вълк и двамата побягнали при вида на мъжете. Вълкът и момичето се разделили и тя се вмъкнала в процеп в скалите. Но мъжете я притиснали в ъгъла. Първоначално тя се свила, но когато мъжете посегнали към нея, тя се изплюла и изсъскала като дива котка и започнала да се бие, да хапе и да дере с нокти. Докато мъжете я връзвали, тя започнала да издава жалки, страшни, нечовешки звуци, наподобяващи и писък на жена, и вой на вълк, но като нито едно от двете. Докато тя виела по този ужасен начин, големият вълк, от когото била отделена, изведнъж се появил, втурвайки се към нейните похитители. Преди да успее да се приближи достатъчно, за да използва мощните си челюсти, един от мъжете успял да го застреля с пистолета си. Когато видяло спътника си да лежи мъртъв, момичето загубило съзнание.
След като била здраво завързана, мъжете внимателно разгледали съществото. Момичето имало едра глава с дълга, заплетена, мръсна коса, която очевидно никога не била виждала ножици и много космати ръце и крака. Ръцете и краката й били много мускулести, но не с лоши пропорции. Други характеристики показват, че тя била нормално оформена човешка жена.
Момичето Лобо било отведено до най-близкото ранчо и затворено в една от стаите. След като се свестила, жената от ранчото й предложила дрехи, храна и вода, но момичето само се свивало в ъгъла, съскало и виело по заплашителен начин. Залостили накрая вратата на стаята за през нощта.
Малко след като паднала нощта, момичето започнало да вие. Скоро му отговорил воят на вълците. Вълците сякаш отговаряли от всички страни, от близо и далеч. Стопаните, които познавали вълчия вой, никога не били чували нещо подобно. Сякаш всички вълци от околността се събирали край ранчото.
След известно време голямата глутница се втурнала в ранчото, атакувайки кози, крави и коне. Няколко минути по-късно се чуло, че момичето за пореден път издава писъка си и вълците се оттеглят в мрака.
След като се събрали, потресените мъже отишли до скривалището на дивото момиче. По някакъв начин то успяло да махне напречната дъска, която държала вратата затворена и да избяга. Предполагали, че се присъединила към вълците.
Години наред свидетели разказвали, че са намирали човешки следи, редом с вълчите в района.
Фердинанд Уолдо Демара, известен като Фред, е роден в Лорънс, Масачузетс през декември 1921 г. Семейството му било доста заможно, когато се родил, но баща му загубил много пари в Голямата депресия и трябвало да се преместят в беден квартал. Едно от най-впечатляващите преживявания в младия живот на Фред било, когато той убедил местен собственик на сладкарница да му даде безплатни шоколади. Друг път намерил чифт изкуствени крака в кошче за боклук и ги заровил в снега край пътя, оставяйки да стърчи само част от тях. Забавлявал се от реакциите на преминаващи шофьори.
На шестнадесетгодишна възраст Фред бяга от дома си. Заминава за Род Айлънд. В този малък град имало цистерциански манастир и младият Фред Демара се присъединил като послушник. След четири години Фред си тръгнал. Игуменът на манастира смятал, че е по-подходящ за светски живот, вместо да живее в съзерцание. При предстоящата война се записал в американската армия. Фред установил, че армията е още по-неподходяща и от манастира, и след една година дезертирал. Като дезертьор той за първи път приема фалшива самоличност – тази на армейския му приятел Антъни Игнолия.
Фердинанд Уолдо Демара, снимка: Уикипедия
Под това име се присъединил към американския флот. Обучавали го за болничния корпус, но когато осъзнал, че това означава да служи на фронтовите линии, се опитал да подправи пълномощията, които щели му позволят да се запише за обучението за офицери. Разкриват фалшификацията му и отново е принуден да бяга. Връща се към монашеския живот в цистерцианския манастир в Луисвил, Кентъки, този път под името Робърт Линтън Френч. Доктор Френч бил реален човек, живеещ в неизвестност, и Фред получил копия на документите си по пощата – свидетелство за раждане, университетски документи и т.н. Като Робърт Френч Фреди пътува до Чикаго и учи философия и етика в университета DePaul. Той се отличавал в следването си, но когато наближило да даде обет, се отказал.
Появява се отново в Ери, Пенсилвания, като преподава психология в университета, след което се преместил в Лос Анджелис, където прекарал известно време като санитар в санаториум. Използвайки името и пълномощията на Френч, си намерил друга работа като преподавател по психология в университета във Вашингтон. Той се сприятелил с местния шериф Франк Тамблин. Шериф Тамблин го направил специален заместник, а Фред изнасял речи в подкрепа на кандидатурата на шерифа за преизбирането му. Но един ден шерифът се появил със заповед за ареста на Фред. На гарата двама агенти на ФБР го причакали, идентифицирайки го като дезертьор.
След като бил освободен от затвора, Фред се завърнал у дома за известно време. Този път решил да стане биолог в Кентъки на име д-р Сесил Хаман. Под това име Фред си намерил работа в Масачузетската очна клиника, свързана с Харвардската болница. После решава да напусне Бостън и се насочва на север към Алфред, Мейн.
В Мейн се връща към религиозния живот. Този път това било като част от преподавателска дейност. Братята били щастливи да посрещнат в стадото такъв „висококвалифициран“ човек. Историята се появява в местните вестници, нещо, което станало истинска катастрофа за Фред. Ученик на истинския д-р Хаман прочел историята и се обадил на преподавателя си. За щастие д-р Хаман не бил инициативен човек и не предал Фред на властите.
Фред свършил много добра работа за Братята по време на престоя си при тях – помагал им да се ориентират в бюрокрацията, за да се регистрират като американски колеж. Преди да даде обетите си, бил изпратен в Ню Брансуик в Канада да учи богословие. Там се сприятелява с местния личен лекар, човек на име Джоузеф Сайър. Фред твърди, че са се сприятелили, когато д-р Сайър лекувал монах от артрит. Той бил чул, че Фред е бил биолог, преди да стане монах, и се допитал до него за лечението. Фред бил прочел за пчелната отрова, която се използва за лечение на артрит в медицинско списание, и предложил метода. Когато Фред тръгнал за Мейн, д-р Сайър го помолил да вземе документите му със себе си. Д-р Сайър се надявал да получи американски медицински лиценз, в замяна на канадския.
Когато Фред се завръща в Мейн, открива, че братята са получили хартата на колежа, но не бил избран за ръководител на колежа. Ядосан, той „взел назаем” един от автомобилите им, пътувал до Бостън и взел автобуса обратно до Ню Брансуик. Там Фред кандидатствал за флота и се записал като морски хирург, използвайки пълномощията на д-р Сайър. През пролетта на 1951 г. бил назначен във военноморска база в Халифакс за два месеца и през юни Фред Демара отплава на Каюга.
Задълженията на Фред на кораба варирали от рутинни лечения и диагнози до малки процедури като премахване на болен зъб на капитана. Фред никога преди не се бил занимавал със стоматология, така че излекувал капитана, след като набързо прочел за процедурата. Най-голямото му изпитание било, след като корабът пристигнал в Корея. Корейски кораб докарал трима ранени мъже на борда. Единият от тях имал куршум в гърдите близо до сърцето и Фред трябвало да го оперира. Знаел, че условията са далеч от идеалните. Корабът нямал апаратура за стерилизация на инструментите, без значение, че никога не е оперирал досега. И все пак се съгласил – разчитайки на принципа „колкото по-малко реже, толкова по-малко ще шие след това“. Операцията била успешна и животът на корейския войник бил спасен.
Когато Фред слязъл на брега в Корея, той бил ужасен от условията и липсата на медицинска грижа. Неговата солидна християнска благотворителност го принудила да направи нещо и получил разрешение от капитана да работи доброволно с тях. Скоро станал добре известен с това и когато местен военен командир лично го похвалил, корабният радиоофицер решил да напише за случващото се до щаба. Фред се опитал да го откаже от тази идея, но не настоявал много, тъй като споменаването в депешите било сериозна чест. Историята на офицера, която включвала драматичен преразказ на операцията на палубата на кораба, привлякла вниманието на медиите и била предадена на вестниците. Истинският д-р Сайър бил много изненадан да прочете за геройствата си и веднага се свързал с властите. Скоро капитанът на кораба бил известен и въпреки че смятал, че има някаква грешка, бил принуден да изпрати Фред обратно в Канада.
След много ровене канадските власти разкрили истинската му самоличност. Със силната препоръка на капитана му да проявят милост и не желаейки лоша реклама, те решили, че най-простото нещо е да го депортират в Америка.
През 1955 г. в Хюстън, Тексас, Фред се появил отново като д-р Бенджамин Джоунс, професор от Мисисипи. Кандидатства за присъединяване към Департамента за корекции в Тексас, използвайки хитра стратегия. Фред е приет и първоначално е назначен да бъде лейтенант в една от затворническите ферми. Тежките условия на работа на затворниците и откритата бруталност и расизъм на охраната обаче го безпокоят твърде много и той се премества в отдела за отдих в затвора.
Там се справил достатъчно добре, за да бъде назначен за заместник-надзирател на нов затвор („Шамрок“), предназначен да отдели най-жестоките затворници от останалата част от населението. Но всичко се сринало, когато един от затворниците го разпознал от интервюто му в списание LIFE, публикувано след екстрадицията му. Изправен пред шефа си, Фред отрича всичко. Но щом излязъл от полезрението на мъжа, се насочил към стаята си, грабнал всичко, което притежава, качил се в колата си и избягал.
През лятото на 1956 г. Фред слиза от ферибота на остров Норт Хейвън в Мейн. Този път той бил Мартин Годгарт, новият учител в местното училище. Преподавал на момчетата английски и латински, а също така бил активист в местната общност. Хората трудно се доверили на непознат, но скоро става популярен сред тях. Фред вече бил уморен и отново започнал да пие. Един твърде недискретен коментар предизвикал подозренията на местните жители и майката на едно от децата, на които той преподавал, поръчала копие на стар брой на списание LIFE. След като подозренията й били потвърдени, тя подмамила Фред да остави пръстовите си отпечатъци върху чаша и след това ги изпратила на ФБР. На 14 февруари 1957 г. Фред бил арестуван и отведен от острова. За негов късмет съдията му дал само два месеца изпитателен срок за липса на законна учителска лицензия.
През 1980 г. се разболява сериозно и от свещеник става пациент. Умира през 1982 г., на 60 годишна възраст, от усложнения от диабет.
Рафаел Леонидас Трухильо е роден в бедно многодетно семейство на 24 октомври 1891 г. Получил минимално образование. За да си изкарва хляба, се заемал с всякаква работа, включителнодребникражби. На 16-годишна възраст успял да си намери работа като телеграфист.
През първата четвърт на 20 век територията на Доминикана била под политическото и икономическо влияние на САЩ. Американски компании контролирали износа на дървен материал и захарна тръстика, а американски офицери обучавали въоръжените сили, за да укротяват недоволните местни жители – Националната гвардия. Трухильо встъпва в нея през 1918 г. Американският журналист У. Крем в книгата си „Демокрация и тирания в Карибите“ описва бъдещия диктатор по следния начин: „В нормални времена Трухильо вероятно щеше да свърши живота си на бесилката или просто с куршум в главата като неизвестен селски бандит – но американската намеса отвори широки възможности именно за такива хора“.
Рафаел Трухильо
В средата на 20-те години, след като американците напуснали, поне официално, Доминикана, Трухильо продължил военната си кариера. След като завършва офицерското училище, той е произведен в капитан, по-късно става началник на щаба на въоръжените сили.
На изборите през 1930 г., резултатите от които били фалшифицирани, Рафаел Трухильо става президент на Доминикана. Той въвел режим на военна диктатура, който бил наречен „епохата на Трухильо“. За 31 години диктаторът бил избиран четири пъти с „единодушна подкрепа“ на избирателите – едва през 1952 г. брат му Хектор поема поста президент. В действителност, разбира се, курсът на Хектор не бил различен от този на брат му – всички решения вземал от Рафаел, който по това време бил министър на отбраната…
Още от първите дни на управлението си Трухильо действал като бездушен тиранин: демократичните институции били потиснати, армията и полицията били изцяло подчинени на волята на диктатора. Опозицията била смачкана: по заповед на президента противниците на режима билихвърляни на акулите в морето, изтезавали ги и разстрелвали. „Всеки, който не ми е приятел, е мой враг и затова ще си плати“ – това била логиката на доминиканския лидер. Десетки хиляди хора станали жертва на режима.
Диктаторът подкрепял произвола на американските компании, които експлоатирали природните и човешките ресурси на страната. Данъкът върху корпоративния доход в Доминиканската република бил най-нисък. Освен това, цялото производство било в ръцете на американците. Трухильо обслужвал техните интереси като марионетка – в замяна Щатите не се месели във вътрешната му политика.
Трухильо определял комунистите като едни от най-опасните си врагове. Сред най-известните жертви на режима бил лидерът на комунистическото движение в Доминиканската република Фреди Валдес. През 1950 г. той бил арестуван и екзекутиран след жестоки изтезания.
Подобно на много диктатори, Трухильо бил суетен. Освен най-високите официални звания в страната, той имал и всякакви титли: „Благодетел на отечеството“, „Възстановител на независимостта“, „Освободител на нацията“, „Покровител на изящните изкуства и литературата“,„Пръв студент“, „Пръвлекар“, „Пръв доктор на науките“…
През октомври 1937 г. правителството на Трухильо нарежда да бъдат масово преследвани и убивани хора от хаитянски произход. Това решение било резултат от новините от Европа, където нацистите дошли навласт и увеличавали силата си. По образ и подобие на Хитлер, Трухильо решил да „прочисти“ доминиканския народ от хаитяните, които идвали на работа в Доминиканската република и „отнемали хляба“на коренното население.
Повече от 20 хиляди хаитяни станали жертви на репресии. Клането било наречено „магданозено“: доминиканската полиция искала от човека да произнесе испанската дума магданоз (исп. – perejil) и по произношението преценявали откъде е родом. Хаитяните бивали убивани на място. След като научила за това, световната общност поискала възмездие. Трухильо се измъкнал с обезщетение от 500 000 долара, което било изплатено на правителството на Хаити.
Трухильо с президента на Хаити, Пол Маглоар, 1951 г. Източник: Уикипедия
Обаче на фона на нарастващите антиамерикански настроения в Латинска Америка като цяло и в частност в Доминиканската република, САЩ решили, че рискът от укрепване на опозицията и от нова революция като кубинската е прекалено голям. Бил организиран заговор за елиминиране на Рафаел Трухильо.
Операцията за унищожаване на диктатора била проведена от агенти на ЦРУ. На 30 май 1961 г. кървавият тиранин бил убит в колата си, в която преброили 60 дупки от куршуми. Така се осъществило пророчеството на У. Крем в неговата книга – макар, че Трухильо вече не бил „неизвестен селски бандит“.
След смъртта на Трухильо семейството му се опитвало да запази властта, но безуспешно. Епохата наТрухильо била отминала.
Едрата шарка, за разлика от чумата и холерата, които идвали и си отивали, постоянно присъствала сред хората – и те започнали да се защитават срещу нея с помощта на така наречената вариолация (от латинското variola – „едра шарка“) още в древни времена в Индия и Китай. Това се правело, като на здрав човек втривали в порязана повърхност на кожата или вдухвали в носа му изсушени и стрити люспи от ранички на болен.
В началото на 18 век идеята за вариолация била донесена от Турция в Англия от леди Монтегю, съпругата на британския посланик. Новият метод се оказал много търсен – защото всяка година стотици хиляди хора умирали от едра шарка (смъртността била 40% от заболелите), а оцелелите били сериозно обезобразени от белези. Гладката кожа се смятала за рядко явление. Например, във Франция, когато полицията обявявала някого за издирване, като особен белег се посочвало: „Няма следи от едра шарка“.
Първата вариолация била направена в Англия на шестима затворници в затвора Нюгейт и на деца от домове за сираци. След като се уверили, че никой от подложените на вариолация не се разболял,се решили също и членовете на английското кралско семейство и придворните. Постепенно вариолацията се разпространила в цяла Европа и стигнала до Америка.
Но по време на такова предаване на генетичен материал може да се причинят и други заболявания – затова се търсело различно решение на проблема. То било открито от английския лекар Едуард Дженър: ваксинацията. През 1796 г. той инжектирал вируса на едра шарка на осемгодишния Джеймс Фипс.
Върху Дженър веднага се стоварила мощна критика. Възраженията били различни – от недоверие към медицината до слухове, че ваксината на Дженър съдържа „отрова от змия, кръв, вътрешности и екскременти от прилепи, крастави жаби и слепи кученца“. Най-мощното антиваксинално движение възникналосъщо в Англия. Там през 1853 г. бил приет закон за задължителна ваксинация на новородени срещу едра шарка – а родителите, които отказвали, били глобявани 20 шилинга.
В отговор противниците на ваксинацията се обединили в лиги, които бързо серазмножили като гъби след дъжд. Най-мащабната акция се състояла през 1885 г. в град Лестър, където се провел марш на около 100 хиляди демонстранти, носещи плакати, детски ковчези и чучела на Дженър.
Силното противопоставяне срещу ваксините принудило правителството да премахне наказанието за отказ от ваксинация, а в английското законодателство се появила разпоредба, че ваксинация се прави само „ако съвестта на родителите позволява“ – тоест, те са освободени от задължителна ваксинация на децата си. Неочаквано продължение на цялата тази история станала появата и на термина „отказ по съвест от военна служба“.
Ваксина срещу едра шарка. Снимка: Уикипедия
От Англия движението срещу ваксинацията се разпространило в Съединените щати, където отдавна възниквали спонтанни протести и се правели опити за убийствана лекари (понякога успешни).
Глобалното премахване на едрата шарка в крайна сметка било постигнато чак през 20 век следпоследното естествено заразяване в Сомалия на 26 октомври 1977 г.
Самата дума „ваксина“ е въведена от Луи Пастьор. Той също бил подложен на преследване. През 1885 на базата на сушен мозък от заразени зайци ученият създал ваксина срещу бяс. Изглеждало, че откритието на Пастьор, което лекувало болестта, трябвало да бъде приветствано с ентусиазъм от научната общност – но това не се случило. Ваксината се прилагалавече след заразяване, тя съдържала отслабен, но жив причинител на бяс, и това противоречало на съществуващите дотогава идеи за ваксинация.
Луи Пастьор. Снимка: Уикипедия
В продължение на една година 1638 души, ухапани от бесни животни, били подложени на превантивно лечение в лабораторията на Пастьор. От тях умрели 15 – и Пастьор напразно обяснявал, че те са се ваксинирали твърде късно. През януари 1887 г. на заседание на Френската медицинска академия той директно бил обвинен, че убива хора със своята ваксина.
Но ваксинации вече сеизвършали в цял свят. В Русия с прякото съдействие на Пастьор и неговите сътрудници били открити 7 седем ваксинациони станции. В Санкт-Петербург станцията била създадена случайно: през ноември 1885 г. офицер от гвардейския корпус, командван от княз Александър Петрович Олденбургски, бил ухапан от бясно куче. За сметка на принца, който бил лично познат с Пастьор, гвардеецът бил изпратен в Париж на лечение, а придружаващият го лекар бил инструктиран да се запознае с методите за приготвяне на „отрова срещу бяс“. На 13 юли 1886 г. била открита пастьоровска станция в Санкт-Петербург, на базата на която по-късно била създадена Академията на медицинските науки на СССР.
След ваксината срещу бяс скоро се появили ваксини срещу тетанус, холера, коремен тиф… Борбата с епидемиите продължила и всяка нова ваксина имала своята драматична история, своитегении, злодеи и герои.
Но и до днешен главният принцип при ваксинирането би трябвало да бъде провъзгласеният още през 19 век: „Ако съвестта позволява!“
Днес ще се запознаете с истинската история на Иван Мишуков, малко дете, което напуска дома си и успява да оцелее по улиците на Москва през деветдесетте години на миналия век. Усещайки зорките очи на бездомните кучета към себе си, той не след дълго научил, че ако ги храни, в замяна те ще го топлят. Доверието било спечелено и след няколко месеца кучетата направили Иван водач на глутницата.
Но да започнем от началото. Иван избягал от дома си, когато бил едва на 4-годишна възраст и повече не се върнал там. В действителност, той избягал от майка си и нейното гадже – алкохолик. Малкото момче живеело по улиците на Москва, уплашен и сам. Но след това той открива тези очи, красиви очи, които винаги били там, в далечината, и го наблюдавали. Това били очите на кучето Ше, водач на глутницата бездомници.
Снимка: Иван Мишуков
Не след дълго Иван осъзнал, че като храни кучетата с остатъци храна от кошчетата, те малко по малко започвали да му се доверяват, да го защитават и да го топлят. Всяка сутрин момчето отивало в местната пекарна с кучетата си, за да проси храна. Иван станал един от глутницата, дори скоро го направили неин водач.
Подобно на кучетата, Иван имал невероятен инстинкт за оцеляване. Той не просто се присъединил веднага към глутницата. Трябвало да спечели доверието им и когато го направил, живял в тяхната бърлога две години.
Иван възприел много кучешки характеристики.
Няколко години по-късно момчето било заловено като животно от властите, които примамили кучетата и ги разсейвали с месо, докато заловили Иван в капан без протекцията на кучетата му. Това се случва през 1998 г. когато Иван е на 6 години.
Иван Мишуков прекарва известно време в детския център на Реутов в Москва. Той имал късмета да бъде приет от любящо семейство. За щастие, Иван вече е добре и е редови член на обществото. Той живее в Москва.
Когато бил реинтегриран в обществото на шестгодишна възраст, той бързо се научил да говори, което показва какъв необикновен човек е. Истории за диви деца има от древни времена, но никоя не прилича на неговата.
Сега Иван е благодарен на уличните кучета, които са му спасили живота, когато е живял на улицата като пълен сирак. Днес той работи като оператор в завод за производство на тел в Реутов.
Любовта на Иван към кучетата продължава през целия му живот. Случаят му става известен по целия свят и сега той – известен също като Ваня – говори за дълга, който има към бездомните кучета.
Иван споделя, че е благодарен и на полицаите, които го измъкнали от глутницата, и разбира се на приемната му майка, която го отгледала с много любов и търпение.
Иван е отгледан от грижовната приемната майка Татяна Бабанина. Любящите грижи на Татяна осигурили на Иван пълно възстановяване. След това той постъпва в престижното военно-кадетско училище в Кронщад, където веднъж марширувал пред Владимир Путин.
Иван се надявал на кариера в службата за сигурност на ФСБ, но вместо това се завърнал в Реутов и сега работи в завода за тел.
Въпреки, че станал известен и не обичал открито да обсъжда тъмния период в живота си, той до ден днешен не спира да изразява своята благодарност към кучетата, които са го спасили
„Обичах кучетата и те обичаха мен“, казва Иван на социалните работници, след като бил спасен. Кучетата били кръстени Джеси, Гога, Маша и Сева – и когато животните намирали храна, те я споделяли с Иван и обратно.
Иван разкрил, че кучетата го топлели през студените руски зимни месеци, като се гушкали до него. След като бил намерен, социалните работници оставили момчето в мрачно сиропиталище край Москва. Невероятно, но любимите му кучета усетили местоположението му и напразно го чакали пред портата на институцията.
По-късно те били убити по заповед на жестоките чиновници.
През 2009 г. неговата история оказала влияние на английския драматург Хати Нейлър и той написал пиеса за времето, когато Иван бил по улиците, наречена „Иван и кучетата“. Тази пиеса спечелила наградата Тинисууд за оригинална радиодрама и била номинирана в наградите Оливие за изключителен принос към театъра през 2010 г. Пиесата е адаптирана за киното като Лек и кучетата (2017).
Историята на Иван Мишуков привлича вниманието и на австралийската писателка Ева Хорнунг, чийто роман „Куче момче“ (2009) споделя много от същите елементи от историята на Иван, включително залавяне чрез оставяне на стръв в ресторант. Друг автор, Боби Пайрън, също написал книга за Иван и времето му на улицата с кучетата, наречена Кучетата на зимата.
Януш Корчак е един от най-известните полски педагози, писател, лекар и обществен деятел.
Роден е във Варшава в еврейско семейство през 1878 г. Умира през 1942 г. в концентрационен лагер заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което работи тогава.
Освен с книгите си, посветени на и за децата – „Крал Матиуш“, „Как да обичаме детето“, „Право на детето на уважение“ и др., той остава в историята и с факта, че три пъти отказва да спаси собствения си живот, за да не изостави своите питомци.
Първия път е преди окупацията на Полша от фашистка Германия, той отказва да емигрира в Палестина. Остава във Варшава, в Дома за сираци, на който е директор, за да посрещне заедно с децата страшните събития, които предстоят.
Втория път – отказва да избяга от Варшавското гето.
Третия път – точно преди потеглянето на влака към концентрационния лагер. Тогава към Корчак се приближава офицер от СС и пита:
– Вие ли сте написал „Крал Матиуш“? Чел съм я като дете. Удивителна книга! Вие сте свободен.
– А децата?
– Децата остават. Но вие може да напуснете вагона.
– Грешите. Не мога. Не всички хора са мерзавци.
Не са останали живи очевидци на този разговор. Както и няма живи свидетели на това, че по пътя към Треблинка, Корчак е разказвал приказки на децата, за да ги разведри и разсее от страшните мисли за приближаващата смърт. Но тези епизоди са толкова характерни за личността на „Стария доктор“, както са наричали Корчак, така кореспондират с целия му живот като човек и педагог, с цялата му личност, че не остава съмнение в тяхната истинност.
Системата за унищожаване на хора в Треблинка била проста и ефективна. Направо от влаковите композиции затворниците били вкарвани в газовата камера. Януш Корчак влиза заедно със своите деца в нея!
Ето и десетте принципа за възпитание на детето, изповядвани от този наистина велик човек:
1. Не очаквай твоето дете да бъде човекът, който си ти, или този, който искаш да бъде. Помогни му да стане себе си, а не теб!
2. Не търси от детето отплата за това, което си направил за него. Ти си му дал живот! Как може да ти се отблагодари за това?! То ще даде живот на друг човек, той – на трети и т.н. Това е необратимият закона на благодарността.
3. Не използвай детето си като отдушник за своите обиди, за да не горчи хлябът ти на старини. Знай, че каквото посееш, това ще пожънеш.
4. Не гледай на проблемите му отвисоко. Животът на всеки е даден според силите му и бъди сигурен – на него също му е тежко, и не по-малко, отколкото на теб. Може би и повече, тъй като му липсва опит.
5. Не го унижавай!
6. Не забравяй, че най-важните срещи в живота на човек са с неговите деца. Обръщай им особено внимание, защото няма как да знаеш кого точно ще срещнеш в детето.
7. Не се тревожи, ако чувстваш, че не си успял да направиш нещо за своето дете. Просто помни – направил си достатъчно, ако си направил всичко възможно.
8. Детето не е тиранин, който ще обсеби целия ти живот, не е и само създание от плът и кръв. То е скъпоценна чаша, която Животът ти повелява да пазиш и да разпалваш в нея творческия огън. Детето е „душа“, дадена ти за съхранение. То не е твое притежание!
9. Обичай чуждото дете. Никога не причинявай на чуждото дете това, което не би желал да причинят на твоето!
10. Обичай своето дете такова, каквото е – неталантливо, неуспешно, обичай го и когато е пораснало. Общувай с него, радвай се, защото детето – това е празник, който все още е с теб!
Когато се говори за взаимоотношенията между Русия и Германия, най-често вниманието се фокусира върху Втората световна война, която за Русия е Велика Отечествена, и съответно върху резултатите от нея. Това е нормално, тъй като е най-близо до нашето време – а за хората е естествено да се интересуват повече от близкото си минало, отколкото от събитията преди векове.
Но отношенията между двете държави имат дълга история – в тях е имало времена на приятелство и сътрудничество, както и на открита конфронтация и война. Любопитно е, че нито веднъж германските войски не успяват да превземат столицата на Русия – докато руските войски три пъти превземат Берлин. По-подробно ще опишем първото превземане на града, доколкото е сравнително по-неизвестно; при второто няма особени военни перипетии, а третото е многократно и подробно описано и за него има изключително много публикации.
През 1760 г., в разгара на Седемгодишната война (1756-1763), руските войски завземат Берлин, столицата на Прусия – най-големият враг на Русия по онова време. Това имало голям политически резонанс, макар от чисто военна гледна точна да било без особено значение. Военачалникът, командвал превземането на Берлин – граф Тотлебен, е награден с орден „Александър Невски“. Любопитното е, че Готлоб Курт Хайнрих фон Тотлебен (1715-1773) бил чистокръвен немец на руска служба. Граф Пьотр Шувалов пише по повод превземането на пруската столица: „Не можете да стигнете до Санкт-Петербург от Берлин – но винаги можете да стигнете до Берлин от Санкт-Петербург“. Как се развили събитията?
След поредица от успехи в кампанията от 1759 г., тази през 1760 г. разочаровала съюзниците, воюващи срещу Прусия – Русия и Австрия. Въпреки преобладаващото числено превъзходство, те не постигнали решителни успехи и на 15 август били победени при Лигница. Но в същото време столицата на Прусия – Берлин, останала незащитена.
За да насърчи руския главнокомандващ граф Пьотр Салтиков, австрийският му колега граф Леополд фон Даун предложил да го подкрепи със спомагателен корпус. Така 20 000 руски войници под командването на граф Захарий Чернишов и 15 000 австрийци, предвождани от граф Франц Ласи, навлезли в областта Бранденбург – а Салтиков и цялата руска армия ги прикривали от разстояние. Перспективата за ограбване на кралската резиденция била толкова привлекателна, че австрийците направили форсиран марш без почивка: за 10 дни изминали 400 мили. Генерал Тотлебен, който сам бил живял дълго време в Берлин, предвождал авангарда на руския корпус и понеже всичко зависело от активността на първия пристигнал, също толкова бързал, че на 3 октомври, на шестия ден след напускането на град Бейтен в Силезия, с 3000 души вече бил под стените на Берлин.
Пруската столица нямала нито крепостни укрепления, нито валове. Тя била защитена само с гарнизон от 1200 души, за който било ясно, че не може дълго да се съпротивлява. В това време авангардът на Тотлебен набъбнал до 5600 души, които прекосили река Одер и се опитали да превземат града на 5 октомври. Този щурм в движение се провалил заради неочаквана съпротива. Губернаторът на града генерал Ханс Фридрих фон Рохов искал да отстъпи пред руската заплаха, но командирът на пруската кавалерия барон Фридрих фон Зайдлиц, който се лекувал от раните си в града, събрал около 2000 защитници и успял да отблъсне атаката.
Щом узнал за за опасността, надвиснала над Берлин, принц Евгений Вюртембергски пренасочил войските си от битките против шведите в Померания и дошъл на помощ на града; пристигнал и контингент от Саксония, с който броят на защитниците достигнал 18 000 хиляди души.
Обаче идването на австрийския корпус на генерал Ласи променило баланса в полза на съюзниците. Австрийците заели Потсдам и Шарлотенбург. Пред лицето на превъзхождащите сили защитниците били принудени да напуснат Берлин и да се оттеглят в съседния Шпандау. Чернишов изпратил цялата кавалерия да преследва отстъпващите вражески войски, но руската конница настигнала само пруския ариергард, който бил унищожен, а 1200 души – взети в плен.
На 9 октомври 1760 г. градският съвет решил официално да предаде града на руснаците, защото Австрия била най-омразният враг на Прусия. Освен това, командващият руските войски Тотлебен бил добре познат на берлинчани от предишната му служба в пруската армия. Между другото австрийците също нахлули в града и започнали да грабят и мародерстват. Особено пострадал дворецът „Шарлотенбург“. Тотлебен рапортувал, че се наложило неговите войници дори да стрелят по съюзниците си, за да прекратят грабежите и убийствата.
Окупацията на Берлин продължила до 12 октомври, когато съюзниците се разделили – австрийците се отправили към Саксония, а руските войски се присъединили съм основната армия в околностите на Франкфурт-на-Одер.
Второто превземане на Берлин се състояло на 4 март 1813 година. След освобождаването на своята територия от френската армия на Наполеон руските войски продължили освобождението на Централна Европа. Първоначално никой не помагал на Русия в това – практически всички европейски държави били окупирани от френските войски или се намирали под техен контрол. Обаче с напредването си руската армия освобождавала все повече земи и градове. На 4 март 1813 г. предният отряд на генерал-адютант Александър Чернишов (интересно съвпадение със съименника му, превзел за пръв път Берлин) навлязъл в града подир отстъпващите френски войски. По-късно, на 11 март 1813 г., пристигнали и основните руски сили на княз Витгенщайн. След като се уверили, че за Берлин вече няма опасност, те продължили освободителния си поход.
Третото превземане на Берлин се състояло през май 1945 г. Настъпателната операция продължила от 25 април до 2 май. Командващи действията на съветската армия тук били маршалите Жуков и Конев. След като била преодоляна хитлеристката съпротива в околностите и предградията, последният етап от тази операция бил непосредственият щурм на самия град. Ожесточените битки се водели денем и нощем. Накрая столицата на нацистка Германия паднала. На 2 май 1945 г. гарнизонът на Райхстага капитулирал, над германската столица се развяло знамето на Победата.
Всички са чували за военни конфликти, които продължавали десетилетия, че дори векове: Тридесетгодишната война (1618-1648), Стогодишната (която, всъщност, траяла 116 години: от 1337-ма до 1453-та), в Античността Пуническите войни (264-146 г. пр. Хр.)…
Но сравнително по-слабо известна е Осемдесетгодишната война (1568-1648), която обаче силно повлияла върху развитието на военното дело. Тя е позната повече под името Холандска революция и се водела от 17 холандски провинции, стремящи се да получат независимост, против Испанската империя.
Особеното на тази война било, че тя била между две много богати държави – но богати по различен начин. Испания получавала сребро и злато от Америка и можела да купи всичко. Обаче най-малкото забавяне на корабите с благородни метали от Новия свят се превръщало тежко изпитание за страната, тъй като нейните войници в Холандия отказвали да се бият, ако не получат заплатите си.
По същото време Холандия вече вървяла по капиталистическия път на развитие. Феодализмът в страната умирал, развивало се търговското земеделие, като гъби след дъжд никнели манифактури. Цяла Европа се интересувала от холандските стоки. Именно тук английските земевладелци, които по същото време водели активна вътрешна политика на ограждане на земи за пасища (Томас Мор произнесъл през 1516 г. прочутата фраза: „Овцете изядоха хората“), продавали вълната си. Това било последица от климатично застудяване в Европа – нараснало търсенето на сукно, а отначало можели да го произвеждат само в Холандия.
Картината показва борбата на холандците срещу Испания, вероятно обсадата на Остенде. Източник: Уикипедия
Като резултат от богатството на двете воюващи страни, войната се водела до голяма степен чрез наемници – еднакво търсени и от испанците, и от холандските аристократи и търговци. Воювали също и прословутите холандски „гьози“ („голтаци“) – които поддържали партизанска война по суша и море, но те не можели да се бият на открито поле срещу елитната испанска пехота. Именно в битките на тази война преди всичко се създали видовете кавалерия и пехота, които по-късно станали традиционни за Новото време, и най-важното: след като били сформирани, ги изпитали в бой.
Трябва да се отбележи, че подобно на Стогодишната война, и тази не продължавала постоянно, а с прекъсвания и примирия. След 41 години бойни действия през 1609 г. бил сключен повече или по-малко условен мир. Част от богатите холандски провинции се освободили от испанското владичество и получили независимост, а малката професионална холандска армия под командването на Морис Насау успяла да спечели важни победи над испанците.
Какви промени били внесени във военното дело? Много сериозни нововъведения в хода на войната били извършени предимно в кавалерията, и то от холандска страна. През 1597 г. от 11 полка конница, 8 били тежка кавалерия (кирасири), въоръжени с пистолети, а 3 – конни аркебузири. Същата година в битката при Тюрнхаут холандската кавалерия практически сама разгромила испанските кирасири, въоръжени с копия, и пехотата с нейните дълги пики. Поучени от този горчив опит, имперските кирасири също се отказали от тежките копия и започнали да използват чифт пистолети.
В началото на ХVІІ век испанските майстори започват да произвеждат съответна броня, като изхвърлят всички ненужни части, а подсилват нагръдника на кирасата (бронята) и шлемовете. В резултат кавалерийската броня станала по-тежка и масивна. Най-тежките запазени до днес доспехи са изложени в музей в Грац: 42 килограма. Повърхността им не е украсена и формата им не е контешки елегантна – но предпазват добре. По-късно кирасирите изиграли много важна роля в Тридесетгодишната война (1618-1648), където били командвани от фелдмаршалите Готфрид Папенхайм (1594-1632) и Албрехт Валенщайн (1583-1634). Интересното е, че Папенхайм използва кирасирски полкове от около 1000 души, състоящи се от десет роти по 100 кавалериста, и в същото време стеснява фронта на атаката. Валенщайн, от друга страна, предпочита да нанася удар на широк фронт – неговата тактика е по-успешна.
По същото време се появяват и конните аркебузири. Най-добрите германски аркебузи имали максимален обсег на стрелба около 400 крачки. Ефективната далекобойност обаче била много по-малка, да не говорим за обхвата, при който куршум от аркебуза можел да пробие бронята на кавалерист. Независимо от това, далекобойността на аркебузата била по-голяма от тази на пистолета, което и довело до появата на конни аркебузири. Техните оръжия били с по-добро качество от тези на обикновените пехотинци и, независимо дали от седлото или спешени, те можели да подкрепят атаките на пистолетните кавалеристи с огъня си. Аркебузирите не носели тежка броня – първоначално използвали каски, кираси и протектори за ръцете и бедрата. За лична защита, както и останалата конница, носели дълга, тежка шпага. Но аркебузирите в наемническите отряди били истински арсенали на коне: в допълнение към аркебузата, те имали до шест пистолета в кобури и в гнездата на нагръдните колани. Все пак, техните пистолети били по-слаби и по-къси от тези на кирасирите, тъй като основното им оръжие била сравнително дългобойната аркебуза. Но можели с успех да отблъснат неочаквана атака на вражеските конници, без да прибягват до помощта на пехотата.
Осемдесетгодишната война завършила на 30 януари 1648 г. с подписването на Мюнстерския мирен договор между Испания и Холандия. Той бил част от Вестфалския мир, отбелязал края на Тридесетгодишната война, която опустошила почти цяла Западна Европа.
Вече е ставало дума за прословутите дантелени яки на Ренесанса – тези разкошни и до голяма степен екзотични части от облеклото на онази епоха, чиято мода била обхванала почти цяла Европа. Но малцина знаят, че след настъпването на Новото време – чието условно начало е около 1500 г., са водени истински „дантелени войни“.
В словосъчетанието „дантелени войни“ някои виждат само напомняне за епохата, когато все още не всички войници носели униформи. Други визират тогавашните благородни правила на войната, чрез които в рамките на възможното пазели войниците, а избягването на прекалено кървави битки се смятало за важна заслуга на пълководците. Но през ХVІ и ХVІІ в. се водели „дантелени войни“ и в съвсем буквалния смисъл на думата.
Появила се най-напред през ХV-ти век в Италия, дантелата бързо се превърнала в масова европейска мода. Като начало и двата пола започнали да носят яки „раф“,след това – сменилите ги т. нар. на шивашки жаргон „плосколежащи“ яки. Днес едва ли ще видите портрет от онова време без яката „раф“, наричана още „воденичен камък“. Прическите, дори обувките, се украсявали с дантелени розетки. Освен това, дамите използвали дантели за украса на рокли, шапчици и касинки, а кавалерите – за широкополите си шапки и спуснатите горнища на живописните ботуши-ботфорти. Проблемът бил, че подобна мода струвала невероятни пари.
В разходите на английския крал Чарлз ІІ се наложило да се намеси самият парламент на държавата. Когато кралят пожелал нова дантелена яка за някакви придворни тържества, парламентът решил, че разходите за нея са разорителни и посъветвал монарха… да изпере старата.
Чарлз II. Снимка: Уикипедия
Цели градове и села в Холандия, Централна Германия и по долината на италианската река По се занимавали с тъкане на дантели. Не е изненадващо, че тези региони се оказвали в центъра на разнообразни въоръжени конфликти, които влезли в историята като „дантелените войни“. Възможното заграбване на купища готови изделия, които стрували теглото си в злато, а и завладяването на териториите, където се произвеждали, заедно с техните майстори – опитните производители на дантели, станали постоянни причини за избухването на военни действия. Родината на „малиновата дантела“ – градът Малин (Мехелен), многократно бил превземан от различни войски: трофеите били крайно примамливи.
Пагубната страст към италиански, холандски и фламандски дантели разорявала цели семейства, затова владетелите на Франция и Англия най-накрая забранили техния внос. Тутакси възникнала чудовищна по размерите си контрабанда на дантели, сравнима днес само с търговията с наркотици. Във Франция през целия ХVІІ век забраната била въвеждана три пъти, и всеки път без успех. Затова чуждестранните дантели, вкарани контрабандно, били публично изгаряни – както днес валяци смазват купища контрабандно внесени часовници.
В същото време протежето на кардинал Мазарин, всемогъщият министър на финансите на Франция Жан-Батист Колбер, започнал да развива много ефективно заместване на вноса: в замъка си близо до Алансон той организирал истинска школа за плетачки на дантели, като поканил за „преподавателки“ майсторки от венецианския остров Бурано. Резултатът бил, че до края на века Франция вече имала пълноценна дантелена промишленост…
С вносни или родно производство, но френските кавалери буквално от главата до петите били обкичени с дантели. При това „благородниците на шпагата“ – военните, били прочути като по-големи контета от „благородниците на мантията“ – цивилните. Военните красавци, независимо дали мускетари на краля или гвардейци на кардинала, дори на бойното поле блестели със своите бродирани в злато колани и дантелени маншети, като така същевременно подпомагали икономиката на дантелопроизводителните региони.
След като издал първия си указ срещу разкоша през 1613 г., крал Людовик XIII благоразумно уточнил, че той не важи за военните – понеже като нищо можело да избухне въоръжен бунт в защита на дантелите. Другите владетели също си затваряли очите за екстравагантностите на воините. Хората, които всеки ден рискували живота си, можели да имат малки слабости и дори да нарушават кралските укази. Това се диктувало от цялата европейската военна традиция и идвало от наемниците-ландскнехти от епохата на Ренесанса – собственици на крещящо богати костюми. На императора на Свещената Римска империя Максимилиан I се приписва фразата: „Техният живот е толкова кратък, а разкошните костюми са единственото им утешение. Би било несправедливо да ги лишим от това“. С негово решение ландскнехтите били освободени от спазване на всички закони, свързани с модата. Същото се отнасяло и за военните през ХVІІ век.
Филип III от Испания 1615г . с яка Раф. Детайл от портрет на Веласкес. Снимка: Уикипедия
Историите за „дантелените примирия“, уж сключвани по време на тогавашните войни, за да могат офицерите, които се сражавали без почивка, да изперат и изсушат многобройните си дантели, най-вероятно са само романтични легенди от ХІХ век. Но мнението, че съвременната мъжка вратовръзка произлиза от дантелените вратовръзки на наемниците от ХVІІ век, най-вероятно е достоверно.
През 1635 г. Франция – участничка в Тридесетгодишната война, вербувала хърватски наемници, които били в постоянен конфликт с Хабсбургите, чиято империя по онова време включвала Хърватия. След битката при Рокроа през 1643 г., където французите разгромили прочутата испанска пехота, наемниците били събрани в специален кавалерийски полк на „кралските хървати“, който получил девиза „Nuc pluribus impar“ („Както никой друг“). Тяхната слава на отлични воини се затвърдила, а външният им вид се превърнал в пример за подражание – по-конкретно, силно впечатление правели снежнобелите им копринени шалове, украсени с елегантна рагузинска дантела (до 1918 г. Дубровник се наричал Рагуза). Те били бързо възприети от френските офицери, които ги нарекли „krvat „(от собственото название на хърватските бойци – hrvat) или „cravate“, както и до ден-деншен се нарича вратовръзката на френски. Новият елемент в мъжката мода бил възприет от придворните контета, които предпочитали изцяло дантелени вратовръзки.
Людовик XIV, който се възкачил на трона през 1643 на петгодишна възраст, след като пораснал, въвел специална дворцова длъжност „краватиер“ – тоест, завеждащ кралските вратовръзки. А преди това англичанинът Чарлз II си купил френско-хърватската модна новост за астрономическата сума от 20 лири и 12 шилинга – сега вече с пълното съгласие на парламента.
Така постепенно „дантелените войни“ след барутната си фаза навлезли в етапа на икономическа конкуренция.
На 10 септември 1898 г. на пристана на Женевското езеро две дами чакали параходчето за Монтрьо. Едната, облечена в черно, с черен воал и черен чадър, стояла малко по-далеч, до парапета на крайбрежната алея.
Изпод кестените излязъл скромно облечен млад мъж с букет в ръка, приближил се до нея и направил рязко движение. Дамата се отдръпнала и затичала към придружителката си, а младежът се отдалечил, без да бърза…
Жертва на нападението била Елизабет, императрица на Австро-Унгария, обожавана от поданиците си, които я наричали просто Сиси. На шестдесет години тя все още била почти същата красавица, както на младини – с кадифени очи и разкошна буйна коса.
Портрет от Георг Рааб, художествена галерия в Лвов. Снимка: Уикипедия
Популярността на Сиси можела да се сравни само с манията по британската принцеса Даяна, обхванала света в края на ХХ век. Тя била обичана от австрийците, които сравнявали жизнерадостната, свободолюбива императрица с мрачния, суеверен император Франц-Йосиф. Унгарците пък направо я носели на ръце – именно тя успяла да помири буйните маджари с Австрия и накарала съпруга си да им даде автономия.
През последните девет години от живота си императрицата тъгувала за сина си Рудолф, който се самоубил при много странни обстоятелства; но тя смятала, че е жертва на убийство.
Защо трябвало императрица Сиси да бъде убита? Всъщност, нямало никаква конкретна причина. Младежът с букета, убиецът Луиджи Лукени, нападнал Елизабет не заради това, че била императрица. Той изхождал от съвсем абстрактни и общи съображения: „Богатите безделници, враговете на трудовия народ, нямат право да живеят“.
Лукени е роден в Париж през 1873 година. Бащата бил неизвестен, а майка му, италианска имигрантка, го дала в сиропиталище още като бебе. Щом достигнал повече или по-малко самостоятелна възраст, той заминал за Италия и постъпил в армията. Воювал в Абисиния (днешна Етиопия), мечтаел след армията да стане затворнически надзирател или дори началник на затвор. Но не успял да получи такава работа. Пътувал из Европа и се установил в Лозана, където, както самият той писал по-късно, се запознал „с анархисти и с анархизма“. Именно тук в размътеното му идеологическо съзнание се оформила „теория“ за някаква вродена вина на аристократите пред такива като него безправни лумпени-„пролетарии“.
Лукени пристигнал в Женева с намерение да убие с нож Филип Орлеански, един от претендентите за френския трон. Нямало никаква особена причина – просто срещнал името му във вестника и започнал подготовка за убийството. Изучавал анатомия, за да е сигурен къде да удари. Избрал стилет (триръба кама) като най-сигурно оръжие, но нямал дванадесет франка, затова приспособил тристранна пила. Обаче тогава Филип Орлеански променил плановете си и осуетил тези на убиеца, като си тръгнал, без да дочака атентата.
Ала пилата не бивало да остане без работа! Лукени разбрал (от познат кочияш или отново от вестника), че в Женева е пристигнала инкогнито императрица Елизабет. Всичко било добре дошло за самозвания борец за правата на пролетариата: Сиси пренебрегвала полицейската защита, отказала се от охрана и искала да бъде възможно най-незабележима. Тя се придвижвала из града и околностите, придружена само от една спътница – графиня Ирма Стараи. Лукени проследил императрицата до кея, приближил се и забил в гърдите й импровизирания си стилет.
В деня на коронацията ѝ за кралица на Унгария. Снимка: Уикипедия
Отначало Елизабет не разбрала, че е ранена. Дори не почувствала силна болка. Сторило й се, че непознатият се опитал да смъкне медальона от шията и одраскал гърдите й. Едва на парахода започнала да губи съзнание. Корабът бил върнат обратно и императрицата била отведена в хотела. Там открили вътрешно кръвотечение.
Лукени не стигнал далеч. Той успял да измине една или две улици, да хвърли оръдието на убийството през някаква отворена врата – и тогава го настигнали кочияш и портиер, които били свидетели на инцидента. Заловен и предаден на полицията, Лукени се усмихвал. В полицейския участък го разпитали и след известно време му съобщили, че Елизабет е починала. Убиецът реагирал с нова усмивка и заявил, че се гордее със стореното, тъй като мрази паразитите и обича работниците.
Смъртното наказание в Швейцария било премахнато, затова Луиджи Лукени бил осъден на доживотен затвор. В затвора той веднага се заел да пише мемоарите си под трогателното заглавие „Историята на живота на изоставено дете в края на XIX век, разказана от самия него“.
Няколко години по-късно отнели ръкописа му, а през 1910 г. Лукени бил намерен обесен със собствения му колан. След това главата му била отрязана и поставена в буркан с формалин; дълго време се съхранявала в Женева и я показвали на богати туристи срещу заплащане. В края на ХХ век я предали на Виенския музей при условие да не се показва никъде. През 2000 г. главата на убиеца била погребана в гробище, на участък, където закопавали резултатите от провалени научни експерименти.
И все пак: защо било извършено това убийство? През ХХ-ти век психоаналитици предположили, че Лукени в образа на императрицата „убил“ майка си, която го била изоставила. Тази версия е любопитна – но кого тогава искал да убие в образа на Филип Орлеански? Неизвестния си баща? Слабо вероятно. Просто той убил по някакви объркани и хаотични идеологически подбуди – известно е, че хората често стават убийци в името на налудничави идеологии, независимо дали анархистична, тоталитарна или демократична.
Парадоксът на това цареубийство се състоял още и в това, че Елизабет наистина искала да умре по подобен начин: внезапно и „от малка рана“, както любимият й син Рудолф.
