Още
    Начало Блог Страница 98

    Бомбардировките над София /1943-1944г./ и кой спаси столицата ни?

    На 13 декември 1941 година България обявява война на Великобритания и САЩ. Цар Борис и министрите му се надяват по този начин да избегнат груби действия на Хитлер срещу България. По-просто казано: окупация.

    По принцип, тази линия на поведение сработва. Проблемът обаче възниква, когато „символичната война“ се превръща в реална. В доста популярни исторически материали се твърди, че на заседание от 19 октомври 1943 г. на британския Имперски комитет по отбраната  Уинстън Чърчил казал:

    „Трябва да бъде ударена столицата на България, за да капитулира цялата държава. Този град трябва да бъде унищожен и сринат до основи, а в неговите развалини да се сеят картофи.”

    Други историци твърдят, че това е само историческа легенда. Дискусиите по въпроса продължават.

    Факт е, че на 14 ноември 1943 г. е извършено първото масирано въздушно нападение над София с 91 бомбардировача и 46 изтребителя. Загиват 56 мирни граждани. Няма свалени вражески самолети.

    Между другото, характерно е, че в британските военни документи от онова време нападенията са наричани в прав текст „терористични бомбардировки“.

    На 20 декември 1943 г. е „черният Никулден“. 150 американски бомбардировача „Либърейтър“ и 60 изтребители са пресрещнати от едва 36 български изтребители Месершмит-109 и „Девоатин“. Загиват подпоручик Георги Кюмюрджиев и легендарният поручик Димитър Списаревски, който сваля един бомбардировач и удря с „таран“ втори. Свалени са общо 5 американски самолета – 2 бомбардировача и 3 изтребителя. Американският пилот лейтенант Едуард Тинкър след битката казва: „Българите се бият толкова ожесточено, сякаш защитават най-ценната своя светиня. Не съм виждал такава ярост във въздушно сражение“.

    На 30 март 1944 г. е най-тежката „терористична бомбардировка“ над София. Столицата е нападната от 450 бомбардировача, придружени от 150 изтребителя. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби.  Българските изтребители храбро пресрещат противника, но са твърде малко и не успяват да провалят плановете на врага. Свалени са 9 противникови самолета.

    Бомбардировка над София, вероятно на 17 април 1944 г. Уикипедия.

    На 17 април София е нападната от 350 бомбардировача и 100 изтребителя. Тогава са и най-тежките загуби сред българските пилоти – загиват 7 летци.

    А след това се случва нещо крайно изненадващо и неочаквано. Бомбардировките над София престават. Всъщност, има още една – на 24 май 1944 г., но без мащаба и размаха на дотогавашните.

    Естествено, всеки би се запитал: защо бомбардировките спират? Явно в хода на събитията се е намесил някакъв важен фактор.

    В търсене на отговор на въпроса кой е този фактор стигаме до книгата „Георги Димитров“, издадена в София от Партиздат през 1972 г. с автори Давид Елазар, Добрин Мичев, Любомир Панайотов, Петра Раденкова и Веселин Хаджиниколов. В нея на страници 496-497 пише следното:

    „Тук трябва да отбележим, че благодарение на голямото си влияние сред съветските ръководители Димитров можа да спаси нашата столица София от пълно разрушение вследствие на системните бомбардировки. Английски и американски самолети бяха нанесли над нея 10 силни удара, като през пролетта на 1944 г. вече застрашаваха да я превърнат в развалини… Както разказва генерал Захари Захариев, в средата на април 1944 г. на Васил Коларов съобщили за последната голяма бомбардировка над София. Той се развълнувал много и казал: “Тези продажни управници ще докарат работата дотам, че американците ще разрушат хубавата ни София”. После вдигнал телефона, обадил се на Димитров, разказал му за станалото и го помолил да направи каквото може за прекратяване на бомбардировките. По молба на Димитров съветското Главно командване се свързало с командването на САЩ и поискало да спрат ударите над София. След този благороден акт на съветското ръководство българската столица вече не била бомбардирана”.

    Естествено, никога не бива да вярваме на идеологическа литература, без да проверим фактите и обстоятелствата. Затова нека да се обърнем към фактите, както и към обстановката, в която е написана книгата.

    Първи факт: след 17 април, тоест „средата на април“, както пише в книгата, масовите бомбардировки над София наистина престават. Има само едно нападение на 24 май 1944 г., когато е разрушена днешната зала „България“. Тоест, вече е налице първо  съвпадение между исторически факт и написаното в книгата.

    Втори факт: заслужава си да се вгледаме как авторите описват случая: „ … благодарение на голямото си влияние сред съветските ръководители Димитров можа да спаси…“ Но под израза „съветските ръководители“ тук може да се подразбира само и единствено Сталин. През 1972 г. той все още е заклеймяван като „враг на социализма“, „изверг“ и „разрушител на социалистическите перспективи“ – което напълно обяснява предпазливите формулировки на авторите с цел да не се споменава името му в положителния контекст на спасител на София. Второ съвпадение.

    Трети факт: авторите пишат: „По молба на Димитров съветското Главно командване се свързало с командването на САЩ…“

    Но с командването на САЩ, тоест, с Франклин Рузвелт, може отново и единствено да се свърже само Сталин. Тук пак виждаме предпазливата обтекаемост на изразните средства на авторите, за да избегнат поставянето на имената на Сталин и Рузвелт в контекста на спасители на българската столица. Трето съвпадение.

    Така, можем спокойно да констатираме историческия факт, че София избегнала трагичната участ, която Чърчил й готвел, благодарение на Васил Коларов, Георги Димитров, Йосиф Висарионович Сталин и Франклин Делано Рузвелт.

    В резултат от „терористичните бомбардировки“ над София са разрушени 12 657 сгради. Жертвите на въздушните нападения – убити, безследно изчезнали и починали от раните си, са 4208 души. Тежко ранени са 4744. Загиват 22 български летци.

    Разрушена сграда на бул. „Фердинанд“. Уикипедия.

    Днес, поради различни идеологически причини, в София няма паметник на нейните спасители – Коларов, Димитров, Сталин и Рузвелт. Което определено не говори добре за нашия исторически морал и чувството ни за благодарност.

    Как да познаете неуверените хора?

    Ако искате да бъдете по-успешни, най-лесният начин е да станете по-уверени, защото предимството е в полза на уверените личности. Те вдъхновяват по-нерешителните и правят така, че винаги всичко да става по техния начин, правилния начин.

    Съществуват и друг тип хора – неуверените. Това са хора, които изпитват постоянна плахост и имат ниско мнение за собствената си особа. Тези хора са свикнали да разчитат на чуждото одобрение.

    Ето как може да познаете неуверените хора:

    Говорят малко, но мислят много

    Човешкият мозък е устроен, така че да разглежда и обмисля всички евентуални решения и изходи на проблема в определена ситуация. При неуверените хора, този процес отнема повече време и усилия. Те мислят ли, мислят  и чак тогава пристъпват към действие. Ако се съмняват, че тяхното решение е правилно, по-скоро биха предпочели да го запазят за себе си и в никакъв случай не биха го казали на никого. Обичайна практика е тези хора да остават неразбрани от останалите и доста често биват определяни като странни и различни.

    Много лесно се отегчават на работа

    Еднообразието е изключително скучно. А за тези хора то е още по-отблъскващо. Те обичат да се изправят пред различни предизвикателства и да изпълняват задачи от различно естество. Но колкото и да обичат да са активни, подобен тип хора винаги си остават праволинейни изпълнени със съмнение.Съмнението е тяхна присъща черта – това ги прави и по-податливи към неувереност, когато им се налага да вземат важно решение или вършат нещо в по-дългосрочен план и трябва да получат одобрението на някой друг. Те избягват да поемат отговорност за по-важни неща по ясни причини.

    Всичко има няколко страни

    Неуверените хора предварително преценяват плюсовете и минусите, преди да решат каквото и да е, дори за дребните и незначителни неща. Всичко е два пъти по-сложно в техните глави – сложни схеми, всеки възможен сценарий по даден проблем, преглеждат всичко това и обмислят всички вероятни изходи на въпросния проблем. Това обаче не винаги свършва добре, защото те са по-податливи на заблуда и лесно могат да изпаднат в самозаблуда. Затова и не могат да вземат сами решение, а винаги се допитват до другите и приемат тяхното мнение за по-вярно.

    Изпитват трудности в общуването си с други хора

    Как да разберете, че изпитвате затруднения при общуването с други хора – било то познати или не, за кратко или по-задълбочено общуване? Просто се появява ненужно неудобство. Естествено чувство е. Може би дори цял модел на поведение.Това е напълно нормално при неуверените хора. Случва се постоянно. Неудобството им ги прави изключително нервни и напрегнати през цялото време.

    Неувереността им ги прави параноични – според тях всички забелязват грешките им

    С каквото и да се захванат, те постоянно смятат, че останалите ги съдят. Винаги мислят за чуждото мнение и се съмняват в своето собствено. Виждат проблем там, където не съществува. Това ги прави и доста трудни събеседници. Почти са неспособни да вземат самостоятелно решение. Първото, което правят е да помислят за това какво казват или ще си помислят другите. Дори да не ги познават. Те изпитват тревожност, когато им се налага да вземат самостоятелно решение. Възможните провали или грешки просто ги подлудяват. Затова и често се допитват до свои близки, приятели или познати.

    Изпитват нужда да бъдат одобрени от другите

    Тези хора се нуждаят от постоянно окуражаване и подкрепа. Думи като „Ще се справиш”, „Обичам те”, „Вярвам в теб” и т.н. Тяхната неувереност им пречи, но същевременно с това ги и наранява.

    Автор: Божидара Иванова

    Къде се намира нулевият километър?

    Знаете ли от къде идва изразът: „Всички пътища водят към Рим.“?

    Известно ни е, че някога на римския Форум, в близост до храма на Сатурн, император Октавиан Август наредил построяването на позлатен бронзов монумент, който нарекъл Milliarium Aureum (Златен километричен камък).

    В миналото за европейците Рим бил целия свят. Всички пътища започвали от бронзовия монумент и всички разстояния и дължини от Рим до най-крайните части на Римската империя били измервани оттук.

    В наше време няма как да оценим величието на Milliarium Aureum, защото той не съществува от дълго време. Единственото, което е останало от красотата му е мраморната му основа, която не е за вярване, но е оцеляла през времето и климатичните условия.

    Въпреки че, физическото присъствие на Златният километричен камък на Древен Рим отсъства, то духовното си е все още там и се радва на доста поддръжници. В столиците на повечето държави може да откриете знаци, бележещи известният нулев километър, от който на практика дават началото си всички пътища и магистрали.

    В Испания нулевият километър, се намира на площад Пуерта дел Сол. Любопитното е, че е разположен пред старата поща, за чийто часовник се носи легендата, че отброява официалното испанско време. Дали това е случайност?

    През 2002 г. заради обърнатата карта на Испания, символичният център на страната бе завъртян на 180 градуса. На места обаче нулевият километър не съвпада с точката, намираща се върху централния площад на града.

    Положението било същото и в Древен Рим. Там Milliarium Aureum и Umbilicus Urbis Romae (точният превод е Пъпа на град Рим) не съвпадали.

    В Русия знакът се намира в самото сърце на Москва, точно пред Иверските  (известни и като Възкресенските) врати. Вглеждайки се в паважа на алеята, която свързва Червения площад с Манежния, може да видите бронзовата плоча наречена „Нулевой километр автодорог Российской Федерации”. Още от самото си поставяне през 1996 г., плочата дава начало на традиция, която някои смятат за просто суеверие, но други възприемат доста сериозно, а именно, че съдбата ще изпълни едно желание на този, който стъпи точно върху нулевия километър и си пожелае нещо, хвърляйки монета през рамо.

    За жителите на столицата е съвсем нормално да видят възрастна жена или просяк да обикалят около нулевия километър за да вземат всяка хвърлена монета. Обичаят е доста известен и Бронзовият знак привлича просяците като мухи на мед.

    Представете си какви суми вижда всеки ден този паваж. Надежда на туристите, а и на жителите на Москва желанията им да се сбъднат. Но стариците и просяците, не винаги остават доволни от тези, които хвърлят не копейки и рубли, а чуждестранна валута.

    В Париж също може да видите нулевият километър. Само, че там е по-познат като нулева точка и е доста по-стар. Намира се пред главния вход на катедралата Нотр Дам, в сърцето на френския град още от 1769 г. и представлява каменен диск, който преди е бил роза на ветровете, с едва забележим месингов орнамент в центъра. Ако се озовете в Франция, град Руан и попаднете на табела с надпис „Париж ? 135 км“, имайте предвид, че разстоянието е взето именно до тази нулева точка.

    Нулевият километър в Париж, пред Нотр Дам. Уикипедия.

    И тук съществува поверие, но то е доста по-просто за сбъдване –  стъпите ли върху нулевия километър, някой ден отново ще се върнете в красивата столица.

    Посещавайки Будапеща ще видите триметрова скулптура изградена от варовик, където върху буквите КМ е сложена огромна 0, издигната там, където някога се е намирал прагът на кралския дворец в Буда. Дворецът бил съборен при построяването на един от мостовете над Дунав през 1849 г.

    В Индия функцията на нулев километър е приела мраморната платформа поставена на мястото, където на 31 януари 1948 г. бил кремиран „бащата на индийската нация”, великият Махатма Ганди,.

    Японският нулев километър в Токио се намира на мост, а именно на Японския мост („Нихонбашин” на японски).

    Във Филипините и по точно в столицата – Манила, нулевият километър се намира в основата на пилон за знаме в парк Рисал.

    Ситуацията в Панама не е много по-различна. И тук нулевият километър е разположен върху мост. Намира се на моста „Мартин Соса” на авеню Симон Боливар, част от Панамериканската магистрала.

    Част от от Панамериканската магистрала е и Чилийският нулев километър.

    А в Аржентина той се намира в центъра на столицата – Буенос Айрес.

    За кубинския нулев километър се разказва доста интересна история. Мястото му е Хавана. Или по-точно на пода в голямата зала на Капитолия. Точно в центъра, в краката на огромната, покрита с чисто злато статуя на Републиката, която е висока 15 м, тежка 49 тона се намира инкрустиран 25-каратов диамант.

    Не бързайте със заключенията. Това е само копие на оригиналния диамант. Разказва се, че той е бил собственост на руския император Николай ІІ и по-късно е бил изтъргуван от кубинската държава от богат турски търговец. Ето още нещо любопитно. На 25 март 1946 г. камъкът бива откраднат и по-късно същата година неочаквано е върнат на  Рамон Грау Сан Мартин, тогавашния президент на 2 юни. Първоначално след връщането му нищо не се променило, но през 1973 г. било поставено негово копие.

    Първоначално англосаксонският свят не иска да отбелязва нулевия километър. Пример за това е, че във Великобритания всички разстояния се измерват от железопътната гара „Черинг Крос“ в Лондон. Някак това я прави официален нулев километър. Според англичаните обаче има и неофициален. Това е легендарният Лондонски камък (The London Stone).

    Една от историите, а може би и най-разпространената е, че той бил част от олтара на Брут от Троя,  родственик на Еней, основал Лондон и първи владетел на Англия. Но има и по-достоверна версия –  нулев километричен камък, с помощта, на който римляните измервали разстоянията в тогавашната британска провинция.

    Няма как да знаем кое е истина и кое е добре поддържана лъжа, но знаем едно, а именно, че дълго време не само гражданите на красивият Лондон, но и целият английски народ са смятали Лондонския камък не просто за център на града, но и за неговата душа и сърце. Средновековната традиция била пред този камък да се сключват важни търговски сделки, да се полагат клетви за вярност и оповестяват официални прокламации.

    Ето така се изгражда нова традиция. През пролетта на далечната 1450 г. Джак Кейд, водач на въстанието срещу крал Хенри VІ, покорява Лондон и докосва камъка с меча си, което според вярванията, му позволява да се обяви за владетел на града.

    Някога Лондонският камък бил далеч по-голям и се намирал в центъра на Кенън Стрийт. През 1940 г. черквата Сейнт Суитин пострадала тежко от бомбардировка, но вграденият в нея камък оцелял, дори след събарянето и по-късно.

    Къде може да видите Лондонския камък днес? Той е вграден ниско в стената на магазин за спортни стоки близо до станцията на метрото на Кенън Стрийт.

    И нулевия километър във Вашингтон носи със себе си интересна история. В началото французинът Пиер Шарл Л’Енфант, първият градски архитект, решил да сложи обелиска едва на една миля на източно от Капитолия. Идеята била той да е началната точка, от която да се измерват разстоянията между американската столица и останалите градове и щати.

    Въпреки, че идеята му се провалила, през 1804 г. бил поставен така наречения Камък на Джеферсън, който отбелязвал т.нар. „Вашингтонски меридиан”. Години по-късно през 1919 г. било решено да се добави временен маркер, а през 1920 г. Конгресът се разпоредил да бъде издигнат съответния монумент. Нарежданията били ясни – това не трябвало да влияе по никакъв начин на бюджета.

    Официалният вашингтонски нулев камък бил открит на 4 юни 1923 г. непосредствено до Белия дом. Финансирането му дошло благодарение на дарения. Как изглежда той – като гранитен блок висок около метър и двайсет, на чийто връх е поставен бронзов диск с формата на 16-лъчева роза на ветровете.

    Предназначението на камъка така и не се е осъществило и днес се използва единствено за да се определят разстоянията в самата щатската столица.

    Румъния прави изключение от правилото, че в дадена държава трябва да има само една точка, която да изпълнява функцията на нулев километър – тук са два като и двата са разположени в столицата. Официалният е издигнат пред черквата Свети Георги през 1938 г. и е символ на Велика Румъния. Представлява бронзова скулптура, приличаща на земно кълбо или жироскоп. Разделена е на 8 секции, които изобразяват някогашните провинции на Румъния (включително Молдова), а отстрани могат да се прочетат имената на „румънските“ градове, в които влизат Кишинев, Добрич и Силистра.

    Вторият нулев километър пък може да видите пред Националния театър в Букурещ. Той е сравнително нов – от 2006 година. Причината за издигането му е в знак на протест от Асоциацията на жертвите на Минериадите. Това име („Минериадите”) всъщност е малко пародийно име на миньорските протести в Букурещ.

    Автор: Божидара Иванова

    Интересни факти за книгите

    Човекът отдавна се опитва да съхрани знанията си по много различни начини. За тази цел древните хора са оставили рисунки в пещерите, изобразяващи определени събития. По-късно се появили глинени плочки с текстове с клиновидна форма, върху които шумерите нанасяли важна информация. Също така като материал за писане се използвали кората на дърво, метални листове, папирус и пергамент.

    • Ето няколко интересни факти за книгите:
    • Първите книги се появяват през I век от новата ера. Техните страници са направени от тънки дървени плочки, върху които бил нанесен слой восък. Писарят вземал остра пръчка и пишел върху нея. Всички тези плочки били закрепени една към друга с кожени връзки или метални пръстени.
    • Скоро пергаментът заменил дървото. Този материал получил това име поради факта, че бил използван в град Пергам. За целта се взимала кожа на теле или агне и след това тя се обработвала по определен начин. За производството на средно голяма книга трябвало да се използват стотици животински кожи. Можем само да си представим колко скъпа била книгата по онова време. Любопитно е, че ако е необходимо, текстът може да бъде премахнат с мляко или с изстъргване, след което е възможно да се напише нов текст.
    • В източните страни ксилографията /гравиране върху дърво/ била много разпространена. Този метод на отпечатване бил популярен през VII век от новата ера. По този начин били отпечатани много свещени текстове от древността.
    • Когато става дума за интересни факти за книгите, не може да не се спомене, че най-старата книга в света е папирусът „Прис”. Според учените той е създаден още през 3350 г. преди новата ера. В него се описват проблемите във взаимоотношенията между по-младото и по-възрастното поколение – тема актуална във всички времена.

     

    • Някои свитъци били невероятно дълги. Например, папирусът на Харис, чиято дължина е около 45 метра, е оцелял и до днес. За сравнение, това са повече от 4 стандартни ролки за тапети.
    • Извършвайки разкопки на територията на древна Асирия, археолозите са открили много глинени книги. Техните страници са квадратни и са дебели около десетина сантиметра.
    • Най-голямата книга в света е колекция от изявления на известни личности. Тя достига почти 4 метра дължина и е с височина 3,5 м.
    • В Британския музей се съхранява географския атлас с тегло 320 кг.
    • Оказва се, че „Британските парламентарни документи“, записани в 1112 тома, са най-обемната публикация в света и тежат 3300 кг.
    • Има много необичайно копие на Божествената комедия на Данте, създадено от един монах върху лист хартия с размери 80х60 см. Изглежда невероятно, че на един лист писарят може да вмести цялото произведение. Най-изненадващо обаче е нещо друго: ако погледнете творбата от определено разстояние, ще видите карта на Италия.

     

    • Един от най-големите ръкописи е написан на арменски език и е наречен „Проповеди на мъжкия манастир“. В началото на XIII век представители на племето Селджук го откраднали. В последствие арменските селяни събрали около 20 кг сребро и си купили книгата от похитителите. Днес този труд може да се види в арменското книгохранилище „Матендаране”.
    • През 1832 г. в Англия е публикувана книгата „Пантеонът на английските герои“. Дължината му е около 7 м, а широчината му е около 3,5 м. Големината на буквите е над 15 см.
    • През 1899 г. в Полша е отпечатано уникално копие на поемата „Евгений Онегин“ по повод 100-годишнината от рождението на нейния автор Александър Пушкин. Размерът на страниците е 28×18 мм. Този миниатюрна поема е сложена в медальон с прикрепена към него лупа.

     

    • Една от най-малките съвременни книги е с размери 6,3 на 4,5 мм и се състои от 34 страници. Книгата съдържа поеми на известния Омар Хаям. Интересен факт е, че теглото й е по-малко от 0,07 грама. Не много отдавна майстори успяха да създадат най-малката книга в света – „Хамелеон“ на А. П. Чехов, с размери 0.9 х 0.9 мм. Тя се състои от 30 страници с по 11 реда и 3 цветни илюстрации. Необходим е микроскоп, за да се прочете това произведение на изкуството.
    • Най-дългото заглавие е в една английска книга. То се състои от 45 реда. По този оригинален начин авторът анатемосал театралните актьори.
    • Интересно е, че книгите са печатали не само на хартия, но и на такива необичайни материали като коприна, каучук, сатен и дори тънко валцовано тесто.
    • В Испания веднъж били отпечатани вестници с фосфоресциращи букви. По този начин статиите могат да се четат дори и в тъмнина.
    • През XVI век се появил терминът „дяволски отпечатък“. Възникнал е поради факта, че в една от църковните книги са открити много сериозни грешки. В резултат на това издателите сметнали, че само дяволът може да бъде виновен за това.
    • В произведенията на Шекспир думата „любов“ се среща почти 100 пъти по-често от „омраза“.
    • Най-разпространената книга в света е Библията. Изглежда невероятно, но общото й разпространение надвишава 6 милиарда екземпляра!

     

    • Най-популярната писателка е Агата Кристи. Тиражът на нейните книги надвишава 2 милиарда.
    • Лопе де Вега написал 1800 пиеси. Като цяло те съдържат над 21 милиона редове.
    • Най-големият речник е „Немски речник“, който е писан в продължение на 117 години. Той се състои от 33 тома, съдържащи 33 519 страници.
    • В Бразилия била публикувана необичайна книга за един от юбилеите на столицата. Нейната уникалност се крие във факта, че всички страници са направени не от хартия, а от неръждаема стомана. Книгата се състои от 200 листа.
    • „Универсалната илюстрирана Евро-американска енциклопедия“ е най-голямата енциклопедия в света. Състои се от 104 тома със 165 милиона думи.
    • Най-популярният литературен герой е Наполеон Бонапарт. Според литературните критици за него са написани над 10 000 различни книги.
    • Тъй като книгите преди стрували много пари, те били заковавани за рафтове, за да ги предпазят от кражба.
    • Библиоклептомани се наричат тези хора, които крадат книги. Един от тях е Стивън Блумбърг, който е откраднал над 23 000 издания от различни библиотеки. По време на кражбата на едно или друго произведение, той използвал различни методи. Експертите оценяват неговата колекция на приблизително 20 милиона долара.

    • Според учените мнозинството от хората, които не харесват една или друга книга, спират да я четат на стр. 18.
    • Неотдавна в Аржентина била публикувана книга, в която текстът бил отпечатан със специални мастила, изчезващи няколко месеца след първоначалното отваряне на книгата. Това било направено, за да се насърчат хората да четат редовно.
    • Изследователите са установили, че при бързо четене човешкото око се уморява много по-малко. Освен това усвояването на информация с такова темпо се увеличава почти два пъти.
    • Не много отдавна Google обяви интересна информация. Според изчисленията му, общият брой на книгите, написани в цялата история на човечеството, надвишава 129 милиона.

    Способен ли е човешкият мозък да влияе на материята?

    Според последните резултати от изследванията, проведени от учените в Принстънския университет (САЩ), човек със силата на съзнанието си е в състояние да повлияе на материята. След много експерименти, включващи стотици хора, стана възможно да се потвърди тезата, че психическите сили са в състояние да се намесват в работата на електронните механизми, физическите обекти и дори да въздействат на метеорологичната ситуация в определена област.

    В рамките на лабораторията стотици хора са участвали в експерименти, които безспорно доказват, че мозъкът пряко засяга материята и че съществува феномен, известен като психокинеза.

    Не става дума за специфични експерименти с летящи предмети или извити лъжици, но резултатите все още са трудни за разбиране. „Ние вярваме, че открихме неопровержимо доказателство за реалността на това явление. Изглежда, че всички психокинетични способности са били тествани и затова ние мислим, че говорим за качествата, присъщи на всички хора“, казва д-р Робърт Кан, ръководител на лаборатория за аномални изследвания в Принстън, в интервю за британския Daily Telegraph.

    Работата на тази група изследователи – всички те са учени с блестяща репутация – започнала преди дванадесет години. По това време се използвали инструменти, които са в състояние да произвеждат редици числа, изразени с нули и единици. Необходимо било участниците в експериментите да влияят върху цялата система от случайности с тяхната мисъл, така че конкретното число да се пада по-често от други. Още от самото начало можело да се забележи, че има някакво влияние на човешките желания върху тази числена система и че това влияние било статистически значимо и изобщо не отговаряло на дефиницията за произволна численост. Оттогава са извършени всички възможни тестове и единственото обяснение, което може да се даде на този феномен сега е, че мозъкът може да влияе на физическите тела.

    Групата изследователи също използвала махала, защитени от пряко физическо въздействие чрез прозрачни пластмасови капачки за експерименти, при които участниците променят периода на люлеене, т.е. влияят на амплитудата.

    Компютърът управлявал механичните системи, които придават тласък на махалото. Общо четиридесет и двама души участвали в 1543 експеримента. Петима от изследваните постигат най-значими резултати и демонстрират, че могат да променят люлеенето на махалото според своите желания, докато други имали по-скромни резултати и можели да въздействат по този начин само от време на време.

    По същия начин експерименти били проведени с хора, които са на значително разстояние от махалото. И странно, но се оказало, че те са постигнали много по-добри резултати от очакваното. Едно от най-интересните наблюдения, направени от учените експериментатори било, че мъжете имали положителни резултати по-често отколкото жените, а причините за това все още не са ясни.

    Освен това било отбелязано, че резултатите от опитите са категорично подобрени, ако експериментите се провеждат по двойки и освен това, става дума за двойки, съставени от хора, които вече имат лични връзки помежду си – приятелство или любов. В тези случаи резултатите били четири пъти по-добри, отколкото при експериментите с единични тестови субекти. Някои учени изразиха недоверие, като изтъкнаха, че тези резултати имат много малко значение от гледна точка на статистиката. Д-р Кан обаче защитава надеждността на тези експерименти. „Искаме да заявим, че сме получили най-пълни данни чрез експерименти, проведени със систематичност, невиждана досега“, казва той.

    Живи фабрики. Как да се накарат животните да произвеждат материали за бъдещето?

    Светещи паяжини и коприна с нанотръби: учените се подготвят да превърнат животните и растенията в заводи за производство на материали за бъдещето.

    Инсектите и паяците са усъвършенствали способността си да тъкат нишки в продължение на стотици милиони години, които са изключително трайни и леки, биосъвместими и химически инертни. Жалко е, че използването им от човека в продължение на много години, е сведено до баналното производството на копринени тъкани.

    Вземете паяжината – нейните свойства са съпоставими с най-добрите версии на кевлар и дори на влакна, допълнително укрепени с молекулни „възли“ върху полимерните вериги. Страхотни дрехи, трайни биоразградими торбички, хирургически струни и дори бронежилетки могат да се произведат от тази паяжина.

    Свойствата й произтичат от сложната структура на паяжинната нишка. Белтъчните протеини, като например спидроин, се отделят от специални жлези и се състоят главно от аминокиселините глицин и аланин. Тъй като секретът се втвърдява във въздуха, малкият и подвижен глицин образува еластична и аморфна основна структура, докато аланинът е организиран в силни кристални домени, които могат допълнително да бъдат свързани със сулфидни мостове на сериновите аминокиселинни остатъци. Това е истински биокомпост, чиято сложна структура позволява да се постигнат уникални характеристики. Допълнителни молекули могат да бъдат включени в аморфната основа, което дава на тъканите нови свойства: например пиролидинът отблъсква мравките и в същото време активно абсорбира вода, поддържайки тъканта в оптимално хидратирано състояние.

    Подсилване

    Наличието на такива легиращи съединения не е необичайно за естествените полимери. Не е изненадващо, че учените се опитват да подобрят свойствата на паяжинната мрежа с  изкуствени добавки – наночастици, въглеродни нанотръби, а дори и полупроводникови микрокристали от кадмиев телурид – покритие, което прави паяжината да флуорисцира. Като правило те просто се напръскват върху нишката. Не било възможно да се инжектират частици в структурата й, докато италианско-английския физик Никола Пуно не поръсил животните с вода с графенови люспи и нанотръби. През 2015 г. неговият екип успял да покаже, че такъв прост метод работи: необходимите добавки попадат в паяжината, като понякога увеличават нейната издръжливост и якостта й на опън. Този подход бе използван от китайски учени, използвали същия метод, за да получат влакна от коприна, два пъти по-здрави. Междувременно професор Пуно подобрил метода си и през септември 2017  г. публикувал резултатите от изучаването на нишките от дузина различни паяци, които се обработват с вода с едностранни нанотръби или графен, разреден в него. Максималните показатели на тази паяжина се оказали много по-добри от тези на естествената: благодарение на нанотръбите една от нишките успяла да издържи натоварване до 5400 MPa и да поеме до 1567 J/g енергия преди да се срине. „Естествената процедура за подсилване може да се използва и за други животни и растения“, твърдят Пуно и съавторите на неговата работа, „това ще доведе до появата на нов клас иновативни бионични композити“ – убедени са те.

    Производство

    Италиански професор се опитва да комбинира нано и биотехнологии за повече от година. Той дори патентовал метод за производство на порест каучук подсилен с нанотръби, в който се създават кухини чрез ферментацията на дрожди. Изглежда, че Пуно превъръща живите организми в екологично чисти фабрики за перспективни материали. Всъщност, биокомпостът, като например хитиновите зъби на коремоногите мекотели или паяжини, е по-добър от много изкуствени аналози и учените не са изоставили опитите си да създадат технологии за неговия промишлен синтез и модификация. От паяковите жлези те успяват да извлекат спидроин и да го използват за образуване на влакнести нишки, използвайки електростатични и други методи. Все пак, всички тези подходи са сложни, лабораторни и да се превърнат в икономически жизнеспособно производство, все още не е възможно.

    На въпроса кои материали могат да бъдат подобрени по този начин, Никола Пуно отговоря: „Да, буквално всичко, включително естествена броня на бръмбарите, дървесината и др.“ Според учените такива решения не само ще позволят да се постигнат най-добрите свойства на материалите, но и да бъдат безопасни за употреба дори в медицината. Е, какво да кажем за увеличаване на силата на нашите кости чрез въвеждане на нанотръбички в тях? „Сега това звучи прекалено фантастично“, казва професор Пуно, – но между другото, никога не казвайте никога“.

    Какви досега несъществуващи материали се очакват в близко бъдеще?

    № 1 Свръхпроводници

    Има реална надежда за създаването на вещества, които запазват нулево съпротивление дори при обикновена температура и налягане. Изчисленията играят ключова роля при тяхното търсене – например, висококачественият свръхпроводник (-70° C), който беше първоначално теоретично предсказан от китайски учени.

    № 2 Термоелектрика – материали

    Те са, които превръщат топлината в електричество. Употребата им е ограничена поради ниската ефективност. Ако е възможно да се увеличи ефективността най-малко два пъти, ще се отворят напълно нови ниши: термоелектриците ще събират паразитна топлина в леките автомобили и самолети и ще осигуряват облекло с „климатична система“. Изчисленията показват, че това е напълно възможно.

    № 3 Материали за фотокатализиране

    При действието на светлината те влизат във възбудено състояние и могат да ускорят такива реакции, като например разпада на вода за производството на водород или синтезирането на „изкуствен газ“ от вода и СО2. Последствията са ясни – революция в енергийния сектор.

    Ирма Грезе – най-жестоката жена на Третия райх

    Може ли да се каже, че злодеите са велики? Ако ги оценяваме по броя на извършените от тях престъпления – тогава, може би, да. Изглежда невероятно, но една от най-ужасните и жестоки жени, работеща в германските концентрационни лагери, е очарователно момиче на име Ирма Грезе. Работила е като надзирател  в концентрационен лагер и с особен фанатизъм изпълнявала задълженията си. Затворниците я наричали „Ангелът на смъртта“, „Блондинката Дявол“ и „Красивото чудовище“, а сред нацистите била известна като „Кралицата на СС“.

    Ирма Грезе е родена през 1923 г. в доста неблагополучно голямо семейство. Майка й завършила живота си като се самоубила през 1936 г. и бащата така и не успял да възпита децата си подобаващо. Може би заради това Ирма Грезе не завършила образованието си в училище. Тя не се интересувала от каквито и да е знания и нямала никакви други интереси. Само Хитлер правел незаличимо впечатление на болното й въображение. На петнадесетгодишна възраст се присъединила към Съюза на немските момичета. В тази организация се извършвала пропаганда на фашизма и нацизма. Тук тя била сред лидерите и най-запалените активисти.

    С началото на Втората световна война се появили много концентрационни лагери. Сред тях бил и скандалният Аушвиц, където Ирма Грезе заемала длъжността старши пазач. По отношение на важността на работата й, тя била втората след командира. Трябва да се каже, че не било лесно да се стигне до тази позиция, така че Ирма Грезе преминала през сериозен подбор, побеждавайки много кандидати.

    Популярността на свободните работни места за ръководния персонал на концентрационните лагери сред фашистите не е изненадваща, защото тези позиции осигурявали жилища, добри заплати и висок статут. В замяна от работещите се изисквали само фанатична преданост към Фюрера, жестокост и физическа сила.

    Ирма Грезе напълно притежавала всички изброени качества. Тя отговаряла за над 30 бараки, във всяка от които живеели по 1000 души, които от сутрин до вечер вършели най-тежката работа неуморно. Междувременно Грезе ги наблюдавала, удържайки свирепи кучета на каишка. Ако някой от концлагеристите паднел от изтощение на земята, гладните кучета веднага се нахвърляли върху него.

    Ирма Грезе мечтаела след войната да стане известна актриса. Особено след като външният й вид можел лесно да й позволи да постигне целта си.

    Ето какво си спомня бившата затворничка Гизел Пърл: „Ирма Грезе беше едно от най-привлекателните момичета, които се срещаха в живота. Тя имаше ангелско лице и безобидни очи с небесносин цвят. Разхождайки се на територията на концентрационния лагер, Ирма веднага привличаше всички погледи. На нея й завиждаха и същевременно се възхищаваха от красотата й. Кралицата на СС обичаше да носи дрехи, които съвпадат с цвета на очите й, а дори и нейният камшик беше умело украсен със скъпоценни камъни.“ В същото време Гизел я нарича най-жестокото същество на планетата.

    През военните години Ирма Грезе направила всичко възможно, за да унищожи колкото се може повече хора. Младата и изящна девойка с ангелско лице предпочитала да носи тежки ботуши, пистолет и кожен камшик, с който често биела жените до смърт. На нея и доставяло истинско удоволствие дълго време да мъчи жертвите си и често го правела, като си играела с тях на „руска рулетка“. Ирма събирала пленниците на едно място и поединично насочвала пистолета си към тях. Хората се изнервяли, защото не знаели кога точно ще реши да стреля.

    Тя също така редовно оставяла кучетата гладни в продължение на няколко дни и след това да ги насъсквала срещу хората. В резултат на това животните се втурвали към своята жива плячка, а Грезе през това време с усмивка наблюдавала как се борят хора и кучета.

    Когато било необходимо да се изберат концлагеристи за изпращане в газовите камери, тя предпочитала да прави това сама. Ако бременна жена се появяла в лагера по време на раждане, „Ангелът на смъртта” завързвала краката й и се наслаждавала на писъците на нещастната родилка. Тъй като Ирма Грезе имала привлекателен външен вид, тя имала много любовници. И редовно била в интимни отношения със затворничките. Сред мъжете Ирма имала връзка с командира на концентрационния лагер Йозеф Крамер и с Йозеф Менгеле, наречен „Доктор Смърт“, който станал известен със своите чудовищни експерименти със затворници.

    Няма съмнение, че всички тези хора били извратени и безкрайно жестоки. В края на краищата, как другояче може да се обясни факта, че Ирма Грезе с удоволствие присъствала на ужасните експерименти на д-р Менгеле?

    През април 1945 г. Ирма Грезе, която е била в концентрационния лагер Берген-Белзен, е била задържана и предадена на трибунал. Тя не била единствената, която била съдена за престъпленията си. Присъдата й била смърт чрез обесване. Решението не я изплашило. Войниците, които я пазели, разказват, че в нощта преди екзекуцията тя пяла фашистки песни и поискала от палача по-бързо да я екзекутира.

    Напоследък се съобщава, че съвременните нацисти успели да открият гроба й и периодично го посещават, за да почетат паметта на „Ангелът на смъртта“.

    Реалност и митове за палачите

    Смъртното наказание, около което днес се водят спорове между защитниците на правата на човека и на обществото, се е появило в древни времена – и достигнало до наши дни. В някои периоди от човешката история то било почти основното в системата на правоохранителните органи на различните държави. За неговото изпълнение били необходими палачи – неуморни професионалисти, готови да „работят“ винаги при необходимост.

    Тази професия е обвита в зловещи митове и мистицизъм. Какви били истинските палачи? Ето някои факти за тях, които опровергават множество разпространени митове.

    Палачите не носели маски. Средновековните палачи, а и тези в ново време, много рядко скривали лицата си – затова и образът на палача с маска-качулка няма реална основа. До края на XVIII-ти век маски изобщо не се използвали, защото всички познавали палача в даден град. Пък и нямало смисъл да крие самоличността си, понеже в миналото никой не мислел да му отмъщава. Всички го смятали само за инструмент на правосъдието.

    Палачите имали родови династии. Традиционно тази професия се наследявала. Всички палачи, живеещи в даден район, се познавали, често дори били роднини, защото за създаване на семейства често избирали дъщерите на свои „колеги“, касапи или гробари. Причината била не професионална солидарност, а позицията на палача в обществото: по социален статус палачите били на „дъното“.

    Палачите не плащали покупките си. На тях им давали скромна заплата. Тъй като палачът бил широко известен в своето селище, той можел да вземе безплатно от пазара всичко, от което се нуждаел. Тази традиция не се дължала на благосклонност към палачите, а точно обратното: нито един търговец не искал да вземе „кървави пари“ от ръцете му – но, тъй като палачът бил необходим на държавата, всички били задължени да го хранят.

    Веднъж така се случило, че в Париж дълго време никой не бил наказван със смърт. Градският палач Клемон-Анри Сансон останал без пари и задлъжнял. Единственото, което измислил, било да заложи гилотината. И веднага щом го направил, по ирония на съдбата се появила „поръчка“. Сансон помолил лихваря да му даде гилотината за известно време, но той отказал. Клемон-Анри Сансон бил уволнен. Ако не било това недоразумение, неговите потомци биха отсичали глави още цял век, защото смъртното наказание във Франция било премахнато едва през 1981 г.

    Палачите продавали особени „сувенири“. Но те не се занимавали с дърворезба или моделиране с глина. Търгували с алхимични отвари и части от телата на екзекутираните, с кръвта и кожата им. Причината била, че, според средновековните алхимици, такива реагенти и отвари имали невероятни алхимични свойства. Други смятали, че фрагментите от тялото на престъпника са полезни амулети. Най-безобидният „сувенир“ било въжето, с което обесвали престъпник – то уж носело късмет. Средновековните лекари пък тайно купували цели трупове, за да изучават анатомия.

    Главното в професията на палача било неговото майсторство. Това се отнасяло най-вече до процедурата на обезглавяване. Да се ​​отсече главата на човек с един удар на брадвата не било лесно – затова такива палачи били особено ценени. Известно е, че последният британски палач – Албърт Пиърпойнт, извършвал тази екзекуция за рекордното време от 17 секунди.

    Съвременните палачи не се крият от хората. Днешното общество, в което са обявени принципите на хуманизма, въпреки това не може да се откаже от техните услуги. При това, зад тях често се крият политици. Така, например, през лятото на 2002 г. Кондолиза Райс – по онова време съветничка на американския президент по националната сигурност, лично дала устно разрешение да се използва „изтезание с вода“: човекът се завързва и върху лицето му се излива вода, както постъпили с  терориста Абу Зубайда. Съществуват потвърждения и за  много по-жестоки практики на ЦРУ.

    Най-известният палач на ХХ-ти век е французинът Фернан Мейсоние. От 1953 до 1957 той лично екзекутирал 200 алжирски терористи. Днес Мейсоние наближава 80 години, живее във Франция, не крие миналото си и получава пенсия от държавата. Съхранява грижливо своя „професионален инструмент“ – гилотина „модел 48“.

    Мохамед Саад ал-Беши пък е главен палач на Саудитска Арабия. Той казва: „Няма значение колко поръчки има днес: две, четири или десет. Аз изпълнявам Божия мисия и затова не зная умора“. За високия му професионализъм е награден с меч, който той държи „остър като бръснач“ и редовно почиства. Вече обучава на своя занаят и сина си.

    Един от най-известните палачи в постсъветското пространство е Олег Алкаев, който през 1990-те години бил началник на команда за разстрели и ръководел Следствения изолатор в Минск. Той не само води активен социален живот, но публикува и книга за своите „трудови дни“ – след което го нарекли „палачът-хуманист“.

    Китайските йероглифи

    Китайските йероглифи са една от най-древните писмености в историята.

    Тяхното изобретяване и приложение не само допринесли за развитието на китайската цивилизация, но оказали силно въздействие върху прогреса въобще на световната култура. Още преди повече от 6000 години била създадена цяла система от графични знаци, която с времето била развита, усложнена и приспособена за нуждите на бита, икономиката и държавното управление.

    В развалините на Банпо в китайската провинция Шанси през 1953 г. били намерени повече от 5000 вида различни надписи с определена закономерност; в тях влизат основните черти на китайските йероглифи. Сравнявайки тези специфични особености, китайските учени стигнали до заключението, че това са просто-йероглифи.

    Системата на китайските йероглифи се появила през ХVІ-ти век пр. Хр. В началото на династията Шан (1600-1046 пр. Хр.) китайската култура достигнала високо ниво на развитие – това се доказва от появата на животински кости и черупки от костенурки с надписи. Именно тези надписи са най-древните китайски йероглифи. По време на династията Шан владетелите често гадаели върху черупки от костенурки и кости, преди да вземат важно решение за управлението на държавата. Преди ритуала на гадаенето, отначало черупката се чистела и полирала. След това гадателят нанасял в строго определен ред няколко жлеба и надрасквал надпис от пиктографски знаци – праобраз на бъдещите китайски йероглифи. Надписът съдържал информация, формулирана по такъв начин, че да е възможно да се получи категоричен и еднозначен отговор. После костта или черупката се обгаряла в жлебовете с нагрята бронзова пръчка – а гадателят оценявал резултатите по пукнатините на обратната страна. След гадаенето всички черупки и кости се съхранявали като официални документи. Досега китайските археолози са открили над 160 фрагмента от костенуркови черупки, върху които са изрязани повече от 4 хиляди различни писмени знака. Учените са изследвали 3000 от тях и са направили коментари към 1000. Останалите 3000 или не подлежат на коментар, или историците имат разногласия относно съдържанието на надписите. Въпреки това, на базата на 1000 разшифровани йероглифа изследователите получили основна информация за политическата, икономическата и културната обстановка по време на династията Шан.

    Надписите върху черупките от костенурки и животинските кости представляват зряла и ясно формирана система от писмени знаци. Те създали основата за по-нататъшното развитие на китайските йероглифи. След тях вече се появили надписи, които се нанасяли или отливали върху бронзови съдове, възникнали йероглифните стилове „Малък печат“, „Уставен печат“ и др., които се използват до ден-днешен.
    Процесът на еволюция на китайските йероглифи представлявал постепенно стандартизиране и унификация. В калиграфския стил „Сяочжуан“ („Малък печат“) се фиксира броят на чертите във всеки йероглиф. Стилът „Лишу“ („Уставен печат“) вече формира нова графична система от китайски символи – рисунъкът става плосък и квадратен. През последните 1000 години именно „Уставен печат“ е стандартната графика на китайските йероглифи.

    Китайският йероглиф представлява идеограф – тоест, изразява идея или понятие, което съставлява основата на йероглифното писмо и звук. В китайския език има около 10 хиляди знака. Най-използваните йероглифи са 3000 – те образуват огромен брой словосъчетания и фрази.

    Китайската йероглифика оказва голямо влияние върху културата на съседните страни. В основата на националните писмености на Япония, Виетнам и Корея лежат именно китайските йероглифи.

    Първата песен от „Шъдзин“, написана на ръка от император Цянлун с илюстрация, управлявал от 11 октомври 1735 до 8 февруари 1796. Уикипедия.

    Историята на „плесенясалото сирене“ – „сиренето на кралете“

    Мнозина са чували знаменитите по цял марки сирена „Бри“, „Рокфор“, „Дорблю“, „Стилтон“, „Фурм д`Амбер“ – всяко със своя отделна и специална история. Изисканият и благороден вкус на тези сирена не се дължи толкова на уменията на производителя и на качеството на млякото – макар, че и те играят важна роля. Основната причина са гъбичните плесени. Казано по-простичко: мухълът!

    Но и мухълът е различен. „Рокфор“, „Горгонзола“ и други подобни сирена са заселени със синята плесен пеницил (Penicillium) – оттук и названието им „сини сирена“. А „Бри“ и други като него са заразени, в добрия смисъл на думата, с дрождевите гъби Geotrichum candidum. Това е не просто плесен, а своеобразен „благороден“ мухъл. Той предпазва сиренето от нежелана зараза, тъй като заема мястото, което иначе би било заето от вредни микроорганизми.

    Синьо сирене

    Император Карл Велики, който през 772 г. открил за себе си сиренето „Бри“, го нарекъл „едно от най-изисканите ястия“. „Бри“, което, между другото, е едно от най-древните сирена в света, било прочуто като много подходящ подарък за графове и крале. Така, например, Бланш Наварска, графиня дьо Шампан (1177-1229), имала обичай да изпраща сирене „Бри“ като подарък на крал Филип Август. Така и го наричат – „сиренето на кралете“.

    Според легендата, сиренето „Рокфор“ е създадено от млад овчар. Той пасял стадото си край село Рокфор и по време на една почивка седнал на сянка в пещера, за да хапне черен хляб с овче сирене. Тогава видял красива млада девойка. Овчарят зарязал обяда си и хукнал след нея. Историята не казва колко отсъствал и защо – но, когато се завърнал в пещерата, сиренето било покрито със синя плесен. Понеже бил още по-гладен, той опитал мухлясалото сирене и бил изумен от прекрасния му вкус! Така световната кулинария се обогатила със сиренето „Рокфор“.

    Сирене Рокфор. Уикипедия.

    Сред най-младите сини сирена заслужава внимание „Дорблю“ – то е създадено в началото на ХХ-ти век в Германия.Рецептата се пази в тайна.

    Всички знаят, че пеницилинът, който живее в „Рокфор“, е полезен. Дори преди откриването на този факт лекарите давали синьо сирене на болните, но едва ли разбирали защо пациентите им оздравявали. Ала не само сините сирена са полезни. В началото на ХХ-ти век един френски лекар лекувал тежко болни пациенти с нормандско сирене, покрито с бял мухъл. В чест на този лекар благодарните пациенти му издигнали паметник край село Камамбер.

    Историята на това сирене е не по-малко романтична от историята с овчаря и сиренето „Рокфор“. Монасите познавали рецептата за сирене „Камамбер“, но я държали в тайна. Ала един от тях я разкрил на девойката Мари Арел, задето го спасила от смърт по време на антихристиянските зверства през Френската революция от 1789 г.

    През 1928 г. благодарните фенове на сиренето „Камембер“ тържествено открили паметник на Мари Арел и на любимото си сирене на площада в град Вимотие.

    Плесенясалото сирене развива творческите наклонности у човека. Един ден Салвадор Дали, след като вечерял „камамбер“, погледнал недовършеното си платно и видял „течащ часовник“. Така била нарисувана прочутата картина „Постоянството на паметта“. Този факт е посочен в мемоарите на великия художник.

    Благородната плесен добавя пикантност на сиренето – и колкото по-дълго се съхранява то, толкова по-пикантно ще бъде. Някои сирена имат лек аромат на лешник, например „Рокфор“. „Камамбер“ ухае на гъби, а „Бри“ има лек мирис на амоняк. Това се дължи на ферментите, отделяни от плесента. Дрождевата гъбичка Geotrichum сама по себе си няма вкус – но в комбинация с обикновеното краве сирене му придава възхитителен вкус!

    За голямо съжаление, днес е невъзможно да се намери истинско синьо сирене. Ако, например, „Рокфор“ се произвежда според класическата рецепта (отлежавайки 3 месеца във варовикова пещера), то постоянно ще е дефицитно, а цената му ще хвръкне до небето. Затова такива сирена сега се правят индустриално чрез заразяване с чиста култура от желаната гъбичка – и вече сирене „Рокфор“ може да се купи на приемлива цена от всеки магазин.

    Пирамидите сринали икономиката на Древен Египет

    Древният Египет е известен предимно с каменните си гиганти – пирамидите, които служели за гробници на фараоните. Въпреки това, не всички египетски владетели намирали последното си жилище там, и това не е единствената тайна на пирамидите. Макар археолозите да изучават вече не един век каменните исполини, едва наскоро те успяха да повдигнат завесата на тайната за това как египтяните ги издигали и защо в един исторически момент се отказали от тези строежи.

    Древните египтяни започнали да строят пирамидите от незапомнени времена – още преди епохата на Древното Царство (2686-2134 пр. Хр.), което е широко известно с такива постройки като пирамидата на фараона Джосер, Розовата пирамида, пирамидите в Гиза и Медум. По-древните пирамиди обаче били десетки пъти по-малки. В тях погребвали не само фараони, но и високопоставени велможи. Но именно с началото на Древното Царство те станали гробници само за фараони.

    През 2004 г. група учени от Япония, сред които математици, физици и архитекти, решили да разкрият тайната на строежа на пирамидите. Както е известно, те са изградени с такава точност, че ъгълът между поставянето на каменните блокове е точно 90 градуса, а самите камъни са идеално подравнени един с друг. Тоест, една пирамида е просто идеалната конструкция от гледна точка както на математиката, така и на архитектурата. Обаче японските изследователи, които имали на разположение всички съвременни технологии, не успели да постигнат същата точност в строителството. На базата на това изследователският екип направил единствено „правилния“ извод: щом днес не можем да построим пирамида с нашите технологии, значи и древните египтяни не са могли.  Следователно пирамидите „не съществуват“. Това е само илюстрация, за да се разбере не само мащаба на пирамидите, но и обема на усилията, ресурсите и времето, които били влагани за техния строеж.

    Изграждането на поредната пирамида започвало веднага след идването на власт на новия фараон, тъй като отнемало десетилетия. Заслужава да се отбележи, че пирамидите изобщо не са били строени от роби, както дълго време се смятало. Последните проучвания и разкопки показват, че в строителството участвали обикновени египтяни. Всъщност, почти цял Египет вземал участие в изграждането на пирамидите. В районите около тях са открити цели градове на работниците.

    Според историци, изграждането на пирамидата за египетския народ било един вид трудова повинност, като всеки бил длъжен да работи няколко години на строежа й. Изграждането на гробницата на фараона изисквало много ресурси – а най-вече огромни количества трудно добиван варовиков камък. По този начин, продължителната подготовка за погребението на един човек натоварвала изключително тежко икономиката на държавата.

    Изграждането на пирамидите имало сериозни социални последици. Макар, че египтяните били принудени да се подчинят на волята на владетеля, те, меко казано, не одобрявали строежа. Проблемът не бил в принудителния труд, а в това, че когато мъжете се завръщали у дома си, заварвали пропаднала реколта или занемарено дюкянче. При това, пирамидите се строели от египетските фараони постоянно и независимо от всякакви обстоятелства: болести, глад или война. Разбира се, понякога строителството бивало „замразено“, но само в изключителни случаи. Неведнъж изграждането на поредната пирамида довеждало Египет до ръба на „глобална икономическа криза“.

    Още по времето на строежа на пирамидата на Джосер, която се счита за първата пирамида в Древен Египет, сред населението на страната възникнало недоволство заради новия каприз на фараона. Изграждането на първата пирамида било усложнено от факта, че в страната просто не били открити каменни кариери за нейния строеж. Фараонът Джосер харчел невероятни средства за закупуването на камъни и още повече за извличането и транспортирането им. В египетските хроники се е запазил древен анекдот за това, че фараонът принуждава дъщерите си да лягат с владетелите на съседните държави, за да доставят в Египет повече камъни. Очевидно тази шега на древните египтяни отразявала цялата плачевност на икономическата ситуация.

    Изграждането на пирамидите отвличало вниманието на фараоните от редица важни задачи в развитието на държавата. Разбира се, да се обвиняват само пирамидите за падането на няколко египетски царства не е справедливо, но пък и гигантските строежи въобще не засилвали авторитета на държавата на международната политическа арена. С изключение може би само пред гърците, които винаги се възхищавали на архитектурния гений на задморските си съседи.

    Пирамиди били строени и в епохата на Средното царство (2040-1783 пр. Хр.), дори в началото на Новото царство (1550-1069 пр. Хр.). Постепенно обаче в Древен Египет започнали да отхвърлят идеята за строеж на пирамиди. Историците смятат, че новатор в тази област станал Рамзес II (1279-1213 пр. Хр.), който предпочитал да строи храмове – а под тях устройвали и гробниците на фараоните. Причината за това била не само високата цена на пирамидите, но и тежкото положение на Египет в началото на епохата на Новото царство – което начало по времето на Рамзес ІІ все още не било забравено.

    Въпреки че в епохата на Новото царство почти забравили за пирамидите, египтяните не загубили желанието си за гигантски сгради. Именно по времето на Рамзес II са създадени най-големите храмови комплекси и бързо започнала да се развива скулптурата.

    В допълнение към строителството, Рамзес ІІ обръщал голямо внимание на разширяването на държавата и на икономическото й укрепване. Той реформирал армията, икономиката, външната и вътрешната политика, като довел Древен Египет в епохата на Новото царство до най-високата му точка на развитие.

    Но това вече бил съвсем друг Египет. Епохата на гигантските пирамиди останала в далечното минало.

    Император Нерон – възход и падение

    Един от най-известните императори на Великата Римска империя, а именно император Нерон е известен с това, че в периода на управлението си, Рим – най-големият и процъфтяващ град в света за времето си, изгаря до основи. Управлението му е останало в историята като период на непрестанни скандали, характеризиращи се с убийствата на много известни аристократи, вътрешни борби и екстравагантност, невиждана до тогава дори от известното с  разгула си римско общество.

    Рожденото име на императора било Луций Домиций Ахенобарб, роден в италианския град Анциум. Управлява в периода между 54 и 68 година след новата ера. Нерон става известен и с това, че е най-младият до тогава император на Римската империя, заел поста след „дежурните” дворцови интриги. Друг любопитен факт за него е, че на 19 години се жени за доведената си сестра Клавдия Октавия.

    Нерон в Баий, худ. Jan Styka, ок. 1900 г. Уикипедия

    За да има време да се забавлява, той дава на Сената голяма власт. А какви са неговите забавления? Търси и се огражда с богати хора на неговата възраст. След това обикалят римските улици, тероризират гражданите с побои, изнасилвания.

    Сената веднага се възползва от дадената му в повече власт и подстрекава Нерон да увеличи данъците, а това води след себе си и бунтове. Всички бунтове на населението и робите са смазани.

    Във външната си политика Нерон иска да запази мира и задържа завоюваните до тогава граници. Все пак той успява да присъедини Мизия и започва изграждането на римски пътища в Тракия.

    По време на управлението му се състоят няколко много важни събития – Римо-партската война (58-63 г.), въстанието на кралица Боудика в Британия (60-61 г.), началото на първата Римо-еврейска война (66-70 г.), както и въстанието на зилотите.

    Постигна успехи във вътрешната и външната политика в първите години на своето управление. Но втората половина е характерна с неговата увеличаваща се ексцентричност. Пример за това е обожествяването на четиримесечната му първородна дъщеря, след нейната смърт, строенето на многобройни храмове в нейна чест, както и ритуалите, които жреците са принудени да извършват.

    Подиграван е за разгулния си живот и многобройните любовни връзки с мъже и жени.

    През 64 година Рим е нападнат от чумна епидемия. Точно тогава става и големият пожар в Рим. 4 от 14-те района на града са напълно опожарени, а засегнати са още 7. Всички обвиняват Нерон за пожара, а Тацит даже пише в своите хроники, че малко преди пламъците да обхванат града са забелязани роби, които са обикаляли града с факли, по заповед на самият Нерон.

    Нерон е обичал да рецитира, да пише стихове, поеми. Даже за него се казва, че той докато гледал как Рим гори, е съчинявал и рецитирал стихове за гибелта на Троя.

    След пожара, на мястото на опожарените постройки Нерон започва да стори нов, огромен дворец, наречен „Златният дворец на Нерон“, който трябвало да се простира на площ от 40 до 120 хектара.

    За да отхвърли обвиненията към себе си за подпалването на града, Нерон посочва за виновници християните. Тогава и започват първите християнски гонения в Римската империя.

    Един от най-жестоките и самозабравили се тирани в историята на Рим е изглеждал напълно обикновено, обличал се неподходящо, не е имал добри хигиени навици. Ето какво пише Светоний за него:

    „Бил среден на ръст, с тяло на петна и с лоша миризма, коса светлоруса, лице по-скоро хубаво, отколкото привлекателно, очи сивосини и късогледи, дебел врат, изпъкнал корем, съвсем тънки крака; …външният вид и облеклото му били съвсем непристойни: косата си носел винаги накъдрена и на етажи, а по време на пътуването в Ахея дори я пуснал на тила; често излизал вън по домашна дреха, с кърпичка около врата, бос и без пояс.”

    Управлението на Нерон приключва през 68 година, когато се самоубива. Тогава управителите на Галия и Испания вдигат голямо въстание против него. Въстанието набира все повече поддръжници и сенаторите от сенатът от страх и за да запазят своя живот се събират и осъждат Нерон на смърт.

    Нерон си прерязва гърлото когато войниците идват да го арестуват.

    „Смъртта на Нерон“, Василий Смирнов, 1888 г. Уикипедия

    Автор: Божидара Иванова