Когато си представяме действията на „карибските пирати“, обикновено в съзнанието ни изниква абордажна битка: морските разбойници доближават своя плавателен съд до кораба-жертва, след което с помощта на абордажни куки се прехвърлят на неговата палуба и там закипява схватка. Следва разграбване на товара и, в зависимост от състоянието на превзетия кораб, неговото присвояване или потопяване.
Но едни от най-големите си „удари“ пиратите все пак извършвали не срещу беззащитните търговски кораби – а по бреговете, където нападали цели градове.
Така постъпил пиратът от Ямайка Джон Дейвис през 1670 г., като нападнал Гранада. Историците на пиратството наричат това начинание „безумен по дързостта си замисъл“. За него подробно разказва прочутият летописец на пиратите от Карибско море Алекандър Оливие Ексквемелин (1645-1707) в своята известна книга „Пиратите на Америка“:
„Доста време Дейвис кръстосвал залива Покатауро, надявайки се да пресрещне кораб, който плава от Картахена за Никарагуа. Но това не му се удало. Тогава той решил да се отправи с целия си екипаж към река Никарагуа, да оставят кораба близо до устието й и да плават с канута нагоре по течението.
Те възнамерявали привечер да влязат в град Гранада и да ограбят домовете на най-богатите търговци. На неговия кораб имало 90 души и 3 канута. Пиратите оставили 10 души на кораба, а всички останали се качили в канутата. След като изчакали нощта, те навлезли в реката. През деня се криели сред дърветата; по същия начин скрили и кораба си, за да не го забележат индианците, които ловят риба в устието на реката.
На третото денонощие, някъде около полунощ, стигнали до града. Стражът ги сметнал за рибари, хвърлящи мрежи в лагуната, защото някои от пиратите говорели добре испански. Освен това, сред тях имало индианец, който бил родом от тези места. Преди време той избягал, защото испанците искали да го заробят. Индианецът скочил на брега и убил часовоя.
След това пиратите се промъкнали в домовете на неколцина видни граждани и взели всички пари, които намерили там. После разграбили църквата. Но тогава един от църковните служители се изтръгнал от ръцете им, побягнал и вдигнал тревога в града.
Гражданите и войниците веднага се събудили, но пиратите успели да избягатс лодките, вземайки със себе си цялата плячка, която можели да носят. Освен това, им се удало да заловят пленниици, които се надявали да използват като заложници в случай на преследване. Скоро те се добрали до брега, бързо се качили на кораба и излезли в открито море. Когато пиратите били все още в устието на реката, около петстотин испанци, въоръжени с мускети, аркебузи и пистолети, притичали на брега. Пиратите изстреляли по тях залп от оръдията си.
Така на испанците им оставало само безсилно да скърбят, като гледали как тяхното богатство отплава, и проклинали онзи миг, когато пиратите слезли на брега. За тях било много чудно как разбойниците имали смелостта да се доближат до града с гарнизон от осемстотин души, разположен на четиридесет мили от брега; а и успели да го ограбят за толкова кратко време! Пиратите отнесли злато, сребърни съдове и украшения за повече от 40 хиляди реала“.
Любопитното обаче в това описание е, че никой друг летописец и съвременник от епохата не споменава никакъв пират Джон Дейвис, който би могъл да нападне Гранада през 1670 г.
Морски разбойник на име Джон Дейвис наистина съществувал, на всичко отгоре се подвизавал в същите води – но доста по-рано, тъй като живял от 1550 до 1605 г. Между другото, той по неволя открил Малвинските (Фолклендските) острови, криейки се зад тях, докато го преследвали 3 испански военни кораба.
Ето защо, повечето историци смятат, че Ексквемелин е сгрешил и под името Джон Дейвис всъщност се крие холандският пират Йохан Давид Мартеен (1651-1672), един от сподвижниците на прочутия разбойнически главатар Хенри Морган.
