мар. 30, 2017
15535 Views

6 фундаментални неща, които приемаме за даденост, но са измислени наскоро

Автор:

Вероятно най-странното, което правят хората, е да измислят нещо и веднага след това да се държат сякаш то винаги го е имало. Като онези, които са започнали да рекламират диамантените пръстени, преструвайки се, че това е древна традиция. В действителност, когато започнем да се ровим в дори най-фундаменталните неща от живота, те се оказват доста скорошни.

Тийнейджърите се появяват около Втората световна война

В зависимост кого питате, тийнейджърските години са или най-хубавите в живота, или панаир на ужаса, заради който ни се иска да бяха изобретили устройство за изтриване на паметта. Ако можехте да питате прапрадядо си обаче, той вероятно щеше да ви попита какво по дяволите е „тийнейджър“, преди да ви прати обратно на царевичното поле.

Причината е, че до 40-те години тийнейджъри не е имало. Нямаме предвид, че хората са преминавали направо от 12 на 20 години. Става въпрос, че тази идея – периодът от човешкото развитие, когато не си нито дете, нито възрастен – просто не е била отразявана като нещо истинско преди това. Човек е бил или дете, или възрастен.

Всичко това се променя с един брой на списание Life през декември 1944г.

В исторически опит да определи този феномен на „новата“ американска младеж, Life разказва с голямо вълнение за момичето „тийнейджър“ – по-точно, за бялото момиче тийнейджър от средната класа.

Експозето описва картина на американските тийнейджъри, каквато познаваме от всяка тийн комедия. От манията им по телефоните, до настойчивото слушане на силна музика и тенденцията им да са напълно отегчени от всичко.

Няколко години по-късно думата „тийнейджър“ вече официално навлиза в речника на американеца, а от там достига и до нас.

Не е имало „0“ до 6-и век (а в Европа до 12-и)

Стойността на нулата е от истинска значимост за математиците. Невъзможно е да се реши сложно уравнение без число, което да изразява „нищо“.

Макар хората да са смятали още от шумерската бройна система преди 5000 години, тази и други системи, които е вдъхновила – включително на вавилонците – не е включвала важната нула. Когато е трябвало да изразят „нищото“, ранните математици са го правили, поставяйки празно място. Чак през 6-и век в Индия се появява концепцията за нула и е нужен още един век докато астрономът и математик Брахмагупта измисля символа за нея: точка под другите числа.

През следващите няколко века нулата стига до Китай и Близкия Изток, където преминава от точка в кръгче и си намира нов дом в арабската бройна система. Но чак през 12-и век, по времето на мавърските завоевания в Испания, нулата открива пътя си до бележниците на италианския математик Фибоначи, който осъзнава, че човек има нужда от нея, ако иска да бъде математик.

И въпреки това, чак към края на 13-и век нулата се утвърждава, но са и нужни още 4 века, за да добие широка популярност в Европа и да даде началото на висшата математика.

Националните кухни са модерни политически глупости

Сетете се бързо за италианска храна. Ако не пица, сигурно сте си представили голяма чиния със спагети и кюфтета, подправени обилно с доматен сос. Имаме новини за вас: спагетите с кюфтета са измислени в Америка още в началото на 20-и век. Не само това, но и по същия начин, както ако си поръчате пилето на генерал Цо в Китай, вероятно ще останете с празна чиния и къркорещ стомах, ако си поръчате автентично ястие в Италия, вероятно ще получите нещо с маслини, морски дарове или и двете.

Всъщност, вземайки предвид, че доматът е внесен в Европа от Америка и доматеният сос навлиза широко в Италия чак в края на 18-и век благодарение на сериозно влияние от Испания, може да се каже, че сосът маринара е американо-испанско изобретение, което италианските имигранти в Америка по-късно са усъвършенствали.

С други думи, почти всичко, което смятате за традиционна национална кухня е пълна глупост. Защо идентифицираме определени храни с определени държави? Много просто: също като пропагандните плакати по време на война или учителя по физическо от гимназията, националната кухня е инструмент. И по-точно, тя е инструмент, използван от правителството за създаването на обединена национална идентичност.

Преди 19-и век не е имало такова нещо като „италианска храна“ – най-много да е имало сицилианска храна, пиемонтска, сардинска и т.н. Дори днес има диалекти, говорени в Италия, които са взаимно неразбираеми, макар да делят същите латински корени и да са се появили в същия основен географски регион. Храната обаче е страхотен обединител – нещо, за което дори историците, които се мразят един друг, са съгласни.

Идеята за авторството е по-нова от Шекспир

Близо 5 хилядолетия, откакто човекът е открил, че камъкът може да се използва за надраскването на други камъни, не е имало разбиране за авторство на въпросните драсканици. Ако сте напишели да кажем трилогия, разказваща за вълнуващите преживявания на Джон Индиаунс, международен шпионин/археолог, някои произволен тиквеник е можел да се появи и не само да напише четвърта част, но също така да я издаде и продава, без да ви признава по какъвто и да е начин. Представете си свят, в който фен разказите са законен начин за изкарване на пари.

Но такъв е бил светът до 18-и век, което вероятно разбирате е много след Омир, Шекспир, Сун Дзъ и други. Всъщност интересен факт е, че Шекспир е изплагиатствал някои от най-известните си пиеси от по-ранни автори… и това дори не е било смятано за нещо нередно тогава, защото преди законът за авторско право от 1710г не е имало законово определение за интелектуална собственост. Още повече, този закон легално дава правата върху писмена идея на човека, който я е измислил, а не на онзи, който е имал средствата да я пресъздаде.

Преди въвеждането на идеята, че определена подредба на думи би могла да е нечия собственост, авторите не само не са се стремили към оригиналност, но и съзнателно са я избягвали. Писатели са надграждали творенията на други писатели преди тях и така са се родили някои от най-известните творби в историята.

Всъщност дори има теория, че Омир не е бил един поет, а цели поколения от поети, които са градили върху работата на предишните.

Никой не е притежавал Библия през по-голяма част от съществуването й

Когато стане въпрос за най-продаваната книга, Библията смазва конкуренцията, като се изчислява, че са продадени над 5 милиарда бройки. И защо не? Самата книга ви кара да я купите – божието слово, което трябва непрекъснато да четете и осмисляте. Немислимо е един вярващ да няма Библия на нощното си шкафче… докато не научите, че през по-голяма част от историята на книгата, всъщност е било грях да я притежавате.

Преди всичко, нека си припомним, че книгите са относително ново нещо, поне под формата на широко достъпният продукт, който всеки може да си купи. Говорим за последните около 500 години.

Що се отнася до Библията, да се върнем малко по-назад. Добре де, доста по-назад: в началото на 5-и век съветът на Хипон се събира и систематизира това, което днес познаваме като християнската Библия, от голяма, разпиляна купчина древни текстове. В общи линии решават, че някои книги са канонически и могат да се добавят към съществуващия Стар завет (27, за да бъдем точни), а останалите са еретически. Влиятелните хора от Църквата не искат приятелчетата им християни да четат всеки стар текст, на който се натъкнат в пустинята – те искат да четат точно това, което са определели като божията истина.

Всъщност, забравете за това – не са искали те да четат изобщо. Следващите хиляда години официалната позиция на Църквата е, че средностатистическият човек е твърде тъп, за да чете Библията. За да разбере истинското послание на текста, обикновеният човечец имал нуждата да ходи на църква и там да му я четат/превеждат част по част, вероятно от много скъпо, ръчно преписано копие.

Печатната преса е изобретена през 15-и век и започва да прави по-евтини копия на Библията. Но през 1536г, някой си Уилям Тиндъл има дързостта да преведе Новия завет от гръцки на английски (сещате се, за да може англичанина да осмисли цялата работа) и е подобаващо изгорен на клада за усилията си. Това събитие обаче се оказва лебедовата песен за хватката на Църквата и скоро Европа се напълва с достъпни, евтини Библии.

Бялата раса е нещо ново

За да разберем проблема с расите, трябва да обясним защо цялата работа с „бялата“ раса е малко странна поначало. Преди всичко, понятието е доста скорошно. Древните гърци например са забелязали, че има различни, по-светлокожи хора на север от тях, които са считали за по-нисши и варварски. Това виждане, разбира се, се обръща на 180 градуса с промяната в света, но разделението на база култура и географско местоположение винаги е било над цвета на кожата.

Тогава, към края на 18-и век, германският антрополог Йохан Фридрих Блуменбах решава да направи расизма по-лесен и по-достъпен за всеки. За целта той събира сума ти черепи от цял свят, подрежда ги и ги класифицира в пет раси: европеидна (бяла), монголска (жълта), малайска (кафява), етиопска (черна) и американска (червена). Блуменбах твърдо настоява, че с това не иска да покаже, че една раса е по-добра от друга и бързо осъжда по-ранната работа на свои съвременници, които са определели, че африканците са по-висша раса. След това продължава, като отбелязва, че белите са очевидно най-красивите.

Големи американски умове като Томас Джеферсън вземат идеите на Блуменбах и ги конкретизират още повече, обявявайки, че англо-саксонците са най-яката бяла раса. Това разбиране за по-висши и по-нисши раси е очевидно през 19-и век. Да, ирландците са третирани по-добре от хората с африканско потекло, но политическите карикатури от това време все пак ги илюстрират като пушещи лула огрета, които не различават гърне от шапка. Очевидно не били „бели“.

Идеалът се изменя отново в края на 1910-те, когато „саксонците“ отпадат, понеже вече не било готино да те свързват с Германия по причини, които просто няма как да посочим. Накрая, през 40-те, антрополози обявяват, че имало само три раси: бяла, черна и азиатска… или, понеже това въобще не е достатъчно обидно, за да е измислено през 40-те,  „една негроидна раса, една монголоидна и една европеидна“. Изведнъж цялата горчива омраза на ирландците, италианците и прочее е оставена на страна достатъчно дълго, за да се посочи една раса от донякъде приличащи си хора, която е отделена от останалите.

С други думи, да си „бял“ всъщност вече означава, че не си някой от онези мръсни малцинаства.

Етикети:
· ·
Категория:
Невероятно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title