Букурещ… Три пъти бях ходила в този град и винаги откривах нещо ново и интересно, което не съм забелязала преди. Влизала съм в Патриаршията, покланяла съм се пред мощите на Свети Димитър Басарбовски, посещавала съм Парламента – втората по големина административна сграда в света, разглеждала съм Музея на селото, наподобяващ Етъра в Габрово, ходила съм в двореца Могошoая, виждала съм Триумфалната арка, Атенеумът и още много емблематични сгради, разхождала съм се из стария квартал Липскани… Мога да изброя десетки видени неща, а още с колко забележителности ми предстои да се запозная – вероятно в пъти по толкова…
И така, открих в интернeт, че през месец март от нашия град Стара Загора се провежда екскурзия до Букурещ, включваща разглеждане на двореца Котрочени и реших, че това е прекрасна възможност отново да се потопя в приказната атмосфера на обожавания от мен град.
Та, в уречния ден и час с приятеля ми поехме към румънската столица. Помолихме водачката на групата да пропуснем автобусната панорамна обиколка, като слезем в централната част на Букурещ и се разходим самостоятелно. Вече три пъти бяхме гледали сградите през прозореца, искахме да ги видим „на живо”, а и търсехме нови за нас забележителности и усещания, и те не закъсняха…
Оставиха ни срещу университета. Времето беше прекрасно и сякаш ни призоваваше да се разходим из Липскани, из този старинен загадъчен свят и да се полюбуваме на красивите здания под лъчите на слънцето.
Пресякохме улицата и… изненада! На площада срещу учебното заведение открихме пролетен базар, посветен на любовта. Къщичките във виенски стил бяха същите от коледните базари, но сега грееха в пролетна премяна. Предлагаха се ръчно изработени стоки, характерни за Румъния. В някои от тях забелязахме прилики с типичните български сувенири. Още като бяхме в автобуса, екскурзоводката ни информира, че румънците също имат мартеници. Тук на базара ги видяхме – подобни са на нашите. Много ме впечатлиха тези, които бяха изработени в триизмерна форма и си купих такава мини кошничка с цветя. Понастоящем тя краси секцията в хола и ми напомня за моето последно (засега) пътуване до Букурещ.
На базара имаше и открита сцена, където група свиреше приятна румънска музика.
В някои къщички предлагаха храна, типична за северната ни съседка – качамак, или както му казват в Румъния – мамалига, кебапчета, известни като „мичи”, наденички и т.н. Примамливите миризми ни изкушиха, а и без това беше време за обяд. Не знам защо в България постоянно се тиражира версията, че в Румъния храната е много скъпа. След четири посещения в страната на Дракула останах със съвсем различно впечатление. Вероятно има и продукти на доста високи цени, но винаги когато съм ходила там, съм успявала да се наям вкусно на доста по-ниски от родните цени. На проления базар за порция от три наденички с питка и гарнитура от пържени картофи и лъжичка горчица дадохме по 10 леи, което е около 5 лева на човек. Наобядвахме се под звуците на музиката, чувствайки се като на коледен базар, но в необичайно топло време и със слънчеви очила.
После тръгнахме да се насладим на старините сгради в Липскани. Тази част на Букурещ винаги ме вдъхновява и ме зарежда с позитивизъм. Има нещо в стила, нещо в духа, нещо във въздуха… Нещо, което чувствам, но съм безсилна да опиша с думи…
Възползвайки се от хубавото време, много от хората бяха насядали пред многобройните кафенета и ресторантчета, а други подобно на нас се разхождаха из чудните улички. Въпреки че сме били неведнъж в Липскани, отново забелязахме непознати за нашите очи неща – сгради, реставрирани в нови багри, украси и т.н. В старата част на Букурещ винаги има какво да се види.
Вървейки към паркинга на автобуса, където беше определена срещата ни с групата си купихме от известните румънски гевреци. Продаваха се по два за лея, т.е. около 25 стотинки (няма грешка) за бройка, и са вкусни при това.
Пътьом, се отбихме в малка уличка, по която не бяхме минавали и след няколко метра пред очите ни се откри красива, голяма църква. Казват, че в Букурещ имало 365 черкви – по една за всеки ден от годината. Склонна съм да вярвам, че числото се доближава до истината.
После отидохме на паркинга, където групата вече се събираше. Качихме се в автобуса и се отправихме към двореца Котрочени. По пътя видяхме много вили, различни по стил. Отново открихме интересна, непозната част на Букурещ.
Стигнахме целта и слязохме, но почакахме доста преди да успеем да влезем в самата сграда. Проверката на входа задминаваше по стриктност тези в румънския парламент и в музеите на Истанбул, които се славят с изключително строг контрол на посетителите. При обичайното поставяне на чанти, фотоапарати и т.н. под скенер, при няколко души, сред които и аз, машината откриваше нещо „подозрително”. Моето беше мини флаконче дезодорант, което ме накараха да покажа. Винаги разполагам с подобно в дамската чанта, минавала съм много пъти такива проверки, но тук за първи път откриват „нередност”.
Въпреки лекото изнервяне най-накрая цялата група успя да влезе в двора. Там екскурзоводката започна да ни разкава за двореца. Разбира се, всички извадихме фотоапаратите и телефоните и започнахме да снимаме, но ни предупредиха, че фотографирането е разрешено само вътре в сградата, което ми се стори доста странно. Важното в случая е, че все пак вече бяхме успели да направим няколко снимки.
Разбрахме, че първоначално дворецът е построен в периода 1679 – 1682 година от влашкия княз Шербан Кантакузино. През вековете служи като база първо на австрийската, после на руската армия, а след това и на бунтовниците на Тудор Владимиреску. Силно пострадала от многобройни пожари и земетресения, оригиналната сграда е разрушена и съградена отново в края на XIX век. Тогава там заживява новобрачната двойка княз Фердинанд и княгина Мария, станали по-късно крал и кралица на Румъния. Знатната дама е позната в България с построяването на Двореца в Балчик.
По времето на социализма Котрочени се е ползвал като дворец на пионерите, а понастоящем част от него служи за президентска резиденция. Дворцовият комплекс разполага с църква, шадраван, градини… Мястото е много приятно.
След кратък престой в двора влязохме във фоайето на сградата. Там се наложи да нахлузим найлонови терлици върху обувките, което се среща и в други музеи, но странното тук беше, че е забранено да се носи връхна дреха в ръка – трябва или да е облечена или да се остави в гардеробната. Тази “мярка за сигурност“ отново ме изуми, както случката с дезодоранта. Но си казах, че това са дребни детайли от екскурзията, които правят изживяването по-запомнящо се.
Най-после се отправихме по красивите стълби към вътрешността на двореца. Той се отличава с това, че всяка зала е в различен стил – френски, италиански и т.н. Помещенията са богато декорирани с разнообразни орнаменти. След пролетната атмосфера на базара в централната част на Букурещ, в Котрочени изведнъж се пренесохме на…Коледа. Обясниха ни, че в двореца се снима филм, чието действие се развива на Рождество Христово и поради това някои помещения бяха с типичната за този празник украса.
На излизане от замъка ни раздадоха брошури, за жалост на румънски език, но поне имат красиви фотографии.
После с автобуса ни закараха до АФИ мол Котрочени.
Нещото, което винаги ме възмущава при организираните екскурзии от нашия град до Букурещ, е около двучасовия престой из търговски центрове, където няма нищо особено за разглеждане, купуване или правене, та понякога сме се чудили как да си “убием“ времето. Но този път нещата бяха съвсем различни. Мол Котрочени ме изненада със своята оригиналност и нестандартност, която се забелязва още от самия вход, оформен като огромна стъклена топка. Вътре в търговския център има влакче, ледена паразалка, водопад… Доста е различен от стандартните молове, никога не бях виждала подобен…
В подземното ниво обаче молът е устроен като почти всеки друг – има хранителен хипермаркет. Оттам си купихме “скъпи“ и вкусни румънски шоколади (не става дума за кувертюр), струващи около 50 български стотинки за бройка, както и някои други дребни неща.
После се отправихме към автобуса и поехме към родната страна, взели в себе си частица любов, пролетно настроение (с щипка коледен привкус) и европейски дух от красивата румънска столица.
За автора:
Ивелина Желязкова живее в Стара Загора – града на липите, поетите и правите улици. Определя себе като всестранно недоразвита личност. Обожава пътешествията, природата и архитектурата. По образование е финансист, но известно време се е занимавала с журналистика. Пише, откакто се помни (още преди да се научи да пише). През 2016 годинапечели конкурса на National Geographic за пътепис на месеца за април и е наградена от конкурса „Пътепис за мястото, което най-силно ме е впечатлило в България“ на сайта Българска история.
