Никой никога няма да разбере какво е провокирало идеята в ума на Уилям Краш. По всичко изглеждало, че той е консервативен човек и отговорен гражданин, който не се поддава на откачени идеи. Вероятно е бил вдъхновен от факта, че компанията му не е можела да измисли начин, по който да се отърве от остарелите си локомотиви.

Краш работи като контрольор по железопътната линия Мисури – Канзас – Тексас, която често е наричана линията „Кейти“. През 1890-те години започва замяна на 30-тоновите парни двигатели с по-модерни, но и по-тежки (60 тона) такива. След операцията остават почти 50 локомотива, които са напълно безполезни. Някои от тях са продадени, а други отиват в моргата. И въпреки това останали още много.

Предложението на Краш било да вземат два от неизползваемите локомотиви и да ги поставят един срещу друг на железопътната линия на разстояние от няколко километра. След това щели да ги насочат един към друг, докато не се срещнат в огнена зрелищна катастрофа. Железницата също щяла да припечели от желаещите да видят събитието със собствените си очи.

Компанията одобрява предложението на Краш и го обявява за отговорник по проекта. Избрани са три двигателя за катастрофата. Двигател номер 999 е боядисан в зелено, а номер 1001 в червено. Всеки от тях бил щателно проверен, за не възникнат проблеми в деня на катастрофата. Третият двигател се подготвял в случай, че все пак възникне нещо непредвидено. Група пожарникари също приготвяли съоръженията си.

Преди съдбоносния ден един от влаковете бил пуснат в околните населени места, за да бъдат привлечени повече хора на събитието. Хиляди решават да присъстват.

За място е избран окръг Макленън, Тексас. Тук, върху естествен амфитеатър, формиран от три хълма, са поканени почетните гости на катастрофата. Организаторите очакват голяма публика, затова на мястото е осигурена вода, а циркова площадка е заета, за да се сервира храна в нея. Политиците се възползват от многобройната аудитория и изнасят речи. Поставена е табела, на която е изписано: „Краш, Тексас“ (Краш е името на организатора и от английски се превежда като „катастрофа“).

Локомотивите в момента на сблъсъка

В деня на катастрофата, 15.09.1896 година, хората пристигат на тълпи. Специалните влакове, превозващи зрителите, са пълни до краен предел. Хората наброяват около 40 000 души, а Краш, макар временен град, съществуващ само за няколко часа, се превръща във втория по големина в щата Тексас.

Докато зрителите заемат местата си са проведени още няколко проверки на двигателите и няколко теста за скорост, за да се определи точната точка на сблъсъка между локомотивите. С течение на времето тълпата нараства все повече, а полицаите, следящи за сигурността на събитието наброяват 3000 души.

В 17 часа, с един час закъснение, локомотивите са поставени на местата си за първите снимки. След това бавно са пренесени до началните си позиции. Когато всичко било готово, Краш, който наблюдавал събитието от гърба на бял кон, махнал с шапката си за начало на катастрофата.

Локомотивите се движат един към друг в продължение на само 2 минути със скорост от 20 метра в секунда. Те се удрят близо до предполагаемата точка, в която това трябвало да се случи. Това, което било неочаквано е, че двата двигателя избухват едновременно. „Имаше само миг тишина, след което, като че ли контролирани от едновременен импулс, двата двигателя избухнаха, а въздухът се изпълни с летящи парчета желязо и стомана с различна големина“, съобщават от „The News”.

Летящите метални парчета, някои от които били огромни, имат смъртоносен ефект. Публиката изпада в паника и започва да бяга. Двама млади мъже и една жена са убити, а други шестима са сериозно ранени. Един от фотографите изгубва окото си. Самите влакове са напълно унищожени. След като еуфорията отминава, зрителите се впускат към мястото на катастрофата, за да си вземе част от локомотивите като сувенир.

Не е ясно дали композиторът Скот Джоплин е бил там през този ден, но е сигурно, че той пише марш, посветен на събитието – „The Great Crush Collision”, увековечавайки катастрофата чрез музиката си.

В щата Пенсилвания се намира изоставеният град Сентралия. През него минава скоростен път, покрит с графити, а понякога от земята излиза гъст дим. Някои наричат града „път към Ада“, но истинската причина за тази обстановка е онова, с което градът трябвало да процъфти – въгледобивът.

Макар че селище съществувало още от 18 век, то се превръща в град Сентралия едва в средата на 19 век, когато инженерът Александър Рае успява да привлече още хора, които да се заселят в градчето.

Много скоро Сентралия процъфтява, благодарение на въгледобива, а населението достига до хиляда души, сред които голям брой ирландски заселници.

Те обаче идват с членове на ирландското тайно общество, известно като “Molly Maguires”, които извършват серия от атаки. Основателят на града Александър Рае е убит, заедно с местния свещеник. През 1877 възникват проблеми между лидерите в тайното общество и членовете му са прогонени и влиянието им намалява рязко.

В началото на 20 век Сентралия усеща негативния ефект на Голямата депресия, но успява да се справи и да преживее и този проблем.

Причината за изоставянето на града е грешка в плановете за почистване на депото за отпадъци.Онова, което изглеждало като лесно решение се оказало фатално за града.

Общинският съвет дава разрешение през май 1962 година отпадъците да бъдат запалени – както всяка година преди това. Този път обаче била използвана нова площадка за смет, която се намирала в близост до стара мина. Проблемът възниква, когато със запалването не изгарят само отпадъците, а пламъците достигат до открити въглища и избухва пожар, който се разпространява бързо и под земята. Само няколко дни по-късно огънят достига до всички подземни тунели на града.

С покачването на температурите и нарастването на нивата на въглероден оксид в минните тунели, гражданите на Сентралия били принудени да затворят основния си източник на приходи.

Властите, които се опитвали да наблюдават степента на пожарите скоро осъзнават, че сондажите само ги влошават, като осигуряват допълнителни нива на кислород. Изглежда в началото никой не осъзнавал колко опасна е възникналата ситуация и колко негативен ефект може да окаже върху населението, макар че още тогава някои жителите съобщават за симптоми на натравяне и се оплакват от непрекъснатата миризма на изгорено.

Предприети са всякакви видове мерки за прекратяване или поне ограничаване на огъня, но нищо не дава ефект. На някои места в града все още може да се забележи дим от огън, който излиза от повърхността на земята.

Но не само високите температури са опасни за всеки, който се намира в Сентралия. Горящият подземен огън разрушава земята, а понякога дори я „поглъща“. Тод Домбоски има интересна история за разказване, след като успява да се спаси от потъване в огъня на 14.02.1981 – когато е само на 12 години. За щастие той успява да се хване за корените на близкото дърво, докато братовчед му го издърпа и спаси живота му.

Грег Уолтър от списание „People” пише, че „Дори мъртвите не могат да почиват в мир там. Двете градски гробища са потънали в подземния огън под тях“.

Поради опасностите, които крие Сентралия, път 61 е отклонен и минава покрай града. През 1992 година Конгресът решава да отмени пощенския код и всички, освен 7 души, напускат домовете си. Седемте човека успяват да спечелят делото, което завеждат и в крайна сметка им е позволено да останат в града, но нямат право да продават имота си или да го предават на близки и наследници.

Експертите смятат, че огънят в призрачния град Сентралия ще продължава да гори през следващите около 250 години. И макар че всичко това звучи като единичен случай, всъщност той е само един от 38-те подобни минни пожари само в Пенсилвания.

Суровите земи на Алтайския край се срещат рядко на страниците на световната история. Но това не означава, че те винаги са оставали непопулярни. От древни времена тук живеят различни номадски народи, които съществуват в една безкрайна борба помежду си и с климата.

Един такъв народ са племената на т. нар. Пазирска култура, обитаващи територията на съвременна Русия, Казахстан и Монголия от VI до III век до новата ера. Смята се, че представителите на тази култура са имали близки корени с иранските племена – от време на време някои от тях са се отделили и гонени от глад или война са се заселили в тези относително спокойни райони. През дългите години те са развивали и разпространявали своите обичаи сред съседите. Един такъв обичай е тъкането на килими.

Традицията да се правят килими съществува от древни времена: килими с изображения са намерени в гробниците на египетските фараони, които са управлявали в продължение на много векове преди нашата ера. В онези дни килимите служели като индикатор за обществения статус и богатство на човека, който ги притежавал. Използвали са ги и като елемент на украса в дома, както и да го топлят в мразовитите дни. Особено силно тъкането на килими се развива на територията на Близкия Изток. Но въпреки това, най-старият килим в света е установено, че не е направен там, а на територията на Алтайския край в една от могилите на местните племена. Известен е по целия свят като Пазирския килим. Археолозите са го открили през 1949 г. заедно с други ценни вещи, които принадлежали на знатен човек. Древната могила пропускала вода, която се превръщала в лед, което позволило да се запази килима въпреки възрастта му. Специалистите са склонни да вярват, че Пазирският килим е направен през VI-ти век преди новата ера, но от кого точно е големият въпрос.

Пазирският килим

Вероятно сте прочели новината за откриването във Франция на първия километър от път, изработен от слънчеви панели – Wattway . Тази новина се разпространи по целия свят, поразявайки със своята актуалност, но междувременно никой не разбираше дали е целесъобразно да се изгради такъв път. В крайна сметка, както знаем, оцеляват само онези технологии, които преди всичко демонстрират ефективност.

Единият километър слънчев път във Франция е построен близо до малко село със сложното име Tourouvre-au-Perche, разположено в Нормандия. Този участък от пътя е покрит със слънчеви панели с обща площ от 2800 м2. Това строителство струва огромната сума от 5 млн. евро и се предвижда около 2000 автомобила да преминават през него ежедневно. В продължение на 2 години тестване панелите ще трябва да генерират електричество, което би било достатъчно за уличното осветление на селото с 3400 жители.

Между другото, подобен път вече бил построен, дори има свое собствено име – SolaRoad. Първият участък от пътя, покрит със слънчеви панели, е 72-метрова велосипедна пътека в село Кромени в Холандия, която била открита на 21 октомври 2014 г. За нейната конструкция бяха похарчени 5 млн. евро, но през декември същата година пътеката трябвало да бъде напълно ремонтирана, да се подменят почти всички панели върху нея, които били напълно счупени. И това въпреки фактът, че върху тях не са преминавали тежки превозни средства, а само пешеходци и велосипедисти. Освен това се оказало, че замърсяванията и водата, натрупани върху пътеката, значително намаляват нейната ефективност.

В резултат на това след изчисления станало ясно, че разходите за изграждането на такъв маршрут (около 1200 долара на квадратен метър) са 3-4 пъти по-високи от инсталирането на слънчеви панели на покривите, а финансовата възвращаемост ще дойде едва след 50 години експлоатация. В този случай всъщност един квадратен метър от слънчевия път дава около 70 кВтч годишно и техният експлоатационен срок не надвишава 20 години. Но основният проблем на тези слънчеви пътища е способността им да генерират електроенергия в достатъчен обем само в районите, където има голям брой слънчеви дни годишно.

Въпреки това, след 6 месеца тестване, SolaRoad все още е призната като ефективна технология, тъй като успя да даде малко повече от очакваните 70 кВт електричество на един квадратен метър. Година по-късно резултатите (9800 kWh) са сравнени с резултатите от слънчеви панели със същия размер, но инсталирани на покрива.“Високите“ панели могат да генерират два пъти повече енергия от тези на пътя.

Днес много експерти предричат, че отварянето на Wattway е добър PR ход за Франция, но пътят ще бъде неефективен и това ще стане ясно след шест месеца от неговата експлоатация. Въпреки че, разбира се, тази идея очарова с красотата и естетиката, най-вероятно ще има малък шанс за оцеляване. Докато слънчеви панели, инсталирани на покривите, са много по-евтини и по-ефективни средства за преобразуване на слънчевата светлина в електричество.

Прочутата „световна конспирация“, съществуването на която се защитава толкова яростно, колкото се и отрича, си има своята идеология – тоест, система от идеи. Като не засягаме деликатния въпрос относно самото наличие на „конспирацията“ и какво, всъщност, представлява тя, нека да се опитаме да обобщим идеологията, върху която се базира допускането за нейното съществуване.

Самият термин „нов световен ред“, възприеман като цел на „световния заговор“, e обикновено неточно преведен цитат на фразата „Новус ордо секлорум“ (Novus ordo seclorum) – „Нов ред на вековете“. Всъщност, тази фраза се ползва с доста съмнителна слава сред хората, запознати с историята на Втората световна война – именно „Нов ред“ е девизът на Хитлер, под който започва да води войната.

„Новус ордо секлорум“ (Novus ordo seclorum)”

Същото изречение е изписано върху обратната страна на Големия държавен печат на САЩ под изображението на пирамида, на чийто връх е поставено т. нар. „всевиждащо око“ (за разлика от обикновените печати, американския държавен печат има две страни). Съвпадението със символите на масоните е далеч неслучайно – повечето от „бащите-основатели“ на САЩ са членували в различни масонски ложи. Масонството е било на мода из целия Запад в края на ХVІІІ-ти век.

Мондиализмът като главна идея на бъдещия Нов световен ред съвпада с външната политика на САЩ – разпространяване на американските интереси по цял свят. Оттам и названието му: „мондо“ или „мундо“ – свят. Това дава основание на „конспиролозите“ да определят Щатите като основа и база на „световния заговор“.

Мондиализмът или, според другия му сроден термин – глобализмът, предполага, че е носител на някакви висши идеи. Една от тях е „световната демокрация“, която по презумпция трябва да донесе щастие и благо на народите по света. За целта задачата на новата система е окончателното изтласкване от света на последните остатъци от досегашните социални и културни сфери. Те трябва да бъдат заменени от униформистки схеми, които забраняват понятията „национално“, „държавно“, „религиозно“, „полово“ и други подобни; приема се, че подобни термини внасят разлики между хората, следователно създават конфликти между тях, водещи до войни, смърт, беди и нещастия. Следователно, хората трябва да бъдат направени еднакви. За целта ще бъде въведена една-единствена религия в целия свят, като сега съществуващите религии ще бъдат забранени, за да се избягнат конфликтите между хората – това ще засегне особено християнството.

„Конспиролозите“ се позовават вече на съществуващи практики на някои съвременни национални правителства. Такава е, например, забраната във Великобритания за християните да носят кръстчета на работните си места; практика, напомняща за подобно отношение към християнството по времето на тоталитарните диктатури в Източна Европа.

За да се постигнат такива глобални планове, основният акцент е върху промяната на съзнанието на жителите на планетата. И началото на този процес се полага в САЩ. Ето защо „конспиролозите“ използват още и термина „американизъм“, когато се позовават на това явление.

По този начин САЩ се схващат само като средство за налагане на идеологията на мондиализма в цял свят – също както преди време Троцки и последователите му, преди да бъдат спрени от Сталин, са схващали новата Съветска Русия само като средство за налагане на комунистическата идеология по цял свят. Също както Троцки излага своята „благородна“ цел кратко и ясно в едно изречение: „С желязна ръка ще заведем народите при щастието!“, мондиализмът смята, че прави всичко в името на това, хората да бъдат щастливи.

Но, понеже хората засега са най-различни, трябва да бъдат „ощастливявани“ по групи, за които се смята, че правата им по някакъв начин са накърнени. Оттук и теории като „правата на малцинствата“ (нищо, че демокрацията предполага като висше право това на мнозинството), агресивното налагане на алтернативни форми на светоусещане (различните полови „идентичности”) и принуждаване на мнозинството да ги приема. Така ще бъде разрушено досегашното „несправедливо“ общество.

В този подход напълно се спазва прочутата формула на Хърбърт Маркузе от 1960-те „революционни“ години: „Ако искате да разрушите едно общество, накарайте го да приеме нормалното за ненормално, а ненормалното – за нормално. Нататък е лесно“.

Според мондиализма, точно както и в разбиранията на класическия марксизъм, всички общества и цивилизации досега са били само преходни етапи към новото, планетарно общество, където всички хора ще са равни, с напълно задоволени материални интереси и щастливи от начина си на живот. Разликата е само в това, че марксизмът наричаше новото общество „комунизъм“, а мондиализмът – „либерална демокрация“.

Една от най-известните платформи на мондиализма е прочутата книга на американския политолог Франсис Фукуяма „Краят на историята“, където, най-общо, се твърди, че именно либералната демокрация представлява върхът на човешката цивилизация и остава само тя да бъде наложена върху цялата планета, да се построи възможно най-справедливото, глобално, общество – за да дойде и съответният „край на историята“.

Най-уязвимото място във философията на мондиализма е именно самочувствието му, че е връх на човешката цивилизация. Не бива, все пак, да забравяме, че освен комунизма и нацизма през ХХ-ти век, фактически всяко едно общество в хода историята е смятало себе си за най-справедливия връх на цивилизацията. Та нали в САЩ и Южна Америка е имало роби до средата на ХІХ-ти век, без собствениците им да са страдали от угризения на съвестта. Дори Аристотел е смятал, че без роби обществото не може да съществува.

В края на краищата, робите преди 2 хиляди години са били принуждавани насила да работят – срещу което са получавали храна и подслон. Днешните наемни работници в очертаващото се общество на мондиализма  работят доброволно – срещу което получават пари, с които пък си осигуряват храна и подслон.

Дали разликата е много голяма?