Още
    Начало Блог Страница 11

    Валентиниан ІІІ – император с корона, но без власт

    Валентиниан ІІІ е последният от поредица императори на Римската империя, короновани в детството си, без да притежават истинска власт. Фигурата на легитимен император по онова време била необходима за стабилността на държавата – а реално империята се управлявала от тесен кръг приближени на владетеля.

    Флавий Плацид Валентиниан е роден на 2 юли 419 година. Родителите му са сестрата на император Хонорий – Гала Плацидия, и съпругът й, патрицият Констанций. Малко преди смъртта си през 421 г. Констанций бил обявен за „август“ – една от императорските титли, и съвладетел на Хонорий. След смъртта на Хонорий, Гала Плацидия и децата й били заточени в Константинопол, а на трона седнал узурпаторът Йоан.

    Гала Плацидия (дясно) и двете ѝ деца Валентиниан III и Хонория. Снимка: Уикипедия

     

    Отначало владетелят на Изтока Теодосий II не се намесвал в делата на Италия. Но през 424 г. в Константинопол пристигнали пратеници на Йоан с предложение да бъде признат за законен император. Теодосий отказал. Малолетният Валентиниан бил сгоден за дъщерята на императора Лициния Евдоксия.

    През пролетта на 425 г., след кратка военна кампания, войските на Теодосий пленили Йоан. Узурпаторът бил воден на магаре по хиподрума, след което осакатен и екзекутиран. На 23 октомври 425 г. Валентиниан бил коронясан в Рим като „август“.

    В началото на управлението си малолетният император бил напълно зависим от Константинопол. Армията на Източната империя останала в Италия до 427 г. – нейният командващ Ардавур същата година взел титлата „консул на Запада“.

    Важна група, с която централното правителство трябвало да преговаря, били военните на Западната Римска империя. Тук на преден план излязъл роденият в Дуросторум (Силистра) Флавий Аеций. По-рано той подкрепял Йоан и по заповед на узурпатора Аеций отишъл при хуните за помощ. Той довел техни отряди, но Йоан вече бил екзекутиран. Аеций убедил хуните да се върнат, като им било платено със злато. Поради добрите му отношения с тях имперското правителство било принудено да се съобразява с него.

    Друга ключова фигура бил комитът Бонифаций, който отговарял за защитата на Северна Африка. Аеций и Бонифаций се стремели към по-високата длъжност „военен магистър“ и плетяли интриги един срещу друг. (Между другото, за термина „комит“, който в цивилния си смисъл означавал управител на определен държавен ресор – интересно е да се знае, че думата „кмет“ произхожда от названието на тази стара римска длъжност).

    Солид на Валентиниан III, ознаменуващ сватбата му с Лициния Евдоксия, дъщерята на Теодосий II през 437 г. Снимка: Уикипедия

    През 432 г. Бонифаций получил титлата военен магистър. Аеций бил назначен за консул с надеждата да укроти амбициите си. Но той започнал война с Бонифаций. Личните армии на двамата пълководци се сблъскали в битка край Римини. Аеций смъртно ранил Бонифаций с копие, но собствената му армия била разбита. Войната била продължена от племенника на Бонифаций Себастиан. Аеций отново избягал при хуните и се върнал с тяхна армия. Себастиан бил прогонен и така Флавий Аеций получил желаната длъжност „военен магистър“.

    След 433 г. Аеций задълго става най-могъщия човек в Западната Римска империя. Позицията му не била разклатена дори в края на 430-те години, когато загубил подкрепата на хуните.

    През 437 г. младият Валентиниан се оженил за дъщерята на Теодосий, с която бил сгоден по време на изгнанието си в Константинопол. Сватбата била демонстрация на единството на империите и на върховенството на Теодосий ІІ в нея.

    През 439 г. кралят на вандалите Гейзерик нарушил мирния си договор с империята и превзел Картаген. След това вандалите опустошили Сицилия. През 441 г. Рим и Константинопол подготвили съвместен поход срещу тях, като командирите на Източната империя трябвало да играят водеща роля. Ала поради проблеми на източните граници, между Рим и Гейзерик бил сключен нов мир. Според него вандалите щели да плащат данък на империята за окупираните от тях земи. Освен това част от териториите в Африка се върнали под управлението на Рим.

    Скоро след сключването на мира синът на Гейзерик, Хунерик се сгодил за дъщерята на Валентиниан Евдокия. Със сключването на брака обаче трябвало да се изчака, докато булката достигне брачна възраст. Независимо от това, крал Гейзерик поддържал мир с империята, докато Валентиниан бил жив.

    Така ситуацията на Запад се стабилизирала. Валентиниан навършил пълнолетие и най-вероятно бил недоволен от позицията си на зависим император. Въпреки това, външната политика все още оставала в сферата на влияние на Аеций. Той поддържал високия си статус в правителството на Валентиниан, като запазил титлата патриций и длъжността военен магистър. През 446 г. се удостоил с трето консулство, което било рядкост в онази епоха.

    Солидус на Валентиниан III. Снимка: Уикипедия

    През 450 г. умрели Гала Плацидия и Теодосий II, които оказвали голямо влияние върху императора. Малко след това Валентиниан сгодил най-малката си дъщеря Плацидия с военачалника Майориан. Ако императорът нямал синове, теоретично зет му можело да наследи трона. В този съюз виждаме началото на конфликта между Валентиниан и Аеций.

    През 451 г. Аеций спрял хуните в прочутата битка на Каталаунските полета. Година по-късно армията на Атила нахлула отново в Италия, но поради вътрешни проблеми се върнала обратно.

    Самото съществуване на хунската заплаха крепяло позициите на Аеций в империята, защото нямало кой друг да ръководи армията срещу дивите орди. Но в 453 г. Атила умрял. След смъртта на опасния враг императорът решил, че вече не се нуждае от своя амбициозен военачалник.

    Аеций бил убит на 21 септември 454 г. Пълководецът дошъл в двореца, за да обсъди нови предложения за набиране на пари. Посред разговора Валентиниан скочил и започнал да обвинява Аеций, че иска да го лиши от власт. Той се опитал да го успокои, но Валентиниан и неговият близък приятел Ираклий извадили оръжия и се нахвърлили върху Аеций.

    Тялото на убития пълководец било изложено на форума. Императорът свикал Сената и повдигнал серия обвинения срещу мъртвия.

    Но на 16 март 455 г. самият Валентиниан бил убит от заговорници по време на военни учения. Убийците били двама воини-хуни, вероятно от бившите букеларии (телохранители) на Аеций, които така отмъстили за своя господар.

    Като равносметка може да се каже, че Валентиниан имал амбицията и дарби на лидер, но никога не бил подготвян да поеме истинска власт. За всички било удобно той да бъде само ритуална фигура. Това било голямата му лична беда. След неговото убийство последвало нашествие на вандали, а сетне и размирици, които окончателно разрушили Западната империя.

    Да считаме ли етеричните масла за по-добрата алтернатива на лекарствата

    Етеричните масла действат върху нашите емоции, балансирайки процесите в тялото и съзнанието. Много често при депресивни състояния, специалистите препоръчват използването на етерични масла за подобряване на настроението, за тонус и създаване на усещане за щастие. Някои масла успокояват, други имат почистващи и детокс ефекти, а трети действат антибактериално и антивирусно. Понижаване на стрес и напрежение, лекуване на депресия, главоболие и мигрена, намаляване на кръвно налягане, успокояване и баланс на психиката, кръвоспиране, разкрасяване на кожата, заличаване на рани и стрии и пр. и пр. – всичко това може да бъде постигнато с правилна употреба на етерично масло.

    Хората предпочитат да използват тези масла като алтернатива на официалната медицина, но когато не са им препоръчани от специалист, не бива да ги употребяват на сляпо, без информация от проверен източник, за да не стане лечението с обратен ефект.

    Ароматерапията е идеална сцена за етеричните масла. Вдишването им с помощта на дифузери и арома лампи може да създаде търсения резултат. Ако се нуждаете от релакс, добавка към грижата за лице или искате да изпълните дома си с приятно ухание,открийте качествен продукт и го приложите според нуждата: https://makeup.bg/categorys/436129/ . Съществува тезата, че ароматите действат чрез т. нар. плацебо ефект. Това не е на 100% вярно, но дори и да е така, щом определено етерично масло ни помага да бъдем щастливи, да се чувстваме добре като заменя унинието ни с усмивка – всичко е наред.

    Разберете кои са най-честите приложения на най-популярните етерични масла:

    Етерично масло от мента – има антибактериален ефект, облекчава ревматичните оплаквания и кашлицата и е особено подходящо през студените месеци за предпазване от възпаления на гърлото, грип и настинки.

    Етерично масло от евкалипт – действа бактерицидно и противовъзпалително, подпомага заздравяването на рани и изгаряния на кожата, връща равновесието при умствена преумора, отблъсква насекоми.

    Етерично масло от чаено дърво – подобрява имунитета, ускорява лечение на простуда и грип, унищожава бактерии и гъбички. Лекува акне, херпес, активира умствената дейност и засилва паметта, успешно премахва пърхота.

    Етерично масло от лавандула – помага при лечение на акне и пъпки, дезинфекцира кожата, премахва прекомерното образуване на себум и стимулира процесите на регенерация. Елиминира пърхота, насърчава растежа на здрава, гъста и силна коса.

    Етерично масло от лимон – активира заздравяването на рани, създава озаряващ кожата ефект с мекота и гладкост. Бори се с целулит, мазоли, брадавици, пърхот и чупливи нокти. Ефективно е при грип, варицела, херпес и други вирусни заболявания. Премахва главоболието, облекчава стреса. Повдига настроението, осигурява енергия.

    Употребата на етеричните масла е широко популярна в ароматерапията, а също и като добавка в приготвянето на домашна козметика – за кремове и извършване на арома и лечебен масаж. В тези случаи някои масла задължително се нуждаят от смесване с базово масло (бадемово, масло от кокос, лен, жожоба и пр). Използват се също и при инхалации, за направа на компрес върху болното място, могат да се добавят в арома вана, както и да действат като репелент срещу ухапвания от насекоми.

    „Да направиш невъзможното“: Как руският бриг „Меркурий“ печели битката с два турски линейни кораба

    През май 1829 г., по време на Руско-турската война, в близост до брега на Османската империя се провежда легендарната морска битка между бригът „Меркурий“ под командването на Александър Казарски и два вражески бойни кораба. Турска ескадра от 14 кораба, състояща се от 6 линейни кораба, 2 фрегати, 2 корвета, 1 бриг и 3 тендера, се натъква на три руски кораба в Босфора и започва преследване. Бързите „Стандарт“ и „Орфей“ успели да се измъкнат от преследването. Два турски кораба се втурнали напред и изпреварили „Меркурий”, който изоставал от своя отряд. Те значително надминавали брига по мощност на артилерия и размер на екипажа. Руските моряци, обаче, успели да изведат от строя бойните кораби, да избягат от преследването и да се присъединят към основните сили на Черноморския флот.

    Но да се върнем на подробностите от битката в Босфора преди 190 години. Както вече споменахме, бойните кораби деветкратно превъзхождали руския кораб по брой на оръдията. Независимо от това бригът нанася значителни щети на вражеските кораби.

    Бригът „Меркурий“ атакуван от двата турски кораба. 1892 г. Художник Иван Айвазовски. Снимка: Уикипедия

    Бъдещият командир на „Меркурий“ Александър Казарски е роден на 16 юни 1797 г. в град Дубровно, белоруска провинция, в семейството на пенсиониран провинциален секретар.

    Василий Казарски, кръстник на Александър, се погрижил младежът да бъде изпратен да учи в Черноморското навигационно училище в Николаев. През 1813 г. младежът става мичман, след което е повишен в офицер. Известно време той служи на товарни кораби, след което се премества на поста командир на отряд от малки гребни кораби на Дунавската флотилия.

    През 1819 г. Казарски получава званието лейтенант. Той е назначен в новоформированата 44-оръдейна фрегата „Евстатий“, командвана от Иван Скаловски. Под негово ръководство Казарски преминава през добро военноморско обучение. След „Евстатий“ младият офицер получава няколко краткосрочни задачи на различни кораби.

    Руско-турската война

    През 1827 г. Санкт Петербург се обявява в подкрепа на национално-освободителната борба на гърците срещу османското владичество. За да предотвратят засилването на влиянието на Русия на Балканите, Англия и Франция я убеждават да сключи Лондонската конвенция, която предвижда предоставяне на пълна автономия на Гърция под управлението на Османската империя.

    Турците не се съгласяват с изискванията, включени в споразумението и влизат в конфликт с неговите участници. През октомври 1827 г. руско-англо-френската ескадра унищожава значителна част от турския флот в битката при Наварино и позволява на Гърция да стартира процеса на придобиване на независимост.

    Александър Казарски. Снимка: Уикипедия

    След това Османската империя започва антируска военна подготовка по Дунав и затваря черноморските проливи за руските кораби. В отговор на това,  на 26 април 1828 г. Санкт Петербург обявява война на Турция, която се разгръща на територияята на Балканите и Кавказ.

    През 1828 г. Казарски поема командването на транспортния кораб „Съперник“, на който е монтиран еднорог – вид гаубица. По време на нападението над Анапа, „Съперникът“, който имал малка тяга, маневрирал под огъня на вражеската артилерия и стрелял по турските укрепления. Корабът получил осем повреди, но не се оттеглил от битката. За участието си в превземането на Анапа Казарски е повишен в капитан лейтенант. За подобни действия край Варна той е награден със златна сабя. В началото на 1829 г. е назначен за командир на брига „Меркурий“.

    Подвигът на „Меркурий“

    Константин Стрелбицки, председател на Московския клуб по история на флота, пояснява в интервю, че бригът дори не е в класа на военните кораби.

    „Това е малък ветроходен кораб, който е използван във флота за изпълнение на спомагателни задачи: разузнаване, ескортиране, патрулиране. Бриговете не са пригодени за водене на основна битка, оборудвани били главно с отбранителни оръжия “, отбеляза експертът.

    Двумачтовият бриг „Меркурий“ бил пуснат на вода през 1820 г. в Севастопол.

    Той бил въоръжен с осемнадесет 24-килограмови каронади (гладкостволно артилерийско оръдие), предназначени изключително за близък бой, и две малки преносими оръдия.

    „Меркурий“ бил здрав кораб и е поддържал добре вълната, но малката дълбочина на интрюма (пространство между най-ниската палуба на кораб и дъното му) е имала негативен ефект върху неговите характеристики на управление.

    През 1829 г. руски кораби редовно патрулират в района на Босфора, проследявайки движенията на турския флот. В края на май тази мисия е възложена на отряд от три кораба: фрегата „Стандарт“, бриговете „Орфей“ и „Меркурий“.

    На 26 май руските моряци, разположени на 24 км от брега на Турция, забелязват ескадра от 14 кораба на Османската империя. Моряците не били натоварени със задачата да влязат в битка с турците – те спешно трябвало да докладват за врага на командването. Старшият офицер от отряда, командирът на „Стандарт“ Павел Сахновски, заповядва „да се избере курс, в който корабът има приоритет“. „Стандарт“ и „Орфей“ се насочват на северозапад, а „Меркурий“ се отправя по-на запад. В същото време турците забелязали бавния бриг и се втурнали да го преследват.

    Бриг „Меркурий“ след победа над два турски кораба се среща с руската ескадра 1848 г. Художник Иван Айвазовски. Снимка: Уикипедия

    Двата османски линейни кораба – 110-оръдейният „Селимие“ под знамето на Капудан паша и 74-оръдийният „Реал бей“ под флага на младшия флагман – бързо започнали да изпреварват „Меркурий“. Казарски се опитал да се откъсне от преследвачите с помощта на  веслата, но скоро вятърът се засилил и османците се приближили до брига на разстояние с топовен изстрел.

    „184 оръдия срещу 20 – в такива случаи чуждестранните флоти обикновено спускат флага, считайки ситуацията за безнадеждна, но Казарски не бил такъв човек и екипажът му не бил такъв“, разказва Стрелбицки.

    Казарски свиква офицерски съвет, на който поручик Иван Прокофиев предлага да се включат в битката и да взривят кораба, когато се опитат да го превземат. Казарски и други офицери открили огън по турските кораби от преносими оръдия. „Меркурий“ започнал да маневрира под вражеските изстрели, опитвайки се да не бъде ударен от бордовия залп на вражеските кораби.

    В крайна сметка „Меркурий“ е бил притиснат между турските бойни кораби. Но това също било определено предимство. Турците не можели да използват оръжията си с пълна сила заради мъртвата зона и страха да не се ударят един друг.

    Първо, противникът не можел да стреля едновременно с всички оръдия – те били от двете страни. Второ, оръжията не се обръщат на 180 градуса, така че с правилно маневриране бригът можел да влезе в „мъртвата зона” на обстрела. Трето, все още било времето на ветроходния флот – ако мачтите с платната били свалени, корабът не можел да бъде активен, докато „Меркурий” имал гребла, които липсвали на турските бойни кораби.

    Повредите по корпуса на „Меркурий“, получени по време на битката на 14 май 1829 г. Снимка: Уикипедия

    Руските моряци отговорили на призивите за предаване с изстрели от оръдия и пушки. Стрелбата от „Меркурий“ се провежда целенасочено по рангоута и такелажите на турските кораби. Казарски успява да обездвижи врага. Руските артилеристи повреждат ватерщага и бейфут грот-марс-рея на „Селимие”, а също така и фор-брам-рея, и фор-марса-рея на „Реал-Бей”. Турските кораби вече не можели да преследват и да участват в боя.

    „Меркурий“ се насочил към основните сили на Черноморския флот. В битката от 115 членове на екипажа на брига четирима загубили живота си, шестима били ранени, самият Казарски бил ранен. Корабът получил 22 дупки в корпуса и около 300 повреди на мачтата, платната и такелажа. Няма официални данни за убитите турски моряци.

    Константин Стрелбицки отбелязва, че „екипажът на „Меркурий“ е направил невъзможното, защото бриг срещу два линейни кораба е като петокласник срещу двама професионални боксьори“.

    Корабът очевидно е трябвало да бъде унищожен. Много съвременници просто отказали да повярват, че битката наистина се е състояла. За щастие, отзивите на участниците от турска страна потвърдили това, което казват докладите на Казарски.

    Компетентното маневриране и морските качества позволили на „Меркурий“ да спечели в битката с вражеските кораби.

    „Турските кораби по никакъв начин не можаха да хванат брига. Обръщайки едната или другата страна, той успешно се противопоставял на врага. Умението и смелостта на руските моряци и офицери стопили почти десетократното превъзходство на турските кораби по брой оръдия “, казва експертът.

    Паметникът за подвига на Александър Казарски. Снимка: Уикипедия

    Бригът е изпратен в Севастопол за ремонт, след което е присъединен към основните сили на флота. Казарски е повишен в капитан от втори ранг, награден с орден „Св. Георги“ четвърта степен и назначен за адютант на император Николай I.

    По-късно Казарски командва различни фрегати от руския флот. През 1831 г. е повишен в капитан от първи ранг и включен в императорската свита. Казарски е инструктиран да се занимава с изследвания, свързани с перспективите за развитие на флота. През 1833 г. той отива да изследва черноморските пристанища и умира внезапно в Николаев.

    През 1839 г. в Севастопол е открит паметник на Казарски, който съществува и днес. Паметникът е направен под формата на пресечена каменна пирамида с монтирана върху нея бронзова трирема. С указ на Николай I на паметника е изписан надписът: „Казарски. За потомството като пример.“

    Автор: Десислава Михалева

    Пътят на шоколада

    Историята все още не може да даде отговор на въпроса кой пръв е открил полезните свойства на зърната на какаото и започнал да ги използва за храна. Изглежда, че това растение идва от горите на Амазонка. Следи от какао са открити в древни керамични съдове, принадлежащи на олмеките – народ, който живял на територията на съвременно Мексико. Индианците използвали пулпата от плодовете, която съдържа захар, и явно приготвяли от нея нискоалкохолна напитка. Подобна технология на места е запазена до ден-днешен.

    Какаото било широко използвано и от маите. Те го ценели високо и дори го използвали като валута. Неслучайно техният бог Ек-Чуак бил едновременно покровител на търговията и на какаото. Плодовете били употребявани също и в ритуални дейности: при бракосъчетания и погребения. Напитката, изготвена от какаови зърна, имала червеникав оттенък, поради което индианците я отъждествявали с кръв. Маите добавяли към нея подправки, люти чушки и царевично брашно. Получавало се плътна, наситена смес, която била достъпна само за избрани: жреци, вождове и военачалници. Ястието се сервирало студено.

    Theobroma cacao. Снимка: Уикипедия

    Ацтеките смятали какаото за дар от техните божества. Това било отразено много по-късно от Карл Линей, когато той дал научно описание на растението и му присвоил латинското име Theobroma, което се превежда като „храна на боговете“. Плодът се асоциирал със земята и женското начало и струвал колкото теглото си в злато: за сто зърна можело да се купи роб. Напитката можела да се консумира само от високопоставени личности. За приготвянето на какаов коктейл използвали вода, царевица, ванилия, люти чушки и сол.

    Историята на появата на „кафявото злато“ в Европа започва с испанските завоевания в Латинска Америка. Конкистадорите, водени от Фернандо Кортес, открили в съкровищницата на последния вожд на ацтеките Монтесума тонове какао, събрано като данък. Вкусът му харесал на Кортес и конкистадорът го донесъл в Испания.

    Мисионерът Бернардино де Саагун в своята „Обща история на Нова Испания“ (1547-1577) пише: „Ако пият много какао, особено когато е зелено, то опиянява хората, обладава ги, кара ги да кривят лицата си и ги подлудява. Но ако го пият умерено, възстановява силите и освежава, успокоява сърцето и прави хората по-добри“.

    Скоро Испания станала най-голямата вносителка на какао. Постепенно то стигнало и до други европейски страни, например Франция и Италия, които също започнали да го внасят от Централна Америка.

    Снимка: Уикипедия

    Оригиналната рецепта претърпяла промени: напитката от студена станала гореща, от горчива – сладка (поради добавянето на захар и канела). От обект на езически култ какаото се превърнало в лакомство. В двора на Луи XIV течният шоколад дори придобил репутацията на афродизиак.

    Дълго време за преработка на какаови зърна и смилането им в разтворима маса използвали мелнично колело, което работниците въртели на ръка. Революцията в света на шоколада била извършена от холандеца Ван Хутен. През 1828 г. той патентовал мощна преса за извличане на мазнина от печени какаови зърна. След извличане на какаовото масло остават пресованите зърна, които след изсушаване се смилат на прах. Какаото на прах лесно се разтваря във вода или мляко, може да се използва при готвене и е лишено от характерния си горчив вкус. Чрез повторно смесване с какаово масло се получава шоколад такъв, какъвто го познаваме днес.

    Първото шоколадово блокче е произведено през 1847 г. от фирмата JS Fry & Sons. По-късно оригиналната рецепта за млечен шоколад била разработена от швейцареца Даниел Петер. В края на ХІХ-ти век шоколадовите изделия губят статута си на рядък продукт – започнало масовото им производство. Появяват се търговските марки Mars, Nestle, Hershey’s и други.

    През ХХ век разнообразието от начини за употреба на какаото и неговите преработени продукти достигна астрономически цифри. Днес всевъзможните видове шоколад са достъпни за всички хора по цял свят.

    Черните очила

    Помните ли сцената в „Терминатор-2: „Имам нужда от дрехите, обувките и мотоциклета ти!“. Образът на Арнолд Шварценегер, който разпилява рокерите из бара, а след това си присвоява пушката и очилата на един от тях, завинаги ще остане в историята на световното кино. В този епизод тъмните очила са неразделна част от аксесоарите – светът явно не може да бъде спасен без тях. Ами черните очила в „Мъже в черно“? Без тях героите просто губят паметта си – и отново става дума за спасението на света.

    В наше време слънчевите очила отдавна са на мода. Впрочем, тяхната история също започва с доста смели и мъжествени образи – военните летци. Пилотите от Първата световна война в откритите кабини на своите самолети предпазвали очите си от вятъра и ярката слънчева светлина с големи очила. Техните стъкла били затъмнявани по всевъзможни импровизирани начини – например, някои ги оцветявали с акварели. Оставало само да се направи крачката до изобретяването на съвременните слънчеви очила.

    Антоан Лавуазие предпазва очите си със слънчеви очила в експеримент. Снимка: Уикипедия

    Но, в интерес на истината, хората опитвали да предпазят очите си от слънцето още в древността. Тогава все още нямали акварели, затова прибягвали до по-скъпи и трудоемки методи. Най-древното подобие на слънчеви очила археолозите открили в гробницата на Тутанкамон (ХІV век пр. Хр.) – две много тънки плочки от изумруд, скрепени с бронзови пластинки. Такава ценна вещ можел да притежава само фараон или знатен велможа. Римският император Нерон също имал изумрудена леща, през която гледал гладиаторските битки. Най-вероятно изумрудът не служел за коригиране на зрението, а предпазвал очите на Нерон от ярката светлина.

    Цветните стъкла се появяват през Средновековието (например, от тях се правят витражи), а през ХІІІ век в няколко страни изобретили „стъкла за четене“ – които, обаче, все още не може да се нарекат очила. Неслучайно историкът Умберто Еко включва в романа си „Името на розата“ няколко ключови теми, свързани с такива лещи: „Уилям извади нещо, което вече бях виждал по пътя, както в ръцете, така и на носа му. Това беше чатал, пригоден да се крепи върху носа на човек. В краищата на чатала така, че да са точно пред очите, имаше две овални метални рамки, в които бяха поставени стъкла, всяко дебело колкото дъно на чаша. Когато четеше, Уилям слагаше това приспособление на носа си и уверяваше, че така вижда много по-добре, отколкото му позволяват естественото зрение и преклонната възраст, особено, когато слънцето залязва“.

    Но идеята да се използват цветни стъкла за защита именно от слънцето чакала своето време цели векове. И то дошло! Когато Наполеон събира армия за своя Египетски поход (1798-1801), той поръчва партида специални очила от стъкло, частично покрито със сажди и лакирано. Така слънчевите лъчи наистина не дразнели очите толкова силно – но тези очила влошавали картината.

    Х. Хънтър, пилот на армията, със слънчеви очила AN 6531(1942). Снимка: Уикипедия

    След това оптиците най-после започнали да правят очила с цветни стъкла. През ХІХ век те се използвали предимно от военните, също и от железничарите – за защита от въглищния прах. Очилата били зелени, сиви и сини. Но, по принцип, едва Първата световна война направила тъмните очила необходими, а военната мода – популярни. Скоро те навлезли и в мирния живот.

    През 1929 г. в САЩ започва масовото производство на модерни слънчеви очила със затъмнени стъкла. Технологията на производството им бързо се усъвършенствала. През 1936 г. се появили поляризираните лещи, изобретени от американеца Едвин Ленд, основател на компанията Polaroid, а през 1937 г. – антибликовите зелени Ray-Ban. Така очилата се превърнали в идеален инструмент за виждане в неблагоприятни условия – вече не изкривявали картината и предпазвали очите от слънцето.

    През 1930-те години слънчевите очила стават върхова модна тенденция. Елегантни дами ги купували заедно с бански костюми и шапки, за да отидат на плаж. Още повече харесват тъмните очила американците в сравнение с европейците след Втората световна война (до голяма степен отново благодарение на популярността на военните пилоти). Те станали неотменна част от аксесоарите на законодателите в модата.

    Генерал Дъглас Макартър. Снимка: Уикипедия

    През 1957 г. Джак Керуак публикува „По пътя“ – книга, която възпита цяло поколение битници, носещи тесни черни дрехи, барети и тъмни очила. По същото време и Одри Хепбърн популяризира слънчевите очила („Закуска в Тифани“, „Фани Фейс“). Жаклин Кенеди (след смъртта на съпруга си), Джон Ленън, Карл Лагерфелд и други известни личности често се появяваха публично с тъмни очила.

    През 50-те години на миналия век слънчевите очила са задължителни на плажа заедно с плажните чанти, шапки и чехли. Произвеждали ги и все още ги произвеждат прочути компании – Polaroid, Ray-Ban, Versace, Tom Ford, Gucci, Prada, Chanel, Fabretti. А формите и цветовете на рамките са най-различни – класическите капковидни „авиатори“, трапецовидни, браулайнери с прав горен ръб, кръгли „ленъни“ (като на Джон Ленън), „панди“..

    Въобще, лятото идва: време е за черни очила!

    Първото престъпление в света, разкрито по отпечатъци от пръсти

    Един горещ и злощастен ден – 19 юни 1892 г., в аржентинското крайбрежно градче Некочеа станало двойно убийство. Жертвите – две деца на 4 и 6 години, били открити мъртви от майка им Франческа Рохас, когато се прибрала от работа. Тя незабавно подала сигнал в полицията и казала, че когато се приближила до къщата, видяла как оттам бяга Педро Веласкес. Според Франческа, убийството било негово отмъщение – наскоро той й направил предложение за женитба, но тя му отказала. Мъжът тогава вдигнал скандал, който завършил със заплахи от негова страна.

    По време на разпита Педро не отрекъл този факт, но категорично отхвърлил обвиненията за убийството на децата. За да признае заподозреният, полицията го подложила на тормоз и побоища. Но всичко се оказало напразно – Педро останал непреклонен. Тогава на помощ на полицаите от Некочеа се притекъл опитният детектив Едуардо Алварес.

    Той вече знаел какво да търси и го намерил: на вратата на стаята, където били намерени децата, забелязал малко кафеникаво петно – убиецът оставил кървав отпечатък. Папиларните линии били ясно видими и Алварес се възползвал от това. Той изрязал парчето от вратата с пръстовия отпечатък и реши да приложи метод, за който почти никой в света все още не знаел – дактилоскопията (от гръцки „дактилос“ – пръст, „скапео“ -гледам).

    Детективът сравнил отпечатъците на Веласкес с намерените и разбрал, че Педро не е убиецът. Нещо повече, обвиняемият имал желязно алиби. Тогава Алварес започна да подозира самата Франческа. Според слуховете, тя много искала да се ожени за любовника си, но той й отказал заради нейните извънбрачни деца: ако не били те, сенора Рохас отдавна щяла да получи предложение за брак.

    Алварес снел нейните отпечатъци и един от тях съвпаднал с кървавата следа върху вратата. Само по себе си това не доказвало вината на Франческа – в края на краищата тя можело да се изцапа с кръв, когато намерила телата на децата. Но фактът за лъжесвидетелстване срещу Педро, заедно с отпечатъка, практически не оставяли съмнения във вината й. Освен това, зашеметена от тези улики, Франческа се признала за виновна в убийството на собствените си деца и, че го извършила, за да се омъжи. Тя била осъдена на доживотен затвор, а дактилоскопията за пръв път в историята доказва своята ефективност при разследването на наказателни дела.

    Методът, използван от Алварес, не е измислен от него. Още в средата на XIX век британският офицер сър Уилям Хершел, който служел в Бенгалия, Индия, използвал пръстови отпечатъци вместо подписи върху документи. Той забелязал, че пръстовите отпечатъци не се променят, затова могат да служат като сигурен начин за идентифициране на човек. През 1880 г. Хершел написал статия за папиларните линии и техните ключови свойства.

    Но изследването на пръстовите отпечатъци е поставено на действително научна основа от антрополога и психолог сър Франсис Галтън (братовчед на Чарлз Дарвин). Галтън проучил повече от 8 000 отпечатъка и стигнал до извода, че всеки е уникален и непроменим. Изследователят смятал, че вероятността от повтаряне на папиларен рисунък е изключително малка, може би една на милиард, но не повече. Тъй като по онова време на Земята имало само около 1.5 милиарда души, това означавало, че изобщо нямало повторения и всеки можеше да бъде уверено идентифициран по неговия отпечатък. През 1892 г. Галтън публикувал първата книга за дактилоскопията.

    Днес търсенето и фиксирането на пръстови отпечатъци е всяка втора съдебна процедура в наказателното право.

    Йоан от Лиеж, дивото дете, което без малко да обърка йерархията между хората и животните

    Един от най-ранните англоезични разкази за диви деца е за „Йоан от Лиеж“, момчето, което е прекарало по-голямата част от младостта си напълно изолирано в белгийската пустош. Според разказ на сър Кенелм Дигби от 1644 г., Йоан бил избягал в гората, когато бил на 5-годишна възраст, за да се скрие от вражеските войници в разгара на религиозна война.

    По време на религиозните войни в Европа в началото на 17-ти век, селяни в Лиеж, Белгия, забелязали странно същество, което се появявало сред техните прасета и крави през нощта – „звяр с толкова странна форма“ с кичури коса, покриващи видимо розова кожа. Селяните се обединили и решили да хванат този звяр, но той винаги успявал да им се изплъзне. След като поставили капани, те най-накрая успели да заловят животното и откритието, което направили, било ужасяващо. „Звярът“ всъщност бил човек!

    Йоан от Лиеж, 17 век. (Университет на Илинойс Прес)

    Разказът за откриването на Йоан от Лиеж е първият от всички за диви деца, записан на английски език. Сър Кенелм Диги, който описва живота на Йоан, е английски философ, учен и придворен. Той вижда историята на момчето като приказка за изкупление. Човекът става звяр и, както казва той, отново се връща към природата и мъжествеността. Според Майкъл Нютон, когато Йоан бил невръстно момче, в селото му се появили войници, а семейството и съседите му избягали и се скрили в гората. Момчето било, както каза Дигби, с много плах характер и хукнал много по-навътре в гората от всички останали, като се отделил от тях. Когато Йоан чул хората да го викат по име, той се притеснил, мислейки, че това са войниците, и ги игнорирал напълно. По причини, които не са напълно ясни от разказа на Диби, момчето останало в гората в продължение на години. Той се хранел предимно с корени и плодове. Открит е през една особено тежка зима, докато се е криел през нощта сред селскостопанските животни на селяните, за да се стопли. От историята на Диби не става ясно нито колко време Йоан е бил в гората, нито на каква възраст е бил, когато се е появил, макар че е бил още дете.

    Когато било открито, момчето било загубило способността да говори – симптом, разпространен сред дивите деца, които или са пропуснали когнитивния прозорец, в който хората могат да научат език, или са били твърде травмирани от връщането в обществото. Може би най-странната черта, която Дигби забелязва при Йоан, било обонянието му. Подобно на куче или вълк, момчето можело да усети плодове и корени на голямо разстояние.

    Цивилизацията е изградена върху човешкото господство над „по-низките“ живи същества, независимо дали използваме месото им, кожата или труда им, за да задоволим нуждите си. Дивото дете заплашвало да промени всичко това, принуждавайки ни да попитаме какви сме ние, размивайки разликата между различните нива на тази йерархия. Дигби обяснил, че Йоан сякаш е попаднал някъде в света между човека и животното и че това е силно обезпокоително за хората, които са го видели. Една жена го съжалила. Душата я боляла „да види човек, който е почти като звяр“. Йоан толкова се привързал към нея, че когато тя излизала на полето да работи, той я намирал, следвайки аромата й като куче.

    Йоан, обаче, в крайна сметка се приспособил към обществото. Той станал „като останалите обикновени мъже“, разказва Дигби. Той отново се научил да говори и както Диги пише, „Предполагам, че той все още е жив, за да разкаже по-добра история за себе си, отколкото съм го направил аз.“ Подобна история, обаче, никога не се появила. Очевидно, успешната реинтеграция на Йоан в обществото е различна от много други случаи на диви деца, при които дивата природа е оставила незаличима следа. Повечето диви деца никога не живеят напълно комфортно сред хората, предпочитат присъствието на животни, често никога не успяват да научат език или дори да ходят напълно изправени. Може би защото Джон бил по-възрастен, когато започнал да живее в гората, към този момент цивилизацията била оставила по-силна следа върху него. И след известно време той загубил острото си обоняние.

    Английският дипломат-философ сър Кенелм Дигби документира живота на бившия дива Йоан от Лиеж. (Смитсоновите библиотеки чрез Wikimedia)

    За много диви деца било невъзможно да се каже как са прекарали годините си в дивия свят, тъй като толкова малко хора могат да говорят, за да ни кажат. При липса на факти те се превърнали в екрани, върху които можем да проектираме фантазиите си за това какво означава да бъдеш човек. Както обяснява Ерика Фъдж в книгата си „Възприемане на животни: хора и животни в ранната модерна английска култура“, връщането на Йоан към говоренето би било особено значимо за Дигби, философ и последовател на Декарт, за когото говоренето било най-важният белег на човечеството. Декарт обяснява, че дори един имбецил може да говори, но „няма животно, колкото и да е съвършено и в каквото и да е отлично разположение при раждането си, което може да направи същото“. Животните нямали разум или интелигентност, те били автомати, аргументира се той. Подобно на машини, те можели да бъдат използвани. С връщането на Йоан към способността да говори и човечеството също се било върнало в правилния йерархичен ред. Това, разбира се, би поставило малко съмнение в мислите на Диги. Може би той е преувеличил „възстановяването“ на Джон, за да се съчетае по-добре с неговата декартова философия.

    През вековете след това по целия свят се появяват диви деца. Появяват се деца вълци, момичета от джунглата и деца, отглеждани от маймуни. Може би най-известният случай ще се появи през следващия век, когато Виктор, „дивото момче от Аверон“, ще се появи във Франция и ще стане обект на множество изследвания. Въпреки обнадеждаващите подбуди на изследователите от Просвещението, Виктор никога няма да проговори. Границата между човек и животно ще се окаже по-малко ясна, отколкото на Дигби му се искало.

    Автор: Десислава Михалева

    Как се казва Пепеляшка?

    Главната героиня на една от най-известните приказки на Шарл Перо носи обидния прякор Пепеляшка. Наистина оскърбително, защото намеква за ниска хигиена. Но, така или иначе, това е само прозвище. А как ли е истинското й име? В края на краищата нали тя не може да бъде безименна, макар да не си задаваме този въпрос, когато четем приказката в далечното детство – тогава Пепеляшка си е просто Пепеляшка. Звучи толкова познато, че дори целият негативен смисъл на това „име“ напълно е изчезнал. Когато пораснат, малцина си спомнят, че горкото момиче постоянно е било изцапано от главата до петите с пепел и сажди – поради което я „преименували“.

    Обидният прякор е измислен от лошите й доведени сестри. Но Шарл Перо пише, че всички в семейството започнали да повтарят след тях: Пепеляшка, та Пепеляшка… Тъй като се уточнява: „всички“, това означава, че дори родният й баща наричал дъщеря си по този начин. Откъдето и да го погледнеш – сурова приказка!

    Пепеляшка на бала в съветския филм (1947). Снимка: Уикипедия

    Перо не разкрива името на девойката. Впрочем, той по принцип не съобщава имената на мнозина от героите си. На Пепеляшка поне й дава прякор, но другите не удостоява дори с това. Просто: мащеха, сестри, крал, принц, фея…

    Но Шарл Перо не бил единственият, който създал приказка по историята за бедната изцапана с пепел девойка, която срещнала принца. Това е много популярен сюжет и в множество негови версии героинята си има пълноценно собствено име. Например, в игралния филм на „Дисни“ от 2015 г. с участието на Лили Джеймс в главната роля, базиран на легендарния анимационен филм – също на „Дисни“, името на Пепеляшка е Ела. Така се казва тя и в американския сериал „Имало едно време“. Това име е измислено от сценаристите, които се основават на думата „Пепеляшка“ – на английски тя звучи като „Синдерела“. Ако пропуснете първите две срички, тогава ще остане Ела. Остроумно! Но все още е производно от прякора, плюс това е римейк. А може би има старинни текстове, в които героинята е наречена с истинското й име? Да, има!

    Още през ХVІ век, много по-рано от Шарл Перо, неаполитанецът Джанбатиста Базиле разказва тази история в книгата си „Приказка за приказките“. В същата книга можете да намерите ранни версии и на други известни приказки. При това в много по-зловещи и кървави трактовки от тези, с които сме свикнали. Историята на Пепеляшка също е пълна с много коравосърдечни подробности. Можем да съдим за тях поне по подзаглавието, с което е снабдена през ХVІ век тази приказка:

    „Цецола, подтикната от шивачката да убие мащехата си, смята, че ще спечели уважение от шивачката, защото й помогнала да се омъжи за баща й, но вместо това е изпратена да живее в кухнята; обаче, чрез магическото изкуство на феите, след различни приключения се удостоява с честта да стане съпруга на краля“.

    Джанбатиста Базиле. Снимка: Уикипедия

    Всичко това е подзаглавие, и сюжетните обрати тук, както виждаме, са много по-сложни. Приказката завършва с познатата сцена с пробването на обувката:

    „Тогава велможата си спомнил и казал:„ Имам дъщеря, но тя винаги седи вкъщи, бди над огнището, защото е твърде грозна и недостойна да седне на масата на Ваше величество“. Кралят отвърнал: „Тук тя ще бъде първа в списъка, защото това е моята кралска воля“. С  това те се разделили и на следващия ден се върнали отново. И сега Цецола дошла заедно с дъщерите на Кармозина. И кралят, щом я видял, веднага разбрал, че е тя; но засега се преструвал, че не се е досетил за нищо. Когато трапезата приключила, дошло време да се пробва обувката. И преди още да я поднесат към Цецола, тя изскочил от ръцете на краля и, сякаш жива, се настанила върху крака на красавицата, както магнит привлича желязо“.

    Така сега знаем, че истинското име на Пепеляшка е Цецола. Ако решим да го побългарим, несъмнено най-близко ще бъде Цветанка и производните му Цецка, Цеца, Цеци, по-съвременното Цура и т н.

    Хм… Може би все пак за предпочитане е Пепеляшка?

    Немските генерали в съветски плен

    На 24 декември 1947 г. граничари от съветската окупационна зона в Германия задържат нарушител – възрастен мъж се опитва да влезе в британската зона с 19 бойни патрона за 6.35-мм пистолет. След ареста германецът искал да се самоубие, но граничарите навреме открили цианкалий в подплатата на шапката му.

    Задържаният се оказал генералът от Вермахта Рудолф Шмид, командир на 39-и корпус от групата армии „Център“ на Източния фронт, участвал в завладяването на Белорусия, в Смоленското сражение и боевете край Ленинград. Закарали го в Москва и през 1952 г. бил осъден за военни престъпления на 25 години лагер. Той е един от малцината, които честно признали зверствата си: откарване на съветски граждани в робство в Германия, организиране на наказателни операции срещу партизани, потвърждение на смъртни присъди…

    Рудолф Шмит. Уикипедия

    Шмид е последният генерал от Вермахта, арестуван от Съветския съюз. Но преди това, през 1943 г. той бил арестуван в Орел от самите нацисти заради писма до брат си, в които критикувал Хитлер и други нацистки ръководители за бездарното управление на войските, а също така споделя планове за бягство от армията. Скоро братът на генерала бил осъден на смърт за шпионаж в полза на френската съпротива (за да се избегне екзекуцията, се отровил в затвора). На генерала тогава му се разминало, защото решили, че писал писмата „под влияние на психологическо заболяване“.

    „Антихитлеристката“ история на Шмид обаче не го освободила от отговорност за жестокостите, извършени от войските под негово командване. Общо Червената армия пленила 376 германски генерали, включително трима фелдмаршали: „главният пленник на Сталинград“ Фридрих Паулус, Евалд фон Клайст и Фердинанд Шьорнер (за сравнение – 72 съветски генерали били пленени от немците).

    Съветските военни трибунали осъдили 222 висши немски офицери в съответствие с международното право, включително 35 генерали. Следствието събрало толкова много доказателства за вината им, че почти всички обвиняеми се признали за виновни в извършването на множество престъпления. Обикновено били съдени в града, в близост до който извършвали своите злодеяния. Например, генерал-полковник Ервин Йенеке съдили в Севастопол (неговата 17-та армия безчинствала в Кубан и Крим), а делото на генерал Хайнрих Ремлингер се гледало в Ленинград (неговите подчинени избивали цивилни при Псков и Ленинград).

    Процесите приключили през 1952 г. В крайна сметка били осъдени на смърт чрез обесване 41 германски генерали (бесили ги по площадите на същите градове, където се гледали делата). Още десетки – на 25-годишен лагер или затвор, по-рядко – каторга. Сред затворниците били фелдмаршалите фон Клайст и Шьорнер. Третият фелдмаршал – Паулус, сътрудничил на следствието, бил свидетел на обвинението в Нюрнберг и затова го държали не като престъпник, а като почетен пленник с привилегии: диетична храна, право на кореспонденция, бира по празниците, възможност да пише мемоари, вила край Москва; през 1953 г. град Паулус се завръща в ГДР и му дават вила в Дрезден.

    Съдбата на Клайст е по-неблагополучна – той умира от сърдечна недостатъчност на фона на бъбречно заболяване. Погребан е във Владимир. Много нацистки престъпници са изтърпявали присъдата си в затвора на град Владимир (Владимирский Централ) и там измират: например, последният комендант на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг, познавачът на Русия генерал Оскар фон Нидермайер (считал себе си за противник на войната със Съветския съюз, през 1920-те години работил няколко години в Москва) и др.

    Клайст, между другото, можело да бъде освободен доста преди да изминат 25 години – но болестта изпреварила освобождаването му. Поради превратностите на Студената война фелдмаршал Шьорнер на практика се спасил от възмездието; дори немските генерали го мразели заради жестокостта му и го наричали „убиец“, „кърваво куче“, „военен Гьобелс“, „жандарм“. В СССР пламенният любимец на нацистите и Хитлер бил помилван по негова молба, а през 1955 г. го освободили и му предложили да живее в ГДР, както и вила, кола и длъжност във Военната академия. Единственото условие било публично да подкрепя политиката на ГДР. Шьорнер обаче отказал и се преселил във Федерална република Германия, без да му се поставят пречки.  Там обаче го осъдили на 4.5 години затвор за необосновани екзекуции на германски войници по време на войната. Шьорнер умира през 1973 г. в Мюнхен.

    Фридрих Паулус. Уикипедия

    Изненадващ е и случаят с пленения генерал Винценц Мюлер. След като бил пленен през 1944 г., Мюлер веднага се съгласил да участва в антифашистките организации на пленници, говори по радио „Свободна Германия“ и пише във вестника със същото име. Затова той е освободен още през 1948 г., става генерал от Националната народна армия на ГДР, а през 1950 г. е вече неин началник на Главния щаб и заема поста заместник-министър на отбраната.

    През 1955 – 1956 г. освободили всички военни престъпници и пленници. Никой от осъдените на 25 години затвор не изтърпял присъдата си докрай: някои умрели в плен, а останалите се върнали у дома. Това се случило след посещението на канцлера на Федерална република Германия К. Аденауер в СССР и срещата му с Никита Хрушчов през октомври 1955 г. – установили се дипломатически отношения между страните, а като жест на добра воля Съветският освободил повече от 14 хиляди осъдени германци и върнал другите пленниците.

    Освободените генерали нямали основания да се оплакват сериозно от условията в СССР. До 1945 г. дори им било позволено да носят униформи и отличителните си знаци, след войната не им било забранено да пишат на роднини и да се разхождат, получавали дажби с по-високо съдържание на калории от обикновените пленени войници, както и цигари и кибрит; било им позволено да градинарстват, да четат… Дори с високопоставените военни престъпници служителите на НКВД се отнасяли сдържано. Например, когато Шьорнер се завърнал в Германия, можел да си спомня само такива „изтезания и гаври“: обиски, затваряне в карцер за половин ден по време на разследването, нощни разпити, разрешение за ползване на тоалетната само сутрин и вечер, както и необходимостта „да си почистват тоалетните“. Въобще, съветските отмъщения се оказали много по-малко жестоки от нацистките престъпления.

    Уланите – азиатското кавалерийско ехо в Европа

    Обикновено разказите за историята на уланите започват с уникалната полско-литовска традиция в конните сражения. Уланите се превърнали в отличителен белег на полските легиони в армията на Наполеон, а тяхната четвъртита шапка дори била кръстена в чест на полските бунтовници на Тадеуш Костюшко – „конфедератка“. Но ако опитаме да си спомним откъде в полско-литовската държава – Реч Посполита, се появили частите на леката кавалерия с дълги копия, ще трябва да се върнем няколко века назад.

    Думата „улан“ има тюркски корени и според една хипотеза идва от „оглан“, което означава „момче“ или „млад мъж“. Според друга версия, уланите произхождат от названието на ойратите – воините на последната велика степна империя Джунгария, просъществувала през ХVІІ-ХVІІІ в. на територията на Централна Азия. Уланите са лека редовна кавалерия, чиято основна разлика от хусарите или, да речем, конните егери били пиките с дължина 3,5-4,5 метра. Освен това, уланите били въоръжени още с леки кавалерийски саби и карабини, по което си приличали с хусарите и драгуните.

    Саксонски улани. Снимка: Уикипедия

    Освен полската и литовски-руска шляхта, на територията на Реч Посполита се били заселили обитатели на татарския улус Джучи, остатък от Златната орда. Въобще, разпадането на монголо-татарската Златна орда довел до това, че много мурзи и ханове се заселили на територии, подвластни на Москва и Вилно. Подобна етническа група съществувала в Литва от края на ХІV, когато поддръжниците на падналия хан Тохтамиш, помолили княз Витолд и неговите наследници за разрешение да се заселят в литовските земи. Литва, повлияна от степната военна традиция, постепенно възприела някои азиатски военни традиции. Дори след обединението си Полша, тя останала регион, където източните похвати за конно сражение имали предимство пред западните. Ако самата Полша била прочута със своите „крилати хусари“, то Литва можела да се похвали с… крилати татари.

    И наистина: постепенно татарите се включили в общата тактическа схема на полско-литовската армия. В същото време целият степен свят бил разтърсен от последната значителна военна революция, свързана с формирането на единствената номадска империя в епохата на барута – Джунгарската. В конната битка джунгарските ойрати, за разлика от своите предшественици – конните стрелци с лък, разчитали на шоков удар с големи маси лека конница. Успехите на ойратите в борбата срещу други татарски кланове – ногайците и кримчаките, принудили някои обитатели на Източна Европа да възприемат особеностите на тяхното военно дело. Така на разположение на полско-литовските владетели се оказала отлична лека кавалерия, която, въпреки че останала в сянката на „крилатите хусари“, в действителност дори била по-значима за военната история.

    Улани Варшавського герцогства. Снимка: Уикипедия

    В края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век на литовските татари бил даден статус на редовни военни части, а службата им при полско-саксонските крале Август ІІ и Август ІІІ прославила отряда на полковник Александър Улан в цяла Европа. След неговата смърт фамилията му (според друга версия, прякор) станала нарицателно за всички татарски части в полско-литовската армия. Може би, ако Реч Посполита не се намирала такъв упадък, уланите щяха да спечелят не по-малка слава от „крилатите хусари“ – ала бързото разпадане на държавата сложило край на успехите на уланите. Но не за дълго. Още през втората половина на ХVІІІ век кавалерийски полкове, устроени по примера на уланите, били сформирани в Саксония, Прусия, Австрия. В Русия такива части получили името „пикинерски“, което доста точно описва основната им разлика от останалите редовни кавалеристи.

    Второто раждане на полските улани станало на чужда земя: през 1796 г. в републиканска Франция се формирали части от полски емигранти, на които в крайна сметка им било позволено да създадат своя собствена лека кавалерия. Така се появили известните полски улани. Смелостта и яростта, с които се сражавали поляците, съчетани с отличното владеене на пиката и сабята, им придали почти легендарна слава на воини, за които няма пречки.

    Пиката наистина била изключително ефективно оръжие при челен сблъсък. Конният пикинер имал предимство пред врага със сабя и дори с щик, тъй като оръжието му било по-дълго – да не говорим за ужасяващото психологическо въздействие, което пиките и резултатите от успешното им използване предизвиквали.

    Полски улани. Снимка: Уикипедия

    Възниква логичен въпрос: щом уланите били добре познати на всички европейски армии по това време, защо не е било възможно да се въоръжат всички кавалерийски части с пики? Но отговорът е прост: боравенето с пика изисква голямо умение, докато за опитен фехтовчик в близък бой пиката не представлява почти никаква заплаха. Така или иначе, тя оставала по-скоро психологическо оръжие с много по-малък капацитет от добрата стара кавалерийска сабя. Било възможно да се използват уланите в определени сектори на фронта с голям успех – но би било прибързано да се въоръжи цялата кавалерия с пики.

    Въпреки това, историята на полските (и не само) улани е съхранила много любопитни и героични страници, а самите улани не само оцелели в кипежа на Наполеоновите войни, но също участвали в Първата световна война, а някои дори във Втората – запазени са снимки как полски улани атакуват настъпващи немски танкове.

    Борбата сумо – от ритуален танц към зрелищен спорт

    Според митовете на класическата японска религия – шинтоизма, първият двубой по сумо се състоял между бога на гръмотевиците – Такемикадзути, и на ветровете – Такеминаката, когато те си разделяли земите на Япония. Победата била спечелена от бога на гръмотевиците, който станал покровител на страната и родоначалник на японските императори.

    Първото състезание между хора се състояло, според легендите, през 23 г. пр. Хр. В императорския двор се появил великан, който заявил, че ще се бие с всеки желаещ. Владетелят на Япония обявил награда за този, който победи гиганта. Могъщият борец Номино Сукуне с голи ръце надвил неканения гостенин, като получи за това богати владения и място в двора на императора. След смъртта му Сукуне станал бог-покровител на борбата „сумо“.

    Първият исторически зафиксиран турнир по сумо се провежда през 642 г. Правилата били много различни от днешните. Всъщност, почти нямало правила. Често битките завършвали със смъртта на един от бойците. Но постепенно сумото било регламентирано и се превърнало в нещо като религиозен ритуал в императорския двор.

    Снимка: Уикипедия

    След няколко века въз основа на сумото се появил комплекс упражнения за самураи. Това, което преди било ритуален танц, се превърнало във военен тренировъчен курс.

    Великият шогун Ода Нобунага бил голям почитател на сумото. Той толкова обичал да гледа борбата, че през 1578 г. провел турнир за 1500 борци в замъка си. Поради огромния брой участници било решено да се ограничи мястото за провеждане на битки с цел владетелят да може да наблюдава няколко схватки едновременно . Така се появили традиционните площадки за сумо – дохио.

    Но не всички владетели подкрепяли толкова древния спорт. В периода Едо (1603-1868), сумото било забранено. Причината били размириците по панаирите: японците се оказали прекалени запалянковци и между зрителите непрекъснато ставали побоища. Забраната била частично отменена едва през 1684 г., когато висши шинтоистки жреци успели да докажат на шогуна, че сумото е не само развлечение за забавление на обществеността, но и важна религиозна церемония.

    Така, завръщайки се към древните си шинтоистки корени, сумото отново обрасло с ритуали. Така например, по време на периода Едо фициално се установява церемонията по излизане на борците върху дохиото и се появяват костюмите на съдиите, наподобяващи жречески одежди. Според новите правила победителят вече се определял от професионални съдии, а не от най-високопоставения зрител, както преди. Появата на система от рангове за борците принадлежи към същия период.

    На самия връх на многостепенната стълба са йокозуните, „великите шампиони“. Буквално тази титла означава „носител на въжето“ – в чест на специалния колан, който шампионите носят като символ на техния статус. Всеки такъв колан, който прилича на дебело въже, тежи около 20 кг.

    След реставрацията „Мейджи“ през 1868 г. сумото отново запада.  Древният спорт бил спасен лично от император Мейджи. През 1884 г. той провел общояпонски турнир и обявил, че смята тази борба за национален символ. След тези думи на императора популярността на сумото рязко се повишила. Японската Асоциация по сумо била официално регистрирана на 28 декември 1925 г. и оттогава всички турнири се провеждат под нейния патронаж.

    Съвременното сумо е спорт с много строги правила. Според тях губи този, който или напусне дохиото, или докосне земята с част на тялото, различна от ходилата си. Диаметърът на дохиото е 4,55 метра и е ограничен от дебело въже. Забранени са ритници и удари, задушаване и много други. Основните похвати в сумото са хващане на колана на противника, отворени удари с длани и хвърляния. Голяма част от съвременната техника на тази борба идва от други бойни изкуства, особено от джудото. Всеки рунд продължава четири минути. Ако през това време победителят все още не е определен, се обявява почивка, след която борците трябва да продължат от позиции, максимално близки до тези, в които са завършили предишния рунд. Ако след още 4 минути победителят не бъде определен, тогава след второто прекъсване състезателите, наричани „рикиши“, започват двубоя от изходни позиции. Третият кръг винаги е последен. Ако след него победителят не бъде разкрит, тогава се обявява равенство. Равенството обаче е много рядко явление. За последно това се случило в професионалното сумо през септември 1974 г. Битките обикновено се провеждат много по-бързо и завършват в един кръг.

    В сумото няма категории по тегло. Състезател с тегло под 100 кг може да се състезава срещу 200-килограмов борец.

    Църквата в Българово пази зловещия спомен от „Второто Баташко клане“

    Една малка църква в Българово край Бургас пази спомен за 400-те жестоко изклани жени, мъже и деца малко преди да дойде Освобождението.

    Преданията говорят, че църквата в Българово е с над 300 годишна история. В писмените паметници информация за нея се появява преди 170 години, в документите на Сливенската митрополия. Преди да се спомене за нея официално, се знае, че гръцкото население в Урум Еникьой, днешно Българово, е използвало храма.

    Нещастието в Българово се случва в началото на февруари 1878 г. Татарите и черкезите в района се опитвали да се спасят от руските войски, които настъпвали към бургаското пристанище. Оттам планирали да стигнат до Цариград. Според историческите факти, след епичните боеве на Шипка през декември 1877г., турските войски, в стремежа си да се спасят, се оттеглят към морето. По пътя си те разрушават повечето от селищата, през които преминават, а мирното християнското население бива зверски избивано. Особено жестоко бягащите орди се отнесли към населението в бургаския регион, а именно в  Карнобат, Айтос и Българово. Това научаваме от служителите в Регионалния исторически музей.

    Църквата в Българово. Снимка: bnr.bg

    Отстъпвайки, ордите палели, рушели по пътя селищата, били безмилостно жестоки към населението.

    На 27 януари черкези и башибозуци нахлуват в Карнобат и се заемат с това, което най-добре можели – да грабят, да насилват и да убиват. Част от българите, които се били укрепили в къщата на братя Нейчеви, се стараели всячески да окажат отпор на нашествениците, но били слабо въоръжени, малко на брой, а това предрешило изхода от това начинание. Предварително били обречени на провал и гибел.

    Карнобат бил освободен на 5 февруари. Заслугата за това била на  частите на 18–ти драгунски полк. Руски офицер пише за видяното при влизането в града: „В Карнобат има до хиляда домове, от които в центъра на града изгорели 100“. Последиците в Карнобатския регион били ужасяващи. Жертвите били 289 човека, разрушени или изгорени са 756 къщи, 50 здания и черкви. Засегнати от турските насилия е българското население и от селата Подвис, Лозарево, Климаш, Костен, Сигмен, Грозден, Скала. Освен църквата в Карнобат,  били изгорени и храмовете в селата Костен и Лозарево. При обиколката  на село Санджиклар (до с. Грозден) драгуни открили зверски избити от черкезите обезоръжени българи – „Петнадесет трупа се търкаляха из село и 8 трупа в различни дворове“, пак там откриват обгорени трупове, на един от които черкезите са палили огън на гърдите. Карнобат бил освободен без да се правят кръвопролития или да се оказва някаква  съпротива, но в околните села се настаняват големи отряди от башибозуци, които се  съпротивлявали свирепо на настъпването на руските войски.

    Башибозушките отряди не пропуснали да насочат атаките си и срещу известното със своите заможни жители село Урум Еникьой (сега  Българово). В селото мирно живеели и се разбирали българи и гърци. Те заедно обработвали плодородната земя край селото и продавали земеделския си добив на пазарите в цялата Османска империя.

    Църквата в Българово. Снимка: flagman.bg

    Уплашени до смърт от слуховете за извършваните издевателства над християнското население  в съседните села, приблизително 400 души се крият в църквата „Св. Атанасий”. Там се разиграва неравната борба с насилниците. Цели две денонощия българовци са обсадени в храма, а на третия ден гърците не издържали и се съгласили да платят голям откуп, за да освободят всички от храма. Това, обаче, било капан. Когато вратите се отворили и хората започнали да излизат, подлите черкези започнали да колят наред. Избити са всички без капка жал.

    Според разказите на старите жители на града, хората се крили две денонощия в църквата. През малките прозорчета накрая гърците дали големия откуп, жълтици в торбички, за да успеят да освободят всички. Всъщност, храмът се затварял отвътре така, че да не може да бъде превзет отвън. Автентичното затваряне се пази и до днес.

    Точно това е причината, никой от черкезите, които дебнели отвън, да не може да влезе в храма. Вероятно подмамени от обещанието, че всички ще си тръгнат живи и здрави от храма, когато бъде платен откупа, хората отворили вратите, а поробителите точно това чакали.

    Между труповете като по чудо остава живо само едно момче, което по-късно разказва за разигралата се трагедия. Зловещите подробности за кървавия акт се предавали от уста на уста между поколенията в Българово. Тази зла участ, сполетяла предците им, останала в историята под наименованието „второто Баташко клане”.

    На 4 февруари „летящият отряд” на полковник Александър Лермонтов настъпва и градчето, в близост до Бургас, е освободено. Войниците на полковник Лермонтов се натъкнали на ужасяващата картина в храма на Българово. Те извадили оттам телата на около 400 мъже, жени и деца. Войниците били потресени от зверствата на черкезите. Било наредено да бъде отслужена заупокойна молитва от военни свещеници. Погребали загиналите в общ гроб.

    След месец  краят на войната се слага с подписването на Санстефанският мирен договор. Той носи освобождението на българската държава, но хората от Българово не успяват да го дочакат.

    Освобождението на Айтос настъпва на 6 февруари. Летящият отряд на полковник Лермонтов  е посрещнат много тържествено. След като влиза в града, Лермонтов влиза в старото училище, преди Логопедично. Там за известно време се помещава щабът му. От Айтос руснаците потеглят към Бургас.

    Костницата в Църквата в Българово. Снимка: flagman.bg

    Злополучната църква „Св. Атанасий” е издигната в средата на 1854 г. от гръцкото население на селото. Тя е била украсена с уникални дърворезби и икони от тревненски майстори. Голяма част от тях днес се помещават в Църковно-историческия музей и криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София.

    През 1997 г. при започване на строителни работи около храма,  строителите се натъкнали на зловеща находка. Навсякъде в двора на църквата имало кости. Това били тленните останки на избитите християни преди Освобождението. За да се почете паметта на невинните жертви, по-късно е издигната костница в двора на храма, в която били съхранени костите на трагично загиналите българи.

    Бившият кмет на Българово разказва, че там е имало пасище за животните. Навсякъде било порутено. Единственото, което било съхранено, бил един покрив и част от иконите, които били  възстановени и прибрани в един сандък в кметството.

    Когато строителните машини започнали да разкопават мястото, за да  се прокара канал, край чешмичката и край дървото започнали да се появяват кости, черепи. Кметът разказва, че са ги събирали кост по кост. Няколко пъти се наложило да ходи до Историческия музей, за да моли да дойдат специалисти, които да опишат всичко, което излизало от земята. За съжаление, от музея му казали, че нещо, което се е случило по-рано от 500 години от времето назад, просто не представлява исторически интерес. Колкото и странно да звучи, това бил отговора на музея.

    По време на социализма църквата „Св. Атанасий” запустява и дори е осквернена. Местни жители режат дърворезби от иконостаса, за да си правят рамки за огледала. Не остават назад и иманярите, които копаят пред олтара, за да търсят несъществуващото съкровище на загиналите в църквата от башибозушките зверства.

    Днешното население на малкото градче, заедно с местния отец, се заемат с трудната задача заедно с реконструкцията на църквата, да се  построи и малка костница, в която да се поставят костите на мъчениците от Българово.

    Отец Захари споделя с мъка информация за намереното. Той разказва, че има кости, които са директно срязани, а това означава, че тези хора са били буквално съсичани. Нещо, което е много любопитно, е череп, върху който е оказано насилие с метално острие. В други два черепа са намерени метални пирони. Не е ясно какво се е случвало, защо тези пирони са забивани в главите им.

    Днес църквата вече е възстановена и заедно с костницата са особено привлекателни за гости на градчето не само по празниците, но и през цялата година. В момента е подготвен проект за създаването на църковно- образователен комплекс в района на храма.

    Автор: Десислава Михалева