Още
    Начало Блог Страница 119

    Жестоките закони в Поднебесната империя

    Китайската цивилизация съществува вече  около 5 хиляди години. Поданиците на Поднебесната империя обогатили културната съкровищница на цялото човечество с такива изобретения като книгопечатането, порцеланът, коприната, баруът, магнитния компас, чадъра, огледалото – макар някои изследователи да имат сериозни резерви по тези въпроси.

    Но по какви закони живеела огромната държава? Как владетелите принуждават поданиците си да се подчиняват и да работят неуморно? Как били наказвани престъпниците?

    За 23 века китайска монархия в Поднебесната се сменили почти 30 управляващи династии. Всяка от тях имала свой собствен кодекс от закони.

    Императорският кодекс на първата династия Цин (221-206 г. пр. Хр.; втората е от 1644-та до 1912-та) включва приблизително 4 хиляди престъпления. Изпълнявали се 12 вида наказания – задължително публично. Главите на жертвите били отсичани с широки мечове. При ракъсване на осъдения връзвали ръцете и краката му към 4 колесници. През 212 г. пр. Хр. първият китайски император Цин Ши-хуанди наредил да бъдат погребани живи 460 последователи на учението на Конфуций.

    Изборът на наказанието се извършвал от императора. На висшите служители той „подарявал смърт“ и им изпращал меч. Понякога, според волята на владетеля, осъденият поглъщал остра пластина от злато или друг метал.

    Императорите проявявали богато въображение. Жертвата можело да бъде удушена, да й бъде пробито темето, да й бъдат счупени ребрата, да бъде сварена в голям котел, разрязана напречно или надлъжно. При особено тежки престъпление екзекутирали и роднините на виновния.

    Следващата династия Хан управлявала Китай повече от 400 години. Съдът бил съставен от чиновници, губернаторите на провинциите и накрая – от самия император. Главите на семействата имали правото да съдят членовете на домакинството и дори ги продават в робство.

    Законите обаче станали сравнително по-меки. По време на династията Хан повечето от най-жестоките наказания били отменени. Отрязването на носовете, изрязването на коленните капачки и скопяването били заменени от бой с бамбукови пръчки или тежък труд. Осъденият можел да се откупи от наказанието или да бъде заменен от нает от него човек. В тази епоха били използвани два вида смъртни присъди: обезглавяване и по-рядко разрязване на тялото наполовина през талията с огромно тежко острие. Главите и телата на екзекутираните били излагани на пазарните площади. На смърт осъждали за повече от 1000 престъпления. Обаче, престъпниците често били амнистирани или изпращани на военна служба по границите с чергарските племена.

    По време на династията Тан (618-907) в зависимост от вината извършителят можело да бъде бит с леки или тежки бамбукови пръчки (от 10 до 100 удара), изпратен на каторжен труд, на временно или постоянно заточение, или екзекутиран. На смърт осъждали за държавна измяна, участие в заговор или бунт, за фалшиви доноси против родители на чиновници, отвличане на хора за продажба в робство, за оскверняване на гробове и търговия с контрабанден чай. За низшите съсловия най-често срещаните видове смъртни присъди били обезглавяване и удушаване – палачите постепенно затягали с палки въжето върху шията на престъпника, докато настъпвала смърт. Или пък го удушавали с уреда „лицзя“. Това било дървен пръстен за шията, поставен на 4 стълба с височина около 2 метра. Палачът настанявал затворника върху подиум от поставени една върху друга  дъски и здраво фиксирал шията на жертвата в пръстена. След това постепенно избивал изпод краката на осъдения дъска по дъска, докато той се задушавал. Тази екзекуция можела да продължи много дълго. За корумпираните чиновници имало специално наказание: пребивали ги с пръчки до смърт. Ако това били висши велможи или членове на императорското семейство, им се позволявало да изпият отрова. Всички осъдени се надявали на милостта на императора – делата им се разглеждали от 3 инстанции, последната от които бил самият владетел.

    Династията Тан имала един хуманен император – Сю Ан-цзун. През 758 г. той забранил смъртните присъди. Забраната траяла 12 години, докато избухнало голямо селско въстание. Оказало се, че без смъртни присъди държавата не може да бъде спасена – затова ги възстановили.

    По време на династията Сун (960-1279) са измислени барутът и компасът. Тогава измислили и най-мъчителната екзекуция в средновековен Китай – „линчи“ или „ухапвания на морската щука“. Палачите връзвали човека за стълб и постепенно отрязвали парчета от тялото му. Присъдата определяла колко парчета плът и за какво време да бъдат отрязани – от 8 отрязвания за няколко минути до 3 000 за няколко месеца. Изпълнението приключвало с удар в сърцето.

    Първият император на династията Мин, която дошла на власт през 1368 г. – Чжу Юан-чжан, създал тайната служба „Цзин-вей“ за борба със заговори и метежи. Тя имала няколко хиляди агенти, които се появявали навсякъде, където възниквала опасност за държавата. Според хрониките, по време на 30-те години царуване на Чжу Юан-чжан били екзекутирани около 100 хиляди души. Законните екзекуции били обезглавяване, удушаване и „линчи“ – но за „Цзин-вей“ нямало ограничения.

    Средновековните европейски пътешественици разказвали не само за лично видяното – но и това, което чували за дълбоката древност. Така, например, в стари времена палачите насила хранели осъдения с големи количества недоварен ориз. В стомаха и червата оризът се надувал и разкъсвал вътрешностите на жертвата.

    Осъдените на „бамбукова“ екзекуция разпъвали над заострени стъбла на млад бамбук. За денонощие те израствали с около 50 см и пробивали тялото на осъдения.

    Сред най-жестоките изпълнения на смъртна присъда била „плъховата екзекуция“ – разрязвали внимателно кожата върху корема на осъдения и поставяли вътре жив плъх, след което я зашивали. Жертвата умирала в страшни мъки. Но сведенията за такива екзекуци не са подкрепени документално.

    Така Поднебесната империя укрепвала своята държавност и се борела с различните видове престъпност.

     

    Митичните животни в хералдиката

    Античните зоолози имали навика да описват животни, които самите те никога не били виждали, само въз основа на разказите на пътешественици в далечни земи и морета. При това проявявали доста голяма наивност и се доверявали на всевъзможни скитници, разказващи легенди и басни за грифони, дракони, харпии и други страхотии. В същото време самите древни и средновековни учени се ползвали с голям авторитет – ето защо всяка легенда, написана и подписана от тях, веднага била схващана като научен труд, а съществуването на съответното животно се утвърждавало като неопровержима истина.

    Почитането на древните авторитети продължило през цялото Средновековие. Една от последиците била, че най-различни херцози, графове, барони, рицари и всякакви други благородници, избирайки подходящо животно за своя герб, били абсолютно сигурни, че то наистина съществува.

    Онзи феодал, който имал трезв ум и добро въображение, си избирал истинско животно. Вярно е, че обикновено добавял нещо от себе си (допълнителна глава, способност да плюе огън, прекомерна храброст, интелигентност, хитрост и други полезни неща), като справедливо смятал, че от това звярът нищо няма да загуби, а врагът ще се уплаши – което, в крайна сметка, и била целта.

    Така от една страна се появили виверни, двуглави орли и еднорози, а от друга – непобедими и високо интелигентни вълци, елени, бикове и коне.

    Виверна

    Например, английските херцози Малборо (от чийто род е Уинстън Чърчил) твърдят, че са измислили виверна (уивърн) специално за собствения си герб. Обаче жител на някоя друга страна, ако му покажат изображение на виверна, би казал, че пред него е обикновен дракон. Но гордите Малборо възразяват, че драконът си е дракон, а виверната – нещо съвсем друго. И показват двата крака на виверната, докато обикновеният дракон е с четири. Не е ясно с какво двукракият дракон е по-добър от четирикракия – но липсата на предния чифт драконови лапи, заменени с ципести криле, определено е източник на аристократична гордост. Всъщност, освен с броя на краката, виверната по нищо не се отличава от обикновения дракон.

    Същите криле като на прилеп – само малко по-големи, змийска шия и дълга, заострена опашка с отровно жило накрая. С опашката си виверната може да действа като с копие и да набучва враговете си.

    Впрочем, херецозите Малборо не са създатели на виверната, а най-безочливо са го откраднали от християнската иконография. Много често под копитата на добре известния образ на Свети Георги Победоносец ще видим, че се гърчи зловеща двукрака виверна.

    Пабло Учело , 1450 година. – Битката на Св. Георги с дракона. Лондон, Национална галерия.

    Двуглавият орел се родил в държавата на хетите, където държал в лапите си два заека. В митологията на индуизма птицата Гандаберунда също е с две глави.

    После двуглавият орел, по лична заповед на император Константин Велики, се озовал в Рим, обединявайки Източната и Западната империя, които имали за свои символи по един обикновен орел. По-късно всеки, който се смятал за наследник на великата империя, взел двуглавия орел за свой герб. По този начин той стигнал до Русия, когато през 1472 г. Великият княз Йоан III (1440-1505) се оженил за племенницата на последния византийски император Константин ІІ Палеолог – княгиня София. Интересно е, че скиптърът, който руският двуглав орел държи в дясната си лапа, е увенчан с малък двуглав орел, който на свой ред държи скиптър със същия орел и т. н.

    Еднорогът получил своето име, както е ясно, поради дългия рог върху челото си. Подобно на случая с виверната, британците отново твърдят, че са лидери в създаването на това невероятно митично животно. Те твърдят, че първоначално еднорогът – символ на чистота и целомъдрие, бил личен герб на Елизабет I, което формално съответства на образа на английската кралица-девственица. А подир нея крал Джеймс I, без много-много да се колебае, включил фантастичното животно в британския герб. Но преди да заеме това почетно място, еднорогът веднъж завинаги получил тялото на кон (дотогава можело да бъде изобразяван с тяло на бик или дори овен), лъвска опашка, копита на елен и козя брада (която по някакви причини била отстранена от герба).

    Но британците и тук не може да се смятат за пионери. Много по-ранни изображения на еднорог (с тяло на бик) се намират върху артефакти, създадени преди пет хиляди години. По-специално, еднорогът може ясно да се види върху печати, намерени в прочутите древни градове в долината на река Инд – Мохенджо-Даро и Харапа. Еднорогът присъства в свещените индийски текстове „Махабхарата“ и „Атхарва-веда“.

    Благородна и замечтана девица опитомява еднорог, фреска от двореца Фарнезе в Рим, вероятно на художника Доменикино, около 1602 г.

    Гръцките и римски учени вярвали, че това животно наистина съществува и живее някъде в Индия или в Африка. Дори в края на XIX век имало образовани хора, които вярвали в реалността на еднорога. Освен носорозите, които може би са положили началото на този мит, еднорози наистина се срещат в природата – но в единични екземпляри, като мутации. Например, преди няколко години в един от италианските резервати се родил елен с един рог в средата на главата. В Китай се появила крава с един рог в средата на челото. Интересно е, че тя дава мляко повече от нормалните крави.

    Възможно е поради някое подобно отклонение от законите на природата да се е родил и митът за еднорога – който е сред най-известните вълшебни животни в рицарските легенди на Средновековна Европа.

    Източник на снимките – Уикипедия

    Защо е потънал щастливият град Винета?

    Всеки, който е чел великолепния приказен роман на шведската писателка Селма Лагерльоф „Пътешествието на Нилс Холгерсон с дивите гъски“, несъмнено си спомня легендата за старинния град Винета.

    Селма Лагерлоф, която дълго време изучавала древните легенди, описва Винета като прекрасен град с големи къщи, множество пазари със скъпи стоки, и жители, облечени в богати дрехи. Трябва да се каже, че тези описания може би не са далеч от истината. Известно е, че Винета била основана в Ранното Средновековие от западното славянско племе венеди и много бързо се превърнала в едно от най-големите балтийски пристанища, приемащи кораби от цял ​​свят. Богатството на града нараствало ден след ден, заради което му завиждала цяла Европа. Старите хроники пишат, че къщите във Винета били много високи и украсени с цветно стъкло, мраморни колони и златни керемиди, които изпълвали всички улици с жълт блясък. Мъжете и жените се разхождали в луксозни копринени и кадифени облекла, носели скъпи украшения от злато и скъпоценни камъни, а девойките предели със златни хурки. Всеки чужденец бил почитан и уважаван, но само ако се покланял на езически богове, защото във Винета не обичали християните. Градът имал 12 порти, а в пристанището му можело едновременно да стоят 360 дълги ладии, чийто път нощем се осветявал от фар във висока кула.

    Записите на немския хронист се потвърждават от свидетелствата на пътешественика от Кордовския халифат Ибрахим ибн-Якуб, който запомнил Винета като свободен град – истински земен рай. Той пише, че всички жители на града са свободни и богати, няма роби (което за мюсюлманин от Средновековието било много странно), а реколтата от плодородните ниви се събирала два пъти годишно.

    Във Винета нямало нито цар, нито княз, но управлявали старейшин, избирани от всички възрастни жители на общо събрание веднъж годишно. То се провеждало на централния площад. Данъци не се събирали и всеки живеел за собствено удоволствие.

    Според изследователите, Винета изчезнала към 1170 г., тъй като по-късно вече не се споменава в нито един исторически документ. Но при какви обстоятелства загинал островът, където бил разположен щастливият  град? По въпроса има различни хипотези.

    Селма Лагерлоф пише, че жителите на Винета се скарали с Царя на морето, той разрушил градските стени и морските вълни залели града. Други легенди разказват, че жителите на Винета навлекли върху себе си Божия гняв, като не искали да приемат истинската християнска вяра, а се кланяли на златен идол в огромен храм, извисяващ се в центъра на града. Носели се слухове, че венедите принасяли човешки жертви, прерязвайки гърлата на хора пред своя тотем – който в замяна ги награждавал със злато и богатства. Като наказание за тези жестокости Господ потопил острова заедно с Винета и всички негови жители на дъното на морето. Веднъж в годината, само за една нощ, градът се издигал на повърхността. Смятало се, че само християнин с чиста душа може да спаси Винета от това наказание. Условието е да влезе през тази нощ в града и да купи нещо, макар и само за една дребна медна монета, от някой търговец.

    Това са легендите. Историците обаче имат собствено мнение по този въпрос. Според тях датският крал Кнут IV, който отдавна завиждал за богатството на езическите си съседи, изпратил огромна армия, за да завладее свободния град. Отначало датските викинги превзели малка, но добре укрепена крепост, която се намирала на Сребърната планина близо до Винета – а после нахлули в самия град.Клането било ужасно, никой от жителите не оцелял. За да скрият своите жестокости, датчаните разрушили градските диги. Разграбената Винета три дни потъвала в морето.

    Възможно местоположение на Винета. Източник – Уикипедия

    И до ден-днешен изследователите не могат да определят точното местоположение на някогашния богат град. Смята се, че е било недалеч от устието на Одер. Но мненията са различни, затова не може да се започне пълноценно търсене.

    Опитите да бъде намерена Винета, която винаги привличала хората със своите легендарни съкровища, започнали още през XVI-ти век. Но особено сериозно с това се заели лидерите на нацистка Германия. За целта отпуснали щедро финансиране. Ръководителите на Третия райх се интересували не толкова от богатствата на Винета, колкото от техническите постижения, благодарение на които още през Ранното Средновековие били построени многоетажни къщи и фар – докато останалите племена в Северна Европа по онова време живеели в жалки полуземлянки. Дори Хитлер посещавал лично мястото на разкопките, но, уви, проектът не донесъл положителни резултати – подводният град никога не бил намерен.

    Суеверните езотерици смятат, че е невъзможно да се намери Винета, защото срокът на наказанието все още не е изтекъл. Очевидно жителите на града не се покаяли за своите езически жестокости и нито един праведен християнин не е купил нищо в някой от магазините на Винета.

    Легендите твърдят още, че градът имал шанс да възкръсне. Едно пастирче задрямало веднъж на морския бряг, а когато се събудило, видяло огромен прекрасен град. Търговците там го молели да купи всичко, което си пожелае, само срещу една-единствена дребна монета. Момчето се втурнало към дома си за монетата, но докато я намери, изгряло слънцето и градът изчезнал.

    До ден-днешен туристи, които си почиват на брега на Балтийско море, твърдят, че понякога чуват звъна на градска камбана, който долита откъм морските вълни.

    Мистерията – Кораб на смъртта в южните морета

    През юни 1947 г. британски и холандски локаторни станции в различни части на Югоизточна Азия, както и радистът на американския военен кораб „Сребърна звезда“, приели странно радиосъобщение. Отначало можело да се разбере само сигналът SOS. После в ефира били излъчени няколко фрази: „Капитанът и всички офицери лежат мъртви в кубрика и на моста. Може би целият екипаж е мъртъв. Аз умирам“.

    „Сребърна звезда“ се устремила към мястото на корабокрушението. Там видели, че огромен товарен кораб стои неподвижен с угасени двигатели. Не личали следи от живот, нито някакви повреди. На мачтата се развявал холандски флаг. На борда се четяло на холандски „Urang Medan“ („Човекът от Медан“). Оценявайки нивото на опасност като много ниско, капитанът на „Сребърен звезда“ изпратил спасителен екип на борда.

    Палубата и вътрешните пространства на кораба били осеяни с трупове. Дори корабното куче лежало мъртво до стълбичката към мостика. Върху телата нямало рани. Но върху лицата на мъртвите моряци бил застинал ужас, а позите им показвали, че се опитвали да се защитят или избягат от нещо.

    Нито капка кръв, никаква следа от използване на огнестрелни оръжия, нито една счупена врата. Капитанът успял да разкопчае кобура си, но не и да извади пистолета – човекът загинал с ръце пред себе си, сякаш искал да се извърне от нещо. Дори механиците и огнярите били намерени на горните палуби, като че ли нещо ги било прогонило отдолу. Радиорубката, противно на очакванията, била празна – радистът, който предавал последния SOS-сигнал, се оказал на няколко десетки метра от радиостанцията.

    Военният лекар от „Сребърна звезда“ успокоил капитана по отношение на евентуална зараза, но бил изненадан от други странности. Един от моряците на товарния кораб имал дълбока рана на челото, получена явно след падане от стълба. Но от нея не се била проляла нито една капка кръв – а това било невъзможно, дори ако раната била посмъртна. Единствено лекарят на „Уранг Медан“ се намирал на работното си място. Той сякаш бил полегнал на кушетката да си почине. На масичката до възглавницата имало подготвена спринцовка, но не било ясно какво точно се канел да  инжектира – наблизо нямало лекарства.

    Офицерите и моряците от американския кораб продължавали да се чудят. Според документите на кораба, повечето от моряците трябвало да бъдат малайци и китайци – но почти всички мъртъвци се оказали европейци. Върху кокалчетата на пръстите на капитана имало четири татуирани букви: M, A, R, K. На мостика царувал ред, но липсвал корабният дневник въпреки, че останалите документи били на мястото си. Окончателно заплитали ситуацията униформените пилотки от нацисткия военно-морски флот, носени от неколцина моряци, макар и без кокарди.  Американците не успели да разгледат долните палуби и трюма – отблъснал ги, като се изразили по-късно, „адски студ“.

    Капитанът на „Сребърна звезда“ решил да буксира „Уранг Медан“ до най-близката американска военноморска база за по-нататъшно изследване. Трима моряци останали на товарния кораб в очакване на буксирната команда.  От скука те започнали да се разхождат из каютите и се изгубили от погледите един на друг. След известно време и тримата едновременно изскочили на палубата и се хвърлили в морето. По-късно единият от тях заявил, че влязъл в в радиорубката и видял, че радиостанцията е включена на приемане. Другите двама били забелязали нещо като дим или мъгла, която пълзяла откъм долните палуби, и започнали да се задушават.

    Скоро на „Сребърна звезда“ също забелязали странния дим: тъмни облаци преливали над фалшбордовете и се стелели по морската повърхност. И тогава „Уранг Медан“ бил разтърсен от мощна експлозия. Няколко минути по-късно корабът се преобърнал и  потънал. На мястото му не останали дори следи от мазут.

    Най-голямата изненада обаче чакала американците по-късно. Оказало се, че кораб с такова име и характеристики не бил вписан нито в „Лойд“ – най-големият корабен регистър в света, нито в японските и германски военноморски архиви. По стечение на обстоятелствата през следващите 5 години умрели абсолютно всички, които били стъпили на „Уранг Медан“, а също радистът, който получил сигнала, както и капитанът на „Сребърна звезда“.

    След време, обаче, пенсионираният военен моряк Рой Бейнтън, който сериозно се бил увлякъл от тази история, се срещнал с германски имигрант в САЩ – професор Теодор Зирсдорфер. Той показал на Бейнтън илюстрирана брошура, написана през 1954 г. на немски език от Ото Милке. Тя се наричала „Кораб на смъртта в Южното море“ и била посветена на историята на „Уранг Медан“. Станал ясен произходът на призрачния кораб: той бил назован на името на град Медан на Суматра, а регистриран в пристанището Уджунпанданг на остров Сулавеси.

    Според Милке, капитанът бил холандец, а името му – Джером Веркортерен. Но мъртвият човек имал татуировка МАРК на ръката си. Може би, старият морски вълк водел двоен живот? Татуирано име върху кокалчетата е напълно в обичаите на моряците, но холандец или немец би го написал като MARC – а буквата „К“ би използвал американец.

    Бейнтън не успял да се срещне със самия автор на брошурата. Оказало се, че по време на войната писателят Милке бил важна фигура във военно-морското разузнаване на Германия и отговарял за изследването на паранормални феномени в морето. Сега побързал да се скрие някъде в САЩ, а след 2 години умрял.

    В крайна сметка, Байнтън и Зирсдорфер решили, че бившият военноморски разузнавач Милке знаел много повече, отколкото е написал в брошурата си. Повече от него можел да знае само лекарят от „Уранг Медан“, чиято смърт по своите обстоятелства била толкова различна от съдбата на останалата част от екипажа.

    Кога се появяват очите при животните

    Повечето хора познават света визуално. Окото може да възприема електромагнитни излъчвания, едно от които е светлината, и да го превърне в картина, възприета от мозъка.

    Ако погледнем наоколо ще видим, че очи има, както малката мишка, така и птицата, която се носи в небето, и рибата, плаваща в морските дълбини. Всичко това предполага, че живите същества на Земята трябва да имат общ предшественик, у когото за първи път се появява нещо подобно на фоточувствителни клетки, които по-късно стават очи. Кога се е случило това?

    Археолозите, изучаващи древните вкаменелости, отдавна са забелязали, че от запазените утайки може да се определи граница от около 541 милиона години. И ако до този момент древните находки са били изключително бедни на запазени биологични останки, след това време биологичното разнообразие се увеличава многократно. Тогава Земята била населена от фауна, която приличала на съвременните видове. Появява се скелетът при животните, както и голям брой организми с минерализирани тъкани, чиито вкаменелости достигат до нас в идеално състояние. Това е най-важното събитие за планетата, наречено Камбрийски взрив.

    Дикинсония – типичният представител на животинския свят от епохата на Едиакария

    С помощта на най-новите технологии учените могли да изследват оцелелите вкаменелости и да направят изводи не само за външната структура на животните, които са живели преди 541 милиона години, но и за вътрешната структура и техните сетивни органи. Интересно е, че всички изкопаеми органи на зрението, които са успели да открият, са с доста сложно устройство. Те не могат да се появят от нищото без дълга еволюция. Вероятно животните, които първи са имали аналози на очи, трябва да бъдат потърсени преди Камбрийския взрив – през периода, наречен Едиакарий, който е започнал преди около 635 милиона години.

    За съжаление, са открити много малко вкаменелости на животни от този период. Това може да се обясни с факта, че на Земята имало само мекотели, така че телата им нямали възможност да стигнат до нас под формата на вкаменелости. Предполага се, че времето, когато животните са имали очи, е преди 600-580 милиона години.

    Как са изглеждали тези първи очи? Те били много различни от сегашните. Най-вероятно са били просто съвкупност от светлочувствителни клетки, които могат да съобщават на собственика за интензитета на светлината, за да се определи времето на деня или да се прецени местната дълбочина. Първите животни, които са имали наченки на зрение, имат по-добра физическа форма от другите видове, което е довело до тяхното предимство, възпроизводство и бързо развитие. Постепенно, слоят от фоточувствителни клетки става по-дебел, може да улови повече светлина и дори да започне да реагира на движение, което помага на животните да намерят храна.

    Някои съвременни жители на морските дълбини имат зрителни органи, които могат да бъдат подобни на първите очи на животните. Например, хидрата, която използва фоторецептори, разположени върху пипалата, реагира на сенките на преминаващи край нея животни или определя настъпването на нощта. През краткото еволюционно време очите придобиват сложна структура, която виждаме в представителите на камбрийската фауна.

    6 любопитни факта за Френската и индианска война

    1.Това не е война между Франция и индиански племена, а между Франция и Британските сили, които се борели за контрол над Северна Америка от 1600-те години. Въпреки това, индианските племена играят ключова роля във войната. Те се съюзяват както с французите, така и с британците и участват в много от битките. Първоначално френската армия има по-голям успех и спечелва подкрепата на индианците. И двете страни споделят общ интерес към търговията, а французите много лесно приели американската култура – те научили езиците им и живеели сред тях, а някои дори сключвали брак с местни жени и имали деца от тях. С течение на времето обаче английските колонисти се съюзяват с някои индиански племена, а местните общности били принудени да избират на чия страна да застанат, за да защитят възможно най-добре своите територии.

    2. За да окуражи колониите да се съюзят в битката срещу Франция, Бенджамин Франклин разпространява постери, на които колониите са изобразени като части от разрязана смия. Постерът гласи „Присъедини се или умри“. Публикуван е в “Pennsylvania Gazette” на 9.05.1754 година и е първият политически постер в историята на Америка.

    3. През пролетта на 1749 година губернаторът на Нова Франция – Roland-Michel Barrin de la Galissoniere бил загрижен от това, че все повече колонисти прииждали в Охайо. За да стане абсолютно ясно, че тези земи принадлежат на Нова Франция и са извън границите на британските заселници, губернаторът нарежда да бъдат разположени 6 плочи на стратегически позиции в долината. На всяка от плочите имало изявление, според което тези земи принадлежат на Франция. Макар че във Франция това бил често използван метод за разграничаване на територии, плочите не постигнали желания резултат и нямали възпиращо действие. (От тогава е открита само една от тях).

    4, През есента на 1753 година французите разширяват обхвата си и достигат до днешна западна Пенсилвания. Губернаторът на Вирджиния считал този район за колониална територия и избира младия 21-годишен капитан Джордж Вашингтон да предупреди французите, че ще трябва или да напуснат или да се справят с последствията ако откажат да го направят. Вашингтон получава учтив отказ от френския командир на Fort Le Boeuf. Ядосан от развръзката, губернаторът на Вирджиния провъзгласява Вашингтон за подполковник и през пролетта на 1754 го изпраща с екип от мъже срещу французите като му нарежда да използва сила. В утрото на 28.05. Вашингтон среща малък разузнавателен взвод. Започват да се чуват изстрели и 15 минути по-късно 14 френски войници са убити, включително командирът им. Французите са разярени и гледат на това като на умишлено убийство. Тогава битките между британците и французите започват. Мнозина считат тази ранна битка, водена от Вашингтон за неофициалното начало на войната.

    5. Макар британците и французите непрестанно да се адаптирали към воденето на битка в пустошта на Северна Америка, те също се опитвали да се държат нормално едни към други. Ако едната страна загубела битка, тя все още разполагала с определени привилегии. Пораженците можели да се предадат и дори да запазят оръжията си.

    Интересен пример за любезност е този от юни 1758 година, който се случва по време на атака на британците над френската крепост Louisbourg в Нова Скотия. По време на битката британският генерал-майор Джефри Амерст изпраща пратеник до френската крепост, който носи със себе си дар от 2 ананаса за съпругата на френския командир. До плодовете имало бележка, в която имало извинение за опустошението, което най-вероятно е предизвикала битката над дома ѝ. В знак на благодарност Мари Ан дьо Друкор изпраща на британския командир няколко бутилки шампанско. По-късно, когато британците изпращат още ананаси, французите им изпращат домашно масло. Освен това командир Друкор предлага услугите на френските хирурзи за всеки ранен английски офицер.

    6. Към края на войната Испания взема решние да се съюзи с Франция. Испания се присъединява към военния конфликт през януари 1762 година, но по онова време британците били изключително силни. Испанците започнали да се заселват във Флорида още през 1500-те години, но когато Великобритания печели войната, те били принудени да се откажат от Флорида в съответствие с Парижкия договор от 1763 като в замяна на това да получат Хавана, която британците превзели през предишната година. Испания си връща Флорида 20 години по-късно по време на Американската революция, но скоро след това я губи – този път завинаги.

    Гибел пада от небето

    Учените твърдят, че рисковете човек да загине от падане на метеорит са незначителни и подобни случаи били огромна рядкост. Уви, те или грешат, или просто се опитват да ни успокоят.

    На 6 февруари 2016 г. на територията на колежа „Бахратхидасан“ в индийския щат Тамил Наду проехтяла мощна експлозия.

    – Никога преди не съм чувал такъв звук – разказал ректорът Ганеджи Баскар. – Сградата се тресеше почти минута. Вдигна се облак прах.

    Насред моравата пред кафенето зеела плитка яма. Шофьорът на колежа, 40-годишният Камрадж, лежал наблизо с разбита глава. На пръв поглед става ясно, че черепът му е разбит. Двама градинари и един ученик, закъснял за часовете, се отървали с леки рани. Всички стъкла в радиус 400 метра били счупени от ударната вълна. Наоколо нямало никакви парчета от бомба. Сапьорите стигнали до извода, че е паднал метеорит.

    Астрономите обаче не вярвали в това. Казвали, че ямата е твърде плитка, че метеоритите обикновено се взривяват в небето, а не при удар в земята, и преди падането им се чува гръм. Но индийските учени, след като изследвали пробите под микроскоп, потвърдили: именно метеоритен фрагмент е убил шофьора.

    Но метеоритната бомбардировка на Индия не се ограничавала само със случая в Тамил Наду. На 22 февруари 2007 г. метеорит паднал в полето при село Банчола, щата Раджастан. Трима души били убити и четирима ранени.  На 29 септември 2003 г. метеорит улучил директно село Судусудия в щата Ориса, причинявайки пожари и разрушения. Две къщи изгорели, а 75-годишният Сукадеб Сингх получил тежки изгаряния, опитвайки да спаси дома си, след което починал в болницата. Камъкът, който поразил селото, бил част от огромен болид (особено ярък метеорит), който с грохот прелетял над страната. „Светлината му за няколко мига превърна нощта в ден“, разказвали жителите. Един старец ослепял, защото не издържал яркия блясък. Няколко души припаднали от страх.

    На 12 октомври 2008 г. в щата Кашмир паднал огромен метеорит, който съборил над 200 дървета. Пламъците обхванали село Чудраман. Никой не бил ранен, но жителите се лищили от 79 къщи, 58 кошари с добитък, 8 магазина и джамия.

    През 1810 г. метеоритен дъжд изгорил 5 индийски села в района на Шахабад, убивайки няколко десетки души. Британските колониални власти не се потрудили да пресметнат точния брой на убитите.

    Не само Индия страдала от метеоритни бомбардировки. На 10 февруари 1896 г. в 9.30 ч. сутринта спокойният живот в Мадрид внизапно бил нарушен. На височина 32 километра над испанската столица с невероятен тътен избухнал огромен метеорит. Всички къщи се разтърсили и много прозорци били счупени. В града настъпили паника и хаос. В една от тютюневите фабрики работниците решили, че това е земетресение, и се спуснали да бягат. Стълбището не издържало тежестта им и рухнало. 17 души били сериозно ранени, а един – загинал. Една къща в града се срутила напълно. В посолството на САЩ рухнала стена, а всички прозорци били счупени.

    Много търговци затворили магазините си. Жителите намерили няколко все още горещи парчета от метеорита. До наши дни все още се съраняват 10 от тях. Най-едрото се намира в Националния природонаучен музей, като тежестта му е 143 грама.

    Други столици също пострадали от метеорити. На 15 август 1951 г. върху Техеран паднал каменен дъжд и разрушил 62 къщи, като убил 12 души, а 19 били ранени. Над 300 глави добитък загинали от директния удар или в последвалите пожари.

    Хрониките на Улстър разказват, че през 960 г. над Дъблин избухнал метеорит, убивайки 1100 ирландци. Според руския астроном Юрий Лобановски, силата на описаната експлозия била между 10 до 25 мегатона тротилов еквивалент. Да не забравяме, че 1 мегатон е равен на 1 милион тона.

    През 1836 г. близо до Рокфорд, САЩ, метеорит пробил дупка в покрива на къща с диаметър 1.5 м и убил двама души.

    През 1647 г. шведският моряк Олаф Ериксон описал случай, когато върху палубата на кораб паднал метеорит с тегло 4 кг и убил двама моряци.

    На 2 юли 1839 г. селянин в Англия бил убит от пряк удар на метеорит. „Каменният гост“ пробил шапката, избил парче от черепната кост, ударил човека в крака и се забил в земята.

    Американският вестник „Ивнинг пост“ от 17 май 1879 г. пише, че Леонид Гроувър от Ковингтън, щата Индиана, бил разкъсан сякаш от изстрел на оръдие. Леглото на жертвата и подът били пробити, а в дупката намерили камък с формата на пирамида.

    На 12 октомври 1898 г. няколко парчета от метеорит паднали в американския град Пери, щата Оклахома. Едно от тях с тегло над 200 килограма ударило къща, като убило две деца и ранило други членове на семейството.

    Описани са и случаи с кораби, ударени и потопени от метеорити в открито море. Също е опасно и електромагнитното смущение при прелитането на небесните гости – токовете, които се появяват в корабната електросистема, предизвикват пожари.

    Обикновено хората, когато видят падаща звезда, си намислят желание. Може би понякога е уместно желанието да бъде: „Дано никой не пострада!“

    Колосалният мост на Рама

    Индия и остров Шри Ланка (Цейлон) от древни времена са свързани със загадъчна пясъчна плитчина, която хиндуистите смятат за изкуствен мост. Неотдавнашни изследвания на индийски геолози ги навели на мисълта, че е напълно възможно това да е наистина ръкотворна структура, уникална по своята дължина – 50 километра, и колосална по обема на извършената работа.

    Според легендите, мостът бил построен от армията на царя на маймуните – Хануман, чиито поданици били истински гиганти, високи до 8 метра. В индийските свещени книги „Пурани“, както и в големите поеми „Рамаяна“ и „Махабхарата“ също се говори за неговото построяване.

    Мистериозната плитчина може лесно да се различи от самолет. Хиндуистите я наричат „Мостът на Рама“. Любопитно е, че върху арабските средновековни карти тя е обозначена като истински мост над нивото на водата, по който спокойно може да се отиде от Индия до Цейлон и обратно.

    Ширината на моста е от 1.5 до 4 километра. През 1480 г. силно земетресение го разрушило на отделни места. Сега по-голямата част е скрита под водата, но все още е възможно да се мине по него. Само между остров Рамесвар и нос Рамнад има по-големи дълбочини, където минават малки кораби – там трябва да се преплава.

    Едва през XXI-ви век започнало прокопаването на канал през моста, за да се избегне удължаването на пътя на корабите, на които им се налагало да губят до 30 часа при заобикалянето му. Тогава започнали наистина мистични събития. Земснарядиите се повреждали един след друг: чупели се зъбите на кошовете, гърмели двигатели, късали се въжета. Внезапен ураган разпръснал корабите и окончателно прекъснал работата. Вярващите хиндуисти не се съмнявали, че провалът е причинен от свръхестествени причини; според тях, маймунският цар Хануман не позволява да се унищожи неговото творение.

    От 2007 г. в Индия се провежда кампания под мотото „Да запазим Моста на Рама“ („Save the Rama Bridge“). Активистите й защитават Моста на Рама не само като древен исторически паметник, но смятат, че е много важен и за опазването на местната екосистема. Казват, че до известна степен дори е намалил последиците от цунамито през 2004 г. и е спасил живота на много хора.

    При своето проучване индийските геолози изследвали както самия мост, така и скалите под него. Те пробили 100 сондажа и провели геофизични проучвания. Било установено, че мостът не представлява естествено издигане на местните скални породи – тоест, че всъщност е очевидна аномалия с изкуствен характер. Изследването показало, че е формиран от насипани камъни с доста правилна форма и размери 1.5 × 2.5 метра. Основното доказателство за изкуствения произход на моста е фактът, че каменинят насип се намира върху слой морски пясък с дебелина от три до пет метра! Според данните от сондирането, коренните скални породи започват едва под този пясъчен слой. Оказва се, че някой в ​​древни времена е изсипал огромен брой камъни от варовиков произход, като при това ги подредил доста равномерно. Геолозите установили още, че под участъка, зает от моста, не са протичали процеси на издигане на морското дъно – тоест, не може това да е естествена плитчина.

    Легендите и хипотезите дават доста голям диапазон за възрастта на моста: от 17 милиона до 3500 години. Повечето изследователи отхвърлят последната цифра, защото тя означава, че мостът е строен от хора като съвременните – но за какво им е бил на тях мост с ширина 4 километра? Легендите твърдят, че той бил построен, за да премине по него армията на Рама за битка с владетеля на Шри Ланка – демона Равана, който отвлякъл любимата му жена Сита. Може да се предположи, че ширината на моста е увеличена за военни цели, за да осигури незабавно масирана атака срещу врага. Отдавна е известно, че враг, който се движи по тесен мост или проход, е много по-лесно да бъде спрян дори с малки сили. Това донякъде обяснява странно голямата ширина. Но, така или иначе, досега не всички тайни на моста на Рама могат да се смятат за разгадани.

    Маговете на викингите

    Древните скандинавци имали богато въображение, населено с всевъзможни духове и магии. Тяхната магия се основавала на интуиция и чувства, които не се контролирали от разума. Викингът можел да стане маг и да бъде признат за такъв само в резултат на продължително психическо напрежение, съчетано със страдание и дори лудост.

    Според скандинавците, редом с хората живеели множество свръхестествени същества. Представите им за тях били доста специфични. Например, призраците можели да бъдат убити само с меч или кинжал. Също така, викингите вярвали, че мъртвите могат да възкръсват.

    Една от исландските саги разказва, че в селището Торгалщад живеел мрачен и необшителен селянин на име Глам. Съседите му  не го обичали. Един ден го намерили мъртъв на двора и по някои следи решили, че е убит от призрак. След смъртта си този човек започнал да вреди на селяните, като убивал добитъка им. А човек, който го срещнел нощем, губел разсъдъка си. За този кошмар чул храбрият Грег и отишъл там, за да се бие с живия мъртвец. Една нощ духът на Глам се появил пред Грег, който спял в леглото си. Завързала се схватка на живот и смърт. Когато изглеждало, че призракът вече побеждавал, изведнъж силите на Грег по магически начин се възвърнали. Той замахнал с меча си и отрязал главата на Глам. После изгорил трупа, събрал пепелта в кожен чувал и го заровил далеч от ливади и пътища.

    В „Сага за хората от Пясъчния бряг“ се разказва как една богата жена на име Торгуна се разболяла и умряла. Преди това тя разделила имуществото си между своите  роднини, като заповядала да изгорят леглото й след нейната смърт. Но наследниците не сторили това, тъй като леглото било много скъпо. Скоро след това 18 от 30-те души, живеещи в имението, се разболели и умрели. Техните призраци започнали да се появяват всеки ден при огнището, сякаш искали да се стоплят. Тогава жрецът наредил все пак да се изгори леглото на Торгуна, а от призраците да се оплачат пред специален съд, който имал власт над тях. Така и сторили. Когато леглото било изгорено, съдът призовал призрака на брата на Торгуна – Торер Видлег. Той изслушал присъдата, според която трябвало да се прибере в гробището, и казал: „Стоях тук, колкото можах“. След което излязъл през вратата. Същото се случило и с другите починали роднини на Торгуна. После в жилището влязъл свещеник, който казал молитва и напръскал къщата със светена вода. Повече призраци не се появили.

    Магията на викингите можела да се използва не само за добри цели. Някой зъл или завистлив човек можел да предизвика „уроки“ против съседите си. Най-страшното средство за това бил „колът на омразата“, който забивали в земята, а отгоре му нахлузвали конска глава. Смятало се, че там, накъдето е насочена главата, непременно ще връхлетят беди и нещастия.

    Особено важна роля в скандинавската магия играели руните. Обикновено се смята, че първата германска руническа азбука – „Футарк“, се формирала около ІІ в. сл. Хр. Самата дума „руна“ идва от старонорвежкото съществително „рун“, което означава „шепот“ или „тайна“.

    Скандинавската митология разказва, че тайната на руните отначало била собственост на великана-мъдрец Мимир. Неговата помощ потърсил върховният бог Один, който бил покровител на мъдростта. За да предаде тайното знание, гигантът поискал дясното око на бога. Один не само дал дясното си око, но се приковал със собственото си копие към световното дърво Игдразил, където висял 9 дни. Тогава получил желаното знание.

    Магическите руни може да се използват както за зло, така и за добро. Скалдът (воин-певец) Егил Скалегримсен лекувал хора с тях. Веднъж той посетил познат селянин, чиято дъщеря боледувала и лежала в безсъзнание. Егил изрязал руните върху рибена кост, която поставил под възглавницата на болната. Тогава тя сякаш се събудила от сън и казала, че се чувства по-добре.

    Скандинавците не разделяли магията на „бяла“ и „черна“. Една и съща магия се смятала просто за добра, ако носела полза на хората, и за лоша – ако вредяла. Всяко вълшебство било легитимно и маговете се ползвали с уважение освен, ако не използвали магията за мошеничество. Но и в този случай смятали за лоша не самата магия, а нейната цел. Преди приемането на християнството никого не обвинявали за използването на руни и магьоснически заклинания.

    Викингите имали и своите пророци. Особено много били те в Норвегия и Гренландия. В сагите се описва такава пророчица. Тя носела синя мантия, вързана отпред със панделки, обсипана със скъпоценни камъни. На врата си имала стъклени мъниста, на главата – черна шапка, обшита с бяла котешка кожа. В ръката си държала тояга с меден връх, обсипана със скъпоценни камъни. Имала колан, върху който висяла торбичка с прахан и други приспособления за палене на огън. В кожена чанта държала магически отвари за чародейства. Била обута с кожени обувки от телешка кожа с дълги ремъци, в краищата на които дрънкали оловни копчета. Ръцете й били пъхнати в топли ръкавици от котешки кожи. Веднага щом жената влязла, всички скочили и я приветствали с поклон. Тя приемала хората ласкаво или хладно, в зависимост от това дали човекът й харесвал или не.

    Добрата магьосница трябвало да знае заклинанието „варлока“, което притежавало особена сила. Освен това, едно от уменията й било да тълкува сънища. Сред викингите по принцип всички можели да разгадават образите от сънищата, но маговете правели това особено умело. Те също притежавали дарбата да предсказват бъдещето.

    Загадъчните и романтични келти

    Някога келтите били най-многобройният народ в Европа. Като имаме предвид това, толкова по-странно е, че никой не знае с точност кои са те и откъде са се появили. Някои учени смятат, че са дошли от територията на днешните Иран, Афганистан или Северна Индия. Археологическите разкопки показват, че са прекосили Урал, после земите на скитите и се озовали при северния бряг на Черно море. Оттам се придвижили към Балтийско море, появили се в Северна Франция – а след това, около V в., се разселили в цяла Европа.

    През 1846 г. в Горна Австрия, близо до град Халщат, била намерена древна гробница. Разкопките разкрили още над хиляда погребения. Находките били сензационни – през 700-500-те години пр. Хр. тук вече имало цивилизация, която използвала желязо. Погребенията се отличавали с доста голямо разнообразие – от скромни гробове на обикновените членове на общността до разкошни могили на благородници. В тях археолозите открили оръжия, украшения, конска сбруя и дори бойни колесници.

    Древните келти погребвали своите вождове във величествени погребални камери, облицовани с трупи от дъб, считан за свещено дърво. Такива камери имало под могили, увенчани със статуи на покойниците в пълен ръст, с изображения на божества или с надгробен камък и ритуална плоча.

    Самите жилища на келтите били доста примитивни: обикновени дървени къщи-полуземлянки. Само аристократите строели подобия на замъци или укрепени имения. Интересен пример за такъв „замък“ е структурата, открита от археолозите при горното течение на Дунав, датирана VI век пр. Хр. Там били намерени амфори за вино и фрагменти от рисувана гръцка чернофигурна керамика – което сочи връзки на майстора-келт с античните му съседи.

    Истинско съкровище на приложното келтско изкуство е колекцията керамични съдове от погребални могили в Унгария. Върху тях с резец са надраскани фигури на хора и цели сцени, които дават представа за облеклото и навиците на този народ. Връху съдовете са изобразени сражаващи се бойци, наметнати с плащове; също и жени, които се бият, като си скубят косите.

    Но келтите не само се биели. Те са ни оставили изображения на влюбени двойки, както и на къдрави красавици, които тъкат и предат. Други са обхванати от стихията на танца, като танцуват с разперени ръце. Една от изобразените жени свири на лира – любимият келтски музикален инструмент.

    Когато през 278 г. пр. Хр. келтите завладели гръцкото светилище в Делфи, те били възмутени от човешкия облик на гръцките богове. При тях съществувало табу върху изображенията на боговете като хора. Само някои келтски божества имат човешка форма. Сред основните е Цернунос-Езус. Когато той слиза в подземния свят на мъртвите, се нарича Цернунос, а при завръщането си на Земята – Езус.

    В митологията на келтите има богове-покровители на свещените извори и гори. Богът на племето бил смятан за баща и покровител на своя народ, а съпругата му – за майка на племето, пазителка на плодородието при хората и животните, защитница на земите.

    Древните традиции били съхранявани от друиди („хората на дъбовете“), които били жреци, учители, поети и предсказатели.

    Сред друидите имало специалисти по астрология, по жертвоприношения (включително на хора), царски съветници, поети и лечители. Те притежавали огромна политическа власт и техните обединения нямат аналози сред религиозните организации от древността до наше време. Друидите забранявали тяхното учение да бъде записвано, затова за него се знае твърде малко.

    Но, от друга страна, именно те донесли голямото нещастие на своя народ. Под тяхно влияние келтите, независимо, че притежавали добри за времето си технологии, останали с архаична кланова, племенна политическа организация. Независимо, че населявали цяла Европа, те не създали централизирана държава. Затова и били покорени от римляните. Тук може да си спомним съдбата на траките, които също не успели да се организират в голяма и силна държава, независимо от някои временни образувания – и също паднали под римска власт. Само  Ирландия и Шотландия от всички келтски земи останали независими от Римската империя.

    След разгрома на Западната Римска империя последното келтско племе – бритите, се сражавало дълго време срещу нахлуващите в Британия германски народи – саксите и англите. Най-прочутият им вожд тогава бил възпяваният в легендите крал Артур, който предвождал войските на бритите в края на V-ти и началото на VІ-ти век.

    Съпротивата на бритите продължила още 300 години след неговата смърт чрез ожесточена партизанска война чак до ІХ-ти век в горите и блатата на Уелс. Именно от последните келти англичаните заимствали прочутия английски дълъг лък, с помощта на който извоювали великите си победи през Стогодишната война срещу Франция. А в европейската култура останали красивите и романтични легенди за крал Артур и замъка Камелот, Ланселот и Гуинивер, Тристан и Изолда, и за всички рицари на Кръглата маса.

    Смята се, че крал Артур е келт?

    Създаването на колелото

    В света около себе си човек вижда преди всички линейно движение. Ето защо идеята за колело, свързващо въртенето на периферията на окръжност с постъпателното движение на ос, далеч не е очевидна и изисква значителна изобретателност.

    От незапомнени времена хората премествали товари. Бързо станало ясно, че гладкият обект се плъзга по-лесно. Така се родила шейната. После някой се досетил да подложи под нея дънери-валяци – така е по-бързо. Ако пък дънерът се обгори така, че в средата да е по-тънък, отколкото в краищата, товарът няма да се изплъзне вляво или вдясно. Следващата стъпка е профилирането: широкият край на дънера става все по-тънък, докато се отдели от средата. Така се ражда първото колело! И накрая неизвестен гений пробива колелото и вкарва в него неподвижната ос. Остава отгоре да се закрепи платформа за товара – и количката е готова.

    Първите колела са изработвани от цяло парче дърво

    Изображения на шейна с колела около 3000 г. пр. Хр. са открити в Месопотамия, в шумерския град Урук. Към 2700 г. пр. Хр. д. се появяват рисунки на каруци. По същото време шумерите започват да погребват царете си заедно с колесници. Такива погребения са открити в Киш, Ур, в град Суза на царството Елам.

    Изображение на кола с колела от Месопотамия, 2 400 – 2 600 години пр. Хр., Британски музей, Лондон

    На Изток образът на колелото се превръща в символ на слънцето и силата. Хетите се заклеват в него. В индийския епос богът Индра открадва колелото от бога на слънцето Суря. При иранците Небесното колело е оръжие на боговете. Асоциацията е разбираема: слънцето е кръгло и мощно, колелото също е кръгло и дава на човека бързина, а заедно с нея и предимство в битката – следователно дарява власт.

    Ние днес сме свикнали да се возим бързо и затова не разбираме как скоростта 25-30 км/ч опиянявала човечеството, което дотогава ходело пеш. Отначало в каруците впрягали азиатски магарета – онагри. Но археолозите открили погребения с колесници, по-древни от тези в Месопотамия. Това станало в Кавказ, по границата между Грузия и Армения. Тези колесници били тежки и бавни – можело да ги теглят само волове.

    Още в средата на III хилядолетие пр. Хр. вече увивали дървеното колело в кожа. Към 2000 г. пр. Хр. започнали да забиват по периферията му медни гвоздеи с острието навън – за по-добро сцепление с почвата. Тогава колелата все още били плътни, но вече не изрязани от един-единствен ствол, а съставени от три части. Такова дърво е по-лесно да се намери.

    По същото време хората опитомяват конете, а каруците се разделят на бързи двуколки с коне – колесници за битки, и двуосни талиги с впрегнат вол – за домакинството. Каруцата се движи на изток през степите на Азия от едно племе към друго (думата „талига“ е от монголски произход). Това е фиксирано на скални рисунки в Южен Сибир. Чергарите-скотовъдци правят големи покрити каруци – къщи на колела. Към средата на ІІ-ро хилядолетие пр. Хр. колелото пристигнало в Китай по времето на династията Шан (1600-1027 г. пр. Хр.).

    Думите „коло“ и „рото“ – колело, се срещат в германските, славянските, романските и иранските езици… Следователно, са възникнали в прародината на индо-арийците – дн. Източна Турция и Северен Ирак, през III-то хилядолетие пр. Хр. Оттам започнало разселването на племената, включително голямата миграция на индо-арийците в Европа. Победоносният им поход в значителна степен се дължал на военния успех на колесниците. В хода на миграцията самото колело се усъвършенствало. Намерените в днешна Холандия екземпляри, датирани към 2000 г. пр. Хр., вече имат спици и метален обков по периферията.

    По-нататъшното развитие на колелото в Европа се дължи почти изключително на келтските племена. Около 1500 г. пр. Хр. те се научили да „обуват“ периферията с метал, а след няколко века, по време на Троянската война, колесницата станала почти изцяло метална. С такива се сражават омировите герои. На тях се възхищава и библейският пророк Наум:

    „По улици търчат колесници, гърмят по стъгди; блясъкът от тях е като от огън; святкат като светкавица“. (Наум, 1:4).

    Усъвършенстването на колесниците продължавало. Скална рисунка в Дания от І-ви век пр. Хр. показва каруца с подвижна предна ос; дотогава талигите трудно завивали. В Рим си останали по-примитивни. Римляните построили най-добрите пътища в света, които се използват до ден-днешен, но почти не усъвършенствали транспортните средства освен, че към 100 г. пр. Хр. се научили да впрягат конете един зад друг.  В ежедневието все още използвали тежки плътни колела без спици. Вергилий нарича каруците „скърцащи“ и „стенещи“, макар осите да били смазвани с мазнини или катран.Тези каруци разбивали пътищата и през 50 г. пр. Хр. бил приет първият закон, който ограничавал натоварването на едно колело до 250 кг. Затова пък римляните започнали да използват колелото във водениците и изобретили лебедката.

    В продължение на 3 хиляди години колелото преобразило живота в почти целия Стар свят. Но в Африка южно от Сахара, в Югоизточна Азия и Австралия то не се дотъркаляло. Когато открили Америка, испанците били изумени, че инките не го познават. В Новия свят нямало големи впрегатни животни, с изключение на ламите, които влачели товарите върху два пръта с плат или дъски между тях. А ацтеките използвали колела само в играчките. Но където се появявали европейците, с тях винаги идвало и колелото.

    Източник на снимките: Уикипедия

    Мистерията около „Вълшебните лампи“

    През април 1485 г. в Рим, недалеч от Апиевия път, бил открит мавзолей със саркофаг. В него лежало младо момиче, явно от древно семейство на патриции по времето на Римската империя. Тя била досущ като жива – червени устни, нежна кожа, стройна фигура. Когато отворили запечатаната гробница, хората видели светеща лампа, която горяла вече 1500 години.

    Днешните историци, които се опитват да обяснят този регистриран в хрониките факт, се опитват да обяснят великолепното състояние на тялото на девойката именно с бактерицидното действие на лампата – тоест, нейните изпарения убивали микробите и така консервирали човешките тъкани. Но, разбира се, големият въпрос тук е малко по-друг: как така една лампа, за която се предполага, че е била напълнена с 200-300 грама масло, ще гори хилядолетие и половина?

    Днес вече много автори описват в своите книги най-различни следи от високи постижения на науката и технологиите при отдавна изчезнали цивилизации. И когато, обикновено случайно и фрагментарно, бъдат открити подобни артефакти, тутакси избухват поредните разгорещи дискусии откъде въобще е било възможно да се вземат подобни изделия или начини на обработка.

    Естествено, различните изследователи застъпват различни хипотези: Атлантида, още по-древни цивилизации от времето на динозаврите, загадъчни „учители“ от Шамбала и тям подобни региони, дори изпод земята. И, разбира се, вечните извънземни. Всички тези тайнствени древни обитатели били донесли на примитивните племена основните принципи на занаятите и селското стопанство, архитектурата и законодателството, изкуството и технологиите.

    Впрочем, за извънземните. Тази убеденост, че те не съществуват, е направо умилителна – започваме да приличаме на туземците, които наричали своето островче „Център на света“; но после настъпила епохата на Великите географски открития, и съответните аборигени били, меко казано, изненадани…

    Едни от най-впечатляващите изделия, създадени с древни технологии, са „вечните лампи“. Както е известно, дори някои археологически находки, по-специално такива в Ирак, които могат да се използват като акумулаторни батерии, дават основания да се смята, че древните хора действително са познавали електричеството в някои негови форми.

    В произведенията на древните класици има много споменавания за съществуването на такива неугасими лампи. За съжаление, тези описания по правило са твърде кратки и повърхностни, което не ни позволява да установим дали тези лампи са били електрически или са работили с помощта на някаква друга, непозната за нас енергия.

    Вторият цар на Рим – Нума Помпилий (715-693 г. пр. Хр.), имал светилник, който постоянно блестял под купола на храма.

    Плутарх пише за лампа над входа на храма на Юпитер Амон, чиито жреци го уверили, че тя гори вече няколко века.

    Гръцкият писател Лукиан (120-190 г.), който винаги описвал подробно и правдиво своите пътешествия, видял в Хелиополис статуята на богинята Хера, върху челото със скъпоценен камък, който през нощта сияел и осветявал целия храм.

    Павзаний (ІІ в.) описва красива златна лампа в храма на Минерва, която горяла непрестанно.

    Свети Августин (354-430 г.) ни описва вълшебна лампа, която се съхранявала в Египет, в храма на богинята Изида. Самият Августин лично се убедил, че нито вятър, нито вода могат да я угасят.

    Неугасима лампа имало и в Антиохия по време на управлението на Юстиниан Велики (VI век). Надписът до нея свидетелствал, че тя светела вече 500 години.

    В Ранното Средновековие в Англия, в древна гробница близо до Бристол, открили лампа, която горяла вече няколко столетия.

    Когато през 1401 г. в близост до Рим отворили гроба на Евандър, прославен от Вергилий в „Енеида“, се оказало, че погребалната камера се осветява от фенер, горящ 2 хиляди години.

    В своята книга „Едип Египтянинът“ (Рим, 1652 г.) йезуитът Атанасий Кирхер описва неугасими лампи, открити в подземията на древния египетски град Мемфис.

    За съжаление, до наши дни не са достигнали такива лампи. Дали вече са угаснали?