Още
    Начало Блог Страница 126

    Тайните на Звездния диск Небра

    Звездният (Небесен) Диск Небра е 3600-годишен бронзов диск, който според ЮНЕСКО включва „най-старото конкретно изображение на космическите феномени в света“. Дискът е толкова необикновен, че първоначално се смятало, че е археологическа фалшификация.

    Подробният научен анализ разкрива, че дискът е автентичен и сега той е включен в регистъра на ЮНЕСКО „Memory of the World”, който има за цел опазването на документалното наследство на човечеството и се намира в Музея в Хале, Германия.

    Небесният диск е открит през 1999 година от двама ловци на съкровища, които използвали метален детектор в горите на провинцията Саксония-Анхалт в Германия. Той бил ритуално заровен в праисторическо ограждение на върха на хълма Мителберг заедно с два меча, две брадви, двe спираловидни гривни и едно бронзово длето.

    Никоя друга археологическа находка в Европа не е толкова задълбочено проучвана, колкото Небесния диск. Изследванията продължават до 2007 година и въпреки това, учените не успели да установят годината, през която е изработен, макар да са установили, че е бил заровен през 1600 г.пр.н.е. Небесният диск е с диаметър около 30 сантиметра, тежи 2.2 килограма, украсен със синьо-зелена патина и е инкрустиран със златни символи. Символите изобразяват Слънцето (или пълнолуние, но археологът Харалд Мелер твърди, че е по-вероятно да е Слънцето, тъй като дъгите по диска се отнасят за слънчеви феномени), полумесец и звезди (включително и звездния куп Плеяди).

    По-късно от двете му страни са добавени златни дъги (една от които е изгубена). Те са с ъгъл от 82 градуса и показват ъгъла между позицията на Слънцето през лятото и зимното слънцестоене на географската ширина на Мителберг. Последно е добавена още една дъга с черти по нея, за чието значение не се знае, но някои експерти смятат, че символизира Млечния път. Преди да бъде заровен, по външния край на целия Небесен диск са направени дупки, всяка от които е с диаметър от 3 милиметра.

    Небесният диск потвърждава, че хората от бронзовата епоха са имали изключителни астрономически познания и са провеждали обстойни наблюдения върху Слънцето, както и че са имали знания за лятното и зимното слънцестоене. Макар да съществуват много по-стари мегалитни комплекси от астрономическо значение като Кръгът в Гозек, Германия или Стоунхендж, Небесният диск е най-старият известен „преносим инструмент“, който позволявал астрономически измервания.

    Астрономът Ралф Хансен твърди, че дискът се е използвал за координиране на слънчевите и лунни календари, за да могат хората да знаят кога да засаждат семена и кога да обменят стоки, но друг астроном, Кърт Рослунд смята, че дискът по-скоро има символично значение и най-вероятно се е използвал в ритуали.

    ЮНЕСКО от своя страна пише, че дискът „съчетава забележително познание за астрономическите явления и религиозните вярвания от периода“, като по този начин ни позволява да придобием „уникални впечатления за ранните познания за небесата“.

    Според Уилям Хършел, автор на книгата „The Hidden Records”, Небесният диск не изобразява нашето Слънце и Луна. „Вярвам, че по всяка вероятност дискът не символизира нашата Луна и нашето Слънце. Преди всичко защото Слънцето и звездите не се виждат едновременно, когато погледнем към небето“ – твърди Хършел.

    Богинята Хера – представата за идеалната жена

    Хера, съпругата на Зевс и кралица на древните гръцки богове, символът на идеалната жена, е богиня на брака и семейството. Въпреки това, тя може би е най-известна със своята ревнива и отмъстителна природа, а гневът ѝ най-често бил насочен към любовниците на мъжа ѝ и тяхното незаконно потомство. Самата Хера обаче била една от малкото богини, останали верни на своя любим и затова се превръща в символ на моногамията и верността.

    В гръцката митология Хера е дъщеря на Кронос и Рея, и майка на Арес (богът на войната), Хеба (богинята на младостта) и Елития (богинята на раждането) – всички от които, са деца от Зевс. Освен това, след като веднъж се скарва със Зевс, Хера ражда сама Хефест (богът на огъня). Когато обаче Хефест се ражда, Хера не харесва слабото му тяло и го хвърля от върха на планината Олимп, при което, заради силния удар, Хефест окуцява. Според друга версия на историята, самият Зевс го хвърля от планината именно заради това, че куца. Хефест бил озлобен срещу майка си заради това и дори я затваря в специално помещение, за да си отмъсти. Хера се спасила едва след като обещала на сина си ръката на Афродита.

    Хера често се борила срещу изневерите на съпруга си. Богинята Лето много често била наказвана от нея. Докато била бременна и търсела убежище, където да роди, Хера обещала да прокълне всяка земя, на която Лето стъпи. След месеци на скитане, Лето открива място, на което да роди сина си Аполон, но дори тогава Хера поискала от дъщеря си Елития да удължи бременността на Лето на 9 месеца.

    Други жертви на ревността на Хера стават Ио, която била превърната в крава (или от Хера, за да прекрати любовните ѝ отношения със Зевс или от самия него, за да може Хера да не заподозре за връзката им), както и Семела, която била измамена от Хера да поиска от Зевс да разкрие цялото си божествено великолепие, при което зрението ѝ незабавно било унищожено. Калисто била друга любовница на Зевс, върху която Хера стоварила гнева си. Тя превръща Калисто в мечка, която Артемида ловувала. В последствие Зевс, почувствал съжаление към Калисто, я превръща в съзвездие.

    Но всичко това бледнее пред отмъщението на Хера спрямо Алкмена, насочвайки гнева си към сина ѝ Херкулес. Хера забавя раждането му, за да може неговият братовчед Евристей да наследи трона на Тиринт, изпраща две змии, които да убият малкия Херкулес в съня му, убива неговите собствени съпруга и деца. Освен това, Хера изпраща Лернейската хидра срещу жителите на родния град на Херкулес и казва на Евристей да нареди на Херкулес да извърши 12-те подвига. Отново Хера била отговорна и за множеството чудовища, пред които се изправил Херкулес.

    Хера е главна героиня и в историята за Троянската война. Тя подкрепяла ахейците и често правела всичко възможно, за да доведе до падането на Троя, тъй като не успяла да прости на троянския принц Парис, че вместо нея е избрал Афродита за най-красивата богиня.

    Като една от най-важните богини, Хера често е изобразявана в гръцкото изкуство, но тъй като няма свой специфичен символ, е трудно да бъде различена от останалите божества. Най-често е изобразявана седнала на трон, понякога носи на главата си корона, със скиптър в ръка или с  булчински воал. На някои места Хера е изобразена с нар в ръка – символ на плодовитостта.

     

    Източник: ancient.eu

    Древни руини, за които все още не знаем почти нищо

    Руини, подобни на Стоунхендж, намиращи се на дъното на езерото Мичиган

    През 2007 Марк Холи сканира дъното на езерото Мичиган в търсене на останки от потънали плавателни съдове. Но вместо това, той открива руини, подобни на Стоунхендж. Холи забелязва огромни камъни, подредени в кръг.

    Почти нищо не се знае относно това кой е сложил камъните там и защо. Сами по себе си те  не представляват нищо особено, но са перфектно позиционирани един спрямо друг, така че да образуват кръг. Ако това е човешка дейност, то би трябвало да са поставени там преди около 6000 – 10 000 години, защото тогава районът е бил сух и е служел като дом за ловци.

    Причината, поради която някои смятат, че руините са по-стари, са откритите петроглифи (изсечени изображения върху камък или скала), на които са изобразени животни, наподобяващи мастодонти. Това древно животно е изчезнало преди около 10 000 години, така че човекът, който е изсякъл изображението, би трябвало да е живял по онова време. За съжаление това е единствената известна информация за Мичиганския Стоунхендж, но тя поражда повече въпроси, отколкото отговори.

    Подводните руини в Япония

    Под водите, в близост до брега на японския о. Йонагуни се намират мистериозни скални образувания, които пораждат сериозни дебати между археолози и геолози. Тези каменни структури приличат на огромни, стъпаловидни монолити.

    1. Освен тях, има и стени с височина до 10 метра и колони, издигащи се на 2 метра. Някои от руините имат квадратни форми, други приличат на фигури и именно това е причината, поради която много експерти смятат, че са създадени от човешка ръка.

    Маасаки Кимура, който пръв открива обекта, твърди, че е открил издълбани в скалите изображения на животни и хора, както и различни символи.  Той твърди, че сред формациите е различил скали с форма на замък, пътища, паметници и дори стадион. Ако това е вярно, то откритието му е нещо удивително, тъй като скалите датират от преди 10 000 години.

    Други смятат, че скалните образувания са на не повече от 2000-3000 години, което също е изумително и поражда въпроса кой и защо е изградил подобно нещо. Кимура вярва, че руините са част от митичния изгубен континент Му (Лемурия).

    Нан Мадол

    Нан Мадол е древен град, построен върху коралов риф в Микронезия. Смята се, че това е единственият древен град, построен върху риф, но това е само началото на онова, което прави Нан Мадол толкова очарователен.

    До ден-днешен не е ясно как хората, които са живели тук, са успели да построян Нан Мадол, какви инструменти са използвали, от къде са взели камъните и как са успели да вдигнат колоните, използвани за изграждането на стената.

    Смята се, че строежът е започнал в началото на 8 или 9 век, но някои вярват, че е много преди това. Градът бил политическо и религиозно седалище на местната династия Saudeleur. Според легендите, Нан Мадол е построен от сестрите магьосници Олисихпа и Олосохпа, които използвали дракони, за да преместят масивните камъни. И все пак, това е само легенда. Само един от камъните тежи около 50 тона. Впечатляващо за хора, които не са разполагали с макари, лостове и дори метал.

    В Нан Мандол нямало достъп до прясна вода и храна за обитателите, така че всичко трябвало да бъде пренасяно с лодка. Градът е изоставен през 17 век, но се използвал за специални религиозни церемонии до 19 век.

    Пумапунку

    Пумапунку е монументален комплекс в Боливия, изграден през 6  век. Отличава се поради много причини – както исторически, така и заради самата му конструкция. Комплексът е съставен от материали, които се различават от всички останали, типични за периода на изграждане.

    Скалите са изрязани перфектно и под точен ъгъл, така че да си паснат идеално като пъзел и да няма нужда от употреба на друг материал, който да ги поддържа заедно. Самото им преместване е било истински подвиг, защото някои от тях достигат до 100 тона, а в района липсвали дървета, които биха могли да се използват при пренасянето на такава тежест.

    Макар да не е напълно сигурно, много експерти смятат, че Пумапунку е служил като духовен и религиозен център. През около 1000 година обектът е изоставен, но причините за това са неясни.

    Джгантия

    Джгантия е вторият най-стар религиозен комплекс в света (на първо място стои Гьобекли тепе). Мегалитният храмов комплекс е на повече от 5500 години, което означава, че е по-стар дори от пирамидите в Египет. Джгантия е разположен на средиземноморския остров Гозо (част от Малтийския архипелаг) и е част от фолклора на местните. Според техните легенди комплексът е изграден от гиганти.

    Комплексът се състои от два изцяло построени храма и един недовършен. Най-южният от тях е най-ранен и най-добре запазен и датира от 3600 г.пр.н.е. Всички постройки са подредени под формата на детелина. Те предхождат откриването на колелото и металните инструменти, което прави Джгантия още по-забележителен.

    Все още няма достатъчно голяма информация за комплекса. Откритите кости на животни карат експертите да смятат, че мястото се е използвало за жертвоприношения.

    Таула

    На испанския остров Менорка се намират мистериозните мегалити Таула, които са с височина от близо 4 метра. Съществуват многобройно теории и някои смятат, че Таула е имал религиозно или астрономическо значение. Археологът Майкъл Хоскин вярва, че обектът е бил място за провеждане на древни ритуали за изцерение.

    Прието е, че мегалитите са построени от местни хора, обитавали острова от 2000 г.пр.н.е, но те не са оставили никакви записки и информация относно причините, поради които са построили Таула. Самата дума „taula”означава „плоча“ на каталонски и тъй като всеки от камъните има плоска плоча на върха си, много експерти смятат, че оттам е произлязло и името на обекта.

    Отговори на странни въпроси, които поне веднъж сме си задавали

    Обикновено въпросът „защо“ най-често се чува от устата на децата, които поради възрастта си не знаят много очевидни неща. Но и самите ние като възрастни често не знаем отговорите на въпросите на децата. Ето няколко отговори на въпроси, на които не сме могли да си отговорим.

    Защо мирише толкова добре след дъжд?

    Този аромат се нарича Petrichor (петрикор). Именно с тази дума са решили да назоват миризмата във въздуха, която остава след дъжд. Тя е измислена от двама австралийски учени през 1964 година.

    Заслужава да се отбележи, че при създаването на този аромат една от основните роли играе органичната смес от геосмин. Тази органична материя не е нищо друго освен продукт на жизнената активност на различни микроорганизми, включително цианобактерии и актиномицети.

    Защо плачем, когато режем лук?

    Лукът съдържа летливи масла, които дават на растението характерен аромат. В тези масла се съдържат органични вещества – сулфоксиди на аминокиселини.

    Когато се нарязва лукът, структурата на тъканите му се нарушава, клетките се разкъсват, което от своя страна води до освобождаването на сулфонова киселина, която се превръща в тиопропионалдехид-В-оксид – и именно той причинява сълзите. В допълнение, тези киселини кондензират под формата на тиосулфит, който дава на лука характерната му миризма.

    Следва да се отбележи, че образуването на тиопропионалдехид-8-оксид, в резултат на нарязването на лука, достига пика си 30 секунди след първия прорез.

    Сълзите са защитна реакция на нашето тяло, което започва да произвежда слаб разтвор на сярна киселина. Нашият мозък „информира“, че е време да се отдели голямо количество течност, която да измие дразнещото вещество.

    Колко губи от теглото си златния пръстен, когато го носим?

    Според проучване, проведено през 2008 г. и публикувано в списанието Gold Bulletin, средният златен пръстен губи около 0,12 mg всяка седмица. Химикът Георг Щтайнхаузър, който е автор на изследването, пише: „Повечето злато се губи по време на почивката на плажа, където пръстенът е изложен на абразивния пясък“.

    Защо боклукът мирише повече в горещо време, отколкото в студено?

    Повечето от отпадъците се състоят от органичен материал – кори от плодове и зеленчуци, остатъци от храна и др. Този материал започва да се разлага, излъчвайки неприятна миризма, което сигнализира, че вече не може да се яде. Ако околната среда е топла, органичният материал се разлага по-бързо. Освен това, ние сме по-малко чувствителни в студено време, така че когато топлото време идва, вонята от боклука става по-силна.

    Защо не летят пингвините?

    В еволюцията на птиците, както изглежда, е трябвало да се избира кои умения са  по-полезни: да умееш да летиш или да умееш да плуваш. Тази идея беше представена от учени, чиито изследвания бяха публикувани през 2013 г. в списание Proceedings of the National Academy of Sciences.

    Според изследването пингвините не знаят как да летят, защото тялото им е по-адаптирано към гмуркането, отколкото към полета.

    Защо е трудно да кихате с отворени очи?

    Първо трябва да се отбележи, че ако решите да оставите очите си отворени, когато искате да кихате, те няма да излязат от орбитите. В действителност, по време на кихането ние затваряме очите си само, защото рефлексът се задейства. Когато вашият мозък изпраща сигнал за кихане, част от него ви информира, че трябва да затворите очите си.

    Защо хората вървят напред, а не настрани?

    Ако раците правят това, защо хората не го правят? Дори ако трябва да отидем наляво или надясно, ние все се обръщаме напред. Изследването, публикувано в списанието „Биологични писма“ през 2013 г., показва, че ходенето настрани се нуждае от повече енергия, защото човекът по време на този процес трябва да спре след всяка стъпка, за да предприеме следващата.

    Защо някои хора са покрити с лунички, а други не?

    Клетките в кожата, които произвеждат меланин, се наричат меланоцити. MC1R произвежда протеин, който живее върху тези клетки и съобщава на тялото ви какъв меланин трябва да създаде.

    При смуглите хора меланоцитите по-често произвеждат един вид меланин – еумеланин. При хората, които имат повече феомеланин, кожата е по-бледа и с много лунички. Между другото, такива хора не придобиват тен, т.е. на слънце цветът на кожата им остава почти без промяна, защото феомеланина за разлика от еумеланина – не защитава хората от ултравиолетовите лъчи.

    Възможно ли е да умрете от старост?

    Всъщност, не. Истината е, тялото няма да умре само, защото клетките му стават твърде стари. Старите клетки обаче са много слаби, което може да доведе до неправилно функциониране на органите или до пълното им увреждане. Това означава също, че слабите стари клетки не могат да се борят с болестите със същата лекота, с която правят това младите клетки. Това е причината болестите, които преминават почти незабелязани за младото тяло, могат да бъдат фатални за възрастните хора.

    Защо едната ноздра диша по-добре от другата?

    Дори и да не сте настинали, ноздрите ви разпределят натоварването помежду си: по-голямата част от въздуха влиза и излиза през едната ноздра и много по-малка част от въздуха преминава през другата.

    На всеки няколко часа нашата вегетативната нервна система, която следи сърдечната честота, храносмилането и други важни функции, прави така, че едната ноздра в даден момент поема по-голямата част от работата. При простуда допълнителната слуз предизвиква усещане за задръстване в тази ноздра, която в момента „почива“.

    Съкровището на Диво поле

    „Диво поле“ в периода ХV-ХVІІІ в. наричали обширна територия, обхващаща части от днешните Източна Украйна, Югозападна Русия и Североизточна Румъния.

    В бекрайните степи на Диво поле, които никога не се знаело, кому точно принадлежат, редовно се водели войни между казаци, поляци, турци и руснаци. Ако пък нямало война, което се случвало рядко, постоянно избухвали погранични схватки между различни бойни дружини, излезли да пробват силите си и да се разсеят от скуката на непривичния временен мир. Така историята отредила това да бъде район на непрекъснат мерене на силите между съседни държави, чиито неясно очертани граници се събирали на неговата територия.

    Карта на Диво поле XV век — XVIII век. Уикипедия.

    Великият руски писател Иван Бунин пише: „Този край пръв вдишваше бурята, праха и студа от страшните азиатски облаци, които идваха в Русия, пръв виждаше блясъка на ужасните нощни и дневни пожарища, запалени от тях, пръв съобщаваше на Москва за наближаващата беда и пръв загиваше за нея“.

    В поречието на Дон бягали крепостни селяни и ставали казаци. Те основавали „засечни градове“, които служели като предна отбранителна линия. Казаците се прехранвали със селско стопанство. Разбира се, то не можело да даде такива богатства, които да си заслужават да бъдат закопавани в земята. Освен това, ордите на кримските татари  постоянно нападали и изгаряли много градове и селища, а жителите им откарвали в робство. Търговците никога не прекосявали Диво поле поотделно, а винаги се организирали в дълги кервани със силна въоръжена охрана.

    И тук се появява една от загадките на този размирен край: откъде тук толкова легенди за заровени съкровища? Историците смятат, че причината е в това, че казаците често нападали турските селища по брега на Азовско море. Това не се смятало за разбойничество, а за нормално действие по време на война, независимо официална или необявена. Разбира се, понякога се изкушавали да ограбят и търговски керван. След завръщането си от поход казашките дружини пристъпвали към делене на плячката. Меките „боклуци“ – коприна, кадифе, скъпи дрехи, продавали на минаващи търговци. Но златото и скъпоценностите скривали за времената, когато идвала старостта и вече не можели да участват в опасни походи.

    Въпреки, че казакът обикновено доверявал на един или двама от най-близките си приятели къде е заровил „багажа“, много от съкровищата оставали непотърсени – така или иначе, в битките срещу поляци, турци и татари мнозина казаци загивали и до „пенсионна възраст“ доживявали малцина.

    Според легендата един от най-“успешните“ предводители, казано с днешна терминология, бил атаманът Кунам. На високия десен бряг на Дон той основал „засечен град“, ограден със земен вал. Оттам Кунам, заедно със синовете си Тяпка и Руса, често излизал за нападения срещу „поганците“ и винаги се завръщал с богата плячка, която криел в тайна пещера.

    На стари години обаче Кунам загинал в битка с татарите. Начело на дружината отчаяни храбреци застанал Тяпка. Този прякор, който му дали още в младостта, означава нещо като „секач със сабя“. Така тайната пещера постоянно се попълвала с богата плячка. Но един ден, както твърди легендата, Тяпка получил знамение, което променило целия му живот.

    Недалеч живеел отшелникът Пьотр, известен със своя аскетизъм. Братята Тяпка и Руса отишли при него, станали монаси и използвали част от награбената плячка за строителството на манастир през 1353 г.

    В онова бурно време манастирите изпълнявали функцията и на стражеви укрепления. Тяпка и монасите много пъти отбивали нападения на кримските татари. И все пак през 1380 г., преди битката на Куликово поле, манастирът бил превзет и разрушен от ордата на Мамай. Тяпка, вече беловлас старец, бил подложен на ужасни мъчения, но не издал къде е скрито богатството му.

    В интерес на истината, за неговото съкровище има и друга версия. Според нея в началото на XIV век московският княз Иван Калита изпратил в Златната орда болярин на име Тяпка с подаръци за хан Узбек. Но посланикът присвоил подаръците за хана и избягал с тях. После събрал отряд казаци, основал „засечен град“ на брега на Дон и се превърнал в страшилище за татарите, като ги нападал и освобождавал руските пленници.

    По-късно Тяпка и неговите хора приели монашество и основали малък манастир. През 1380 г. той бил разграбен от татарите, които бягали след поражението си на Куликово поле. Малко след това в манастира заживял отшелникът Пьотр. Богомолците носели богати подаръци, които монасите криели на потайно място. През 1542 г. манастирът бил отново нападнат от татари, но те не намерили съкровището.

    Днес се разказва, че в една пещера до близката река Тяпка, независимо кой от двамата – монахът или посланикът, е скрил бъчви със злато.

    Търсачите на съкровището открили пещерата и неведнъж влизали безрезултатно в нея. Но по едно време дъждовете започнали да нанасят пясък, дъното й се издигало нагоре, докато останат само тесен процеп. Ако сега някой прекалено смел иманяр влезе вътре, го обхваща непреодолим ужас. Струва му се, че е жив погребан, а каменните блокове ще го смажат – и в паниката си мисли само как да избяга от омагьосаната пещера.

    Така казашкото съкровище все още чака своя час.

    Съществувала ли е Великата китайска стена в древността?

    Според официалната историческа версия, строежът на Великата китайска стена, предназначена да защити страната от нападенията на номадските народи, започнал през ІІІ в. пр. Хр. по волята на легендарния император от династията Цин – Ши Хуанди, първият владетел, който обединил Китай в една държава.

    Смята се, че до наши дни са оцелели участъците от Великата стена, построени главно по време на династията Мин (1368-1644). Активният й строеж се разделя на 3 исторически периода: по времето на династията  Цин през ІІІ в. пр. Хр., династията Хан – ІІІ в. сл. Хр. и династията Мин (1368-1644).

    Така, по същество, под името „Великата китайска стена“ се обединяват поне 3 големи проекта в различни исторически епохи. Според някои експерти общата дължина на стените била не по-малко от 13 хиляди километра, а според други – „само“ 6 хиляди.

    С падането на династията Мин и установяването в Китай на манчжурската династия Цин (1644-1911 г.), строителните работи били прекратени. По този начин днес основно е съхранена онази стена, чието изграждане е завършено до средата на ХVІІ-ти век.

    Ясно е, че изграждането на такава грандиозна отбранителна структура изисквала мобилизацията на огромни материални и човешки ресурси от китайската държава. Историците твърдят, че с изграждането на Великата стена са били заети едновременно до 1 милион души, а строителството било придружено от чудовищни ​​човешки жертви (според други източници, били включени три милиона строители или половината от мъжкото население в древен Китай). И тук започват проблемите.

    Не е ясно какво, в крайна сметка, е окончателното значение на Великата стена. Китай не разполагал с необходимите военни сили не само да я отбранява, но дори просто да я контролира по цялото й протежение. Вероятно именно поради това обстоятелство, не се знае нищо конкретно за ролята на Великата стена в защитата на империята. Хрониките не споменават някакви сериозни военни действия, в които тя да е играла важна роля. Въпреки това, китайските владетели упорито изграждали тези стени в продължение на 2 хиляди години.

    Мнозина китаеведи опитват, но все още не могат да намерят рационално обяснение за мотивите на древните китайци относно този строеж. Най-екзотичната хипотеза твърди, че стената служела като крайна северна линия за експанзията на самите китайци. Тя трябвало да ги предпазва от сливане с варварите. Нейната роля била ясно да определи границите на китайската цивилизация, да насърчи спояването й в една империя, току-що съставена от различни разпокъсани царства. Тоест, тя защитавала не китайците от варварите – а варварите от китайците.

    Според повечето военни историци, това укрепление е просто абсурдно от чисто отбранителна гледна точка. Великата стена не може да се нарече дори просто неефективен крепостен обект, защото по тяхно мнение, е напълно безсмислена: тя минава по хребетите на трудно достъпни планини и хълмове. Но защо да се строи стена в планините, където не само номадите на своите коне, но дори обикновена пехота не може да премине заради пресечения и неудобен терен? Или стратезите на Поднебесната империя се страхували от атаките на диви алпинисти?

    Кулминацията на фантастичния абсурд е фактът, че стената на някои места дори се разклонява, образувайки напълно безсмислени възли и подобия на автомагистрални „детелини“. Но тогава, какво виждат туристите?

    Оказва се, че обикновено на туристите показват една от секциите на Великата стена, разположена на 60 километра северозападно от Пекин. Това е районът „Бадалин“, където дължината на стената е 50 километра. Там тя е в отлично състояние, което не е изненадващо – реконструкцията тук е извършена през 1950-те години. Всъщност, в този участък стената е построена наново, макар и, както твърдят, върху стари основи.

    Все пак, защо са построили Великата китайска стена в планините? Хората, които изпитват крайни съмнения въобще в нейното съществуване, твърдят, че за наблюдателя е трудно да установи дали руините на Великата стена наистина се простират на хиляди километри по планинските хребети, както заявява официалната история. Освен това, в планините е невъзможно да се установи колко стари са основите на стената. Там каменните структури не потъват в мека почва, затова е лесно съвсем нови структури да се представят за много древни.

    „Отрицателите“ на Великата китайска стена твърдят, че тя дори не е фалшифицирана. Според тях, може да се фалшифицира само нещо, което е съществувало в оригинал – например, банкноти или картини. Тоест, налице е оригиналът и вие можете да го копирате, както постъпват художниците-фалшификатори. Ако копието е направено добре, е трудно да се докаже, че това е фалшификат. А в случая с китайската стена според „отрицателите“ не може да се каже дори, че е фалшива. Защото в древността не е имало истинска стена.

    Според тях, това е някакво квази-историческо, митологично архитектурно творчество, по-голямата част от което никога не е съществувало. А в ново време е построен някакъв 50-километров участък до Пекин, предназначен за туристически разходки.

    Твърди се, че Великата китайска стена се била виждала от Космоса. Но факт е, че ако се вгледаме внимателно в това, което казват различни американски астронавти и руски космонавти, ще видим как повечето от тях заявяват, че никога не са я виждали, а други доста се колебаят дали са видели точно нея. Например, често я бъркат с някои реки.

    През октомври 2003 г. китайският космонавт Ян Ливей заяви, че не е успял да види стената от космоса. Европейската космическа агенция малко след това публикува снимки на Великата китайска стена от Космоса. Но само седмица по-късно агенцията призна, че е станала грешка, а фотографираният обект е река.

    Така, колкото и неочаквано да е за мнозина, въпросът си остава: „Съществувала ли е Великата китайска стена в древността?“

    Защо някои хора вярват, че шумерите са били посетени от извънземни?

    Преди гръцките и египетските богове, имало такива, почитани от шумерите в Месопотамия. Анунаките били главните божества, почитани от шумерите. Названието им идва от Ан – главния бог, който управлявал всички останали богове. Те били небесни божества, а според вавилонските митове имало 300 анунаки, пазители на небесата и 300 анунаки, пазители на подземния свят. Тези божества са описани и в „Епос за Гилгамеш“.

    И тук нещата стават наистина странни.

    Хората от Месопотамия и Шумер започнали да почитат детето на Ан – Енки. Преминаваме към 19 век, когато археолозите откриват хиляди вавилонски плочи с надписи. Колекцията била толкова огромна, че изследвания и преводи на плочите продължават да се извършват и до ден-днешен.

    Писателят Зекария Сичин пише книга, в която са включени преводи на 14 плочи, свързани с бог Енки. Наречена „Дванадесетата планета“, книгата на Сичин твърди, че шумерите вярвали, че анунаките са дошли от митична планета, наречена Нибиру.

    Според Сичин Нибиру обикаля около Слънцето за период от 3600 години. Когато в даден период от далечното минало, тя била близо до Земята, анунаките решили да посетят човечеството – преди около 450 000 години.

    И тогава се озовават в Шумер. Анунаки имали нужда от злато, за да поправят атмосферата на своята планета, но тъй като не можели да го добият сами, решили да създадат същества, наречени хора, които да извършат тази работа вместо тях.

    От книгата на Сичин са продадени милиони копия. Той, заедно с други автори като Ерих фон Деникен, Имануил Великовски и други, вярват, че древните текстове не са само митологични истории. И тримата мъже вярват, че вавилонските текстове са нещо като научни журнали. Вместо да гледат на анунаките като на митични богове, Сичин, Деникен и Великовски вярват, че те са били извънземни същества, които имали нужда от хората, за да поддържат собствената си цивилизация.

    Учени и историци категорично отхвърлят тази теория. Те твърдят, че вавилонските текстове са истории, написани от древни народи, които се опитвали по някакъв начин да си обяснят света около тях, за да открият смисъла му. Едно нещо обаче е сигурно – вавилонците са били много по-напреднали, отколкото историците и учените признават днес. Глинена плоча, открита през 2015 година ясно показва, че древните астрономи са правили изключително точни математически изчисления за орбита на Юпитер – 1400 години преди същите изчисления да бъдат направени от европейците.

    Но означава ли това, че шумерите са имали извънземни посетители, които са ги научили на напреднала математика и други науки? Дали древните цивилизации са имали достъп до напреднали технологии, които са им позволявали да извършат толкова прецизни и точни пресмятания?

    Историците биха казали, че древните народи са имали предостатъчно време, за да извършват своите математически изчисления. Математиците живеели в аграрни общества, които се молели за валежи, за да може растенията да растат. Вечер, те правели щателни наблюдения на небето, за да предсказват кога ще има валежи.

    Но защо древните култури са били толкова силно вманиачени в златото? Египтяните декорирали пирамидите със злато и погребвали фараоните си с него. Освен това вярвали, че кожата на боговете е направена от благородния метал.

    Златото е полезно и до ден-днешен. То намира важна употреба в електрониката, но освен там, 78% от златото се използва за производство на бижута. Древните народи не са знаели за полезните електрически свойства на метала. Дали анунаките са им казали за ползата от златото? Дали „небесните богове“ са имали нужда от метала, за да си осигурят мощ за своите собствени технологии?

    За съжаление това са въпроси без отговори. Най-важните от тях вероятно възникват заради липсата ни на информация относно древните народи. Малкото, което знаем за Шумер, идва от глинени плочи, написани на древен език, който никой не използва днес. Затова засега, единственото, което може да ни даде отговор на тези въпроси, е нашето собствено въображение.

    Хуан Понсе де Леон и фонтанът на младостта

    Хуан Понсе де Леон е роден в Испания през 1460 година в сравнително бедно, но благородно семейство. Той служи като паж в двора на Арагон, където придобива социални умения, изучава религия и военна тактика. В крайна сметка става войник и се сражава срещу маврите в Гранада. Понсе де Леон скоро придобива слава и богатство и участва във втората експедиция на Христофор Колумб през 1493.

    В началото на 1500-те години Понсе де Леон основава селища в Испаньола (днес Хаити и Доминиканска република), създава ферми и изгражда защити с надеждата да основе островна колония. Усилията му се отплащат и той се развива добре, отглеждайки и продавайки добитък на испанските търговци и мореплаватели. През 1504 Понсе де Леон е обявен за губернатор на източната част на страната. При връщането си в Испания той се жени за жена на име Леонора, която по-късно му ражда три деца.

    През 1508 се разпространяват слухове за наличие на злато в Пуерто Рико и Испанската корона изпраща Понсе де Леон да изследва острова. Той взема 50 души и един кораб и се отправя към мястото, което днес е Сан Хуан. Година по-късно се завръща в Испаньола със злато и много възможности пред себе си. Експедицията му е успешна и той е обявен за губернатор на Пуерто Рико.

    Испанската корона отново изпраща Понсе де Леон в Пуерто Рико, за да засели острова и да започне добив на злато. Той се отправя натам заедно със семейството си и точно както в Испаньола, изгражда селище, използвайки голям брой роби. Въпреки че повечето историци отбелязват, че Понсе де Леон не е използвал насилие срещу местните, общият ефект от поробването им и пренасянето на болести като едра шарка и морбили, оказва катастрофален ефект върху местното население.

    През 1512 крал Фернандо II изпраща Понсе де Леон в търсене на нови земи, с надеждата той да открие още злато и да разшири Испанската империя. Точно по това време Понсе де Леон научава за съществуването на карибски остров, наречен Бимини, за който се носело слухове, че има магически води, наречени „фонтан на младостта“.

    Макар че много историци посочват, че именно търсенето на „фонтана на младостта“ било мотивация за провеждането на експедицията, Понсе де Леон успява да сключи доста добра сделка с короната, за да започне търсенето. Било му обещано, че ще притежава изключителни права и ще бъде обявен за губернатор на всяка земя, на която стъпи. Днес някои смятат, че „фонтана на младостта“ изобщо не е бил включен в сделката между Понсе де Леон и  короната и че търсенето му е свързано с името на Понсе де Леон едва след неговата смърт.

    През март 1513 Понсе де Леон предвожда експедиция за своя сметка до Бимини, в която участвали три кораба и над 200 мъже. След месец той и хората му достигат до източния бряг на Флорида. Тъй като не знаел, че се намира в Северна Америка, Понсе де Леон решил, че е на друг остров. Той нарича района „Флорида“ („цветист“) на първо място заради буйната растителност и на второ място – защото го открива на Великден – празник, който испанците наричат Pascua Florida („празник на цветята“).

    Макар да се смята, че той е откривателят на Флорида, Понсе де Леон не е първият, достигнал до тези земи. Когато се връща в Пуерто Рико, той заварва истински хаос. Съседното племе е изгорило селището му и убило мнозина от жителите. Собствената му къща е разрушена, а семейството му едва е успяло да се спаси от гибел.

    През февруари 1521 Понсе де Леон напуска Пуерто Рико за втора експедиция до Флорида. Липсва подробна информация, но някои записки твърдят, че подготовката за пътуването била твърде лоша. Той и хората му пристигат в западната част на Флорида, където били нападнати от Калуса – големи индиански племена, населявали Флорида. Понсе де Леон бил ранен, вероятно от стрела с отрова. Връща се в Куба, където умира през юли 1521.

    Понсе де Леон завинаги ще остане свързан с „фонтана на младостта“, макар че няма данни той да го е търсил умишлено. Макар да признава за съществуването на мита в мемоарите си, той е бил прекалено практичен човек, за да губи времето си в търсене на фантазии, вместо да гради състоянието си.

    7 факта за акулите чук

    Открити са най-малко 10 вида от тях

    Експертите са идентифицирали 10 вида акули от тяхното семейство (макар че е възможно да съществуват повече). Девет от тях принадлежат към рода „Sphyrna” (гръцката дума за чук), а десетата е единствен член на своя род – „Eusphyra”. Те се различават и по размерите си – по-малките видове достигат до 1 – 1.5 метра дължина, а големите като Гигантската акула чук може да достигне до над 5 метра дължина и 450 килограма. Средните по размер акули чук са с 3 – 4 метра дължина и тежат около 230 килограма.

    Някои са застрашени

    Три вида акули чук са изложени на висок риск от изчезване – Гигантската акула чук, Eusphyra blochii, чиято популация е намаляла с 50% през последните 42 години и Раковинена риба чук, която през 2014 година става първата акула, която някога е получавала защита от Закона за застрашените видове на САЩ.

    Изглежда, че са се развили сравнително скоро

    През 2010 година генетици от Университета в Колорадо сравняват ДНК проби от 8 вида акули чук в опит да очертаят еволюционното развитие на семейството. Резултатите посочват, че акулите чук са започнали да се диверсифицират преди около 20 милиона години. Данните от вкаменелостите разкриват, че акулите съществуват от около 420 милиона години – така че ако учените от Университета в Колорадо са прави, то акулите чук са относително нови на световната природна сцена.

    Акулите чук са уникални същества

    Техните дълги и плоски глави с форма на чук, се наричат „cephalofolis” и никое друго същество на Земята няма глава, подобна на тази.

    Гигантската акула чук обича да плува настрани

    Обикновената акула има 8 перки. Вероятно най-разпознаваемата от тях е така наречената гръбна перка, която позволява на акулата да остане балансирана, докато плува. При повечето акули гръдните перки са по-големи от гръбната, но при Гигантската акула чук е обратното. И това оказва огромен ефект върху начина, по който животното плува. През 2016 година бе проведено проучване със специални камери, които следяха движенията на 5 Гигантски акули чук. През 90% от времето животните плуват на една страна – обикновено под ъгъл от 50 до 75 градуса. Експертите смятат, че по този начин те плуват много по-ефективно, защото когато са на една страна, тяхната гръдна перка играе ролята на гръбна.

    Един от видовете се храни с морска трева

    Sphyrna tiburo е малка акула чук, която обитава топли води. Ловува раци и скариди, но много често се храни и с морска трева. Скорошно проучване, при което е изследвано стомашното съдържание на акулите, установява, че 62% от него е морска трева. Проблемът обаче е, че когато се хранят с нея, акулите трупат килограми. Анализът на изпражненията им показва, че те усвояват само половината количество от тревата, която са изяли. Учените не са сигурни дали акулите са принудени да се хранят с нея или я поглъщат случайно, докато ловуват малки животни. Така или иначе, акулата Sphyrna tiburo е единствената всеядна акула, известна на учените.

    Имат по-добро зрение от останалите акули

    През 2009 година биологът Мишел Маккомб и екипът ѝ изследват акули от вида Sphyrna tiburo, Eusphyra blochii и Раковинена риба чук, за да сравнят зрението им с това на останалите акули. Те прикрепят записващи устройства точно под очите на акулите и наблюдават движенията им. Учените откриват, че зрителното поле на акулите чук е до три пъти по-високо, отколкото при останалите акули. Това означава, че те имат по-добро усещане за дълбочина в сравнение с другите. За съжаление обаче, това предимство има и своите недостатъци. Тъй като очите на акулите чук са разположени на голямо разстояние едно от друго, животните имат огромно „сляпо“ място между очите.

    Веднъж акула от рода Sphyrna tiburo ражда сама

    През 2011 година акулата от рода Sphyrna tiburo, намираща се в зоопарка в Омаха, ражда напълно сама. Това е истинска изненада за персонала на зоопарка, защото всички акули там били женски и през последните 3 години не е имало мъжки индивид. В началото те решават, че майката е съхранявала сперма, тъй като много животински видове съхраняват сперматозоиди в продължение на години, преди да ги използват за оплождане. Но след проведените тестове се оказва, че новородената акула няма бащинска ДНК – майката го е възпроизвела чрез собствените си яйцеклетки – феномен, който е известен като партеногенеза. Никога досега подобно размножаване не е било документирано при акули.

    10 неща, изобретени от жени

    Хартиената торбичка

    Хартиените торбички се появяват, когато Маргарет Найт – работничка в памучна фабрика, изобретява машина, с която да ги произвежда, през 1868. Дотогава те изглеждали повече като пликове.

    Кевларът

    Лекият и добре разтеглив кевлар, който е 5 пъти по-здрав от стомана, ще поеме куршума вместо вас. Химикът Стефани Куолек го създава случайно, докато се опитва да усъвършенства гумите за автомобили през 1966.

    Педалът на кошчето за боклук

    Лилиан Джилбрет подобрява няколко съществуващи вече изобретения. В началото на 1900-те тя създава рафтовете на вратата на хладилника, прави отварачката за консерви по-лесна за употреба и измисля педала на кошчетата за боклук.

    „Монополи“

    Елизабет Маги създава играта „The Landlord’s Game”, за да разпространи икономическата теория на политика Хенри Джордж – учейки играчите за несправедливостта при присвояването на земя, недостатъците на отдаването под наем и необходимостта от данъци за собствениците на земя. Маги патентова играта през 1904 година. 30 години по-късно мъж на име Чарлз Дароу променя дизайна и продава играта с ново име – „Монополи“.

    Чистачките

    Шофьорите били скептично настроени, когато Мари Андерсън създава първите чистачки през 1903. Но до 1920 година чистачките на автомобилите се използвали от почти всеки шофьор. „Cadillac” е първата компания, която започва да ги поставя на всеки модел автомобил и много други скоро последвали примера ѝ.

    Съдомиялната машина

    Патентована през 1886 година, първата съдомиялна машина комбинира високо водно налягане, колело и поставки за съдове. Създателката ѝ Джоузефин Кокран никога не я използвала сама, но машината улеснила живота на нейните прислужници.

    Коректор

    В дните преди компютрите секретарката Бет Греъм използвала бяла темперна боя, за да поправи грешките, които правела при писане. Тя прекарала години в усъвършенстване на формулата, преди да патентова коректора през 1958. „Gillette” купува компанията на Греъм през 1979 за 47.5 милиона долара.

    Морската сигнализация

    Комуникацията между корабите в миналото била ограничена до употреба на флагове и фенери. Марта Костън не изобретила сигналите сама – тя открила тетрадка с плановете им, която принадлежала на починалия ѝ съпруг. Решената вдовица прекарала 10 години, през които, с помощта на химици и пиротехници, превърнала идеята на съпруга си в реалност.

    Каишките за кучета, които се отпускат и прибират

    Нюйоркчанката Мари Дилейни патентова първата такава каишка през 1908 година. Тя се отпуска контролирано и същевременно дава малко по-голяма свобода на домашния любимец.

    Падащото легло

    Падащото легло на Сара Гууд не само успява да ѝ осигури пространство в помещението. През 1885 нейното то я превръща в първата афроамериканка в Америка, която е патентовала свое изобретение.

     

     

    „Кулите на мълчанието“ – където мъртвите са оставяни на милостта на лешоядите

    Зороастризмът е една от най-древните религии. Създадена е през около 2000 г.пр.н.е и е била официална религия на предислямските империи на западна Азия. Днес се практикува от около 3 милиона души – най-често в Индия и Иран.

    Някои историци вярват, че зороастризмът е повлиял на някои от основните религии, включително юдаизма, християнството и исляма. Но много от аспектите на зороастризма все още остават загадка за съвременния западен свят.

    Една от най-любопитните традиции в тази религия са ритуалите по погребването на мъртвите, което включва употребата на така наречените „Кули на мълчанието“ („dakhma”). Последователите на зороастризма вярват, че телата на мъртвите са нечисти, защото точно преди смъртта им в тях се вселяват демони. Според тях четирите елемента – огън, вода, земя и въздух са свещени и не бива да бъдат замърсявани с разлагането на телата на загиналите. Затова мъртвите трябва да бъдат пречистени, преди да им бъде позволено да преминат в задгробния живот.

    „Кулите на мълчанието“ са места, служещи за извършването на този процес по пречистване. Те представляват изолирани цилиндрични сгради, върху които се поставят телата на мъртвите, за да бъдат изложени на въздействието на природата. Обикновено телата се разлагали от слънцето и били изяждани от лешояди. След това костите, които оставали, били подлагани в нещо като кладенец в центъра на кулата, където сухият климат ги превръща в прах.

    Освен всичко друго, ритуалът бил считан и за последен акт на човешка самоотверженост и милосърдие, тъй като труповете били доброволно предавани на птиците и се превръщали в тяхна храна.

    В съвременния ирански зороастризъм този ритуал е забранен, защото днес е считан за страховит и ужасяващ. Той бил заменен от обичайното погребение или кремация и иранските кули на мълчанието вече не се употребяват. Вместо това, те служат като паметници на изчезналите традиции. Въпреки това, в Индия тази практика все още се провежда и кулите са използвани за истинската им цел.

    Заради разширяването на индийските градски райони обаче, които се уголемяват бързо и безпрепятствено, някои от кулите в момента са разположени в гъсто населени райони и често единственото, което ги дели от жилищата на хората, са малки градинки. Това представлява голям проблем за индийското правителство и най-вероятно ритуалът ще бъде забранен през следващите няколко години.

    Ако това действително се случи, Кулите на мълчанието ще се превърнат в безмълвен свидетел на забравена традиция, датираща от древни времена и която е съхранила в себе си една от най-ранните концепции на религията.

    Албърт Пиърпойнт – наследственият палач

    „Днес в урока ще пишем есе на тема „Какъв искам да стана, когато порасна „, казал учителят в местно училище в малък град в Западен Йоркшир. И започнал да следи учениците, дали няма да преписват. Много момчета започнали да шепнат и да мислят какво да пишат. Но не и малкият Албърт. Той пишел като пишеща машина. Момчето знаело точно какъв ще бъде след десет години. Учителят се приближил до усърдния ученик, погледнал през рамото му и се ужасил. В тетрадката,  с четлив почерк, било написано: „Когато порасна, със сигурност ще стана държавен палач.“ – „Каква лудост” – помислил си учителят, без да вярва на очите си. За момчето нямало нищо по-логично от това да продължи работата на баща си и чичо си.

    Искам да бъда палач!

    Тъмните нюанси на плавателния съд, наречен мечта, Албърт извадил от дневниците на чичо си. Докато Том Пиърпойнт бил по бизнес дела, лелята на момчето му позволила да чете записките му, съдържащи подробни отчети за извършените от него екзекуции. Когато се върнал от пребивавенето при леля си след лятната ваканция, Албърт все още бил под впечатленията на прочетеното.

    Бащата на Албърт, бившият касапин Хенри, също работел на бесилката в продължение на около 10 години, но със сина си, разбира се, не споделял как е преминал денят му. По едно време той любезно предложил услугите си на Министерството на вътрешните работи. И скоро се превърнал в главен екзекутор на Великобритания, като също така убедил брат си Том да се присъедини към семейния бизнес.

    Албърт Пиърпойнт

    Семейният бизнес

    Пиърпойнт младши, уверен, че за работата по призвание му е малко рано, работил в компания, а след това дори опитал дузина различни специалности. Но през цялото това време желанието му да продължи семейните традиции било много силно. И празнувайки своята 26-годишнина, той се обърнал с писмена молба към Комисията по затворите и им предложил услугите си като асистент на чичо си Том Пиърпойнт, който му казал, че неговият помощник ще се пенсионира. Няколко дни по-късно дошъл отговор, че понастоящем нямат свободни работни места. И все пак, след няколко месеца дългоочакваната покана за интервю дошла от затвора в Манчестър.

    Палач… Пред очите се появява огромен, груб човечец в червени чорапи, кожена престилка и черна маска, въоръжен с огромна брадва. Невисокият, кръглолицев, плешив Албърт по нищо не се свързвал с това описание. Той носел костюми, пушел пури и се държал като истински денди – никога не са го виждал без вратовръзка. Освен това бил душата на компанията – през уикендите много обичал шегите, ходел с приятели на футболни мачове и пеел песни в кръчмата.

    След като получил дългоочакваната работа, Албърт започнал да ухажва Ани Флетчър – продавачка на лавка за тютюн, където той често се отбивал. Скоро палачът станал щастлив съпруг. Ани подозирала какво прави, но чакала дълго, докато той не й казал всичко. Албърт не се страхувал, че тя ще го разлюби като узнае за шокиращата му професия, но ревностно съблюдавал професионалния кодекс. Професията го задължавала: по това време за инквизитори назначавали хора надеждни, балансирани и способни да пазят тайна. Правилата казвали, че палачът трябва: „да не привлича вниманието, когато влиза и излиза от затвора; поведението и начинът му на живот трябва да останат почтени и сдържани, той не трябва да разказва на никого подробности за задълженията си. “

    Образцов работник

    Ани не знаела какво върши съпругът й вечер, затваряйки се в спалнята. Той внимателно проучвал всеки случай на осъденото лице, което трябвало да обеси: неговата височина, тегло, и въз основа на тези данни, до милиметър изчислявал дължината на въжето. Често наблюдавал осъдените през шпионка и дори спал в съседна на престъпника килия. Алберт знаел ритуала наизуст: на сутринта той ще отиде при осъдения, ще го докосне леко по рамото и ще каже тихо: „Всичко ще бъде наред, ела с мен“, и ще го отведе в съседната килия, където всичко е готово за наказанието.

    Пиърпойнт, както и много от колегите му, се опитал да намали времето за изпълнение на присъдата до минимум, за да не измъчват дълго осъдения. Той твърдял, че е в състояние да намали целия процес до 15 секунди.

    Щастливи заедно

    Големият брой екзекуции през следвоенните години дали на Албърт оборотен капитал. Излизайки в пенсия, той открил в Манчестър кръчма, наречена „Помогнете на бедния човек“, по-късно преименувана в „Роза и корона“. Щастливите съпрузи –  палачът и продавачката – посрещали мнозина.

    У дома или в кръчмата, с племенниците и със съседските деца, Пиърпойнт бил щастлив и весел. Само с близки приятели Албърт понякога споделял спомени.

    Часът на смъртта си, известният палач посрещнал с достойнство. Той починал тихо в съня си през 1992 г. на възраст от 87 години, в старчески дом, където прекарал последните четири години от живота си.