Още
    Начало Блог Страница 125

    Как една прословута кражба довежда до откриването на 6 фалшиви картини „Мона Лиза“

    „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи без съмнение е една от най-известните картини от Ренесанса. Гордостта на Лувъра в днешно време е трудно да бъде разгледана от близо, заради предпазните мерки на музея. Макар че можете да огледате от близо друга картина на да Винчи – „Света Анна с мадоната и младенеца“, ще се почувствате късметлия ако успеете да зърнете „Мона Лиза“ добре заради тълпата от хора, която обикновено се събира около това произведение на изкуството. Благодарение на електронни защити и постоянната охрана, кражбата на „Мона Лиза“ е почти немислима.

    На 22.08.1911 година обаче, ужасени служители на музея съобщават, че „Мона Лиза“ не е на мястото си. Лувърът веднага е затворен и претърсен моментално (рамката на картината е открита на стълбището), а пристанищата и източната граница на Франция са затворени, за да може да се претърсят всички пътуващи. За съжаление от всичко това няма никаква полза. Единственото, което се случва на този етап, е възникването на слухове – „Мона Лиза“ била в Русия, в Бронкс или дори в дома на банкера Джон Морган.

    Две години по-късно „Мона Лиза“ е открита, след като един търговец на картини се свързва с Лувъра с твърдението, че картината му е била предложена от самия крадец. По-късно се оказва, че крадецът е бил Винченцо Перуджия – италиански артист, който работел в музея по програма за защита на много от шедьоврите, изложени в музея.

    Съществуват две възможни истории около това какво е казал Перуджия на полицаите. Първата е, че рано сутринта на 21.08.1911 – ден, в който музеят бил затворен за посетители, той влиза преоблечен като работник. Взема „Мона Лиза“ от стената, вади я от рамката, обвива я в работното си манто и я изнася под мишница. Другата версия е, че Перуджия се е крил в музея през нощта и на следващия ден е извършил кражбата.

    Мотивите на крадеца били доста странни. Той съобщава на полицаите, че е искал да върне „Мона Лиза“ в Италия – страната ѝ на произход, вярвайки, че картината е била открадната от Наполеон. Но в каквото и да е вярвал Перуджия, той очевидно не е знаел цялата истина, тъй като самият Леонардо да Винчи носи недовършената все още картина във Франция, когато отива там по покана на френския крал Франсоа I. След смъртта на Леонардо да Винчи, картината е законно закупена за кралската колекция.

    Затова не е учудващо, че в статия от 1932 година на журналиста Карл Декър, поместена в „Saturday Evening Post”, цялата ситуация е описана по доста по-различен начин. Според Декър аржентинец на име Едуардо де Валфиерно споделил с него, че именно той е ръководил кражбата на „Мона Лиза“, извършена от Перуджия. Планът на Валфиерно бил доста сложен и включвал наемане на умел фалшификатор, който може да възпроизведе всяка открадната картина – дори „Мона Лиза“. Валфиерно не само продавал фалшификати, той ги използвал, за да увеличи доверието на потенциалните купувачи, че ще получат истинското произведение след кражбата.

    Измамникът отивал с бъдещия купувач в художествена галерия, където подканвал жертвата да отбележи с някакъв символ гърба на картината, която искал да притежава. Този трик вероятно се осъществявал чрез тайно поставяне на копието зад реалната картина. Той бил толкова ефективен, че по този начин измамникът успял да продаде копия на „Мона Лиза“ цели шест пъти.

    И така, когато оригиналът бил върнат в Лувъра, всички купувачи на Валфиерно смятали, че изложената в музея картина е копие – но никой нямал нищо против това.

    Колосите на Мемнон

    Колосите на Мемном са две статуи, изобразяващи Аменхотеп III (1386 – 1353 г.пр.н.е) от 18-тата династия на Египет. Те са разположени западно от днешния град Луксор и са насочени на изток към река Нил. Статуите изобразяват седналия цар на трон, украсен с орнаменти като образа на неговата майка, съпругата му и бог Хапи – три фигури, символизиращи прераждането. Колосите на Мемном са високи 18 метра и всяка от тях тежи 720 тона – и двете са издълбани от по един цял каменен блок.

    Колосите на Мемном са нещо като пазители на погребалния комплекс на Аменхотеп III, който някога се е намирал непосредствено зад тях. Земетресения, наводнения и древната практика да се употребяват по-стари паметници и сгради като ресурсен материал за изграждане на нови структури, допринасят за разрушаването на огромния комплекс. Днес от него е останало твърде малко – само двете колосални статуи, които някога са стояли на портите му.

    Името на статуите идва от героя от древногръцката митология Мемнон, който се притекъл на помощ на троянците по време на Троянската война, но е убит от Ахил. Неговата смелост и уменията му в битка го превръщат в герой. Туристите, виждайки впечатляващите фигури, ги свързали с легендата за Мемном, вместо с Аменхотеп III – връзка, която е предложена и от египетския историк Манетон от 3 век, който твърдял, че Мемнон и Аменхотеп III са една и съща личност.

    Гръцките писатели често наричали целия комплекс Memnomium и той често е свързван с магии и загадъчност, тъй като някои хора твърдели, че чуват звуци, идващи от една от статуите, които били интерпретирани като пророчества.

    Аменхотеп III и величието на Египет

    Аменхотеп III живял по време на Новото царство в Египет ( 1570 – 1069 г.пр.н.е) – период, през който страната имала слава, богатство и мощ. Баща му, Тутмос IV, завещал на сина си успешна и стабилна империя, притежаваща големи богатства и новият цар използвал това разумно. Аменхотеп III бил само на 12 години, когато наследява трона и се жени за Tiye – момиче на 11 години, произхождащо от престижно семейство. Тя получава титлата Велика кралска съпруга – чест, която не получила дори майката на Аменхотеп III. Това спечелило на царя и царицата още по-голяма власт.

    Аменхотеп III

    В съответствие с традициите на могъщите фараони, Аменхотеп III почти незабавно се залавя с осъществяването на големи строителни проекти в цял Египет. Той си представял Египет като прекрасна земя, която щяла да оставя чувство на страхопочитание у всеки, а 250-те сгради, храмове и статуи, които щял да изгради щели да свидетелстват както за неговия успех, така и за този на страната. Дворецът му на западния бряг на Нил в близост до Тива, се разполагал на над 30 хектара земя и включвал просторни апартаменти, конферентни зали, тронна и приемна зала, фестивална зала, библиотеки, градини, складови помещения, кухни и храм на бог Амон.

    Аменхотеп III изградил толкова много паметници, храмове и други сгради, че по-късно египтолозите му приписват изключително дълъг период на управление, тъй като им изглеждало невъзможно един цар да разполага с толкова много ресурси, за да изгради всичко това за по-малко от 100 години. Аменхотеп III разбира се царувал много по-малко, но управлението му било изключително ефективно.

    Той бил майстор на дипломацията и много други страни имали дългове към него като по този начин, Аменхотеп III се уверявал, че са склонни да се подчиняват на желанията у. Щедростта му към приятелски настроените царе била известна и той имал изключително печеливши отношения с близките народи, които пълнели съкровищницата на Египет. Аменхотеп III успял дори да запази честта на египетските жени като отказвал да ги изпраща в чужди страни, където да стават съпруги на чужди управници, твърдейки, че никоя дъщеря на Египет не е била изпращана в друга земя и това никога няма да се случи. Някои народи не били съгласни с тази практика, но по този начин Аменхотеп III показвал, че се придържа към традициите и културните ценности, което му спечелва огромно уважение.

    Погребалният комплекс на Аменхотеп III

    Погребалният комплекс на Аменхотеп III бил по-голям и по-величествен от всичко друго, построено в Египет до тогава. По време на изграждането му бил по-великолепен дори от храма в Карнак. Той се разполагал на 35 хектара земя и включвал многобройни помещения, зали и галерии, за които се смята, че  отразявали Египетския рай.

    Пазителите на портите

    Статуите са направени от единични каменни блокове, добивани или от района на Мемфис на север или от района на Асуан на юг. Ако са добивани от север, това означава, че е трябвало да бъдат транспортирани от 645 километра разстояние, а ако са добивани от юг – от разстояние 238 километра. До ден-днешен не е известно как тези огромни каменни блокове са били пренасяни от такова голямо разстояние.

    Макар че днес са полуразрушени, Колосите на Мемнон са представлявали величествено изображение на царя-бог Аменхотеп III. В продължение на векове той е бил обожествяван и почитан като бог.

    Изкуството в Древен Египет било създавано, за да бъде и функционално и Колосите не са изключение. Статуите служели не само като пазители на комплекса, но и позволявали на царя да се „свърже“ с тях и да получи сила и издръжливост чрез тях. Те били считани за домове за душата на починалия цар за времето, когато посещава земята и трябвало до тях да се поставя храна и вода. Колосите се смятали за нещо повече от обикновени каменни образи, особено след като един от тях започнал да „пее“.

    Гръцкият историк Страбон бил първият, който пише, че е чул странен звук, който той окачествява като „пеене“. Той твърди, че след земетресение една от статуите започнала да издава звук, но не бил сигурен от коя част идвал той. Много други след Страбон потвърждават думите му. Хора от различни социални класи и поклонници на различни религии отивали до мястото, за да зададат въпрос и да се помолят за отговор от боговете. Това продължава докато не отива римския император Септимий Север, който не чул никакъв звук от статуите. Надявайки се да омилостиви боговете, той поправил северната статуя и след това „пеенето“ спряло напълно.

    5 мистериозни древни изображения, свързани с извънземни цивилизации

    Изображенията от Вал Камоника, Италия

    Тези древни петроглифи са на повече от 10 000 години и изобразяват две хуманоидни същества с нещо като защитен костюм, приличащ на съвременните костюми, използвани от астронавтите. В ръцете си съществата държат инструменти, а главите им са доста малки спрямо останалата част от тялото им.

    Петроглифите от Вал Камоника представляват огромна колекция от изображения, в които има над 200 000 различни фигури и символи. Голяма част от тях изобразяват ежедневни сцени от живота на хората и животните, както и ритуали, но при някои изглежда няма логика и не е установено значението им. Тъй като са много стари изображения, съществуват множество теории за това, което символизират, но при всички случаи е неоспоримо, че тези образи са изключително необичайни.

    Изображенията на Анунаки от шумерите

    Шумерите са една от най-ранните цивилизации. Те са първите хора, които развили различни технологии като колелото, имали познания по геометрия, математика, астрономия и имали писменост. Анунаки са описвани от шумерите като същества, дошли на земята от небесата и били почитани като богове. Описвани са като хуманоиди с глави на влечуги или птици.

    Напредналите технологичните познания на шумерите, съчетани с историите за силни и странни небесни същества, които се спускали от небето, довеждат до възникването на различни теории относно произхода на Анунаки. Много хора смятат, че те са извънземна раса, посетила земята, която споделяла знанията си с шумерите.

    Необикновените изображения на Анунаки допълнително подхранват тези теории. Дали извънземна раса наистина е съдействала и насочвала напредъка на шумерите? Или историите за Анунаки са само част от древната им религия? Тези въпроси остават без отговори, но едно нещо е сигурно – шумерите са били изключително напреднали за времето си и оказват безценен принос за развитието на човечеството.

    Пещерните изображения в Тасили

    Тасили е планинска верига в Алжир, а невероятните изображения, открити там, показват хуманоидни фигури, носещи костюми и каски, наподобяващи тези на астронавтите. Рисунките са на около 10 000 години, когато регионът е бил плодороден, а не пустинен. Голяма част от изображенията показват ежедневни сцени, диви животни, растения и ловци, което доказва, че през древността районът е бил много по-различен в сравнение с днес.

    Сред сцените от ежедневието на народа има изрисувани същества с гигантски размери и деформирани или странно изглеждащи глави, които не приличат на човешки. Някои фигури изглежда имат антена, излизаща от шлемовете им, а при други няколко души са заобиколили един от гигантите като знак на поклонничество.

    Тези необичайни изображения карат мнозина да смятат, че създателите им са записвали посещения на извънземни. Скептиците са убедени, че странните фигури са богове, но дали тези извънземни не са били почитани като богове от хората или са плод на тяхното въображение?

    Дърворезбата на догоните

    Догоните са народ, обитаващ Мали. Някои от техните дървени произведения изобразяват хуманоиди без нос, с рибешки очи и деформирани глави. В митологията им има описания на извънземна раса, известна като Nommo, която се спуснала на земята чрез големи лодки и която споделила знанията си с догоните. Извънземните твърдели, че са произлезли от водна планета, намираща се в близост до звездата Сириус.

    Това, което прави историята зашеметяваща е, че Сириус не може да бъде видяна с невъоръжено око и е официално открита през 19 век. Артефактите на догоните са много по-стари и те имали изключителни познания за Сириус относно нейната плътност и големина – знания, които просто не би трябвало да притежават.

    Догоните твърдят, че извънземните са им предали своите знания за Сириус, както и че са ги научили на ковачество. Те много приличали на риби, а догоните и ден-днешен си правят татуировки и изострят зъбите си, за да приличат повече на своите извънземни учители.

    Всичко това може да е измислица на догоните, но техните истории, татуировки и дърворезбата им все още вълнуват въображението на мнозина.

    Петроглифите Уонджина, Австралия

    Петроглифите са на над 4000 години и са създадени от древните народи на западна Австралия. Според тяхната митология Уонджина били същества, които идват от небето и създават Земята и нейните обитатели. Те прекарвали времето си тук в преподаване и споделяне на знанията си с хората, след което се връщали на небето. От земята те се виждали като движещи се нощни светлини, които наблюдавали създаденото от тях.

    Все пак, някои от тези същества останали на земята и изрисували своите образи върху пещерите, а когато времето им да умрат настъпило, те влезли в едно езеро. На рисунките са изобразени същества с бели лица, големи черни очи, без усти. Древните народи вярвали, че съществата били толкова силни и влиятелни, че не се нуждаели от реч. Освен това, те носели нещо като шлем или ореол.

    Интересно е защо тези фигури са изрисувани с бяла кожа, при положение, че през онзи период всички хора там са били тъмнокожи. Защо очите и носовете им са толкова странни? Очевидно е, че не представляват човешки фигури, но дали изобразяват извънземни същества?

    Вече можете да запазите място в първия хотел в космоса

    Търсите екзотична дестинация с гледка към звездите? Ако сте готови да почакате още няколко години, ще можете да отседнете в „Aurora Station” – луксозен хотел в космоса, който предприемачът Орион Спан планира да отвори за посетители през 2022 година.

    Това ще е първата космическа станция, която ще играе ролята на хотел. Основният корпус ще е с дължина от 13 метра и ширина 4 метра, но ще има възможност по-късно да бъдат добавяни още части, където да отсядат повече гости.

    За да посети „Aurora” лично, всеки гост трябва да премине успешно през 3-месечна тренировъчна програма. Тя включва онлайн курс, лекции в тренировъчния център на Орион Спан в Хюстън, Тексас и финална подготовка в самата космическа станция.

    Орион Спан и колегите му твърдят, че посетителите ще могат да „се насладят на веселието при нулева гравитация, да наблюдават северното и южното сияние през множеството прозорци, да се извисят над родните си места, да вземат участие в изследователски експерименти като отглеждане на храна (която ще могат да вземат със себе си у дома като най-добрия сувенир), да изпитат виртуална реалност, както и да поддържат връзка с любимите си хора у дома чрез високоскоростен безжичен интернет достъп.“

    В компактния хотел ще има място за четирима пътници и двама професионалисти, а престоят на гостите ще продължи 12 дни. Както се досещате цените също ще са космически – всеки от посетителите ще бъде таксуван по 9.5 милиона долара или около 791 666 долара за нощувка.

    „Ние не продаваме еквивалент на преживяване от типа „Хей, хайде да идем на плажа“. Ние продаваме усещането да бъдеш астронавт“ – твърдят от компанията.

    За Ангкор Ват са използвани повече камъни, отколкото за всички Египетски пирамиди взети заедно

    Разглеждайки някои от най-великите структури, създадени от човешка ръка, обикновено се натъкваме на невероятни факти за тях. Два примера: първо, Версайските градини, които в даден период от историята консумирали повече вода на ден, отколкото цял Париж и второ – въпреки невероятните технологии, с които разполагаме днес, Саграда Фамилия в Барселона, която все още не е завършена, а строителството ѝ е започнато през 1882 година.

    Подобни чудеса се превръщат в символи не само на градовете, в които се намират, но и в символ на цялата нация. Случаят с Ангкор Ват не е по-различен. Човек се омайва от почти всеки аспект на монумента, а фактите около изграждането му са наистина впечатляващи.

    Превъзходна илюстрация на класическата кхмерска архитектура, още откакто е видян за първи път от западните туристи през 16 и 17 век, Ангкор Ват е източник на очарование и страхопочитание. Първоначално е функционирал като хиндуистки храм, в който се е отдавала почит на бог Вишну по време на Кхмерската империя, но до края на 12 век, Ангкор Ват се превръща във велик будистки храм.

    До 12 век архитектите на Кхмерската империя са имали достатъчно познания, за да използват (при това изключително добре) пясъчник. Такива блокове формират частите от Ангкор Ват, които могат да бъдат наблюдавани отвън. Латеритът не бил използван като основен строителен материал, но се използвал в скритите конструкции или вътрешните стени на архитектурното чудо.

    Важен въпрос е как тези два различни материала са свързани помежду си. Естествени смоли или гасена вар вероятно са едни от най-приемливите отговори на въпроса. Въпреки това, всеки, който е видял храма, е съгласен, че той „постига класическо съвършенство“, както казва архитектът Maurice Glaize. В неговите очи Ангкор Ват е „произведение на властта, единственото и стила“.

    И докато всички са заинтригувани от това как са построени Египетските пирамиди, също толкова учудващо е как древните архитекти от Кхмерската империя са изградили Ангкор Ват. Камъните, изграждащи храма, са били поставени плътно един от друг без употреба на слепващи материали. Те са толкова плътно поставени един до друг, че понякога дори не се вижда къде свършва единия и започва другия камък.

    Впечатляващ е фактът, че Ангкор Ват е изграден от най-малко 5 до 10 милиона блока пясъчници. Максималното тегло на един такъв блок е около 1.5 тона. Цифрите говорят сами по себе си, защото това означава, че са употребени камъни много повече от тези, употребени за всички Египетски пирамиди взети заедно. Освен това, целият обект заема по-голяма площ от площта, на която се разполага Париж.

    Освен това, ако за Египетските пирамиди е използван варовик, който се намирал в непосредствена близост до тях, то Ангкор ват е изграден от пясъчници, които се намират далеч в планините. Пясъчниците е трябвало да бъдат транспортирани от около 40 километра разстояние.

    Друг още по-интересен факт е, че върху всички стълбове, прегради, дори покривите на Ангкор Ват са издълбани различни изображения. Можете да срещнете необичайни и митични същества като еднорози, грифони, крилати дракони, дърпащи колесници и други. Някои рисунки изобразяват воини, които следват лидера си, възкачен на слон или танцуващи божествени жени с необичайни прически.

    Експерти като Роджър Хопкинс и Марк Ленър са провеждали експерименти, с които да демонстрират усилията, необходими за изграждането на Ангкор Ват. При един от експериментите били необходими 12 каменоделци и около 22 дни работа, за да бъдат получени 400 тона камък (доста малко количество в сравнение с това, което е било необходимо на хората, изградили храма). Но това не е било единственото предизвикателство. Била е необходима работна сила и за транспортирането на материалите, умения за издълбаването на изображенията и стотици години, за да бъде изграден целият храм в цялото му величие.

    Банкерите на Троцки

    След Февруарската революция през 1917 г. в Русия започнали да се завръщат политическите емигранти, които по-рано били избягали в чужбина. Сред тях бил Лев Давидович Троцки, главният организатор и вдъхновител на т. нар. „Велика октомврийска социалистическа революция“.

    За мнозина историци материалният просперитет на този революционер остава загадка. Той никога не изпитвал финансови затруднения.

    През 1917 г. Троцки пътувал с парахода „Кристияния“ от Ню Йорк за Русия, където току-що била извършена Февруарската революция. В пристанището на канадския град Халифакс Троцки бил задържан от местните власти по подозрение за пропаганда в полза на Германия. При обиска намерили у него 10 хиляди долара (по днешен курс около 300 хиляди). Канадската полиция била озадачена, защото самият Лев Давидович уверявал, че за няколко години в САЩ бил припечелил не повече от 310 долара. Канадците обаче не успели да разнищят тази история, защото администрацията на тогавашния американски президент Удроу Уилсън настояла да освободят Троцки.

    Това изглеждало твърде странно: капиталистическите „акули“, срещу които Троцки се обявявал и искал „световна революция“, настоявали да му се осигури чист път! На канадците нищо не им оставало, освен да се подчинят на искането на могъщия си съсед.

    Тази история била разследвана отново през 1919 г. на заседание на специална сенатска комисия, която проучвала болшевишката дейност в Америка. Сенаторите изяснили, че Троцки не само изнесъл много пари от САЩ, но и превел в шведска банка големи средства, които се харчели за комунистическа пропаганда в Русия и за въоръжаване на Червената армия. Обаче това разследване също било прекратено под натиска на президентската администрация…

    В бившите архиви на ЦК на КПСС наскоро е открит доклад на агент на френското военно разузнаване. Докладът бил прехванат от съветските специални служби в началото на 1930-те години. Този агент съобщава на своите шефове, че Троцки в далечно Мексико получава редовни парични преводи в размер от 1000 до 2000 хиляди долара месечно. Френското разузнаване проследило целия път на тези пари. Крайните изпращачи били мощни американски банкови институции – First National Bank, National City Bank и Guaranty Trust Bank. Французите направили логичния извод: някои много влиятелни хора от САЩ плащали на Троцки за извършена работа. Интересно, каква ли била тази „работа“?

    В края на ХІХ-ти век водещата роля във финансовия свят се поела от големи банкови обединения, концентрирани в Ню Йорк,на известната улица „Уолстрийт“. Те завладявали една след друга не само чисто финансови структури, но и цели индустрии. Според мнозина американски историци, именно тогава банкерите стигнали до идеята да контролират света, като започнат да унищожават национални икономики и цели държави.

    Лев Давидович Троцки

    В тези планове голяма роля била отредена на завладяването на колосалните руски суровини. Но руските царе явно нямали желание да се вслушат в желанията на международните финансови магнати. Император Николай II издал указ, според който на чуждите капитал било разрешено да влизат свободно в Русия – но износът на суровини и печалби бил ограничен до 12,8%. Резултатът бил, че Русия получила огромни финансови средства и започнало бурно развитие на икономиката.

    Английският експерт Едуард Торн написал през 1913 г .: „Ако западните държави не успеят да сдържат Русия, след 1930 г. тя няма да има съперници. Европа и САЩ ще бъдат на колене пред този суровинен гигант“.

    Не е странно, че при това положение банкерите от „Уолстрийт“ насочили вниманието си към разрушаването на Русия. Известният банкер, управител на банковата къща Kuhn Loeb & Co – Якоб Шифт, директно призовал: „Да поставим Русия на колене!“

    Така, в касите на всевъзможни руски революционери – от терористите на организацията „Народна воля“ до есерите и болшевиките, потекли огромни средства. Самият Шифт се похвалил през 1930-те години, че лично платил 20 милиона долара (днешни около 600 милиона) за тази „свещена кауза“.

    Троцки бил забелязан от уолстрийстките банкери още по време на Първата руска революция от 1905 г. Именно оттогава той вече никога не изпитвал финансови притеснения. Банкерите не го забравили и след като Троцки и „другарите“ му взели властта. Директорът на Федералната резервна банка в Ню Йорк Уилям Томпсън лично внесъл в касата на болшевиките 1 милион долара през 1919 г. – точно по времето на развихрения болшевишки „червен терор“ с всичките му зверски жестокости и нечовешки последици.

    Докато бил на власт, в рамките на „Новата икономическа политика“ (НЕП) Троцки дал на американски компании правото на неограничена експлоатация на суровините от Кавказ – главно манган и нефт. През 10-те години на НЕП-а (от 1921 до 1931) американците годишно изнасяли до 90% от всички добивани полезни изкопаеми и получавали печалби от много милиарди долари.

    Но американските банкери ударили големия джакпот, като овладели финансовата политика на болшевиките. В Международния отдел на Държавната банка на СССР – „Госбанк“, под влиянието на Троцки влезли такива американски банки като Guaranty Trust Bank, Kuhn Loeb & Co, Chase National и др. – които преди това финансирали „Великата октомврийска социлаистическа революция“. Всъщност, тези банки управлявали всички чуждестранни парични операции на съветското правителство. Печалбата тогава била такава, че водещите банки на САЩ до ден-днешен (да повторим: до ден-днешен!) отказват да предоставят информация за доходите си през 1920-те години. Американците си върнали с огромни лихви разходите за революцията и лично за Троцки.

    Те не забравили Лев Давидович и след като Сталин го изгонил от СССР. Но явно той вече им били в тежест. Пък и можел да проговори – а връзката с „комунистически революционер“ се смятала за крайно неприлична на Запад .

    Може би затова охраната на вилата в Мексико „пропуснала“ да забележи съветския агент Рамон Меркадер, който през 1940 г. влязъл при Троцки с алпийски пикел под шлифера…

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Червените масони

    Операция “Патица” – убийството на Лев Троцки

    5 от най-откачените владетели на Китай

    Цин Шъхуан

    Цин Шъхуан е основател на династията Цин, който обединявайки Китай, се превръща в първия император на династията през 221 г.пр.н.е. Цин Шъхуан бил амбициозен владетел, но именно амбициите му му изиграват лоша шега. Желанието му за безсмъртие, което в началото изглеждало доста невинно, в крайна сметка се превръща в негова мания. Според историка Сима Циен, Цин Шъхуан изпращал хора в търсене на всевъзможни „билки за вечен живот“.

    Императорът дори поглъщал малки дози живак от време на време, вярвайки че това ще удължи живота му. По ирония на съдбата именно „еликсира на живота“ го убива и то в ранна възраст – на 39 години. Той умира от натравяне с живак по време на една от обиколките си в империята, които имали за цел да покажат силата му. Страхувайки се от това, което може да случи, когато народът узнае за гибелта на императора, неговите служители връщат трупа му Сиенян, като предварително го обгръщат в мъртва риба, надявайки се че миризмата на рибата ще прикрие миризмата на гниене.

    Тогон Темур

    Тогон Темур става десети император от династията Юен, когато е само на 13-годишна възраст. Като владетел на Китай до 1368, Темур живее в особено бурно време от историята на страната. Една от кризите, пред които империята се изправя, е наводнение, което довежда до глад и преселване, както и до необходимостта на многобройна работна ръка, за да бъдат поправени щетите.

    Но докато народът се труди, Темур построил огромна лодка за разходки в езерото в двора си и изследвал мистериите на Тибетската тантра заедно с най-близките си прислужници. Той проявявал огромен интерес към магичното и изградил дворец дълбоко в Забранения град, където да практикува магиите далеч от тежкото положение на своя народ. Там императорът се занимавал с оргии и екзотични танци, в които според някои историци, вземали участие млади момчета и момичета от страната.

    Междувременно извън Забранения град възмущението на народа продължавало да расте и хората организирали бунтове. Към края на управлението му дори собственият му син искал да го свали от власт.

    Император Wenxuan

    Той управлявал от 550-559 година и обичал да сваля дрехите си – освен в моментите, когато обожавал да се облича като варварин с типичната прическа и пояс. Според историка Сима Гуанг, императорът често се напивал и излизал по улиците напълно гол – дори в най-студеното време. Понякога пеел и танцувал и не носел нищо друго освен тежък грим. Това звучи откачено, но било и много опасно. Веднъж Wenxuan  попитал една жена по улицата какво мисли за императора и когато тя отвърнала, че го смята за луд, той отрязал главата ѝ. Всъщност той толкова често убивал хора, че всеки път когато се напиел, неговите приближени го отвеждали при осъдените затворници, които да убива, вместо да посяга на невинни хора.

    Фу Шенг

    Днес Фу Шенг е запомнен като „едноокия тиран“. Дори като момче неговият темперамент бил непредсказуем – и това всъщност е причината, поради която изгубва окото си. В началото той бил сляп с едното око и когато чичо му го попитал дали когато плаче и от двете му очи се стичат сълзи, Фу Шенг пробол сляпото си око – като доказателство, че може да плаче и с двете. По време на двегодишното му управление, императорът непрестанно показвал неувереността си. Всеки, който използвал думи като „липса“, „по-малко“, „без“ и така нататък веднага бил убиван. Фу Шенг дори убива своя лекар, който му предписал „малко“ женшен и ангелика.

    Сън Хао

    В началото управлението на Сън Хао започнало добре. Той намалил глада като предоставял на хората храна от държавната житница и позволил на наложниците на двореца да се омъжват за когото поискат. С течение на времето обаче, той си спечелва репутация на кръвожаден и непредсказуем владетел.

    Всеки, който отказвал да пие с него, бил убиван за това, че е обидил императора. По време на един от неговите всеизвестни пирове, императорът обезглавил човек, заради това, че се е преструвал, че е пиян.

    Лола Монтес – фаталната жена

    Танцьорката и авантюристка Лола Монтес е родена през 1821 година. Тази жена помита цяла Европа и дори Америка, като тайфун, носейки смърт и проблеми на тези, които са били влюбени в нея.

    Лола Монтес не обичала никого и нищо освен парите. В своите мемоари тя пише за себе си: „Лола взима всичко, каквото поиска“.

    Лола Монтес, портрет от Йозеф Карл Щилер в двореца Нимфенбург – Уикипедия

    Излишното момиче

    Въпреки фамилното й име, тя няма нищо общо с Испания. Тя била ирландка, дъщеря на ханджия и офицер. И името й било Елиза Розана Гилбърт.

    Страстта към парите наследила от майка си, която била ужасно щастлива да научи, че съпругът е бил прехвърлен на работа в Индия. Но след по-малко от месец живот в колонията, господин Гилбърт починал от холера.

    Любящата майка скоро се омъжила за началника на починалия си съпруг. А дъщеря си изпратила в Европа. Там тя първо живяла със своите роднини, а после – в пансион. Предателството на майката дълбоко наранило душата на детето. Елиза станала агресивна, алчна, жестока и абсолютно неспособна да обича.

    Природата я надарила с ярка източна красота и грация. Тя осъзнала рано: пътят към славата и богатството преминава през леглото.

    За първи път Елиза се омъжила на 16-годишна възраст – като майка си, за офицер, млад лейтенант на име Томас Джеймс. И младото семейство скоро се оттеглило в Индия.

    Изтокът разочаровал новоизлюпената г-жа Джеймс. Тя умирала от топлината и скуката, слушайки глупави разговори и гарнизонни клюки. Скучният живот на съпругата на офицера накарал Елиза да намери пътя си в живота. Започнала да учи индийски танци. И показала изключителни способности.

    Скоро получила възможност да се прибере в родината си и с радост се възползвала. На кораба тя се озовала в една каюта с млад лорд. С него тя продължила отношенията си и в Европа. Съпругът разбрал за похождението й и изпратил документ за развод.

    След като съпругът развързал ръцете й, Елиза вече ясно видяла своята „професионална перспектива“. Тя отишла в Севиля, където една стара циганка и преподавала испански танци. Тя напомняла на старата жена за дъщеря й Долорес, която накратко наричали Лола. Фамилното име Монтес момичето взело произволно.

    Европейска слава

    През 1843 г. мнимата дъщеря на Средиземноморието танцувала на сцената на Лондонския кралски театър. Публиката се радвала да види красавицата, която се представила в изключително смели дрехи. В танца Монтес показала краката си и разкрила рамене. Всичко вървяло гладко, докато някой от публиката не извикал: „Тя не е испанка! Това е Елиза Джеймс! Аз я познавам!

    След като този интерес към красивата „испанка“ започнал да отслабва, деловата Лола решила да отиде на континента. В Париж преживяла кратка романтична връзка с композитора и пианист Ференц Лист. Той бързо се разделил с нея – страстните нощи го изчерпвали толкова много, че временно загубил способността си да пише и изпълнява музика. Тук трябва да се отбележи, че божественият Ференц лесно избягал: страстната „испанка“ не му създала никакви проблеми. Останалите мъже в живота й платили висока цена за общуването с нея.

    А Монтес летяла нависоко. Във Франция нейните танци не били популярни. Пресата се нахвърлила на самозванката. Кампанията срещу нея била водена от известният журналист Александър Дюжарье. Той бил този, който Лола избрала за жертва. Тя направила конна обиколкка по крайбрежна алея в Люксембургската градина и пред очите му паднала от коня. Галантният Дюжарье се втурнал да я спасява. Така влязъл в мрежата на изкусителката. Критикът Жан де Бовалон, който се опитал да отвори очите на Александър, че красавицата има паралелни връзки и с други мъже, бил призован на дуел, по време на който Дюжарье умира.

    През 1846 г. Лола пристигнала в Мюнхен. Но там нейните танци се смятали за твърде откровени и й било забранено да играе в театри. Тя отишла да се оплаче направо на краля на Бавария, Лудвиг I. Този възрастен човек живеел отделно от съпругата си и мечтаел за любов от дълго време. Той бил впечатлен, когато видял в една от стаите красива жена. Монтес вдигнала красивото си лице към краля … Говорили часове. От този ден владетелят сякаш полудял.

    Лола се разхождала из Мюнхен с цигара в уста и с камшик. Никоя от нейните публични изяви не можела да мине без скандал или сбиване. Освен това, тя настоявала  целият кабинет на министрите да я посещава веднъж седмично.

    Монахарът дал на Лола титлата графиня Ландсфелд. Министрите издали ултиматум: или те, или Монтес. Кралят уволнил целия  кабинет. В страната започнали размирици. През 1848 г. тълпата заобиколила двореца на Лола. Тя отишла на балкона, полуоблечена и влязла в разправия с бунтовниците. Само намесата на краля спряла сбиването. След това Монтес била депортирана от Бавария. Кралят изчезнал в планинския си замък, като в крайна сметка престанал да управлява страната. Животът му станал зависим от кореспонденция с танцьорката и прехвърлянето на големи суми пари „за живот“ на красавицата. В един момент Лола се опитала да измъкне голяма сума пари за писмата на краля до нея. Но след това – един единствен път в живота си – тя почувствала угризения и върнала на възрастния любовник писмата му даром.

    Лола Монтес, от Southworth & Hawes (1851) – Уикипедия

    Турнета в чужбина

    Монтес продължила обиколките си из леглата на различни мъже. Сега съпругът й бил богат наследник – Джордж Хилд. Но минало по-малко от една година, когато се разбрало, че първият й брак не е разтрогнат окончателно.

    Следващият й любовник, няколко години след раздялата си с Монтес, се разорил и самоубил.

    Когато страстната „испанка“, носеща само неприятности, разбрала, че в Европа всичко й е дошло до гуша, тя тръгнала да завладява Новия свят.

    В САЩ изкуството на танцьорката не било оценено. Но Лола сериозно се страхувала за своята безопасност: на нейните концерти присъствал охранител с оръжие. Имало опасения, че простолюдието, което приемало танците на Лола за стриптийз, ще се втурне на сцената …

    Лола решила напълно да вкуси американския живот – тя се преместила на западния бряг. В Сан Франциско успяла да се омъжи пак. Бракът бил кратък. Съпругът на Лола след раздялата с нея много бързо се пропил и умрял от цироза на черния дроб.

    Последният любовник на Монтес също умрял, удавен по време на корабокрушение …

    В САЩ Лола Монтес, някогашната млада, талантлива и богата танцьорка похарчила всичките си пари от представления и от любовници. Така че, едва успяла да си вземе квартира в бедната част на Ню Йорк. Зимата на 1861 г. в Ню Йорк се оказала ветровита и студена. Лола нямала пари за отопление. Простудила се и умряла през януари от пневмония.

    Империята Гупта

    Империята Гупта се простирала в северната, централната и южната част на Индия през периоа 320 – 550 г. Периодът отбелязва постиженията на империята в областта на изкуствата, архитектурата, науката, религията и философията. Чандрагупта I започва разширяването на империята Гупта и много скоро се утвърждава като нейният първи пълновластен владетел.

    Владетелите на империята Гупта се научили да използват и поддържат кавалерия и по този начин Чандрагупта I ефективно използвал силната си армия. Чрез брака си с принцеса Кумарадеви, той получава собственост върху мини с желязна руда. Металургията вече била в сравнително напреднал стадий и кованото желязо се използвало не само във вътрешността на страната, но се превърнало и във важна стока за търговия. Предполага се, че към края на царуването на Чандрагупта I границите на империята стигали до Аллахабад.

    Първородният син на Чандрагупта I – Самудрагупта наследява трона от баща си. Той имал огромни военни познания и успял да разшири империята още повече. По време на неговото царуване Гупта се простирала от Хималаите на север до реките Кришна и Годавари на юг, както и от град Балх в Афганистан на запад до река Брахмапутра на изток.

    Изображение върху монета на Самудрагупта

    Самудрагупта гледал винаги да изпълнява задълженията си на владетел и внимателно изпълнявал написаното в „Arthashastra” – книга от индийския преподавател и философ Чанакя, в която има ясни икономически, социални и политически указания за това как една монархия трябва да бъде управлявана. Самудрагупта дарява огромни суми в развитието на образоването, а самият той бил поет и музикант.

    След него обаче империята губи своята сила, заради грешките при управлението на най-големия син на Самудрагупта – Рамагупта. Рамагупта бил победен от скитския цар на Матхура. Но скитският цар, освен че се интересувал от империята, проявявал интерес и към кралицата Друвадеви. За да поддържа мир, Рамагупта отстъпил съпругата си на своя опонент. Тогава по-малкият му брат Чандрагупта II заедно с няколко от своите помощници, се дегизира и отива при врага. Той спасява кралица Друвадеви и убива скитския цар. След като кралицата публично осъжда съпруга си Рамагупта за поведението му, Чандрагупта II го убива и се жени за спасената кралица.

    Изображение върху монета на Чандрагупта II

    Чандрагупта II също бил обичан владетел, силен лидер и умел воин. Той успява да разшири империята, която вече достигала до Арабско море. За да съумее да управлява империята по-ефективно, той установява втора столица в Ужаин. Освен това, развил търговията и се превърнал в покровител на изкуствата и културата. Империята Гупта достига върха на своя разцвет по време на управлението на Чандрагупта II.

    Владетелите на Гупта знаели много добре как да поддържат империята си. Макар че самите те изповядвали вайшнавизма (клон на индуизма, характеризиращ се с почитане на бог Вишну), те били толерантни към хората, които изповядвали будизма и джайнизма. Будистките манастири дори получавали дарения от владетелите.

    Санскритският бил основният език, който се използвал в империята и употребата му достигнала нови висоти. Писателят Калидаса създава някои от най-известните си книги и пиеси, поетът Харишена също твори през този период, Варучи, Баудхаяна, Ишвар Кришна и Бхартрихари допринасят както за езикознанието и философията, така и за развитието на науката. Лекарите извършвали хирургически операции и създавали лекарства срещу заразни болести. Народът бил окуражаван да изучава литература, водене на дебати, музика и рисуване.

    След смъртта на Чандрагупта II, неговият син Кумарагупта I управлява империята успешно. Той получил помощ от своя син Скандрагупта, който всъщност се оказал последния владетел на империята Гупта. Скандрагупта бил велик учен и мъдър владетел, но за съжаление това били последните славни дни на империята. След неговата смърт започнали вътрешни конфликти. Владетелите нямали възможностите на по-ранните управници и не успели да се справят с управлението на толкова голямо царство. Империята често била нападана от хуни и други народи, което малко по малко влошава изцяло икономическото ѝ благосъстояние.

     

    Източник: ancient.eu

    10 факта за Космоса

    Ако крещиш в Космоса, няма да чуеш гласа си!

    Звукът, който чуваме, е вибрацията на въздуха, т.нар. звукови вълни. В Космоса няма въздух, което означава, че не може да има звукови вълни. В същото време,  радиовълните и светлинните вълни се разпространяват лесно в космическото пространство, което е разбираемо – за тях не е нужен въздух.

    Защо космическото пространство е тъмно?

    В Космоса светлината е толкова малко, че човешкото око не може да я види.

    Колко боклук е оставило човечеството в Космоса?

    Около 500 хиляди обекта се въртят в орбитата на Земята. Повечето от тях са изпратени в орбита от хората (стари сателити и т.н.) и впоследствие са оставени в Космоса.

    Кога космонавтите носят памперси?

    Те ги носят, но не през цялото време, а само когато ситуацията изисква да бъдат в космическите костюми – по време на излитане, кацане или работа в Космоса. Тази селективност не е изненадваща, тъй като памперсът е задължителна част от скафандъра.

    Кога ще дойде Халеевата комета?

    През 2061 година. Интересното е, че Марк Твен е роден през 1835 г., годината, когато кометата прелетяла край Земята. Веднъж той казал: „Дойдох с тази комета и след една година тя отново ще се появи в небето и аз ще си отида заедно с нея.“ Така и станало.

    Има ли планета Нибиру?

    Многократно сме чували теория за някаква мистериозна планета Нибиру. Това звучи малко налудничаво, но учените откриха доказателства за съществуването на друга планета, която е още по-далеч от Слънцето, отколкото Плутон. Приблизителното време, за което планетата прави пълна обиколка около Слънцето, е 10 хиляди години.

    Вярно ли е, че без космически скафандър кръвта може да закипи в Космоса?

    Колкото по-ниско е налягането, толкова по-ниска е температурата на кипене. По този начин, с оглед на ниското налягане, температурата на нашето тяло ще бъде достатъчна, за да накара кръвта да заври в Космоса.

    Каква е температурата в космическото пространство?

    Колкото по-близо до звездите (като Слънцето), толкова по-висока температура. Колкото по-далеч – толкова е по-студено. Например: температурата на повърхността на космическата станция варира в зависимост от това дали тя е на слънчевата или на сенчестата страна. Температурата на повърхността на станцията откъм слънчевата страна е 121 ° C, а на сенчестата -157 ° С.

    Как наистина изглежда галактиката?

    Уви, не като на снимките. По-точно не съвсем така. Факт е, че тези невероятни снимки на нашата Вселена са направени с помощта на апаратура, която е чувствителна към инфрачервената и ултравиолетовата радиация. За съжаление, очите ни едва ли виждат цялата тази красота. Просто се примирете: сега фотошопът се използва за всичко.

    Колко далече от Слънцето е най-близката звезда?

    Проксима Кентавър се намира на около 4,22 светлинни години разстояние от Земята. За да си представите по някакъв начин това разстояние, нека предположим, че Слънцето и Проксима Кентавър се свиват до размерите на грейпфрут. Така че, дори при този вариант, между тях ще има около 4000 километра.

    Бел Гънес – най-известната серийна убийца в Америка

    Бел Гънес израства в бедно семейство от малкото норвежко градче Селбу. Както много други, Бел емигрира в САЩ в търсене на американската мечта. Тя я намира в Чикаго, когато открива най-остроумния начин за печелене на пари – чрез измами със застраховки.

    За хората извън обкръжението на Бел, нейният живот бил сполетян от множество трагедии. Имотите, които притежавала, мистериозно се запалвали, а близките ѝ умирали един по един. Всъщност Бел една от най-известните жени серийни убийци и е свързана с общо 40 убийства, жертвите сред които са нейните съпрузи и дори деца.

    Склонността на Бел към убийствата започва малко след като се омъжва за първия си съпруг Мадс Соренсън през 1893. Двамата отварят сладкарница и заедно имат 4 деца – Карълайн, Аксел, Мъртъл и Луси, и едно осиновено дете – Джини.

    Със съпруг, деца и бизнес, който да развива, Бел имала множество причини да използва услугите на застрахователите. Първоначално бизнесът ѝ се провалил, а малко след това две от децата ѝ загиват от колит. Интересното е обаче, че колитът и отравянето със стрихнин имат почти еднакви симптоми, но тогава никой не предполага, че има възможност децата да са били отровени.

    Бел Гънес

    Мотивирана от алчността си, Гънес става още по-смела. През 1900 първият ѝ съпруг умира, а Бел получава парите от застраховката му живот. Първият лекар, който изследва тялото на починалия, констатира, че той е бил отровен със стрихнин, но след това лекарят на Бел заявява, че мъжът ѝ е починал от сърдечна недостатъчност.

    След тези ужасяващи събития Бел взема трите си живи деца и заедно се преместват в Индиана, където през 1901 тя купува ферма. За съжаление обаче, скоро след това във фермата избухва пожар и Бел отново получава парите от застраховката ѝ.

    На 1.04.1902 Бел сключва брак с Питър Гънес – вдовец и месар. Той има две дъщери, от които Бел веднага решила, че ще спечели пари. Малко след сватбата една от дъщерите на Питър умира при доста мистериозни обстоятелства, затова той изпраща другата си дъщеря при роднини. Тя е единственото дете, оцеляло от съжителството си с Бел.

    Оказало се, че Питър също е трябвало да замине с дъщеря си, защото през декември същата година той също умира – след като, според думите на Бел, месомелачката паднала от шкаф в кухнята точно върху главата му. Този път наистина били открити следи от стрихнин, но нямало други сигурни доказателства, че Бел е отровила съпруга си. Освен това, тя плачела с крокодилски сълзи по време на погребението. Въпреки това, тя прибрала парите от застраховката на починалия и шест месеца по-късно родила сина му Филип Гънес.

    За да не буди повече подозрения, Бел решава да пусне обява за мъже, които да ѝ помагат във фермата. Много хора пътували до там, за да не се върнат обратно никога повече. В писмата си Бел лесно ги убеждавала да вземат със себе си пари и да не казват на никого къде отиват. Мъжете купували „дялове“ от фермата, внасяйки парите директно в банковата сметка на Бел. Когато транзакцията била осъществена, тя или ги отравяла или ги нападала с месомелачката.

    В утрото на 28.04.1908 във фермата на Бел избухва пожар. Пожарникарите откриват три детски тела – на Луси, Мъртъл и Филип, както и тяло на възрастна жена  – Бел Гънес. Първоначално властите смятат, че Бел е била убита. Но няколко дни по-късно при тях се появява мъж на име Ейса, който търсел брат си Андрю. Ейса бил сигурен, че Бел е убила брат му и настоявал властите да направят щателно проучване на фермата.

    Следователите откриват общо 11 тела, заровени под свинарника. Едно от тях било на осиновената от Бел дъщеря Джини, която била обявена за издирване още през 1906 година.

    Интересното е, че след този случай, възникват теории за това, че Бел всъщност е жива и е инсценирала собствената си смърт. През 1931 жена на име Естер Карлсън умира в Лос Анджелис, докато чака процеса си по обвинениe в отравяне на човек. Тя приличала на Бел Гънес и била на същата възраст, но нищо не е доказано със сигурност.

    Кавалерията на партите – предшественик на европейските рицари

    Около началото на новата ера най-могъщият противник на Рим била Партия.

    Двете армии – римската и партската, били структурирани по съвсем различен начин. Римляните създали легиона, който представлявал пехотна организация с най-голяма гъвкавост по онова време, стандартно наброяващ 5 хиляди бойци. Легионът не притежавал огромната тежест и сила на прочутата гръко-македонска фаланга. Но фалангата действала добре само на открити и равни места, където маневрирала като едно сплотено цяло – а различните кохорти в легиона можели да се отделят и съединяват отново без никаква вреда за себе си. Легионите се сблъсквали в няколко сражения с фаланги – и винаги гъвкавостта на легиона побеждавала грубата тежест на фаланга.

    Партите, от друга страна, заложили на кавалерията и я издигнали на качествено ново ниво. Конете на иранските племена били най-добрите в света, а партските ездачи ги владеели виртуозно. Те използвали тактиката „удари и бягай“, доведена до съвършенство. Конниците внезапно връхлитали върху неподготвения враг, свършвали смъртоносната си работа и изчезвали, за да ударят някъде другаде.

    Когато партите бързо се оттегляли и врагът се спускал да ги преследва, обхванат от безсилен гняв заради светкавичната атака, конниците по сигнал се обръщали в седлата си и изстрелвали облак стрели „през рамо“. Тези „партски стрели“ често причинявали повече загуби сред противниците, отколкото самата атака.

    Освен това, партите за пръв път създали тежко въоръжената бронирана кавалерия. Това били катафрактите (на гръцки: „напълно прикрити“). Тези конници били изцяло облечени в дълги плетени ризници, а техните коне понякога също били защитени. За да носят цялата тази тежест, конете трябвало да са големи и мускулести. Партите разполагали с такива породи, за разлика от повечето свои врагове.

    Тежката конница не се придвижвала бързо, но това и не й се налагало. Тя нападала вражеския фронт като гръмовна конска фаланга с насочени тежки копия. Или, въоръжена с лъкове, поразявала от разстояние вражеските линии, като била почти неуязвима за ответен обстрел.

    партски катафракт – на кон и на камила

    източник на снимката: abritvs.com

    Тежките партски кавалеристи предизвикали такъв ужас, че се превърнали в символ на страшни воини. В библейската книга „Апокалипсис“ (Откровение на св. Йоан Богослов), например, прочутите т. нар. „Четирима конници на Апокалипсиса“ се олицетворяват от образите на страховити партски кавалеристи.

    Разбира се, много неща зависели от способностите и вдъхновението на пълководците. Римските военачалници и преди това се били сблъсквали с нови и непознати оръжия и начини за водене на бойни действия. Те успели да обезвредят бойните слонове на Ханибал, без да имат свои собствени; построили кораби и попълнили екипажите им с неопитни бойци, но това не им попречило да победят силната морска държава Картаген. Обаче срещу партите нямали късмет.

    Победителят на Спартак – Марк Лициний Крас, воювал като по учебник. Затова и не се справил със задачата да се приспособи към неочакваните промени, които му поднесла войната срещу Партия.

    През 53 г. пр. Хр. армията на Крас прекосила спокойно Ефрат. Той с готовност се съгласил да последва някакъв арабин, който му предложил да го преведе през Месопотамия до място, където римляните можели да изненадат партската армия и да я унищожат.

    Арабинът действително завел римляните при партската войска, недалеч от крепостта Кара. Проблемът бил, че той се оказал агент на партите – които били напълно готови за сражението.

    От своята позиция римляните виждали само малка част от партската армия, затова смело се спуснали напред, като искрено вярвали, че са изненадали врага си. Но когато битката започнала, партите захвърлили плащовете си и се оказало, че това са страшните катафракти.

    Преди римляните да осъзнаят, че са ги въвлекли в решаващо сражение, забръмчали тетивите на партските лъкове и легионерите започнали да падат един след друг. В отчаянието си Крас заповядал на собствената си кавалерия под командата на сина му Публий да прогони партите. Римската конница започнала атака, а партите веднага се отдръпнали, стреляйки през рамо.

    Леко въоръжените и по-бързи римляни вече ги настигали – когато разбрали, че насреща им е доста по-голяма партска армия. Освен тежката конница, тя имала и своя собствена лека кавалерия, далеч по-многобройна и силна от римската.

    Обградените римски конници били избити. Публий Крас също загинал, партите отрязали главата му и я набучили на копие. След което, партската кавалерия се престроила и нападнала римляните, вдигайки високо главата на Публий като знаме. Римляните паднали духом, но Крас се държал достойно и извикал: „Тази загуба е моя, не ваша!“ Римляните започнали мащабно отстъпление. След няколко дни бил убит и самия Крас.

    Благодарение на победата при Кара, Партия застанала в зенита на славата си. Тя не само се защитила против Рим, но заела и важна посредническа позиция между Рим и друга велика империя – Китай; позиция, която била много печеливша.

    Карта на Партското царство около 60 година пр.н.е. Източник: Уикипедия

    От чисто военна гледна точка битката при Кара доказала, че тежката бронирана кавалерия може да удържи победа над непобедимите дотогава римски легиони. Това се превърнало в своеобразен знак на съдбата. Варварските племена постепенно усвоявали новата победоносна тактика. И когато три века по-късно готите и хуните нахлули в Римската империя, това вече били огромни конни маси, които залели континента и постепенно положили основите на новата западна цивилизация.

    Тежко въоръженият конник, целия в броня, бил един от характерните образи символи на тази цивилизация. А като начин на воюване, умения и въоръжение европейският рицар води началото си именно от бронираните конници на древните парти – катафрактите.

    Рицарите се отказали само от един елемент в това въоръжение – лъка. Те смятали за по-достойно да погледнеш отблизо врага си в очите, вместо да го убиеш от разстояние.