Търсене
Още
    Начало Блог Страница 129

    Седемте бога на щастието

    Ива Великова
    -
    1
    Седемте бога на щастието

    В японския фолклор „Shichifukujin” са Седемте бога на щастието – Ебису, Дайкоку, Бентен, Бишамон, Фукурокужу, Джуроджин и Хотей. Макар че заедно седемте бога символизират щастието, отделно всеки от тях има свои характеристики и особености.

    Ебису

    Ебису е шинтоистки бог на работата/професията и по-специално на рибарите и търговците. Обикновено е изобразяван с традиционно японско облекло и шапка. Той има внушителна фигура, големи уши и държи въдица в дясната си ръка, докато в лявата държи прясно уловена риба. Вероятно заради успешния улов, той винаги е усмихнат. По традиция 20 октомври е денят, в който се почита бог Ебису.

    Дайкоку

    Дайкоку е богът на богатството и просперитета, патрон на фермерите и лидерът на Седемте бога на щастието. В дясната си ръка той носи чука на богатството, благодарение на който може да сбъдва желания, а под мишница е нарамил огромна торба съкровища. Дайкоку е с тъмна кожа и обикновено е изобразяван седнал върху два чувала с ориз. Точно както Ебису, той има внушителна фигура и големи уши. Асоциира се с индуския бог Шива и будисткия бог Махакала.

    Бентен

    Бентен е единствената жена богиня сред Седемте бога на щастието. Тя е богинята на любовта и мисълта. Обикновено е изобразявана свирейки на „biwa” – музикално средство, подобно на лютня и възкачена на дракон, за когото, според някои легенди, се омъжва, за да прекрати нападението му над японския остров Еношима. Нейният специален вестоносец е бяла змия и Бентен често е свързвана с морето, където се намират много от светилищата, свързани с нея. За будистите тя е символ на богатството, литературата, музиката и е въплъщение на женствеността.

    Бишамон

    Бишамон е богът на щастието и войната. Той е патрон на войниците и защитник на праведните. Изобразяван е облечен в китайска броня и с копие в лявата си ръка. В дясната си ръка богът държи миниатюра на пагода, която се свързва с богатство и съкровища.

    Фукурокужу

    На японски името му означава щастие (fuku), богатство (roku) и дълголетие (ju). Фукурокужу е бог на мъдростта и дълголетието. Според легендите някога той е бил смъртен и е живял като даоистки мъдрец. За него се смята, че има силата да възкресява мъртвите. Изобразяван е с високо чело, но нисък на ръст и обикновено е в компанията на щъркел или жерав.

    Джуроджин

    Джуроджин също е бог на дълголетието и мъдростта, но е изобразяван с елен и дълга пръчка в тъка, към която е прикрепен свитък, в който е изписана цялата мъдрост на света. Точно както Фукурокужу, той също е бил смъртен някога и е бил мъдрец. Изобразяван е като белобрад старец, който носи шапка.

    Хотей

    Хотей символизира пестеливостта и филантропията. Той е богът, който е представен в най-необичайна светлина – дебел, плешив, с голям корем и големи, подути уши. Въпреки това, Хотей винаги се шегува и често е заобиколен от деца и поради тази причина изглежда най-щастлив сред седемте бога. Името му на китайски означава „Смеещият се Буда“.

    Седемте бога на щастието са популярни герои в множество японски народни песни, изображения, както и в театъра. Те често притежават предмети с магически свойства като шапка, която прави човека невидим или чанта, която никога не е празна. Дори днес все още се вярва, че рисунки на боговете носят късмет и техните изображения често се поставят в магазини и ресторанти.

    Психологически ефекти, които ни подтикват да вземаме грешни решения

    Ива Великова
    -
    0
    Психологически ефекти, които ни подтикват да вземаме грешни решения

    Ефектът на неопределеността

    Ефектът на неопределеността е феномен, който влияе върху нашите способности да вземаме решения, базиращи се на това какъв ще е ефектът от тях. Ако пред нас стоят две възможности и ние знаем какъв ще е ефектът от едната, но нямаме представа какъв ще е ефектът от другата, много от нас биха избрали първата възможност, независимо колко положителен ефект ще има от втората.

    Именно това ни кара да се страхуваме да поемаме рискове. Ако например сме решили да инвестираме на фондовата борса, повечето от нас биха инвестирали в нещо вече познато, вместо в нова технология, която не знаем дали ще се окаже успешна.

    Ефектът „ИКЕА“

    Баба ви е ушила пуловер за Коледа, но когато го отворите, не реагирате по начина, по който тя е очаквала – това е така наречения ефект „ИКЕА“. Той се получава, защото всеки от нас цени най-много това, което е създал с двете си ръце и не вижда неговите недостатъци. Обикновено ценим тези ръчно направени неща много повече от професионално изработените. Самото създаване на нещо не включва единствено любов, то е демонстрация на нашите способности и умения. Ефектът „ИКЕА“ възниква доста често и при идеи. Точно затова началникът ви няма да приеме идеята на колектива, колкото и невероятна да е тя, а ще заложи на своята собствена идея. Нуждата ни да се докажем често ни пречи да вземем правилното решение.

    Изречения в рими

    Светът е шокиран, когато О. Джей Симпсън е признат за невинен по обвинението в убийство, но психолозите смятат, че неговото оправдание има много общо с една простичка фраза: „Щом ръкавицата не му става, трябва да бъде освободен“ (на английски изречението е в рими: „If the glove doesn’t fit, you must aquit”).

    Някои проучвания посочват, че хората са склонни да приемат за по-достоверни фразите, които са в рими. Феноменът се използва доста често в рекламите – когато мотото е в рими, хората подсъзнателно приемат, че рекламираният продукт заслужава доверието им.

    Примамливият ефект

    Нека предположим, че трябва да изберете между два ресторанта. В единият храната е много вкусна, но той е много далеч от дома ви. Вторият е по-близо, но храната не е толкова добра. Изборът е труден, докато не се появи трета опция – ресторант, в който храната е много лоша и който се намира някъде между първите два ресторанта.

    Сравняването на първите две възможности с третата, променя хода на събитията. Първоначално всичко се е свеждало до това на кое да заложите – храната или мястото, на което се намира заведението. Но с появата на трета възможност, ситуацията се свежда до това кой от ресторантите „побеждава“ другите два. Най-очевидният избор е вторият ресторант – в който храната е по-добра от тази в третия, а и е по-близо.

    Ето защо наличието на трета възможност е толкова важна при вземането на решение. Когато можем да избираме между две опции, появата на трета винаги се явява като средство, с което да сравним първите две възможности. Следователно вземаме решение, позовавайки се на самите опции, вместо на нещата, на които наистина държим. Ако третата възможност не съществуваше, най-вероятно бихме избрали заведението, в което храната е по-добра, макар то да е по-далеч.

    Ефектът Пелтман

    Кръстен на професор д-р Сам Пелтман от Чикагския университет, Ефектът Пелтман твърди, че прекалено много уреди/предмети, осигуряващи безопасността ни, довеждат до повече инциденти и наранявания, заради чувството на непобедимост, което ни носят. Когато се чувстваме непобедими, сме по-склонни да поемаме рискове и да правим грешки в преценките си.

    Мокеле-Мбембе – оцелелият динозавър?

    Ива Великова
    -
    0
    Мокеле-Мбембе – оцелелият динозавър?

    Откакто учените са идентифицирали първите вкаменелости на динозаври през 19 век, се разпространяват истории, според които най-малко един вид от динозаврите е оцелял и обитава блатата на централна Африка.

    Няколко от най-ранните и най-колоритни истории идват от Алфред Хорн – пътешественик, търговец и авантюрист. Неговите разкази са за създание, живеещо в блатата и реките. Животно, наречено „Jago-Nini”, което означава “гигантски плувец“. Макар самият Хорн никога да не е виждал подобно създание, той твърдял, че то „излизало от водата и поглъщало хора“ и че е станал свидетел на отпечатък от него, който бил с огромни размери и доказвал, че животното има „три пръста, вместо пет“.

    През годините редица изследователи посещават Африка по различни причини и всеки от тях чува различни истории за неизвестни влечуги. Тези животни имат различни наименования, включително „dingonek”, “Ol-umaina” и „chipekwe”. Изследователите обаче само чували историите от местните и нито веднъж не ставали свидетели на нещо подобно, нито пък открили доказателства за съществуването на подобни животни.

    Изключение бил британският биолог Иван Сандърсън, който през 1932 година пътува в Африка и случайно открива следи от хипопотами в район, който те обикновено не обитавали. Местните му казват, че следите не са от хипопотами, а са от създание, наречено „mgbulu-eM’bembe”. Малко след това Сандърсън забелязва нещо във водата, което било прекалено голямо, за да бъде хипопотам, но то изчезнало преди той да успее да го огледа добре.

    Бронтозавър

    И за да стане историята още по-объркваща, по онова време със страшна сила се разпространявали истории за африкански динозавър. Най-популярната от тях била тази, че от Смитсоновия институт в САЩ търсят доброволци, които да отидат в Централна Африка, за да върнат един бронтозавър.

    Може би най-известните слхове за този вид същество произлезли от Конго. Немският изследовател Лудвиг Лаусниц чул истории за животно, което било „със сиво-кафяв цвят, с размерите на слон или хипопотам“. Съществото имало дълъг гъвкав врат и било тревопасно. Местните го наричали „мокеле-мбембе“.

    С изследването на по-големи райони от Африка, историите за „мокеле-мбембе“ избледняват. Въпреки това, през 1980 година, биологът от Чикагският университет Рой Маккал и геологът Джеймс Пауъл решават да потърсят доказателства за съществуването на митичното същество. Както при онези преди тях, те не успяват да открият нищо, но имат възможността да интервюират няколко от местите, които твърдят, че са видели как няколко души убиват създанието с големия врат в близост до езерото Тел още през 1959. Според историята им всеки, който ядял от месото от животното, умрял. Те също казали, че „мокеле-мбембе“ било дълго около 10 метра.

    Маккал и Пауъл предположили, че създанието е по-малък роднина на бронтозавъра, но нямали никакви доказателства. Втората им експедиция през следващата година също не добавя нищо ново. Единственото, което откриват, са няколко необикновено големи животински следи.

    Малко след втората им експедиция, група изследователи от Калифорния съобщава, че са видели и фотографирали голямо същество със същото описание до езерото Тел. Описанията им съвпадали с описанието на митичното същество, но снимките им се оказали твърде неубедителни.

    Историята за „Мокеле-мбембе“ определено е любопитна, но поради липса на доказателства за него и същевременно големият брой хора, които твърдят, че са го виждали или чували за съществуването му, кара много хора да го сравняват с Неси от Лох Нес.

    Руската „смута“

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Руската „смута“

    Началото на XVII-ти век в Русия било белязано с дълбока политическа и военна криза, известна по-късно като „Смутното време“ или просто „смута“.

    Към есента на 1611 г. Русия била в състояние на пълна разруха. Страната се разкъсвала от болярски междуособици за овакантения трон. В същото време започнали външни нашествия. От север нахлули шведите. Поляците окупирали Москва, отдавна вече били обсадили Смоленск. Но всяко зло за добро: така гражданската вътрешна война започнала да утихва, превръщайки се в освободително движение срещу нашествениците.

    През февруари-март 1611 г. възникнало Първото руско опълчение. Опълченците тръгнали към Москва. В столицата избухнало въстание срещу полския гарнизон, който бил окупирал града. В Москва нахлул авангардът на опълченците, предвождан от княз Дмитрий Пожарски. Полският гарнизон започнал да отстъпва от позициите си. Но тогава поляците подпалили дървените къщи в столицата, каквито били повече от сградите. Хората се спуснали да спасяват семействата и имуществото си.

    Поляците се укрили в каменните крепости на Кремъл и квартала Китай-город. Опълченците, отстъпили, спасявайки се от огъня, като отнесли тежко ранения княз Пожарски. Малка част от тях заедно с 4 хиляди казаци начело с болярина Дмитрий Трубецкой останали и продължили да държат в обсада полския гарнизон.

    Но руските поражения продължавали. На 3 юни 1611 г. Смоленск паднал след почти 2-годишна обсада.  На 16 юли 1611 г. шведският генерал Делагарди почти без съпротива превзел Новгород и сключил с градските власти споразумение за създаването на отделна държава, васал на Швеция. Шведите се надявали да поставят на руският престол сина на своя крал Карл IX – принц Карл-Филип.

    Населението на Русия вече било изморено от боричканията между различните болярски родове. Всички искали да бъде избран легитимен цар. Тази идея изразил в свой призив към съгражданите си Кузма Минин, богат жител на Нижни Новгород. Той заявил, че Москва трябва да бъде освободена от поляците, и царят да бъде избран там.

    Кузма Минин получил необикновено звание – „избран човек от цялата земя“. После започнал да събира дарения за ново опълчение, като сам дал всичките си спестявания и част от своето имущество. Към Нижни Новгород започнали да се стичат боляри, стрелци и казаци. Формирали се боеспособни полкове.

    Опълченците били разделени на 4 категории – конни боляри, стрелци и „пушкари“ (артилеристи), казаци и „посох“ (опълченци, които не умеели да се бият, но помагали в обоза). За върховен воевода на Второто опълчевние поканили княз Дмитрий Михайлович Пожарски, известен със своята лична храброст и честност. По това време той лекувал раните си в своя роден град Суздал, но приел поканата.

    През юли 1612 г. в помощ на 3-хилядния полски гарнизон в Москва тръгнал от Литва хетман Ходкевич с 15 хиляди войници, предимно кавалерия, и обоз с храна. Това бил известен пълководец, разгромил шведите в Ливония.

    Пожарски и Минин разбирали, че трябва да стигнат в Москва преди Ходкевич. На 24 юли 1612 г. предните дозори на Второто опълчение вече били при Москва. Опълченците залавяли куриерите, които полският гарнизон в Кремъл изпращал до Ходкевич. В нощта на 19 срещу 20 август главните сили на Второто опълчение също вече се озовали под Москва – около 15 хиляди души.

    Ходкевич напредвал по пътя откъм Смоленск. Сутринта на 22 август 1612 г. той се появил пред Москва. Прочутите полски „крилати хусари“ – най-добрата кавалерия на тогавашна Европа, опитали в движение да влязат в столицата, но били отблъснати от опълченците на Пожарски. Тогава хетманът вкарал всичките си полкове в битката. Някои полски части успели да влязат в Москва, но елитните руски болярски сотни ги принудили да отстъпят.

    Решаващата битка се състояла на 24 август 1612 г. Ходкевич атакувал с всичките си сили. Опълченците отстъпили зад Москва-река. Четири хиляди казаци начело с Дмитрий Трубецкой избягали към Новодевичия манастир. Поляците необезпокоявано докарали обоза си с хранителните припаси, за да го вкарат в града.

    В този напрегнат момент монахът-писател Авраамий Палицин отишъл при казаците и започна да ги убеждава да не отстъпват от бойното поле. Вдъхновени от думите му и без да чакат заповед от Трубецкой, те атакували отново поляците и превзели по-голямата част от полския обоз.

    Свечерявало се, а резултатът от битката оставал неясен. Изведнъж Кузма Минин решил сам да възглави атаката. Заедно с 300 боляри той прекосил реката и нападнал поляците, които били напълно изненадани. Редиците им се разбъркали. Тогава Пожарски бързо хвърлил стрелците в битката. А от всички страни казаците на Трубецкой препускали на помощ.

    Това решило изхода от сражението. Ходкевич се оттеглил, а на 25 август излязъл на Смоленския път и тръгнал обратно към Литва. Изтощеният от глад полски гарнизон в Кремъл, наброяващ 3 хиляди души, се предал на 5 ноември. Полският крал Сигзмунд III през декември тръгнал с армията си към Москва, но под Волоколамск претърпял поражение от руските полкове и отстъпил.

    През януари 1613 г. в столицата се събрал Земски събор, който на 21 февруари избрал за цар 16-годишния Михаил Романов. Така се възцарила династията Романови, която тепърва щяла да превърне Русия във велика империя. „Смутата“ приключила.

    Ксеркс I – “Герой сред царете“

    Ива Великова
    -
    0
    Ксеркс I – “Герой сред царете“

    Ксеркс I, известен също като Ксеркс Велики (името му от персийски означава „герой сред царете“ или „героичният цар“), е персийски цар от династията на Ахеменидите. Официалната му титла била „shahanshah”, което макар обикновено да се превежда като „император“, всъщност означава „цар на царете“. Самото име „Ксеркс“ е гръцката версия на персийското му име „Khshayarsa”.

    Майката на Ксеркс I е Атоса, дъщеря на Кир Велики (основателят на династията на Ахеменидите) и Ксеркс I бил приет като велик цар, още преди да се наложи да докаже себе си по какъвто и да е начин. Ксеркс I е почитан заради многобройните си строителни проекти в цялата империя, но е най-добре запомнен с масовата експедиция, която предвожда срещу Гърция през 480 г.пр.н.е, която според Херодот, се състояла от най-голямата и най-добре оборудвана бойна сила, използвана до момента.

    Ксеркс I

    Ксеркс I бил син на Дарий I, който в опит да накаже Атина заради подкрепата ѝ в бунта на йонийските градове срещу персийското управление, нахлува в Гърция през 492 г.пр.н.е. Персите са победени от гърците, а Дарий I умира през 486 г.пр.н.е, преди да успее да реализира ново нападение. Така честта се паднала на сина му Ксеркс I, който трябвало да изпълни желанията на баща си.

    Ксеркс I не бил първороден син на Дарий I, но бил първият му син от брака му с Атоса и бил избран за наследник на трона. След смъртта на Дарий I, полубрата на Ксеркс I – Артабазенес поискал да се възкачи на трона, но не успява, тъй като майка му била обикновена жена, а тази на Ксеркс I била дъщерята на самия Кир Велики.

    Ксеркс I се жени за принцеса Аместрис, която ражда синовете му Дарий, Хистасп, Артаксеркс I, Ахаменес и дъщерите му Амитис и Родогуна. След възкачването му на трона, неговият командир на армията и братовчед Мардоний се опитва да убеди Ксеркс I да нападне Гърция. Неговите мотиви били твърде лични, тъй като се надявал да стане сатрап на превзетите територии. Съветникът и чичо на Ксеркс I Артабан се опитвал да го убеди да се откаже от тази атака, но аргументите на Мардоний надделяват. Въпреки това, имало много въпроси, които трябвало да бъдат взети под внимание.

    Битките с гърците

    След като установява мир в империята си, Ксеркс I отново насочва вниманието си към Гърция. Той прекарва 4 години в събиране на оръжия и хора, които да осигурят победата му. Според Херодот, армията на Ксеркс I се състояла от над 2 милиона мъже и 4000 кораба. Гърците успели да мобилизират силите си, но в битките при Артемизия и Термопилите персите побеждават и те нахлуват в Атина при първата отдадена възможност. Ксеркс I бил толкова разгневен от съпротивата на Атина, че изгаря града – акт, за който по-късно той твърди, че единственото нещо, за което съжалява.

    Битката при Саламин

    На този етап гърците, които изоставили Атина, събирали силите си, а флотата им била в пролива Саламис. Ксеркс I се допитва до всички свои съветници, които го уверяват, че трябва да започне битка по море. Единствено Артемизия I посъветвала Ксеркс I да не прави нищо, освен да остави гърците на това място, докато запасите им се изчерпат. Макар че уважава Артемизия I, Ксеркс I приема съвета на мнозинството и напада.

    Артемизия I

    Битката при Саламис е бедствие за персийския флот. След загубата Ксеркс I отново се съветва с Артемизия I, която му казва, че той трябва да се върне у дома и да приеме предложението на Мардоний да остане и да надвие гърците от името на царя. Този път Ксеркс I приема съвета и оставя Мардоний да продължи войната. Той обаче е убит през следващата година в битката при Платея. След неговата смърт амбициите на Ксеркс I за покоряване на Гърция са унищожени.

    Строителство и смърт

    У дома Ксеркс I се фокусира върху това да изгради повече на брой и по-големи паметници и сгради от тези на баща му. За да извърши това, той изчерпа царската съкровищница. Ксеркс I изгражда пътища в цялата империя, като най-известният от тях е Кралският път, по който се предавали съобщения. След това Ксеркс I отделя време и средства за разширяване градовете Суза и Персеполис.

    Макар че дворецът на баща му Дарий все още бил здрав, Ксеркс I започва да строи още по-сложен и голям обект, като заповядва изграждането на „Залата със стоте колони“. Всичко това било прекалено скъпо и в крайна сметка Ксеркс I увеличава данъците на народа. Той не забелязва проблема и продължава да изгражда по-скъпи и по-скъпи неща – акт, който по-късно отбелязва началото на упадъка на империята на Ахеменидите.

    Ксеркс I обичал жените и в даден момент се влюбва в съпругата на брат си Масистес. Когато тя му отказва, Ксеркс I решава да омъжи сина си Дарий за дъщерята на Масистес – Артаинте, надявайки се, че така ще се доближи до съпругата на брат си. Но когато вижда Артаинте, той се влюбва в нея, а тя се съгласява да бъде негова любовница.

    По това време съпругата на Ксеркс I му ушива красива наметка, която той носел навсякъде. Артаинте се влюбила в наметката и поискала Ксеркс I да ѝ я подари. Той ѝ казал, че тя може да поиска всичко друго, но не и наметката, страхувайки се, че ако я даде на Артаинте, неговата съпруга ще разбере за аферата им. Артаинте отказва и в крайна сметка Ксеркс I ѝ подарява наметката си.

    Както се опасявал, съпругата му научава за аферата им и решава да отмъсти не на Артаинте, а на майка ѝ, защото не е могла да отгледа достойна дъщеря. По време на банкета Тутка, който се провеждал всяка година и на който царят и царицата давали подаръци на гостите, съпругата на Ксеркс I поискала за подарък майката на Артаинте. Според Херодот, царицата отрязала гърдите на майката на Артаинте, след това отрязала носа, ушите, устните и езика ѝ и я върнала обратно у дома напълно осакатена. Когато вижда това, Масистес започва бунт срещу Ксеркс I, но царят убива брат си, синовете му и всички, участвали в бунта.

    Ксеркс I е убит от своя служител Артабан (не чичо му), който също убива и сина му Дарий. След това другият му син Артаксеркс I убива Артабан, възкачва се на трона и завършва великите строителни планове на баща си Ксеркс I.

     

     

    Източник: ancient.eu

    Приносът на Мариан Норт към ботаниката

    Елица Мартинова
    -
    0
    Приносът на Мариан Норт към ботаниката

    Мариан Норт е родена в древния английски град Хейстингс на 24 октомври 1830 г. Семейството й принадлежало към висшето общество на Хейстингс и за Мариан се очаквало да има съдбата на жените по това време: брак, деца, спокойна старост и много внуци.

    В света на мъжете

    В Англия през XIX век ,да не сключи брак се считало за най-големия провал и трагедия на жената. Обикновено, ако момичето не се омъжело и живеело с родителите си, те продължавали да я третират като непълнолетна, която няма собствено мнение и желания. Ако тя нямала братя, които да й станат настойници, след смъртта на баща й и майка й, тя се премествала в семейството на сестрите и попадала под пълната власт на съпруга на сестрата. Един мъж във викторианската епоха е отговорен не само за неомъжените си дъщери, несемейни сестри и лели, но и за неомъжени жени – роднини на жена си, ако те не са имали мъже настойници, както и за собствената си овдовяла майка (ако е най-големият син). Смятало се, че неомъжената дама, въпреки че тя отдавна е възрастна, не е в състояние да се грижи за себе си и най-вече не е в състояние да живее самостоятелно и да управлявате парите си без разрешението на мъжете.

    Независимо от това, Мариан Норт никога не е била омъжена и въпреки, че животът й е почти изцяло по време на управлението на кралица Виктория (1837-1901 г.), тя не съответства на модела на Викторианската стара мома.

    Мариан имала красив силен глас, тя учила пеене, но след заболяване нещо се случило с гласа й и тя осъзнала, че никога няма да стане певица. Била принудена да търси ново хоби сред онези, които се позволявали на жените от онова време. Пеенето отпаднало, оставали рисуването, бродирането, литературата и домашният театър. Мариан избрала рисуването.

    Мариан Норт

    Началото на пътешествията

    Мариан била на 25 години, когато майка й починала. След смъртта й момичето започнало да придружава баща си по време на пътувания, по-специално посетила Сирия и река Нил. Това бил доста смел ход за стандартите на онова време, когато възрастни неомъжени дами от добро семейство, към което, без съмнение принадлежала и тя, никога не се оставяли да бъдат сами с мъж. Дори за няколко минути в хола на собствения им дом. В обществото били твърдо убедени, че ако един мъж остане сам с момиче, той веднага ще й направи неприлични предложения.

    През 1869 г. баща и дъщеря се завръщат в Англия, тъй като здравето на господин Норт се влошило и той скоро починал. Мариан наследила семейното имение Хастингс Лодж (по-малката й сестра Катрин вече била омъжена). Две години по-късно, тя продала имението и вече започнала да прави странствания, да скицира по време на пътуванията местната флора, фауна и да прави етюди с масло.

    През живота си Мариан рисува „портрети“ от над 900 растителни вида. Днес много от живите организми, изобразени от нея с такава любов, са застрашени от изчезване. Въпреки, че критиците отбелязват липсата на художествен професионализъм, документалната прецизност на рисунките й имала голямо практическо значение: когато фотография все още била бавна и трудна, и най-важното скъпа, единственият начин да се улови външния вид на растенията, бил чрез рисунки. Нещо повече, не всички ботаници можели да си позволят да предприемат пътувания на дълги разстояния в търсене на нови, все още неоткрити растения. Те трябвало да описват новите  видове по рисунки, картини и хербарии, които са направили колегите им.

    Въпреки влошаващото се здраве (тя била измъчвана от ревматизъм и приближаваща се глухота), мис Норт продължила да пътува до началото на 1880 г. Тя пътувала по целия свят и посетила 17 страни на 5 континента.

    По предложение на Чарлз Дарвин, с когото Мариан е била приятелка и който високо ценял работата й, тя заминала за Австралия и Нова Зеландия, стигнала до Южна Африка, прекарала една година в Бразилия, където живяла в хижа навътре в гората, за да рисува растенията в естествената им среда, посетила Чили и Сейшелските острови. Трудно е да си представим, че всичко това се е случило във викториански времена, когато жената имала само домашни и семейни отговорности.

    След завръщането си в Англия, Мариан Норт изложила редица свои рисунки в Лондон. Кралските ботанически градини на Кю приели предложението й да им предаде своите картини за показване. Това било голяма чест за нея, защото градините на Кю са един от най-големите центрове за ботанически изследвания в Британската империя и от 1840 г. имали статут на национални. За да постави картините било решено да се построи галерия, чието изграждане платила Мариан. Тя също така нарисувала фриз и декоративни панели около вратите.

    Галерията на Мариан Норт е построена от архитект Джеймс Фъргюсън през 1882-1883 г. и съдържа 842 произведения. Всичките картини били завещани от художничката с условието да не променят мястото си в галерията. Между другото, днес тя е единствената постоянна лична изложба на жена художничка във Великобритания.

    Мис Норт починала на 30 август 1890 г. в Аледли (Глоучестър), където и била погребана. След смъртта й, сестра й публикувала тритомно издание на мемоарите й, озаглавено „Спомени за щастливия живот – биография на Мариан Норт“. Книгата е изключително популярна и няколко години по-късно е преиздадена.

    На името на мис Норт са кръстени няколко растения.

    Месопотамия – люлката на цивилизацията

    Ива Великова
    -
    0
    Месопотамия – люлката на цивилизацията

    Месопотамия (от гръцки – „между две реки“) е древен район, граничещ с арменските планини на север, Персийския залив на юг, Сирийската степ на запад и планинските възвишения на западен Иран на изток. Двете реки от името са Тигър и Ефрат.

    Люлка на цивилизацията

    За разлика от по-обединените цивилизации в Египет и Гърция, Месопотамия е обитавана от различни култури, свързани помежду си чрез духовни връзки, почитта им към боговете и отношението им спрямо жените. Социалните обичаи, законите и акадският език например нямат общо с тези във Вавилон, но въпреки това, правата на жените, значението на грамотността и боговете са споделени сред цивилизациите в целия район (макар че боговете имат различни имена в различните части на Месопотамия). В резултат на това Месопотамия е по-правилно да се разглежда като регион, в който са се зародили множество империи и цивилизации, а не една-единствена. Въпреки това, Месопотамия е известна като „люлката на цивилизацията“ най-вече заради две развития, които се случват там, в района на Шумер, през 4 век пр.н.е. – изграждането на градове и създаването на писмеността.

    Други изобретения, развития и открития, свързани с Месопотамия (макар да не се ограничават само до този регион) са опитомяването на животните; агрикултурата; простите сечива; сложни оръжия; колесницата; виното; бирата; определянето на времето в часове, минути и секунди; религиозните обреди; платноходките и напояването.

    Археологически разкопки, започнали през 40-те години на 20 век разкриват, че в Месопотамия са съществували развити селища още преди около 12 000 години. Районът, разположен между две реки, е позволил на хората, заселили се в земята, да опитомяват животни и да насочат вниманието си към развитие на селското стопанство. Скоро започва осъществяване на търговска дейност, която спомага за оформянето и просперитета на градовете. Смята се, че писмеността възниква в Месопотамия, благодарение на търговията, заради необходимостта от комуникация и за по-добра възможност да се проследяват продажбите и покупките.

    Образование и религия

    Месопотамия е известна също и като люлката на образованието. Смята се, че дори Талес от Милет е учил там. Интелектуалните занимания били високо ценени в Месопотамия, а училищата били толкова многобройни, колкото храмовете. В тях се преподавало четене, писане, религия, право, медицина и астрология. Предполага се, че много библейски разкази, сред които и този за потопа и ноевия ковчег произхождат от месопотамски произведения като Митът за Адапа и Епосът за Гилгамеш – една от най-старите литературни творби, запазени до наши дни. Месопотамците вярвали, че са сътрудници с боговете и че земята е „пропита“ с духове и демони (макар че „демони“ не трябва да се свързва с днешното, християнско разбиране за думата).

    Те вярвали, че началото на света започва с победата на боговете над хаоса, но макар боговете да са победили, това не означава, че хаосът не може да настъпи отново. Чрез ежедневни ритуали, отдаване на почит към божествата, правилни погребални практики и извършване на обикновените граждански задължения, хората от Месопотамия чувствали, че помагат за поддържането на баланса в света. Освен че смятали, че по-младите трябва да почитат по-възрастните сред тях, те трябвало и да почитат боговете чрез работата, която изпълнявали всекидневно.

    Работа

    И мъжете, и жените в Месопотамия работели, а основните занимания били отглеждането на култури и добитък. Други били писари, лечители, занаятчии, тъкачи, грънчари, рибари, учители, свещеници или жреци. Жените имали почти еднакви права с мъжете и имали право да притежават земя, да се развеждат, да имат свой бизнес, както и да търгуват. Обикновено жените били производители на бира и вино, както и лечители. По-късно тези занаяти били приети от мъжете, които изглежда видели, че това са доходоносни професии. Работата обаче никога не била наричана по този начин, а се разглеждала като принос към общността.

    Сгради и правителство

    Храмът, разположен в центъра на всеки град, символизирал значението на божественото. Вярвало се, че боговете присъстват по време на планирането и изпълнението на всеки строителен проект, а специалните молитви се считали за изключително важни за успеха на проекта. Независимо кое царство или империя властвала в Месопотамия и независимо през кой период, жизненоважната роля на боговете в живота на хората не отслабвала.

    Ролята на царя е определена в някакъв момент през 3600 г.пр.н.е и за разлика от свещеническите управници преди това, царят се занимавал пряко с народа и изразявал волята си чрез законите, които сам съставял. Преди концепцията за цар, свещеническите управници диктували закона според религиозните предписания и получените божествени послания. Царят, който също почитал боговете, бил смятан за достатъчно силен представител на тези богове, който можел да изразява волята си чрез собствения си глас.

    Източник: ancient.eu

    Любопитни факти за създаването на светофара

    Елица Мартинова
    -
    0
    Любопитни факти за създаването на светофара

    Днес, когато се приближаваме до кръстовището по пътя, ние като шофьори или пешеходци не се нуждаем от специални указания за това, как трябва да се движим. Виждаме сигналите на светофара – червено, жълто или зелено и действаме по съответния начин. Но символиката на тези три, познати днес дори на малките деца светлини, не винаги са били толкова широко известни и приложими.

    През 2014 г. светофарът празнува своя 100-годишен юбилей. Тази възраст не се измерва със създаването, а с официалното му инсталиране на пътя, което става през 1914 г. в Кливланд, Охайо (САЩ) в пресечната точка на Евклид Авеню и Източна 105-та улица.

    Факт е, че с появата на първата кола в живота на човечеството започнал да се създава хаос по пътищата, тъй като пешеходци, велосипедисти, конни и волски каруци активно се конкурирали с трамваи и автомобили.  По това време никой от участниците в движението не разбирал кой от тях трябва да има приоритет на пътя и това водело до чести и по-скоро глупави аварии. В по-голямата си част по онова време полицейските отдели на населените места били принудени да разпределят своите служители по оживените кръстовища, които с помощта на свирки, ръце и пръчки, на които са монтирани думите «GO» (движи се) и «STOP» (спри), се опитвали да регулират хаотичното движение.

    Но с течение на времето, някъде в началото на Първата световна война, броят на конските каруци в градовете постепенно намалял и всички започнали да говорят, че трафикът по някакъв начин трябва да се регулира с правила.

    Според експертни оценки първото регулиране на движението започнало през 1907 г. в град Сан Франциско, Калифорния. Тогава местните власти публикували първите циркулярни листовки, описващи как да се държат участниците в движението в определени ситуации.

    Една година по-късно, през 1908 г. в някои страни от Европа и Америка официално се потвърдило, че лявото разположение на кормилото е приет държавен стандарт. И през 1911 г. в Мичиган по пътищата имало и първата в света централна разделителна линия, това било първата пътна маркировка. Пет години по-късно, по пътищата на щата Бъфало, се появил първият знак със стрелка, обозначаващ забрана за ляв и за десен завой.

    Но данни кой е изобретил първия в света светофар, учените и експертите засега нямат, като всеки от тях оспорва мнението за авторство. Например, има документирано доказателство, че устройство, подобно на светофар, но след това наречено семафор, се появило в Лондон още през 1868 г. на кръстопътя близо до Държавния парламент.

    Това устройство имало дървени подвижни пластини, които в хоризонтално положение забранявали преминаването на машините по пътя, а в положение под ъгъл от 45 градуса – сигнал „внимание“ (аналог на „жълта светлина“). И това било изобретено от английски инженер, специалист по създаване на железопътни семафори, Джон Пик Найт. Но без да стои дори една година, семафорът избухнал, ранявайки полицая, който стоял до него.

    Има и такива доказателства, в които се споменава, че през 1912 г. в Солт Лейк Сити, щат Юта, един пенсиониран полицай на име Лестър Вайр монтирал ръчно дървена кутия, която снабдил с две лампички – червена и зелена, и поставил кутията на стълб на фенер. Проводниците били свързани към електропровода на тролейбусите. Устройството му обаче не било патентовано и не получило никакво приложение.

    На 5 август 1914 г. Джеймс Хоуг – жител на Кливланд (САЩ), монтирал електрически сигнален светофар, който предложил да се мултиплицира. Тази система се състояла от четири двойки червени и зелени светлини, които служели като сигнал за движение или спиране. Според статия през 1914 г., публикувана след това в журнал „Тhe Motоrs“, тази система се очаквало да се превърне в революционна идея за регулиране на движението по задръстените градски улици.

    Общинските служители в Кливленд, както често се случва с бюрократите, дълго мислили дали да се внедри това иновативно решение и един от светофарите на Хоуг все пак бил поставен. Така, че се появил първият електрически сигнален регулатор на движението, който за съжаление не получил статут на широко внедряване.

    Но за „баща“ на светофара може да се номинира американския инженер и изобретател Гарет Морган, който не само е изобретил устройство си, но също така и го патентовал през 1923 година. Това устройство с форма „Т“ също било оборудвано с двуцветни електрически крушки и ръчно управление, а Морган успешно продал патента на световноизвестната компания General Electric, което му дало шанс за широко въвеждане.

    Въпреки това, още през 20-те години на 20-ти век, по автомобилните пътища все още нямало светофари, а само на железопътните линии. Влаковете по това време играели решаваща роля в движението на хора и товари на дълги разстояния. Тези железопътни светофари тогава имали три цвята – червен, зелен и бял. Зеленият сигнал символизирал вниманието и подготовката за движението, а не разрешение изобщо. Белият давал пропуск за пътуването, а червеният, както сега – на забраната му. Този избор на цветове се оказал твърде неудачен, защото машинистите на влаковете при силно слънце или при пълна луна не виждали добре. В допълнение червеното стъкло на крушките често се чупело и изгаряло. Оттук произтичали множество инциденти.

    Осъзнавайки грешката си, служителят, работещ по железопътната линия, премахнал използването на белия сигнал, като същевременно направил зеления цвят разрешителен за трафика, а червения – забранителен. Не след дълго бил добавен жълт цвят, който не променял тона си нито на слънце, нито под луната светлина и нямал способност да отразява други цветове.

    Същите три цвята по-късно ще се появят на пътните светофари, които стават класически и придобиват абсолютно еднакво значение за всички страни по света.

    Така че, следващия път, когато погледнете светофар, който ви посочва не само правилата на пътя, но и директно спасява живот, не забравяйте, че това устройство има интересна и любопитна история.

    Лора Секорд – история за война, смелост и кураж

    Ива Великова
    -
    0
    Лора Секорд – история за война, смелост и кураж

    Всичко започва по време на Британско-американската война през 1812-1813 година в Куинстън, Онтарио. Съпругът на Лора – Джеймс бил сержант и след като изчезва по време на битка, Лора започва да го търси сред мъртвите и ранените на бойното поле. Тя го открива окървавен от огнестрелни рани и го отвежда в дома им, където го лекува.

    Докато Джеймс се възстановява, войната продължава и районът, в който двамата живеят, е окупиран от вражески войски. Но нито американците, нито британците имат строг контрол над територията. Един ден през юни 1813 година американски войници отиват в дома на Лора Секорд и искат от нея да им приготви вечеря. Докато им сервира, Лора слуша внимателно разговора на войниците, в който те обсъждали предстояща изненадваща атака срещу британците при един от постовете им в Тхоролд, който бил под командването на лейтенант Джеймс Фицгибон.

    Семейство Секорд, които били верни на британската корона и посветени на защитатa,  знаели, че Фицгибон трябва да бъде предупреден за предстоящата атака, защото в противен случай, целият рaйон щял да остане в ръцете на американците. Тъй като Джеймс бил осакатен от раните си и не можел да се движи, Лора решава сама да отиде до британския пост в Тхоролд.

    Лора Секорд

    На следващата сутрин Лора започва своето 32-километрово пътуване, при което тя трябвало да върви цели 18 часа. Пътищата, по които вървяла, минавали покрай дома на снаха ѝ, където братът на Лора се възстановявал от тежка болест – обстоятелство, което Лора решила да използва, в случай, че американците я попитат къде отива и каква е причината за пътуването ѝ. Когато Лора пристига в дома на брат си, тя споделя на снаха си Елизабет истинската причина за появата ѝ. Елизабет предлага на Лора да я придружи до британския пост.

    Вече избягвайки главните пътища, Лора и Елизабет избрали да поемат по труднопроходими терени край река Twelve Mile Creek. Елизабет нямала късмета и издръжливостта на Лора и след като преминават през гората, тя припада, оставяйки Елизабет сама през най-опасната част от пътуването. Лора пристига до поста вечерта, гладна и изтощена, и убеждава началника да я заведе при Фицгибон, за да предупреди лейтенанта за предстоящата атака.

    Два дни по-късно, на 24.06.1813 година британската армия посреща успешно атаката и принуждава американците да се предадат в битката при Beaver Dams. През 1814 година в сила влиза мирният договор между САЩ и Канада и от тогава границата между двете страни никога повече не е видяла враждебност.

    Макар че Лора Секорд получава 100 паунда от принца на Уелс през 1860 година, изминават много години, преди нейният смел подвиг да бъде признат за акт на героизъм. След смъртта ѝ са издигнати два паметника в нейна чест – единият е изграден от правителството на Канада в Куинстън, а другият от Orlando Historical Society.

    Един от паметниите на Лора Секорд

    Магическите същества

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Магическите същества

    Почти всеки от нас е чул за едни или други митични същества в нашия свят. В митологията и фолклора се споменават много такива, като някои са описани по-подробно, други в най-общи линии.

    Едно тези същества е хомункулусът. Според средновековните алхимици, това е създание, подобно на малък човек, което може да бъде получено изкуствено (ин витро, „в стъкло“ – тоест, в колба или епруветка). За да се създаде такъв човек, била необходима мандрагора. Коренът й трябва да се отскубне на разсъмване, след това да се измие и да се „нахрани“ с мляко и мед. В някои рецепти се казва, че вместо мляко е необходима кръв. След това този корен ще се превърне в миниатюрен човек, който ще пази и защитава своя собственик.

    Нефилимите са описани в книгата на Енох. Те са паднали ангели. Били физически същества – тоест, съвсем материални. Те учели човечеството на забранени изкуства и вземали за съпруги човешки жени, от което се раждал нов вид хора. В Тората и няколко неканонични еврейски и раннохристиянски писания „нефилим“ означава „които принуждават другите да паднат“. Нефилимите били великани, силата им била огромна, както и апетитът им. Те започнали да изяждат всички човешки ресурси, а когато свършвали, нападали хора. Нефилимите започнали да воюват и да потискат хората, което причинило огромни разрушения на земята.

    Съществото Бабай в славянския фолклор е нощен дух, с който родителите плашели непослушните си деца. Бабай няма конкретно описание, но най-често той е представян като куц възрастен мъж с чувал на раменете, в който слага пакостливите деца. Обикновено родителите споменавали Бабай, когато детето им не искало да заспи.

    Космологичното същество Абраксас е част от представите на гностиците. В ранната епоха на християнството – І-ви и ІІ-ри вв., се появили много еретични секти, които се опитвали да съчетаят новата религия с езичеството и юдаизма. Според учението на една от тях, всичко, което съществува, се заражда в някакво висше Царство на светлината, от което произлизат 365 категории духове. Начело на духовете е Абраксас. Неговото име и изображение често се срещат върху скъпоценни камъни и амулети: създание с човешко тяло и глава на петел, а вместо крака – две змии. В ръцете си Абраксас държи меч и щит.

    В японската митология съществото Баку – „Гълтачът на сънища“, е добър дух, който изяжда лошите сънища. Той може да бъде повикан, ако се напише името му на парче хартия, което да бъде поставено под възглавницата. В миналото изображенията на Баку висели в много японски къщи, а името му било написано върху възглавниците. Японците вярвали, че ако накарат Баку да изяде лош сън, той получава силата да превърне съня в хубав и добър. В някои разкази, обаче, Баку не е съвсем положителен персонаж – той изяжда всички сънища и мечти, като отнема от спящия благоприятни енергийни въздействия или дори напълно го лишава от сън.

    Василискът е чудовище с глава на петел, очи на жаба, крила на прилеп и тяло на дракон, което се среща в митологиите на много народи. Основната му способност е да вкаменява с погледа си всяко живо същество. Според легендата, ако василискът види своето отражение в огледалото, ще умре. Василиските живеят в пещери, които са източникът им на храна, понеже се хранят само с камъни. Той може да напуска жилището си само нощем, защото не понася кукуригането на петлите. Освен това, се страхува от еднорозите, защото те са много „чисти“ животни.

    Багейнът във фолклора на остров Ман представлява зъл върколак. Той мрази хората и ги тормози по всички възможни начини. Багейнът може да се увеличи до гигантски размери и да приеме всякаква форма. Той е способен да се преструва на човек, но ако се вгледате внимателно, ще видите заострените му уши и копитата – тези белези винаги го издават.

    В руската митология Алконост (алконст) е райска птица с глава на девойка.

    „Сирин и Алконост“ от Виктор Васнецов, 1896 г.

    Често се споменава и изобразява заедно с друга райска птица – Сирин. Образът на Алконост води произхода си от гръцкия мит за девойката Алкион, превърната от боговете в птица. Най-ранният образ на Алконост се намира в книжна миниатюра от ХІІ-ти век. Алконост е безопасно и рядко същество, което живее близо до морето. Според народните сказания, сутрин птицата Сирин долита в градина с ябълки, тъжи и плаче. А следобяд в градината долита птицата Алконост, която се радва и смее. Птицата отърсва от крилете си жива роса и така плодовете се преобразяват, като в тях се появява невероятна сила – от този момент стават лековити.

    Грифон – това е крилато чудовище с лъвско тяло и глава на орел. В различните митологии то пази златни съкровища.

    Фигура на грифон от камък.

    Грифоните или грифовете в гръцката митология са чудовищни ​​птици с орлов клюн и тяло на лъв. Те са „кучетата на Зевс“ – пазят златото в страната на хипербореите, за да не го откраднат други чудовища – еднооките аримаспи. Херодот споменава грифоните сред приказните обитатели на Севера – иседони, аримаспи, хипербореи. Славянската митология също разказва за грифони, които пазят съкровища в Рипейските планини (днешен Урал).

    Източник на снимките – Уикипедия

    8 интересни факта за националния парк Бедлендс

    Ива Великова
    -
    0
    8 интересни факта за националния парк Бедлендс

    Обявен за национален парк през 1978 година и разположен на площ от 982 кв.км от Южна Дакота, Бедлендс е дом на едни от най-необикновените пейзажи в страната. Около 1 милион души посещават парка годишно, за да се насладят на красотата на невероятните седиментни скали, образувани с хилядолетия.

    Бедлендс е бил под вода

    Районът е бил покрит с плитко море преди около 75 милиона години. Когато водата се отдръпва, тя оставя след себе си седимент (глинести зърна, пясък или глина), които подпомагат формирането на платата и върховете, съставляващи днешния пейзаж. Освен това, водата от морето оставила и вкаменелости. Хората от племето Оглала са едни от първите, които откриват огромни кости и черупки в района и заключават, че някога тази земя се е намирала под водата.

    Целият терен е оформен от древното море

    Скалните образувания в Бедлендс се характеризират с необичайни форми и живи цветове – червени, бели и жълтокафяви ивици. И двете особености са се получили благодарение на мощните води, които са оформили мястото. Всяка ивица представя различен слой седимент, пренесен от реки и морета преди милиони години. С течение на времето тази мокра кал и песъчинки са се втвърдили и образували утаечни скали.

    Преди около 500 000 години, след като голяма част от утаечните скали вече са се образували, ерозията от реките Уайт ривър, Бед ривър и Шайен започва да издълбава плоската заливна равнина. Това довежда до образуване на наклонените хълмове и назъбените скали, които днес привличат толкова туристи.

    Скалите все още ерозират

    В националния парк Бедлендс можете да станете свидетели на геоложко чудо. Силите на природата, които са изваяли парка преди толкова много години, все още работят, което означава, че теренът непрекъснато, макар и много бавно, се изменя.

    В Бедлендс има много повече от скали

    Националният парк не се състои единствено от скали и пръст. Той е и дом на прекрасни цветя, а според учените в района има над 400 вида растения.

    Името на парка идва от племето Оглала

    Хората от Оглала са първите, които дават име на парка. Те наричат суровия скален терен „mako sica”, което означава „лоша земя“ (на английски името на парка Badlands означава същото; bad – лош, lands – земи). Когато французите пристигат, имали същата идея. Те наричат региона „les mauvaises terres a traverser” или „преминаване през лошите земи“.

    Паркът е използван в няколко филма

    Ако не можете да посетите Бедлендс лично, можете да го видите в няколко популярни филма. В началото на филма от 1990 „Dances With Wolves” с участието на Кевин Костнър, в “Starship Troopers” от 1997, в който паркът е използван като планета на извънземни, хранещи се с хора, както и във филма „Armageddon” от 1998.

    В Бедлендс са открити множество фосили

    Националният парк е дом на повече вкаменелости от еоцена и олигоцена от което и да е друго място по света. Някои от тях са изложени в музея, посветен на Бедленд, а други в множество музеи по цялото земно кълбо.

    В националния парк са се осъществявали така наречените „призрачни танци“

    Местните племена използвали района за лов в продължение на хиляди години, а в края на 19 век голяма част от тази земя им е била отнета. Нови преселници се заселват в Южна Дакота и хората от племето Оглала са принудени да отстъпят домовете си. В отговор на тази несправедливост, индиански пророк на име Wovoka започва да организира „призрачни танци“, по време на които неговите последователи носели „призрачни ризници“, за които вярвали че са непроницаеми. Ритуалът имал за цел да накара заселниците да отстъпят земята на индианците, но вместо това, всичко завършва с клане през 1890 година, при което загиват 300 души от местните племена.

    Преди Великото преселение

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Преди Великото преселение

    През първите 400 години сл. Хр. миграциите на народите и войните, които те водели, формирали основата, върху която впоследствие била изградена цялата социална, политическа и военна структура на средновековна Европа. Но днес малцина европейци познават тези събития. Съществува хипотеза, според която тези знания се ограничават съзнателно, за да не се пречи на съвременното навлизане на африкански и азиатски мигранти в Европа – но, поне засега, това си остава само предположение.

    Днес „вандали“ се наричат ​​хулиганите, а терминът „готически“ се използва в архитектурата, макар да няма никаква връзка с племето готи, което изчезнало 500 години преди да възникне този стил. Названията на тези племена в унизителен смисъл започнали да се използват от римляните в периода на упадъка на империята. Естествено, рафинираните и разглезени римляни се гнусели от невъзпитаните „варвари“; но в един момент те вече не можели без тях. По-голямата част от имперската армия била съставена не от коренното римско население, а именно от готи, вандали и всякакви други „варвари“, като римляните дори невинаги заемали командни позиции – ситуация, която преди това била напълно абсурдна. Ленивите жители на градовете не искали де са подлагат на трудностите на военната служба. Това била една от причините, поради които господството постепенно преминало в ръцете на по-енергични хора.

    Периодът на Великото преселение на народите обикновено се нарича „тъмни векове“. За произхода на това название има различни версии. Някои смятат, че възникнало, понеже информацията за онази епоха е малко (макар, ако се вгледаме в хрониките, с изненада ще установим, че има изобилна информация за почти всяка година между V-ти и ІХ-ти век). Според други, то е изкуствено създадено с чисто идеологическа цел: през „тъмните векове“ се извършва християнизирането на Европа, което, според мнозина историци с атеистично или антихристиянски възгледи е „мрачен“ и „тъмен“ исторически процес – съответно така го и обозначават. Всъщност, класическите историци от Такцит през 70-80-те години до Прокопий Кесарийски в средата на 500-те, разказват много неща за варварите около границите на империята.

    Хронологично историята на човечеството е разделена на две части – преди и след Христа. През столетието, когато се родил Иисус Христос се е родил (т. е. от 50 г. пр. Хр. – до 50 г. сл. Хр.) древният свят вече бил в развалини и постепенно започнал да придобива нови, неясни форми.

    По този начин, използвайки християнската хронология, можем достатъчно добре да си представим глобалните катаклизми, които разтърсили Европа при рухването на Римската империя. Разбира се, тъй като този процес се е развивал по немного мирен начин, той дал силен тласък на военното изкуство и в резултат се появили нови оръжейни модификации.

    Ако обобщим, през І-в. пр. Хр. ситуацията била следната: Средиземноморието и по-голямата част от Близкия изток били почти изцяло под властта на Рим. Картаген бил разрушен, Северна Африка и Испания били римски провинции, а Гърция загубила последните остатъци от своята независимост. Египетската цивилизация с нейната 3000-годишна история била в последна степен на разпадане, страната управлявали слаби владетели на династия, основана от най-способния военачалник на Александър Македонски – Птолемей. Вавилон и Асирия вече не съществували, дори могъщата някога Персия била в упадък.

    Северно от границите на империята се намирали горските масиви на Централна Европа, обитавани от келтите, също както Галия (днешните Франция и Пиренейски полуостров) и Британия. Въпреки, че войнствените и високо цивилизовани келти не били политически обединени, племената им образували някакво подобие на империя. Нейните части, обаче, били слабо свързани помежду си. На север и изток от Галия, по десния бряг на река Рейн, живеели диви, агресивни и тайнствени германски племена.

    Такова било състоянието на нещата до 58 г. пр. Хр., когато цял народ – хелветите, който бил едно от най-цивилизованите и влиятелни племена в Галия, решил да напусне родните си земи. На свой ред това отворило вратите за други племена, които бавно поели към равнините на Централна Европа.

    По този начин буферът от келти между римляните и германците изчезнал. Сега Рим притежавал земите по целия ляв бряг на Рейн и се изправил лице в лице с германците – примитивни и жестоки племена, чието единствено занимание била войната.

    На Дунава римляните се срещнаха с други племена – алани и сармати. Това били получергарски народи, които се занимавали с отглеждане на коне върху земите на някогашните скити. Те били превъзходни конници. В същото време римската армия се състояла главно от легионери-пехотинци, затова в тази посока не можело да се очакват лесни военни победи.

    Галия процъфтявала под римско управление и ставала все по-богата и по-цивилизована. Но австрийските и южногерманските келти също решили да тръгнат на запад към Галия, за да се ползват от комфорта и благоденствието или, казано с днешни термини – на „стандарта на живот“, на който се радвали техните роднини. Те се записвали в галските легиони на римската армия. По този начин в центъра на Европа се формирал вакуум на силата.

    А в това време северните народи се придвижвали бавно на юг. Племето бургунди окупирало територията южно от Балтийско море, срещу остров Бургундархолм (днес Борнхолм). Малко на изток от тях се заселили лангобардите. През I-ви век бургундите и ломбардите започнали движение на юг.

    На изток от тях, където сега се намира град Гданск, започнал дългият поход на готите. Това пътешествие с времето щяло да ги докара чак до Италия и Испания, където те нарушили абсолютното господство на Рим и за хиляда години наложили в Европа своя начин на водене на война.

    Такава била ситуацията през първата половина на І-ви век, когато започнало Великото преселение на народите.

    Миграции 2 – 5 век. Източник – Уикипедия

    1...128129130...319Страница 129 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto