Към началото на 50-те години на миналия век студената война ставала все по-интензивна. Главните противници – САЩ и СССР, трескаво разработвали планове за евентуални военни действия. Американският план „Дропшот“ предвиждал да се нанесе удар с 400 ядрени бомби срещу различни обекти в Съветския съюз.

Но, освен прословутия „Дропшот“, в САЩ имало и проекти за други, не толкова мащабни тактически операции. Те станаха известни неотдавна поради частично разсекретени американски архиви. Един от плановете бил по инициатива на директора на ФБР Едгар Хувър и носел кодово име Washtub („Корито“).

Изследователите, които се занимават с историята на специалните служби, смятат, че към тази идея Хувър бил подтикнат от събитията на Корейския полуостров – войната между Северна и Южна Корея. Северът бил подкрепян от СССР и Китай, а Югът – от САЩ и многобройни съюзници. ЦРУ направило извод, че войната на полуострова е само началото и, може би, маневра за отклоняване на вниманието, с която руснаците се опитват да прикрият предстоящ масиран удар срещу американския щат Аляска. Затова трябвало да се предприемат превантивни мерки.

ФБР изпълнявало не само функциите за борба с криминалната престъпност, но винаги е било и контраразузнавателна агенция. Затова, страхувайки се от съветската инвазия, американското правителство решило да използва ФБР и да създаде тайна агентурна мрежа от цивилни американски граждани. В случай на война, тази мрежа щяла да предава информация от територията, която щяла евентуално да бъде окупирана от съветски войски.

Според аналитичните документи, които оформили основата на проекта „Корито“, съветските бомбардировачи щели най-напред да нанесат удар по градовете Ном, Феърбанкс, Анкъридж и Сюард, а после в тези райони щял да бъде хвърлен парашутен десант. Такива били предположенията на Специалния отдел за разследване на американските ВВС, който по това време се ръководел от бившия колега на Хувър Джоузеф Карол. Самият шеф на ФБР се съгласил с тези аргументи и включил своето ведомство в операцията. Нейната същност била на затънтени места в Аляска да се създадат бази със складове, където да се оставят запаси от продукти, топло облекло, радиостанции и шифровъчни бележници. В деня „X“ агентите трябвало да се прехвърлят в базите, да наблюдават отблизо движението на съветските войски и да съобщават по радиостанциите на американската армия.

Следващият важен въпрос бил подборът на кандидати за агенти. Американците отказвали да привличат местното население за тази дейност, защото смятали, че алеутите, индианците и ескимосите са загрижени не толкова за отбраната на държавата, колкото за наличието на „огнена вода“. Ето защо, съветските агресори, с помощта на водка, лесно щели да привлекат аборигените на своя страна. А пък и обучението им в правилата на конспирацията, още повече за шифроване и радиовръзка, би било твърде проблематично.

Затова оставал само един междинен слой от заселници – ловци, рибари, чиновници, инженери, пощенски служители, лекари. Или, например, пилоти, сред които бил някой си Дейтън Еб Джилинд, летец в малка местна авиокомпания. Името му било разсекретено, само защото през 1955 г. загинал при авиокатастрофа с лекомоторен самолет.

Така или иначе, в списъка на възможните агенти се оказали около 100 души. Но се наложило някои кандидати да бъдат отхвърлени. Двама души, например, били абонирани за вестника на американските комунисти „Дейли Уоркър“. Друг бил пилот по време на Втората световна война и прехвърлял изтребители на територията на СССР в рамките на доставките „ленд-лиз“. Трети кандидат пък бил от семейство на руски имигранти. Така, след внимателно пресяване, в състава на агентурната група останали 89 души.

Документът, описващ типа американски гражданин, който би бил идеален за участие в  проекта

Всички те били тайно закарани във Вашингтон, където в обстановка на строга секретност преминали курсове по скачане с парашут, стрелба, шифроване и работа с радиостанция. За всичко това агентите трябвало да получават годишна заплата от 3000 долара (приблизително 30 000 по днешен валутен курс), а в случай на военни действия тя се удвоявала. Освен това, за попълване на евентуални загуби във военната база Уортмът започнала подготовката на „резервно цивилно население на Аляска“.

Но, както после се оплаквали инструкторите, за един курс от 12 дни въобще не можело да се подготвят пълноценни агенти. Да не говорим, че за шифроване били отделени само 14 часа. Тук имало и куриози: през 1954 г. една жена в Анкоридж получила странно писмо. Жената го занесла във ФБР и там се изяснило, че един от агентите го е изпратил по погрешка. Криптографите обаче не успели да го дешифрират – явно самият агент не бил твърде наясно с правилния начин за шифроване.

Като цяло, операция „Корито“ така и не била изпълнена докрай. Освен това, когато тя преминала към военните, авторът на идеята Едгар Хувър охладнял към нея. Върху полето на докладна записка по този повод той написал: „В случай на криза ще се окажем насред нов Пърл Харбър и част от вината ще падне върху нас. Незабавно се измитайте от тази бъркотия!“

По време на Четвъртия кръстоносен поход войските на рицарите-кръстоносци, предвождани от венецианския дож Енрико Дандоло, превзели и разграбили Константинопол (1204 г.). Друго владение на Византия – остров Крит, останал във владение на Бонифаций Монфератски, един от лидерите на кръстоносците. Скоро обаче, Бонифаций отстъпил острова на Венеция, чиито търговци започнали жестока експлоатация на  критяните.

В продължение на повече от 150 години венецианците трябвало да потушават многобройни бунтове на местните гърци, ръководени от потомците на старата византийска аристокрация. Венецианците успели да се закрепят само на тясна ивица земя в северната част на Крит, където били основните пристанища. Останалата част от територията, особено недостъпните райони, била под контрола на византийците, които държали „латинците“ в постоянно напрежение. На венецианците се налагало постоянно да вдигат войниците си под тревога или да се опитват да сключват примирия с византийските аристократи, за да ги привличат на своя страна. Тези усилия обаче рядко давали резултати. Гърците упорито продължавали да се бунтуват. Особено силно възмущение избухнало, когато венецианците започнали гонения срещу Православието – затваряли черкви, прогонвали свещеници от острова и т. н. Местните жители не губели надежда, че един ден ще успеят да се завърнат отново в империята: през 1261 г. Византия била възродена и критяните с гордост смятали себе си за носители на нейните духовни и политически традиции.

Повод за най-голямото въстание бил конфликтът между дожа на Кандия (официалната титла на владетеля на Крит от 1214 до 1669 г.) и богатите венецианци.

На 8 август 1363 г. Леонардо Дандоло (потомък на Енрико Дандоло) събрал в двореца си представители на 70 благородни венециански семейства и обявил въвеждането на нов данък за реконструкция на пристанището. Аристократите рязко възразили, затворили се в катедралата „Свети Тит“ и категорично отказали да плащат „пристанищния данък“. Освен това, бунтовниците заплашили да се оплачат от Дандоло на членовете на венецианския сенат. Но Дандоло бил непреклонен. Той наредил данъкът да бъде събиран под страх от смъртно наказание и конфискация на имуществото на онези, които откажат.

На следващия ден суровият дож бил свален от власт. Заедно с него и привържениците му се лишили от своите длъжности. Седмица по-късно въстанието обхванало целия остров. За нов дож бил избран Марко Градениго, който започнал преговори с Генуа – вечната съперничка на Венеция в Средиземноморието. Същността на преговорите била проста: бунтовниците помолили генуезците да поемат власт над острова. В същото време решили да се споразумеят с местното население за съвместни действия, в случай, че венецианският сенат (в което нямало съмнение) изпрати войници, за да потушат бунта. Православните гърци отново получили възможност да служат свободно в храмовете си и затова подкрепили бунтовниците. Любопитно е, че в противовес на крилатия лъв на свети Марк (символа на Венеция) бунтовниците обявили за свои небесен покровител свети Тит, ученик на апостол Павел и пръв християнски епископ на Крит.

Реакцията на Венеция на новината за въстанието била стремителна: до папата, краля на Кипър Пиер I, византийския император Йоан Палеолог, унгарския крал Людовик, властите на Генуа и рицарите-хоспиталиери на остров Родос били изпратени посланици с молба, в никакъв случай да не подкрепят бунтовниците. Повечето от тези, към които се обърнала Венеция, обещали да не се намесват.

В началото на април 1364 г., след обичайната зимна почивка, за Крит отплавали венециански пехотни и кавалерийски части, както и инженери, с умения в обсадата на градове. На 7 май войските слезли на брега недалеч от критската столица Кандия и три дни по-късно я превзели. Много венециански бунтовници, както и православни гърци, страхуващи се от отмъщение, се оттеглили към планините в централната част на острова. Марко Градениго и двама негови съветници били обезглавени. Във Венеция били изпратени куриери, които да разкажат на сената и на жителите на града за победата, която там била отбелязана с традиционното в такива случаи празненство.

„Въстанието на свети Тит“ продължило почти още 4 години – а начело на „втората вълна“ застанали потомците на гръцките аристократи, които влизали в битките под знамената на Византийската империя и си поставили за основна цел да възстановят предишния ред и начин на живот.

Венецианците успели с големи усилия да потушат бунта чак през 1368 г. През следващите десетилетия, чак до 1453 г., положението на православните християни на Крит оставало незавидно. Едва след превземането на Константинопол от турците през 1453 г., венецианците, страхувайки се от про-турски настроения сред критяните, смекчили натиска върху православната църква и започнали да търсят общ език с гръцкото население на острова.

Венецианските райони на Крит през XIII век

Административно деление на Крит през XV век.

Венецианската крепост Кулес в Ираклион

Големият глад в Ирландия от 1845 година е разглеждан от някои историци като повратна точка  в историята на Ирландия. Гладът е бил често срещан през 19 век, но този от 1845 надминава всички останали.

Ирландското селско население бързо нараства през 19 век. Това е така, защото когато семействата имали много деца, това означавало, че на по-късен етап ще има кой да се грижи за възрастните. Но това също така означавало, че големите семейства имали нужда от по-големи количества храна, за да се изхранват.

Картофите представлявали основната храна на селското население в Ирландия. Въпреки това, картофите са силно уязвими на болести, особено така наречената „potato blight”, причинена от появата на микроорганизмите, познати като фитофтора инфестанс. По онова време не съществувал метод, който да предотврати появата на тези микроорганизми.

През 1844 година нова форма на заболяването “potato blight” е идентифицирана в Америка. Болестта буквално превръщала картофа в гъста каша, която била негодна за ядене. Американската болест „пристига“ във Франция  за първи път през лятото на 1845 година. Лятото в Ирландия било меко, но много влажно – перфектните условия за разпространяване на микроорганизмите.

Ирландският народ дори не подозира приближаващата се катастрофа. Хората очакват добра реколта през 1845, но когато се стига до събирането ѝ, вместо картофи, те изваждат от земята гъста, черна и лепкава каша. Очакваната добра реколта се превръща в истинско бедствие. През същата година има 50% загуба на картофи. Хората нямали възможност да се справят с това, защото всяко семейство отглеждало толкова, колкото му било необходимо, за да се изхрани през годината и малцина имали „за черни дни“.

Но с течение на времето ситуацията ставала все по-лоша. Реколтата през 1846 също е пълен провал, а тази през 1847 не е по-различна от предходните две години. Първоначално правителството решава да не направи нищо по въпроса – и преди е имало лоши реколти и глад, така че хората би трябвало да знаят как да решат проблема. Но през 1846 година става ясно, че това не е „обикновен“ проблем.

Министър Робърт Пийл, въпреки опозицията от страна на Хазната, изпраща в Ирландия царевица, на стойност 100 000 паунда. Но до края на 1846 година са изгубени картофи на стойност 3 500 000 паунда – помощта на правителството била много по-малка от нуждите на населението.

Гладът довежда до изселване. През октомври 1847 на борда на кораба „Lord Ashburton” има 477 ирландци, готови да търсят решение на проблемите си в Северна Америка. Голяма част от тях били толкова бедни, че не носели нищо друго, освен дрехите на гърба си. 87 от тях дори били без дрехи и трябвало да бъдат облечени от благотворителни групи в Америка, преди да слязат от кораба. По време на това пътуване 107 души загиват от дизентерия и малария.

В периода 1846-1850 населението на Ирландия намалява с 2 милиона души, съставляващи 25% от общото население на страната. Тези 2 милиона души се разделят грубо на две части – половината от тях загиват вследствие на глада или болестите, свързани с него, а другата половина емигрират в Северна Америка или други части на Великобритания.

Фолклендските острови, разположени край бреговете на Южна Америка, винаги са били считани за спорна територия. В началото на 1980-те години този архипелаг отново се превърнал в театър на военни действия. Заради Фолклендските острови, избухнала война между Великобритания и Аржентина.

По време на Първата световна война англичаните разгромяват при Фолклендските острови германска ескадра. Оттогава те се смятат за господари на архипелага.

Фолклендските острови. Снимка – Уикипедия

Аржентинците обаче са на съвсем различно мнение. Те смятат, че щом са издигнали държавното си знаме над кметството в столицата на Малвинските острови (каквото е аржентинското название на Фолклендите)– град Порт Стенли, значи островите са под тяхна юрисдикция. Но, когато аржентинските войници слезли на архипелага, Лондон веднага изпратил военни кораби. Така избухнала кратката война от 2 април до 14 юни 1982 г., която завършила с победа за англичаните. След като на 2 май 1982 г. бил потопен флагманът на аржентинската флота – крайцерът „Генерал Белграно“, в Буенос Айрес признали поражението си. Но, независимо от това, решили да нанесат ответен удар.

“Генерал Белграно” потъва, след като е ударен. Виждат се оранжевите спасителни салове

По секретен план, разработен от аржентинския Генерален щаб, група диверсанти трябвало да унищожат британските кораби в пристанището на Гибралтар. Този екип бил воден от лейтенант Фернандес. За лош късмет, аржентинските специални служби избрали за операцията не най-подходящите хора. Да, те били добре обучени диверсанти – но като шпиони нямали никакъв опит.

В началото на май 1982 г. аржентинските командоси пристигнали в Мадрид. Известно време „туристите“ чакали да им бъдат изпратени по дипломатически канали взривни вещества, специално снаражение и гумена надуваема лодка с двигател. С аквалангите нямало никакви проблеми, защото лесно можели да наемат в многобройните водолазни клубове по средиземноморското крайбрежие.

След като получила всичко необходимо, групата се преместила в пристанището Алхесирас, недалеч от базата на британския флот в Гибралтар. През деня диверсантите се представяли за туристи, които се шляят безцелно – а нощем излизали с моторната лодка в морето, за да изучават подробно театъра на бъдещите бойни действия. Това отнело една седмица. Накрая до командването на аржентинските въоръжени сили било изпратено съобщение: „Групата е готова да изпълни задачата“. Отговорът дошъл незабавно: акцията трябвало да се състои на 31 май.

В Генералния щаб на Аржентина вече потривали радостно ръце, предвкусвайки ефекта, който операцията щяла да произведе. Според изчисленията на военните чиновници, след експлозиите на корабите биха могли да се взривят и боеприпасите в крайбрежните складове. Но тук в събитията се намесила случайността.

Акцията била провалена не от вражеските британски специални служби, а от обикновени инспектори на полицейското управление в Алхесирас. Чрез своите информатори те получили информация за подозрителна група чужденци, които харчели пари наляво и надясно – но в брой, вместо да плащат с кредитни карти.

Южното крайбрежие на Испания по принцип е регион с висока криминогенна наситеност. Това е трансферен пункт за прехвърляне на кокаин от Южна Америка – затова и полицаите решили, че си имат работа с бандити от колумбийските наркокартели. Освен това, испанските ченгета заподозрели, че на почивка може би са дошли бойци от терористичната организация ETA. Затова и започнали да следят „аржентинските туристи“. След кратко колебание, в испанското Министерство на вътрешните работи все пак взели кардинално решение – да арестуват и четиримата, за да изяснят самоличността им.

Задържането било извършено коректно и без много шум. Но каква била изненадата на детективите, когато лейтенант Фернандес заявил още при първия разпит, че той и приятелите му са сътрудници на специалните служби на Аржентина, дошли са тук със специална мисия, затова трябва да бъдат считани за военнопленници и за тяхното задържане да бъде съобщено в посолството. Само при тези условия бил съгласен да разкрие целта на посещението им, както и да посочи скривалището с магнитните мини и експлозивите.

„Целта на посещението“ толкова шокирала испанците, че в продължение на няколко дни те провеждали консултации на най-високо ниво. В резултат било решено инцидентът да не се разгласява, а командосите тихомълком да бъдат отпратени в родината им.

В Аржентина Фернандес бил осъден за измяна на дълги години затвор, а колегите му – уволнени от армията. Материалите по делото били засекретени – защото в складовете на Гибралтар се съхраняват не само обикновени снаряди и торпеда, но и крилати ракети с ядрени бойни глави! И ако мисията на аржентинските командоси завършела с успех, над прочутите южни испански курорти щяла да се издигне ядрена гъба.

Убийствата съществуват от зората на човечеството, но мнозина наричат Локуста първата серийна убийца.

Родена в днешна Франция през 1 век, Локуста изучавала билките и различните лекарства. Тя обаче развила силен интерес към отровните части на растенията, които събирала и бързо се научава да създава отрови от тях, които можели да осакатяват или убиват. По-късно Локуста се премества от Галия в Рим, където се захваща с търговията си. Да бъдеш отровител разбира се не било съвсем законно, но е добре известно, че елитът на Рим закупувал големи количества отрова от нея, за да се отървава от своите противници. Дуелирането и другите подобни форми на убийство чрез насилие били считани за нецивилизовани, така че отровата се превърнала в инструмент, с помощта на който хората можели да се изкачват по социалната стълбица в Рим през около 54 година, а Локуста много бързо се превръща в добре позната създателка на отрови.

Когато Агрипина Младша, съпругата на император Клавдий, пожелала да убие мъжа си, за да може синът ѝ Нерон да се възкачи на трона, тя търси помощта на Локуста. Отровителката била доволна, че ще може да помогне и осигурява на Агрипина Младша две отрови.  Първата била добавена в порцията с гъби на Клавдий, която той изял набързо, но не била предназначена да го убие, а само да му причини ужасяваща болка. Тогава Агрипина Младша се втурва към съпруга си, преструвайки се, че иска да му помогне да повърне с помощта на перо, което обаче било предварително напоено с отрова от Локуста – това било втората отрова. Вместо да помогне на съпруга си обаче, Агрипина Младша му дала втората, този път смъртоносна доза отрова, докато се преструвала, че всъщност му помага.

Агрипина Младша

Животът на Локуста бил добър през този период – тя разполагала с благодарността на императрицата на Рим, а славата ѝ на отровителка била във вихъра си. Тя обаче не се занимавала единствено с предоставяне на отрови – самата Локуста обичала убийствата. През 55 година тя дори е осъдена за убийство и трябвало да бъде убита, но младият император Нерон, знаейки за помощта на Локуста към неговата майка, пощадил живота ѝ.

Нерон, точно като майка си, обичал заговорите. Технически, неговият полубрат Британик можел да се възкачи на трона и да стане император. Нерон обаче, не можел да позволи това, затова освободил Локуста от затвора и поискал от нея да направи отрова, с която той да убие брат си Британик. За нейно съжаление, първият ѝ опит се провалил – Британик се разболял, но не умрял и бързо се възстановил. Тогава Локуста обещава на Нерон, че вторият опит ще е успешен.

Нерон

Отравянето на Британик било трудна задача. Макар и млад, той знаел, че не бива да яде и пие всичко и винаги имал до себе си човек, който пръв да опитва храната. Нерон знаел това и по време на пищна вечеря, той разредил виното на Британик с много гореща вода. В Рим подобна практика се използвала често – хората добавяли гореща вода, за да сгреят виното си. Дегустаторът на Британик опитал виното, преди да го даде на младия мъж. Но без да мисли, Британик решил, че водата е прекалено гореща и има нужда от малко студена, която да го балансира. Отровата на Локуста била разредена в студената вода и Британик изпива виното – точно както планирал Нерон.

Британик пада на пода, но на всички било известно, че страда от епилепсия, затова Нерон забранил на хората да правят опити да му помогнат, защото щели да бъдат напълно безполезни – той щял да се възстанови сам. Нерон наредил на хората на Британик да го отведат в покоите му, където той умира само след няколко часа.

Сега Локуста била обожавана от един доста доволен и щастлив император. Нерон ѝ се отблагодарява, давайки ѝ имот, богатства и дори ѝ позволил да отвори училище, в което да предаде таланта си за създаване на отрови на своите ученици. За определен период от време Локуста дори имала позволението да убива когото си поиска, благодарение на благосклонността на императора.

За нейно съжаление, управлението на Нерон не е от най-продължителните. Когато Нерон напуска Рим, той отива при Локуста, искайки от нея да му даде отрова, с която ще може да се самоубие безболезнено, но така и не я използва. Локуста е арестувана от новия император Галба. Според легендите Локуста трябвало да бъде убита от животно, но най-вероятно отровителката е била обесена или обезглавена.