Още
    Начало Блог Страница 139

    Крал Карл II Наварски, който бил изгорен при нелеп инцидент

    Съществуват много доказателства, които показват, че да си крал в Европа в миналото е било доста опасно. От получаване на заплахи, преврати и убийства до различни други застрашаващи сценарии, да бъдеш крал невинаги е било блясък, лукс и величие. Редица крале са загивали по насилствен начин, а много от тях умират изключително странно. Крал Карл II Наварски е един от онези монарси, които ще останат запомнени в историята с необичайната си смърт, тъй като е бил изгорен жив. Но преди да разкрием подробностите, свързани с начина, по който загива, нека разгледаме неговото управление.

    За да добием по-ясна представа за Карл II Наварски, наричан “Злият“, заради това, че заповядва да бъдат обесени всички дворяни, които дошли при него, за да се оплачат, трябва да се разровим по-надълбоко в историята. На неговата майка, кралица Жана II Наварска, която е единственото оцеляло дете на Луи X и Маргьорит Бургундска, ѝ е отказана короната от чичо ѝ крал Филип V, който оспорва правото ѝ, позовавайки се на съмнения относно произхода ѝ. Френските аристократи подкрепят твърдението на Филип и скоро го избират за крал на Франция и Навара.

    През 1322 година, след смъртта на Филип V, нещата се променят драстично. Неговият брат, Карл IV, поема властта над Франция, но той няма подкрепата на аристократите, които вместо него, избират Жана II Наварска.

    По време на четвъртата година от своето управление, Жана II Наварска ражда здраво момче, което нарича Карл. Когато пораства той става крал Карл II Наварски – един от най-известните владетели в историята и вероятно единственият, който е изгорен жив по случайност.

    Карл е само на 17 години, когато майка му умира, а той обявен за крал. Още от първия ден на своето царуване, Карл II Наварски прави всичко, за да отмъсти на онези, които са се държали несправедливо към майка му в миналото.

    Карл II Наварски сключва брак с Жана Наварска – дъщерята на Жан II, също познат като Жан II Добрия. Карл се надявал, че с този с съюз ще предотврати възможните конфликти и ще подсили властта си във Франция, но греши.

    През 1354 година Карл Наварски организира убийството на конетабъла на Франция Карл де ла Серда, а по-късно съвсем откровено признава не само че е участвал в заговора, но и че е организирал цялото убийство.  Знаейки, че крал Жан II Добрия ще го арестува, Карл Наварски се отправя към Авиньон, където се среща с херцога на Ланкастър Хенри и му обещава подкрепата си в кампанията му срещу Франция. През 1355 година обаче, Карл Наварски прави обратното – той сключва мир с Жан II Добрия и подновява клетвата си за вярност към Франция.

    През следващата година, Жан II Добрия най-сетне успява да отмъсти. Заедно с група поддръжници той арестува Карл II Наварски. Самият Жан обаче е победен и заловен от англичаните в битката при Поатие през септември 1356 година. През 1357 година Карл Наварски е освободен. Той започва отново да играе зад кулисите, заедно с кралете на Франция и Англия, обещавайки им лоялност – и така до завръщането си в Навара през 1361 година.

    Смята се, че Карл Наварски е правил няколко опита да убие Шарл V (най-големият син на Жан II Добрия и негов наследник) и че участвал в няколко заговора срещу френския крал. Той никога не постига целите си и въпреки всичко, което е извършил, Карл винаги успявал да избегне последствията от своите интриги.

    Карл II Наварски умира на 1.01.1378 година, а особено ужасната му смърт става известна в цяла Европа, не само защото е била необикновена, но и защото е смятана от мнозина за божествено правосъдие. Когато Карл Наварски се разболява, неговият лекар наредил цялото му тяло да бъде увито в платове, напоени с бренди.

    Когато сестрата го увила, тя искала да отреже излишното от платовете, но не искала да използва нож, тъй като се страхувала, че може да нарани краля. Затова тя решава да използва свещ, с която да изгори краищата, което разбира се подпалва целия плат. Сестрата не могла да направи нищо, за да спаси Карл Наварски и според някои източници, веднага след инцидента, тя успява да избяга.

    Бланш Моние – жената, затворена в малка стаичка за 25 години, заради избора, който е направила

    Някога Бланш била млада и красива дама от висшето общество, която произхождала от уважавано семейство. През 1876, когато била на 25 години, Бланш се влюбва в по-възрастен адвокат, който живеел близо до дома ѝ и искала да се омъжи за него. От това нейно решение обаче майката на Бланш остава крайно разочарована и се възпротивила на решението на дъщеря си. Тя твърдяла, че нейната дъщеря не може да се омъжи за „някакъв беден адвокат“ и решила да направи всичко по силите си, за да предотврати този брак.

    Първоначално мадам Моние опитала да убеди дъщеря си да се откаже, след това директно ѝ забранила да се омъжи за адвоката, но нищо не успявало да отклони Бланш от взетото от нея решение. Младата жена нямала намерение да послуша майка си.

    Тогава изведнъж Бланш изчезва. Никой от приятелите ѝ не знаел къде е, а когато били питани, майка ѝ и брат ѝ смъмряли нещо под носовете си и не давали определен отговор за местоположението на Бланш. Скоро младата жена била забравена. Годините отминали, адвокатът, когото Бланш обичала, починал, а нейната съдба се превърнала в мистерия. До един ден през 1901 година, когато полицаите в Париж получават странна анонимна бележка, на която пишело:

    „Господин генерал, имам честта да ви информирам за едно изключително сериозно събитие. Говоря за една неомъжена жена, която е заключена в къщата на мадам Моние, почти уморена от глад и живееща сред гниещи отпадъци през последните 25 години – с една дума – в собствената си мръсотия.“

    Подобни твърдения били шокиращи за полицаите. Написаното в бележката представлявало чудовищен сценарий и никой не вярвал, че мадам Моние е способна да извърши подобно нещо. Тя била уважавана гражданка на Париж, от аристократично семейство, награждавана множество пъти за щедрия си принос за града.

    Въпреки това, веднага били изпратени няколко офицери, които да претърсят дома на мадам Моние. Тя отказва да ги пусне вътре и те са принудени да влязат със сила. При претърсването полицаите откриват малка, тъмна и отвратително миришеща стаичка, намираща се на втория етаж. И когато отварят вратата, те откриват Бланш Моние.

    Или поне онова, което е останало от нея. Покрита с остатъци от храна и изпражнения, с буболечки навсякъде по леглото и по пода, 50-годишната Бланш тежала по-малко от 30 килограма. Недохранена, държана на тъмно и без какъвто и да било социален контакт в продължение на 25 години, Бланш изглеждала като изплашено животно, когато офицерите я отвеждат от мрачната стаичка. Майка ѝ е арестувана веднага, но умира в затвора само след 15 дни. Преди смъртта си, тя признава за нечовешкото си отношение към дъщеря си.

    Полицаите са удивени и отвратени от видяното. Един от тях казва: „Нещастната жена лежеше напълно гола върху гниещ сламен матрак. Навсякъде около нея се беше образувала кора от фекалии, остатъци от месо, зеленчуци, риба и гнил хляб. Открихме буболечки, разложени върху леглото на госпожица Моние. Въздухът в стаичката беше толкова ужасен, а миризмата толкова силна, че не можехме да останем повече, за да продължим разследването“.

    В статия по случая, публикувана в „New York Times” на 9.06.1901, пише: „Времето е минало и Бланш вече не е млада. Адвокатът, когото обичала, починал през 1885 година. През цялото това време, жената е била затворена сама в стаичка, хранена с останките от вечерята на майка си – когато изобщо получавала храна. Единствените ѝ приятели били плъховете, които изяждали втвърдените храни, които падали по пода и върху леглото ѝ. Нито един слънчев лъч не нахлувал в „подземието“ ѝ и можем единствено да предполагаме това, което е преживяла тази жена“.

    Братът на Бланш – Марсел, е осъден на 15 месеца затвор, но по-късно е освободен, тъй като станало ясно, че той никога и по никакъв начин не е участвал директно в „наказанието“ на сестра си. Истинският автор на анонимната бележка, изпратена до полицаите, не е открит, но много хора предполагат, че именно Марсел е този, който я е написал, за да помогне на сестра си.

    След като е освободена, Бланш е настанена в психиатрична клиника. Тя никога не се връща отново в обществото. Живее до 1913 година и умира в санаториум.

    Бойните „къртици“

    Веднага, щом се появили първите подводници във военните флотове, инженерите по цял свят се замислили дали не може да се създаде „кораб“, който да се промъкне тайно към врага под земята. Първият документ, свидетелстващ за подобни изследвания, е от 1908 г. Английският инженер И. Дайвер не само разработил идеята и създал модел на такъв подземен кораб, който нарекъл „субграундина“ – но и построил първия прототип. По време на теста подземният кораб навлязъл само на 5 метра в почвата , а след това се повредил. На Дайвер му трябвали 3 години, за да създаде нов, по-сложен апарат на принципа на движение на тирбушона. Новата подземница успяла да проникне вече на дълбочина 9 метра. Но парният котел експлодирал, инженерът загинал и работите били прекратени.

    През 1933 г. немският изобретател В. фон Берн патентовал немската версия на подземница. Изобретението било засекретено и… изпратено в архива. След седем години граф Клаус фон Щауфенберг, бъдещият лидер на юлския заговор срещу Хитлер през 1944 г., случайно се натъкнал на архивните материали. Идеята за създаване на подземен кораб, способен тайно да се приближава до врага, го заинтересувала. Точно по това време Генералният щаб на Третия райх разработвал операция „Морски лъв“ – нахлуване на британските острови. Подземни кораби, които да пресекат под земята тесния пролив между Франция и Англия, можели да играят решаваща роля в тази операция.  Намерили изобретателя и му създали подходящи условия за работа. Берн обещал да направи апарат, който да побере пет души, да се движи под земята със скорост 7 км/ч и да носи боен заряд 300 кг. Но, за щастие на британците, работата била спряна на ниво лабораторни експерименти. Хитлер се интересувал повече от реактивните снаряди „Фау“, вече готови за масово производство. Работата по създаването на подземна лодка била спряна.

    Ала има информация, че фашистка Германия все пак успяла да построи малки подземни лодки и дори да ги използва във военни операции. През 1943 г. група германски инженери, ръководени от Херберт фон Щрасе, разработили подобрен модел на „тирбушонната подземница“, предложена през 1908 г. в Англия. Създадените от него подземници били използвани като тайна десантна техника. Военен морски кораб, който превозвал 1-2 подземници с няколко десантници, се приближавал до вражеския бряг. Там подземниците се спускали във водата, на свой ход се добирали до участък с мека почва и се врязвали в него. Така десантът се стоварва на десетки метри в морето, далеч от укрепената брегова ивица. Но  често такива подземни лодки били изгубвани заедно с екипажа им. Затова след поредица от неуспехи Херберт фон Щрасе бил обвинен в шпионаж в полза на Естония и разстрелян.

    Много по-голям военен интерес представлявал подземният проект „Змията на Мидгард“ (в германо-скандинавската митология Мидгард е земята, населена с хора). Неговото развитие започнало през 1939 г. „Змията на Мидгард“ трябвало да се движи по земята, под земята и под водата на дълбочина до 100 метра. Тя се състояла от няколко десетки свързани звена. Всяко звено има дължина 6 метра, широчина 6,8 метра и височина 3,5 метра. В зависимост от задачата дължината на такъв вид подземен „влак“ варира от 399 до 524 метра. Пред корпуса се разполага голяма сондажна глава, каквато използват в минната промишленост за подземни работи. Върху нея има 4 сонди с диаметър от 1,5 метра. Екипажът се състоял от 30 души. Въоръжението на подземния кораб било сериозно: 1000 мини с 250 кг експлозив всяка, 100 малки заряда с по 10 кг взрив. За всеки случай монтирали 12 сдвоени картечници. Енергийното оборудване на кораба включвало 4 дизелови електрически генератора, произвеждащи електрически ток за 14 електродвигателя с общ капацитет 19 800 к. с. „Змията на Мидгард“ се движела под вода със скорост 30 км/ч, през каменни породи със скорост 2 км/ч и в меки почви – с 10 км/ч. Предполага се, че в края на Втората световна война германците все пак успели да тестват тази „подземница“. Но във военни действия тя със сигурност не е участвала.

    Сериозни работи по създаването на съветска подземница започнали едва през 1960-те години, когато дори нобеловият лауреат академик Сахаров говорел за възможност да се създадат „подземни торпеда“. За зареждането им с енергия предлагали да се използва свръхчестотна радиация.

    Един от руските проекти за подземница – този, на Требелев. Снимка: Уикипедия

    През 1962 г. в украинското селище Громовка бил построен стратегически завод за масово производство на подземни кораби „Бойна къртица“. Те се задвижвали от бордов ядрен реактор, корпусът им бил от титаний с диаметър 3,8 метра и дължина 35 метра. Екипаж – 16 души, скорост на движение под земята – до 7 км/ч. Целта на новото оръжие била формулирана като „търсене и унищожаване на ракетни силози и бункери на противника“.

    По време на тестове в Урал „Бойната къртица“ изминала повече от 15 километра в твърда почва, унищожила бетонен бункер и по някаква причина се взривила. Експлозията била регистрирана от американски сеизмографи. След катастрофата изпитанията били прекратени.

    Най-късно с подземници се захванали американците. Те се възползвали от разработката на Херберт фон Щрасе. През 1968 г. неговите чертежи неочаквано „изплували“ в Париж. Открил ги в архивите френският историк Франсоа Ландузие. Но осем дни по-късно той изчезнал безследно, прекосявайки Ламанша с ферибота „Санта Дравент“. Корабът внезапно избухнал и потънал. Британската преса бързо надушила случая и обвинила ЦРУ – но, сякаш по даден знак, публикациите внезапно били прекратени.

    Корейското царство Пекче

    Пекче е едно от Трите царства, които властвали в Корея от 1 век пр.н.е до 7 век. Контролирайки територията в югозападната част на полуострова, царството Пекче било в непрестанно съперничество с другите две царства от периода – Сила и Гогуриео. Пекче имало развита култура, като голяма част от нея била по-късно била предадена на Япония. Когато обаче Сила обединява силите си с амбициозната династия Тан, Пекче е разбито и превърнато в китайска провинция, като в крайна сметка е внедрено в кралство Сила.

    Царете от Пекче се смятали за потомци на хората от племето Пуйо, които обитавали източната част на Манджурия. По-старите документи посочват, че царството е основано през 18 г.пр.н.е, както и че основателят е Онджо – синът на Чумонг, който създава царството Гогуриео. Онджо и брат му установяват столицата си в Wirye-song (днешен Сеул). Името „Пекче“ означава „власт над 100 души“, което според някои историци показва броя на първата група последователи, които мигрирали с Онджо.

    В крайна сметка аристократите от 8 клана (Са, Йон, Хиоп, Хе, Чин, Кук, Мок и Паек) заели всички официални позиции в царството. Самите те били разпределени на три групи и се отличавали по цветовете на робите си. На върха били мъжете с лилавите дрехи, втората група носели червени роби, а в най-ниския клас били хората със сини облекла. Единствено членовете от определени групи имали достъп до високите държавни длъжности.

    В провинцията местните началници управлявали населените места, които от своя страна били под контрола на назначен от държавата магистрат (kunjang). По-голяма част от населението се занимавало със земеделие, а други изпълнявали военна служба. По-ниско от тях били робите (предимно военнопленници и престъпници), които служели в именията на аристократите.

    Съперничеството между царство Пекче и другите две царства Сила и Гогуриео  започва през 4-ти век. Кралят на Пекче – Гънчого атакува Пхенян през 371 година. По време на неговото управление са установени дипломатически и културни връзки с китайската династия Дзин, както и с японската династия Wa (Wae). Освен това, Гънчого установява наследството на трона да се предава по мъжка линия.

    Царството Пекче заемало югозападната половина на древна Корея, но постоянно било атакувано от господстващото Гогуриео. След поредната атака през 475 година Гънчого е убит, а столицата изоставена. Тогава е основана нова столица в Гонджу и през 538 година отново заменена – този път в Саби (днешен Пуйо). Царството било разделено на 22 региона, всеки от които бил управляван от член на кралското семейство.

    През следващия век династията Сила получава подкрепа от китайската династия Тан, която от своя страна вижда възможност да развие интересите си в Корея и да завладее вече отслабналите царства Пекче и Горгуриео. Пекче не успява да предотврати превземането на столицата си, тъй като е атакувано по суша и по море. Сухопътната войска на Сила, състояща се от 50 000 души, както и военноморската войска от 130 000 войници, се оказват предостатъчни, за да смажат армията на Пекче. Уиджа, който се оказал последният цар на Пекче, бил пленен и изпратен в Китай, заедно с още 12 000 души.

    Източник: ancient.eu

    Трагичният случай на Мери Малън, която прекарва години в изолация

    Мери Малън изглеждала напълно здрава, когато здравните инспектори почукали на вратата ѝ през 1907 година. Въпреки това, именно тя била причината за няколко огнища на разпространение на тиф. Тъй като Мери била първият „здрав преносител“ на болестта в САЩ, тя не разбирала как някой здрав може да заразява околните, затова се опитала се бори за спасението си.

    През лятото на 1906 нюйоркският банкер Чарлс Уорън отвежда семейството си на ваканция – в лятната вила на семейство Томпсън, намираща се в Лонг Айлънд. Семейство Уорън наема Мери Малън за своя готвачка по време на почивката.

    Разследване води до Мери

    На 27.08 една от дъщерите на Уорън се разболява от тиф. Съвсем скоро г-жа Уорън и нейните две помощнички също се разболяват, след тях от тиф се разболява градинарят и още една от дъщерите на семейството. Общо 6 души в къщата се разболяват внезапно от тиф.

    Тъй като обикновено заразяването с болестта ставало чрез вода или храна, собствениците на вилата се притеснявали за бизнеса си, затова били решени да открият източника на заразата. Първите опити били неуспешни, но по-късно те наемат Джордж Соупър – инженер с опит в изследването на тифа. Той бил първият, който твърдял, че готвачката Мери Малън е причина за разпространението на болестта.

    Коя била Мери Малън?

    Мери е родена на 23.09.1869 в Кукстаун, Ирландия, но заживява в Америка, когато е на 15 години. Откривайки, че готвенето ѝ се отдава, тя става готвачка – работа, която била сравнително добре платена.

    Соупър проследява трудовия стаж на Мери чак до 1900 година и открива, че заразите с тиф следват готвачката от работа на работа. От 1900 до 1907 Мери работела на 7 различни места, като 22 души се разболяват от тиф, включително едно малко момиченце, което по-късно загинало.

    Соупър бил доволен, защото знаел, че това няма как да е случайност, но все пак трябвало да вземе кръвна проба от Мери, за да докаже научно твърдението си.

    Залавянето на Мери Малън

    През март 1907 Соупър открива Малън в дома на семейство Боуен. Той ѝ споделя своите теории относно заразите с тиф и я моли да му даде проба от урина, за да я тества, но Мери насочва към него вилица и отказва да съдейства. Осъзнавайки, че няма да е толкова лесно, колкото предполагал, Соупър предава разследването си на г-н Бигс от нюйоркската здравна инспекция. Бигс от своя страна предава случая на д-р С. Джозефин Бейкър.

    Малон отказала да послуша и д-р Бейкър, затова по-късно той се връща в дома ѝ с няколко полицаи, но Мери успява да избяга през прозореца. Издирването продължава 5 часа, но в крайна сметка изплашената жена е открита и отведена в болницата “Willard Parker” в Ню Йорк. Там от нея били взети проби и лекарите откриват наличие на тифоидни бактерии. Тогава здравното министерство премества Малън в изолирана къщичка (част от болницата “Riverside”), намираща се на о. Норт Брадър.

    Можело ли правителството да постъпва така?

    Мери Малън била отведена на острова насила и не била нарушила закона – можело ли правителството да я изолира по този начин?

    Силата на здравните служители идвала от един устав, който гласял, че те имат правото да отстранят или да преместят на подходящо място всяко лице, болно от заразна или инфекциозна болест. Уставът бил написан преди някой изобщо да знае за „здравите преносители“ на болести, които изглеждали здрави, но можели да заразяват околните.

    Изолирана

    Мери вярвала, че са се отнесли несправедливо към нея. Тя не разбирала как може да причинява зараза, като тя самата изглеждала и се чувствала здрава. През 1909 – след 2 години на острова, Мери завежда дело срещу здравната инспекция. По време на изолацията, здравните служители вземали проби от нея веднъж седмично и всички те по-късно се оказвали положителни – тя била болна от тиф. Интересното обаче е, че година преди процеса, самата Мери изпраща свои проби на частна лаборатория, откъдето ѝ съобщават, че пробите ѝ са отрицателни.

    Присъдата

    Съдията отсъжда в полза на здравната инспекция и Мери, вече известна като „Тифоидната Мери“ била върната на острова, откъдето нямало надежда да бъде освободена. През февруари 1910 обаче било решено, че Малън може да бъде освободена, ако се съгласи никога повече да не работи като готвачка. Нетърпелива да получи свободата си, тя приема условието и е освободена на 19.02.1910.

    Повторно залавяне

    В началото Мери започнала работа като перачка, но по-късно, чувствайки се здрава, тя отново започва да готви. През януари 1915 болницата „Sloane Maternity” съобщава за разпространение на тиф, след като 25 души се разболяват, а двама от тях умират.

    Разследването води към г-ца Браун (всъщност Мери Малън, която използвала псевдоним). Този път обществото не било съпричастно към нея – тя знаела, че е болна, макар да не го вярвала, така че никой не я подкрепил.

    Още 23 години на острова

    Мери била отведена на о. Норт Брадър отново и остава там в продължение на 23 години. Смята се, че там е помагала в болницата, грижейки се за болните от туберкулоза. През 1925 става помощник в лабораторията на острова.

    През декември 1932 Мери получава удар, който я парализира. Тя е изнесена от къщичката и преместена в болнична стая, където остава до смъртта си – 6 години по-късно – на 11.11.1938.

    Източник: thoughtco.com

    Обратната реч – невидимият детектор на лъжата

    Известно е, че съществуват сатанински секти, които на своите сборища четат Библията и молитвите си отзад напред. Това подтикнало австралийския учен Дейвид Оутс към оригинална мисъл. Той започнал в продължение на дълги години да прослушва записи на човешка реч… от края към началото.

    Оказало се, че по този начин човек може да узнае истинските чувства, мисли и намерения на хората, които се крият зад обикновените думи. Някои смятат, че именно в обратната (реверсивна) реч се крие тайната на интуицията, ясновидството, екстрасензорните способности.

    Обратната реч може да бъде чута и разбрана само, ако гласът се записва по специален начин на магнетофон и възпроизвеждането се включи в обратната посока. Оутс разработил различни устройства за слушане на реверсивна реч, създал видео- и аудио-касети, на които ясно се чуват фрази, твърде различни от „нормалния“ говор. Ако записите се изследват, става очевидно, че обратната реч „възниква“ на всеки 5, 10, 15 секунди и представлява граматически правилни думи и фрази, наричани „словесни обрати“, които разкриват истинските мисли и чувства на оратора. Закономерността е следната: колкото по-силно е емоционалното напрежение, толкова по-често възникват „обрати“. Когато, например, човек спори разгорещено, те се появяват на всеки 3-4 секунди.

    Общото между двата вида реч е, че обратната винаги служи като допълнение към това, което казва човек. Например, ако говори за времето, тогава обратимата реч ще има отношение към времето. Пряката реч подлежи на контрол от наша страна, тоест, може да бъде променена и манипулирана – но обратната не се поддава на контрол и отразява истинските мисли на говорещия.

    Най-просто казано, по същество това е детектор на истината. Когато човек лъже, той едновременно неволно съобщава и верни неща. Трябва само да бъде чут.

    Дейвид Оутс, основателят на “Обратната реч”.

    Източник на снимката: http://reversespeech.com

    През 1980-те години Оутс бил директор на частен приют за младежи с умствена изостаналост и спорел с американски евангелист, който твърдял, че рокендролът е дяволска музика със скрити сатанински послания. Децата се уплашили от думите му и Оутс решил да го опровергае. Той прослушалл няколко песни, а една, която му се сторила наистина сатанинска, пуснал обратно. Тази идея му подсказали самите поклонници на дявола – те често имитират религиозни ритуали, като четат молитви и псалми отзад напред. За свое учудване, той разбрал няколко ясни и смислени фрази. Решил, че или се е побъркал, или е направил уникално откритие.

    Отнело му 2 години да се увери, че става дума не за лудост – а за реалност. Той анализирали записите и научавал за хората такива неща, които те никога и никому не казвали. Оутс изучавал музика и реч, анализирал безбройните записи на лентите си, доказващи наличието на съвсем очевидни послания – докато накрая се убедил, че е открил друга форма на общуване.

    Според него, онова, което смятаме за паранормални способности, всъщност е способност да се разбира обратната реч. Мнозинството улавя само част от тези скрити послания – а екстрасенсите ги възприемат изцяло. Обратната реч обяснява и феномена на ясновидството.

    Докато изучавал записите, Оутс открил, че чрез нея може да се предвидят предстоящи събития до 6 месеца в бъдещето. Тези прогнози са практически винаги точни, ако човек не полага специални усилия да насочи бъдещите събития по различен начин. Според Оутс, тук няма нищо свръхестествено. Всеки човек има нещо в съзнанието си, което наподобява компютър, просто с различни възможности. То се нарича „подсъзнание“ и обобщава информацията, идваща от външния свят, анализира ситуацията, разиграва различни възможни сценарии за развитие на събитията – и в резултат прогнозира бъдещето. Ако този „компютър“ е добър, прогнозата ще е точна, ако не – ще даде невярна прогноза или въобще никаква.

    Засега мнозина не вярват на методите на Оутс. Той има печален опит от сътрудничеството си с ФБР в Тексас, когато полицията била обсадила зловещата секта „Клонка на Давид“ с нейния гуру Кореш. Оутс бил помолен да анализира обратната му реч. Тя показала, че Кореш няма да се предаде доброволно и конфликтът почти сигурно ще  приключи с трагедия, ако ФБР реши да използва сила. Но във ФБР въобще не му повярвали. В резултат, 51-дневната обсада на сградата на сектата завършва с масово убийство, както и предсказал Оутс. Кореш и най-близките му сътрудници се самоубили, а в престрелката загинали 80 членове на сектата и четирима агенти на ФБР.

    Преди тази ужасна история имало друг интересен случай, когато ученият помогнал на полицията в Далас да намери оръжието на убиеца, а след това и тялото на жертвата. Обратната реч на заподозрения съобщила, че трупът е потопен на дъното на реката. Там и го открила полицията. По същия начин ученият изчислил и скривалището, където престъпникът бил сложил оръжието. Полицията била изумена, но… не предприела по-нататъшни стъпки за задълбочаване на сътрудничеството. Недоверието към такъв „несериозен“ метод на разследване било твърде голямо.

    Но ученият е сигурен: много скоро ще дойде времето, когато всички ще бъдат принудени да говорят истината, само истината и нищо друго освен истината.

    Разголените танци

    Разголените танци се появили в дълбока древност. Отначало те служели за изразяване на почит и уважение към боговете. Древните гърци не виждали нищо осъдително в голотата. Високопоставените проститутки – хетерите, сгъвали туниката си пред танца така, че в точния момент дрехите да се плъзнат от тялото. Способността да се събличаш пред публика се учела наравно с науките в специални училища, най-голямото от които било в Коринт. С помощта на танците проститутката-хетера трябвало да докара мъжете до сексуален екстаз. При това те нямали право да докосват танцьорката, нито да стават от мястото си.

    В Египет традицията на събличане по време на танца била свързана с култа към Озирис – бога, който олицетворявал жизнената сила на природата. Този култ произхождал от древни времена и продължил до І-ви век пр. Хр. Неговите последователки се наричали „алмеи“, от „ал-мех“ – „образована жена“. Алмеята започвала да танцува в леко наметало, което почти веднага хвърляла. После събличала и тънката копринена дреха под наметалото и останала в полупрозрачна къса блузка и шалвари. Голият корем бил смятан за символ на живота, затова алмеите танцували дори на семейни празници.

    От Египет еротичният танц с разголване се разпространил из целия Изток. През ХVІІІ-ти век френският историк Савари пише за алмеите: „Безсрамието на позите им понякога минава всякакви граници, техните погледи и жестове са толкова изразителни, че веднага е ясно за какво става дума. Заедно със своето наметало те хвърлят и всякаква срамежливост. Още по-срамни бяха танците на египетските циганки. Танцувайки на пазари и площади пред обикновените хора, те смъкваха от себе си всичко, което можеха. Дори ръкавите на роклите им се развързваха“.

    В Индия разголеният танц също бил част от религиозен култ. Небесните танцьорки-апсари в индийската митология били съпруги на боговете. Скулптурните им образи съседстват в хиндуистките храмове с еротични барелефи от „Кама-сутра“.

    За земни въплъщения на апсарите се смянали танцьорките-девадаси, чиито танци разказвали за любовните срещи между боговете и земните жени. Девадасите живеели в най-богатите и посещавани храмове и нямали право да се омъжват. Самите родители смятали за чест да посветят своите дъщери на идолите. От 5-6 годишна възраст момичетата живеели отделно от семействата си и се обучавали да танцуват. Това отнемало много време: всеки жест на танцьорката имал специално чувствено значение. На церемонията по посвещението в девадаси – символичния брак с божеството, момичетата се събличали голи. В някои храмове дори били подлагани на ритуална дефлорация. За да преодолеят срамежливостта на младите „булки“, жреците използвали наркотични билки.

    Девадасите се грижели много за съвършенството на тялото си. За да не загубят гърдите им първоначалната си форма, момичетата надявали върху тях специална лека дървена рамка от две половини. Тя се украсявала със злато и диаманти и подчертава прелестите им. Понякога я сваляли и танцували голи до кръста. Девадасите обаче нямали обичай да танцуват напълно съблечени.

    С християнизирането на обществото в Европа сексуалната енергия се овладявала и насочвала към творчески задачи, главно строителство, твърде често в буквален смисъл, на новата цивилизация. Както и към завладяване и благоустрояване на нови територии, също и към защита на вече придобитите. Но с нахлуването на Ренесанса започнало връщане към обичаите на древността и подмолно дехристиянизиране на обществото. Дори и празник в папския двор можел лесно да се превърне в оргия със стриптийз – Борджиите били прочути в това отношение. Ето какво пишат тогавашни съвременници за проститутките по онова време:

    „Те скачаха и бягаха, вдигаха полите си толкова високо, че белите им бедра можеха да се видят по един доста безсрамен начин, а по време на танца гърдите им излизаха от корсажа за съблазън на похотливия народ“.

    Затова в края на XVI-ти век църковните служители забранили такива танци и се опитали да изгонят проститутките от градовете – впрочем, не много успешно. В края на Ренесанса стриптийзът се превръща в незаконна, официално забранена професия. Но нали всяка забрана може да бъде премахната срещу пари? Точно, както и дрехите.

    Някога танцът с разголване бил свещено действие. В наши дни се стига до обратния полюс – в Германия вече има клубове, където на подиума излизат голи възрастни жени, които получават пари, за да се облекат. Както казвали древните римляни: „О, времена, о, нрави!“

    Момчето в кутията

    „Непознатото момче на Америка“ и „Момчето в кутията“ са две от названията на това убийство, което остава неразкрито от деня, в който тялото на момчето е открито – 25.02.1957 година.

    На този съдбоносен ден, колежанинът Фредерик Беносис съобщава на полицията за голо тяло на момче на възраст между 4 и 6 години, увито в одеяло и поставено в кутия. Фредерик обаче не бил първият, който открива мъртвото момче. Два дни преди това, млад мъж забелязва тялото, докато проверява капаните, които поставил за ловене на ондатри. Знаейки, че ловът на ондатри е забранен, той решил да не съобщава на полицията за тялото. Фредерик Беносис изчаква един ден, преди да съобщи за трупа, защото се намирал в района, тъй като преследвал младо момиче от колежа, което харесвал и се притеснявал, че полицаите ще искат да узнаят какво е правил на мястото.

    Местните медии веднага се фокусират върху разгласяването на случая, а снимки на момчето са поставени навсякъде в града и извън него. Самоличността на момчето обаче така и не е установена. Детето било със сини очи, светла кожа и кафява, грубо подстригана коса. То имало множество синини, а експертите предположили, че поради ниските температури, то най-вероятно е стояло в кутията между 2 дни до 3 седмици.

    Полицията била обнадеждена, тъй като вярвали, че все някой ще обяви за изчезнало дете или някой ще познае детето от фотографиите. Но това никога не се случва и полицаите попадат в задънена улица.

    Уликите били следните:

    Косата на момчето била грубо подстригана, а част от падналите косми били по цялото му тяло, което показвало, че е била отрязана малко преди или веднага след смъртта.

    Кожата на ръцете и краката му била набръчкана, което показвало, че трупът е бил във вода преди или след смъртта.

    Детето страдало от някакво заболяване на очите.

    Не било яло 2-3 часа преди смъртта си и изглеждало недохранено.

    Причина за смъртта били няколко удара по главата.

    Детето е погребано във Филаделфия, а през 1998 тялото му ексхумирано, за да бъдат направени ДНК анализи. Направени са опити то да бъде свързано с някой, но те са напълно безуспешни и през ноември същата година е погребано отново.

    Вероятността това отдавна извършено престъпление да бъде разкрито е изключително минимална. Следователите, които са работили по случая са или твърде стари или вече не са живи, за да продължат разследването. Извършителят вероятно също е мъртъв и никога няма да получи наказание за стореното. Експертите смятат, че ако случаят е станал преди 10 или 20 години, престъплението най-вероятно е щяло да бъде разкрито.

    Теории:

    • Фредерик Беносис, който открива тялото на момчето, докато преследвал някакво момиче, е бил основният заподозрян, но по-късно е разпитан и се подлага на тест с детектор на лъжата. След това подозренията към него отпадат.
    • На 2 километра от мястото, на което е открит трупа на детето, имало дом за отглеждане на малки деца, който полицаите искали да проверят. В него по онова време имало 8 деца. Някои все още смятат, че Артър Николети, който ръководел дома, е замесен по някакъв начин. Той отказва да се подложи на тест с детектор на лъжата.
    • Най-важната улика изниква през май 2002 година, когато бизнесдама, известна с прякора „Ем“, от Синсинати, Охайо, твърди, че майка ѝ е купила момчето от родителите му през 1954 година. Те нарекли момчето Джонатан. Детето било малтретирано и често било оставяно само в мазето. Било инвалид и не можело да говори. Г-жа „Ем“ твърди, че нейната майка е убила детето през февруари 1957 година в пристъп на гняв. Полицаите смятат, че най-накрая са стигнали до следа, която ще им помогне да разрешат случая. След шестмесечно разследване обаче, те установяват, че „Ем“ има психични проблеми и нито една част от информацията, която им е дала, не може да бъде вярна.

    Как САЩ изживяха Голямата депресия?

    1920-те години били весели и безгрижни за Америка. Бурен икономически растеж, увеличаване на доходите на всички слоеве от населението, бързо техническо развитие. Американците забогатявали и се наслаждавали на живота. Тази епоха по-късно била наричана по различни начини – „златните двадесет“, „джазовите двадесет“, „просперитетът“.

    Страната слушала джаз, танцувала, пиела контрабандно уиски в подземни заведения. И, разбира се, работела. Смятало се, че честният труд гарантира успеха на всеки човек.

    Всъщност, точно така било до 24 октомври 1929 г., когато фондовият пазар на Уолстрийт се сринал. Акциите на най-сигурните компании, чиято стойност дотогава непрекъснато нараствала, стремглаво полетели надолу. Този ден веднага бил наречен „черният четвъртък“. Но го последвали черен понеделник и черен вторник.Само за една седмица борсова паника пазарът загубил повече пари, отколкото правителството на САЩ похарчило по време на Първата световна война.

    Отначало този катастрофален спад нямал особени външни прояви. Уинстън Чърчил, който посетил Америка през 1929 г., биле учуден от спокойствието на фондовата борса.

    Строгите правила забранявали на брокерите да тичат и да повишават глас. Според Чърчил: „… те бродеха като обезпокоени мравки в бавен филм, като си предлагаха огромни пакети акции на една трета от предишната цена“.

    Но няколко дни по-късно сър Уинстън пише в дневника си: „Пия кафе. Покрай прозореца ми прелетя някакъв мъж. Нещастникът скочил от 15-ия етаж“.

    Това самоубийство било само първата лястовица. През следващите седмици вълна от самоубийства заляла Щатите. И станало ясно, не само отделни дни са оцветени в черно – а целият живот на най-щастливата страна в света.

    Година по-късно улиците на големите американски градове, преди облени в светлини, започнали да тънат в мрак. Предишните разходи за енергия вече не били по джоба на Америка. Цели семейства се самоубивали, защото банките отнемали жилищата им, чиято ипотека не можели да плащат.

    Но какво се случило с Америка? Защо срутването на фондовата борса се превърнала в катастрофа за милиони хора?

    Тогавашната икономика се развивала трескаво, на скокове, от криза към криза. Няколко години подем задължително се сменяли с регрес.

    Причината се криела в свръхпроизводството.

    В стремежа си да реализира печалба, промишлеността произвежда повече стоки, отколкото хората биха могли да купят. Складовете се задръствали и предприятията спирали работа и уволнявали работници. Търсенето намалявало, защото безработните нямали пари да купуват.

    Постепенно излишъците се пласирали, повявявали се нови технологии, наемали се нови работници и икономиката отново тръгвала нагоре – до следващата криза.

    По време на „златните 20“ периодът на възстановяване надминал всички предишни толкова много, че хората повярвали в окончателно настъпване на епохата на просперитета.

    В същото време светът се свличал в бездната. Богатствата на неголяма група милионери нараснали многократно. Правителството се грижи главно за техните интереси поради проста причина: смятало се, че големите предприемачи са основна движеща сила на икономиката. Ако бизнесът е добре, тогава неговото благосъстояние автоматично ще премине към по-ниските слоеве на обществото.

    Поради тази политика данъците за богатите били намалени с около 25%.

    До 1929 г. 1/1000 част от американското население получавала 42% от всички пари. А доходите на основната маса намалявали.

    Но това са само статистически данни, а в реалния живот повечето американци се чувствали добре, защото всичко необходимо се купувало на кредит.  Масовото кредитиране е изобретение на XX-ти век. Изглеждало, че то може да премахне проблемите на икономиката.

    От една страна, собственикът на завода не иска да повишава заплатите на работниците, а от друга – иска те да купуват продукцията му.

    Изходът е намерен – разсрочено плащане. Но след известно време бизнесменът, който дава своите стоки на кредит, е изправен пред недостиг на пари за закупуване на суровини и за подновяване на производството. Но това не е проблем! Той на свой ред взема кредити от банките. Всички са доволни и щастливи.

    Междувременно, проблемът с липсата на средства не изчезва никъде, а просто се отлага във времето.

    Така през 1929 г. стойността на ценните книжа надхвърлила 1.5 пъти парите в обращение. Американската икономика се превърнала в огромен сапунен балон.

    Няколко месеца преди „Черния четвъртък“ банките се усетили и започнали да ограничават даването на кредити срещу ценни книжа. Но вече било късно.

    Акциите спрели да растат. За най-умните играчи това било сигнал да продават.

    Но първите големи продажби на акции довели до верижна реакция.

    Курсът на ценните книжа рухнал. Ако на 1 октомври 1929 г. стойността на акциите, котирани на Уолстрийт, достигала 87 милиарда долара, то само месец след това – на 1 ноември, тя падна до 55 милиарда, а през март 1933 г. общата им стойност била само 19 милиарда долара, т. е. намаляла с около 4,5 пъти.

    Започнали масови разорявания на компании и частни лица, участващи в борсовите игри. Именно тази част се застрелвала, давела и скачала от прозорците през първите седмици от кризата. Сетне дошъл ред на техните кредитори, които успявали да върнат парите си и също се разорявали.

    Чрез веригата от неплащания кризата обхванала цялото американско общество и плъзнала в Европа. Всички държави се втурнали да защитават пазарите си от чуждестранни стоки. Започнали търговски и валутни войни. От тях до истинските имало само една крачка.

    От 1929 г. до 1933 г. фалирали над 100 хиляди предприятия, а безработицата нараснала от 3,2% на 28%. Десетки милиони хора останали без работа.

    Вчерашните „бели якички“ продавали ябълки и лъскали обувки, а техните началници ставали хамали, само за да не позволят семействата им да умрат от глад.

    В градовете се редели на дълги опашки за безплатна супа. Само в Ню Йорк в кулминацията на кризата 3 хиляди души умрели от глад. Повече от 2,5 милиона американци се превърнали в клошари.

    Безработни мъже, пред кухня за безплатна супа в Чикаго, отворена от Ал Капон, в годините на Голямата депресия.

    В покрайнините на градовете се разраствали „хувървили“ – струпвания на колиби от дървени сандъци и картонени кутии, наречени на президент Хувър, чието управление било в  най-трудните години.

    Понякога бездомниците се опитвали да откраднат нещо пред очите на полицаите, за да стигнат до затвора, където им бил осигурен поне покрив над главата и безплатна храна.

    Тогава в 1933 г. станало известно, че Съветският съюз, където индустриализацията била в разгара си, търси 6 хиляди строители и инженери. Слухът се разпространил много бързо. Писма до съветското посолство, което било току-що открито, на 16 ноември, се посипали от всички части на Америка. 100 000 специалисти с най-висока квалификация кандидатствали за свободни работни места. Много от тях били приети на работа в СССР.

    Но богатите също плачели. Милионерът Конрад Хилтън затворил цели етажи в своите хотели и изключи телефоните в стаите, за да спестява от тях по 15 цента на месец. Компанията „Бетлим стийл“ уволнила  8000 работници, изгонила ги от къщите, които сама им била построила, а след това изравнила  сградите със земята, за да не плаща данъци върху недвижимите имоти.

    Най-яркият пример за банкрут бил крахът на разпадането на мултимилионера Самюъл Инсъл. Погубила го алчността. Заедно с Томас Едисон той основа легендарната „Дженерал Електрик“.

    Но похарчил парите си за изкупувани на контролни пакети в различни компании. Дали го под съд за измами с ценни книжа. Оправдали го, но загубил богатството и репутацията си. Самуюъл умрял в бедност на една от метростанциите в Париж през 1938 г.

    До пролетта на 1933 г. много банки били  фалирали. Обсаждали ги огромни тълпи, които искали парите си.

    Но новият президент Рузвелт издал указ да бъдат затвори всички банки за 4 дни и забранил износа на златни, сребърни и хартиени пари от страната. Мерките сработили. След отварянето те заработили в нормален режим.

    Франклин Делано Рузвелт /Уикипедия/- 32-и Президент на САЩ

    Сетне президентът се погрижи за помощ на гладните, като отделил 500 милиона долара.

    За да помогне на земеделските производители, на които отнемали земите и инвентара за невърнати кредити, Рузвелт издал закон за мораториум върху дълговете на земеделските производители, както и закон за възстановяване на селското стопанство. За да се предотврати изгонването на хората от домовете им, държавата поела дълговете по жилищните заеми. След това била създадена Федералната служба по заетостта. На безработни за пръв път започнали да плащат обезщетения. Но най-важната мярка бил законът за възстановяването на промишлеността. В съответствие с него американското производство започнало да се управлява от държавата, за да се избегне повторение на кризата. Сега правителството регулирало цените и количеството произведени стоки. Индустриалците били задължени да координират със синдикатите минималната работна заплата и максималното работно време. А в края на първата година от управлението на Рузвелт бил отменен втръсналият на всички „сух закон“…

    Франклин Рузвелт наистина извадил Америка от кризата, за което получил народната любов и още 3 президентски мандата.

    Но Голямата депресия продължила до края на 30-те години.Тя свършила едва с началото на Втората световна война.

    …Веднага щом загърмели оръдията, американската индустрия получила заповед за производство на оръжие. Още по-рано Хитлер осъзнал ползата от войната и успял да измъкне Германия от кризата, като натоварил икономиката с военни проекти още през 1936 г.

    Именно затова, когато на 1 септември 1939 г. американският посланик в Париж докладва за нахлуването на германски войски в Полша, Рузвелт радостно възкликнал:

    – Най-после, чудесно! Бог да ни е на помощ!

    Големият смог в Лондон, който убива 12 000 души

    Големият смог в Лондон помрачава града на 5.12.1952 година. Странна мъгла, жълто-черна на цвят и толкова гъста, че никой от жителите на вечно мъгливия Лондон не бил виждал през живота си. Освен това смогът имал мирис на химикали. Хората, които били навън, започнали да се задушават, неспособни да вдишват гъстия, почти непрозрачен въздух.

    Макар все още да не знаели, лондончани изпитват онова, което по-късно става известно като едно от най-опасните екологични бедствия. Преди смогът да се вдигне изцяло от града, 12 000 души ще загинат, а на експертите ще им отнеме почти 65 години, за да открият източника на проблема.

    Големият смог е причинен вследствие на няколко нещастни съвпадения.

    Няколко дни преди Лондон да потъне в мъгла, градът е обхванат от антициклон, който причинява температурна инверсия и градусите започват да падат. Студът кара лондончани да използват печките си, в които горят въглища, много по-често.

    Освен това, на 5.12 почти не се усещал никакъв вятър, което кара димът от комините да се задържи по-дълго над градските улици, вместо да бъде отвеян. Антициклонът от своя страна създал нещо като „въздушен балон“ над града, който възпрепятствал нахлуването на свеж въздух и разсейването на смога.

    Големият смог бил толкова гъст, че в много части от града движението било спряно. Видимостта била намалена до нула, което от своя страна принуждава жителите да изоставят превозните си средства на средата на пътищата. Лошото качество на въздуха прави излизането навън почти невъзможно, тъй като нивото на замърсяване създава ужасна токсична атмосфера.

    Онези, на които им се налагало да излизат обаче, започнали да изпитват сериозни здравословни проблеми. Случаите на инфекция на дихателните пътища, хипоксия, бронхит и бронхопневмония нарастват, а смъртните случаи достигат до 12 000. По-късни изследвания разкриват, че високите нива на сярна киселина в смога допринасят значително за големия брой смъртни случаи.

    По какъв начин сярната киселина е достигнала до въздуха остава мистерия в продължение на 65 години. Едва през ноември 2016 година екип от учени обявява, че най-накрая са разгадали загадката. Те твърдят, че серният диоксид е навлязъл в атмосферата вследствие изгарянето на въглища.

    „Хората са знаели, че сулфатите са допринасяли за разрастването на мъглата, както и че се отделят при горенето на въглища за битови нужди. Но как точно серният диоксид се е превърнал в сярна киселина, не е ясно. Резултатите ни показват, че процесът е улеснен от наличието на азотен диоксид – друг продукт, отделян при горенето на въглища“ – споделя лидерът на изследователския проект д-р Рени Джан.

    Смъртоносният смог принуждава управниците да проучат начините, по които хората влияят върху замърсяването на въздуха. Само 4 години след Големия смог в Лондон, Великобритания приема Закона за чистотата на въздуха от 1956 година.

    9 бързи факта за кобалта

    На Земята не се среща кобалт в чиста форма

    Въпреки че можем да открием кобалт почти навсякъде – в почвата, минералните находища и дори на морското дъно, той е примесен с елементи като никел, мед, желязо или арсеник. Обикновено се добива като вторичен продукт от добива на други метали, особено никел и мед. Когато е пречистен има сив цвят.

    Кобалтът не е толкова рядък, но е много ценен

    Въпреки, че не е толкова рядко срещан в природата, той е изключително важен, особено в страните от Европейския съюз, защото тук има малко места, на които да се добива в по-големи количества. Най-големият производител на кобалт в света е Демократична република Конго.

    Названието на елемента идва от митични зелени същества

    Преди векове миньорите в германските планини изпитвали огромни проблеми, когато опитвали да разтопят някои благородни метали. Понякога те използвали отровни изпарения, които ги разболявали или убивали. Тъй като не били наясно каква точно е причината за тези нещастия, миньорите започнали да обвиняват коболдите – митични същества от старогерманските предания, които живеели в сребърните мини и причинявали срутвания, като по този начин застрашавали животите на миньорите. Макар че тези изпарения обикновено се отделяли от арсена, съдържащ се в рудите, години по-късно елементът все още бил наричан с името на коболдите.

    Кобалтът е изолиран едва през 18 век

    През 1735 година шведският химик Георг Бранд изолира кобалта от руди, съдържащи арсен. Струва си да се отбележи обаче, че по онова време елементите били включвани в непълни списъци, а не в организирана таблица, защото Периодичната система все още не била създадена.

    Кобалтът е най-известен с това, че създава красив син цвят…

    Хората използват пигменти, съдържащи кобалт, за да получат богатия син оттенък още от 3 век пр.н.е. Занаятчии от Египет до Китай оцветявали в синьо различни предмети в продължение на хиляди години.

    …но кобалтът може да оцветява и в други цветове

    Така популярният кобалтово-син цвят се получава от така наречения кобалтов алуминат, но в други химични комбинации могат да се получат различни цветове. Кобалтовият фосфат например се използва за получаване на виолетов пигмент, а при взаимодействие на цинков и кобалтов оксид се получава зелен пигмент.

    Днес кобалтът се използва за създаване на магнити

    Кобалтът е един от малкото елементи, които са феромагнитни – тоест могат да бъдат магнетизирани, когато са поставени в магнитно поле. Когато се смеси с подходящи метали, кобалтът се използва за производството на така наречените „суперсплави“, които запазват силата си при огромно напрежение и високи температури – те често се използват при реактивните двигатели.

    Кобалтът се използва и в съвременната медицина

    Елементът се среща в молекулата на витамин B12 – също познат като „кобаламин“, който участва в образуването и регенерирането на червените кръвни клетки. Освен това, той прави витамин B12 различен от останалите, защото той е единственият, в който се съдържа метален атом.

    Имало е период, в който кобалтът се е добавял към бирата, а последствията са били ужасни

    През 60-те години някои пивовари добавяли кобалтов хлорид към бирата си, защото той помагал за запазването на пяната, която се образува при наливането на напитката. До 1967 година много хора от Квебек, Минеаполис, Омаха и Белгия претърпяват сърдечна недостатъчност, а половината от тях загиват. След като са направени проучвания, учените установяват наличие на недопустими количества кобалт в пивото. Агенцията за контрол на храните и лекарствата забранява употребата на кобалтов хлорид в храната и напитките след този случай.

    10 исторически личности, загинали на датата, на която са родени

    Нарича се „Ефектът на рождения ден“ – статистически феномен, който показва, че вероятността човек за почине се увеличава с наближаването на датата, на която е роден.

    Ингрид Бергман

    Актрисата Ингрид Бергман е родена на 29.08.1915 година в Стокхолм, Швеция. Умира 67 години по-късно (1982) в Лондон – на същата дата. Тя се бори с рака на гърдата дълго време, но официалната причина за смъртта ѝ е усложнения в лимфомите, получени вследствие на рака.

    Уилям Шекспир

    Точната дата на раждане на Шекспир е провокирала множество дебати, но повечето хора смятат, че той е роден на 23.04.1564 и умира на същата дата през 1616 – на 52-годишна възраст.

    Уолтър Димър

    Димър е счетоводител и създател на дъвката. Той умира в деня на 93-тия си рожден ден – на 8.01.1998 година.

    Бети Фридан

    Фридан е една от лидерките на американския феминизъм. Тя е активистка и писателка, автор на книгата „The Feminine Mystique”. Бети е родена на 4.02.1921 година и умира на същата дата през 2006. В деня, в който навършва 85 години, Бети получава сърдечна недостатъчност, докато е в дома си във Вашингтон и по-късно същия ден умира.

    Машийн Гън Кели

    Джордж „Машийн Гън“ Кели е американски гангстер, който започва престъпната си кариера по време на Сухия режим в САЩ. На 17.07.1954 година той получава сърдечен удар и умира – в деня, в който навършва 59 години.

    Ливай Мортън

    Бившият вицепрезидент на САЩ Ливай Мортън умира от пневмония на 96-тия си рожден ден – на 16.05.1920 година.

    Джони Лонгден

    Известният жокей Джони Лонгден умира на 14.02.2003 година – точно 96 години след раждането му.

    Сидни Бекет

    Бекет е засенчен от славата на Луис Армстронг и е оценен от широката публика едва през 40-те години. Умира във Франция на 14.05.1959 година – на 62-я си рожден ден.

    Камехамеха V

    Камехамеха V е петият монарх на Кралство Хаваи, който управлява от 1863 до 1872 година. Той умира на 42-я си рожден ден – на 11.12.1872 година.

    Алън Друри

    Алън Други печели награда „Пулицър“ за своя роман “Advise and Consent”. Той умира на 80-я си рожден ден – на 2.09.1998.