Германският Тевтонски орден бил основан в Палестина скоро след Първия кръстоносен поход, около 1128 г. Отстъпвайки под натиска на мюсюлманите, през 1228 г. тевтонците приели поканата на полския княз Конрад Мазовецки и се преместили в Прибалтика. Задължението на Ордена било да защитава поляците от нападенията на варварите – боруси и жмуди.

Много скоро обаче, той започнал да разширява своите територии. Разрастването на тевтонците неизбежно ги сблъскало с най-силните им съседи – Полша и Литва. Апогей на конфронтацията между тях станала битката край селището Грюнвалд (в немската литература се обозначава като „битката при Таненберг“, на името на съседното село, откъм германската страна).

През 1410г. полските и литовските военачалници се събрали в крепостта Брест, за да обсъдят план за съвместни действия. Било решено да се обсади основната тевтонска база – замъкът Малборк (Мариенбург). Полската войска се предвождала от краля Владислав ІІ Ягело, литовската – от княз Витовт Олгердович, чешките наемници – от Ян Жижка, бъдещият легендарен пълководец на хуситите. Имало и спомагателни татарски отряди от 3 000 души. В литовската войска били включени три руски полка от Смоленск. Главнокомандващ на цялата армия бил крал Владислав.

Съюзническите войски наброявали 39 хиляди конници, заедно с оръженосците (понякога обикновени селяни). Тевтонците имали превъзходство във въоръжението и с отличната си дисциплина на рицари-монаси. Войската им, предвождана от Великия магистър Улрих фон Юнгинген, наброявала около 27 хиляди бойци – рицари на васални владетели и търсачи на приключения от Западна Европа, наемници-арбалетчици и унгарци-артилеристи заедно със 100 бомбарди – първите примитивни оръдия.

На 15 юли 1410г. полско-литовската армия се съсредоточила по края на гората между селищата Грюнвалд и Таненберг. Тевтонците им изпратили по херолди два меча в знак на „уважение“, за да им „помогнат“ в битката – но това било подигравка и намек, че поляците се страхуват да влязат в боя. Немците дори се изтеглили малко, за да позволят на врага си да излезе на откритото поле и да не крие своята сила в гъсталака на гората.

Така, на полето между селищата Грюнвалд, Таненберг и малко по-далечното Лодвигово, се сблъскали над 50 хиляди воини, над половината от които били конници. Битката започнала, като тевтонците открили огън с бомбардите си, които оказвали повече психологическо, отколкото реално бойно въздействие.

Битката при Таненберг, миниатюра от 15 век. Снимка – Уикипедия

Самият Ягело, за разлика от Великия магистър, не взел пряко участие в битката и ръководел войските си от хълм зад редиците на многобройна охрана. Великият магистър, напротив, проявявал отчаяна храброст и в решителния момент на битката сам застанал начело на ударния тевтонски отряд, който атакувал личната дружина на полския крал – рицарите на Краковската земя. В един момент победата вече била в ръцете на кръстоносците и дори кралското знаме с белия полски орел било пленено. Но в този критичен момент на битката, Ягело хвърлил нови сили в битката и атаката на тевтонците се забавила.

Татарската конница опитала да атакува тевтонския фланг, но стрелите на лъковете отскачали от рицарските брони. Тевтонците успели да преминат в контраатака и да обърнат в бягство лековъоръжените татари и литовци. Девет от дружините на орденския пълководец Фридрих фон Валенрод преследвали отстъпващите няколко километра.

Единствено трите смоленски полкa устояли на удара на дружините на Валенрод и не помръднали от мястото си. Според най-подробния летописец на битката – поляка Ян Длугош, именно това се оказало решаващо, като не позволило на тевтонците да ударят основните полски части във фланг и да ги разгромят изненадващо. Единият смоленски полк бил унищожен до крак, но другите удържали позицията.

Докато битката продължавала с променлив успех, на бойното поле се върнали онези тевтонци на Валенрод, които преследвали литовците и татарите, но установили, че не могат да им съперничат по бързина на конете. Изненадата им била голяма – вместо победа на Ордена, те заварили на полесражението ожесточена кървава сеч.

В битката влезли рицарите от последния, трети полски ешелон – дружините от Малополша. Ръкопашният бой достигнал чак до щаба на Ягело и един тевтонски рицар – Леополд Кьокериц, се нахвърлил с насочено копие срещу самия крал. Владислав бил спасен от секретаря си – рицаря Збигнев Олесницки, който по-късно станал най-влиятелният човек в кралството.

Грюнвалдски кръст с двойните си мечове, представляващи мечовете, дадени от тевтонските рицари на Владислав и Витолд. Снимка – Уикипедия

В това време литовците и татарите се завърнали в сражението. Това решило изхода му. Рицарите на Великия комтур (заместник на Великия магистър) на Ордена –  Куно фон Лихтенщайн, откровено побягнали. Тевтонците понесли големи загуби и отстъпили към лагера си. Там изградили укрепление от каруци и трупове на мъртви коне, и заели кръгова отбрана. Предложили на Великия магистър Улрих фон Юнгинген да бяга, но според полския хронист Ян Длугош, старият рицар отвърнал: „Опазил ме Бог да напусна това поле, където паднаха толкова славни мъже!“

Скоро полските рицари заедно със съюзниците си атакували от всички страни укрепилите се тевтонци. Великият магистър паднал в битката, прободен от литовско копие. Загинали всички магистри, комтури (управители на области) и други предводители на Ордена. Общите тевтонски загуби били 8 хиляди души, а пленниците – 14 хиляди. Съюзниците загубили 4-5 хиляди души, а 12 хиляди били ранени.

Битката при Грюнвалд пречупила гръбнака на немската агресия на Изток. Орденът загубил влиянието си. През 1457г. чешките наемници от охраната на Малборк предали замъка на полския крал Казимир ІV, просто защото тевтонците вече нямали пари да им платят заплатите. През 1466г. Тевтонският орден се признал за васал на полските крале.

Историците нарекли битката при Грюнвалд „последното голямо сражение на Средновековието“. А двата меча, които тевтонците изпратили преди началото му, и до днес са едни от най-важните исторически символи в Полша и Литва.

За повечето хора уроците по история в училище са били скучни и досадни. В учебниците, най-интересните факти не са написани. Историята има и скандална част, която често е много по-интригуваща.

Търговия със съпруги в Англия

В ерата на индустриалната революция в Англия имало много нещастни бракове, но разводът бил дълъг и скъп процес, който не бил достъпен за по-низшите слоеве на обществото. Така възникнала нова традиция: мъжете да продават съпругите си. Подобна концепция се появява около средата на 1700-те и става популярна през 19 век. Това не било официална процедура и всъщност бракът не се разтрогвал официално.

Въпреки това, повечето местни магистрати били готови да обърнат внимание на случаите, когато съпругът и съпругата се съгласявали за продажбата. Освен това, понякога съпругите се продавали на търг и ги печелели тези, които плащат най-много.

Размислите за самоубийство на Сенека

Луциус Анней Сенека или Сенека Младши беше държавник и съветник на Нерон. Поклонник на стоицизма, Сенека също бил много талантлив автор. Сред най-известните му творби е колекцията от 124 писма, известни като „Морални послания“. Както подсказва името, те са посветени на морални проблеми. В писмото № 70 Сенека изразява мислите си за самоубийство. Той е бил поддръжник на тази практика, като твърдял: „Мъдър човек ще живее толкова дълго, колкото трябва, но не толкова дълго, колкото може.“ Той предпочитал „качеството на годините, вместо техния брой“ и според него било по-добре да умреш, отколкото да живееш зле.

 Унищожения етюд на Да Винчи

Като се има предвид, че Леонардо да Винчи е един от най-големите художници на всички времена, неговата работа е безценна. Можем да си представи вълнението през 1990г., когато е открита, неизвестна досега, скица на майстора на Ренесанса.

Скицата представлява Орфей, който е нападнат от фурии. За запазване на скицата е било необходимо да се вземат допълнителни мерки, но реставраторите унищожили безценната творба, чрез третиране с алкохол и вода, в резултат на което, мастилото изчезнало.

 Какво показва анализът на тоалетните по време на експедицията на Луис и Кларк

Експедицията на Луис и Кларк е една от най-известните глави в американската история. Това е първата експедиция на суша в Съединените щати от Сейнт Луис до Тихоокеанското крайбрежие и обратно. Не е изненадващо, че историци и изследователи се стремят да възпроизведат подробности, свързани с нея. Това обаче било трудно, тъй като експедицията продължила 28 месеца и преминала през 600 различни места.

Археолозите са намерили уникален начин да идентифицират редица събития, които са се случили по това време: чрез анализа на тоалетните. Установено било, че отпадъците от стомасите на участниците в експедицията са изобилствали с живак. Оцелелите разполагали с големи запаси от „жлъчните хапчета на д-р Раш“ – много силно слабително средство, съдържащо живачен хлорид. Тези таблетки били полезни и за друго опасно заболяване по време на пътуването: сифилис. От венерически болести страдали повече от 30 души от експедицията.

 Странният Франклин

Бенджамин Франклин направил много странни неща през живота си. Докато живеел в Лондон, той се опитвал да съблазни съпругата на приятеля си Джеймс Ралф (това Франклин признава в своята автобиография). Според него, Ралф и новата му съпруга нямали достатъчно пари, за да създадат семейство. Затова Ралф напуснал Лондон, за да преподава в селско училище в Бъркшир и оставил жена си на грижата на Франклин.

По това време Ралф често пишел на Франклин, като му изпращал фрагменти от епична поема, върху която работел, с молба да направи бележки по нея. Това дразнело Франклин, който не харесвал артистичните амбиции на учителя, но все пак му отговарял. Постепенно Франклин се влюбил в съпругата на приятеля си. Г-жа Т. не отвърнала на чувствата му и разказала на съпруга си какво се е случило, когато той се върнал. Така приятелството между двамата мъже приключило. Франклин впоследствие заявил, че това е само в негова полза, тъй като никой повече не му изпращал за мнение свои стихове.

Некрофилията по времето на Херодот

Древните египтяни вероятно не са първите, които практикували балсамиране. Едно от първите и най-подробни описания на процеса принадлежи на Херодот в неговата забележителен труд – „История“. Всички балсаматори били квалифицирани изпълнители, които практикували своя занаят като бизнес. Според Херодот, те обикновено имали три дървени „трупа“, които служели като манекени, върху които се демонстрирали различните им услуги в зависимост от бюджета на клиента.

Гръцкият историк описал подробно действието на най-скъпата услуга, която включвала изваждане на мозъка и промиване на черепната кухина, а след изпразването, почистването и измиването, коремът се запълвал със специални аромати. Тялото било оставяно в седнало положение за няколко дни, преди да бъде измито отново, увивали го в бяло и го давали на семейството. Средният пакет от услуги включвал използването на кедрово дърво, което било инжектирано в тялото.

За по-бедните прослойки балсаматорите просто почиствали червата и оставяли тялото до тогава, докато го вземело семейството. Херодот също споменава, че мъртвите красиви жени (особено жените на високопоставени служители) винаги оставали в дома си в продължение на три или четири дни, преди да дойдат балсаматорите. Това се правело, за да могат телата им да започнат да се разлагат и това да възпрепятства балсаматорите да се занимават с некрофилия.

Еротиката на миналите векове

Когато хората изобретили джобния часовник, не им отнело много време, за да предприемат следващата логична стъпка, създавайки еротичен джобен часовник. Първоначално за тези часовници било обичайно да се поръчват образи на жената или любовница на собственика. В крайна сметка, хората се отегчили и им се приискало нещо по-интересно.

В часовниците обикновено се правели много подробни графични изображения, които били скрити зад циферблата. Това позволявало на мъжете да носят тайно своята „джобна еротика“ и да имат достъп до нея, като завъртят малка дръжка или натиснат бутон. Такива часовници били създадени от майстори часовникари и се продавали много скъпо, което ги правело недостъпни за повечето хора.

През XV век, печатът се развил до такава степен, че нискокачествените изображения, които често представлявали копия на картини, се произвеждали с търговска цел и се продавали на сравнително ниска цена. Не е чудно, че скоро се появили и откровено порнографски гравюри.

Като се има предвид огромното влияние на католическата църква по това време, майсторите на гравюри взели някои предпазни мерки, за да прикрият своята работа, като им придавали класически артистизъм. Те обикновено включвали митологични същества, като римски богове или исторически фигури, като Антоний и Клеопатра. Може би най-забележителни са произведенията на еротичния гравьор Маркантонио Раймонди, които бил в затвора, заради нецензурните си гравюри.

Раймонди създал серия от гравюри „Пози“, които се продавали в комплект с неприлични сонети, написани от поета Пиетро Аретино, който също бил преследван от Църквата. Тя конфискувала оригиналните рисунки на Раймонди и унищожила всички гравюри, които могла да открие. Днес са оцелели само копия на оригиналните гравюри.

В началото на 1920-те години мнозина от тогавашните руски езотеристи и окултисти, увлечени от обичайното за тези течения антихристиянско настроение, се присъединили към болшевишката революция най-вече заради нейната решимост да унищожи Православието. Вероятно били доста изненадани, че това изобщо не ги спасило от репресии. Напротив, болшевиките се захванали усърдно да изкореняват „попщината“, тоест идеализма във всичките му разновидности – без особено да различават, кой ходи в църква или посещава окултен кръжок.

През 1920-те години в СССР имало поне 8 тайни масонски или парамасонски организации: „Орден на мартинистите“, „Орден на Светия Граал“, „Руско автономно масонство“, „Възкресение“, „Братство на истинското служение“, „Орден на светлината“,“Орден на Духа“,“Орден на рицарите-тамплиери и розенкройцери“.

Най-голям бил „Орденът на мартинистите“ – клон на едноименната френска организация. Съставът му бил от средните слоеве: студенти, счетоводители, юристи, жени-домакини, слабо известни художници и журналисти. Фатална роля в съдбата на мартинистите изиграл Борис Астромов (истинското име – Киришенко).

През 1921г., поради вътрешни несъгласия, Астромов бил отлъчен от Ордена. Той обаче скоро създал собствената масонска организация – „Автономно руско масонство“. И ето, че внезапно през май 1925г. Астромов се появил в ОГПУ (бившата ЧК) и предложил услугите си да разкрие дейността на съветското масонство. В замяна искал само разрешение да напусне СССР.

Така, Астромов започнал да работи под контрола на ОГПУ. Това сътрудничество продължило 7 месеца, докато накрая чекистите най-после разбрали, че този човек явно не е фигура за сериозна дейност. Просто сред масоните Астромов имал незавидна репутация на неуравновесен, лъжлив и морално нечистоплътен човек. Никой не го уважавал. Особено много критики предизвиквала принудата, която Астромов упражнявал към своите последователки, за да влизат с него в перверзни сексуални отношения.

В масонските среди скоро се досетили за контактите на Астромов с ОГПУ и на 16 ноември 1925г. ложата му била закрита. Но като частно лице той въобще не интересувал чекистите – и бил арестуван на 30 януари 1926г. Скоро дошъл редът на другите членове на „Руското автономно масонство“ и на „Ордена на мартинистите“. На 18 юни 1926г. Астромов получил най-тежко наказание от всички – 3 години в лагер. Останалите само били интернирани в отдалечени местности на СССР за същия срок…

Последователите на теософската доктрина на Елена Блаватска се чувствали доста добре в съветска Русия, а някои от тях дори се ползвали с подкрепата на болшевишките лидери. Народният комисар (министър) на образованието Анатолий Луначарски „за пред хората“ се представял като атеист – а, всъщност, бил почитател на различни мистични учения, сатанизма и окултизма.

Но филиалите на Теософското дружество били закрити през 1923г.  Теософите преминали на нелегално положение – събирали се на малки групи, разменяли книги и списания, свирели и пеели, четяли поезия и обсъждали новини.

Обаче, след като Сталин дошъл на власт, теософията била подложена на ожесточено преследване. Върхът на репресиите бил достигнат през 1931г. Повечето от поддръжниците на това учение се озовали в изгнание. Само малцина извадили късмет да оцелеят…

Съветската власт толкова яростно преследвала всякакви идеалистични учения и философии, че предизвиквала подозрения: защо е така? Всичко това много приличало на религиозна война: едни религиозни фанатици колят други.

Сред белите емигранти никой не се съмнявал: в Русия през 1918г. дошли на власт последователи на определени масонски ложи, които сега просто преследвали своите конкуренти. Това не било лишено от основание предвид общоизвестния факт, че Керенски и другите дейци на Февруарската революция от 1917г. до един били масони.

Още повече, че един от основните символи на болшевиките била петолъчката – „пентаграма“, важна емблема в масонската хералдика, наричана още „Звездата на Соломон“, подобно на шестолъчната „Звезда на Давид“. Разликата от другите петолъчки, разпространени главно в армиите по цял свят, била единствено в червения й цвят.

Такова становище било изразено в книгата „От Петър Велики до днес (руската интелигенция и масонството)“ на емигранта Василий Иванов, който използвал източници от френското политическо масонство:

„През 1918г. над Русия се издигна петолъчна звезда – емблемата на световното масонство. Властта преминала към най-порочното и разрушително масонство – червеното, водено от масони с висока степен – Улянов (Ленин), Бронщайн (Троцки) и техните поддръжници, масоните от по-ниско посвещение: Розенфелд, Зиновиев, Парвус, Радек, Литвинов. Програмата им се свежда до унищожаване на православната вяра, изкореняване на национализма, разрушаване на руското православно семейство и на великото духовно наследство на нашите предци… “

Иванов смята, че в началото на 1930-те години Русия става „…най-чистата и най-последователна масонска държава, която провежда масонските принципи в тяхната пълнота и последователност“.

Но дали наистина е така? Лидерът на болшевишката революция Лев Бронщайн (Троцки) изучавал масонските ложи. Той дори писал обширни конспекти за историята на тази мистична тенденция, които, за съжаление, не са оцелели. Затова някои съвременни изследователи дори говорят за принадлежност на Троцки към масоните, макар да няма документални потвърждения. Въпреки това, интересът на комунистическия лидер към масонския мистицизъм е показателен.

Публицистът Николай Волски пише, че масон бил болшевикът Семьон Середа – бъдещ народен комисар (министър) на земеделието. Секретарят на руския масонски върховен съвет от 1916г., меншевикът Галперн, сочи, че болшевикът Иван Скворцов-Степанов – бъдещ народен комисар на финансите, бил масон. Горки също бил близък до масоните, чрез съпругата и осиновения си син, както пише Нина Берберова в книгата си „Хората и ложите“.

Най-малко доказателства има за масонската принадлежност на Ленин. Но европейските масони били доволни от него и го смятали за „свой човек“.

Обаче, след като Сталин унищожил „старата гвардия“ на болшевиките – фактически най-жестоките палачи на Русия, вече просто било невъзможно да има масони във висшите ешелони на съветската власт.