Търсене
Още
    Начало Блог Страница 140

    6 странни неща, които се случват с мозъка ни след секс

    Ива Великова
    -
    0
    6 странни неща, които се случват с мозъка ни след секс

    Сексът може да събуди различни чувства, които е възможно дори да не сте знаели, че имате – и това е така, защото в мозъка и тялото ви се случват изключително много неща. Не всеки реагира по еднакъв начин след секс, но експертите твърдят, че определени хормони, които се отделят в части от мозъка, се активират у повечето хора, когато са интимни с някого.

    1. Отделя се окситоцин, което ви кара да се чувствате по-свързани с партньора си

    Окситоцинът се отделя най-често при жените след секс и ни носи това чувство за нужда от дрямка, прегръдка и комфорт. Окситоцинът ни кара да се чувстваме и по-близки с човека, с когото току-що сме преспали и може да помогне за облекчаване на стреса, главоболието или диксомфорта, които може да сте изпитвали преди или по време на секс.

    1. Малкият мозък се активира

    Малкият мозък извършва сложни анализи, включително обработката на емоциите. Активирането му се случва по време на секс, за да се увеличи напрежението в мускулите, което от своя страна се свързва със сексуалната стимулация. Активността на малкия мозък е свързана с начина, по който се чувстваме след преживяното – твърдят експертите.

    1. Отделя се допамин, който ни кара да чувстваме еуфорични

    По време на секс се отделя допамин, който ни кара да изпитваме еуфория – или да се чувстваме така, сякаш сме постигнали нещо невероятно и страшно приятно. Допаминът е едно от онези вещества в организма, които са свързани с пристрастяването. Той ни казва: „Това е добро, харесваме го, трябва да го правим отново, за да се чувстваме добре“. Ние търсим такива дейности, които отделят допамин, за да постигнем това чувство на еуфория.

    1. „Изключва“ се орбитофронталната кора в мозъка

    Тя играе роля във вземането на решения. Макар и за момент, функцията на орбитофронталната кора е прекратено, което кара тялото ни да усеща онова, което най-често усещаме по време на оргазъм. Може да се усеща като спазъм, тик или пълна изтощеност.

    1. Отделя се хормона вазопресин, който ни кара да се чувстваме привързани един към друг

    Този хормон ни кара да чувстваме привързаност към партньора си. Психологът Дженифър Суийтън казва, че: „По-високите нива на вазопресин ни карат да чувстваме отдаденост и желание да се грижим за партньора си. Това е хормонът, за който се твърди, че мотивира моногамността. Изследванията показват, че хората, които често изневеряват, отделят по-ниски нива на вазопресин“.

    1. Някои нервни пътища също се „изключват“

    Това е причината, поради която след секс не можем да направим логична и аналитична оценка на човека, с когото сме правили секс. „Това вероятно е и една от причините, поради които хората казват, че любовта е сляпа. Поради тази причина се фокусираме повече върху чувствата, които изпитваме към партньора си, отколкото върху мисли и разсъждения“ – казва Суийтън.

    Как отегчен журналист създава една от най-огромните литературни измами

    Ива Великова
    -
    0
    Как отегчен журналист създава една от най-огромните литературни измами

    През август 1969 година жените, които присъствали в публиката на „David Frost Show” очаквали с нетърпение появата на звездния гост в шоуто – младата звезда Пенелопи Аш. Пенелопи била скромна домакиня от Лонг Айлнъд, която съвсем скоро публикувала един от най-еротичните романи, които светът някога е виждал – “Naked Came the Stranger”.

    Романът постига нечуван успех като само за първите няколко месеца от него са продадени над 20 000 копия и се задържа в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на цели 13 седмици. За да разкаже повече за романа си, както и за сполетялата я слава, Пенелъпи Аш трябвало да бъде гост в шоуто на Дейвид Фостър. Представете си обаче изненадата на публиката, когато очакваната авторка изобщо не се появила.

    Вместо нея на сцената излизат 25 журналисти (сред които само две жени). Тогава лидерът на групата им – Майк Макгрейди излиза напред и разкрива истината за „Naked Came the Stranger”. Той казва, че написването на романа започва след един отегчителен ден в офиса, а публикуването му е просто социален експеримент, с който той искал да докаже, че сексът продава повече от всичко друго.

    Три години преди това гостуване, Макгрейди, който работел за „Newsday”, лежал в леглото си и се опитвал да прочете наскоро нашумелия роман „Долината на куклите“. Той обаче се затруднил още на първите три страници и му било толкова скучно, че написаното просто го приспало.

    На следващия ден му хрумва идеята, че той, заедно с още няколко журналисти, със сигурност може да постигне същия успех като този на „Долината на куклите“, ако не и по-голям. Затова Макгрейди събира екип от 25 журналисти и им изпраща важна бележка, в която пишело: „Като едни от най-добрите писатели в “Newsday” вие сте официално поканени да станете съавтори на следващия бестселър. Романът ще акцентира основно върху секса. Освен това, прекалено изисканото писане не се стимулира.“

    По-късно Макгрейди споделя пред „Associated Press”, че идеята му хрумва, след като се отвратил от посоката, в която виждал, че съвременната литература бива насочена. „Беше ми омръзнало от автори като Харолд Робинс и Джаклин Сюзан. Видях написаното, което се приемаше от публиката и което изглеждаше просто абсурдно“ – споделя Макгрейди.

    В бележката към своите колеги, Макгрейди пише, че те ще разполагат със седмица, за да напишат по една глава. Верен на думата си, той връща няколко от главите, които били написани прекалено добре. Той продължавал да редактира пасажите, докато не започнели да изглеждат долнокачествени и ужасно написани. Литературното качество определено било пожертвано при създаването на този роман.

    „Naked Came the Stranger” е публикуван през 1969 година след няколко отлагания (не по вина на Макгрейди). Романът се състоял от 241 страници и разказвал за жена на име Джилиан Блейк – домакиня от Лонг Айлънд, която била крайно недоволна от брака и съпруга си, с когото водела шоу по радиото. След като узнава, че съпругът ѝ ѝ изневерява, тя започва своите сексуални преживявания, прелъстявайки женени мъже и разваляйки техните семейства, за да отмъсти на неверния си партньор.

    След като истината за реалните автори излиза наяве, Макгрейди и неговият екип се надявали шумотевицата около романа да се прекрати, но за тяхна изненада продажбите нараснали главоломно. Изглежда неочакваният произход на книгата я правела още по-интригуваща за читателите.  От публикуването си до сега, от „Naked Came the Stranger“ са продадени над 400 000 копия. Макар че много хора го молят да напише продължение на книгата, Макгрейди никога не го прави.

    Изгубени сред пепелта – мистерията с изчезналите деца на семейство Содър

    Ива Великова
    -
    0
    Изгубени сред пепелта – мистерията с изчезналите деца на семейство Содър

    Тази история оставя повече въпроси, отколкото отговори.

    Жителите на Файетвил, Северна Каролина, са събудени от ужасна трагедия на 25.12.1945 година. Пожар, избухнал в дома на Джордж и Джени Содър, оставя 5 от общо 10-те им деца мъртви. Или поне така изглеждало. Още преди изгрева на слънцето в коледния ден, възникват въпроси за пожара, на които не е отговорено и до днес. Децата на семейство Содър се превръщат в център на един от най-известните неразкрити случаи в американската история.

    Дали наистина 14-годишният Морис, 12-годишната Марта, 9-годишният Луис, 8-годишната Джени и малката 5-годишна Бети са загинали по време на пожара? Родителите Джордж и Джени не мислят така и след трагедията разлепят плакати със снимките на децата си навсякъде из града, за да привлекат вниманието на гражданите и на всеки, който може да им даде информация за децата.

    Ето какво се случва в нощта на трагедията:

    Девет от 10-те деца на семейство Содър (най-големият им син бил в армията) си лягат в нощта на Бъдни вечер. През нощта майката Джени се събужда цели три пъти. Първо, в 00:30 часа, тя била събудена от телефонно обаждане, при което в слушалката тя чула мъжки глас, както и някакъв странен, неопределен шум. Тя се връща обратно в леглото, но малко след това отново се събужда заради шум, идващ от покрива. Джени не му отдава голямо значение и заспива отново, но третия път, когато се събужда, тя вижда, че цялата им къща е в пламъци.

    Джордж и Джени, както и 4 от децата им, успяват да се измъкнат от горящата къща. Едно от момичетата, Марион, веднага се отправя към дома на съседите, за да повика пожарникарите, но не успява да се свърже и моли съседа си да отиде лично до пожарната, за да потърси помощ.

    През часовете, в които очакват помощта да пристигне, Джордж и Джени правят абсолютно всичко, което е по силите им, за да спасят децата си, но усилията им непрестанно били възпрепятствани – първо стълбата на Джордж липсвала, а след това нито един от автомобилите му не успява да запали. Пожарникарите пристигат едва в 8 часа сутринта, макар че пожарната се намирала само на 3 километра от дома на семейство Содър.

    Полицейският инспектор казва, че причината за пожара е повреда в окабеляването, а Джордж и Джени не могат да разберат как това е възможно, при положение че никога преди това не са имали проблеми с електричеството. Освен това, те искали да узнаят защо сред пепелта от пожара не са открити никакви останки. Инспекторът твърди, че пламъците са кремирали телата, но специалистът от крематориума казва на Джени, че костите се запазват дори след като телата са били горени в продължение на 2 часа. Домът на семейство Содър горял 45 минути.

    В случая имало и други странности. През месеците предшестващи пожара, някакъв скитник намекнал на семейството за това, което щяло да се случи. Няколко седмици след това застрахователен брокер разгневено казал на Джордж, че къщата му ще бъде изпепелена, а децата му унищожени заради критиките на бащата към Мусолини, които той отправял сред италианските имигранти в района.

    Веднага след пожара различни хора се обаждали в полицията с твърденията, че са забелязали децата на Содър в минаваща в близост до изпепелената къща кола. На сутринта след пожара, една жена, която държала каравана, превърната в нещо като заведение, намираща се на около 80 километра от Файетвил, споделила, че децата, които били в компанията на няколко възрастни, говорещи италиански, дошли при нея сутринта за закуска.

    Разследването на ФБР не довело до никакви резултати, а родителите прекарват остатъка от живота си в опити да открият децата си, обикаляйки страната и проследявайки улики, които не водели до нищо. Близо 20 години след пожара Джени получава снимка по пощата на млад мъж, който твърдял, че е Луис, но опитите да го открият били безплодни. Малко по-късно през същата година Джордж умира. След смъртта на съпруга си Джени изгражда висока ограда около дома си и носи черни дрехи до смъртта си през 1989 година.

    Дали изчезването на динозаврите се е превърнало в причината, поради която сме активни денем?

    Ива Великова
    -
    0
    Дали изчезването на динозаврите се е превърнало в причината, поради която сме активни денем?

    Когато динозаврите ги няма, бозайниците излизат от скривалищата си.

    Това е основната идея зад хипотезата, наречена „nocturnal bottleneck hypothesys”, предложена още през 1942 година. Според нея единственият начин бозайниците да са оцелели в свят, в който доминират динозаври, е като се укриват и спят през деня и стават активни нощем.

    Учените отдавна смятат, че най-ранните предшественици на бозайниците са били нощни животни и скорошно проучване (от ноември 2017 година), публикувано в „Nature Ecology & Evolution Journal” ни предоставя вероятния период, през който млекопитаещите са станали активни през деня.

    Учените открили, че първите бозайници, които имали известна активност през деня, са се появили преди около 65,8 милиона години – само 200 000 години след изчезването на динозаврите. Най-вероятно именно те са предшественици на говедата, ламите и хипопотамите, твърдят учените.

    „От гледна точка на еволюцията период от 200 000 години е почти нищо. Може да се разглежда като веднага“ – твърди Той Маор от университета в Тел Авив, който е и водещият автор на статията, публикувана в „Nature Ecology & Evolution Journal”.

    Освен това, учените смятат, че първите бозайници, които са били изцяло дневни същества, са се появили преди 52.4 милиона години – 13 милиона години след изчезването на динозаврите. Сред тях са били и маймуните.

    Използвайки компютърни програми, Той Маор и колегите му въвеждат информация за 2415 вида бозайници, посочвайки дали те са активни през деня, през нощта или през цялото денонощие. Анализът дава информация и за предшествениците на животните и показва колко тясно са свързани видовете помежду си.

    „Представете си го като един атлас. Показваме всички съвременни видове бозайници и всеки един от техните предшественици е посочен върху картата. Нашият алгоритъм ни показва дали древните животни са били нощни или дневни“.

    В техния набор от данни присъстват 91% от всички видове бозайници. Около 60% са изцяло нощни като прилепите, фенекът и четирипръстия таралеж. 26% са изцяло дневни като източна сива катерица, жирафите и хората. Останалите са категоризирани в групата, в която попадат животните, които са както дневни, така и нощни. Сред тях са звездоносата къртица, заекът подземник и ондатрата.

    Макар тези проучвания да са вълнуващи, любопитни и изключително полезни, те имат своите недостатъци. Доказателствата на учените са индиректни, тъй като те използват съвременни бозайници, за да изучават древни, което невинаги дава точни резултати. Без да са наясно с поведението на древните животни, учените биха могли да пропуснат важни следи.

    Източници:
    nytimes.com
    all-that-is-interesting.com

    Смъртоносният и невероятен удар „дим-мак“

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Смъртоносният и невероятен удар „дим-мак“

    Твърде малцина са онези, които знаят за забранения удар „дим-мак“ – изкуството на отсрочената смърт. Най-добрите майстори на източните бойни изкуства предавали тайните си знания за него само на отбрани ученици.

    „Дим-мак“ представлява похват в бойните изкуства, който позволява чрез външно лек удар, почти само докосване, да бъде убит човек. При това има едно обстоятелство, което е много важно: смъртта на врага може да настъпи както веднага, незабавно, така и след часове, дни, седмици – в точния момент, определен от майстора-боец.

    Известен е случаят с Брус Ли по време на снимките на един от последните му филми. Той дълго време тренирал някакъв трик, но не успявал да го изпълни. Неочаквано от тълпата към него се приближил някакъв непознат и предложил да му покаже ефектен вариант. Брус проявил интерес и излязъл с него на снимачната площадка. Те стояли един срещу друг, когато непознатият изведнъж нанесъл на актьора кратък, но много силен удар в главата. Брус загубил съзнание и рухнал като покосен.

    Докато всички се суетели около него, човекът, който го ударил, изчезнал, сякаш се разтворил във въздуха. Оказало се, че никой не го познава, не бил регистриран и сред статистите. По-късно един от гримьорите си спомнил, че същия ден в съблекалните влязъл мъж, когото той помислил за статист, взел дрехи и казал странна фраза: „Той трябва да умре!“ Мнозина и до днес вярват, че непознатият бил убиец от китайската мафия – „триадите“, който владеел ударите на отсрочената смърт.

    След такъв удар човек може да умре и подир два месеца, дори години по-късно – в зависимост каква „програма“ е въвел в организма му майсторът на смъртоносната бойна техника. Една от хипотезите за смъртта на Брус Ли е именно такъв удар. Някои изследователи допускат, че Брус редовно е плащал на мафиотите от „триадите“, които, може би, са дали пари за първите му филми. Но настъпил ден, когато Малкият Дракон решил, че е дал всичко с лихвите и се отказал от „настойничеството“ на мафията. Тогава последвал смъртоносният удар…

    Една от версиите е,че Брус Лий е бил убит с „дим-мак“.

    В интерес на истината, на Изток, след внезапна смърт поради „естествени причини“ на някоя знаменитост, често плъзват слухове, че това е поредната жертва на убийци, владеещи тайната на „удара на отложената смърт“.

    Това, че подобни слухове имат сериозно основание, разбрал през 1957 г. майсторът на бойните изкуства Джон Гилби. В Тайван боксьорът O Хсин Ян отстъпил пред неговите настойчиви молби и го запознал с някои от детайлите на тайнствения удар.

    Човекът, който става жертва на „дим-мак“, умира на пръв поглед по неизвестна причина. Аутопсията обикновено показва естествено заболяване, макар никога да не е ясно как е възникнало. Ето защо убиецът, който владее това смъртоносно бойно изкуство, е истинска находка за всяка престъпна общност. Чрез него можете да отстраните твърде влиятелни хора – и никому няма да хрумне, че те всъщност са убити.

    Понякога наричат дим-мак „изкуство на отровната ръка“. Аналогията с отровата в този случай е ясна. Тя също може да убие както веднага, така и след часове, дни, седмици – всичко зависи от вида и дозировката й.

    Именно затова в миналото майсторите на „дим-мак“ преподавали това изкуство само на избрани ученици, като обръщали внимание преди всичко на моралните им качества, а не само на физическото им обучение. Ученикът трябвало да има уравновесен характер и чувство за справедливост. Такива смъртоносни знания не трябвало да попаднат при онези, които биха ги използвали за лична изгода.

    Точките върху човешкото тяло, които майсторът на „дим-мак“ трябва да знае, не са дузина-две, а стотици. Така, например, броят на точките, свързани чрез нервни окончания с най-важните органи, е над 700. В интерес на истината обаче, в „дим-мак“ се използват на практика около 150. Освен точките за елиминиране на противника, ученикът овладявал и точките за лечение. Въобще, огромна част от времето му било посветено именно на изучаването на древната китайска медицина.

    Не е достатъчно да се знаят само определени точки. Трябва да се запомни точното време за тяхното активиране. Неслучайно майсторите често цитирали бойната мъдрост: „Преди да удариш, погледни слънцето“. Въпросът е в това, че в различни часове на деня кръвта снабдява с различна интензивност вътрешните органи и повърхността на тялото. Затова, в зависимост от времето на деня се избира орган за поразяване, който е максимално снабден с кръв, или такава част от тялото, където кръвта е по-близо до повърхността. Необходимо е да се знае още с каква сила и от какъв ъгъл да се удари в една или друга точка.

    От ъгъла, посоката и силата на натиска зависи също и лечебният ефект при лекуване. Освен това, има значение с коя ръка и кой пръст се въздейства върху точката. Всеки пръст съответства на определена стихия: палецът – на дървото, показалецът – на земята, средният – на водата, безименният – на огъня, кутрето – на метала.

    За да стане ученикът майстор на „дим-мак“, трябвало да овладее в съвършенство енергията на своето тяло, за да може да контролира жизнената си енергия – т. нар. „ци“ (понякога наричана „прана“, „чи“ или „ки“). С помощта на енергията „ци“ може с поглед да бъде убит див звяр или човек.

    Тази енергия се използва и в бойната практика. Майсторът мобилизира „ци“, концентрира я и когато докосне врага, сякаш я вкарва в тялото му. Такъв енергийно наситен удар е много по-опасен от обикновен, макар и много силен.

    Въобще, на Изток бойните изкуства се разглеждат не само като придобиване на отбранителни и атакуващи умения, но и като начин за развитие на духа и познанието за невероятните възможности на човешкия организъм.

    Експедицията на Илайша Кейн, която макар и неуспешна, революционализира проучването на Арктика

    Ива Великова
    -
    0
    Експедицията на Илайша Кейн, която макар и неуспешна, революционализира проучването на Арктика

    В продължение на десетилетия европейците жадуват да намерят по-кратък път до Азия, който да преминава през Арктика. Те наричат пътя „Северозападен морски път“. През 1845 година британците изпращат известния военноморски командир и изследовател Джон Франклин на север, за да открие пътя. Но след като изминават три години, през които няма вест от Франклин, те изпращат след него хора на спасителна мисия.

    Тази първа експедиция за откриването на Франклин се проваля така, както се провалят и много други след нея – всички завършват със значителна загуба на хора, тъй като корабите попадали в капаните на замръзналия Северен ледовит океан. През 1853 година американците също изпращат своя спасителна експедиция – под ръководството на д-р Илайша Кейн.

    Д-р Илайша Кейн

    Кейн е хирург с дългогодишна практика и когато разбира за мисията, той се заклева да намери Франклин на всяка цена. Корабът „Advance” отплава от Ню Йорк и се насочва към северозападния бряг на Гренландия – последното място, на което се считало, че Франклин е бил, но когато стига до там Кейн бързо разбира защо британските кораби не са успявали досега.

    Океанът бил изпълнен с айсберги, които лесно можели да пробият дупки в корабите. Кейн прекарва следващите няколко седмици сред водите, внимателно насочвайки кораба си около тези препятствия, докато междувременно търси Франклин. На някои места той и екипажът на „Advanced” поставяли спасителни лодки с храна край скалистите брегове, в случай, че някой от изчезналите хора от експедицията на Франклин все още е жив и успее да се добере до тези места.

    Зимата настъпва и ледът сковава повърхността на водите, което прави пътуването с кораб невъзможно. Тогава Кейн решава да закотви кораба и да построи лагер в близост до район, обитаван от инуити. Той очаквал нещо подобно да се случи, затова предварително бил подготвен за търсене на оцелели от експедицията на Франклин по сушата. Кейн бил взел на кораба кучета и с помощта на инуитите започва да ги обучава да дърпат шейни по ледовете.

    С течение на времето на Арктика настъпва безкрайната зимна нощ. Кейн и екипажът му трябвало да издържат месеци в тъмнина и температури, които били от порядъка на -50 градуса по Целзий. Положението се утежнило още повече и поради факта, че хранителните запаси на екипажа му започнали да намаляват.

    Докато Кейн и хората му претърсвали ледовете в търсене на каквато и да е следа от експедицията на Франклин, студът започвал да оказва своето разрушително влияние. Мъжете буквално се сривали върху снега изтощени. Много от тях имали замръзнали крайници, които Кейн трябвало да ампутира.

    Междувременно, след като мъжете не успяват да освободят кораба си от ледовете, те разбират, че ще трябва да го изоставят там и да се върнат по суша. Напредъкът бил бавен, а освен това мъжете на Кейн нямали и достатъчно храна. Благодарение на инуитите обаче, както и на усилията на доктора, само един член от неговия екипаж не успява да се справи с тази трудна задача.

    На 84 ден Кейн и хората му достигат до селището Упернавик, намиращо се на западния бряг на Гренландия – цели 2 години след като напускат Америка. Там те научават, че останките от експедицията на Франклин са открити. Те били попаднали в леден капан и в крайна сметка се поддали на глада. Костите на мъртвите показвали признаци на канибализъм.

    Макар да не открива онова, което търси, Кейн разминава ескпедицията на Франклин със стотици километри. Данните, които записва в бележника си по време на пътуването се оказват безценен ресурс, който по-късно служи за разбиране на условията в Арктика. Използването на кучета и шейни, както и описанията на техниките за оцеляване на инуитите революционализират методите за проучване на района.

    Мистериозното изчезване на Пърси Фосет, който се опитвал да открие Ел Дорадо

    Ива Великова
    -
    0
    Мистериозното изчезване на Пърси Фосет, който се опитвал да открие Ел Дорадо

    Легендите за Ел Дорадо пленяват изследователите в продължение на векове. И как не? Говори се, че градът е изграден от чисто злато. Но както при всяка велика мистерия, Ел Дорадо изисква да бъде заплатена висока цена от онези, които са решени да го намерят – точно както прави Пърси Фосет през 1925 година

    Истината е, че Фосет не вярвал, че градът е изграден от злато. Но имал теория, че Ел Дорадо не е просто мит и че историята за него е базирана на истински град, намиращ се дълбоко сред Амазонската екваториална гора. Поради липса на по-добро наименование, Фосет нарича града „Z”.

    Фосет вярвал, че ще намери изгубения град. Той бил прочут изследовател и имал няколко пътувания до Амазонската гора. Освен това служил като артилерист в британската армия и воювал в Първата световна война. Едва ли е необходимо да казваме, че Фосет не бягал от опасностите. Така че когато в Националната библиотека на Бразилия се натъкнал на документ от 18 век, написан от португалски изследовател, който описвал древния град в джунглата, Фосет решил, че трябва да го открие.

    До ден-днешен има части от Амазонка, които не са картографирани. Така че можем да си представим колко трудна е била задача на Фосет да открие изгубен град, още повече през 20-те години. Самият той обаче вярва, че добрите отношения с племената, обитаващи района, които създал при предишните си пътувания, както и опитът му, ще го водят и ще са му от огромна полза.

    Първият опит на Пърси Фосет от 1920 година обаче, бил неуспешен. Неговият кон бил ранен и изследователят бил принуден да го простреля. След това самият той се разболява, докато е дълбоко в джунглата и му се наложило да търси път обратно към цивилизацията, защото треската го направила напълно безпомощен.

    Пет години по-късно Фосет прави своя втори опит. Този път той взема със себе си сина си Джак, както и приятел на Джак – Рали Римъл. Фосет смятал, че като вземе само двама души със себе си, заедно ще могат да пътуват лесно и бързо, както и да се предпазят от враждуващите племена.

    През април тримата напускат бразилския град Куяба. В края на май Фосет пише писмо до съпругата си от лагера, който бил създал по време на предишната си мисия и който наричал „Лагер Мъртъв кон“ – тъй като това било мястото, на което той бил принуден да простреля коня си.

    В писмото си Фосет пише, че всичко върви добре и уверява съпругата си, че успехът е близо. Това обаче е последното послание, получено някога от изследователя. Минават месеци без никакви новини от експедицията му. Изпратени са мъже на спасителни мисии, но никой не открива никакви доказателства за случилото се. Изглеждало така, сякаш Пърси Фосет просто се е изпарил сред джунглата. Досега най-доброто обяснение е, че той и спътниците му са били убити от враждебно племе, както е илюстрирано и във филма, посветен на живота на Фосет – „The Lost City of Z”. В последното си писмо Фосет пише, че многократно е бил предупреждаван, че местните жители са сприхави и се отнасят зле към външни лица.

    За съжаление до ден-днешен не са открити ясни доказателства, които да ни насочат към това какво наистина се е случило с групата. Като че ли Пърси Фосет и неговите спътници са се превърнали в поредните жертви на мита за Ел Дорадо.

    Серийни убийци, на които почти им се е  разминало

    Ива Великова
    -
    0
    Серийни убийци, на които почти им се е  разминало

    Артър Шаукрос

    Шаукрос е сериен убиец, който е обвинен в 10 убийства през декември 1990 година. Убийствата Шаукрос извършва в два периода, започвайки с убийствата на две деца, чиито тела били открити разчленени. През 1972 година той признава за убийствата и получава 25-годишна присъда. Той трябвало да бъде зад решетките, докато навърши 57-годишна възраст. Шаукрос обаче излежава само 15 години и е освободен през 1987 година.

    Вместо да се поправи обаче, той започва да убива отново. През следващите две години той убива и разчленява 11 жени. Заловен е след като полицейски хеликоптер го открива до един от труповете на жертвите си. Този път Шаукрос получава доживотна присъда. Умира в затвора през 2008 година.

    Хенри Лий Лукас

    Хенри Лукас е сериен убиец, който заедно с приятеля си Отис Тул признава за стотици убийства, изнасилвания и дори канибализъм. По време на 23-те години, в които Лукас извършва своите престъпления, той е залавян и освобождаван няколко пъти. През 1960 той убива майка си, след което получава присъда лишаване от свобода за период от 20 до 40 години, но излежава само 10 и е освободен през 1970.

    Почти веднага след освобождаването му, Лукас е арестуван отново – този път за насилие над младо момиче – през 1971 година.  Макар че е заловен за втори път, Лукас е освободен отново през 1975. В края на 70-те и началото на 80-те години той убива огромен брой хора, а в показанията си признава, че е убил повече от 350 души, макар само 3, сред които убийството на майка му, да са потвърдени.

    Джон Кристи

    Кристи е жесток сериен убиец от Великобритания, който извършва своите зли деяния през 40-те и 50-те години, убивайки най-малко 6 жени. Той се преструвал, че има медицински познания и че може да извършва аборти (тогава незаконни), като по този начин примамва своите жертви. По-късно Кристи ги упоява (заради операцията – както твърди той), след което ги изнасилва и убива. Джон показва, че е напълно безсърдечен и че е готов да предаде всеки в името на своите ужасни желания, убивайки дългогодишната си съпруга Етил Кристи.

    През 1949 по-малко от година след като младото семейство Тимъти и Берил Евънс се нанасят в същата сграда, в която живее и Джон, съпругата Берил и малката ѝ дъщеря Джералдин изчезват. Кристи бил обещал на Берил да ѝ направи операция, но в крайна сметка двете били открити удушени. По странно стечение на обстоятелствата опечаленият Тимъти по-късно признава, че той е убил съпругата и детето си при някакъв инцидент. По-късно той се отменя от казаното, но полицията вече не му вярва. Джон Кристи дори свидетелства срещу Тимъти за убийствата. Тимъти Еванс е обесен за престъпления, които не е извършил, на 9.03.1950.

    През следващите години са направени по-щателни разследвания и се оказва, че всъщност Кристи е убиецът на младата жена и момичето. След тях той убива още 4 души и през 1953 е обесен. Тимъти Евънс е помилван за убийствата на Верил и Джералдин посмъртно.

    Ед Кемпър

    Кемпър е сериен убиец, който не се притеснявал да излиза по барове и да се преструва пред полицаите, че се интересува от това какво се случва със серийния убиец, който върлува наоколо. Престъпленията му се прекратени през 1973, след като Ед убива майка си, но това далеч не е първото му убийство.

    Преди да започне да заключва жени в багажника на колата си, след това да ги обезглавява и да държи телата им в апартамента си, Ед бил обвинен в убийството на своите баба и дядо. Тогава той е изпратен в психиатрична клиника, но по-късно е освободен и предаден на грижите на майка му.

    Джефри Дамър

    Дори Джефри Дамър веднъж бил залавян от полицията, след което бил пуснат на свобода отново. Той бил канибал, чието име веднага се свързва със „сериен убиец“. За периода 1978 – 1991 Дамър убива 17 момчета, чиито тела по-късно фотографира.

    Дамър вече бил отнел животите на няколко момчета до нощта на 27.05.1991, когато полицията получава съобщение за голо младо момче от азиатски произход, което обикаляло улиците безцелно. Дамър упоил момчето и планирал да го убие, но самият той се напил и заспал. По този начин момчето успяло да избяга. Полицията пристига на мястото, но Дамър се събужда и по някакъв невероятен начин успява да убеди полицаите, че момчето е неговият любовник, който просто е пийнал повечко. Полицаите повярвали на измислената от Дамър история и го оставят да си ходи. По-късно момчето било убито и разчленено.

    “Голямата смрад“ в Лондон от 1858 година

    Ива Великова
    -
    0
    “Голямата смрад“ в Лондон от 1858 година

    През 1858 година ужасяваща миризма тероризира Лондон в продължение на 2 месеца. Източникът на това, което днес е познато като „Голямата смрад“ е река Темза, в която се отичала градската канализация. В периода 1800 – 1850 година количеството на отпадъците, изпускани в реката се увеличило, тъй като самото население на Лондон се удвоило.

    През 1855 година физикът Майкъл Фарадей съобщава, че отпадъците от канализацията са превърнали речната вода в „матова, бледокафява течност“ с неприятна миризма и участъци с плътна материя от фекалии.

    Тогава през лятото на 1858 година високите температури причиняват необичайно огромното количество отпадъци в реката да ферментира и миризмата става непоносима. Британските вестници започват да я наричат „Голямата смрад“, пишейки, че: „Уважението на речта свърши – от реката смърди и който веднъж е вдишал смрадта никога вече не може да я забрави и може да се счита за късметлия ако изобщо оцелее, за да я запомни“.

    „Мълчаливият разбойник“: смъртоносна разходка в Темза с лодка, която отнема живота на онези, които не са платили за почистването на реката по време на „Голямата смрад“. (Карикатурата е публикувана в Punch Magazine на 10.07.1858)

    Както става ясно, населението на Лондон вярвало, че ужасната миризма е не просто неприятна, но и смъртоносна, тъй като зловонията обикновено се свързвали с разпространение на болести, включително холера. В периода 1831 – 1854 година, три епидемии от холера са обявени в града, при всяка от които умират хиляди лондончани. Заради голямата смрад от Темза хората вярвали, че ги очаква поредната епидемия от холера.

    Въпреки това, лекарят на име Джон Сноу сметнал, че страхът на лондончаните от „Голямата смрад“ е излишен. По време на третата епидемия от холера Сноу изследва разпространението на болестта в квартала Сохо. Той правилно подозирал, че холерата се разпространява чрез замърсена вода, а не посредством лоша миризма. За да докаже теорията си, Сноу премахва дръжката на водната помпа в квартала.

    Джон Сноу

    Това възпрепятства обитателите на Сохо да пият от водата, за която Сноу се съмнява, че е замърсена и ги заразява с болестта. По-късно лекарят забелязва, че в този квартал има значителен спад на смъртни случаи, дължащи се на холера.

    Сноу потвърждава своята теория и започва да твърди, че лондончани трябва да се тревожат по-малко от лошите миризми и повече за качеството на питейната вода, голяма част от която идва от реката. Въпреки това, малко хора придали значение на думите на Сноу, затова по време на „Голямата смрад“ огромна част от населението се страхувало от зловонията.

    След като миризмата става непоносима, управниците решават да се приеме законопроект за създаване на нова канализационна система на града. Благодарение на новия законопроект брилянтният инженер Джозеф Базалджет успява да изгради канализация с обща дължина от 132 километра. Новите канали отвеждали отпадъците на изток отвъд града, където можели по-лесно да се отичат в океана. По този начин се слага край на „Голямата смрад“ и Темза се изчиства.

    След това само една епидемия от холера „удря“ Лондон – през 1866 година. Тя е обявена в източната част на Лондон – Ист Енд, която била и единствената част на града, която все още не вила свързана с новата канализационна система на Баладжет. Едва тогава хората осъзнават, че Сноу е бил прав през цялото време.

    Странният случай на Робърт Дърст

    Ива Великова
    -
    0
    Странният случай на Робърт Дърст

    След години, през които Робърт Дърст заема първите страници на вестниците заради престъпления, както недоказани, така и потвърдени, някои хора смятат, че е време фокусът да бъде обърнат към жената, с чието изчезване започва целият случай. Тялото на Кетлийн Дърст не е открито никога и не са открити убедителни доказателства, с които съпругът ѝ Робърт да бъде обвинен.

    Въпреки това, близките до семейството още отначало вярвали, че именно Робърт е отговорен за изчезването на Кетлийн. През цялото време подкрепа му оказвала единствено неговата близка – авторката Сюзън Берман. Някои подозират, че с течение на времето Сюзън узнава повече, отколкото е необходимо по случая с Кети и е била готова да говори, затова през 2000 година тя е простреляна в тила в дома ѝ в Лос Анджелис.

    Ето и няколко чудновати факта за сагата с Дърст:

    През 1982 година почти напълно отчуждената съпруга на Робърт – Кетлийн, която скоро щяла да завърши медицинското си образование, изчезва безследно. Съпругът ѝ бил заподозрян, но нито тяло, нито каквито и да било доказателства за вината му били открити. Разследването показва, че след изчезването на Кетлийн бизнесът на Робърт процъфтява.

    След това в края на  90-те години Дърст изоставя фирмата и самият той изчезва, само за да бъде открит в Тексас и то като основен заподозрян в убийството и разчленяването на негов съсед. Дърст е заловен и по-късно оправдан. Междувременно дългогодишната приятелка на заподозрения Сюзан Берман също е убита в Калифорния. На 14.03.2015 година Дърст е арестуван във връзка с убийството на Сюзан.

    Това са само щрихите около сагата с Дърст. Но има и някои изключително любопитни детайли относно цялата история:

    Дърст привличал проблемите през целия си живот. Когато бил само на 7 години, неговата 32-годишна майка или е скочила, или пада от семейната им къща в Ню Йорк, при което загива. Робърт бил свидетел и за него следват години посещения при психолози.

    Макар че бил богат, Робърт се обличал доста скромно през 60-те и 70-те години. Докато учи в Калифорнийския университет, той употребява марихуана. В началото на 70-те години се запознава с Кетлийн и двойката се премества в Ню Хемпшир, където отваря магазин за здравословни храни.

    Робърт не изглеждал никак притеснен от изчезването на съпругата си. Кетлийн била на път да напусне Робърт, когото приятелите на двойката описват като контролиращ и зъл, когато изчезва през 1982. Дърст не съобщава за изчезването на Кетлийн в продължение на 4 дни, а показанията му относно последния път, в който е видял съпругата си, се променят непрекъснато по време на разследването. Следователите попадат в задънена улица, но тогава няколко приятели на Кетлийн предприемат свое собствено разследване, след което домовете им са разграбени и материалите по случая унищожени.

    През 2000 – същата година, в която приятелката му Сюзан Бергман е убита, Робърт се премества в Галвестон, Тексас и започва да се облича като жена, нарича се Дороти Чинер (име на жена, която той действително познавал) и се преструва на ням.

    През септември 2001 година, тялото на 71-годишния съсед на предполагаемата Дороти – Морис Блек е открито на брега на океана в Галвестон. Главата на мъртвия липсвала. По-късно е открита следа от кръв, започваща от апартамента на Дороти и стигаща до вратата на убития Блек. Истинската ѝ самоличност е разкрита и Робърт е арестуван, но плаща гаранцията си и излиза на свобода.

    Все още облечен като жена и носещ перука на главата си, Робърт е задържан, след като успява да открадне сандвич, вестник и лепенки от супермаркет в Пенсилвания. Повдигнати са му обвинения в убийството на съседа му Блек. Той се обявява за невинен, но заявява, че борбата за оръжието му е довела до смъртта на Блек. След това е оневинен отново.

    По случая са направени няколко филма, най-популярния сред които е документалния филм от 6 части „The Jinx: The Life and Deaths of Robert Durst”, в края на който Дърст е заснет как се отправя към банята, където, все още носейки микрофона си, той казва, че е убил всички.

    Някои от най-известните учители в историята

    Ива Великова
    -
    0
    Някои от най-известните учители в историята

    Веднъж Аристотел казал, че хората, които обучават децата добре, трябва да са по-почитани от онези, които създават деца, защото родителите дават живот, а учителите даряват децата с изкуството на добрия живот. Аристотел разбира се е живял в друго време, различно от нашето, но все пак, неговите думи дават повод за размисъл. Добрите учители действително играят роля в това какви хора сме, защото променят начина ни на мислене и ни провокират да бъдем по-добри.

    Представяме ви няколко учители от историята, които чрез образование са повлияли положително на животите на хората:

    Ан Съливан

    Ан Съливан била 20-годишна, когато е наета да обучава глухата и незряща Хелън Келър през 1887 година. Самата Ан била незряща през значителна част от живота си (по-късно зрението ѝ се възстановява до известна степен) и когато се отправя към Алабама за работата с Келър, Ан несъмнено е разбирала чувствата на момичето.

    Съливан постигнала забележителни неща с образованието на Келър. Тя пишела думите с пръст върху ръката на Хелън, за да ѝ покаже, че всяко нещо се свързва с определена дума. Учителката поставяла едната длан на Хелън под течаща вода, а на другата изписвала думата „вода“. Съвсем скоро Хелън умеела да се изразява далеч по-добре от примитивните знаци, които използвала преди появата на Ан.

    Съливан убеждава родителите на Хелън да изпратят момичето в училище и от този момент нататък учителката става най-близка приятелка на своята ученичка – чак до смъртта ѝ през 1936. Хелън се превръща във вдъхновяваща писателка и активистка. Нищо от това не би било възможно без усилията на Ан Съливан – жената, която днес знаем като „чудодейката“.

    Мария Монтесори

    Една от най-иновативните и влиятелни образователни философии на 20 век е развита и разпространена от учителка, чието име се е превърнало в емблематично и което продължава да вдъхва уважение – Мария Монтесори.

    Родената в Италия през 1870 Монтесори била необикновена още от началото. Тя била единственото момиче в училище и в крайна сметка се превръща в една от първите жени с докторска степен в Италия. През 1907 тя отваря детски център в Рим, в който практикува своята философия относно образованието.

    Според Мария децата се учат сами, а единствената цел на учителя е да осигури подходяща обстановка и да провокира искрицата, която позволява на децата да се развиват естествено. Всички деца се справяли отлично и разцъфвали благодарение на нейната образователна система. Това, което по-късно става известно като Метод на Монтесори постига огромен успех в Италия, а по-късно се разпространява и в цял свят. Монтесори е номинирана за Нобелова награда за трети път, когато умира през 1952 – на 81-годишна възраст.

    Уилям Мкгуфий

    Още един учител, който успява да развие своите теории относно образованието на децата – Уилям Мкгуфий. Той е роден през 1800 година и бил изключително надарено дете. Самият той започва да преподава на 14-годишна възраст. Скоро той забелязва, че не съществува стандартен метод, по който децата да се учат на четене – в повечето случаи Библията била единствената достъпна книга.

    Мкгуфий прекратява временно учителската си кариера, за да се запише в колеж и на 26-годишна възраст става професор в университета в Охайо. Идеите му се приели изключително добре от колегите му и през 1835 година той е помолен да напише серия от учебници, по-познати като „Ecletic Readers”. Те представляват шаблон, по който се пишат днешните учебници и читанки.

    Популярността на “Ecletic Readers” – смята се, че са продадени над 120 милиона копия, била ненадмината. Те надживяват своя автор, който умира през 1873 година.

    Ема Уилард

    В миналото жените много рядко имали достъп до образование. Те получавали знания, свързани с дома и бита, но не и с математика, наука или философия. Ема Уилард обаче, решава да промени всичко това.

    Уилард е родена в Кънектикът през 1787 година и от ранна възраст показвала изключителна интелигентност. Баща ѝ държи много на образованието ѝ и на 17-годишна възраст Ема става учителка в академията, която завършила. На 19 години тя става ръководител на академията.

    След като сключва брак, Ема се премества във Върмонт, където ѝ е предложено да стане директор на училище, но тя решава да действа сама и основава свое училище, в което преподава история и наука на млади момичета. Благодарение на нея през 1821 година е основано “Troy Female Seminary” – подготвително училище в Трой, Ню Йорк. Училището на Уилард постигнало огромен успех и много скоро по-богатите семейства започват да изпращат дъщерите си там.

    Равенството в достъпа до образование не било като днес, но Уилард е тази, която подклажда огъня. Тя изнася лекции за образованието на жените в Америка и Европа, основава женска школа в Гърция и пише учебници през целия си живот – до смъртта си през 1870. Училището, което тя основава в Трой, съществува и до днес, но с друго име – училище „Ема Уилард“.

    Джейми Ескаланте

    През 1988 излиза книгата „Best Teaher in America”, а по-късно е направен и филма „Stand and Deliver”. И книгата, и филма са посветени на един човек – учителят Джейми Ескаланте. Роден и отраснал в Боливия, Джейми решава да заживее в Америка в средата на 30-те години. Започвайки от нулата, той научава английски, учи математика и става учител.

    Подходър на Ескаланте бил необикновен – той предизвиква своите студенти да мислят по-надълбоко и да искат да постигат умения. Постепенно подходът му, който в началото бил критикуван, постига огромен успех. Той създава проект за подготовка на учениците за теста Calculus и много скоро всички от обучаемите го преминавали успешно.

    През 1988 – годината, в която излизат книгата и филма за него, Ескаланте е награден с медал за постижения в образованието.  През 2001 той се завръща в Боливия, където преподава до 2008, когато здравето му се влошава. Умира на 30.03.2010 година.

    Психологически факти, които не сте знаели за себе си

    Елица Мартинова
    -
    1
    Психологически факти, които не сте знаели за себе си

    Човешката психика е една от най-големите мистерии в света. Въпреки това, учените вече са развенчали доста интересни факти за психологическите характеристики на човека, чрез които могат да предскажат поведението ни въз основа на определени правила.

    Знаете ли, колко погрешни са спомените ви, колко време се формират навиците ви или броя на приятелите, които може да запазите?

    Вие сте в състояние да задържите вниманието си около 10 минути. Дори ако сте на среща и се интересувате от темата и човекът, който я презентира, максималното време, в което можете да поддържате вниманието си е 7-10 минути. След това, започва да отслабва и трябва да направите почивка, за да запазите интереса си.

    Способността ви да отложите незабавното задоволяване на вашите желания възниква още в ранна детска възраст. Хората, които умеят да отлагат удоволствието от ранна възраст, са по-добри ученици в училище и се справят по-добре със стреса и разочарованието.

    Ние мечтаем през 30% от времето. Според психолозите, всички обичаме да се отдадем на мечти, поне през 30% от времето. Изследователите твърдят, че хората, които обичат да мечтаят, като правило, са по-изобретателни и по-добре решават различни проблеми.

    Учените, изучаващи колко дълго тези или онези действия стават навик, установиха, че се нуждаем от около 66 дни. Колкото по-сложно е поведението, което искаме да придобием, толкова по-дълго време ще отнеме. Така че, тези които искат да привикнат да правят физически упражнения, често се нуждаят от 1,5 пъти повече време, за да правят това автоматично, отколкото тези, които развиват навика да ядат плодове за обяд.

    Вие надценявате реакцията си по отношение на бъдещи събития. За да бъдем по-точни, ние надценяваме нашата реакция към бъдещи събития, независимо дали са приятни или отрицателни. Изследванията показват, че хората вярват, че положителни събития, като брак или голяма печалба, ще ги направят много по-щастливи, отколкото всъщност се случва. Също така, смятаме че отрицателните събития като загуба на работа или злополука, ще ни причинят много повече неприятни емоции, отколкото в действителност.

    Обвинявате друг човек, а не ситуацията (и ситуацията, а не себе си). Спомнете си, когато чакахте някой, който закъснява за срещата. Тогава най-вероятно си обяснявате неговото закъснение с безотговорност и неорганизираност. В същата ситуация вие обяснявате своето забавяне с външни обстоятелства (като задръствания на пътя).

    Броят на приятелите, които можете да имате, е ограничен. Дори да се хвалите с няколко хиляди приятели в социалните мрежи, всъщност имате много по-малко. Психолози и антрополози са идентифицирали „номера на Дънбар“ – т.е. максималният брой близки връзки, които човек може да има и това са от 50 до 150.

    Не можете да пренебрегвате храната, секса и опасността. Забелязали ли сте, че хората винаги спират, за да видят сцени от инциденти. Всъщност, не можем да пренебрегнем ситуацията на опасност. Всеки има мозъчна структура, която е отговорна за оцеляването и пита: „Мога ли да ям това?“ Възможно ли е да правя секс с този човек? Може ли това да ме убие?“ Храната, сексът и опасността са свързани с това, което е важно за човека. Защото без храна той ще умре, без секс няма да продължи рода, а ако човек умре първите две точки няма да имат смисъл.

    Знаете как да правите неща, които никога не сте правили преди. Искате по-голям избор, отколкото ви е нужен. Ако отидете в някой супермаркет ще видите огромен асортимент от продукти и всичко това, само защото хората се нуждаят от голям избор.

    В едно проучване, проведено в супермаркет, изследователите представили на участниците 6 вида конфитюр, последвани от 24 вида сладко. И въпреки, че хората често спирали пред рафта с 24 вида сладко, те са имали 6 пъти по-голяма вероятност да купят конфитюр от предлаганите 6 вида. Това се обяснява просто: въпреки факта, че ни се струва, че искаме повече, мозъкът ни може да се справи само с ограничен брой елементи едновременно.

    Вие сте по-щастливи, когато сте заети с нещо. Представете си, че сте на летището и трябва да си вземете багажа. В този случай се нуждаете от около 12 минути, за да стигнете до зоната за получаване на багаж. Когато стигнете до лентата за доставка на багаж, незабавно вземате куфара си. Колко нетърпеливи се чувствате?

    Сега се опитайте да си представите подобна ситуация, в която стигате до лентата за доставяне на багаж в рамките на 2 минути и чакате багажа си 10 минути. Въпреки, че и в двете ситуации вземането на багажа ви отнема 12 минути, във втория случай вероятно сте били по-нетърпеливи.

    Повечето решения правим подсъзнателно. Въпреки, че ние искаме да мислим, че всички наши решения се следят и обмислят внимателно, изследванията показват, че ежедневните решения всъщност са подсъзнателни и за това има причина. Всяка секунда нашият мозък обработва над 11 милиона отделни единици данни и тъй като не можем да проверим всичко това внимателно, нашето подсъзнание ни помага да вземем решение.

    Вие преправяте своите спомени. Възприемаме нашите спомени като малки „филми“, които губим в главата си и вярваме, че те се съхраняват точно като видеото в нашия компютър. Това обаче не е така. Когато психически се връщате към дадено събитие, го променяте, защото нервните пътища се активират по различен начин всеки път. Това може да бъде повлияно от по-късни събития и желанието да се запълнят пропуските в паметта.

    Вие не можете да правите няколко неща едновременно. Ако смятате, че можете да правите няколко неща едновременно, грешите. Учените са доказали, че не можем да правим 2-3 неща наведнъж. Разбира се, можем да вървим и в същото време да разговаряме с приятел, но мозъкът ни се фокусира само върху една приоритетна функция в даден момент. Това предполага, че не можем да мислим за две различни неща едновременно.

    Най-ярките ви спомени са погрешни. Известни примери за това явление са събитията, свързани с 11 септември. Психолозите поискаха от участниците да опишат подробно какво са правели, къде са били и други подробности, свързани с това събитие, непосредствено след терористичната атака и след 3 години. Оказва се, че 90% от по-късните описания се различават от първоначалните описания. Много хора могат да опишат подробно къде и какво са правели в момента, в който са чули новината. Проблемът е само, че тези детайли не са правилни, тъй като силните емоции, свързани с паметта, изкривяват спомените.

    Вашият мозък  е толкова активен по време на сън, колкото и по време на бодърстване. Когато спите и мечтаете, мозъкът ви обработва и обединява преживяването през целия ден, създава асоциации от получената информация, решава какво да запомни и какво да забрави. Разбира се, че често сте чували съветите за „добър сън“ преди изпита или важно събитие. Ако искате да си спомните какво сте научили, най-добре е да си легнете, след като сте научили материала.

    1...139140141...319Страница 140 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto