Още
    Начало Блог Страница 148

    Руската армия в Париж

    Преди 203 години, през 1814г., войната срещу Наполеон вече се водела на територията на самата Франция. Гениален пълководец, но международен политически авантюрист, Бонапарт се намирал в залеза на белязаната от него епоха.

    Отбрана на заставата при Клиши в Париж

    На 20 март 1814г. Наполеон придвижил армията си към североизточните френски крепости, надявайки се да я подсили с местни гарнизони. Съюзниците – руснаци, австрийци, пруси, го преследвали плътно. Но тогава руският император Александър I получил бележка от Талейран – министъра на външните работи на Наполеон. Той настойчиво препоръчвал съюзническите войски да се насочат директно в Париж, тъй като френската столица не можела да се съпротивлява дълго. Талейран съзнавал, че рухването на империята на Наполеон е неизбежно, затова отдавна си „сътрудничил“ с руския цар.

    Сражение при Париж през 1814 г.

    Съюзниците тръгнали към Париж на 25 март. В покрайнините на френската столица започнали ожесточени боеве. Само за един ден коалицията загубила 8 000 души, от които над 6 000 руснаци. Но численото превъзходство на съюзническите армии било толкова голямо, че френското командуване в Париж решило да преговаря. Руският император отговорил: „Ако Париж се предаде, битката ще спре. Иначе, вечерта няма да личи къде се е намирала френската столица“.

    В 2 часа сутринта на 31 март капитулацията била подписана и френските войски напуснали града. На обяд руската кавалерия триумфално влязла в Париж начело с император Александър І. Полковник Михаил Орлов си спомня: „Всички улици, по които трябваше да преминат съюзниците, и всички съседни малки улички бяха претъпкани с хора. Някои бяха насядали дори по покривите на къщите“.

    Руската армия влиза в Париж

    Наполеон узнал за падането на Париж във Фонтенбло, където чакал армията си. Той бил готов да продължи да се сражава, но неговите маршали преценили трезво обстановката и отказали. На 4 април Бонапарт подписал абдикация от престола.

    Още преди това, веднага щом руските войски навлезли на територията на Франция, император Александър I заявил, че воюва не с жителите на страната, а с Наполеон. Преди тържественото си влизане в Париж той приел делегация на градския съвет и заявил, че взема града под личната си защита.

    Подир руската кавалерия, на 31 март 1814 г., с барабанен бой, музика и с развети знамена, през портите „Сен Мартен“ започнали да влизат и всички други съюзнически армии. Сред челните части бил лейб-гвардейският Казашки полк. После мнозина си спомняли, че казаците качвали момчетата на конете си за огромен техен възторг.

    Руският император спрял пред тълпата и казал на френски: „Аз не съм враг. Аз ви нося мир и търговия“. В отговор се разнесли аплодисменти и викове: „Да живее мирът! Да живее Александър! Да живеят руснаците!“

    Парадът продължил 4 часа. Парижани, които с трепет очаквали срещата със „скитските варвари“, видели нормална европейска армия. Освен това, почти всички руски офицери говорели добре френски.  (Това е добре илюстрирано от Лев Толстой във „Война и мир“).

    Руският цар изпълнил обещанието си. Всеки грабеж и мародерство се наказвали сурово. Били предприети мерки за защита на паметниците на културата, особено Лувъра. Разликата с поведението на френските войници в Москва, често по нареждане на самия Наполеон, била шокираща.

    Казашките полкове устроили своите лагери в градската градина на Шан-з-Елизе. Казаците къпели конете си и плували в Сена. Тълпи любопитни парижани се стичали, за да гледат как те пекат месо, варят супа на огъня или спят със седла под главите си вместо възглавници. В знаменитите езера на двореца Фонтенбло казаците изловили всички шарани.

    Жените се плашели от камилите, които калмиките довели със себе си. Младите дами припадали при вида на татарските или башкирски воини с техните кафтани, високи шапки, лъкове през рамо и колчани стрели.

    Французите се смеели над навика на руснаците да ядат с хляб дори супата от фиде – а руснаците се погнусявали от жабешките бутчета в ресторантите.

    В Русия познавали кафето още през XVIII-ти век, но било слабо разпространено. Когато обаче руските офицери видели, че богатите французи не могат и ден без него, решили, че това е признак на добър тон. След завръщането им в родината, кафето бързо навлязло в руския бит.

    Трите години кървави битки били забравени. Бъдещият поет и публицист Фьодор Глинка си спомнял така за Париж: „Сбогом, мили, прелестни красавици, с които Париж е толкова известен! Брадатият казак и азиатецът-башкирец бяха любими на вашите сърца – за пари! Винаги сте уважавали звонковите добродетели!“ А руснаците тогава имали пари: Александър І заповядал да се изплатят заплатите на армията за 1814г. в троен размер!

    „Добре си поживяхме в Париж“, – спомня си прапоршчикът от лейб-гвардейския Семьоновски полк И. Казаков. – Въобще не ни минаваше през главата, че се намираме в неприятелски град“.

    До ден-днешен, не само Париж, но и цяла Франция пази от спомена за руския поход, останал в названието на заведенията „бистро“. То идва от руската дума „быстро“ – „бързо“. Когато казашките патрули обикаляли града с цел поддържане на реда, нерядко се отбивали в заведенията по маршрута си, за да хапнат и пийнат. Но понеже не бивало да се бавят, нали службата си е служба, подканвали нетърпеливо персонала: „Быстро, быстро!“ Оттогава и до днес френските заведенията за бързо хранене се наричат: „бистро“.

    Морската страна

    Тази държава била основана от пирати. Не карибски – а съвсем европейски. И независимо, че в нея живеят само няколко души, тя си има всичко: конституция, пари, паспорти, правителството. Имало дори малък преврат.

    В началото на Втората световна война, по решение на британското правителство, в Северно море, недалеч от брега, били построени укрепления, които трябвало да защитават страната от морски нападения.

    Тези стоманобетонни конструкции, които напомнят морските петролни платформи, са на няколко километра от брега. И се оказало, че са много удобни за хора, които искат да бъдат по-далеч от английските закони. По-специално, фортовете били подходящо място за установяване на незаконни радиостанции, законите срещу които, в Обединеното кралство са доста строги.

    Един от тези „радиолюбители“, пенсионираният майор Пади Рой Бейтс, през 1965г. се настанил във форта „Нок Джон“ със собствената си пиратска радиостанция. Радиото му излъчвало една година, докато Бейтс бил официално обвинен в нарушаване на закона. Без да му мисли дълго, той се преместил в друго укрепление, наричано „Кулата на бурите“. От него вече започвали неутрални води и Бейтс се почувствал съвсем свободен.

    След като се озовал на територия, която не попада под никаква юрисдикция, Бейтс и неговата компания решили да организират в „Кулата на бурите“ не какво да е – а отделна държава! Речено – сторено. На 2 септември 1967г. заселниците във форта обявили, че живеят в самостоятелна страна, която нарекли простичко – Сийленд („Морската страна“). Приятелите на Бейтс и членовете на техните семейства автоматично станали пълноправни граждани на новата държава.

    През 1968г. британските власти решили, че това не може да остане ненаказано и изпратили военен кораб към форта. Но той не бил посрещнат радушно: откъм кулите започнала предупредителна стрелба и не му оставало друго, освен да поеме обратно.

    Понеже, все пак ставало дума за британски граждани, властите ги дали под съд. Но съдиите се произнесли в полза на Бейтс – териториалните води на Великобритания се простирали на 4.8 километра от брега, а разстоянието до „Кулата на бурите“ било двойно по-голямо. Това съдебно решение развързало ръцете на сийлендците, които решили да узаконят статута на своята държава на международно ниво. През 1975г. Сийленд вече си имала всички държавни атрибути: конституция, знаме, герб и дори национален химн. Съгласно конституцията, държавната система на Сийленд е наследствена конституционна монархия. Първите лица в държавата са владетелят Бейтс, който по това време се обявил за принц Рой Първи, а също и съпругата му принцеса Джоан и синът му Майкъл.

    Парите на Сийленд изглеждат доста солидно: монета от 10 сребърни долара с профила на принцеса Джоан, 100 долара с профила на премиер-министъра Джонс Сейгър и бронзова монета от 2.5 долара с делфин-косатка и странен надпис „Съкровища на морето“. Разбира се, не е съвсем ясно, какво и от кого се канели да купуват с тези пари.

    Не по-малко сериозно било решението за организирането на собствена пощенска служба и за издаване на пощенски марки. Истински марки, без никакви имитации.

    Сийленд вече има и своя история с нейните политически перипетии: през 1978г. се извършил опит за държавен преврат. Министър-председателят Александър Ахенбах, назначен от Бейтс, заедно с холандски бизнесмен, поканен да обсъдят делови въпроси, отвлекли сина на Бейтс – Майкъл, и поели контрола върху държавната територия. Как го отвлекли и над кого „поели контрол“ не е много ясно: обикновено броят на жителите на тази мини-страна не надхвърля дузина.

    Бейтс платил на наемници, които заловили бунтовниците и ги хвърлили в затвора на Сийленд като военнопрестъпници. Е, а после ги пуснали… Ахенбах продължил, вече като емигрант, да настоява за своя премиерски пост. Но това е друга история.

    През 1997г. се случил още един „политически екшън“. Броят на сийлендските паспорти по света, по някаква причина започнал да се увеличава. В страната има не повече от десет души, а общият брой на нейните граждани в целия свят достига 300.

    Но притежателите на паспорти се оказали 150 хиляди. Разбира се, тази огромна маса документи била фалшива и те се продавали главно на граждани на Хонгконг. Интерпол бързо заловил престъпниците, участващи във фалшифицирането.

    Единственият недостатък на държавата Сийленд е, че досега не са установени дипломатически отношения с нито една страна. Посещението й е възможно само след официална покана от властите. Те налагат доста ограничения върху поведението на посетителите на страната. Това се отнася най-вече за използването на огън – което обаче не попречило за възникването на голям пожар на 23 юни 2006г.

    Територията на Сийленд е 550 квадратни метра. Има си дори футболен отбор.

    Преди няколко години правителството решило да… продаде страната, като я оценило между 126 и 977 милиона долара (американски, а не сийлендски). Но понеже е монархия, има династически трудности с продажбата – винаги е възможно в бъдеще да се появи претендент за короната. Затова било решено да осиновят бъдещия крал, за да поеме властта. Веднага се появил и кандидат – собственик на една интернет-мрежа, който иска да се измъкне от лапите на правосъдието в досегашната си страна.

    По други сведения, Сийленд вече е купена от популярен казахстански политолог. Засега тази информация не е потвърдена – но и не е отречена.

    За всички тези и много други необичайни събития от историята на миниатюрната държава дори беше сниман филм по сценарий на кинодраматурга Шон Соренсен – първият в света човек с двойно сийлендско-американско гражданство. Дали киното ще помогне на Сийленд да получи дипломатическо признание – времето ще покаже.

    Шедьоврите на Сатаната

    Първият и главен строител във Вселената, изградил самата нея, е Бог. В това са убедени вярващите. Но и дяволът се опитвал да издига свои строежи. В това също вярват много хора.

    Така например, мнозина смятат, че прочутата Стена на Адриан между Англия и Шотландия – римска военна отбранителна структура, издигната по заповед на император Адриан (76г.-138г.), е построена от Сатаната.

    Адриановата стена

    Също така, той построил моста през река Рона в Авиньон, както и други „дяволски мостове“, включително прочутия Дяволски мост в Алпите, по който през 1799г. великият Суворов повел лично своите войници под огъня на френските войски на Наполеон.

    Малкият дяволски мост над река Реус в Швейцария

    За строителството на друг „дяволски мост“ разказват 2 статуи в Регенсбург (Австрия). Едната от тях е поставена под покрива на катедралата сред други фигури и има формата на човек, силно наведен напред – тя служи като улей за изтичане на водата. Другата се намира върху самия мост и представлява юноша с надпис: „Много е горещо!“ Легендата твърди, че строителят на моста твърдял как се е обзаложил със строителя на катедралата, че ще приключи работата си по-рано от него. С помощта на дявола победил, а съперникът му се хвърлил от покрива на катедралата и загинал. Надписът „Много е горещо!“ сочи не само необичайната суша през лятото на 1135г., но също така и адския огън, в който вече несъмнено горял грешникът, продал душата си на Сатаната за построения навреме мост.

    Странното е, че дяволът използвал архитектурните си таланти дори за строеж на църкви и катедрали. Вярвало се, че плановете и ескизите за катедралите в Кьолн и Аахен са правени от Сатаната – а също и, че Аахенската катедрала била дори изцяло построена от него. Там многократно били наблюдавани полтъргайсти, призраци, някой неведнъж изтръгвал от ръцете на свещеника виното по време на литургия и го разливал по земята.

    А в строежа на Кьолнската катедрала, който започнал през 1248г., взел участие Алберт фон Болщед, наричан Алберт Велики (1193г.-1280г.), професор по теология в Кьолн и Париж, изтъкнат учен по схоластика през своята епоха, известен с обширните си трудове по теология, философия и природни науки. След смъртта си, Алберт Велики бил почитан от доминиканските монаси, в чийто орден членувал. Но много хора го запомнили като злостен астролог, алхимик, чернокнижник и магьосник.

    Катедралата „Нотр Дам дьо Шартр“, на 90 км от Париж, е забележителен шедьовър на готическата архитектура. И в същото време, това е единствената от френските катедрали, в която никога не са влизали крале, кардинали и епископи. Носели се упорити слухове, че основите на храма са положени от Сатаната. Историците свързват тези легенди с факта, че в древни времена на същото място имало светилище на друидите – жреците на древните келти.

    Катедралата Нотър Дам дьо Шартър

    През 1904г., дълбоко под хълма, върху който се издига катедралата, намерили „Черна мадона“ – фигура на Дева Мария с черно лице и сексуално оформени форми на тялото, което всички смятали за доказателство, че е направена от дявола.

    „Черни мадони“ били открити и в много други църкви във Франция – например, в най-стария парижки храм „Сен Жермен дьо Пре“, построен през 542г. на мястото на светилище на древната египетска богиня Изида. Тамошната „черна мадона“ била почитана като Богородица до тържественото й изгаряне през 1514г. Заедно с нея отишли на кладата и всички свещеници от църквата.

    Известно е също, че португалският мореплавател Вашку да Гама, преди и след своите експедиции до Индия, ходел да се покланя на „Черната мадона“ от пристанищното градче Назаре – статуя на Света Богородица, изработена от черно дърво.

    Дяволът нерядко сключвал облози не само за качествено построяване на дадена сграда или съоръжение – но и за кратък срок на градежа. Задължен да построи църква за една нощ, той премествал на далечни разстояния цели гранитни скали, блокове и плочи от мрамор, понякога дори колони, откраднати от древни езически храмове, вековни дъбове и смърчове, метални греди. Така например, се твърди, че храмът „Св. Варвара“ в Бретан е построен буквално в рамките на една седмица. Много доброволци от местните жители взели участие в строителството и било документирано, че всяка нова смяна, идвайки на работа, се изумявала от невероятното количество работа, която предишната успявала да извърши.

    Единственото, което дяволът старателно избягвал, е да украси сградата с кръст. Само веднъж сатанинският архитект поставил кръст върху катедрала, поръчана от шведския крал Свети Олаф. Но когато кралят се качил на покрива, с ужас видял, че това, което на хората долу изглеждало кръст, всъщност е златна фигура на лешояд с разперени криле.

    Дяволът толкова се гордеел с архитектурния си талант, че веднъж призовал своя стар враг – архангел Михаил, на състезание кой ще построи по-красива църква върху планината Сен Мишел. Архангелът спечелил, но всъщност, наградата останала за Сатаната: архангелската църква била толкова красива, че била взета на небето, а на земята останала дяволската. Така че, до ден-днешен туристите се любуват на сатанинската постройка.

    Сатаната изобразил самия себе си в образа на прочутата скулптура „Замисленият дявол“. Говори се, че го попитали: „Защо не се подпишеш като автор на тази статуя?“, на което дяволът отговорил: „Няма нужда. Всеки, който види това, ще разбере кой го е изваял“.

    Шах и мат, приятелю Адолф!

    На 1 октомври 2009г. в Лондон, на търг било представено едно необикновено произведение на изкуството.

    Всъщност, като изкуство, стойността му едва ли била много висока. Но от историческа гледна точка, би могло да се определи като безценно. Защото на рисунката, изпълнена с черен графит, са изобразени… Ленин и Хитлер, които играят шах. Не, това не е карикатура, нито шарж с намек за сходството между политическите системи, създадени от тях. Съществува теория, според която бъдещият лидер на пролетарската революция се запознал с Адолф Хитлер във Виена през 1909г. Известно е, че по онова време и двамата се намирали в австро-унгарската столица.

    Твърде е възможно запознанството между Ленин и Хитлер да се е състояло през 1909г. в богатата виенска къща на г-жа Ема Льовенстрьом. Сериозно доказателство, че двамата може да са играли шах именно там, е рисунка на самата Ема Льовенстрьом, талантлива художничка и собственичка на бохемски салон. Тя нарисувала Ленин и Хитлер по време на играта. След като завършила рисунката, помолила Владимир и Адолф да оставят автографите си на гърба й. Приятелството между двамата бъдещи лидери не било затруднено от възрастовата разлика, макар Адолф да бил едва прехвърлил 20 години, а Илич наближавал 40.

    Фрау Левенстром била не само талантлива художничка, но и отлична учителка. Под нейното ръководство бъдещият фюрер овладял основите на изобразителното изкуство. Всъщност, именно затова и бил пристигнал във Виена. Суетният, но и комплексиран младеж мечтал за кариера на велик художник и затова се учил при Ема с необикновено усърдие. Но, въпреки това, неговата учителка споделяла с приятели: „Разбира се, Адолф има талант, но му липсва онази божествена искра, която превръща един обикновен майстор на четката в гений!“ А Владимир Улянов, който също посещавал богатата гостоприемна къща, Ема характеризирала с една фраза: „Титан на мисълта!“

    Историята по косвен начин потвърдила оценката на виенската художничка. Когато създадените от двамата политически системи се сблъскали във Втората световна война, тази на Ленин завършила огромната кървава партия, образно казано, с репликата: „Шах и мат, приятелю Адолф!“ Нищо, че не се знае как е завършила шахматната партия между играчите, изобразени на рисунката.

    Освен Адолф и Владимир, гости на Льовенстрьом били известни политици, художници, музиканти, журналисти.  Според една от разпространените версии, учителката по рисуване била любовница на член на банкерския клан Ротшилд, откъдето и имала финансовите възможности да поддържа своя салон.

    В навечерието на Втората световна война семейството на Льовенстрьом заминава за САЩ, заради преследванията на евреите, започнали след присъединяването на Австрия към Германия. Рисунката, която изобразява Илич и Адолф по време на шахматна партия, както и самите шахматни фигури, Ема оставила на своя иконом. През 2009г. правнукът на иконома представил рисунката и шаха на търг в Лондон, чрез аукционната къща Mullock’s.

    Първоначално продавачът не бил сигурен в автентичността на тези антики и поръчал експертиза, която била извършена от авторитетни изкуствоведи, историци и графолози. Експертизата  с обем 300 страници изследвала всички възможни параметри: хартията, използваното вещество в графита на молива, подписите, стилистиката и т.н. Графологичният раздел в нея удостоверил, че подписите на играчите, както и този на художничката, са автентични с вероятност 80%. За самата рисунка нямало никакви съмнения. Уточнило се, че от нея са направени 5 гравюри, чиято съдба е неизвестна. На търга бил представен оригиналът.

    Първоначалната обща цена на рисунката и шаха била 40 хиляди лири. След съответното наддаване те били продадени за 100 хиляди британски лири на колекционер, който пожелал да остане анонимен. Все пак, изображения на рисунката били заснети, за да подхранват любопитството на всички, които се интересуват от историята на ХХ-ти век.

    Опиумът и двете войни, водени заради него

    „Опиумните войни“ са войни, водени между Англия и Китай в средата на 19 век заради опитите на китайските власти да спрат нарастващия приток на опиум, произвеждан и внасян от чужбина. Истинската причина за Първата опиумна война (1839 – 1842), наричана още Англо-китайската война, е китайската съпротива срещу британските искания за свободна търговия с опиум. С цел да бъде сложен край на високите такси за внос в Китай (по това време се заплаща единствено в сребро), както и да се прекратят другите ограничения за чуждестранна търговия, британците намират претекст за война, след като Китай забранява вноса на наркотика и конфискува този на английските търговци.

    Опиумът отдавна се използвал в Китай в традиционната медицина, но през 17 и началото на 18 век неговата употреба за други, не медицински цели, нараства главоломно, като той е използван от хора от всички социални класи. „Британската източноиндийска компания“ превозва към Китай огромни количества опиум, отглеждан в Индия, който бил разменян за чай и други продукти. Китайското правителство започва да се тревожи за нарастващия брой хора, употребяващи опиум в ежедневието си и през 1799 година забранява вноса на наркотика и обявява смъртно наказание за незаконния му трафик.

    Въпреки забраната, търговията продължава да процъфтява, а частни търговци от Англия и други западни страни, включително САЩ, реализират огромни печалби от продажбата на опиум в Китай. Към края на 1830-те години чуждестранните търговци внасят в Китай около 2 тона опиум годишно. Контрабандата разстройва търговския баланс в страната и икономиката стои на ръба на колапса.

    През 1839 година китайските митнически власти конфискуват опиум, който британските търговци са планирали да предлагат на пазара в пристанищния град Гуанджоу. В отговор на това Великобритания отхвърля легитимността на китайската забрана за опиум и заплашва да използва военна сила, ако конфискуваният наркотик не бъде върнат на британските търговци. След отказа на Китай, английската флота заобикаля Гуанджоу и крайбрежните зони около него. Войната продължава до 1842 година, когато китайците са принудени да подпишат Нанкинския договор, с който се задължават да компенсират британските търговци за изгубения опиум.

    Търговията с опиум продължава и дори процъфтява благодарение на щедрите привилегии за внос, които Нанкинския договор предоставя на британските търговци. Този пръв договор е част от т.н. „Неравноправни договори“, след които Китай отваря 5 крайбрежни града, включително Гуанджоу, за търговия с британците и налага много ниска тарифа за техния внос. През 1844 година Франция и Америка принуждават Китай да им предостави същите търговски права като тези на англичаните.

    Втората опиумна война (1856 – 1860) започва, когато британците подновяват военните действия, след като китайските власти задържат английския кораб „Ароу“, занимаващ се с контрабандна търговия. Те виждат в това ясно нарушаване на правилата от договора. Този път Франция се включва във войната на страната на Великобритания, стартирайки наказателна експедиция във вътрешността на страната, след като първоначалната британска атака е отблъсната от китайците. И така, през 1858 година Китай е принудена да подпише Тянцзински договор (още един от Неравноправните договори). Тя обаче не се съгласява с всички негови условия и през 1860 година английски и френски военни завладяват столицата Пекин и принуждават Китай да се предаде напълно.

    Заради Тянцзинския договор е отворен Пекин, който е затворен за търговия по онова време, откриват се и още 11 крайбрежни града за чуждестранна търговия, а търговията с опиума е напълно легитимирана. През 1860 договори с подобни условия са подписани с Франция, САЩ, и Русия.

    Опиумните войни отбелязват началото на период, през който Китай робува на чужди сили. Победената страна е принудена да легализира вноса на опиум, да приеме несправедливи условия за външна търговия, да отвори многобройни пристанища за внос и да освободи западняците от голяма част от китайските закони. Независимостта на страната е толкова ограничена през този период, че китайците гледат на опиумните войни като на национален позор до ден-днешен.

     

    Източник: www.encyclopedia.com/

    Персефона – кралицата на подземния свят

    Раждането на богинята

    Персефона е дъщеря на Зевс и неговата сестра Деметра. Този произход обаче, не позволява на Персефона да бъде считана за част от Дванадесетте олимпийци, макар че много други деца на Зевс са включени към Олимпийските богове. Персефона била много красива богиня и често била наричана Коре – „Девицата“. Първоначално ролята ѝ била да покровителства природата, да се грижи за растежа на цветята и растенията.

    Отвличането

    Нейната красота скоро се превърнала в център на внимание от страна на Олимпийсите богове Хефест, Арес, Аполо и Хадес. Персефона отхвърля всеки от тях, а майка ѝ Деметра се погрижила желанията на дъщеря ѝ да бъдат уважени. Хадес обаче, не можел да се откаже толкова лесно.

    Един ден, Персефона била сред природата заедно с нимфите, когато Хадес напуснал подзеното царство и отвлякъл красивата богиня. Деметра била отчаяна, когато узнава, че дъщеря ѝ липсва и превръща нимфите в сирени, за да им отмъсти, че не са успели да защитят Персефона. Те получили задачата да я открият на всяка цена.

    Деметра скита по цялата земя в търсене на Персефона, но не успява да я открие. Тя била богинята на земеделието и зараждащия се живот, но докато търсела своята изгубена дъщеря, Деметра забравила да върши своята роля като богиня, затова на земята се възцарило безплодие.

    Тогава Хелиос – богът на слънцето, казал на Деметра какво се е случило с дъщеря ѝ, защото той наблюдавал всичко, което се случва на земята. Това, че Деметра узнала, че Персефона е отвлечена обаче, не помогнало много, защото в подземното царство на Хадес, нейните сили били незначителни.

    Светът продължавал да страда заради Деметра, а земята била все така безплодна. Тогава хората се надигнали и се оплакали на Зевс. Върховният бог се опасявал, че няма да остане човек, който да иска да принася жертви на боговете, затова решил да се намеси. Той заповядал на сина си Хермес да отиде в подземния свят, за да освободи Персефона.

    Персефона и Хадес

    Хадес се среща с Хермес, но нямал желание да върне Персефона, защото имал намерение да я направи своя жена. Той си съставил план и примамил Персефона да изяде няколко семена от нар. В подземното царство изяждането на такава храна символизирала обещание и от този ден нататък Персефона била длъжна да прекарва по четири месеца от годината в двореца на Хадес като негова съпруга.

    През оставащите осем месеца от годината Персефона е отново с майка си Деметра. По този начин възникват сезоните на земята. Когато Деметра е далеч от своята дъщеря, тя жалее, а зимата обхваща земята и нищо не расте от нея. Пролетта настъпва, когато Персефона напусне подземния свят и тогава земята разцъфва.

    Ролята на Персефона в митологията

    Най-често Персефона е наричана „Богинята на подземния свят“ или „Кралицата на подземния свят“, а ролята ѝ в гръцката митология не се свежда единствено до факта, че е била съпруга на Хадес. Тя е богиня на селското стопанство, реколтата и сезоните, защото когато се появява отново на земята, това означава, че културите могат отново да растат.

    Днес е лесно да подценим значението на селското стопанство и добрата реколта, защото често приемаме храната за даденост. В Древна Гърция обаче, изобилната реколта можела да представлява разликата между живота и смъртта. По тази причина Персефона е една от най-почитаните богини в гръцката митология, като в нейна чест са изградени множество светилища.

    5 философски парадокса без ясни отговори

    Британският философ Бъртранд Ръсел (1872 – 1970) казва, че: „Смисълът на философията е да започнеш с нещо толкова просто, което изглежда, че дори не си заслужава обсъждането и да завършим с нещо толкова парадоксално, че никой да не може да повярва в него“.

    Бебето Хитлер

    Представете си, че учените създадат машина на времето, с която ще можете да се върнете в месец май на 1889 година в австрийския град Браунау на Ин. Месец по-рано там се е родило момче, наречено Адолф от своите родители Алоис и Клара Хитлер. Вие сте сами в стаята на детето и сте напълно наясно с това в какъв човек ще се превърне то. Бихте ли убили малкото дете Адолф Хитлер?

    През октомври 2015 година „The New York Times Magazine” задава същия въпрос на своите читатели. 42% от тях отговарят, че биха убили детето, 30% казват, че не биха, а 28% не са сигурни. Въпреки това, онези от читателите, които твърдят, че биха го убили, пораждат важен дебат. Ако Адолф Хитлер е умрял като дете и не се превръща в символ на злото, то тогава няма причина да се връщаме в миналото и да го убиваме.

    Претъпканата спасителна лодка

    Екологът Гарет Хардин сравнява Земята със спасителна лодка, на която има 50 човека. Във водата още 100 човека имат нужда да бъдат спасени. На лодката обаче има място само за още 10 души. Хората на лодката символизират богатите и развити страни, докато плуващите са бедните и не толкова развити държави. Цялата ситуация е метафора на разпределението на ресурсите в свят, който е пренаселен и повдига множество въпроси:

    • Кой решава кои 10 души да се качат на лодката?
    • Ако на лодката има някой, който очевидно ще умре съвсем скоро, трябва ли да го хвърлим във водата, за да направим място за един от плуващите?
    • По какви критерии се решава кой да се качи на лодката и кой да остане във водата?
    • Някои може да се почувстват виновни, че изоставят 90 души да се удавят, така че трябва ли те да се откажат и да скочат във водата, за да направят място за някои от плуващите?

    Вариация на същия проблем е създадена и от „Northwest Association” от Вашингтон. В този сценарий потъва кораб, а на спасителната лодка има място за 6 души. Пътниците обаче, са 10:

    • Жена в ранна бременност;
    • Спасител;
    • Двама млади, които са младоженци;
    • Възрастен мъж с 15 внуци;
    • Детски учител;
    • 13-годишни близнаци;
    • Военна медицинска сестра;
    • Капитанът на кораба;

    Кои бихте качили на лодката?

    Проблемът на Нукомб

    Уилям Нукомб е физик в Калифорнийския университет, когато създава този философски проблем.

    Има две затворени кутии. В кутия „А“ има 1000 долара. В кутия „Б“ има или нищо или 1 милион долара, но вие не знаете кое от двете. Имате две възможности:

    1. Да вземете и двете кутии;
    2. Да вземете само кутия „Б“;

    Тестът е управляван от супер-интелигентна машина, която в 90% от случаите успява да предположи какъв избор ще направите. Ако предположи, че бихте взели и двете кутии, тя оставя кутия „Б“ празна и обратно.

    Тестът изглежда прост – просто вземаме двете кутии. В най-лошият случай ще останем с 1000 долара. Но ако решим да вземем само кутия „Б“ дали машината ще предположи това? Предположенията са направени преди да изберем кутия, така че нашият избор не променя съдържанието им.

    Лотарийният парадокс

    Представете си, че си купувате лотариен билет. Знаете какви са шансовете да спечелите. Счита се, че по-рационално е да мислите, че вашият билет няма да е печеливш и че е нереално да вярвате, че ще спечелите.

    Имайки предвид, че знаете колко минимални са шансовете, все пак, от всички билети, един действително ще е печеливш. Въпреки това, хората изпитват удоволствие да вярват в нещо, което смятат, че не е вярно. Изпитваме удоволствие да вярваме в противоречия.

    Парадоксът на лъжата

    Древногръцкият философ Епименид веднъж казва, че „всички критяни са лъжци“. Но самият Епименид е от Крит, така че неговото твърдение най-вероятно е лъжа.

    Йероним Блажени също използва парадокса на Епименид чрез текста от Псалм 116, за който се смята, че е написан от Давид. Той гласи: „В тревогата си рекох: Всеки човек е измамлив“. Йероним Блажени задава въпроса: Казва ли истината Давид или лъже? Ако е вярно, че всеки човек е измамлив, а твърдението на Давид е вярно, то тогава Давид също лъже. Но ако Давид лъже, то тогава твърдението му е невярно. Независимо по какъв начин разглеждате въпроса, заключението винаги ще е противоречие.

    Когато философите обсъждат този парадокс, те обикновено започват с изявлението „Това изречение е невярно“.

    Философът Стив Патерсън използва следните аргументи:

    • Ако „Това изречение е невярно“ е вярно, тогава изречението трябва да е невярно, защото то твърди, че е невярно;
    • Ако „Това изречение е невярно“ е невярно, то следва да е вярно, защото твърдението казва, че „това изречение е невярно“ е невярно.

    Заплетено, нали?

    Кой е бил Ашока Велики?

    Писателят Хърбърт Уелс пише: „В историята на света е имало хиляди крале и императори, които са били наричани „ваше величество“ , „ваше превъзходителство“,  „ваше благородие“ и така нататък. Те блестят за кратък момент и изчезват също толкова бързо. Но Ашока свети и блести силно като звезда, дори до ден-днешен“.

    Ашока е първият император на Индия, който успява да обедини страната. Той е и първият индийски император, приел будизма и първият, който прави опити да превърне принципите на будизма в част от държавната политика. Днес Ашока е считан за един от най-великите владетели на Индия.

    Ашока (името му означава „роден без болка“) е роден през 304 година пр.н.е. Той е син на император Биндусара и е третият по ред император на империята на Маурите. Ашока имал по-малък брат и по-големи полубратя. Още от дете той показва военните си заложби и големите му братя започват да се страхуват, че Ашока може да се качи на трона вместо тях.

    Когато в провинция Такшашила се поражда бунт, Биндусара решава, че Ашока е човекът, който ще се справи с въстанието най-добре и го изпраща на мястото. Когато новините за неговото идване се разпространяват в Такшашила, битките веднага били спрени. Участниците в бунта дори посрещнали Ашока подобаващо. След тази негова победа, братята му започнали наистина да се притесняват за бъдещите успехи и възможности на брат си. Неговият най-голям брат, принц Сусима, описвал Ашока като амбициозен и жаден за власт, и убедил баща си да изпрати Ашока на изгнание в Калинга.

    В Калинга Ашока се влюбва в местна жена, която се прехранвала с лов на риба. По-късно тя се превръща в една от многото му съпруги. Изгнанието му обаче свършва, след като възниква ново въстание – този път в друга провинция. Тогава Биндусара отново решава да изпрати сина си Ашока. Този път обаче бунтът не приключва само с неговото появяване, а се превръща в жестока битка, в която Ашока е сериозно ранен.

    След битката, за неговото възстановяване се грижат будистки свещеници и това е периодът, в който Ашока за първи път научава за будизма. Там той се влюбва в една от жените, които се грижат за него – Деви. По-късно тя също става негова съпруга.

    Година след битката, в която Ашока е тежко ранен, баща му, император Биндусара, се разболява тежко. За всички било ясно, че той ще умре и някой ще трябва да заеме неговото място на престола. Много скоро между синовете му избухва война за това кой ще наследи трона. След серия от битки Ашока убива много от братята си и става император на Индия през 274 година пр.н.е. През първите 8 години от управлението си, той става известен със своята жестокост и желанието му да разшири империята на Маурите. По това време той е наричан „Chandashoka”, което означава „жестокият Ашока“.

    По време на осмата година от управлението на Ашока, неговата съпруга Деви ражда близнаци – принц  Махендра и принцеса Сангхамитра. Тогава той научава, че един от братята му се крие в Калинга. Ашока е възмутен от факта, че има място в страната, на което брат му е бил приет добре и дори укриван, затова той започва пълна инвазия на провинцията. По време на тази битка са убити хиляди невинни хора и разрушени множество сгради.

    След битката Ашока решава да погледне стореното от него. Мястото, на което някога е бил заточен, било превърнато в изгорени къщи, човешки тела и било почти изцяло опустошено. Тогава той за първи път осъзнава прякото влияние на войната. Легендите гласят, че когато вижда причинените от него разрушения, Ашока възкликва: „Какво направих?“. През останалата част от живота си той не успява да забрави ужаса, видян през този ден.

    Съпругата му Деви също е покрусена от разрушенията. Тя напуска Ашока и никога повече не се връща при него. Затова той решава да приеме будизма и да основе остатъка от управлението си на принципите на тази религия. Именно това е повратната точка в неговото управление. Ашока решава да освободи всички затворници и да върне имуществото им, което са загубили при битката.

    След приемането на будизма, Ашока започва изграждане на будистки храмове в цялата страна и на безплатни къщи за пътници. Създава укази за защита на дивата природа и популяризира вегетарианството. Освен това, инициира изграждането на учебни заведения, болници и напоителни системи. Ашока подписва договори за мир с много от съседните кралства. Той изисква от народа да не извършва насилие и да бъде лоялен към всички чужди мнения и религии по света. През този период Ашока получава своето ново наименование – „Dharmashoka”, което означава „благочестивият Ашока“.

    Ашока е император на Индия 40 години. 50 години след смъртта му империята на Маурите изчезва. Той има много съпруги и наследници, но повечето от тях са неизвестни. След него обаче, остава будизмът, който се превръща в основна религия в страната. Днес Дхармачакра (символът, представящ дхарма – учението към просветление на Буда) е част от флага на Индия.

    Ужасът на войната

    „Войната не е славна, нито красива. Тя е чудовищна. В същината й са заложени трагедия и страдание.“ – Далай Лама

    Можете да се абонирате за нашия канал във Vbox7 от >>този линк.

    9 интересни факта за светулките

    В целия свят са регистрирани около 2000 вида светулки и въпреки това, учените все още знаят твърде малко за тези невероятни животни. Представяме ви 9-те най-любопитни факта за тях!

    Светулките са насекоми от разред Coleoptera. Те имат твърди крила, наречени елитра, които използват за баланс, докато летят.

    Светлината на светулките се получава при химическа реакция, което ги прави биолуминесцентни животни. Светлината се получава, когато кислородът се смеси с пигмент, наречен луциферин, с ензим, наречен луцифераза и химикал, който осигурява енергията на клетките, наречен аденозинтрифосфат.

    Целта на светлината, която светулките излъчват е само една – възпроизвеждане. Обикновено мъжките са по-активни в търсенето на партньор, а женските стоят неподвижно и само примигват, когато видят мъжки, който ги е впечатлил.

    Докато мъжките светулки летят във въздуха в търсене на партньор, всеки от тях има свои „светлинни отпечатъци“, тоест светлината на неговия вид е специфична. Някои светват само веднъж, други светват девет поредни пъти, а има и такива, които поклащат коремите си, докато светят. Учените използват тези специфични начини на светене, за да определят колко вида има в даден район на света.

    Някои светулки синхронизират светенето. Този феномен е наречен от учените „едновременна биолуминесценция“ и се случва само на две места по света – Югоизточна Азия и Националният парк „Great Smoky Mountains” в Тенеси, САЩ.

    Странно, но на запад от Скалистите планини в Северна Америка почти не се срещат светулки – има съвсем редки изключения. Учените все още нямат отговор на въпроса защо това е така.

    Светулките могат да бъдат отровни. Когато биват атакувани от хищници, светулките стартират процес, наречен „рефлексно кървене“. Те изхвърлят капки кръв с горчив вкус на химикали, които са отровни за гръбначните, включително гущери, а понякога и за птиците. Освен това, могат да бъдат отровни и за хората. Веднъж ученият Марк Бранхъм от Американския природонаучен музей в Ню Йорк внимателно поставил между устните си светулка. По-късно той споделя, че и двете му устни изтръпнали мигновено, а гърлото му се свило. Той успява да извади светулката и да я постави в буркан, но след това никога не повтаря това свое изследване.

    В по-голяма част от Европа женските светулки дори не летят. Те остават така до достигане на зряла възраст.

    Някои женски светулки са канибали. Повечето от тях са полезни хищници, които унищожават различни вредители. Други нападат червеи, охлюви или гъсеници. Женските светулки от рода Photuris обаче, са фатални. Използвайки така наречената „агресивна мимикрия“ женските от този род търпеливо изчакват мъжкия да премигне, след което имитират неговото светене, показвайки му, че са възприемчиви партньори. Когато мъжкият се приближи, женската го изяжда.

     

    Ужасните климатични условия на 5 екзопланети

    1. Kepler – 76b

    Името на тази екзопланета, Kepler – 76b, идва от телескопа, който я е забелязал (космическият телескоп Kepler на НАСА) и от звездната система, в която се намира (това е планета „b” от системата Kepler 76). Планетата е наречена от астрономите „горещият Юпитер“, защото представлява газов гигант с изключително висока температура. Топлината е причинена от факта, че Kepler -76b се намира изключително близо до своята звезда, около която прави пълна обиколка на всеки 1.5 дни. Силните ветрове на повърхността карат температурите от около 1900 градуса по Целзий да се усещат още по-непоносими.

    1. Kepler – 36b

    На всеки 97 дни екзопланетата Kepler – 36b, наречена от астрономите „горещият Нептун“ (защото е по-малка), се придвижва опасно близо до звездата Kepler – 36c (тогава разстоянието между тях е приблизително колкото 5 пъти разстоянието между Земята и Луната). За съжаление тези приближавания предизвикват ужасни катаклизми – висока сеизмична дейност, промяна на формите на двете планети заради гравитационните сили, както и вулканична активност на Kepler – 36b, на която и без това температурите са от порядъка на 704 градуса по Целзий.

    1. CoRot – 7b

    Тъй като CoRot – 7b е прекалено близо до звездата си, температурите на повърхността ѝ са от порядъка на 2600 градуса по Целзий. Тази планета е изключително необикновен случай. Тя не се върти около своята орбита, а стои в една позиция, което означава, че едната ѝ страна е огряна от звездата (и температурите са непоносимо високи),  другата ѝ страна е тъмна,  а температурите на нея са от около -176 градуса по Целзий. Астрономите смятат, че комбинацията от високи температури и богатата на минерали атмосфера на CoRot – 7b може да доведе до дъжд от скалисти парчета и от двете страни на планетата.

    1. HD 209458b

    Най-интересната особеност на HD 209458b e, че ветровете на повърхността ѝ се движат с около 7250 километра в час. Въпреки че в атмосферата ѝ се съдържат значителни количества въглероден монооксид, натрий и други елементи, близостта на този газов гигант до звездата му, причинява отделяне на водород от планетата. HD 209458b губи около 500 000 тона водород в секунда – количество, което погледнато отстрани, изглежда като дълга опашка, заради която планетата прилича на комета. Учените смятат, че заради тези загуби, в един момент планетата ще изчезне, оставяйки след себе си единствено своето плътно ядро.

    1. HD 80606b

    Повечето дни на HD 80606b са ужасяващи – с температури от 530 градуса по Целзий и невъобразимо налягане, което се получава заради огромната ѝ маса (четири пъти по-голяма от масата на Юпитер). На всеки 114 дни планетата се доближава изключително близо до звездата си. Само в рамките на няколко часа температурите на HD 80606b се покачват с около 1000 градуса. Заради огромната топлина, която планетата получава, ветровете също се засилват и достигат до 17 000 километра в час.

     

    Котките и чумата

    Чумата, също известна и като Черната смърт, е заболяване, причинено от бактерията Yersinia pestis. Тя навлиза в тялото и започва да се движи по лимфната система. Бактериите живеят най-често в храносмилателния тракт на бълхите. Бълхите от своя страна, се хранят с кръвта на гостоприемника като по този начин го заразяват. Така и човекът се заразява с черната чума.

    Някога заболяването е било ужасяващо, а смъртта, причинена от него, е била кошмарна. Всъщност съществуват три форми на чумата – бубонна, белодробна и септична. Жертвите на бубонната чума страдат от болезнено подути лимфни възли в областта на врата и подмишниците, имат висока температура, повръщане, главоболие и гангрена. Някои се чувстват толкова отслабнали, че едва успяват да преглъщат.

    Белодробната чума била още по-ужасяваща. Тъй като тялото се опитва да се пребори с болестта, в него се образуват огромни количества храчки. Болните трябвало непрекъснато да ги изхрачват, за да дишат, но повече от 95% от времето, в което човек е заразен с белодробна чума, той прекарва в давене в собствените си телесни течности. Тази форма на чумата не се нуждае от плъхове или бълхи, за да се разпространи – с нея хората се заразявали по въздушно-капков път (най-често, когато са в контакт със заразен, който когато кашля, отделя т.н. „чумни бактерии“).

    Септичната чума е форма на кръвно отравяне и при нея смъртта е 100% сигурна. Болният страда от висока температура, а по кожата му се образуват лилави петна. Това е най-смъртоносната форма на чумата, но и най-рядко срещаната.

    От средата на 1300-те до 1700-те години черната чума тероризира голяма част от Европа и части от Азия. Повечето историци смятат, че болестта „пристига“ в Европа чрез кораби от Азия. Най-вероятният виновник са черните плъхове, които често се ровели из частите на корабите, в които се съхраняват отпадъци.

    Първата чумна епидемия от 14 век е най-вирулентна. Всъщност огромна част от населението на Англия и Франция загиват вследствие на заразяване с черна чума. В няколко района на Англия смъртността достига до 50%, а някои части на Франция претърпяват поразителни загуби – около 90% от населението.

    В миналото е имало няколко избухвания на болестта. Всъщност тя се разразява в Европа веднъж на всяко поколение чак до началото на 18 век. Едно от последните големи огнища на зараза настъпва в Англия в периода 1665-1666 година – позната е като Голямата чумна епидемия в Лондон.

    Интересно е, че съдбата на човечеството често се е свързвала с тази на обикновената домашна котка. Когато популациите на котките се увеличават, пандемията намалява, а когато популацията на котките намалява, все повече хора се заразяват с чума. Защо това е така?

    Както казахме, чумата се разпространява от бълхите на плъховете. Те хапят гризачите, заразявайки и тях. Щом плъхът загине от болестта обаче, бълхите започват да търсят нов гостоприемник – за съжаление в повечето случаи това се оказва човекът. Но защо европейците не са напълнили страната с котки, които да убиват плъховете и да намалят заразяването с чума?

    За да отговорим изцяло на този въпрос, трябва да разберем вярванията на населението от средновековна Европа. Хората през този период са били изключително суеверни. Католическата църква е най-мощната институция по онова време и хората са били убедени в наличието на злото, както и че трябва да бъде изкоренено, независимо в каква форма е то. Заради техния тайнствен характер и способността им да оцеляват при извънредни обстоятелства, котките били считани за страшни същества, които са свързани със сатаната. Много котки биват убити именно поради такива причини.

    В крайна сметка с намаляването на котките, се увеличава броят на плъховете, а с това и разпространението на чумата. Хората обаче не правят тази връзка, а вместо това постъпват по друг начин – те започват да свързват чумата с котките и кучетата, които, тъй като имали бълхи, най-вероятно били основната причина за заразяване с чума. Впоследствие отглеждането на котки е забранени в много части на Европа, а огромен брой котки и кучета са избити. Въпреки, че е незаконно, все пак някои хора нарушавали заповедта и продължавали да отглеждат животните у дома. По-късно околните забелязали, че собствениците на котки често изглеждат имунизирани срещу черната чума.

    В крайна сметка е решено, че плъховете, а не котките, са отговорни за разпространението на смъртоносната болест. След това всеки искал да притежава повече от една котка у дома. Законите за отглеждане на животните били отменени, а в много райони дори навлиза в сила нов закон, който защитата котките, вместо да причинява изчезването им в Европа.