Идеята за летище върху айсберг неведнъж навестявала фантазията на писателите и инженерите. Първото споменаване за изкуствени, ледени, плаващи летища се появява през 1932г. Авторът на тази идея, немецът А. Херке от Валденбург предлагал да се използват 2-3 хладилни кораба и подходяща плитчина. На дъното й водолази монтират мрежа от вертикални и хоризонтални тръби, по които се пуска хладилната смес. Така се получава изкуствен айсберг с гладка повърхност – идеална площадка за излитане и кацане, която може да се буксира към друго място.

В интерес на истината, никой не се заинтересувал от този проект, който изглеждал доста сложен и още повече странен. Само че, скоро световните събития наложили летците да кацат върху ледени повърхности. Един такъв инцидент се случил по време на Съветско-финската война (1939г.-1940г.), когато съветският пилот Ромашко, чийто самолет бил ударен от финландско зенитно оръдие, извършил принудително кацане в снежна пустош. Неговият колега Добров, от същото звено, опитал да го спаси, но при кацането самолетът му претърпял авария, а самият пилот получил тежка рана. Ромашко носил своя ранен другар 18 километра в полярната нощ. Когато достигнал леда на Финския залив, му се сторило, че бедите им са приключили. Но ледът се разчупил и двамата се озовали върху неголям леден блок, който бил отнесен навътре в морето. Там ги открили други съветски самолети. Спасението на двамата изглеждало безнадеждно начинание – ледът бил дълъг около 250 метра и широк само 100. Но командирът на спасителното звено направил главоломен трик – колелата на неговия самолет докоснали леда в единия край на блока и спрели на отсрещния ръб, когато вече изглеждало, че ще падне във водата. Втори самолет последвал примера му и пилотите били спасени.

По време на Втората световна война, в близост до Северният полюс почти не се водели бойни действия. Но с началото на студената война всичко се променило. Вече били налице стратегическите ракети, които можели да прелетят от САЩ до СССР и обратно през Северния полюс.

През 1946г. американски бомбардировачи Б-29 (прочутите „летящи крепости“) излитали два пъти седмично от летището на нос Бароу към Северния полюс и обратно на височина 5-6 хиляди метра. По този маршрут те тренирали всичко: техниката на въздушната навигация, пригодността на полетното оборудване, изучавало се състоянието на пилотите и т. н. Освен това, за военни цели, активно усвоявали ледените острови. Руснаците постъпили доста наивно: много от тези острови били открити от самите тях, но те по навик засекретявали откритията си – а когато след няколко години американците започнали да строят там, заявили, че островите са техни.

Самолетите  от полярните експедиции и техните екипажи .

По тази причина, ръководството на СССР решило спешно да се изследва Полярния басейн, като евентуален терен за военни операции. Били поставени задачи за задълбочено изучаване на метеорологичните условия, състоянието на йоносферата, дълбочините на океана, скоростта на леда и др. Тази информация била необходима и за капитаните на корабите по Северния морски път. Освен това, трябвало да се изпитват нови военни и транспортни самолети.

През 1948г. съветските военни започнали редовни изследвания на Централния полярен басейн. Това ставало по следния начин: групи изследователи били стоварвани със самолети Ли-2 и Ил-14 сред ледовете, разпъвали палатка, правели необходимите измервания и отивали в базата на експедицията „Север“.

Но СССР се сблъсква с нещо неприятно: американците имали много по-голям брой стратегически бомбардировачи, на които не можело да се противопостави нещо равностойно. Предвид липсата все още на системи за зареждане с гориво във въздуха и понеже не желаели да се бавят със строителство на самолетоносачи, Политбюро решило да използва за гигантски авиационни бази… плаващи ледове.

Успоредно с проучването на възможността за кацане на тежки бомбардировачи върху ледената покривка, се изучавали и начините за базиране на изтребители върху ледовете. През 1948г. било взето решение няколко стратегически изтребители „Ла-11“ да кацнат на ледена площадка, използвана от една от научните експедиции на Академията на науките на СССР. Но не било толкова лесно да се изпълни задачата. Компасите, с които изтребителите били оборудвани, постоянно сочели на юг, затова пилотите не успели да открият ледения блок.

Запалване на двигателя на изтребителя Ла-11

Наложило се да бъде използван бомбардировач Ту-6, оборудван с астрокомпас, който не позволявал отклонения. Отначало той излетял от остров Врангел и кацнал на търсения леден блок, а после на 7 май 1948г. станал водач на тройка изтребители „Ла-11″. След като кацнали успешно и направили няколко излитания от леда, експедицията се върнала. Тя показала, че след необходимото екипиране на самолетите със системи против обледеняване и специално навигационно оборудване, е напълно възможно да се осигури излитане от невалцувани снежни писти и да се създадат бойни летища в ледовете за бойно дежурство във въздуха.

Изтребители Ла-11 и лидер Ту-6 летят към ледник, 1948 г.

Така започнала нова ера – ерата на Студената война в една от най-студените части на планетата.

Могъщ образ на японската култура е този на самурая – мъжественият воин, който ще обезглави врага си или ще извърши „сепуко“, ако поиска да запази честта на името си.  Когато мислим за японските жени, обикновено на преден план излиза образът на гейшата – жената, нежна като цвете, винаги добре облечена и крехка. Въпреки това, в японската история има жени, които биха могли да разбият стереотипите, като най-любопитният пример са „onna-bugeisha”, които нямат нищо общо с гейшите, които ние си представяме.

“Onna-bugeisha” били, както е и значението на термина, жени воини. Тяхното съществуване би могло да се проследи назад във времето до 200 година сл.Хр.  – времето на императрица Дзингу. Според някои легенди тя носела божествени бижута, които ѝ давали властта да контролира приливите на морето. С помощта на тези скъпоценни камъни, императрицата достигнала до Корейския полуостров и го превзела, без да бъде пролята нито капка кръв. Тя върши това след смъртта на съпруга си, докато все още била бременна със своя наследник. Пак според легендите, императрица Дзингу била бременна в продължение на 3 години, което ѝ позволило да завърши мисията си в Корея и да се върне обратно у дома. Нейният син бил наречен Оджин (Коджики), който по-късно е почитан от народа като божество.

Въпреки това, е трудно да се докаже съществуването на императрицата, макар че през периода, в който е била на власт, в Япония действително е имало матриархални общества. За разлика от императрицата обаче, onna-bugeisha са реални жени войни, макар че да ги наричаме „жени самураи“ не е особено правилно.

Последното определение се отнасяло за всяка жена, отгледана в семейство на самурай, независимо от това дали по-късно е била научена да се сражава или не. От тях се очаквало да се грижат за семейните финанси, както и да успеят да се впишат в традиционната женска роля. Разликата била, че били тренирани да пазят дома и да се отбраняват, докато мъжете липсват.

За разлика от жените самураи, “onna-bugeisha” били тренирани да пазят цели населени места. Ако всичко било наред, те оставали у дома отново вписвайки се в ролята на домакини. Ако например един самурай нямал син, на когото да предаде уменията си, той имал право да обучи дъщеря си като “onna-bugeisa”. Те умеели да се бият с два меча и били призовавани да служат в армията редом до мъжете.

Пример за такава жена воин е Томое Гозен, макар някои да твърдят, че съществуването ѝ е мит. Предполага се, че Гозен е участвала във войната Генпей, където си спечелва репутация на безстрашен воин. По-късно тя се превръща в символ на женския героизъм в японската култура. Счита се, че по време на сражението Томое е предвождала 300 самураи в битка срещу армия от 2000 души. Тя била една от последните оцелели и успяла да обезглави изтъкнатия боец от противниковия клан.

Независимо дали Томое е съществувала или не, в японската история има други жени, чието съществуване със сигурност е добре документирано от историците. Такива са Хангаку Годзън, Хойо Масако, Накано Такеко – жената воин, която предвожда армия от жени срещу Императорската армия.

Весталки били жриците на Веста – богинята на свещеното огнище, дома, смиреността, целомъдрието, дисциплината и разсъдливостта. Нейните жрици били шест и се избирали сред най-благородните римски семейства в много ранна възраст – между 6 и 10 години. Весталките трябвало да поддържат свещения огън и да запазят девствеността си през целия период, в който са на служба, който обикновено продължавал 30 години.

Весталките заемат специално място в историята на древен Рим. Освен грижата за свещения огън, за който се считало, че предпазва Рим, те били отговорни за множество ритуали, до които мъжете свещеници нямали достъп. Ако някоя от весталките позволи на огъня да угасне, тя била бичувана. Ако наруши клетвата си за безбрачие, това се считало за кръвосмешение, тъй като тя била дъщеря на държавата.

Наказанието за весталка, изгубила девствеността си, докато все още е на служба, било смърт. Въпреки това, тъй като било забранено да се пролива кръвта на весталките, както и да бъдат погребвани в Рим, жриците, извършили престъплението, се отвеждали извън Рим в ковчег, в който били поставяни живи, заедно с малко храна и вода. Това давало на екзекуцията символ на „доброволна“ смърт.

Жените в Рим, дори онези, които се радвали на висок социален статус и значително богатство, имали малко права. Макар че Рим е дом на някои изключително силни и независими жени, те упражняват силата си по-скоро творчески – например чрез влияние върху могъщи мъже, сдържано поведение или се справяли благодарение на изключителното си остроумие, интелигентност и социални умения. Весталките обаче, правели изключение. Те имали привилегии, сила и независимост, които не се срещали при другите римлянки, а дори и сред някои римляни. Всички тези привилегии се основавали на свещената позиция, която заемали, дадена им от държавата.

Правата на весталките

Ако човек, осъден на смърт, срещнел вестала по пътя към мястото на екзекуцията, тя веднага се отменяла. Весталките имали правото да освободят роб само докосвайки го. Думата на весталката не подлежала на съмнение. Нейните свидетелства при извършено престъпление били приемани без да се налага тя да е положила клетва.

Весталките винаги имали запазени почетни места по време на публични събития като игри или представления, защото се изисквало тяхното свещено присъствие. Те били транспортирани до събитията в закрити файтони и били придружавани от пазачи. Римската държава им поверявала важни документи като обществени договори и завещания на по-богатите и силни граждани.

Духовенството можело да притежава собственост и да прави завещания, но от това можели да се възползват единствено весталките (сред жените). Освен това, те били единствените жени, които имали правото да гласуват.

Весталките били защитени непрекъснато, както от пазачи, така и от самия закон. Физическото нараняване на весталка се наказвало със смърт.