Търсене
Още
    Начало Блог Страница 15

    Разузнавателните операции на инките

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Разузнавателните операции на инките

    Държавата на инките се образувала около един век преди да нахлуят испанските конкистадори – в 1438 година. Наричали я Тауантинсую, което на езика кечуа означава „Четирите посоки на света“.

    Всъщност, целият народ бил наречен „инки“ от испанците за по-лесно. Иначе, в самата държава „инки“ се наричал единствено родът на владетеля. Цялата земя принадлежала на Върховния инка, чиято власт била свещена, а първият митичен цар – инката Манко Капак, бил почитан като син на Слънцето.

    Постепенно чрез обширни завоевания през ХVІ век инките вече владеели северната част на днешно Чили, почти цяла Боливия, северната част на Аржентина, части от Перу, Колумбия и Еквадор. Населението на империята варирало между 8 и 15 милиона души.
    Както всяка развита държава, империята на инките не можелаа да съществува без добре организирани специални служби – разузнаване и контраразузнаване. Техният началник – „Главният знаещ на инката“, бил пряко подчинен на Върховния инка. Друго длъжностно лице бил държавният инспектор „Токрикока“ – без да има нито съдебна, нито изпълнителна власт, неговата работа била да регистрира престъпления и да докладва  за тях. А правото и задължението да арестува престъпниците били поверени на т. нар. „Слуга на инката“. Токрикока и Слугата на инката очевидно представлявали контраразузнаването.

    Манко Капак. Снимка: Уикипедия

    Главният знаещ имал обширна мрежа от агенти, които действали както на територията на страната, така и извън нея. Няма данни, че инките са внедрявали свои хора във висшите управляващи кръгове на съседни държави. Обикновено агентите се маскирали като търговци, разносвачи на стоки, просяци. Скромни, без да привличат вниманието, те издирвали тайните на своите съседи.

    При подготовката на завоевателните войни инките провеждали разузнавателни операции, за да преценят терена, богатството на страната и възможната съпротива.

    Ето какво пише, вече след падането на империята, покръстеният инка Гарсиласо де ла Вега за една такава операция: „Инка Юпанки решил да извърши ново завоевание – завладяването на друга провинция, наречена Чиривана, която се намира в Андите на изток от Чарка. Тъй като дотогава земята била неизвестна, той изпратил там шпиони, за да изследват всичко с голямо внимание и предпазливост за тази земя и нейните жители, та да се предвиди какво е необходимо за похода. Когато шпионите се върнали, съобщили, че земята е отвратителна, с непристъпни планини, блата и тресавища, и много малко от нея е подходяща за посеви и обработка“.

    След завладяването на тази безлюдна земя, инката Юпанки решил да извърши делото на живота си – да завладее богатото царство Чили.

    „И като оставил в царския двор опитни министри да управляват и раздават правосъдие, той стигнал чак до Атакама, която била последната провинция, заселена и покорена, и присъединена към империята по посока Чили. Тук спрял, за да разпали завоевателния огън по-наблизо, тъй като нататък се намирала огромна пустиня, която трябвало да бъде прекосена, за да се стигне до Чили …“

    Инката изпратил отново „бегачи и съгледвачи да преминат през тази пустиня и да намерят подходи към Чили и да отбележат трудностите по пътя, за да да се знаят и да бъдат предвидени“.

    Разузнавачите били само инки, защото толкова важни задачи Върховният инка поверявал единствено на хора от своя род. За помощници – водачи и куриери, им били придадени индианци от Атакама и Тукми, от които преди това получили информация за царството Чили. Помощниците доставяли съобщения за онова, което разузнавачите-инки откривали.

    Де ла Вега пише по-нататък, че помощниците на разузнавачите сновели напред-назад, подобно на мравки по изминатия маршрут, като носели доклади за намереното и доставяли храна на разузнавачите.

    Когато от съгледвачите се събрали достатъчно доклади, за да бъде съставена обща картина, Върховният инка Юпанки подготвил своите воини за похода.

    Интересно е, че преди поход срещу враговете си инките винаги ги предупреждавали за това. Дали това била проява на рицарство или имало друго, скрито значение? По-скоро е второто. Инките изхождали от факта, че след получаване на официалното предупреждение, врагът или ще се присъедини към тях, или ще започне да се подготвя за отбрана. В този случай всички местни жители изоставяли домовете си и се втурвали да се крият в столичната крепост.

    Това било изгодно за инките. Те превземали цялата обезлюдена местност и започвали дълга обсада на крепостта. Заникъде не бързали, крепостта рано или късно се предавала.

    През 1532-1536 г. испанските конкистадори, водени от Ф. Писаро и Д. Алмагро, завладели държавата на инките, които станали част от народа кечуа. Така империята на инките била сполетяна от съдбата на всяка империя, претендираща за регионално или световно господство, и рухнала в дълбините на историята.

    –

    Геополитическият слон на Карл Велики

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Геополитическият слон на Карл Велики

    Легендата разказва, че веднъж Карл Велики видял бивни на слон и пожелал да види самото животно. И уж това обяснява последвалите събития. Но най-вероятно слонът бил само предлог.

    През 797 г. Карл изпраща посолство до багдадския халиф Харун ал-Рашид, в което имало не само дипломати, но и разузнавачи. Както във всички времена и епохи, това означавало почти едно и също… Мисията включвала доверените лица на краля Ланфрид и Зигмунд, както и евреина Исак. Официалната цел на посолството била „да намери и доведе слон“.

    Халифът действително изпратил на Карл слон – който Исак, след много приключения, благополучно довел в столицата Аахен през 802 г. Халифът разрешил също на църковната мисия в Йерусалим да изпрати на Карл благословията на патриарха, както и различни реликви, включително ключовете на Йерусалим.

    Карл Велики

    Защо Харун ал-Рашид бил толкова благосклонен към пратениците на Карл? Откъде тези симпатии между християнския Аахен и мюсюлманския Багдад?

    Оказало се, че двамата владетели имат общи съперници и врагове. На първо място, това били мюсюлманските емири на испанската Кордова, които се стремели да унищожат своите единоверци и конкуренти за властта над ислямския свят – багдадските Абасиди. А с кордовските емири Карл воювал от доста време и след 800 г. тази война се ожесточила. Така той и багдадският халиф, по волята на съдбата, се оказали съюзници.

    Карл и Харун ал-Рашид имали още повече допирни точки по отношение на Византия, която се смятала за единствена законна наследница на Римската империя, Цезар и Октавиан Август. А Карл, провъзгласен на 25 декември 800 г. за „император на Запада“, нанесъл смъртен удар по византийската идея за „единство“ на империята. Неслучайно в момента, в който папа Лъв III поставил императорската корона върху главата на Карл, той изразил недоволство от това – искал да покаже, че няма да се превърне в съперник на византийския император, и за станалото не е виновен той, а папата.

    Карл дори изпратил специално посолство в Константинопол с предложение за женитба на византийската императрица Ирина. Посолството било прието благосклонно. Великата империя, която щяла да обедини Изтока и Запада, била на крачка от своето създаване. Римската империя щяла да бъде възстановена, а Карл, който по това време имал успехи срещу арабите в Испания и негови агенти прониквали в Палестина и Северна Африка, щял да стане най-великият монарх по онова време.

    Но се случило нещо неочаквано. Ирина била свалена от власт, а на византийския престол седнал император Никифор І Геник (същият, комуто през 811 г. българският кан Крум отрязал главата).

    Обаче хитрият ход, замислен от Карл, все пак изиграл ролята си. Никифор, подведен от Карл, прекъснал всякакви отношения с папата – но продължил да преговаря с краля. Това било логично, защото Багдадският халифат заплашвал Византия и тя се нуждаела от съюзници. Като християнски владетел, Карл бил най-логичният такъв съюзник.

    Започнала шпионско-дипломатическа игра, съпроводена тук-таме с военни действия. Карл и Харун отново си разменили пратеничества.

    Развивайки добри отношения с Багдад, Карл засилил натиска върху Византия. В същото време той разменял посолства с Йерусалимския патриарх, изпращал агенти в Палестина, насочвал там големи парични суми, издигал църкви, намесвал се в спорове по църковна догматика и се опитвал да откъсне цели области от византийското духовно влияние.

    Византия, притисната от изток и запад, не можела да устои дълго време – и през 812 г. новият византийски император Михаил I официално признава императорската титла на Карл Велики.

    Що се отнася до слона, той умрял през 810 г. Тогавашните летописци обръщат повече внимание на това събитие, отколкото на смъртта на Пепин, син на Карл Велики и крал на Италия, който умира по същото време.

    Малко преди смъртта на самия Карл се случило събитие, което влязло в историята като злокобно чудо. В началото на януари 814 г. от фронтона на базиликата, разположена близо до кралския дворец, внезапно изчезнала думата «принцепс» (вожд – лат. ), която съставяла част от императорската титла. Това било сметнато за ужасно предзнаменование. И наистина, на 28 януари 814 г. император Карл Велики, който никога не бил боледувал от нищо, внезапно починал. Погребали го в същата базилика.

    –

    Руското ухание на „Шанел №5“

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Руското ухание на „Шанел №5“

    Константин Михайлович Веригин е роден през 1899 г. в дворянско семейство.

    Детството му преминава в Санкт Петербург и именията на родителите му в Уфимска и Симбирска губерния. Затова през целия му живот за него били скъпи усещането за зимна свежест, леден въздух, който щипе носа, и миризмата на пухкав кожух. Детството за него било изпълнено с аромат на горящи борови дърва в печката, на миризма на масло от иконостас, с ухания на прясно сварено кафе, на кожа и парфюм „Шипър“ в библиотеката на баща му, на качествен сапун от чаршафи и възглавници, с празничното благоухание на великденските козунаци.

    Парфюм Chanel №5. Снимка: Уикипедия

    И още една миризма носил Константин Михайлович в паметта си цял живот – на Зимния дворец, който посетил като възпитаник на Втори кадетски корпус в Санкт-Петербург – „живителна смърчова миризма на фона на нещо ценно и изискано“. Струвало му се, че в двореца мирише „на цялото богатство на великата империя, на всички произведения на изкуството, събрани тук“.

    За първи път младият Константин усетил „очарованието на ароматните смеси“, когато се озовал в будоара на леля си, оборудван с необичайни бурканчета и стъкленици. „Тук всичко можеше да бъде докоснато, отворено, подушено, можеше да се парфюмираш и дори в малки количества беше позволено да се смесва, което ми доставяше огромна радост“, спомня си той години по-късно. Още тогава, на седем години, Веригин решава, че сам ще създава аромати.

    Константин Веригин прекарва детството си в Крим, където се преплитат миризмите на море, лимони, кипарис и лаврови храсти, на цветя, нагрявани от слънцето плодове, носи се меден аромат на цъфтящи липи и магнолии.

    „Във вкуса и миризмата на прясно откъсната, напоена със слънце кайсия остро чувствам телесни наслади, а в прасковата – благоуханната нежност на целувката. Гроздето „мускат“ носи блаженство и радост от живота; ароматът на лимона въздейства силно върху чувствеността на някои жени, а пъпешът със силата на своето ухание ми разказва за южните, плътски страсти” – пише Веригин. В къщата им в Ялта той създава малка лаборатория за себе си и често се усамотява там, за да смесва различни есенции.

    На гости при приятели в Орел през лятото на 1915 г. Константин се опитва да създаде натурална есенция от момина сълза – там тези цветя излъчвали  удивителна ароматна магия: „Никъде в Европа не съм срещал в момината сълза такава сила и в същото време изтънченост на аромата. Той сякаш блестеше с ухаеща свежест, студ от скорошния сняг, чистота, въздушност“. Още тогава Веригин си отбелязал, че нотките на момина сълза може да бъдат много ефективни в парфюмите.

    А в това време отминавали последните години на безгрижната младост… Ужасите на революцията и Гражданската война го накарали да порасне бързо. Корнетът от лейб-гвардейския кавалерийски гренадирски полк Константин Веригин воюва в Бялата армия до самата евакуация от Крим. Можем само да гадаем колко болезнено е реагирало чувствителното му обоняние на ужасната смес от зловония на барут, сажди и мъртви тела.

    През октомври 1920 г. Константин заедно с майка си и сестра си Олга напуска Русия. След митарства в Турция и Сърбия заминава за френски град Лил, където постъпва в химическия факултет на Католическия университет. „Лил ме порази с мрачна сивота, метална влага, неприятни миризми на въглища и бензин“, спомня си той. Париж обаче бил съвсем различен: „Бях запленен от лекотата на пропорциите му, ефирността на сградите, начина на живот, елегантността на жените…“

    Константин Веригин в лабораторията. Франция

    Благодарение на помощта на руските му съседи Наришкини и покровителството на граф Сергей Голенишчев-Кутузов, младият химик бил приет от Ернест Бо, главната фигура на парфюмерийния бизнес във Франция.

    Ернест Бо е роден през 1882 г. в Москва, във френско семейство. Владеел добре руски, обичал Пушкин, Тургенев и Достоевски, Бородин и Мусоргски, Серов и Репин, балета на императорските театри и руската природа. В много отношения вкусовете и възгледите на учителя и ученика съвпадали. Те ценели пролетните, леки и прохладни нотки в ароматите.

    Поколението на младежта след Първата световна война бързало „да живее и да чувства“. Настъпила епохата на високите скорости, на фокстрота, дима на цигарите, шума на автомобили и влакове. Модата се адаптирала към новото темпо и начин на живот. Трябвало да се появи аромат, който да съответства на новото време. И той се появил.

    През 1920 г. Ернест Бо се запознал с известната моделиерка Коко Шанел, която го поканила да създаде парфюм за нея. Бо й показал серия от аромати, а Коко избрала този, който бил маркиран с цифрата 5. Когато станало въпрос за името, Коко Шанел казала: „Скоро ще представя колекция рокли на петия ден от петия месец, тоест през май. Нека да оставим на парфюма номера, който носи. Този 5-ти номер ще носи успех“.

    Заедно с Константин Веригин Бо започва работа по новия аромат. За покупката на висококачествени есенции, подбора на съставките, контрола на качеството отговарял Веригин.

    Основната нотка на Chanel No 5 е свежестта на северните реки. В него има, както пише самият Веригин, „пролетен дъх на мускус, на чернозем, сякаш след топенето на снега, на който не можеш да се надишаш; присъстват сила, яркост, звучност и леко опиянение“. Такъв характер за аромата не е избран случайно: за Константин Веригин тези миризми са спомен за руската пролет. Той успял да постигне желания ефект, като добавил наскоро открити алдехиди към традиционната флорална основа.

    „Успехът на Chanel №5 беше поразителен: хората веднага разбраха, че този парфюм отваря нова ера в парфюмерийната индустрия“, пише след време.

    Новостта била посрещната с ентусиазъм от младите и търсещите, докато сред по-старото поколение тя предизвикала недоверие и недоумение. „Яркостта и радостта от живота, които Chanel №5 даваше, бяха неразбираеми за тях, а силата на новия аромат беше твърде голяма и ослепителна. Така вихърът на валса опиянява млади и силни хора и е недостъпен за старите“, обяснява парфюмерът.

    Парфюмерът Ърнест Бо (1881–1961). Снимка: Уикипедия

    Тогава Веригин все още не знаел, че след няколко десетилетия „Шанел No5“ ще се превърне в легенда, привилегия на най-богатите и известни в цял свят, мечта за милиони жени и тяхно невидимо оръжие, с което поразяват милиони мъже!

    За фирмата Bourjois Веригин създал още парфюмите Mais oui, Ramage, Glamour, Soir de Paris. Нищо чудно, че бил избран за председател на Френската асоциация на парфюмеристите.

    В Съветския съюз парфюмът Chanel No5 бил символ на недостъпен западен лукс и „реакционност“, което намерило отражение в литературата и киното. Рекламирала го вещицата Гела в епизодите с театър „Вариете“ в „Майсторът и Маргарита“ на Булгаков, на него ухаела коварната и сексапилна изкусителка Анна Сергеевна от филмовата комедия „Брилянтената ръка“…

    –

    Пирогов доказва, че военният лекар помага на ранените, а не на смъртта

    iskamdaznam
    -
    0
    Пирогов доказва, че военният лекар помага на ранените, а не на смъртта

    През 1810 г. никой не би могъл да си представи, че тринадесетото дете в семейството на военния касиер майор Иван Иванович Пирогов и Елисавета Ивановна ще се превърне не само в гордостта на семейството, но и ще прослави страната си по целия свят. Николай Пирогов се интересува от медицина от детството си. Доктор Мухин, който лекувал брат му от настинка, прави толкова невероятно впечатление на малкия Коля, че на 14-годишна възраст, след като успял да добави още две години чрез измама, той влиза в медицинския факултет на Московския университет. След като завършва на седемнадесет години и половина университета, Пирогов е одобрен за лекар и с най-добрите завършили е изпратен в Берлин и Париж за стаж. На 26-годишна възраст той вече получава титлата професор и дори оглавява хирургична клиника в университета в Дорпат. След 5 години той е поканен в Императорската медицинска и хирургическа академия, където неговото медицинско изкуство процъфтява. Там той, по-специално, се занимава с обучение на военни лекари на нови методи на лечение, разработени лично от него….

    Н. И. Пирогов (1875). Уикипедия

    „Ампутирайте! Но бързо!”

    Нивото на развитие на военната медицина през почти целия 19 век било такова, че войник от която и да е европейска армия било много по-вероятно да умре от едра шарка, скорбут или кървава диария, отколкото от вражески огън. По време на потушаването на полското въстание (1863-1864 г.) Московският полк на гвардейските войски загубил 10 души в сражение и 142 загинали от болести. По времето на Кримската война лекарят на 17-та дивизия си спомня, че на 1000 войници се падал един лекар, който имал един „счупен ланцет“ и то чужд. Гореспоменатият ланцет, предшественик на хирургическия скалпел, се използвал основно за ампутация при наранявания на ръцете и краката. При липсата на антисептици, които ще бъдат открити по-късно – през 1865 г., отрязването на крайниците е единственият начин да се предотврати смъртоносната гангрена. Затова във всички армии по света хирурзите, които режат бързо, били особено ценени – така че пациентът да се мъчи по-малко. Например, Главният хирург на армията на Наполеон – Лари, се прочул с факта, че за 36 часа на операционната маса след битката при Бородино направил 200 ампутации.

    Надежда – под упойка

    Приблизително това състояние на военната медицина заварил Пирогов, когато през 1847 г. той за първи път влиза в армията в Кавказ. Тогава село Солено влиза в историята на медицината като място, където етерът е използван за първи път като упойка в полеви условия. Това бил съвсем нов метод. Пирогов оперирал специално в присъствието на други ранени, за да убеди всички в облекчаващия болката ефект на етерните пари. Около 100 операции, извършени директно от него, по време на които не се чува нито един писък, били възприети от ранените като чудо. Етерната анестезия позволява на хирурга в обсадения Севастопол през 1854-1855 г. да оперира на три маси едновременно. Тогава извършвал десетки операции на ден. Вярата на защитниците на Севастопол в техния лекар била толкова голяма, че веднъж в превързочната, където бил Пирогов, докарали войник без глава, носели я отделно, и му я подали с думите: „Нека господин Пирогов да я пришие. Той може да направи всичко.“ Основният принос на професора във военната медицина, обаче, не е свързан с традиционното лечение. Пирогов пръв доказал, че административните дейности на бойното поле – оборудване на болница, извеждане на ранените, грижи за лекарства – са не по-малко, ако не и по-важни от добрия лекар и остър ланцет. В условия, когато пътят от Севастопол до Симферопол отнема два дни, ранените често завиждали на убитите. Фактът, че евакуационната служба скоро се появява в руската армия, също се дължи на Пирогов.

    Н. И. Пирогов в албум на отличените хора във войната от 1853–1856 г. Уикипедия

    След обявяване на Руско-турската освободителна война, руският император Александър II моли Пирогов, който по това време е вече на 67 години, да помогне за организирането на военните болници в България. Пирогов получил неограничени права за действие и на 10 октомври 1877 г. пристига на наша територия.

    След престоя в Горна Студена, където била Главната квартира на руската армия, хирургът се установява в с. Бохот, близо до обсадения Плевен.

    Пирогов изцяло организира медицинско обслужване на боевете за превземането на силно укрепения Горни Дъбник. Стриктен план е направен за най-ефективно разположение на превързочните пунктове. Създава се централен превързочен пункт, който бил на 6 км от фронта в село Садовец. Така ранените бързо успявали да се придвижат военновременната болница в Бохот.

    По време на Освободителната война Пирогов посещава 10 от 13-те руски военновременни болници, 10 лазарета и 3 аптечни склада, изминавайки почти 700 км. Уважаваният лекар бил и на трите направления на руската армия: в Източното направление, в Южното направление и в Западното направление в Плевен и около Плевен, където е работил най-продължително.

    Фрагмент с Пирогов (в центъра) от панорамата „Защитата на Севастопол“. Снимка: Уикипедия

    През 1881 г., когато Н. И. Пирогов отбелязва 50-годишнината от своята дейност, Обществото на кишиневските лекари се обръща към него със следните думи: „Съвременният руски лекар знае само едно за Николай Пирогов, че той е единственият и незаменим учител“. Освен учител, имайки предвид основните му постижения във военно-полевата медицина, той е истински гениий в медицината.

    Именно той за първи път въвежда задължителното първично сортиране на ранените. Медикът ги разделял на четири групи. За смъртно ранените се грижели свещеници и медицински сестри. Със сериозно ранените, нуждаещи се от спешна помощ, лекарят се заемал веднага. Тези, които не се нуждаели от спешна операция, били изпращани в тила. Леко ранените, които можели бързо да бъдат върнати на фронта, били лекувани от фелдшери.

    Още преди появата на антисептиците, той отделял ранените с гнойни и гангренозни усложнения от тези, чиито рани били чисти. Това помагало да се избегне разпространението на инфекцията.

    В Севастопол той въвежда традицията да се използва женски персонал в грижата за ранените във военните болници.

    Пирогов е първият, който широко използва гипсовата отливка. Преди това гипсът почти никога не се използвал в медицината. С ограничена употреба била нишестената превръзка, бавно съхнеща, напоена от гной и кръв и изключително неудобна в полеви условия.

    Великият лекар първи въвежда принципа на „спестяващо“ лечение на огнестрелни рани, което в много случаи избягва ампутацията.

    Ако трябва да обобщим фактите от живота на Пирогов, които го правят велик в областта на медицината:

    1. Основното постижение в живота на Николай Пирогов несъмнено е фактът, че именно той е изобретил съвременната анестезия. По това време това било невероятно нововъведение, което позволило на пациентите да бъдат обезболени преди операцията.
    2. Великият лекар и учен бил смел. В кратката биография на Николай Пирогов се споменава, че той е участвал доброволно в 4 войни, но обикновено без да се посочват причините. Всъщност Николай Иванович всеки път ходел до най-горещите точки, за да изпробва на практика нови методи на лечение. Къде другаде можете да намерите повече пациенти за операция, ако не на фронтовата линия?
    3. Предвид примитивните технологии от 19-ти век, смъртността сред пациентите, изискващи сложни операции, е висока. Пациентите на Пирогов, обаче, оцеляват много по-често и успешно се възстановяват, в сравнение с пациентите на неговите колеги хирурзи. Причината е проста – Николай Иванович постоянно изобретявал нещо ново, подобрявайки методите си.
    4. Мечтата да стане лекар узрява в главата му като дете.
    5. В допълнение към анестезията, Пирогов прави много други изобретения, които издигнали медицината. И така, той изобретява гипсова отливка за фиксиране на костите след фрактура, разработва основите на топографската анатомия и е първият в света, който използва уникално изкуствено съединение за удължаване на прекалено къса кост.
    6. В допълнение към хирургията, той има огромен принос за развитието на анатомията като цяло. През годините Николай Пирогов е направил хиляди аутопсии, изучавайки и най-малките детайли от човешкото тяло.
    7. Той има не по-малко важно влияние върху полевата медицина. Пирогов, първо, бил първият, който започнал да използва труда на помощен медицински персонал, като по този начин основал професията на медицинска сестра. И второ, именно той е създал сортирането на ранените. Това спомага за драстично намаляване на смъртността сред войниците.
    8. По време на една от войните Николай Пирогов оперира едновременно на три хирургически маси (с помощта на отряд от други хирурзи) и всяка операция му отнема средно около 10,5 минути. Общо по време на войната той е провел около 5000 операции.
    9. Не е известно със сигурност колко операции е извършил Пирогов през живота си, но броят им надхвърля 100 000. Той спира да оперира, след като съпругата му умира при раждане. Оттогава брилянтният хирург се е фокусирал изцяло върху научната медицинска дейност, но самият той никога повече не е пипнал скалпела.
    10. В имението си, разположено на територията на съвременна Украйна, Николай Иванович оборудвал безплатна болница. Всички пациенти приемал там, без изключение, и до края на живота си Пирогов живеел в това имение, оставяйки го само за кратко.

     

    Интериорът на музея на имението на Пирогов във Виница. Снимка: Уикипедия

    Не случайно центърът за Спешна помощ в София се казва „Пирогов“. Така се отдава почит на човекът, който се грижи неуморно за ранените бойци по време на Руско-турската освободителна война. Той е указал първите стъпки за здравеопазването и спешната помощ в страната ни, а в световен план е основоположник на военната хирургия.

    Автор: Десислава Михалева

    Викингите в Испания

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Викингите в Испания

    След арабското нашествие, когато мюсюлманите с помощта на местната антихристиянска диаспора само за 2 години – от 711 до 713, превзели почти целия Иберийски полуостров, нещастната Испания била връхлетяна от друга беда.

    Тайнствени кораби с глави на дракони се появили край морските брегове. От тях скачали брадати мъже с копия и мечове, които подлагали на безмилостно клане населението на крайбрежните градове и села. Те ограбвали и изгаряли къщите, а хората поробвали и откарвали със себе си – за да ги продават на чакащите „търговци на едро“.

    През 808 г. плъзнали страшни слухове за морски разбойници, които се били настанили на остров Ноармутие в устието на Лоара. Оттук бойните им кораби тръгвали за бреговете на Бискайския залив. На нападение бил подложен дори големия град Хихон през 843 година. Въпреки, че защитниците на града успели да отблъснат северняците, околностите му били опустошени за ужас на крал Рамиро I. Монархът все пак успял да предприеме действия и мобилизирал опълчение. Усилията му дали резултат. Викингите били отблъснати, когато се опитали да превземат Коруня. Испанците разбили нашествениците и ги принудили да бягат.

    Но през 844 г. викингите си харесали крайбрежието на Галисия. Те сменили тактиката – вече не обръщали внимание на замъци и укрепени градове, а нападали само селища, които нямали стени и кули. Селата, църквите и манастири в тях били опожарявани. Особено свирепо се отнасяли с християнските монаси и свещеници. Например, монасите от манастира „Санта Еулалия де Куртис“ от околностите на Коруня били измъчвани с огън и желязо, за да кажат къде са богатите манастири и църкви, както и пътищата към тях. Само абат Педет и двама монаси успели да избягат.

    Викингите използвали получената информация за набезите си в Португалия (тогава все още Лузитания, тя била разделена на испански и арабски владения).

    Те слезли от 50 кораба в устието на река Тежу (Тахо). Превземането на Лисабон им донесло много злато и сребро. В продължение на няколко седмици викингите избивали гражданите. Никой не оцелял след това клане. После нападнали Севиля и Кадис.

    Тогава Севиля принадлежала на арабския емир Абдерахман II. Той не успял да организира защитата и срамно избягал, като изоставил пристанището и града на произвола на съдбата. Някои от арабските кораби били пленени от викингите, а други изгорени.

    Велможите засрамили своя емир. Абдерахман II се завърнал от Кармона с конница и се впуснал в преследване на пришълците. Мюсюлманите настигнали норманите при Таблада, където днес се намира летището на Севиля. В битката на 1 ноември 844 г. мюсюлманите победили, а викингите дали над хиляда убити. Арабските хроникьори пишат, че 400 викинги били пленени и екзекутирани точно на мястото на битката. Ръцете и главите на всички били отсечени. Някои от викингите избягали в Кармона, където били обкръжени от арабите и принудени да приемат исляма под заплаха от смърт. Останалите разбойници се оттеглили в базата си в Ноармутие, а през 845 г. разрушили крепостта Арзилу в Мароко.

    Реплики на викингски кораби в Катойра, Галисия. Снимка: Уикипедия

    Нашествието на норманите в Севиля дало тласък за укрепване на отбраната. Арабите усилили бойната готовност на флотата си. Емирът наредил да се строят мощни бойни кораби и купил достатъчно оръжия от Северна Африка. А урокът останал в паметта на викините дълго време и те избягвали Севиля в продължение на почти две десетилетия.

    Но след смъртта на християнския крал Рамиро I през 850 г., норманите решили да изпитат силата на новия монарх Ордоньо I (850-866). Флотилията на Бьорн Желязното бедро, син на прочутия Рагнар Лодброк, нападнала през 859 г., когато кралят повел армията си срещу арабите. Но Коруня била успешно защитена от силите на опълчението и гарнизона, начело с рицаря дон Педро Тейн.

    Викингите обаче покрай брега на Лузитания стигнали до устието на река Гуадалкивир. Те изгорили селищата Рая, Картама, Малага. Жителите на Алхесирас били избити. От Малага се отправили към Мароко. В продължение на 8 дни ограбвали африканското крайбрежие и след това навлезли навътре в Средиземно море. Пътят им ги извел към Тудмир (Мурсия). Балеарските острови били спасени от грабеж чрез богат откуп, който зарадвал Бьорн. Откупил се и кралят на Навара Гарсия Инигес. В Прованс опожарили градовете Ним и Арл. Скитанията на Бьорн приключили към 862 г., когато се завърнал с богата плячка в родината си.

    X век също не донесъл мир на испанците. През втората година от управлението на краля на Леон – Рамиро III (961-985 г.) викингите нахлули в Галисия с флот под предводителството на конунга Гундеред. Те слезли от стотици кораби – дракари, в пристанището на Хункария. Атаката от морето била внезапна. Селището Ирия било превзето, а после бил изгорен и град Сантяго де Компостела. Опитът на епископ Сисенанд да събере армия не завършил успешно. Викингите избили всички испанци.

    Беззащитната Галисия в продължение на 2 години била подложена на грабежи, докато се появили рицарите на граф Гонсало Санчес. Той успял да избие повечето нашественици. Вождът на нашествениците Гундере също бил посечен.

    Набезите на морските разбойници продължили докъм 1050 г., когато испанците най-сетне се научили криво-ляво да отбиват внезапните нападения на северняците.

    –

    Средновековните обсади в Западна Европа

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Средновековните обсади в Западна Европа

    През Средновековието основното фортификационно укрепление в Западна Европа бил замъкът. Средновековните замъци, построени върху хълмове, заобиколени от ровове или непроходими блата, били главните опорни пунктове, които позволявали да се водят продължителни и ожесточени войни.

    Трябва да се прави разлика между крепост и замък. Крепостта представлявала по-голямо и обширно укрепление от замъка, обикновено цял град, защитен от крепостни стени. Замъкът обикновено принадлежал на едно благородническо семейство и по време на война давал защита на ограничен брой хора от близката околност.

    Обсадни машини в действие (1547). Немската фототека в Дрезден. Уикипедия

    В замъка се съхранявали военните запаси, подготвяли се попълнения за действащите войски и се събирали васалите на сюзерена за нови походи. В епохата, когато конят бил най-доброто средство за придвижване, а барутът все още не бил измислен, замъците били най-важните стратегически защитни точки. Да превземеш замъка на врага често означавало да го съкрушиш и да се увенчаеш с победа в цялата война.

    Всеки замък имал и политическо значение. Завладяването на такова укрепление, което често се смятало за непревземаемо, давало на нападателите морално предимство – щом дебелите каменни стени и градушка от стрели и камъни не можели да ги спрат, какво друго можело?

    Най-често замъците били строени по такъв начин, че да се предотврати нахлуването на настъпващите войски. Те били отлична бази за конни дружини, които биха могли да нанесат бърз удар по врага и след това безопасно да се скрият зад стените.

    Никак не било лесно да се пробие средновековната отбрана. Историческите данни сочат, че малък, но сплотен отряд зад дебелите каменни стени можел ефективно да издържи обсада дори срещу десетократно по-многоброен враг. Строителите на замъци обръщали специално внимание на защитата на ключови точки като входните порти – пред тях устройвали лабиринт от проходи, подвижен мост, палисади, ями, от които нямало спасение.

    Пред портите нападателите ги чакало специално укрепление – барбакан. От него върху тях се изливали потоци горящ катран или олио, а стрелци с лъкове и арбалети се упражнявали в стрелба по най-агресивните.

    Колкото и странно да изглежда, снабдяването на гарнизона на замъка с храна било по-лесно от изхранването на обсаждащата армия. Обикновено в укреплението се поддържала цяла животновъдна ферма за в случай на обсада. Слугите отглеждали домашни птици и свине. Например, рицарите-кръстоносци в крепостта Крак дьо Шевалие (Палестина) имали не само конюшня за бойни коне, но и краварник (въпреки, че било трудно да се снабдяват кравите с фураж).

    Преди обсадата селяните от околността докарвали своите животни в замъка, след което сами се укривали в него. Освен това, при възникване на заплаха за обсада собствениците на замъка изкупували на едро големи количества продукти от отделни търговци. А настъпващата армия, която била и доста по-многобройна, можела да разчита само на собствения си обоз. Трудно било да се получат големи количества храна в обезлюдената местност. Затова обсаждащите често гладували повече от обсадените.

    Поради трудностите при превземането на укрепления през Средновековието, както и в древността, нападателите много често прибягвали до различни трикове. Когато започвали обсадата, първата стъпка било да открият водоизточниците. Така, при обсадата на замъка Ксеригордо (1096) мюсюлманите успели да спрат водата към укреплението. След осем дни без достъп до прясна вода и след опити да пият урина и кръв от коне, християнските рицари били принудени да се предадат на милостта на своите врагове. Спасили се онези, които се съгласили да приемат исляма, другите били избити.

    Понякога обсадените се опитвали да пият вино вместо вода – както постъпили и бранителите на английския град Ексетър през 1136 г. Но нищо добро не се получило, виното само засилвало жаждата.

    Любимият трик на европейските рицари при обсада на замъци била ескаладата. Тази изненадваща атака се извършвала нощем или в мъгла. Шепа смелчаци се покатервали върху стената, избивали часовите и отваряли портата. Често такива герои просто загивали в неравна битка, но понякога успявали да отворят портите и да спуснат подвижния мост. Популярна била и лъжливата атака: нападали на едно място, за да нанесат решаващ удар на друго.

    Чрез подкопаване било възможно да се събори част от стената или отделна кула. Копаели в най-голяма тайна. Но обсадените можели да чуят шума от работата, като поставяли празни глинени гърнета върху земята.

    Римски катапулт в Обсада на Йерусалим. Уикипедия

    През 1215 г. в Англия крал Джон Безземни обсадил Рочестър. Под цитаделата прокопали тунел, в който хвърлили няколко дузини тлъсти свине и ги подпалили. Горящата сланина развила толкова висока температура, че дървените подпори паднали и така се срутила по-голямата част от каменната стена.

    Разнообразието от метателни обсадни машини било невероятно. Най-известни са различните видове катапулти, които били използвани в цяла Европа и Близкия изток. За разбиване на стените използвали дървени бойни машини, които хвърляли камъни на около 180 метра. Имало случаи, когато добре насочени удари с огромни камъни разрушавали част от стената. Например, така през 1244 г. кръстоносците превзели крепостта на еретиците-катари Монсегюр. Катапултът, проектиран от епископ Дюрант, хвърлял камъни с тегло около 40 килограма през половин час, докато разбил крепостната стена.

    Високите обсадни кулите на колела също били познати. Строели ги по древни модели, заимствани от римляните. Подвижните кули били оборудвани със специален подвижен мост, по който нападателите можели лесно да стигнат от кулата до стената на замъка.

    С появата на барута и оръдията, катапултите били забравени – а и самите замъци, обвеяни в рицарска романтика и слава, постепенно загубили военно-стратегическото си значение.

    –

    Гълъби на война

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Гълъби на война

    Гълъбът отдавна и за много хора се е превърнал в символ на мира. Но това е отскоро. А от незапомнени времена, колкото и да е странно, на гълъбите са възлагали да изпълняват чисто военни задачи. Как са били използвани тези птици от армиите по света в различни епохи?

    „Гълъбовата поща“ е изобретена преди няколко хиляди години. В древен Египет за военни нужди развъждали специална порода бързи гълъби, които били използвани за предаване на разузнавателни донесения, за доклади и управление на войските. В египетските крепости имало гълъбарници, в които се държали птиците за пощата на фараона, за да се изпращат секретни данни от наблюдението за действията на врага. Тази практика на египтяните била възприета от гърците и римляните. Тогавашните военни оценили високо скоростта за доставка на писмата. Гълъбът може да измине стотици километри, като перфектно се ориентира в терена денем и нощем. Недостатъкът бил, че птицата може да стане жертва на ястреби и други пернати хищници – но този риск бил намаляван, като изпращали няколко гълъба с едно и също донесение; все някой от тях успявал да достигне до адресата.

    Гълъбът Шер Ами

     

    Нова епоха в гълъбовата поща започнала в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. Наполеоновите войни ознаменували не само въвеждането на телеграфа и военната куриерска служба, но и усъвършенстването на гълъбовата поща. През ХІХ век в британската и пруската армии били сформирани специални пощенски роти, в които „служели“ военни гълъби. Британците дори присвоили званието „полковник“ на пощенски гълъб № 888 за неговите „специални бойни заслуги“. На свой ред французите удостоили своя военен пощенски гълъб Шер Ами („Скъпият приятел“) с почетната награда „Военен кръст“.

    През 1870-1871 г. се водела ожесточената Френско-пруска война. Германците обсадили Париж. Гражданите нямали друг начин да предават новини извън обръча на обсадата, освен чрез гълъбова поща. Тогава в Париж дори била създадена „Пощенска зала за гълъби“ – читалня, в която дешифрирали писма, доставени от гълъби. Донесенията били поставяни във водоустойчиви капсули, които прикрепвали към оперението или крачето на гълъба. За големи заслуги в защитата на Париж от прусаците парижани дори издигнали паметник на пощенския гълъб. Така в края на ХІХ-ти век гълъбарниците вече се разглеждали съвсем сериозно като военни обекти. Частните гълъбари също били задължени в случай на война да предадат своите гълъби на специалистите от военното ведомство. Гълъбите по време на война действали не по-зле от истинските разузнавачи или свързочници.

    По време на Втората световна война гълъбите също подлежали на специален контрол. Например, през есента на 1941 г., когато войските на Хитлер достигнали Москва, съветското командване издало заповед, с която наредило всички гълъби, държани от частни лица, да бъдат предадени на милицията. Собствениците им имали 3 дни за изпълнение на заповедта. Лицата, които не предавали гълъбите си, били наказвани по военновременните закони.

    В окупираните от Вермахта страни всички гълъби също незабавно били регистрирани. За отказ да изпълнят тази заповед виновните били разстрелвани или изпращани в концлагери.

    Паметник на гълъба Шер Ами във Франция

    Имало случаи, когато гълъби спасявали живота на войници. Така например, през 1941 г. отряд съветски разузнавачи попаднал в обкръжение и загубил връзка със своята част, а единствената радиостанция била разбита. Бойците разполагали само с един сив гълъб под номер 48, който и изпратили с информация за ситуацията, в която се намирали. Макар, че по пътя птицата била нападната от ястреб, тя се върнала по чудо в „базовия“ гълъбарник и доставила съобщението, въпреки раните си и счупения крак.

    Като цяло, през годините на Великата отечествена война 1941-1945 г. пощенските гълъби на Червената армия доставили повече от 15 000 т. нар. „гълъбограми“. В много случаи крилатите куриери успешно заменяли най-съвършените технически средства за свръзка.

    –

    Бойната брада

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Бойната брада

    Защо в т. нар. „горещи точки“ по света мнозина американски и натовски войници си пускат бради?

    На пръв поглед бръснарските умения нямат нищо общо с операциите на съвременните сили за бързо реагиране и тяхната бойна ефективност. Но, междувременно, американски изследователи от групата Xegis Solutions стигнаха до заключението, че носенето на брада пряко влияе върху самочувствието на войниците и тяхната бойна ефективност. В американски медии изследователите споделят своето мнение, като отбелязват:

    „Набелязахме 100 войници. Сред тях 25 с бради от специалните части, 25 без бради от специалните части, 25 с бради от редовната армия, 25 без бради от редовната армия. Всичките 100 участваха в боеве в Афганистан“.

    Снимка: pixabay.com

    Статистиката се оказала удивителна с данни: от 50-те брадати войници никой не бил ранен или убит. Точността на стрелбата им се оказала по-висока от тази на остриганите войници. Сред голобрадите било отбелязано значително по-високо ниво на неизправност на личните оръжия.

    Такива изследвания биха могли да бъдат класифицирани просто като армейски куриози, ако не е опитът на американските специални сили, преминали през бойните полета на афганистанската кампания (на 7 октомври 2001 г. американците нахлуха там и започна американската операция, високопарно наречена „Несъкрушима свобода“).

    Мнозина от войниците в специалните части започнали да си пускат бради отначало, за да се слеят по-добре с местната мъжка маса. Причината е, че в Афганистан хората се отнасят с недоверие към обръснатите мъже. Такава е историческата традиция. Афганистанците смятат брадата не само за символ на мъжественост, но и за атрибут, който подчертава социалния статус на човека. Традиционно пущуните възприемат брадатите мъже като по-опитни, достойни за уважение. Затова и носенето на брада на Изток никога не е било моден каприз.

    Освен това, американските войници в Афганистан си пускали бради със съвсем конкретна цел: след като се завърнат у дома, да се обръснат и по този начин значително да променят външния си вид – тъй като се опасявали от отмъщението на терористите заради изпълнението на военните им служебни задължения.

    В същото време Пентагонът признава, че в някои климатични зони брадата помага за аклиматизиране. Според американски експерти „тактическата“ брада предпазва лицето на боеца от обветряне и измръзване. Също така, подобно на филтър задържа прахови частици.

    Има и психологически фактор: брадата придава на войника брутален и застрашителен вид, който може да уплаши потенциалния враг в близък бой. Ако ровите в историята, то ще установите, че през Средновековието най-свирепите воини носели бради – дори да си припомним само викингите, от които враговете им треперели.

    Във френската армия от 18-ти век сапьорските части винаги носели бради. Този обичай се спазва от сапьорите на Френския чуждестранен легион и в наше време, макар конкретната причина за тази традиция отдавна да е забравена. Също така, от момента на появата на подводниците до ден-днешен на техните екипажи е разрешено да носят бради. Причините са съвсем разбираеми: всяка капка питейна вода в подводницата е ценна и не е разумно да се изразходва за ежедневни дейности, които не са належащи.

    Освен това, изследователите забелязали, че пускането на брада води до повишаване на нивото на тестостерона (мъжкия полов хормон). Мъжете с брада са физически силни, стабилни в стресови ситуации, уравновесени. Оказва се, че тестостеронът има положителен ефект не само върху умствените, физическите, но и върху психичните параметри. По-специално, брадата оказва положителен ефект върху синдрома на хроничната умора.

    Неслучайно в американската армия се появил изразът „бойна брада“  (combat beard), а сега официалният термин, въведен в обращение, е „тактическа брада“ (tactical beard).

    Въоръжените сили на различните страни имат различно отношение към носенето на брада. По-специално, в сухопътните редовни части, във военновъздушните сили и морската пехота на САЩ носенето на брада е официално забранено. Изключения се правят само по религиозни съображения. Носенето на мустаци е разрешено с определени ограничения – например, мустаците не трябва да излизат извън ъглите на устата. Но Саудитска Арабия пък позволява на своите войници да носят и мустаци, и брада.

    В редица армии по света носенето на мустаци и бради се регламентира в бойните устави заедно с носенето на различните видове униформи.

    –

    Генерал Луков: Днес ние сме длъжни, за Националното дело, повече да работим и по-малко да говорим

    iskamdaznam
    -
    0
    Генерал Луков: Днес ние сме длъжни, за Националното дело, повече да работим и по-малко да говорим

    За пореден път през февруари темата за генерал Христо Луков се постави на дневен ред. И няма как да е по друг начин. На 13 февруари  1943 г генералът е убит след решение на окръжния комитет на нелегалната организация на БКП в София от Иван Буруджиев и Виолета Якова.

    генерал Христо Луков

    Личността на генерал Христо Луков продължава да разделя обществото. Преди дни, обаче, Софийски градски съд каза тежката си дума, а именно: не съществуват доказателства, че генерал Христо Луков е бил антисемит и нацист. Организаторите на ежегодния Луков марш, БНС „Еделвайс“, бяха обвинени в това, че с почитане паметта на генерала, организирайки факелното шествие, те насаждат „антисемитизъм, ксенофобия, омраза и нетърпимост“. Поради тази причина бе поискано прекратяване регистрацията на съюза. Според съдията, недоказани са прокурорските твърдения, че дейността на сдружението е насочена към насаждане на расова и етническа вражда.

    Съдът е на мнение, че генерал Луков е спорна и митологизирана историческа личност. Животът му е изцяло посветен на военното дело. Странял е от политическия живот до 1935 г., когато става министър на войната. Тогава насочва усилията си за укрепване и превъоръжаване на българската армия и запазване териториалната цялост на държавата.

    Но да се върнем назад и да си припомним защо генерал Луков се възприема толкова противоречиво от различните слоеве на обществото.

    Роден във Варна на 6 януари 1888 г., той завършва Военното училище през 1907 г. . С чин подпоручик, Христо Луков е адютант на артилерийски полк, командир на батарея и на артилерийско отделение във войните за национално обединение 1912 – 1918 г.. Достига чин майор. По време на Първата световна война е на служба в Първа пехотна софийска дивизия и Пета пехотна дунавска дивизия.

    генерал Христо Луков

    Привържениците на ген. Луков, както казва съда, го митологизират и за спасяването на Кюстендил от сръбска атака през Първата Световна война. Това, че отбранявал града и го защищавал от сръбската атака само с овчари и козари според нас изглежда абсурдно, все пак е имал на разположение и останали войници. Ако ще е имало овчари и козари, то те ще са помагали в някаква степен на войниците, и е разбираемо защо един офицер изтъква техния подвиг, пред този на войниците.

    И така, според тях, в Кюстендил името на Луков е светиня, защото той спасява града от съдбата да влезе в пределите на Сърбия. В последните дни на Първата Световна война /1918 г/ част от войниците, под въздействие на комунистическата партия, напускат фронта и  тръгват към главната квартира на българската армия в гр. Кюстендил. Друга част, предвождани от земеделеца Райко Даскалов, обявява Радомирската република. Това е чудесна възможност за сръбските пехотинци да настъпят към Кюстендил между Царев връх и Калин камък. Българските позиции са почти обезлюдени.  Не е възможно командирите да върнат отстъпващите войници. На позицията с четири оръдия остава само майор Христо Луков. Той, с помощта на няколко овчари, открил огън по идващите сърби. Този ход имал небивал успех. Сърбите били отблъснати. На другия ден, след като било сключено примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи, които успели да спрат неговото настъпление. Войниците посочили Христо Луков, чието лице било почерняло от артилерийската стрелба. Томич не повярвал, че това е възможно, затова попитал и за останалите. Отговорът направо го сразил: “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”. Сърбинът поздравил майор Луков за безмерния подвиг, въпреки че му се плачело от яд. Логични са и думите му, изречени тогава: “В историята на Франция има също един, който останал сам да брани Родината си – маршал Ней. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

    След войните Луков е командир на Четвърти артилерийски полк, началник на Артилерийската стрелкова школа (1924 – 1928 г.), на Учебното отделение в Артилерийската инспекция (1928 – 1934 г.), командир на Втора и Трета пехотна балканска дивизия. Награден е с военния орден „За храброст“ IV ст. 2 кл.; ордена „Св.Александър“ V ст. През 1935 г е произведен в генерал-майор. Същата година става и министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов.

    Като министър на войната генерал-майор Христо Луков работи усилено за оперативното и стратегическо планиране, като изработва планове в случай на война с Гърция, едновременно с Гърция и Турция, за действия срещу Румъния в конкретна обстановка, както и за прикриване на южната граница при гранични инциденти. Разработват се нови нормативни документи, които целят осъвременяване уредбата на въпросите за бойната готовност на армията, правилници на родовете войски и на структурата и подструктурите на Министерството на войната и Щаба на армията. Генералът заимства опита на Германия за възстановяване и преустройство на армията. Налага спортната подготовка на военните, както и задължителната гимнастика при подрастващите.

    След като отношенията му с цар Борис III се изострят, през 1938 г. Луков е пенсиониран, произведен е в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса. Луков деполитизира армията, същевременно е изключително силна волева личност. Точно заради това, той си създава врагове и клеветници. Те го клеветят пред цар Борис, което е и причината за влошаване на отношенията им през 1938 г..

    През 1943 г. генерал-лейтенант Луков влиза в списъците за убийства на нелегалната БКП. Със задачата са натоварени Иван Буруджиев и Виолета Якова. Вечерта на 13 февруари двамата  причакват Христо Луков пред кино „Роял“, проследяват го до дома му на улица „Артилерийска“ №1. Буруджиев стреля по Луков от близко разстояние и го улучва в рамото. Якова, обаче, го убива с изстрел в гърба. След това убийците избягват през съседния двор. В началото се предполага, че зад атентата стои правителството и царя. После се заговаря за намесата на английски агенти, но след направената балистична експертиза, няма спор, че е убит от комунистите. Куршумите са от оръжието, с което е убит агент-провокатора на полицията Никола Христов Кутуза. След убийството на генерал Луков, по заповед от Москва и особено след 1944 година, той е набеден за фашист.

    Неговите речи недвусмислено оборват това нелепо твърдение. Там той говори срещу насилието, предрича провала на Югославия заради сръбското насилие над останалите националности и на практика предсказва гражданската война там. Луков никога не е толерирал преследванията на етническа и религиозна основа.

    Твърдят, че е антисемит и подкрепял депортацията на евреите. Това твърдение бе оборено съвсем наскоро от Самуел Ардити, племенник на световноизвестния писател Елиас Канети. За това, че Луков е подкрепял депортирането на евреите Ардити припомня, че генералът е убит от съпротивата на 13 февруари 1943 г., а споразумението Белев-Данекер е подписано на 22-ри февруари. МС одобрява Постановление 127 на 2-ри март, а депортацията започва на 10-и март – почти месец след смъртта на генерал Луков. „Депортацията е била строго секретна държавна тайна. Според моите изследвания, Лиляна Паница разкрива тайната пред Буко Леви на 8-и март. Луков, приживе не е могъл да знае за депортацията, камо ли да я „подкрепя“ мъртъв!“, допълва Ардити.

    По отношение на „антисемитските“ му настроения може да се спомене тефтерчето му, което все още може да се види в Националната библиотека „Кирил и Методий“. В него Луков е записал датите, на които да поздравява по различни поводи своите приятели, сред които има не малко евреи. Полковник Андрей Андреев пише за него: „Луков бе погнусен от жестокото преследване на евреите у нас, които той определяше като добри и лоялни български граждани… Той беше успял да отклони тази отвратителна дейност (да се правят погроми срещу евреите), като им беше казал ( на легионерите), че това е работа на правителството, което се е нагърбило с една не само непопулярна, но и отречена от народа задача – да се гонят евреите.“

    „Прогерманските“ настроения се отхвърлят категорично от факти от живота на Луков. Той не праща дъщеря си в престижното немско католическо училище в София, а в Американския колеж. Наричал е германския пълномощен министър Адолф Бекерле, „Шмекерле“. По думите на полковник Андреев, Луков е предотвратил опита на германците да сложат ръка на акционерно дружество Петрол.

    Дали Луков е искал българската армия да участва във войната на страната на Германия? Разбира се, че не. Това е видно от речта му на 8 декември 1942 г.: „Никой никога, нито аз, нито кой да е легионер не е преговарял, с когото и да било и не е правил никакви обещания. За Българските национални легиони само отговорното българско правителство може да води преговори с чужбина и с нашите съюзници и само то може да поема ангажименти и да прави обещания. Този, който зад гърба на българското правителство води преговори с чужденци или прави обещания, той е за Българските национални легиони най-долен предател. Българската войска ще бъде употребена тогава, когато българското правителство реши и там, гдето българското командване определи.“

    Списаревски цитира пред съда думите на генерал Луков в подкрепа на твърдението, че България не е готова за война: „Най-напред ние не разполагаме с храни, липсват ни и пари, ако започнем войната нужни са ни 40 000 000 лева дневно…“

    Това е само малка част от аргументите, които могат да се представят за величието на личността Луков. Не можем да пренебрегнем и написаното в дневника на Никола Мушанов:

    „Луков бе честен човек, въпреки всички клюки по негов адрес. Като влизах в къщата му, обзе ме едно тежко чувство! Български генерал, български политик! Една къщурка на един етаж, с три стаички, скромна мебелировка. В чужбина един работник живее в по-добра обстановка…

    Но човекът, който я обитаваше, бе голям. А у нас за нещастие имат право на живот, които са малки, нищожни, лакоми за живот в разкошни жилища и са надути величия.“

    Автор: Десислава Михалева

    Есесовецът с две Сталински награди

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Есесовецът с две Сталински награди

    Хитлер се надявал да завладее целия свят не само с военната мощ на Вермахта. Той споменавал често някакво „оръжие на възмездието“, което можело да смаже всички врагове на Райха.

    Техническата мощ на Третия райх била наистина голяма, а към нея била присъединена и таза на почти цяла Европа. Към 1945 г. германците вече разполагали с реактивни самолети, с първите зенитни ракети и първите ракети клас „въздух-въздух“. Германските физици положили основите на атомна промишленост, създадоха инфрачервени танкови прицели, жироскопична стабилизация за морски оръдия, радари и станции за заглушаване, много добри пеленгатори (виждали сме ги по филмите за разузнавачи).

    Сред любимите на Хитлер имало и талантливи физици. Един от тях бил кавалерът на Рицарски кръст с дъбови листа барон Манфред фон Арден (1907 г.-1997). С подкрепата на Хитлер той получил чин щардантенфюрер (полковник) от СС, а също така частна изследователска лаборатория в околностите на Берлин. По заповед на фюрера тя се охранявала от есесовски полк, дислоциран в Берлин. Барон фон Арден се занимавал с важни неща: той изследвал радиоактивни материали, разработил метод за газо-дифузионно пречистване на уранови изотопи и разделяне на изотопите на уран-235 в центрофуга. При Хитлер ученият-есесовец изобретил електронно-оптичен преобразувател на изображения (1934), сканиращ електронен микроскоп (1937), рентгенов сенчест микроскоп (1939).

    Манфред фон Арден през 1933 г. Снимка: Уикипедия

    Но Хитлер се самоубил и физикът-щандартенфюрер трябвало да смени покровителите си. И Лаврентий Берия пише през 1945 г. на другаря Сталин:

    „Световноизвестният учен барон фон Арден ми предаде изявление, адресирано до Съвета на народните комисари на СССР, че иска да работи само с руски физици и предоставя своя институт и себе си на разположение на съветското правителство“.

    Уникалното оборудване, което баронът предоставил на Съветския съюз, не било за военни цели, както можело да се помисли. Например, една от темите, в които фон Арден постигнал значителен напредък, било електронното видеопредаване – прототипът на съвременната телевизия.

    Частната лаборатория в Берлин била домакин на първото изцяло електронно телевизионно излъчване в света. „Вечерта на 14 декември 1930 г. с Емил Лоренц станахме свидетели на удивително явление. Аз държах ножица пред екрана на моя разклонител с бягащ лъч и наистина видях очертанията й да се появяват върху екрана на тръбата на приемника в другия край на стаята. Повторихме експеримента с диапозитив и постигнахме още по-впечатляващ резултат “, пише Манфред фон Арден за това събитие.

    Страстта към физиката спасила любимеца на Хитлер от наказание заради сътрудничеството си с нацистите. С него се заели съветските чекисти. Те иззели цялата лаборатория, заедно с оборудването и 15 тона пречистен уран. Фон Арден по заповед на НКВД се присъединил към други германски учени и инженери, които сега трябвало да работят за СССР – също както, например, създателят на ракетите „Фау“, Вернер фон Браун, работел за американците.

    За немските учени и инженери било построено специално градче с къщи, чийто комфорт подхождал за германците. Умовете, на които се надявал фюрерът, сега живеели близо до Москва в самостоятелни вили. Самият фон Арден можел спокойно да се занимава с наука и да не се безпокои, че ще бъде наказан за участието си в СС. Комплексът от сгради за немските учени се обозначавал като Научно-изследователски институт на Главмосстрой №9.

    Германските разработчици по принцип оправдали доверието на Сталин. Те работели не по-зле, отколкото в Германия. При това, с познатото им оборудване, което било внимателно превозено с влакове близо до Москва.

    Разбира се, съветските власти предоставили на фон Арден и неговите сътрудници помощници сред съветските учени. Обикновено подбирали такива, които знаели немски. Игор Курчатов също сътрудничил на фон Арден.

    Успоредно с това получили плутоний за първата съветска атомна бомба в индустриалния реактор на секретния обект „Челябинск-40“. След нейното изпитание германецът доктор Н. Рил станал Герой на социалистическия труд.

    След като работил по пречистването на уран в Москва, бившият есесовец фон Арден бил преместен в Сухуми. Там създали нов научен център и самият той станал научен ръководител на Физико-техническия институт в Сухуми.

    Манфред фон Арден говори пред Народната палата на ГДР през 1986 г. Снимка: Уикипедия

    Активното участие на Манфред фон Арден в съветския атомен проект му дало възможност да се занимава сериозно с висока наука. Той никога не е бил милитарист. Дори докато разработвал атомна бомба за Райха, се смятал за учен, но не и за военен. Интересното е, че като СС-щандартенфюрер никога не бил член на нацистката партия. Баща му Егмонт фон Арден постъпил по същия начин. Пруският офицер от старата школа бил приятел със самия Херман Гьоринг, но категорично отказал, когато Гьоринг го поканил да заеме ръководен пост в партията.

    Работата на барона била високо оценена. Той получава втората си Сталинска награда през 1953 г. (първата получил през 1947 г. за създаването на електронен микроскоп). През 1955 г. му позволили да се завърне в ГДР.

    В демократична Германия фон Арден станал почетен професор в Техническия университет в Дрезден. Под негово ръководство работел и цял изследователски институт в Саксония.

    –

    Нунчаку – от земеделски уред до ефикасно оръжие

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Нунчаку – от земеделски уред до ефикасно оръжие

    В периода малко след Втората световна война Европа сякаш отново преоткри Изтока. През 1960-те и 70-те години излязоха много филми, посветени на една важна част от азиатската култура – бойните изкуства. Хората масово се запознаваха с „джудо“, „карате“, „ушу“, както и с традициите за боравене с различни оръжия – и не само с благородническите мечове и копия, но с такива, които всъщност са прости предмети от селския живот. Едно такова своеобразно оръжие е „нунчаку“ или, както е японското му произношение – „нун-тя-ку“.

    До голяма степан то нашумява благодарение на известния популяризатор на бойни изкуства и актьор Брус Ли. Филмовите сцени, където той сам се бие успешно срещу множество врагове с помощта на две пръчки, свързани с верига, са изключително зрелищни и пленяващи въображението. В такива епизоди нунчаку изглежда страховито оръжие и, ако не смъртоносно, то поне много ефективно – с което можете да извадите от строя голям брой противници.

    Нунчаку, снимка: Уикипедия

    Въпреки това, за разлика от познатата „катана“ (с други думи, самурайския меч), ​​първоначалното предназначение на нунчаку въобще не е да се водят битки. Има няколко версии за това как хората започнали да използват двете палки, свързани с въже (или верига), за самозащита.

    Според една от тях, нунчаку първоначално се употребявало като част от конска сбруя, тоест – за юзда. За свързване на двете пръчки се използвали усукани косми от конска опашка, а впоследствие – верига.

    Според друга хипотеза, нунчаку представлявало чук, с който нощният страж плашел крадци или известявал селяните за опасност, например, при пожар.

    Но най-разпространената версия (и, между другото, най-логичната) твърди, че нунчаку първоначално е било селскостопански инструмент, с който след ожънване на житото или ориза ги вършеели. Впрочем, подобна технология допреди немного време, около средата на ХХ век, се използваше и в България – но предимно за „очушкване“ на боб: узрелите и изсъхнали шушулки се биеха с подобни инструменти, зърната падаха, а шушулките се отвяваха на вятъра.

    Използването на такива инструменти като оръжие не било нещо необичайно и в Европа: най-често с бойни вериги се въоръжавало опълчението, състоящо се предимно от селяни.

    Нунчаку в съвременната му форма се появило на остров Окинава – родното място на бойното изкуство карате. В същото време е общоприето, че бойните изкуства и оръжията, използвани в тях, са дошли в Окинава от Китай. Затова и самото японско (по-точно, окинавско) наименование на двузвенното оръжие „нунчаку“ е по всяка вероятност транскрибция на китайската дума „чжуан-цзе-гун“. Но въпреки ясните китайски корени на названието, активното използване на този земеделски инструмент като оръжие си остава завинаги свързано с жителите на Окинава. Как станало това?

    В началото на ХVІІ век остров Окинава, където се намирало царството Рюкю, бил нападнат от японците. Но още преди това в царството бил въведен „указ за оръжията“, според който само царските войници могат да използват мечове и копия. Японците не само оставили този закон, но и го затегнали, като забранили всякакъв внос на оръжие на острова.

    По тази причина за самоотбрана били пуснати в действие различни импровизирани средства: „бо“ – дълъг прът, „кама“ – сърп, „тонфа“ – дръжка от ръчна мелница за ориз, нунчаку. Боравенето с тези видове оръжия по-късно дори придобива статут на отделно и самостоятелно бойно изкуство, наречено „кобудо“ („древният път на воина“) – подобно на названието на самурайския кодекс „бушидо“ („пътят на воина“).

    Съществуват различни гледни точки относно това дали именно селяните са могли да развият техниката за владеене на такива оръжия за защита против въоръжените до зъби самураи. Има сериозни възражения срещу тази хипотеза.

    Първо: до втората половина на ХІХ век бойните изкуства се изучават предимно от благородници и се предават в строга тайна от поколение на поколение – а селяните прекарват цялото си време в обработка на земята.

    Второ: нунчаку може да се използва за отблъскване на атаките на няколко зле въоръжени противници (например, също селяни), но едва ли би могло да бъде ефективно срещу воин с меч. Така, че и досега историята на това импровизирано оръжие все още крие своите тайни.

    Днес наказателните кодекси на много страни са категорични и класифицират нунчаку като хладно оръжие с ударно-раздробяващо действие. Така че, ако някой поиска да си направи или купи нунчаку, е все пак препоръчително преди това да направи юридическа справка дали действието му няма да противоречи на съответните клаузи в Наказателния кодекс.

    –

    Отряд 731 – зловещата тайна на Япония от Втората световна война

    iskamdaznam
    -
    0
    Отряд 731 – зловещата тайна на Япония от Втората световна война

    Отряд 731 официално е бил отдел за превенция на епидемиите и пречистване на водата на армията Квантунг, а всъщност бил скрито биологично и химично звено за изследване и развитие на Императорската японска армия, което провеждало смъртоносни човешки експерименти по време на Втората световна война. Този отряд бил отговорен за някои от най-известните военни престъпления, извършени от императорска Япония.

    Първоначално създаден под ръководството на военната полиция на Японската империя, отряд 731 е поет и командван до края на войната от генерал Широ Ишии, военен лекар и офицер в армията на Квантунг. Програмата се радвала на щедрата подкрепа от страна на японското правителство до края на войната през 1945 г. Отряд 731 и останалите звена на Отдела за превенция на епидемиите и пречистване на водата са се занимавали с производство, изпитване, разполагане и съхранение на биологично оръжие. Те редовно провеждали зловещи експерименти върху човешки същества, които били наричани „трупове“. Статистиките за убитите от Отряд 731 и свързаните с него програми отчитат до около половин милион души.

    Комплексът „Отряд 731“. Два затвора са скрити в центъра на основната сграда. Снимка: Уикипедия

    Изследователите, взели участие в отряд 731, получили тайно имунитет от Съединените щати в замяна на данните, събрани от тях чрез експериментите с хора.  Други изследователи, които съветските сили успели да арестуват първи, били съдени в Хабаровския процес за военни престъпления през 1949 г.

    Въпреки невинното начало като агенция за научни изследвания и обществено здраве, Отряд 731 в крайна сметка прераства в поточна линия за биологични оръжия, която, ако е била напълно разгърната, би могла да убие всички хора на Земята и то няколко пъти.

    В дълъг списък от жестокости, шест програми се отличават в кървавата история на този отряд:

    Тестване на измръзване

    Йошимура Хисато, физиолог, назначен в отряд 731, проявява специален интерес към хипотермията. Като част от проучването за наранявания на крайниците, Хисато потапял крайниците на затворниците във вана с вода, пълна с лед, и ги държал, докато ръката или кракът замръзнат и върху кожата се образува ледена обвивка. Според разказа на един очевидец, крайниците издавали звук като при удар с бастун върху дървена дъска.

    След това Хисато опитвал различни методи за бързо затопляне на замръзналия крайник. Понякога той обливал крайника с гореща вода или го държал близо до открит огън, а друг път оставял субекта без затопляне цяла нощ, за да види колко време отнема на собствената му кръв да го размрази.

    Сградата за биооръжие в Харбин на „Отряд 731“. Снимка: Уикипедия

    Вивисекция на затворници в пълно съзнание

    Отряд 731 стартира като изследователски отдел, разследващ ефектите от болести и наранявания върху бойната способност на войниците. Един елемент от звеното, наречен „Марута“, стига много по-далеч от обичайните граници на медицинската етика, като наблюдавал наранявания и протичане на болест върху живи пациенти.

    Първоначално тези пациенти са били доброволци от редиците на армията, но тъй като експериментите достигнали границите на това, което може да се нарече неинвазивно, и желаещите свършили, звеното се насочва към изследване на китайски военнопленници и цивилни затворници.

    Методите на изследване в тези експерименти били наистина варварски.

    Вивисекцията, например, е в действителност осакатяване на човешки тела, без анестезия, за изследване. Хиляди мъже и жени, предимно китайски комунистически затворници, както и деца и възрастни фермери, били заразявани с холера и чума, след което били изваждани органите им преди да умрат, за да се изследват ефектите от болестта преди да е настъпило разлагането след смъртта.

    На субектите са били ампутирани крайници и прикрепени към другата страна на тялото, докато на други били натрошени или замразени крайниците или е била прекъсната циркулацията, за да се наблюдава развитието на гангрена.

    Оръжейни тестове

    Ефективността на различните оръжия представлявал огромен интерес за японската армия. За да определи тази ефективност, отряд 731 оставял група затворници на полигон и стреляли по тях от различен обсег с различни японски оръжия, като 8-милиметровия пистолет Намбу, пушките с болтове, картечници и гранати. След това модели на рани и дълбочини на проникване били сравнявани върху телата на мъртвите и умиращите затворници.

    Експериментална стая за човешка дисекция. Снимка: Уикипедия

    Байонети, мечове и ножове също се пробвали по този начин. Тествани са и огнехвъргачки, както върху покрита, така и върху открита кожа. В допълнение, били създадени газови камери, в които тестовите субекти били излагани на нервно паралитични газове.

    Тежки предмети били пускани върху завързани затворници, за да се установят вероятните наранявания. Субектите били заключвани и лишавани от храна и вода, за да се разбере колко дълго хората могат да оцелеят без тях, а жертвите имали право да пият само морска вода или им били инжектирани несъответстваща човешка или животинска кръв за изследване на кръвопреливането и процеса на съсирване.

    И за да проучи ефекта от високите G-сили върху пилотите и падащите парашутисти, персоналът на отряд 731 пъха човешки същества в големи центрофуги и ги върти на все по-високи и по-високи скорости, докато те загубят съзнание или умрат, което обикновено се случва на около 10 до 15 G, въпреки че малките деца показвали по-ниска поносимост към силите за ускорение.

    Експерименти със сифилис

    Венерическата болест е била проклятието на организираните военни още в древен Египет и затова е логично японските военни да се интересуват от симптомите и лечението на сифилиса.

    Лекарите от отряд 731, заразявали затворници с болестта, преустановявали лечението, за да наблюдават непрекъснатия ход на заболяването.

    За да се осигури ефективно предаване на болестта, на болните затворници от мъжки пол е било наредено да изнасилват както жени, така и мъже, които след това били наблюдавани, за да се установи началото на болестта. Ако не се установи инфекция, се организирали следващи изнасилвания, докато не се получи.

    Широ Ишии, командир на „Отряд 731“. Снимка: Уикипедия

    Изнасилвания и принудителна бременност

    Освен експериментите със сифилис, изнасилването се превърнало в обща характеристика на експериментите на отряд 731.

    Например, затворнички в детеродна възраст понякога са забременявали принудително, за да могат да се правят експерименти с оръжия и получени травми.

    След заразяване с различни болести, излагане на химически оръжия или претърпяване на смачкване, рани от куршуми и наранявания от шрапнели, бременните субекти се отваряли и се изучавал ефектът върху плодовете.

    Зародишна война

    Цялостната дейност на отряд 731 била в подкрепа на по-голямата им мисия, която до 1939 г. трябвало да разработи ужасяващи оръжия за масово унищожение, които щели да се използват срещу китайското население и вероятно американските и съветските сили, ако някога потрябва.

    За тази цел отряд 731 преминава през десетки хиляди затворници в няколко съоръжения в Манджурия. Затворниците в тези съоръжения били заразени с няколко от най-смъртоносните патогени, известни на науката, причиняващи  бубонна и пневмонична чума, и тиф, който японците се надявали да се разпространи от човек на човек масово и да се обезлюдят спорните райони.

    Руините на котелна сграда на мястото на съоръжението за биооръжие на „Отряд 731“. Снимка: Уикипедия

    Затворниците, които не се заразявали, са били разстрелвани, но тези, които се разболявали най-бързо, били обезкървявани до смърт на масата в моргата, а кръвта им е била използвана за заразяване на други затворници.

    На масите нареждали много болни и несъпротивляващи се затворници, за да може да се вкара тръбичка в тяхната сънна артерия. Когато по-голямата част от кръвта изтичала и сърцето било прекалено слабо, за да я изпомпва, офицер с кожени ботуши се качвал на масата и скачал върху гърдите на жертвата с достатъчно сила, за да смаже гръдния кош, след което поредната порция кръв щяла да влезе в контейнера.

    Когато чумният бацил бил отгледан до състояние, което се смятало за достатъчно смъртоносен вариант, последното поколение затворници, които били заразени, били нападани от огромен брой бълхи. След това бълхите били опаковани в прах и запечатвани в глинени бомби.

    На 4 октомври 1940 г. японски бомбардировачи изхвърлят тези бомби, пълни с по 30 000 бълхи, изсмукали кръв от умиращ от чума или тиф затворник, над китайското село Куджоу. Свидетелите на нападението си спомняли фин червеникав прах, който се е утаявал по повърхностите на целия град, последван от обрив от болезнени ухапвания от бълхи, от които били засегнали почти всички.

    Съоръжението за биооръжие на „Отряд 731“ в Харбин е отворено за посетители. Снимка: Уикипедия

    От съвременните сведения е известно, че повече от 2000 цивилни са загинали от чума след това нападение и че още около 1000 са загинали в близкия Иу, след като чумата е била пренесена там от болни железничари. Други атаки, използващи антракс, убили още около 6000 души в района.

    През август 1945 г., след като Хирошима и Нагасаки били бомбардирани, съветската армия нахлу в Манджурия и напълно унищожи японската армия, а императорът прочете скандалната си декларация за предаване по радиото, отряд 731 беше официално разформирован.

    Автор: Десислава Михалева

    1...141516...319Страница 15 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto