Ройс Оатман знаел, че поема риск, когато заедно със семейството си напуска Илинойс и се отправя към Калифорния през 1850 година, но едва ли е подозирал, че това пътуване ще завърши както с неговата смърт, така и със смъртта на 4 от децата му. Вървенето край железопътните релси било наистина опасно по онова време и всички знаели това. Край тях нямало източници на вода, а самите влакове често били обирани от бандити. Друга опасност представлявали местните индиански племена, които обитавали земите, по които минавали релсите.

Оатман и семейството му били брюстери – мормонска секта, която следвала ученията на Джеймс Колин Брюстър. След смъртта на основателя на мормонското учение – Джоузеф Смит, Брюстър започнал да твърди, че истинското място на мормоните е в Калифорния, а не в Юта, както се вярвало досега. Въпреки че по-голяма част от мормоните последвали ученията на Бригъм Янг, малка група от тях последвали Брюстър.

Семейство Оатман се срещнали с други брюстери в Мисури, но в крайна сметка по пътя се отделили от тях и продължили да пътуват самостоятелно. Оатман преминали сами през опасния регион от Аризона, наричан Indian attacks. Много скоро семейството било обградено от 20 души- част от племе, населяващо окръг Явапай. След тази ужасна среща, Ройс Оатман, неговата съпруга и четири от общо седемте им деца били мъртви. 15-годишният Лоренцо бил пребит и изоставен на пътя. Но все пак оцелява и успява да намери другите мормони, с които семейството му започнало пътя и да се присъедини към тях. Той разбрал, че 13-годишната Олив и 8-годишната Мери Ан ги няма, но решил, че сестрите му са били отвлечени.

Без да знаят, че Лоренцо е оцелял, Олив и Мери Ан били отведени в Явапай и превърнати в роби. Сестрите били принуждавани да работят, често били пребивани и цялото племе се отнасяло жестоко с тях. Момичетата били изгаряни с горещи пръчки и често били оставяни да гладуват, ако не се справели със задачите си. Всичко това продължило малко повече от година.

Съдбата на момичетата се променя, след като и двете са разменени на племето Мохаве срещу няколко коня и одеяла. Вместо да се отнесат с жестокост към девойките, Мохаве ги отгледало като част от своето семейството и дори татуирали сестрите, за да са пълноправни членове на племето. Двете водели нормален живот на новото място, докато гладът отнел живота на сестрата на Олив – Мери Ан. Олив оцелява и след като веднъж се разчуло, че сред племето живее бяла жена, правителството се намесило, за да спаси момичето.

Племето Мохаве се борило ожесточено за Олив, която станала част от тях и била толкова посветена на живота си там, че дори била забравила английския език. Правителството в крайна сметка печели битката и Олив била върната обратно на мормоните.

Олив Оатман се превръща в сензация, след като е открита. Тя не само че била отвлечена, а по-късно спасена, но и била красива млада жена с татуировки по лицето и ръцете си. След като е отделена от племето Мохаве, Олив страда от депресия и се лекува от нея до края на живота си. Днес се спекулира относно причината Олив да е била депресирана. Някои смятат, че това състояние се е появило, след като момичето е станало свидетел на смъртта на почти цялото си семейство, а не се дължи толкова на факта, че е била отнета от племето Мохаве. Други твърдят, че Олив е страдала, защото е била омъжена за член на племето, от когото имала две деца, но самата тя винаги е отричала това, твърдейки, че просто й липсва любовта, която племето й е давало.

След като е върната обратно, Олив се събира с брат си Лоренцо. Тя пише книга за живота си и обикаля страната, изнасяйки лекции, в които разказва за отвличането си и за племето Мохаве, които се отнесли с нея като част от тяхното семейство. На една от тези обиколки Олив се среща с Джон Феърчайлд и скоро след това се омъжва за него. След сватбата Оатман прекратява обиколките, установява се заедно със съпруга си в Шърман, Тексас и двамата осиновяват момиченце. Олив умира през 1903 година. Книгата посветена на живота й се нарича „Captivity of the Oatman Girls”.

Някога, във водите недалеч от брега на Сицилия, бил разположен остров, наречен Фердинандея. Той се намирал точно там, където Средиземно море се стеснява – между Сицилия и Тунис – стратегическо положение за военноморските сили, които искали да контролират трафика на Средиземно море. Много скоро след като островът бил открит започнала война, но тогава се случило нещо наистина интересно. По-малко от шест месеца по-късно островът потънал в морето. Днес, почти 200 години по-късно, остров Фердинандея отново се издига на повърхността – малко по малко.

Историята на остров Фердинандея започва през юли 1831 година със серия вибрации и остра миризма на сяра. Някъде изригва вулкан. В това няма нищо необичайно, тъй като Сицилия е вулканична зона, а жителите са свикнали с малки и по-големи изригвания. Никъде обаче няма признаци подобно нещо да се е случило.

Няколко дни по-късно огромен облак дим започва да се издига над морето. Първоначално жителите решават, че някакъв плавателен съд се е запалил, но когато се приближават с кораб до района и забелязват как мъртвите риби се носят наоколо, капитанът започва да вярва, че на мястото има морско чудовище.

През този и през следващия месец островът продължава да расте и вече започнал да се забелязва от жителите на Сицилия. В крайна сметка той достига до 63 сантиметра над морското равнище и има обиколка от 4.8 километра. Оказва се, че островът се е появил на доста тактическо място – в близост до големите морски пътища през Средиземно море и всяка нация, разполагаща с военно присъствие в района, започва да осъзнава, че всеки, който има права над острова, ще може да контролира търговията и целия трафик в този район.

Британците са първите, които искат права над острова. Веднага са изпратени военни части, които забиват британското знаме и го обявяват за тяхна територия. Те наричат земята остров Греъм. Владетелят на Сицилия – Фердинанд II, решавайки, че това е посегателство към сицилианските води, изпраща корвета, чийто екипаж да претендира правата над новопоявилата се земя. Той кръщава острова Фердинандея в чест на самия себе си. Испанците също проявяват интерес. Последните пристигали на мястото са французите, които сравняват изригването с шума при отваряне на бутилка шампанско и наричат острова Ile Julia – на месец юли, през който той се появява.

Конфликтът продължава цели 5 месеца, докато страните водят „битка“ чрез пресата и по дипломатически път. Туристите от цял свят пътуват цели дни, за да видят острова и двете малки езера, които се образуват на него. Французите дори обявяват своя план – да изградят най-добрия туристически комплекс на бреговете на острова. Никой не обръща внимание на факта, че островът отново започва да потъва в морето.

Вулканичният материал, от който е направен островът, е прекалено мек и фрагментиран, за да издържи на ефекта от океанските вълни. До 17.12.1831 година островът изчезва под водите и териториалният спор между страните приключва мирно.

Интересното е, че това не е бил първият път, в който островът се появява на повърхността на океана. Счита се, че това се случва за първи път през 3 век пр.н.е по времето на Първата пуническа война и оттогава се е появявал и изчезвал отново четири или пет пъти. През 1863 година островът се появява отново, но за кратко, преди отново да потъне в морските води. Оттогава Фердинандея или остров Греъм, се намира на 8 метра под морското равнище. Корабите, преминаващи през района, знаят за него и го избягват, но за онези, които не са запознати, той може да изглежда като скрита заплаха. През 1987 година например, американски пилот, който бил натоварен с бомби за Либия, решава, че островът е вражеска подводница и го бомбардира.

През 2000 година нова сеизмична активност около острова кара учените да спекулират, че той отново може да се появи. За да предотврати бъдещи спорове Италия действа бързо и изпраща екип от водолази, които да поставят сицилианския флаг върху парчето земя, което тогава все още не се било показало над повърхността на морето. Освен това, била поставена и мраморна плоча, на която било изписано „Това парче земя, някога наречено Фердинандея, принадлежи и трябва винаги да принадлежи на сицилианския народ“. Само за няколко месеца плочата е унищожена, но не става ясно дали причината са вълните или недоброжелатели.

Ако островът отново се появи сега, подобни спорове за територията му надали ще възникнат, тъй като той няма да има толкова голяма стратегическа важност днес, както е било през 1831 година. И все пак, ако това се случи, той по право би трябвало да принадлежи на Италия.

В санскритския епос „Рамаяна“, създаден преди няколко хиляди години, авторът разказва за мост над океана, свързващ Индия и Шри Ланка. Епосът, който се състои от около 24 000 строфи, разказва за живота на принц Рама и трудностите, пред които той се изправя, за да спаси съпругата си Сита, която е отвлечена от демоничния крал Равана – владетел на Шри Ланка.

Принц Рама бил принуден да се оттегли от трона и да отиде в изгнание за цели 14 години. През това време Сита била отвлечена от Равана. Рама събира армия, състояща се от маймуни и се отправя заедно с нея към Шри Ланка, където избухва продължителна война. В крайна сметка Равана е победен, а Рама се завръща у дома със съпругата си, за да бъде коронясан за цар.

Според историята, когато армията на Рама достига океана, маймуните изграждат мост от камъни, върху които е изписано името му. Легендата разказва, че камъните не потъвали, именно защото името на Рама стояло написано върху тях. Когато мостът бил готов, армията от маймуни го използвала, за да прекоси океана и да достигне до Шри Ланка.

Ако сега разгледаме сателитните снимки от района, ще забележим връзката между двете страни. Мостът на Рама, по-познат като Адамовия мост, е дълъг 50 километра. Голяма част от него днес се намира под повърхността на водата, но преди векове е представлявал непрекъсната и твърда връзка между Индия и Шри Ланка. Пътят съществувал до 15 век и по него можело да се мине пеш, преди да бъде наводнен и на места потопен от силна буря.

Съществуването на моста е известно на жителите и от двете страни от векове. Морето, разделящо двете страни, винаги е било наричано „Sethusamudram” – „Морето на моста“. Персийският географ от 9 век Ибн Кордадбе споменава моста в книгата си „Book of Roads and Kingdoms”. Наименованието „Адамов мост“ е измислено от британците през 19 век заради легендата, според която Адам бил първият човек, който преминал по моста.

Много индуси смятат, че съществуването на моста е непоклатимо доказателство за самата Рамаяна и историите, описани в нея. Псевдо-учени, конспиративни теоретици и теолози вярват, че мостът действително е построен от Рама и неговата армия от маймуни. Въпреки че геолозите многократно са се опитвали да опровергаят мита, все още много хора са объркани по отношение на естеството и произхода на структурата. Някои например вярват, че мостът е доказателство за това, че някога Шри Ланка и Индия са били свързани.

Но както знаем, понякога онова, което твърдят учените, е прекалено банално и скучно, за да му повярваме. И колкото и научни обяснения да биват дадени за нещо, на хората им е нужна малка доза магия, правеща чудеса, за да бъде светът ни още по-прекрасно и необикновено място.

Навярно всички са чували за египетските богове в образи на животни: Хор с глава на сокол, Хатор с рога на крава, Себек – с вид на крокодил, Бастет в образа на котка, Тот като ибис или павиан… Фигурите им са изсечени върху камъни и изрисувани върху древните стенописи. Всеки, повече или по-малко значим бог, имал задължително свой храм с жертвеник и жреци. Според древните египтяни те не обитавали небето или недостъпни планини, както например хиндуистките божества или гръцките богове и техните римски аналози, а живеели заедно с хората. По бреговете и делтата на Нил се разхождали техните физически превъплъщения – Хатор пасяла по ливадите, Бастет мъркала върху някоя скамейка, а Себек плувал в речните води. Убийството на някое „божествено“ животно се наказвало със смърт. Диодор Сицилийски разказва като очевидец как египтяните линчувани римлянин, който случайно убил котка. От 5 или 6 знака във всеки древен надпис, най-малко 2 са свързани с животни.

През 1888 г. египетски селянин случайно разкопал масово погребение на десетки хиляди мумифицирани котки – огромен пласт от 10 до 20 реда в дълбочина. Най-добрите образци веднага били разпродадени на туристите, а другите били потрошени, наситнени и използвани като оборски тор по нивите.

Древните египтяни мумифицирали животни в няколко случая. Преди всичко, те искали да дарят втори живот на своите домашни любимци.  Когато животинката умирала, собственикът й си обръсвал веждите в знак на траур и ако можел да си позволи, поръчвал да бъде мумифицирана – защото в такъв случай имало възможност двамата да се срещнат в отвъдния свят. В гробниците на домашните любимци имало всичко необходимо за тяхното комфортно съществуване след смъртта. Вътре в саркофазите им рисували кучета, преследващи плячка, маймуни, които похапвали сладки плодове, котки, играещи си с топки или кълба прежда. Животните умирали от естествена смърт – при изследване на мумиите с рентген не се откриват наранявания.

Най-известнoтo мумифицирано животно е маймуната на царицата на Тива. Когато открили гробницата й, в краката на мумията на владетелката намерили малък пакет. Отначало помислили, че е мумия на дете. Но това противоречало на изискването царицата, като велика жрица, да спазва безбрачие. Оказало се, че в пакета се намирала мумията на любимата й маймуна.

Но имало и животни с незавидна съдба – онези, които били принасяни в жертва. Храмовите гробища, където са погребвани нещастните животинки, зашеметяват въображението – но именно те са основен източник на информация за археолозите и учените. Освен масовото гробище на котки, което било унищожено поради неграмотност, са открити още няколко подобни места. Например, в Хермополис са намерени около 1 милион погребани ибиси. Птиците били потапяни в катран и погребвани в запечатани керамични урни. По този начин се запазвали почти непокътнати. Благодарение на този метод съвременните учени могат не само да правят изводи за египетската култура – но и да получат информация за климата и природата в местообитанията на птиците, изследвайки съдържанието на стомасите им. Още повече, че днес в Египет вече почти няма ибиси, поради климатичните промени.

В местността Сакара, в знаменитите катакомби на храма на Анубис, преди години са открити почти 8 милиона мумии на малки и възрастни кучета, чакали, котки, лисици и соколи. След проучване на тези останки било установено, че животните били убити и то не по хуманен начин – на котенцата и кученцата просто извивали вратовете, а някои възрастни кучета били уморени от глад.

Причината за огромното количество мумии лежи както в религията, така и в доста по-банално нещо като финансовата изгода. Египтяните вярвали, че ако при посещение на храма си купят определен вид мумия, това ще им донесе благополучие в определена област. Една мумия за здраве, друга – за упокой, трета – за по-добра реколта…

Официалният храмов бизнес носел огромни печалби за жреците. Към всеки храм имало работилница за балсамиране, а понякога и повече от една. Също и специални менажерии, където развъждали жертвени животни – котки, кучета, павиани и др. Обикновеният човек го чакала смърт, ако убие котка, но ритуалното храмово убийство и мумифициране на животното осигурявало почит и уважение.

Разбира се, както във всеки печеливш бизнес, и тук не закъснели да се появят фалшификати. Изследванията сочат, че около 1/3 от жертвените мумии са, казано с днешен жаргон, „ментета“. Причината е, че те били продавани готови, а да се снемат бинтовете от тях било кощунство. И фалшификаторите пробутвали на купувачите обикновено евтино животно – вместо ценния и рядък екземпляр. Дори направо слагали вътре няколко счупени кости, тръстика или боклук.

Сред археолозите дори се утвърдило схващането, че колкото по-богата и ярка е опаковката на дадена животинска мумия, толкова по-голяма е вероятността за фалшификат. Както са казали римляните: “Времената се менят – хората не“. Всички епохи имат своите измамници.

Голямата чумна епидемия в Лондон засяга много места в цяла Англия, но едно малко градче в Дарбишър, наречено Еям, винаги ще бъде запомнено с героичната жертва на своите жители, които предпазили останалите от заразяване.

Хората от средновековна Европа се страхували от чумата. Позната като „черната смърт“, тя превръщала кожата на болните в черна, гниеща отвътре плът. Освен това заразените често повръщали, имали ужасно главоболие и в крайна сметка загивали. Когато чумата се превърнала в епидемия за първи път в периода 1346-1353 година, от нея умират около 100 милиона души от цял свят – приблизително ¼ от световното население. Чумата се връща в Лондон отново през 1665-1666 и макар да е по-малка в сравнение с предишната, все пак само в Лондон тя отнема животите на 100 000 души.

Болестта пристига в Еям, разположен на 56 километра югоизточно от Манчестър, през лятото на 1665 година, когато един лондонски търговец изпраща заразено парче плат на шивача от Еям – Александър Хадфийлд. Помощникът на шивача, Джордж Викарс, получава плата и го окача над огнището, за да изсъхне като по този начин несъзнателно освобождава заразата. В рамките на една седмица Викар загива, а малко след това умира и цялото семейство на шивача.

С разпространяването на чумата жителите на градчето изпадат в паника и много хора имат намерение да го напуснат. Тогава напред излиза смелият мъж на име Уилям Момпесън, който започва да убеждава хората да не напускат родното си място, защото по този начин ще поставят хората от съседните населени места, а в крайна сметка и цялата страна, в риск от зараза. Вероятно това е било трудно и изключително болезнено решение, но все пак жителите на Еям се съгласяват с Момпесън и решават сами да се поставят под карантина, дори и това за по-голямата част от тях да означава сигурна смърт.

Хората поставят каменни заграждения около Еям и всеки един от гражданите, дори и здравите хора, се заклели, че няма да преминават отвъд тях, докато чумата не премине. Те получавали храна и други помощи от хората от съседните градчета, които им оставяли чували с месо, зеленчуци и други необходимости край каменните огради. В замяна жителите на Еям оставяли монети в малка дупка, пълна с вода и оцет, тъй като смятали, че това действа като дезинфектант. Тези каменни заграждения стоят на мястото си до ден-днешен. Сега дупката, в която болните оставяли монетите си, се нарича „Кладенец на Момпесън“.

„Кладенецът на Момпесън“, в който болните пускали своите монети

Освен че сами се поставят под карантина, жителите на Еям предприели мерки за ограничаване на заразата и в самото градче. Църквата била преместена на друго място, а хората трябвало сами да погребват загиналите си близки. Много от тези, които оцелели, трябвало да преминат през травмиращото начинание сами да погребат цялото си семейство. Понякога труповете били дърпани по улиците с въжета, завързани за краката на мъртвите, за да се избегне контакт със заразата. Самият Момпесън също погребал всеки член от семейството си.

Камък, който е част от огражденията на градчето

След 14 месеца чумата преминала толкова бързо и внезапно, както се появила. 260 души от общо 350-те, които обитавали Еям, били мъртви. Много от тях са имали възможността да се спасят, ако бяха избягали от родното си място, но тази саможертва, която предприемат изолирайки се, ефективно спира заразата на чумата и спасява хиляди други хора.

Днес в цялото село има знаци, паметни плочи и плакати в памет на загиналите, а всяка последна неделя на август се провежда почетна служба в Еям. Хората често посещават мястото и „Кладенеца на Мопенсън“, в който поставят монети в памет на загиналите от чумата.

И до ден днешен всяка една страна има своите специфични традиции и норми на поведение, които понякога могат да бъдат разбрани единствено от местното население.

Ние от ИскамДаЗнам смятаме, че трябва да сте запознати с някои от тях. На първо място със сигурност ще бъдете шокирани, а след това – ще съумеете да намалите риска от това, без да искате да обидите някого от коренните жители на дадената държава.

Индия

• Ако някой индиец иска да каже „Не“, то той ще кимне – жест, който в по-голямата част от държавите по света означава точно обратното – а именно „Да“. И обратното – ако индиец цели да каже „Да“, то той ще поклати глава по начина, по който останалите хора по света изразяват несъгласие и казват „Не“.
• Ако желаете да посетите някой храм, то ще ви се наложи да събуете обувките си.
• Страната има немалък проблем с обществените тоалетни: просто такива изобщо няма никъде в Индия. На много хора се налага да се облекчават директно на улицата.
• В Индия не е прието да докосвате хората повече от необходимото.
• Ако се возите в градския транспорт и искате да слезете от автобуса, ще трябва да дръпнете въженцето, което е опънато от единия край на автобуса до другия. Точно до шофьора има звънче, което ще иззвъни и ще му даде ясен знак, че някой от пътниците желае да слезе от превозното средство.

САЩ

• Когато сте на заведение не се учудвайте, че в един момент сметката ви ще е по-голяма от това, което първоначално сте очаквали. Има голяма вероятност да добавят 20% от стойността на поръчката Ви предварително – това се явява бакшиша за персонала, който Ви обслужва.
• Общественият транспорт не е добре развит навсякъде в страната, така че не си правете илюзии, че ще минете без собствен автомобил.
• Американците ядат пържените картофки като гарнитура към основното ястие.

Египет

• Лявата ръка се асоциира със злото, така че, когато вземате или подавате нещо на някого, задължително правете това само с дясната си ръка.
• В Египет е нормално хората да се прегръщат и целуват на обществени места. Но това е прието само ако хората, които го правят са от един и същи пол.
• Има суеверие, че ръцете на хората имат качеството да блокират позитивната енергия и дори могат да донесат лош късмет на някого. Заради това, когато говорите с някого от местните жители, не жестикулирайте по време на разговора и не размахвайте ръце.

Португалия

• Ако посолите ястието си може и да се окажете в неудобна ситуация. Местните възприемат това действие като знак, че храната не ви харесва.
• Никога, ама никога не сравнявайте португалците с испанците. Изключително чувствителни са на тази тема и неволно може много сериозно да засегнете някого.
• В Португалия хората вечерят доста рано. Ще забележите, че към 21:30ч. повечето от заведенията, в които се предлага храна, са вече затворени.

Русия

• В Русия има много суеверни хора: може да попаднете в следната ситуация, ако подсвирнете в някое закрито пространство: „Недей да подсвиркваш! Няма да имаш пари!“
• Не яжте предварително, ако планирате да ходите на гости на някого: в Русия домакините приготвят изключително големи количества храна, когато им предстои да посрещат гости.
• Усмивката не е задължителен жест, чрез който руснаците показват вежливостта си.

Япония

• В Япония е съвсем нормално няколко души един след друг да използват една и съща вана (имаме предвид със същата вода в нея). Е, преди да ползвате ваната, задължително трябва да си вземете душ.
• Японците плащат сметката си в заведение преди да започнат да се хранят.
• Съвсем нормално е (и дори силно препоръчително) да мляскате докато хапвате спагети (азиатските нудълс). Японците смятат, че това е единствения начин, по който можете да се насладите на тази храна пълноценно.
• В Япония никъде по улицата няма да срещнете кошчета за боклук. На местното население се налага всеки път да носят боклуците чак до дома си.

Бразилия

• В Бразилия можете да заредите предплатената карта за телефона си (да си закупите ваучер) в аптеките.
• Бразилците използват жеста, символизиращ „ОК“ или „Супер“, за да кажат „Здравей“, „Довиждане“, „Благодаря“, „Пак заповядай“ и така нататък.
• В Бразилия хората консумират по няколко гарнитури едновременно. Обикновено, това са ориз, боб и картофи.

Италия

• Ако по някаква случайност си поръчате капучино вечерта, то персоналът на заведението ще ви гледа така, сякаш сте си изгубили разсъдъка.
• Никога не добавяйте кетчуп към пастата си (спагетите) и не се опитвайте да я режете.
• Да закъснееш в Италия е абсолютно нормално. Там никой никога не бърза твърде много.

Доминиканска република

• Ако някой доминиканец би искал да ви помоли да повторите нещо, то той ще сбърчи носа си по начина, по който изглежда, когато е на път да кихне.
• Всички доминиканци са силно религиозни. Надпис на нечия кола, като „Исус ме научи да шофирам“, е нещо абсолютно нормално и не буди никакво учудване сред местните.
• В Доминиканската република може да срещнете много жени, които се разхождат по улицата все още с ролките си за коса. Това също е напълно нормално за тях и не впечатлява никого.

Тайланд

• В Тайланд главата се счита за свещена част от човешкото тяло. Следователно, човек не бива да докосва по никакъв повод главите на другите.
• Тайландците използват вилица само за да поставят храната си в лъжица. Вилицата сама по себе си никога не се поставя в устата.
• Много тайландци не могат да готвят изобщо. Ще ви направи впечатление, че дори не всяка къща разполага с кухня.

И така, след като вече сте наясно с някои от странните традиции и схващания по света, не ни остава нищо друго освен да ви пожелаем приятни пътешествия!

Световната история е пълна с легенди за свещени оръжия, които били почитани заради тяхната сила и съвършенство при изработката – но най-вече, заради сакралните свойства, които им били приписвани. Например, в средновековните легенди това били Ескалибур – мечът на крал Артур, Олифант и Дюрандал – съответно рогът и мечът на граф Роланд, както и едно съвсем реално оръжие – мечът „Жуаьоз“ („Радостен“) на Карл Велики.

В древния свят с такъв престиж се ползвало копието на Ахил – гръцкият герой, загинал пред стените на Троя. Дори само по външния си вид, това било много впечатляващо оръжие. В „Илиада“ Омир го описва като извънредно тежко, с дръжка от ясен. Поетът на няколко пъти споменава, че Ахил можел еднакво умело да поразява враговете, както отдалеч, хвърляйки го – така и в близък бой, например по време на двубоя с Хектор, когото убива с удар в шията.

Доста подробно Омир описва и историята на копието: по време на сватбеното тържество на бащата на Ахил – Пелей, с нимфата Тетида, поканеният сред гостите кентавър Хирон подарил копието на младоженеца. Когато тръгнал за Троя, Ахил взел реликвата със себе си.

Според епическата поема “Етиопида“ (VIIIв. пр. Хр.) след смъртта на великия герой за неговото оръжие се борили съратниците му Одисей и Аякс. Победил хитрият Одисей, който взел бронята, копието, меча и щита на Ахил. После ги предал на младия Неоптолем – сина на Ахил и Деидамия. След превземането на Троя, в което участвал и Неоптолем, ахейците отплавали за родината си – но копието, неизвестно как, останало в Мала Азия (или впоследствие било пренесено отново там). То дълго време се намирало в храма на Атина в древния град Фаселис, чиито развалини се намират недалеч от днешния турски курорт Анталия.

По всяка вероятност, копието на Ахил било дълго 2 метра или малко повече и действително се използвало за близък бой и като метателно оръжие. Върхът му бил от мед, а задната част – с медна обковка. Вероятно, голямото тегло на копието отговаряло на изключителната физическа сила на Ахил, което му позволявало да бъде сигурен, че никой друг не може да го използва – а тежестта се постигала чрез необичайната дебелина на дръжката. И наистина, веднъж тежестта на копието спасило живота на гръцкия герой. В един от поредните бойни епизоди той го хвърля по троянеца Астеропей, но не улучва и копието се забива в земята. Всички опити на троянеца да го изтръгне и да го използва остават напразни – а самият Ахил лесно го изважда и убива Астеропей.

За най-известен исторически момент при почитането на това оръжие като свещена реликва може да се смята случката, когато през 333г. пр. Хр. Александър Македонски, начело на отряд свои войници, минава по крайбрежието на планината Тавър и отива във Фаселис (или, както го наричат гръцките историци, Фаселида). Александър се отбил в града специално, за да отдаде почит на копието като на „източник на сила“ и да се помоли за успех на своите начинания – то се намирало в главния храм на града.

Сетне продължил пътя си с цел да покори Мала Азия, Египет и Персия, постигайки големи успехи.