Още
    Начало Блог Страница 174

    Проект „Уест Форд“ – изкуственият пръстен на планетата Земя

    През лятото на 1963 година САЩ успешно поставят гигантски пръстен около планетата ни. За разлика от този на Сатурн обаче, пръстенът на Земята не е изграден от прах, скали и лед, а от тънки, колкото човешки косъм, медни нишки. Половин милиард от тях.

    Всичко това е част от проекта „Уест Форд“, с който се цели да се заздрави йоносферата на Земята, както и да се осигури на военните на САЩ по-добра комуникационна система, която да е почти неразрушима.

    През 1950-те години комуникацията на дълги разстояния се извършвала или чрез кабели, намиращи се под вода или чрез радиовълни, съществуващи благодарение на огромното количество йони и електрони, намиращи се в йоносферата на Земята. Кабелите са сигурни, а надеждността на йоносферата зависи и от слънчевата активност. Тогава американците решават, че ако руските военни атакуват подводните телефонни линии, това ще остави САЩ с една нестабилна комуникационна система, което може да се окаже катастрофално от военна гледна точка.

    Така че, през 1958 година електроинженерът Уолтър Мороу от MIT Lincoln Laboratory предлага да бъдат поставени медни пръстени около планетата Земя. Медните проводници ще служат като постоянен рефлектор на радиовълните, което би позволило на американските военни да изпращат далечни сигнали, като същевременно не се притесняват от слънчевите изригвания, които така или иначе смущават земната йоносфера.

    Медните нишки, сравнени с марка за писма и с човешки пръст

    Приготвени са 480 милиона медни нишки. Всяка от тях е с дължина 1.8 сантиметра и е дори по-тънка от човешки косъм. Тази дължина съответства на половината от дължината на 8-гигахерцовите вълни, ефективно превръщайки всяка нишка в така наречената диполна антена.

    Първият опит, извършен през октомври 1961 година, завършва с неуспех. Нишките не се разпръскат правилно, а вместо това образуват няколко купчини, от които не би имало смисъл. Вторият опит от май 1965 година е по-успешен. В орбита са поставени около 200 милиона медни нишки. В рамките на няколко дни, американските военни успяват да предадат съобщенията си между Калифорния и Масачузетс.

    Първоначално данните се предават с 20 килобита в секунда, което позволява сравнително „разбираемо“ предаване. Но тъй като нишките се разпръскват изключително бързо, скоростта на предаване на информация спада значително. Четири месеца по-късно, скоростта е 100 бита в секунда.

    Още от самото начало проектът „Уест Форд“ е критикуван от астрономи от цял свят, които се страхуват, че медните проводници биха могли директно да се намесят в процесите по наблюдение на небето. Други обвиняват САЩ в „претъпкване“ на космическото пространство.

    С течение на времето проектът е отменен, благодарение на по-съвременни начини за комуникация. През 1962 година е изстрелян Telstar – първият модерен комуникационен сателит. Повече от половин век по-късно медните нишки все още обикалят планетата ни, въпреки че голяма част от тях падат на Земята. Повечето от тях в момента лежат затрупани под снеговете на полюсите.

    Тъжната съдба на най-отдалеченото дърво в света

    В продължение на векове, до един съдбоносен ден през 1973 година, самотно акациево дърво расте сред пясъка на пустинята в Нигер. Дървото предоставя сенчесто място за почивка на поколения пътници. Като единствено дърво в радиус от 400 километра, то служи както за важен пункт за пътуващите кервани, така и като паметник на жилавостта на живота.

    Макар че оцеляването на дървото ни носи удоволствие от това, че животът наистина може да процъфти дори и на най-суровите места, тъжната история на акациевото дърво е горчиво напомняне за това как дори един миг на човешко безразсъдство може да унищожи едно чудо, запазило се толкова дълго във времето.

    Туарегите, номадското племе в района на Тенере отдавна почитат дървото, а в края на 30-те години то привлича вниманието и на външни хора. Военни от Европа също откриват акацията в пустинята и започват да я наричат „L’Arbre du Tenere” – “Дървото от Тенере“, а включването му в картите показва още по-ясно отдалечеността на самотното дърво.

    Акациевото дърво, високо около 3 метра, има корени, стигащи се до 30 метра дълбочина. То е около 300 годишно и е единственият оцелял представител от малката горичка, която е съществувала тогава, когато районът е бил по-малко суров, отколкото е днес.

    Както всички други неща и на живото чудо, което успява да оцелее въпреки всички неблагоприятни обстоятелства, които са срещу него, му е било писано един ден да загине. Но начинът, по който посреща тази своя съдба, вероятно говори повече за човешката природа, отколкото самата природа.

    През 1973 година един шофьор, следвайки път, разположен в близост до старите пътища на камилските кервани, се блъсва в дървото. Само за миг едно необмислено действие унищожава връзката с историята, толкова дълбоко вкоренена в пустинния пясък и в характера на поколенията, които са я почитали.

    За шофьора, който остава неизвестен до ден-днешен, се твърди, че е бил пиян по време на инцидента. Скоро след него останките от дървото са пренесени в Националния музей на Нигер и поставени в мавзолей. Там, където дървото е расло в продължение на стотици години, е поставена метална скулптура, която да показва мястото на забележителното дърво, което толкова време е издържало тежките условия и където едва ли някога ще има друго като него.

    Натварлал – мъжът, който продава Тадж Махал цели три пъти

    Някои хора мечтаят да се къпят в пари. Да станат известни. Да имат всичко материално, за което могат да се сетят. Някои действително работят усърдно за постигане на мечтата си – с честен труд и много работа. Други пък избират по-лесния начин и в крайна сметка стигат до там, че да си позволят да продадат дори Тадж Махал.

    Митлеш Кумар Сристава, по-познат като Натварлал, е роден в Бихар, Индия през 1912 година. Той е известен индийски измамник, който неколкократно продава Тадж Махал, символът на Индия – Червената крепост, както и Parliament House of India, заедно с 545-те члена в нея.

    Натвартал успява да измами хиляди хора от различно потекло и използва повече от 50 псевдонима, за да сменя самоличността си. Той е майстор на дегизировките, използва невероятни методи, за да мами и е перфектен в подправянето на подписите на различни известни и влиятелни личности. Натвартал често мамел богати индустриалци, измъквайки от тях огромни суми пари, представяйки се за социален работник или за бедняк в нужда. Освен това, измамникът често лъжел собственици на различни магазини, лъжейки че не разполага с пари и плащайки им в чекове, за които по-късно ставало ясно, че са фалшиви.

    Интересното е, че Натварлал не е мразен от хората, с които се познавал. В селото, в което той израства, хората твърдят, че той не е направил нищо, с което да ги опозори. Банке Прасад, 76-годишен мъж, който познава Натварлал от ранните му години на измамник, казва: „Той не извършваше насилие. Не нараняваше никого, той обираше само богатите. Натварлал беше луд гений.“

    Натварлал е издирван за повече от 100 неразрешени случая и е търсен в 8 щата. Осъден е на 113 години лишаване от свобода, но всичко на всичко излежава не повече от 20. Арестуван е 9 пъти, но всеки път успява да избяга или използва измама, за да се освободи и да изчезне. Фактите около смъртта му са неясни, но се твърди, че умира през 2009 година. В момента е наричан „най-големият измамник на Индия“, а по житейската му история има и филм, наречен„Raja Natwarlal”.

    5 древни купона, които са били толкова диви, че славата им е издържала теста на времето

    1. Древните египтяни

    Според едно археологическо изследване в храма на Мут в Луксор, древните обитатели на бреговете на Нил организирали шумни „фестивали на напиването“, които провеждали поне веднъж годишно. И тук говорим за 15 век пр.н.е при управлението на Хатшепсут. Празникът имал религиозен смисъл – той бил вдъхновен от мита за кръвожадната богиня воин, наречена Сехмет, която едва не унищожила човечеството преди да се напие и да изгуби съзнание. За да отпразнуват спасението си, египтяните прекарвали една нощ в танци, развращения и пиене.

    2. „Балът на горящия мъж“

    На 28.01.1393 година френската кралица Изабела Баварска е домакин на разточителен банкет в Париж. Кулминацията на вечерта трябвало да бъде танцът на крал Шарл VI с още няколко благородници, всеки от които носел костюм на „дивак“, направен от лен и коноп. Малко след като танците започнали, братът на краля – Херцогът на Орлеан, пристигнал при танцуващите със запалена факла в ръка. Той се приближил и неволно или не подпалил един от костюмите. Огънят се разпрострял бързо и скоро всички „диваци“ били запалени. Шарл VI се спасил, защото една негова леля го покрила с полата си. Друг мъж скочил в огромна купа пълна с вино, но останалите нямали този късмет и загинали от изгарянията.

    3. Китай

    За първи път проведен през 1720 година, банкетът, наречен „Manchu Han Imperial Feast”, трябвало да е празненство по случай 66ия рожден ден на император Kangxi. В продължение на 3 дни гостите, които наброявали 2500 души, се наслаждавали на стотиците литри вино и на 300 различни гозби. Освен кнедлите, патешкото и печеното свинско, в менюто имало селекция от ястия, известни като „32-та деликатеса“. Те включвали особени ястия като мечешки лапи, камилски гърди, птичи гнезда, леопардово месо и маймунски мозък. Празникът става толкова популярен, че по-късно е копиран няколко пъти по време на управлението на манджурската династия Цин. Дори днес някои от китайските ресторанти предлагат да организират подобно парти в стил, вдъхновен от тогавашните банкети.

    4. Шахът на Иран организира празненство за 175 милиона долара

    През 1971 година е организирано празненство в чест на 2500 годишнина откакто Кир II Велики създал Персийската империя. Като част от празненството шахът издига оазисен палатков град, украсен с 20-километрова коприна. Били поканени готвачи от Франция, а като част от представлението били донесени 50 000 пойни птици. 600-те гости, които включвали етиопския император Хайле Селасие, принцът и принцесата на Монако, както и над 60 държавни глави, се насладили на грандиозна вечеря и на най-доброто шампанско.

    5. Англия и Франция

    Когато Хенри VIII и Франсоа I организират съвместна среща през 1520 година, първоначалната им цел била да заздравят приятелските отношения между Англия и Франция. Онова, което се случва обаче било състезание под формата на банкети. В продължение на две седмици и половина кралете се опитват да се надвият, организирайки празненства с много алкохол, стрелби с лък и танци. Имало най-различни палатки и павилиони, месо от над 4000 агнета и фонтани от вино. Въпреки скъпите празненства, за които много хора предполагат, че буквално са изцедили хазните на двете нации, те не успяват да запазят добрите чувства помежду си. През 1521 година Англия и Франция отново са от двете страни на войната.

    Оръжията на Леонардо

    Леонардо да Винчи е един от най-забележителните хуманисти от епохата на Ренесанса. Но, независимо от това, той се занимавал и с нещо, което едва ли е допринасяло за хуманното отношение към хората. А именно – конструиране на оръжия.

    По ирония на съдбата, една от главните военни разработки на Леонардо, днес е твърде полезен инструмент, който се използва за съвсем мирни цели – както за обработката на дърво и метал, така и в кухнята – свределът или тирбушонът. Първоначалната идея на ренесансовия гений била да се създаде бойно торпедо, което при удара си в борда на кораб да се „завинтва“ в него и да разкъса обшивката му под водата. За добро или за лошо, както повечето от неговите военни изобретения, това останало само във вид на проект. Причината била, че тогавашният барут не можел да придаде необходимата скорост и сила на торпедото. Но все пак, когато след векове били създадени първите подводници, в началото именно това било основното им оръжие, макар и във видоизменена форма – подводницата се приближавала скрито до вражеския кораб, екипажът с помощта на свредел прикрепял мина към подводната му част, след което се отдалечавали и взривявали заряда.

    Впрочем, през 1502г. Леонардо разработва и проект за подводница. Все пак, той нямал никакво желание тя да бъде използвана за убиване, затова придружил чертежа си със следния коментар: „С помощта на тази машина хората имат възможност да останат под водата за известно време. Аз не публикувам и не разгласявам моя метод по причина на лошата човешка природа, защото машината ще бъде използвана за предателски убийства в морето, за разрушаване на кораби и потопяването им заедно с екипажите“. Така първата подводница се появила едва 300 години по-късно. Леонардо и тук доказал пророческия си гений – съвсем скоро след конструирането й тя наистина била използвана именно за военни цели.

    Друго оръжие, конструирано от него, се основавало на познатата още от древността колесница с остриета, които стърчали от страните й. Тя трябвало да действа на принципа на днешните машини за косене на трева – да разкъсва редовете на вражеската кавалерия и пехота, като покосява краката на противниците. Ако се съди по приложените чертежи, колесницата на Леонардо би могла да се превърне в едно от най-смъртоносните оръжия на Ренесанса.

    Изследователите обобщават, че основното кредо на Леонардо в областта на военните му разработки било да се намали значението на човешкия фактор в сражението – колкото повече операции се предадат на машините, толкова по-малко са възможностите за грешки. Така му хрумнала идеята да се конструира система за прицелване, което, според съвременни изследователи, би могло да увеличи точността на изстрелите около 10 пъти. По негово време, обикновено от 15 изстрела едва 1 попадал в целта. Той създал машина, която по функциите си напомня съвременната картечница. Тогава техниката все още не можела да предложи бърза стрелба от едно дуло, затова скоростта се заменяла от количество. Леонардо предложил да се съберат 11 мускета върху три дъски и да се свържат заедно. Замисълът се състоял в това, докато едните стрелят, останалите да се зареждат.

    Друго негово военно изобретение може да се определи като прототип на съвременния танк. Машината представлявала кръгла, покрита отвсякъде кола, която се задвижвала със силите на екипаж от 7 души, скрити в нея. Отначало се планирало да бъдат използвани коне – но изобретателят бързо отхвърлил тази идея, тъй като животните щели да се паникьосат в затвореното пространство. „Танкът“ на Леонардо трябвало не просто да мачка враговете, но и да стреля по тях. За целта, по цялата периферия на машината били поставени мускети. Обаче, поради сложността на конструкцията и тази идея останала само на хартия.

     За разлика от „танка“, парното оръдие, което предложил Леонардо, можело съвсем успешно да се претвори в реален боен инструмент. Дулото се състояло от медна тръба, единият от краищата на която се поставял в печка. Щом тръбата се нагрявала достатъчно, в специална камера зад гюллето се впръсквала вода. Замисълът бил рязкото й изпаряване да предизвика същия ефект, както взривяването на барута в обикновените оръдия и снарядът да бъде изстрелян. Не е известно поради какви причини това оръжие не било оценено през XVI век, но днешните експерименти потвърждават, че „парното оръдие“ на Леонардо стреля съвсем успешно.

    Тайната на Сребърния град

    Сред древни ръкописи от Средна Азия често се споменава някакъв тайнствен Сребърен град.  Освен това, той е възпят в легенди и митове, според които това било частица от рая, построена на земята. Неговите улици били покрити със сребърни плочи, а стените на къщите – изградени от златни тухли. В прекрасните градини на този древен митичен град пеели красиви райски птици и ухаели прекрасни цветя.

    Китайският историк от ІІІ в. пр. Хр. Суан Чжу описва в свой трактат невероятно голям град в Средна Азия. Там дори камъните се пукат от жега, а пясъкът направо се топи – но в града е прохладно, сред фонтани и сенчести градини. Той пише, че Китай непременно ще започне война за безкрайните богатства на този Сребърен град. През ХІVв. подобно описание се среща в ръкописите на историк от Бухара, където се съобщава, че монголският хан Белбек  заповядал на своите пълководци да превземат Сребърния град. Ханът ги призовал да не жалят никого и да избият всички по пътя си.

    И така, китайският император и монголският хан, разделени от 10 века, се стремяли към едно и също. Дали е възможно една измислица, така точно да се повтаря в древните исторически писания? По-логично е да се допусне, че в тях е скрита някаква доза истина.

    Ключовото название на града е свързано със сребро. Много е вероятно там наистина да е имало някаква съкровищница или богати природни залежи от сребро. Но е неизвестно към каква цивилизация е принадлежал, в кой точно географски район се е намирал – макар, по всяка вероятност да е бил именно средноазиатски процъфтяващ град.

    Известният средновековен източен философ, лекар и историк от Х век Авицена, в един от своите 450 трактата директно описва Сребърния град. Авицена пише, че древните мъдреци скрили всичкото злато и богатство на света в различни труднодостъпни места. Едно от тези места било в страната Мавира Махма при град Исфара (който съществува и до днес в Северен Таджикистан) – там се извисявал райски дворец, чиито тухли били от злато и сребро.

    В началото на ХХ-ти век в архивите на Душанбе бил открит протокол от 189г., където се съобщавало, че археолозите Малицки и Андреев били изпратени на експедиция в Баткенската област, граничеща с Исфара. В края на Ферганската долина двамата открили няколко десетки тона отработени геологически отпадъци във вид на големи изкуствени хълмове. Те се състояли от натрошени камъни, парчета от камък, шисти и руда. Но никъде наблизо нямало следи от каменни кариери – с изключение на една пещера, която постепенно слизала надолу на дълбочина почти 50 метра. Археолозите изяснили, че под земята били добивани сребро и олово.

    Първите споменавания за този рудник са от ІІ-ри век, а последните – от ХVІ-ти. Това означава, че е разработван почти 1500 години, а среброто от него се разпространило по цяла Средна Азия – от Туркменистан и Узбекистан до Китай и монголските степи. Известният арабски географ Истахри пише, че древната сребърна мина се наричала Кан-и-Гут – Рудник на смъртта. Легендата твърди, че е основана от хан Худояр, който пращал там осъдени на смърт затворници и бунтовници. Веднъж влезли в Рудника на смъртта, хората изчезвали безследно и никой повече не ги виждал. И действително, съвременните проучвания на подземните лабиринти в огромната подземна пещера открили не само останки от керамични светилници, кирки, котли, секири – но също окови и скелети на древните рудари.

    Първата научна експедиция била организирана през 1920г. Бил изготвен подробен план на подземната система на изоставения рудник с всичките му многочислени преходи, стълби и огромни зали. Учените доказали, че Кан-и-Гут е уникален в цяла Средна Азия по мащаб и продължителност на добива на природни ресурси.

    Така, за съжаление се оказало, че легендата е само легенда. Никакъв райски град с тухли от злато и паважи от сребро не съществувал. Вместо него имало сребърен рудник, където от тежък и опасен труд загинали хиляди хора. През Средновековието в рудниците обикновено били изпращани роби, пленници и затворници с тежки присъди. Именно за този рудник и ценния метал – а не за приказния Сребърен град, се сражавали толкова владетели и пълководци.

    Но хората винаги имат нужда от красиви приказки, които ги карат да мечтаят.

    Вярно ли е, че в момента светът е по-опасен от всякога?

    Кога беше последният път, в който сте гледали новините и не сте чули някаква ужасяваща новина? Кога беше последният път, в който на заглавната страница на вестниците пишеше: „Съжаляваме, но днес няма да има новини, тъй като нищо лошо не се е случило по света“? В интерес на истината това се е случвало само веднъж – на 18.04.1930 година, когато едно радио решава, че няма какво да съобщи на слушателите си, затова пуска музика в продължение на 15 минути, която да запълни времето за новини.

    Лесно е да вярваме, че светът в момента е едно ужасно място. С всички тези терористични групировки, атаки, ебола, граждански войни, боеве в училищата и убити полицаи. Изглежда, че с всяка изминала година светът затъва все по-дълбоко в омраза, ненавист, убийства, войни, тероризъм и отчаяние. Но каква е истината?

    За да стигнем до нея трябва да направим нещо изключително важно – да игнорираме напълно всяка емисия новини, която сме гледали. При новините съществува един огромен проблем – това, че в тях се съобщават само лошите събития. Колкото по-неприятно нещо се е случило, толкова по-голям рейтинг имат медиите. Първите страници на вестниците са запазени за най-ужасните събития. Независимо от източника на новинарски емисии, те трябва да привлекат колкото се може повече зрители или читатели.

    И тъй като новините съобщават само лоши неща, това оставя впечатлението, че тези ужасни събития се случват все по-често, отколкото в действителност. Новините ни карат да вярваме, че терористите ни очакват на всяка крачка, планирайки следващата си атака на всеки ъгъл и всяко летище или автогара по света.

    Съвсем наскоро обаче, един учен пресмята вероятността човек да загине при терористична атака. Той заключава, че такава вероятност е 1 към 25 милиона. И за да бъде още по-ясна тази негова сметка, трябва да кажем, че вероятността да се удавите в собствената си вана е 1 към 680 000. Това означава, че човек е 36 пъти по-възможно да загине в банята, отколкото от терористи. Освен това, човек е 2.5 пъти по-вероятно да стане президент и 2 пъти по-вероятно да стане астронавт, отколкото да бъде убит от ръцете на терорист.

    С това разбира се не искаме по никакъв начин да нараним или обидим близките или самите жертви на терористични атаки, но тази информация ни демонстрира как новинарските емисии ни насаждат негативни очаквания към света. Всъщност истината е съвсем различна. Какво ако, независимо от всичко, което сте чели, гледали или чули, ви кажем, че в момента светът е по-мирно място, отколкото някога е бил? Много експерти, включително немецът Макс Роузър са казвали, че в момента живеем в един от най-спокойните периоди, откакто хората съществуват като вид.

    Макс Роузър е собственик на уебсайта Our World in Data, в който чрез преработка на реална информация, се публикуват статистични данни за света. Една от графите показва броя на смъртните случаи, причинени при конфликти на всеки 100 000 души годишно – от 1400 година до днес. Последните 15 години показват значителен спад на убитите по време на военни действия в световен мащаб. Но тук говорим за война, така че какво можем да кажем за опасността на улиците? За кражбите, убийствата и сексуалните посегателства?

    Таблица от Our World in Data, показваща броя на смъртнтие случаи, причинени при конфликти

    В същия уебсайт е публикувана графа, показваща броя на убийствата по света на всеки 100 000 души в различни части на Европа за периода от 1300 година до днес. Скалата определено намалява, при това значително. Не споменахме само още едно нещо. Тероризмът.

    Разбира се, няма как да отречем, че напоследък не минава и месец, в който да не се случи терористична атака някъде по света. Но всичко на всичко, ако вземем всяка терористична атака от последните 50 години и я поставим в таблица, ще видим, че честотата на атаките намалява значително, особено през последното десетилетие. Според Our World in Data през 2006 година терористичните атаки по света са били 6660. През 2009 година те намаляват на 560.

    Когато погледнем всички тези фактори, можем да добием ясна представа за ситуацията по света. Точно това правят и учените от Institute for economics and peace. Всяка година те събират информация от цял свят, която анализират и след това представят под формата на така наречения индекс за мир, който е различен за всяка страна по света. Според последният им индекс, този от 2017 година, най-спокойните страни са Исландия, Нова Зеландия, Португалия, Австрия и Дания, а най-опасните са Сирия, Афганистан, Ирак, Судан и Йемен.

    Световният индекс за мир

    Ако погледнем обаче към промените в индекса на всяка страна за последните 10 години, ще забележим нещо странно, което всъщност обяснява защо светът става по-мирно място, а не както се опитват да ни накарат да повярваме – че е по-опасен от всякога. Авторите на индекса казват, че през последните 10 години 81 държави, които принципно са били спокойни страни за живеене, са станали още по-спокойни, а 79 от държавите, които са били опасни, са станали още по-опасни. Според тях Европа е едно от най-мирните места в света и всяка година, откакто индексът е стартирал, европейските страни стават все по-мирни и по-мирни, освен Франция, чийто индекс спадна след последните атентати.

    Освен това, учените споделят, че в момента страните от Европа живеят в мир, какъвто никога през цялата си история не са виждали. За разлика от това, държавите, които винаги са били в опасност, сега са още по-опасни от всякога.

    Рагнар Лодброк – свирепият викинг, който се превръща в легенда

    Рагнар Лодброк е безстрашен скандинавски герой, за когото съществуват множество дебати и най-вече относно това дали той не е съвкупност от множество други мъже, живели по онова време. Така че въпросът е – къде свършва Рагнар мъжът и къде започва митът за него?

    Често героите от фолклора са били обикновени мъже, които са извършвали изумителни за времето си неща и които са били награждавани с истории за тях, предавани от поколение на поколение. С годините историите се променят, а героите започват все повече да приличат на полубогове. Изглежда такъв е случаят и с Рагнар Лодброк, чието съществуване е оспорвано от множество историци.

    Въпреки това, има доста уважавани учени, които предполагат, че Рагнар действително е съществувал, но историите за него са толкова преувеличени, че той се е превърнал в митичен герой. Едно от най-сигурните неща за него е, че е бил войн и че е първият скандинавец покорил Англия. Рагнар е споменат в няколко скандинавски саги, както и в „Gesta Danorum”, за която се смята, че е най-достоверната книга, описваща ранната история на Дания.

    Вярва се, че Рагнар е представлявал огромна опасност както за средновековна Англия и Франция, така и за Нортумбрия, Уесекс и Западнофранкското кралство. Освен това се счита, че е бил женен три пъти – първо за смелата Лагерта, след това за благородничката Þóra Borgarhjǫrtr и накрая за принцеса Аслаг.

    Съществуването на Рагнар би могло да се докаже и чрез синовете му (всеки от тях важна историческа личност) – Ивар Безкостни, Бьорн Железния, Халфдан Рагнарсон, Сигурд и Уба, които предвождат армията, нахлула в Англия. Те правят това, за да отмъстят на крал Ælla of Northumbria, който според легендата залавя Рагнар и решава да го осъди на смърт, завързвайки го с вериги в стая, пълна със змии.

    Рагнар в стаята със змиите

    Сериалът „Vikings” е историческа драма, базирана (не изцяло) на фактите, описани в скандинавските саги. Въпреки прекрасния подбор на актьорския състав, великолепната им игра и главоломния успех на шоуто, в него има множество неточности. Това разбира се не означава, че сериалът не е добър, но може би не трябва да вярваме на всичко в него, тъй като Ранар всъщност е „замесен“ в много от неточностите.

    Като за начало братът на Рагнар – Роло е герой, базиран на викинга Хролф – мъжът, който става първи владетел на Нормандия. Той е първият норвежки лидер, който се установява във Франкската империя и управлява до 928 година. Освен това Хролф е пра-пра-пра-дядо на Уилям Завоевателя, което означава, че Хролф е един от предците на днешното британско семейство. Той е роден през 846 година и умира през 930 година, така че не само, че не е брат на Рагнар, но в сериала е включен в събития, случили се преди той дори да се роди.

    И още една интересна неточност – сериите показват, че Рагнар е очарован от християнството, но всъщност той никога не е бил покръстен, както и никой друг от викингите, поне не през следващия един век. Рагнар е привлечен повече от харизмата на Ателстан, отколкото от неговата вяра, затова приема тежко смъртта му, след като приятелят му е убит от Флоки, но не заради християнството, а повече заради личностните качества на Ателстан.

    И така, въпросите за Рагнар са много, а повечето от тях остават без отговор – бил ли е той истинска личност? Съдейки по норвежките саги би било справедливо да заключим, че той най-вероятно е съществувал в действителност, но може би легендите за него прекалено много замъгляват истинската му същност и не ни позволяват да отсеем мъжа от мита.

    Невероятната история на Марджъри Маккол – живяла веднъж, погребана два пъти

    След като през 1705 година се разболява от непозната за лекарите болест, ирландката Марджъри Маккол умира. Докторите и близките й решават да я погребат възможно най-бързо, за да не се разпространи онова, което я е убило. В бързината съпругът на Марджъри я погребва, без да махне ценния пръстен, който носела, тъй като тялото на покойната било надуто, а нямало време да се занимава с такива подробности. Това превърнало Марджъри в мишена за крадците, някои от които дочули сред суматохата за скъпия пръстен.

    Вечерта след погребението на Марджъри, още преди пръстта върху ковчега й да е улегнала, крадците се появили и започнали да копаят. Те бързо достигнали до ковчега, отворили го и когато видели пръстена, започнали да го дърпат от пръстите на покойната. Тъй като тялото й било подуто, те не успели да се справят с това и решили да отрежат целия й пръст. Щом кръвта й потекла, Марджъри се събудила от дълбоката кома, в която била изпаднала и започнала да крещи от ужас и уплаха.

    Съдбата на крадците остава неизвестна и до днес. Според някои истории няколко от мъжете умрели на място, след като видели как „мъртвата“ възкръсва. Други твърдят, че крадците избягали и никога повече не посмели да откраднат каквото и да било.

    Случилото се с Марджъри обаче е известно. Тя успява да излезе от собствения си гроб и да се прибере до дома си. Съпругът й Джон, който бил лекар, бил у дома с децата си, когато чул силни удари по входната врата. Той казва на децата си „Ако майка ви беше жива, бих се заклел, че това е начинът, по който тя чука“.

    Когато Джон отваря вратата и вижда съпругата си Марджъри, облечена в дрехите, с които била погребана, а от ръката й да се стича кръв, той се свлича на пода и умира. Погребан е до мястото, на което съпругата му била погребана малко преди това.

    Марджъри се омъжва повторно и ражда още няколко деца. Когато в крайна сметка умира наистина, тялото й е върнато в Ирландия, на мястото на което надгробната й плоча все още стояла. Този път на камъка били добавени думите „Живяла веднъж, погребана два пъти“.

    Любопитни факти за гилотината

    Гилотината е един от най-популярните методи за екзекуция в миналото – и най-вече във Франция. Хората дори й измислят прозвището “Вдовицата”.

    В миналото, провежданите с гилотина екзекуции, са били истинско зрелище. Тълпи от хора са се събирали на площада, за да наблюдават извършването им. Може дори да се каже, че е имало момент, в който екзекуциите с гилотина са били водещи туристически атракции.

    Предлагаме ви няколко интересни факта за гилотината.

    1. Случва се да трябват няколко опита 

    За осъдения престъпник е достатъчно лошо, че ще бъде обезглавен. Но представяте ли си колко неприятно е, когато трябват няколко опита за това?

    Това се случва на престъпника Кенатра през 1905 година. Той е осъден на смърт, след като в ареста отнема живота на друг мъж, задържан под стража.

    Откъде идва проблемът? Екзекуторът, който обикновено върши това, умира скоро преди обезглавяването на Кенатра. Назначен е нов такъв, но той все още няма никакъв опит. А бидейки наблюдаван от около 1000 души на площада, той разбираемо се изнервя.

    Първото пускане на гилотината единствено отнема скалпа на затворника. При второто става още по-неприятно, защото острието се заклещва в тялото на Кенатра. Едва при третия опит главата изхвърча на метър от тялото. Цялото нещо продължава около 15 минути.

    1. Последно питие преди смъртта

    Едно от най-неприятните неща, свързани с гилотината е, че затворникът не знае деня на смъртта си. Едва 30 минути преди екзекуцията, той е събуден и е накаран да се облича. Докато изчаква смъртта, той е отведен в специална стаичка, където може да пийне последна чаша уиски, бренди или вино. Косата му е подстригана късо, а яката на дрехата му е изрязана.

    1. Къде се поставя главата?

    След като главата е отсечена, тя пада в специален сандък, пълен с дървени стърготини. След като тялото е поставено в ковчег, главата се слага между краката на мъртвеца. След това ковчегът е погребан в онази част от гробищата, отредена за престъпници.

    1. Изпитват ли болка осъдените?

    Този въпрос често е терзаел хората по онова време – изпитват ли болка осъдените на смърт?

    Някои учени провеждат опити върху животни, гилотинирайки главите им. Те стигат до извода, че животните страдат ужасно много след обезглавяване.

    В първата минута след обезглавяване, лицевите мускули проявяват силни конвулсии. Устата ту се отваря, ту се затваря. Респираторните органи на лицето продължават да работят. Животните изпитват истинска агония и желание да дишат.

    1. Мозъкът продължава да функционира

    През 1862 година няколко лекари решават да извършат експеримент, който да докаже, че мозъкът продължава да работи в минутите след гилотиниране.

    Те застават на скелето преди екзекуция и очакват да получат главите на трима осъдени на смърт.

    При получаване на първата глава, езикът на мъртвеца е бил изплезен навън. Когато докторите “боцват“ езика, за да проверят реакциите, главата прибира езика навътре, а лицето демонстрира гримаси на болка.

    При втората глава се прави следният експеримент – извиква се името на жената, която е била екзекутирана. Резултатът е плашещ – очите на жената се насочват по посока мястото, откъдето е извикано името й.
    При третата глава се прави следният експеримент: лекарите удрят шамар по лицето на мъртвеца, а главата реагира с израз на гняв.

    Букурещ – европейски аристократизъм и вкусна евтина храна

    Букурещ… Три пъти бях ходила в този град и винаги откривах нещо ново и интересно, което не съм забелязала преди. Влизала съм в Патриаршията, покланяла съм се пред мощите на Свети Димитър Басарбовски, посещавала съм Парламента – втората по големина административна сграда в света, разглеждала съм Музея на селото, наподобяващ Етъра в Габрово, ходила съм в двореца Могошoая, виждала съм Триумфалната арка, Атенеумът и още много емблематични сгради, разхождала съм се из стария квартал Липскани… Мога да изброя десетки видени неща, а още с колко забележителности ми предстои да се запозная – вероятно в пъти по толкова…

    И така, открих в интернeт, че през месец март от нашия град Стара Загора се провежда екскурзия до Букурещ, включваща разглеждане на двореца Котрочени и реших, че това е прекрасна възможност отново да се потопя в приказната атмосфера на обожавания от мен град.

    Та, в уречния ден и час с приятеля ми поехме към румънската столица. Помолихме водачката на групата да пропуснем автобусната панорамна обиколка, като слезем в централната част на Букурещ и се разходим самостоятелно. Вече три пъти бяхме гледали сградите през прозореца, искахме да ги видим „на живо”, а и търсехме нови за нас забележителности и усещания, и те не закъсняха…

    Оставиха ни срещу университета. Времето беше прекрасно и сякаш ни призоваваше да се разходим из Липскани, из този старинен загадъчен свят и да се полюбуваме на красивите здания под лъчите на слънцето.

    Пресякохме улицата и… изненада! На площада срещу учебното заведение открихме пролетен базар, посветен на любовта. Къщичките във виенски стил бяха същите от коледните базари, но сега грееха в пролетна премяна. Предлагаха се ръчно изработени стоки, характерни за Румъния. В някои от тях забелязахме прилики с типичните български сувенири. Още като бяхме в автобуса, екскурзоводката ни информира, че  румънците също имат мартеници. Тук на базара ги видяхме – подобни са на нашите. Много ме впечатлиха тези, които бяха изработени в триизмерна форма и си купих такава мини кошничка с цветя. Понастоящем тя краси секцията в хола и ми напомня за моето последно (засега) пътуване до Букурещ.

    На базара имаше и открита сцена, където група свиреше приятна румънска музика.

    В някои къщички предлагаха храна, типична за северната ни съседка – качамак, или както му казват в Румъния – мамалига, кебапчета, известни като „мичи”, наденички и т.н. Примамливите миризми ни изкушиха, а и без това беше време за обяд. Не знам защо в България постоянно се тиражира версията, че в Румъния храната е много скъпа. След четири посещения в страната на Дракула останах със съвсем различно впечатление. Вероятно има и продукти на доста високи цени, но винаги когато съм ходила там, съм успявала да се наям вкусно на доста по-ниски от родните цени. На проления базар за порция от три наденички с питка и гарнитура от пържени картофи и лъжичка горчица дадохме по 10 леи, което е около 5 лева на човек. Наобядвахме се под звуците на музиката, чувствайки се като на коледен базар, но в необичайно топло време и със слънчеви очила.

    После тръгнахме да се насладим на старините сгради в Липскани. Тази част на Букурещ винаги ме вдъхновява и ме зарежда с позитивизъм. Има нещо в стила, нещо в духа, нещо във въздуха… Нещо, което чувствам, но съм безсилна да опиша с думи…

    Възползвайки се от хубавото време, много от хората бяха насядали пред многобройните кафенета и ресторантчета, а други подобно на нас се разхождаха из чудните улички. Въпреки че сме били неведнъж в Липскани, отново забелязахме непознати за нашите очи неща – сгради, реставрирани в нови багри, украси и т.н. В старата част на Букурещ винаги има какво да се види.

    Вървейки към паркинга на автобуса, където беше определена срещата ни с групата си купихме от известните румънски гевреци. Продаваха се по два за лея, т.е. около 25 стотинки (няма грешка) за бройка, и са вкусни при това.

    Пътьом, се отбихме в малка уличка, по която не бяхме минавали и след няколко метра пред очите ни се откри красива, голяма църква. Казват, че в Букурещ имало 365 черкви – по една за всеки ден от годината. Склонна съм да вярвам, че числото се доближава до истината.

    После отидохме на паркинга, където групата вече се събираше. Качихме се в автобуса и се отправихме към двореца Котрочени. По пътя видяхме много вили, различни по стил. Отново открихме интересна, непозната част на Букурещ.

    Стигнахме целта и слязохме, но почакахме доста преди да успеем да влезем в самата сграда. Проверката на входа задминаваше по стриктност тези в румънския парламент и в музеите на Истанбул, които се славят с изключително строг контрол на посетителите. При обичайното поставяне на чанти, фотоапарати и т.н. под скенер, при няколко души, сред които и аз, машината откриваше нещо „подозрително”. Моето беше мини флаконче дезодорант, което ме накараха да покажа. Винаги разполагам с подобно в дамската чанта, минавала съм много пъти такива проверки, но тук за първи път откриват „нередност”.

    Въпреки лекото изнервяне най-накрая цялата група успя да влезе в двора. Там екскурзоводката започна да ни разкава за двореца. Разбира се, всички извадихме фотоапаратите и телефоните и започнахме да снимаме, но ни предупредиха, че фотографирането е разрешено само вътре в сградата, което ми се стори доста странно. Важното в случая е, че все пак вече бяхме успели да направим няколко снимки.

    Разбрахме, че първоначално дворецът е построен в периода 1679 – 1682 година от влашкия княз Шербан Кантакузино. През вековете служи като база първо на австрийската, после на руската армия, а след това и на бунтовниците на Тудор Владимиреску. Силно пострадала от  многобройни пожари и земетресения, оригиналната сграда е разрушена и съградена отново в края на XIX век. Тогава там заживява новобрачната двойка княз Фердинанд и княгина Мария, станали по-късно крал и кралица на Румъния. Знатната дама е позната в България с построяването на Двореца в Балчик.

    По времето на социализма  Котрочени се е ползвал като дворец на пионерите, а понастоящем част от него служи за президентска резиденция. Дворцовият комплекс разполага с църква, шадраван, градини… Мястото е много приятно.

    След кратък престой в двора влязохме във фоайето на сградата. Там се наложи да нахлузим найлонови терлици върху обувките, което се среща и в други музеи, но странното тук беше, че е забранено да се носи връхна дреха в ръка – трябва или да е облечена  или да се остави в гардеробната. Тази “мярка за сигурност“ отново ме изуми, както случката с дезодоранта. Но си казах, че това са дребни детайли от екскурзията, които правят изживяването по-запомнящо се.

    Най-после се отправихме по красивите стълби към вътрешността на двореца. Той се отличава с това, че всяка зала е в различен стил – френски, италиански и т.н. Помещенията са богато декорирани с разнообразни орнаменти. След пролетната атмосфера на базара в централната част на Букурещ, в Котрочени изведнъж се пренесохме на…Коледа. Обясниха ни, че в двореца се снима филм, чието действие се развива на Рождество Христово и поради това някои помещения бяха с типичната за този празник украса.

    На излизане от замъка ни раздадоха брошури, за жалост на румънски език, но поне имат красиви фотографии.

    После с автобуса ни закараха до АФИ мол Котрочени.

    Нещото, което винаги ме възмущава при организираните екскурзии от нашия град до Букурещ, е около двучасовия престой из търговски центрове, където няма нищо особено за разглеждане, купуване или правене, та понякога сме се чудили как да си “убием“ времето. Но този път нещата бяха съвсем различни. Мол Котрочени ме изненада със своята оригиналност и нестандартност, която се забелязва още от самия вход, оформен като огромна стъклена топка. Вътре в търговския център има влакче, ледена паразалка, водопад… Доста е различен от стандартните молове, никога не бях виждала подобен…

    В подземното ниво обаче молът е устроен като почти всеки друг – има хранителен хипермаркет. Оттам си купихме “скъпи“ и вкусни румънски шоколади (не става дума за кувертюр), струващи около 50 български стотинки за бройка, както и някои други дребни неща.

    После се отправихме към автобуса и поехме към родната страна, взели в себе си частица любов, пролетно настроение (с щипка коледен привкус) и европейски дух от красивата румънска столица.

    За автора:

    Ивелина Желязкова живее в Стара Загора – града на липите, поетите и правите улици. Определя себе като всестранно недоразвита личност. Обожава пътешествията, природата и архитектурата. По образование е финансист, но известно време се е занимавала с журналистика. Пише, откакто се помни (още преди да се научи да пише). През 2016 годинапечели конкурса на National Geographic за пътепис на месеца за април и е наградена от конкурса „Пътепис за мястото, което най-силно ме е впечатлило в България“ на сайта Българска история.

    Как популярните актьори се подготвят за роли на наркозависими

    Да изиграеш ролята на наркозависим не е никак лесна задача за всеки един актьор. Това изисква да имаш специфично и ясно разбиране за начина, по който функционира един човек, който е под въздействието на наркотици. А това не е никак лесно!

    Много велики артисти са приемали именно това предизвикателство – да влязат в кожата на наркомани за определени свои роли. Нека разгледаме как са се подготвяли някои от тях!

    1. Джон Траволта в “Криминале”

    За да се подготви за ролята на хероиновозависимия Винсент Вега в “Криминале” на Куентин Тарантино, Джон Траволта получава адски любопитен съвет. Казано му е, че ако иска да изпита чувството на това да се надрусаш с хероин, то той трябва да се натряска с текила, докато лежи в гореща вана. Траволта решава да опита, а ролята му на Винсент Вега се оказва брилянтна.

    1. Гари Олдман в “Сид и Нанси”

     

    Първоначално Гари Олдман не иска да изиграе пънкаря Сид Вишъс в биографичната лента за фронтмена на Sex Pistols. Той отказва два пъти ролята, преди да бъде убеден от агента си да я приеме. А и от високата заплата, която му се предлага.

    Когато приема ролята на Сид Вишъс, Олдман напълно потъва в нея. За да пресъздаде персонаж, който е силно зависим от хероина, британският актьор решава да се подложи на опасна за здравето диета. В продължение на не малко време, той консумира единствено риба на пара и пъпеш. В края той е толкова недохранен, че е приет в болница.

    1. Хийт Леджър в “Кенди”

     

    В “Кенди” Хийт Леджър играе ролята на поет, който е зависим от наркотиците. За да пресъздаде максимално образа на наркоман, покойният актьор взима радикално решение – той изобщо няма да се появява на слънчева светлина, за да може кожата му да стане максимално бяла. И да наподобява тази на наркоман. Подготовката му обаче не приключва тук. Леджър прекарва известно време с истински наркоман, който нагледно му показва как точно се инжектира хероин.

    1. Джаред Лето в “Реквием за мечта”

     

    Джаред Лето е сред актьорите, известни с огромното си посвещаване на всяка една роля. Изключение не прави и “Реквием за мечта”, в който той играе ролята на младеж, силно зависим от дрогата.

    За да изучи възможно най-добре поведението на наркозависимите, Лето прекарва няколко седмици, живеейки с такива. Нещо повече, той дори има собствена помпа, която използва. За щастие, в помпата му няма наркотик, а най-обикновена вода. Но сигурно схващате идеята – Лето иска да усвои до съвършенство самия акт на това да се друсаш. Също така, той губи толкова много килограми за ролята, че често е пред припадък на снимачната площадка.

    1. Леонардо Ди Каприо във “Вълкът от Уолстрийт”

     

    Това е безспорно една от най-добрите роли на Леонардо Ди Каприо. В този филм той изиграва Джордан Белфорт, който прави милиони долари на борсата. Но също така не пести пари за наркотици, жени, алкохол и всичко останало.

    В един впечатляващ епизод от филма, персонажът на Ди Каприо е толкова надрусан, че дори не може да се държи на краката си. За да види какво точно прави един такъв човек, Ди Каприо кани самия Джордан Белфорт и го кара да се въргаля по земята, докато той го снима с камера. Така Лео успява да види едно към едно, как е изглеждал Белфорт в такъв момент.

    Според собствените му думи, Лео прави и нещо друго. Той влиза в YouTube и намира клипче на смъртно пиян мъж, който се опитва да си вземе бира, но е твърде нафиркан и се въргаля по земята. Вярвате или не, нещо подобно е помогнало на Ди Каприо да направи една от най-добрите роли в своя живот.