Търсене
Още
    Начало Блог Страница 172

    Бутилките на вещиците

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Бутилките на вещиците

    През Средновековието в Германия и Англия било разпространено „абсолютно сигурно“ средство против магьосническите проклятия и заклинания. Това били „гърнетата на Белармино“ или, както още ги наричали – „бутилките на вещиците“.

    Защо тези тайнствени амулети били наречени отначало в чест на онези, срещу които всъщност били призвани да защитават домовете и хората?

    Първоначално в Англия и германските княжества (XIV-XV в.), „бутилките на вещиците“ били дело на… самите „вещици“. Тези жени, които обикновено били лечителки, пълнели шишетата със спиртни настойки от билки и лечебни растения и ги продавали на клиентите. Смятало се, че изпаренията от бутилките, които традиционно били слагани близко до огнището, могат да защитят хората от различни заболявания. Като отчитаме, че „вещиците“ от онези времена активно използвали настойки от чесън, тогава е напълно възможно техните миниатюрни бутилки наистина да са помагали, най-малкото срещу простудни заболявания.

    Но по-късно, през XVI-XVII в., тези амулети, които понякога се носели на верижка и лечителките вдъхвали изпаренията им, общувайки с пациентите, започнали да се възприемат като символи на мрачни сили.

    Особено активно срещу тях се изказвал кардинал Роберто Белармино (1542-1621г.). Кардиналът решил да изследва съдържанието на амулетите – и в резултат починал от скоротечна треска, предшествана от слепота и глухота. Смъртта на кардинал Белармино била сметната за категорично доказателство, че „бутилките на вещиците“ са създадени, за да сеят болести и смърт.

    Обаче, веднага след погребението на Белармино, тези амулети получили съвсем различно значение и ново название. Те били наречени „бутилките на Белармино“ и започнали да ги произвеждат в манастирите – но, разбира се, вече с противоположно значение: против уроки и „черна магия“. Също така, за по-голяма ефективност, често ги украсявали с лика на Херман Бартман. Според една версия, това бил знахар от Кьолн, чието лице, изрисувано върху бутилката, предпазвало от заклинанията на „вещиците“. Било строго забранено, под страх от смърт, да се отварят и да се изследва съдържанието им.

    Чак през XIX век, самоуки учени и изследователи започнали да предприемат опити да отворят „бутилките на вещиците“. За трима от тях се знае със сигурност, че са умрели от преждевременна смърт, по същия начин, както починал кардинал Белармино. След това изследванията били прекратени чак до 2004г. Тогава учени от Лондонския университет изследвали съдържанието на една „бутилка на Белармино“ от Гринуич. Установили, че тя съдържа: човешка урина, кръв, сяра, 12 железни гвоздеи, 8 медни игли, косми, изсъхнала част от човешко сърце, пробита със странен пирон, и 10 обрезки от човешки нокти.

    Историците, изследващи средновековните „магии“, пояснили, че „вещиците“ варили тази смес в човешка урина, защото вярвали, че тя усилва агресивните свойства на острите предмети (игли, гвоздеи), на които се възлагала ролята да нанесат „психически удар“ върху нарочения човек.

    За своя изненада, британските изследователи установили, че създател на „белармината“ бил богат човек. В урината му бил открит котинин – вещество, производно на никотина. Т.е., човекът бил пушач – а това през ХVІІ век означавало, че е богат, тъй като бедните не можели да си позволят това удоволствие. А гвоздеят, с който бил пробит фрагментът от човешко сърце, се оказало, че е изкован от желязо с висока чистота, произведено по карбонилен метод – непознат в онази епоха.

    Освен урината, в амулета имало и друга течна субстанция – кръв, която не била човешка, съдържала ванадиеви йони и напомняла кръвта на морските животни асцидии, но все пак се различавала от нея. Как всичко това се озовало в „бутилката на вещицата“, си остава загадка.

    Но още по-голяма мистерия е, че 10 години по-късно – през 2014 г., същата кръвна субстанция била открита в една белармина далеч от Англия – в САЩ, при археологически разкопки в Ню Арк, щата  Ню Джърси. Все още няма хипотеза, която да обяснява тези странности и съвпадения.

    До ден-днешен изображението на брадатия мъж, което се поставяло някога върху белармините, украсява знамето на немския град Фрехен. Веднъж на 5 години там се провежда панаир с участието на днешните майстори, които създават „бутилки на вещици“.

    Впрочем, сегашните белармини са лишени от мистичния ореол, който ги обкръжавал в миналото. Днес туристите ги купуват като обикновени сувенири.

    Първият мъж, който печели „Стани богат“ в Америка, използва жокера си, за да каже на баща си, че печели шоуто

    Ива Великова
    -
    0
    Първият мъж, който печели „Стани богат“ в Америка, използва жокера си, за да каже на баща си, че печели шоуто

    Джон Карпентър добива популярност, след като става първият мъж в Америка, който печели в играта „Стани богат“(“Who Wants to Be a Millionaire”). Но преди да разкажем за интересното му представяне, нека видим кой всъщност е той?

    Карпентър е от Масачузетс. Баща му Том е компютърен инженер, а майка му Гейл е административен асистент. През 1986 година Карпентър завършва Rutgers University със специалност икономика. През 1996 година се запознава с бъдещата си съпруга Дебора, която по онова време кара магистърска програма в друг университет и работи като мениджър на банка в Ню Хевън. По време на участието си в „Стани богат“ Джон е на 31 години.

    Да станеш милионер за една нощ

    В началото Карпентър е не се интересува от шоуто, но една вечер, когато той и съпругата му имат гости у дома, той пуска телевизора, който е включен на програмата, излъчваща предаването. Когато осъзнава, че въпросите за по-големи суми не са, както той се изразява, „по-трудни от въпросите за по-ниски суми“, той решава да се свърже с шоуто и да се запише за участие. Още по телефона Карпентър успява да отговори правилно на всички въпроси и е одобрен за участие в следващите два дни.

    Водещият Риджъс Филбин по-късно казва за Карпентър, че е „минал“ през въпросите директно. По време на играта Джон без проблем отговаря на всички въпроси, а последният, който е за 1 милион долара, гласи: „Кой американски президент участва в телевизионния сериал „Laugh-In?”. Възможните отговори са: Линдън Джонсън, Ричард Никсън, Джими Картър или Джералд Форд. Преди да стигне до този последен въпрос, Карпентър не е използвал нито един от своите жокери, но едва тогава той казва на водещия Филбин, че иска да позвъни на баща си.

    Риджъс Филбин се свързва с Том – бащата на Джон Карпентър и му обяснява накратко какво ще се случи през следващите няколко секунди. Публиката е напрегната, но когато на Джон му е предоставена думата, той казва на баща си, че всъщност няма нужда от неговата помощ. Той добавя, че в момента играе за един милион долара и знае отговора на въпроса. Линията прекъсва и Карпентър отговаря, че верният отговор е Ричард Никсън. Когато името на президента светва в зелено (знак, че това действително е верният отговор), започват бурните аплодисменти, дъждът от конфети и силните възгласи на публиката.

    По-късно Карпентър разказва, че нямало да изглежда добре, ако не използва поне един от жокерите си, затова решава да се възползва от възможността. След шоуто той споделя, че няколко пъти е обмислял да напусне работа, но в крайна сметка се отказва, тъй като „след всички данъци, тези пари не са чак толкова променящи живота“. Освен това, Карпентър разказва, че славата е оказала по-голямо влияние върху живота му, отколкото спечелената сума.

    След участието си в шоуто Джон Карпентър гостува в няколко предавания и сериали, а през 2002 година излиза книгата, посветена на „Стани богат“, на която е съавтор. Преди това, през 2000 година, Карпентър се явява отново в шоуто, но във версията за шампиони, в която предишни участници, печелили високи суми, играят отново, но този път даряват спечеленото за благотворителност по техен избор. Карпентър печели 250 000 долара.

    100-метрово мегацунами заличи село в Гренландия

    Ивайло Иванов
    -
    0
    100-метрово мегацунами заличи село в Гренландия

    Една от най-големите вълни цунами в историята беше регистрирана на 17 юни 2017 г., но вероятно не сте разбрали за нея.

    100-метровата вълна, която е била поне три пъти по-голяма от онази, ударила Япония през 2011г, е унищожила малка аляска общност. Причинена е от свлачище, което само по себе си е било толкова огромно, че е отчетено като земетресение от 4.1 степен от сеизмографите.

    Повечето цунамита се предизвикват от земетресения по специфични разломи, при които едната страна на разлома се придвижва надолу спрямо другата. Това позволява изместването на огромен обем вода и се получава цунами, което се издига нагоре и причинява огромно унищожение, когато стигне сушата.

    Най-мощните земетресения в света винаги са предизвиквали цунамита, които неизменно са по-унищожителни от своите парадоксално по-малко значими братовчеди – мегацунамитата. Те се образуват, когато огромен обект – част от вулкан, планина или дори астероид – се сблъска с плитък воден басейн.

    Тогава се образува голямо изместване на водата, пропорционално на размера на басейна. Освен в случая на сблъсък на астероид, това създава внезапна вълна, която е локализирана, но чиято пикова височина засенчва тази на повечето нормални цунамита. В малък мащаб, тези зверове са безспорно опустошителни.

    Такова цунами се образува когато Тера – днес Санторини – изригва катастрофално и потапя голяма част от острова в Егейско море. Мегацунамито затрива по-голямата част от минойската цивилизация на острова и близкия Крит.

    Същото се случва през 1972г, когато печално известният връх Ундзен избухва. След като целият южен фланк на вулкана отива в морето, мегацунами убива 15 000 души в залива.

    Мегацунамито в Гренландия не е по-различно. Като най-високото цунами, наблюдавано някога в залив Литуя (високо 530м), това се е получило, когато свлачище изпраща огромни парчета скали от височина близо километър директно в морето. Вълната заличава рибарското село Нугациак.

    Въпросът е какво е предизвикало свлачището? За разлика от случая със залива Литуя през 1958г, не е регистрирана никаква сеизмична дейност по същото време, така че не е било земетресение. Има вероятност течаща топяща се от ледовете вода да е дестабилизирала скалите достатъчно, за да се откъснат – а тази вода се свързва с все по-топлите лета.

    Климатичните промени ли са виновни? Много е вероятно, но е твърде рано да се каже.

     

    Доставчиците на Хитлер

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Доставчиците на Хитлер

    Световната икономика навлязла в процеса на глобализация още от началото на ХХ век. Третият райх на Адолф Хитлер също не можел да съществува без връзки с външния свят. Нацистите се нуждаели от пари, оръжие, техника, снаряжение, суровини и много други неща. Откъде ги взимали?

    Основен финансист на Хитлер била американската „Чейз Манхатън банк“, която отпуснала кредити на Хитлер за изборите през 1932г. Чрез тях той дошъл на власт. Основна фигура в тези финансови операции бил Престън Буш – съответно баща и дядо на двамата американски президенти Джордж Буш. Вече в хода на войната, през 1943г. Престън Буш бил изправен пред съда за тези финансови машинации, но адвокатите му успели да го спасят от затвора. Джон Дейвидсън Рокфелер-младши, основен акционер в „Чейз банк“, директно финансирал нацистките експерименти в областта на евгениката – расистка наука за наследствеността при хората. От 1936г. до 1941г. банката спечелила половин милион , от комисионни – огромна сума за онова време.

    Ако се абстрахираме от моралния аспект на проблема, несъмнено в чисто естетическо отношение, немските униформи са най-елегантните сред армиите на всички държави, участнички във Втората световна война. И това не е странно, тъй като били разработени не от кого да е – а от Хуго Бос. Тази търговска марка се появила през 1923 година. По-късно нейният основател Хуго Бос се присъединил към нацистката партия. По време на Втората световна война компанията се занимавала с шиене на униформи за СС, Вермахта и „Хитлерюгенд“.  След войната Хуго Бос бил осъден на глоба 80 хил. марки и до края на живота си – лишен от правото да гласува. През 2000г. ръководството на фирмата се съгласи да изплати компенсации на семействата на хората, които през войната работели принудително в нейните фабрики.

    През 1938г. на известния американски автомобилен производител Хенри Форд била присъдена една от най-високите награди на нацистка Германия – орденът „Германски орел“.  Немските филиали на „Форд“ през войната  произвеждали камиони за хитлеристката армия. В тях широко се използвал затворнически труд.

    Кодак произвеждали не само ленти за агитационните филми и кинопрегледи на нацистка Германия, но също детонатори и други военни изделия.

    В Германия действал филиал на IBM, който през Втората световна война се занимавал с доставките на сортировъчни и изчислителни машини за концлагерите. Това позволявало да се създават бази данни за концлагеристите по регион, националност, дори по метод на екзекуция. Така например, на евреите слагали код 8, на циганите – 11. Самите концлагери също били кодирани –Освиенцим бил 001, Бухенвалд – 002. Код „5“ за състояние на човека означавало, че е разстрелян. През 2001г. бивши концлагеристи предявиха иск към IBM, като обвиниха фирмата в спомагателство за геноцид. Ръководството й обаче се оправдава, че немските филиали по време на войната се контролирали от нацистите, затова нищо не можело да се направи.

    Компанията Siemens е основана през 1847г. През Втората световна война концернът Siemens AG участва в производството на ракетите „Фау-1“ и „Фау-2“, както и в разработването на проекти за крематориумите в концлагерите. Холдингът активно използвал труда на военнопленници. Днес към Siemens са предявени искове от оцелели бивши концлагеристи.

    През 1939г. швейцарската компания Nestle S.A. оказвала финансова помощ на нацистката партия. В резултат на това, спечелила договор за доставка на шоколад за немската армия. През 2000г. Nestle S.A. била принудена да плати над 14.5 милиона долара на бивши концлагеристи, на жертви на холокоста и еврейски организации.

    По време на войната немският завод на Coca-Cola в град Есен не можел да получава концентрат, необходим за приготвянето на кока-кола. Затова решили да направят друга напитка. Съставките били ябълков субстрат, оставащ след производството на сайдер, както и млечна суроватка. Ябълковата Фанта била жълта и доста различна на вкус от портокаловата, с която сме свикнали. Разбира се, данъците от дейността на завода потъвали в нацистките каси.

    Телескопът, който бил прекалено голям, за да се използва

    Ива Великова
    -
    0
    Телескопът, който бил прекалено голям, за да се използва

    Някъде из стаите на Парижката обсерватория, намираща се на брега на река Сена, се съхраняват някои от най-големите обективи, произведени някога. Два от тях са с диаметър 1.25 метра.

    Конструкцията на Great Paris Exhibition Telescope започва през 1892 година – месеци, след като френското правителство обявява плановете си за Световния панаир в Париж през 1900 година. Идеята била да се създаде толкова впечатляваща структура като Айфеловата кула, за да може с нея да се участва в панаира. Тези световни изложения, които се провеждали периодично в различни части на Европа, предоставяли на държавата-домакин, както и на участниците, възможността да покажат постиженията си в науката, производството и технологиите. Страните се стремели към престиж, представяйки най-новите си машини, продукти, културни постижения и притежания.

    Френското правителство се чувства заплашено, защото дочува новината, че Германия планира да проведе световното изложение или през 1896 или през 1900 година. Тази новина представлява опасност, тъй като французите вярват, че страната, която ще е домакин на панаира, ще определя развитието на технологиите и науката през следващия век.

    Централният елемент на изложението бил телескопът, който се помещавал в Palais de l’Optique. Той има два взаимнозаменяеми обектива с диаметър 1.25 метра, един обектив за визуално наблюдение и един за фотографски плочи. Фокусното разстояние на обективите било 57 метра, а стоманената тръба, в която били поставени, била с дължина 60 метра. Заради огромните си размери и тегло, телескопът не можел да се маневрира и нямало начин да бъде насочен към астрономическите обекти. Вместо това, той оставал във фиксирана хоризонтална позиция, а светлината от астрономическите обекти се пренасочвала чрез огледална система. Окулярът на телескопа бил поставен на релси и можел да се измества с 1.5 метра, за да фокусира.

    Телескопът бил на показ в продължение на една година, през която са направени само няколко научни наблюдения. Астрономите наблюдавали слънчевите петна и правели снимки на повърхността на Луната, независимо от факта, че местоположението на телескопа не било идеално за подобни дейности. В крайна сметка се оказало, че било забавно и любопитно да се види телескопа, но той не бил оценен като сериозен инструмент. По време на изложението хиляди хора пристигат, за да гледат през него, но не се появява нито един купувач.

    Компанията, която през 1886 година започва организацията по изграждането на телескопа, фалира и инструментът е предложен за продажба на търг през 1909 година, но отново не се появили желаещи. Уредът бил разглобен, а частите му отишли за скрап. Обективите му били съхранени в Парижката обсерватория, където остават и до днес.

    Световноизвестни личности, които мразят славата

    Ива Великова
    -
    0
    Световноизвестни личности, които мразят славата

    1. Джони Деп

    Джони Деп започва кариерата си на актьор през 1980-те, след като се снима в „A Nightmare on Elm Street”, но истинската слава идва, след „21 Jump Street”. Днес той е един от най-успешните актьори. Деп обича това, което прави, но мрази славата, която го съпровожда. Всъщност той описва известността като „да живееш като беглец“. Освен това добавя: „Не мисля, че славата е нещо, с което можеш да свикнеш“. Джони Деп свири на китара и често е споделял, че му се иска хората да слушаха музиката му, защото им харесва, а не защото е известен актьор.

    2. Марлон Брандо

    Марлон Брандо се снима във филми повече от 50 години. Въпреки че мрази славата, според IMDB, той е „считан за най-великия актьор на всички времена“. В края на „Listen to Me Marlon” – документален филм за актьора, той споделя, че „бих изживял живота си по различен начин, ако можех“. В много части от филма той говори за актьорската игра с неприятно чувство. Брандо казва, че всички актьори са лъжци, че всеки може да бъде такъв и че напускането на киното е знак за зрялост у човека. Актьорът признава, че единствената причина да остане в Холивуд е, че няма смелостта да се откаже от парите, които получава.

    3. Джъстин Бийбър

    Джъстин Бийбър е канадска поп звезда, открита чрез YouTube, след като майка му публикува видеоклипове на момчето, в които то изпълнява песни на Стиви Уондър, Майкъл Джексън и Ни-Йо. В крайна сметка Ъшър му помага да запише първите си песни. Бийбър споделя, че да станеш известен още докато си млад е най-трудното нещо на света. „Да си обграден от камери през цялото време оказва влияние на начина, по който мислиш и начина, по който гледаш на хората около теб“ – споделя Бийбър в интервю.

    4. Деми Ловато

    Деми Ловато също добива огромна популярност още от дете. Тя участва в „As the Bell Rings” на Дисни през 2007 година. От 2009 година насам Ловато добива все по-голяма и по-голяма популярност, особено след като музикалната й кариера тръгва рязко нагоре. Деми говори открито за проблемите, които славата й навлича и споделя, че именно известността е била причината да има проблеми с храненето и наркотиците.

    5. Лейди Гага

    Лейди Гага се присъединява към музикална група, когато е на 19 години и още от тогава има своите фенове. От 2009 година насам, след като излиза песента й „Just Dance”, Лейди Гага добива световна популярност. Тя споделя, че не може да се сети за нищо друго, което изолира повече човека, от това той да бъде известен и споменава няколко пъти, че това е причината тя сериозно да обмисля да се откаже от музикалната си кариера.

    6. Кристен Стюърт

    Кристен е забелязана от агент в публиката, докато участва в коледна пиеса, когато е само на 8 години. До 12-годишна възраст тя вече работи с някои от най-известните имена в кино индустрията. След участието си в „Twilight” тя добива огромна популярност, но това никак не й харесва и тя често и открито говори за чувството да бъдеш известен: „Славата е най-ужасното нещо на света. Да имаш насочена към теб толкова голяма човешка енергия и да бъдеш анализиран непрестанно е просто обезоръжаващо“.

    7. Мерилин Монро

    Монро има тежко детство. Болната й майка не може да се грижи за нея, тя често е влизала в домове за сираци, а приятел на баща й я насилва. За да избегне отиването в дом за кой ли път, Монро решава да се омъжи на 16-годишна възраст. Мерилин започва актьорската си кариера през 40-те години, но едва след като подписва договор с „Twentieth Century-Fox” добива огромна слава. Тогава Монро се превръща в световноизвестна суперзвезда. Мерилин Монро често говори за борбата, която води със съпътстващата я известност: „Мисля, че когато си известен, всяка твоя слабост бива преувеличена“.

    Елдорадо пази тайните си

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Елдорадо пази тайните си

    Съществува старo поверие: ако сънуваш злато – това означава, че не ще го имаш. Испанецът Гонсало Хименес де Кесада лично се убедил в това. Преди своя поход към Южна Америка той няколко пъти сънувал бленувания скъпоценен метал.

    Де Кесада се родил в 1509г. в знатно благородническо семейство. Получил отлично образование в университета в Саламанка. С адвокатска диплома се завърнал в родната си Гранада, където веднага го назначили в кралския градски съд. Но баща му се разорил и той трябвало да спасява семейството си. Тогава тръгвала поредната експедиция към Южна Америка – току-що открития „нов свят“, и Кесада без колебание се включил в нея.

    Гонсало Хименес де Кесада

    В Санта Марта, на северозападното крайбрежие на днешна Колумбия, той получил предложение от местния губернатор: начело на голям отряд да тръгне на поход нагоре по течението на река Магдалена. Местните индианци неведнъж твърдели, че при нейните извори се намира някакъв тайнствен „златен град“. Там използвали злато едва ли не за керемиди по покривите.

    На 5 Април 1536г. отрядът тръгнал, разделен на две части. По-голямата част, под командването на Кесада, поела по суша, а по-малката с багажа на експедицията в няколко лодки – по самата река. Със себе си Кесада взел 70 конника и 800 пехотинци. Хищници, змии, индиански нападения, жега, тропическа треска ги чакали по трудния маршрут. След два месеца и половина отрядът излязъл на уговореното място на брега на Магдалена, там се наложило 2 месеца и половина да чакат лодките – техните екипажи също преживели много изпитания. След това още 3 месеца ги забавил дъждовният сезон.

    Храната свършила, всеки ден умирали от глад по няколко души. Накрая останали живи 166 души и 60 коне (под страх от смъртно наказание Кесада забранил да бъдат клани за месо). След края на дъждовете отново тръгнали нагоре в планините и достигнали някакво плато – където пред очите на испанците се ширнали обработваеми ниви, къщи и пътища. Това била земята на индианците чибча. Те наистина имали злато – с него покривали дървените си храмове, много хора носели златни украшения със скъпоценни камъни.

    Сетне испанците продължили похода си в планините и през юни 1537г. се срещнали с племето на  вожда Гуатавита. Тъй като преди това трябвало да се сражават с други индианци – негови врагове, испанците били посрещнати като скъпи гости. Кесада и офицерите му били заведени до езерото Гуатавита – наречено така в чест на вожда.

    Индианците им разказали за древен ритуал при избора на нов вожд. Тогава всички поданици се събирали на брега на езерото. Жреците събличали бъдещия владетел гол, намазвали го със специална лепкава смес и през тръстикови цеви издухвали към него златен прах. Така той заприличвал на статуя от благородния метал. След това владетелят, съпроводен от 9 жреци, се качвал на сал, натоварен с изкусни златни украшения, и отплавал до средата на езерото. Там се отправяли молитви към боговете, жертвоприношенията се спускали във водата и салът се завръщал обратно. Чак тогава поданиците признавали властта на новия владетел и на свой ред хвърляли своите дарове във водата. Ритуалът съществувал от много векове, като през това време се сменили десетки владетели – затова на дъното на езерото явно имало хиляди украшения.

    Макет на ритуалът, поставил началото на легендата за Ел Дорадо

    Кесада и хората му изслушали разказа, но не повярвали в него. Пък и нямали време да го проверят, защото се появили конкуренти – от югоизток приближавал отрядът на испанеца Себастиян де Белалкасар, а от север – този на немеца Николаус Федерман. Кесада успял да ги убеди да решат споровете си непосредствено в мадридския двор, където отишли през лятото на 1539г.

    С Федерман се справили лесно – още в пристанището го арестували по обвинения в корупция. Крал Карлос І разрешил компромисно спора между своите васали, като разделил новите земи на две – Кесада бил назначен за губернатор на Нова Гранада със столица Санта Фе де Богота, а Белалкасар – на провинция Каука със столица Попаян.

    Кесада служил на новата си длъжност в продължение на 30 години. През 1569г. направил опит да се завърне при езерото Гуатавита – но вече не успял да го намери. Написал мемоарите си и умрял на възраст 70 години.  А след него останала легендата за златната страна „Елдорадо“ (от исп. – „ел дорадо“, „златният“, в смисъл на „златният човек“).

    През следващите векове били правени нееднократно опити езерото Гуатавита да бъде пресушено, дори успявали – но се оказало, че дъното представлява слоеве тиня с много голяма дълбочина. Били намерени само няколко златни предмета, действително подобни на описваните от Кесада. Точка на търсенията поставило правителството на Колумбия, което през 1965г. обявило езерото Гуатавита за национално културно наследство.

    Пръстенът на Шаляпин се пази в България

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Пръстенът на Шаляпин се пази в България

    Известно е, че доста хора на изкуството са суеверни и за да се спасят от „уроки“, използват различни амулети и талисмани. Такъв бил и прочутият руски оперен певец Фьодор Иванович Шаляпин. В музея му в Санкт-Петербург може да се види един знаменит портрет от прочутия художник Борис Кустодиев: Шаляпин в кожено палто и шапка от бобър позира на фона на празненства по случай Заговезни. В лявата си ръка държи бастун, а върху кутрето на дясната, притисната към гърдите, ясно личи пръстен. С този пръстен е свързана цяла история, в която има и „българска следа“.

    Пръстенът бил знаменита вещ и Шаляпин много държал на него. Някога той принадлежал на Петър Велики и бил осветен от самия патриарх на цяла Русия. Певецът вярвал, че онзи, който го носи, няма да има проблем с напредването на възрастта и ще запази гласа си. Пръстенът е направен от полускъпоценен камък карнеол в златно гнездо, а върху камъка е гравирана фигура на светец, покланящ се пред кръст. Отстрани има два диаманта. Шаляпин искрено вярвал, че пръстенът е талисман за гласа му. През 1922г. той бил на гастроли в чужбина и не пожелал да се върне в Съветска Русия. Още повече, че тогава го търсели по сцените на най-добрите европейски оперни театри.

    В Париж той репетирал заедно с българската певица Илка Попова. Те се познавали добре, пеели заедно в няколко опери: „Дама пика“, „Борис Годунов“, „Княз Игор“. Попова се подготвяла за премиера на операта „Фаворитката“. За нещастие, точно в този период гласът на вече немладата певица започнал да се променя. Тя се притеснявала ужасно, че може да изпее нещо фалшиво на сцената. На депресията й не могли да помогнат нито лекари, нито психолози, нито вокални педагози. Тя споделила проблема си със своя стар приятел и колега (някои твърдят, че между тях имало и любовни отношения). Шаляпин веднага свалил пръстена си и казал: „Това е моят пазител на гласа, нека послужи и на вас“. След което го поставил на пръста й. Чудото се случило – гласът на певицата се възстановил, а публиката няколко пъти я извикала на бис. След това тя редовно молела Шаляпин да й дава пръстена преди поредното представление. В края на краищата, след като завършил кариерата си поради преклонна възраст, той й го подарил.

    След смъртта на Шаляпин Илка Попова, вече в напреднала възраст, подарила пръстена в знак на благодарност на журналиста-музиколог Марин Бончев, който й помогнал да напише автобиографична книга. В мемоарите си Бончев пише как веднъж го дал на Анна Томова-Синтова, когато трябвало да пее в Берлинската опера в „Отело“ на Верди. За певицата изявата имала голямо значение, защото това  бил официалният й дебют. Неуспехът можело да се окаже фатален. Бончев разказал историята на пръстена и тя си го сложила. Нейната Дездемона очаровала всички – и специалистите, и публиката.

    Разбира се, няма нужда да се търси мистика в тези истории. Медицината отдавна познава ефекта „плацебо“. Например, на тежко болен човек дават хапчета от обикновено нишесте и му казват, че това е чудодейно лекарство. В резултат на внушението, организмът му се настройва за излекуване – и то настъпва. Вярата винаги лекува.

    Все пак, някои хора действително смятат, че тук разковничето е в карнеола на пръстена. Този камък съдържа неголямо количество радиоактивни изотопи, които имат положителен ефект върху защитата на имунната система на човека.

    Марин Бончев оставил пръстена на съхранение в Българската народна банка. През 2002г. в медиите излезе съобщение, че е изваден оттам и предложен за продажба – но няма информация тя да се е състояла. Така че, ако не е продаден, „вълшебният пръстен“ на Шаляпин все още се пази в България.

    Как се появили вестниците

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как се появили вестниците

    Днешните вестници уверено навлизат във виртуалното пространство – макар все още много хора да предпочитат традиционните хартиени издания. Сутрешният вестник с кафето и закуската винаги е бил символ, че човек се интересува от околния свят и чувства пулса на събитията.

    Хората започнали да търсят и публикуват източници на информация от древни времена. През 59 пр. Хр. Гай Юлий Цезар, тогава консул на Римската република, наредил да се окачват на обществени места информационни дъски, облети в гипс. Наричали ги Acta diurna populi Romani („Всекидневните дела на римския народ“). Всички важни новини се изписвали на тези бели дъски с черни букви. На първо място – протоколи от заседанията на Сената, известия за назначаване на длъжностни лица, съобщения на пълководци, лична информация за погребения, пожари, празници. После започнали да преписват тази информация от дъските върху свитъци или малки дъсчици и да ги доставят на знатните граждани директно по домовете им.

    Вестниците в по-обичайната им за нас форма се появили най-напред в родината на хартията – Китай. Приблизително към 911г. (според други източници – още през VІІІв.) там започнали да публикуват периодичното издание „Цзин бао“ („Столичен вестител“). Печатал се по много проста технология – върху дъска изрязвали йероглифи, после ги намазвали с туш и правели пряк отпечатък върху хартия. По този начин не можело да се отпечата голям тираж, защото дъската бързо се износвала – но пък и читателите на първите вестници не били кой знае колко много.

    Така или иначе, традицията да се отпечатват и разпространяват информационни листове укрепнала. През 1366г. в Китай се издавал многотиражен официален вестник, в който се съобщавало за действията на правителството, промените в администрацията, както и за значими събития – например глад или наводнения.

    Европейските вестници имат собствена, напълно самостоятелна история. С развитието на търговията и занаятите се разширявали връзките между градовете и държавите. Особено се нуждаели от разни сведения държавниците, търговците и банкерите (лихварите). В Средновековието бурно процъфтявала Венецианската република, която търгувала практически със всички, била център на търговията с роби – включително роби-християни, а нейни представители и дипломати сновяли по цял свят. Именно там през XVI-ти век се появили първите кантори за събиране и анализ на информация – прототипи на днешните информационни агенции. Появила се и нова професия – „писач на вести“.

    Гражданите можели да ползват тези вести срещу специално плащане. Важните съобщения се окачвали по площадите в ръкописен вид. Четяли ги на глас, за което вземали от слушателите дребни монети – „газети“. При желание  такъв лист можело да се купи. Така и го наричали – „Ла газета деле новита“ („Газета за новини“). Оттук се появило и другото значение на думата „газета“, което днес е познато в цял свят като „вестник“.

    В Германия ръкописен вестник издавали най-големите лихвари (банкери) на XVI-ти век – Фугерите. Той излизал редовно и имал репортери във всички големи градове на Европа. Професионални преписвачи съставяли вестника от писма и различни съобщения. Срещу заплащане го доставяли на заинтересовани лица.

    След възникване на книгопечатането, издателското дело преживяло бурен разцвет. Първият печатен вестник бил немският Relation, издаван в Страсбург от печатаря Йохан Каролус. Най-старият вестник, който е запазен, се наричал „Авизо“. Издаден е през януари 1609г. в германския град Волфенбютел.

    Първият печатен вестник – немският Relation

    В Париж лекарят и печатар Теофраст Ренодо отначало основал първата справочна кантора, а на 30 май 1631г. издал и първия  брой на вестник La Gazette в 4 страници. Това издание вече напълно приличало на днешните вестници. Освен това, Ренодо издавал и приложения към вестника – праобрази на днешните списания. Тиражът на вестника първоначално бил 1200 екземпляра. Той излизал почти 300 години. През 1762г. бил преименуван на „Газет дьо Франс“ с подзаглавие „Официален орган на кралското правителство“.

    Първите вестникари веднага оценили предимствата на медията и внесли в нея познатите ни днес характеристики. Публикували се не само новини, но и най-различни фантастични истории, дори стихотворения. През 1657г. английски вестник публикувал първото рекламно съобщение. Скоро самият крал Чарлз ІІ поместил частна обява за изчезването на любимото му куче. Половин век по-късно Даниел Дефо поставя началото на политическата журналистика, като основава седмичника „Преглед на държавните дела.“

    По публикациите във вестниците може да се проследи и съдбата на някои исторически личности. Така например, през 1673г. френски вестник съобщил за смъртта на капитана на мускетарите, паднал на бойното поле при обсадата на Маастрихт: „По никакъв начин не можаха да се избягнат загуби на нашите храбреци. Сред тях беше и господин д`Артанян, убит с изстрел от мускет, заради което кралят (Людовик XIV – б. авт.) тъгуваше много, понеже изпитваше към него голямо доверие и ценеше достойнствата му“. (Според по-разпространената днес версия, д`Артанян загива, понеже е ударен от рикоширало оръдейно гюлле).

    Капитанът, който предотврати ядрената война

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Капитанът, който предотврати ядрената война

    През 2006г. в сградата на ООН в Ню Йорк влязъл специален гост. Това бил пенсионираният подполковник от Съветската армия – Станислав Петров. Именно на него била връчена наградата на обществената организация „Асоциация на гражданите на света“. Имало защо кристалната статуетка да бъде присъдена на подполковника. През далечната 1983г. той бил оперативен дежурен в командния пункт на Противовъздушната отбрана на СССР. Внезапно получил сигнал, че от САЩ, по посока на съветската територия, са изстреляни десетки балистични ракети. Подполковник Петров правилно оценил сигнала като лъжлив, не подал команда да започне  масиран ответен ракетен удар и така, фактически спасил човечеството от ядрена гибел.

    Името на един офицер „от другата страна на барикадата“ – американският капитан Уилям Басет, също стана известно неотдавна, когато бяха разсекретени съответните документи. През 1962г. японският остров Окинава бил мощна американска военна база. Той представлявал цитадела, както за Военно-морските сили на САЩ, така и за разположените там пускови установки за крилати ракети, насочени към обекти в съветското Приморие, Северна Корея, Китай и Виетнам. По онова време, на острова се намирали 32 крилати ракети тип „CGM/MGM-13 Mace“, снабдени с термоядрени бойни глави – всяка с мощност значително по-голяма от бомбата, хвърлена над Хирошима. Далекобойността им достигала 2300 км.

    Ядрена ракета клас „CGM/MGM-13 Mace“, която е била разположена в американската базата в Окинава.

    Пусковите установки се управлявали от няколко командни пункта. На един от тях служел офицерът от ВВС Уилям Басет. Службата минавала в режим на повишена бойна готовност, но преди 28 октомври 1962г. не били възниквали извънредни ситуации. Този ден след сутрешната смяна на операторите, както обикновено, била получена радиосводка за метеорологичната обстановка. После дежурният по щаб прочел шифровано съобщение, състоящо се от 2 части. След получаването му командирът на разчета трябвало да отвори специален контейнер и да разпечата намиращия се там плик с третата част. След като капитан Уилям Басет направил това, се оказало, че е заповядано да се нанесе ракетен удар по територията на съветския Далечен Изток!

    Нещата били пределно ясни: щом има заповед, тя трябва да се изпълни. Но капитан Басет се усъмнил поради две обстоятелства. Първо: гласът на щабния офицер, който прочел заповедта, бил съвсем спокоен – със същата интонация той съобщил и метеорологичната прогноза. Второ: такава заповед трябвало да се предшества от шифрован сигнал за въвеждане в най-високо състояние на бойна готовност.

    Колегите на Басет, които били около него, предположили, че такъв сигнал бил предаден – но руснаците го заглушили. Той незабавно се обадил на командира на другата пускова обстановка – който на свой ред с недоумение му съобщил, че е получил заповед да нанесе ракетен удар по обекти в други държави. Басет се свързал с Центъра за управление и помолил заповедта за нанасяне на ядрения удар да бъде потвърдена. За негов ужас, точно това се случило – заповедта била потвърдена. Обаче съмненията на капитана се увеличавали – за изминалото време вече би трябвало да се е получила информация за съветски ядрени удари по американски военни обекти. Но такава информация нямало.

    Капитан Басет заповядал да се затворят всички люкове на ракетните шахти и отново се свързал с оперативния щаб. Чак тогава там разбрали своята грешка и бързо подали команда: „Отбой!“ Майорът, който, неизвестно по какви причини, дал заповедта за атаката, бил уволнен, а Басет категорично забранил на колегите си да разказват на приятели и роднини за инцидента. За него се разбрало чак през 2011г., след разсекретяване на архивите.

    Подобни инциденти са се случвали във въоръжените сили на САЩ и след това. Например, на 9 ноември 1979г., компютърът на американската противовъздушна система NORAD подал сигнал, че СССР започва масирана ракетна атака. Веднага била обявена тревога, зенитните установки – приведени в състояние на бойна готовност, във въздуха се вдигнали изтребители-прехващачи. Въпреки това, спътниците за ранно откриване не фиксирали никакви изстрелвания на ракети. Оказало се, че по невнимание в компютъра била включена тренировъчна програма за действия при ракетно нападение.

    Половин година по-късно била вдигната нова тревога. Този път компютърът в един от центровете на NORAD започнал да показва брой на изстреляни ракети от територията на СССР. Но другите бази не потвърдили това. Виновен за суматохата бил дефектен чип, който решил да показва произволни цифри на екрана.

    Слава Богу, че и от двете страни пред пултовете на страховитите оръжия седели хора, които предпочитали да се осланят на здравия си разум, вместо на машините.

    Полският план: заедно с Германия срещу СССР

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Полският план: заедно с Германия срещу СССР

    Когато говорим за началото на Втората световна война, обикновено в съзнанието ни веднага изниква представата за нападението на хитлеристка Германия срещу Полша – в което нападение полската страна е беззащитна жертва срещу вероломен агресор.

    Но разбира се, историческите събития винаги имат своита по-дълбоки корени.

    Когато изследваме механизмите, привели в действие адската машина на Втората световна война, не може да не си спомним за Тешинската област. Това е историческа област в Югоизточна Силезия между реките Висла и Одер. До 1918г. тя принадлежи на Австро-Унгария. След Първата световна война, на 28 юли 1920г. западната част на Тешинската област била оставена на чехите, а Полша получила източната й част. Но във Варшава смятали, че това е несправедливо и претендирали за цялата област, като чакали удобен момент. Ето защо, когато през 1937г. Хитлер привел в действие своите планове да отнеме от Чехословакия Судетската област, поляците бързо потърсили сътрудничество с него.

    На 14 януари 1938г. полският външен министър Юзеф Бек посетил Берлин и започнали германо-полски консултации за Чехословакия. Бек заявил, че в случай на война между Франция и Германия, Полша ще остане неутрална и няма да изпълнява френско-полския договор за вазимопомощ – понеже той предвиждал само защита от Германия, а не нападение срещу нея. Освен това, Варшава обвинила Франция, че не я подкрепила в нейното желание да завладее Литва.

    Така, между Германия и Полша се оформили истински съюзнически отношения. На 24 август 1938г. поляците предложили на Хитлер свой план за разделяне на Чехословакия: Тешинска Силезия оставала за Полша, Словакия и Закарпатска Рус – за Унгария, а всичко останало – за Германия.

    В същото време срещу Чехословакия била разгърната полската отделна оперативна войскова група „Шльонск“, състояща се от 3 пехотни дивизии, Великополската кавалерийска бригада и една моторизирана бригада.

    На 20 септември 1938г. Хитлер заявил на полският посланик в Берлин, че в случай на война между Полша и Чехословакия, заради Тешинската област, Германия ще помага на Полша. Варшава не се стреснала и от декларацията на СССР на 23 септември 1938г., че ако полските войски влязат на територията на Чехословакия, ще бъде денонсиран договорът за ненападение между Съветския съюз и Полша от 1932г.

    През нощта на 25 септември полски диверсанти нападнали чешки граничари в местността Конска и след двучасова престрелка се изтеглили на територията на Полша. Същия ден стреляли и хвърлили гранати на гара Фрищат. През нощта на 27 септември по цялата полско-чешка граница ехтяла пушечна и картечна стрелба, чували се взривове от гранати. Кървави сблъсъци имало в Бохумин, Тешин, Яблунков, Бистрица, Конска и Скшечин. Полски самолети постоянно нарушавали границата на Чехословакия.

    На 29 септември полското и немското командване договорили демаркационна лииния, по която трябвало да разделят Чехословакия.  През нощта на 29 срещу 30 септември 1938г. било подписано прословутото „Мюнхенско съглашение“, с което Англия и Франция предавали по-голямата част от Чехословакия на Хитлер. Английският премиер Невил Чембърлейн останал в паметта на хората с една от най-глупавите фрази в историята, която произнесъл помпозно-тържествено при кацането си в Лондон: „Донесох ви мир!“ – а до най-разрушителната война в историята на човечеството оставало по-малко от година.

    На 30 септември Полша поставила ултиматум на Чехословакия, в който искала незабавно предаване на Тешинската област. Полският посланик във Франция заявил пред тамошния американски посланик следното: „Ако Съветският съюз помогне на Чехословакия, Полша е готова да воюва срещу СССР заедно с Германия. Полското правителство е убедено, че в рамките на 3 месеца руските войски ще бъдат напълно разгромени – и Русия вече няма да представлява дори подобие на държава“.

    Чехословакия не се решила на война. На 1 октомври чехословашките военни части се оттеглили, а на 2 октомври полските войски окупирали Тешинската област – тази операция била наречена „Залужие“. Полша получила район, където живеели 80 хил. поляци и 120 хил. чехи. Тешинските предприятия в края на 1938г. проиьвеждали повече от 40% от желязото и близо 47% от стоманата в Полша. Външният министър Юзеф Бек бил награден с най-високия полски орден – „Бял орел“, и станал почетен доктор на университетите във Варшава и Лвов.

    Откъснати територии от Чехословакия

    В доклада на 2-ри отдел (разузнаването) на Главния щаб на полската армия се казвало: „Разчленяването на Русия лежи в основата на полската политика на Изток. Затова, независимо кой ще участва в това разчленяване, Полша не бива да остава пасивна в този забележителен исторически момент“.

    На 26 януари 1939г. Юзеф Бек съобщил на министъра на външните работи на Германия Рибентроп, че в случай на обща война срещу СССР, Полша ще претендира за цяла Украйна и излаз на Черно море. На 4 март 1939г. полското военно командване завършило план за война срещу Съветския съюз под названието „Всхуд“ („Изток“).

    Хитлер и Юзеф Бек

    До нападението на Германия срещу Полша и началото на Втората световна война оставали по-малко от 5 месеца…

    Короната на Окинава

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Короната на Окинава

    Архипелагът Рюкю представлява група от 98 острова в Източнокитайско море, по средата между Япония и Китай. На неговия главен остров – Окинава, живеят повече от 1.5 милиона души.

    Днес, Окинава се намира в периферията на световното внимание. Понякога си я припомнят, но най-често като обект, който от 1945-1972г. се е намирал под прекия контрол на САЩ – веднага след Втората световна война те построяват много военни бази там, а и до ден-днешен нямат намерение да го напуснат заради стратегическото му местоположение. Но самият архипелаг има интересна история. До 1879г. той бил самостоятелна държава – кралство Рюкю, управлявано от монарх. А всеки монарх, както е известно, си има корона…

    Историята на Окинава е доста необикновена. Намирайки се на равно разстояние от две могъщи държави – Япония и Китай, той дълги векове е бил обект на техните аспирации да го завоюват и подчинят. На пръв поглед, това не било особено трудно, защото окинавците са доста миролюбиви и винаги са били загрижени повече за прехраната, отколкото за независимостта си. Основните им занимания открай време са риболовът и морската търговия. Те плащали данък на китайския император и редовно му изказвали почитанието си – в замяна на което получавали практически пълен монопол върху морската търговия с Поднебесната империя. На свой ред Китай оказвал силно влияние върху политическия, културен и икономически живот на архипелага.

    Обаче и японците, както лесно можем да се досетим, не изоставяли надеждата си да завладеят непокорния архипелаг и редовно изпращали военни експедиции с тази цел. Така, през 1609г. на Окинава стоварил десант японският принц Шимазу Тадацуне с близо 3 хиляди войници. Армията на окинавския крал била разгромена, а японците наложили високи данъци, които довели островитяните до бедност и нищета. Японската окупация имала обаче и един плюс: тъй като нашествениците забранили на местните жители да притежават оръжия, те започнали да практикуват изкуството на ръкопашния бой без оръжие, известно днес по цял свят като окинава-те или карате.

    Обаче, независимо от временния си неуспех, Китай по всякакъв начин се противопоставял на намерението на Япония да превърне изцяло архипелага в свое официално владение. Китайците действали хитро, като се опитвали да подкупват владетелите и по-влиятелните местни велможи. Така например, през ХIХв., когато на трона на Рюкю се възкачил нов владетел, пристигнали китайски пратеници, които носели от щедри по-щедри подаръци. Сред тях била и златна корона, украсена с корали, нефрит, скъпоценни камъни и коприна. Кралят на Рюкю приел с благодарност ценния подарък. Но, за да съществува едно кралство, не е достатъчно да има крал с корона. Необходима е и армия, а за морска държава – също и флот. А кралят нямал нито едното, нито другото.

    През 1879г. японците отново стоварили десант на Окинава. Кралят бил взет за заложник и отведен в Токио. От този момент съдбата на кралството била решена. Но не и съдбата на короната. До 1945г. тя продължавала да се намира в един от замъците на остров Окинава. Но, когато американците го окупирали, короната изчезнала. Това, което сега показват на туристите, е просто дубликат. Твърде добре направен, качествен и много прилича на истинската корона – но е само нейно копие.

    Смята се, че откраднатата от американците корона се намира сега в САЩ и е в сейфовете на богат колекционер от Бостън. Но това си остава само предположение. Съдбата на короната на Окинава си остава една от неразгаданите исторически тайни.

    1...171172173...319Страница 172 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto