Още от древни времена хората се опитват да систематизират своите знания. Така се появили библиотеките. През ХVІІІ век се появява концепцията за универсална енциклопедия. Френският педагог Дени Дидро формулира тази концепция по следния начин: „Всъщност, целта на енциклопедията е да събира знания, разпръснати по целия свят, да ги въведе в система, разбираема за хората, живеещи днес, и да ги предаде на онези, които идват след нас така, че трудът на предишните векове да не стане безполезен за следващите, и нашите потомци, обогатени със знания, да станат по-добри и по-щастливи, а ние да не потънем във вечността, без да послужим на бъдещите поколения“.

С развитието на глобалната мрежа започнали опити за създаване на интернет-версии на енциклопедии. През 1999 г. програмистът и основател на движението за свободен софтуер Ричард Столман обобщил основните принципи на Свободната универсална енциклопедия, като посочил „целите, които свободната енциклопедия трябва да си постави, какви свободи трябва да даде на обществото и как да я развиваме“.

През 1999 г. предприемачът Джими Уелс се заел да създаде свободна онлайн-енциклопедия, създадена от доброволци. За да се контролира нейното развитие, той наел доктора по философия Лари Сангър. Проектът бил наречен „Нупедия“.

Основната идея на тази енциклопедия било безплатното използване на съдържанието й. Но в същото време тя се основавала на внимателен преглед на статиите, за да се постигне качество, сравнимо с професионалните енциклопедии. Авторите били учени, които участвали в проекта на доброволни начала.

„Нупедия“ стартирала на 9 март 2000 г. и просъществувала до 26 септември 2003 г. Първоначално цялото й съдържание било публикувано под собствен лиценз, но през януари 2001 г., по настояване на Ричард Столман и Фондацията за свободен софтуер, сайтът преминал към лиценза за безплатна документация на GNU. Компанията Bomis, която притежавала сайта, планирала да получава приходи от публикувана в него интернет-реклама.

Но статиите в „Нупедия“ се пишели твърде бавно: до края на първата година били създадени само 12 статии, а към момента на закриването й били 74.

Джими Уелс и Лари Сангър обсъждали различни варианти за ускоряване на този процес. В резултат на дискусията между Сангър и програмиста Бен Ковиц се родила идеята да се използва енциклопедичната технология wiki, разработена от Уорд Кънингам, създал през 1995 г. първата wiki- система WikiWikiWeb. Това бил уебсайт, чието съдържание потребителите могат самостоятелно да променят с инструменти, предоставени от самия сайт. Форматирането на текста и вмъкването на различни обекти в него се извършвало с помощта на специална wiki-маркировка.

Думата wiki на хавайски означава „бързо“. Ковиц показал на Сангър wiki-технологията на 2 януари 2001 г. Сангър решил, че wiki ще бъде добра платформа и предложи на сътрудниците на „Нупедия“ да инсталират wiki, базиран на UseModWiki (тогава v. 0.90). Това предложение е от 10 януари 2001 г. Въпреки това, от страна на редакторите и рецензентите на „Нупедия“ имало значителна съпротива срещу уики-технологията.

В резултат Сангър предложил да се даде на новия проект собствено име – „Уикипедия“. На 15 януари 2001 г. проектът с това име стартирал на свой собствен домейн wikipedia.com. Тази дата се счита за рожден ден на „Уикипедия“.

Обикновено се смята, че първите промени, направени някога в Уикипедия, са предварителните редакции на Уелс. Най-старата и все още съществуваща статия обаче е статията „UuU“, която представлява списък на държавите, започващи с U. Тя е създадена на 16 януари 2001 г. в 20:08 UTC. По-ранни редакции, направени в английската Уикипедия и открити в архивите през 2010 г., не са оцелели в историята на ревизиите на статиите поради софтуерни несъвършенства.

Броят на статиите в проекта надхвърлил хиляда на 12 февруари 2001 г., а на 7 септември вече били повече от 10 хиляди. През първата година от съществуването на Уикипедия са създадени над 20 хиляди енциклопедични статии – средно над 1500 месечно. На 30 август 2002 г. броят на статиите достигнал 40 хиляди. Темпът на растеж се е увеличавал повече или по-малко стабилно.

„Уикипедия“ спечелила много нови последователи, след като била спомената 3 пъти в уебсайта Slashdot. Освен това, значителен поток от посетители бил насочен от други сайтове, сред които си струва да се спомене Google. За пръв път в печатна медия било съобщено за „Уикипедия“ в The New York Times на 20 септември 2001 г.

Първият домейн, резервиран за „Уикипедия“ на език, различен от английски, е deutsche. wikipedia.com (16 март 2001 г.), последван след няколко минути от каталонски. През май 2001 г. връхлетяла лавина от нови езикови раздели на китайски, холандски, есперанто, иврит, италиански, японски, португалски, руски, испански и шведски. Скоро към тях се присъединиха арабски и унгарски. През септември 2001 г. било обявено задължително многоезичие в Уикипедия, включително превод от всички основни езици и установяване на стандарти за превод на основните страници. В момента в „Уикипедия“ има 312 езикови раздела.

„Уикипедия“ се развивала доста бързо, като през първите години броят на статиите се удвоявал на всеки 12 месеца. През 2004 г. те вече били 1 милион. Повечето статии били в англоезичната „Уикипедия“, като този раздел все още е най-големият и най-развит.

Англоезичната „Уикипедия“ продължава да бъде лидер, като броят на статиите надхвърля 6 милиона на 23 януари 2020 г. „Уикипедия“ продължава да бъде най-голямата и посещавана онлайн-енциклопедия. На всичко отгоре е и най-удобната за ползване – в което няма никакво съмнение.

–

Детективският жанр е един от най-популярните в световната литература. Истории за хора, решаващи криминални загадки, съществували още в древна Индия. Но първото истинско „криминале“, в което детектив разплита сложен казус, се появява през 1841 година. Това е разказът на Едгар Алън По „Убийството на улица Морг“. Подир героя на това произведение, Огюст Дюпен, последвала цяла плеяда известни „литературни детективи“ – от Шерлок Холмс до Еркюл Поаро и много други. Повечето от тях не са плод на чиста фантазия – авторите вземат черти от характери на свои познати, доразвиват ги и се получават литературни персонажи.

През 1830 г. Едгар Алън По прочел в някакво списание в гр. Филаделфия биографията на съвсем истински френски детектив – Франсоа Видок. Предполага се, че именно оттам авторът е заел както местоживеенето на своя герой, така и интереса му към разкриване на престъпления. Неговият Дюпен се оказал предшественик на персонажа, който мнозина смятат за най-великия детектив на всички времена и народи – Шерлошпиок Холмс.

Този майстор на „дедуктивния метод“ се появява за първи път през 1887 г. в разказа „Етюд в червено“ и веднага придобива огромна популярност. До ден-днешен Холмс остава един от най-често използваните детективски образи във всички видове разказвателно изкуство – от литературата до компютърните игри. Десет години преди неговото създаване авторът му – контрАртър Конан Дойл, работел в Кралската болница на Единбург, където се срещнал с хирурга Джоузеф Бел. Той бил прочут със своята наблюдателност – често поставял точни диагнози просто, като оглеждал внимателно пациентите, което изумявало другите лекари.

Друг прототип на Шерлок Холмс е също лекар – сър Хенри Литълджон. В продължение на 50 години той многократно помагал на полицията в различни разследвания. Именно д-р Литълджон консултирал Конан Дойл по криминологични въпроси.

През 1920 г. белгийският детектив Еркюл Поаро, създаден от англичанката Агата Кристи, разкрил първия си случай. Както самата писателка признава, гениалният белгиец няма ясен истински прототип. Тя черпела вдъхновение за този герой от други произведения от детективския жанр и не на последно място от историите за Шерлок Холмс.

Друг персонаж на Агата Кристи, мис Джейн Марпъл, се появила почти случайно. Всичко започнало, когато решили да поставят в театъра новелата на Кристи „Убийството на Роджър Акройд “. Режисьорът Майкъл Мортън, след като прочел първия вариант на пиесата, заменил възрастната лейди Каролайн с младо момиче. Агата Кристи била много разстроена и, напук на този режисьор, направила следващата си героиня стара жена. Мис Марпъл получила своя външен вид и характера си от приятелките на бабата на авторката – Маргарет Милър, при която Агата Кристи гостувала в детството си. Писателката твърди, че „мис Марпъл би се вписала идеално в тази група възрастни дами“.

Комисарят Жюл Мегре, създаден от белгийския писател Жорж Сименон, се появил за пръв път през 1931 г. в книгата „Петерс Латвиеца“. Според автора образът на комисаря Мегре се появил, докато се опитвал да си представи „най-обикновен парижки полицай“. По-късно Сименон добавя и отделни подробности от външния вид на собствения си баща. Някои съвременници виждали в литературния герой чертите на истински парижки комисар на полицията – Марсел Гийом, известен с решаването на много нашумели случаи.

Прочутият американски литературен детектив Ниро Уулф съвсем не би трябвало да бъде изобразяван чак толкова дебел, както го рисували по илюстрациите – при ръст 180 см тежал 123 кг, което не е много над нормата. Американският критик Александър Уулкот, след като прочел през 1935 г. романа „Лигата на уплашените мъже“, „познал“ в детектива самия себе си. Той поканил на обяд автора Рекс Стаут, с когото не се познавали. Писателят категорично отричал, че именно критикът е прототип на неговия герой, но Уулкот останал на своето мнение. Дори след много години Рекс Стаут твърдял, че за „по-възрастен роднина“ на Ниро Уулф би могъл да се смята единствено Майкрофт – братът на Шерлок Холмс. Той също е с масивно телосложение, не обича да излиза от кабинета си и предпочита да разплита криминалните загадки, като само напряга блестящия си мозък.

Разбира се, далеч не всеки литературен или филмов детектив има реален житейски прототип. Но това не пречи на милиони хора по света да четат книгите и да гледат филмите за тях със затаен дъх.

–

Когато говорим за големи индустриални катастрофи, няма как да не се сетим за огромният взрив в Бейрут, при който 2750 тона амониев нитрат станаха причина за тотално унищожение на голяма част от инфраструктурата на града в района на пристанището, както и за стотиците отнети животи.

На практика, това не е първата значима катастрофа, с участието на опасното вещество. През 1947 г. в Тексас Сити на 16 април в пристанището на града, в залива Галвестън се е случило подобно нещастие. Запознати твърдят, че това е била най-смъртоносната индустриална авария в историята на Съединените щати и една от най -големите в историята неядрените експлозии.

На 16 април 1947 г. се разразява пожар на борда на регистрирания във Франция кораб Грандкамп, акостирал в пристанището. Заради пожара се взривил опасният му товар от около 2300 тона амониев нитрат. Задействала се смъртоносна верижна реакция от пожари и експлозии по  околните кораби и близки съоръжения, в които се съхранявал петрол.  В крайна сметка взривът на амониевия нитрат убива повече от 560 души, включително всички пожарникари от пожарната на Тексас Сити, без един.

Бедствието е последвано от първото дело по групов иск срещу правителството на САЩ, от името на 8 485 жертви.

Грандкамп бил наскоро реконструираният 133-метров кораб Либърти. Оригиналното му име било Бенджамин Р. Къртис. Заедно с амониевата селитра, много често срещан товар в открито море, корабът превозвал и боеприпаси за стрелково оръжие, машини и бали сезал. Друг кораб, Хай Флайър, акостирал на пристанището на около 200 м от Грандкамп. Хай Флейър превозвал допълнително 872 тона амониев нитрат и 1600 тона сяра. Амониевият нитрат в двата кораба и торът в съседния склад били предназначени за износ за земеделски производители в Европа. Грандкамп пристигнал от Хюстън, където пристанищната администрация не разрешавала товаренето на амониев нитрат.

На 16 април 1947 г., около 8:00 ч. сутринта, в товарния отсек на Грандкамп е забелязан дим, докато корабът все още акостирал. През следващия час опитите за потушаване или контролиране на огъня били неуспешни, тъй като всеки опит за гасене предизвиквал червено сияние.

Малко преди 9:00 ч. капитанът заповядал на хората си да пуснат пара в трюма. Това бил познат метод, при който парата се използва за гасене на пожари, за да се запази товара. Това не било никак ефективно, тъй като амониевият нитрат е окислител и неутрализира свойства на парата да гаси огъня. Парата вероятно е допринесла за усилване на пожара, превръщайки амониевия нитрат в азотен оксид, като същевременно увеличава и без това силната топлина в трюма на кораба.

Огънят привлякъл множество зрители по бреговата линия, които вярвали, че са на безопасно разстояние. В крайна сметка налягането на парата вътре в кораба избило люковете и навън излязъл жълто-оранжев дим. Този цвят е типичен за изпаренията на азотния диоксид. Необичайният цвят на дима привлякъл още повече наблюдатели. Те си спомнят, че водата около акостиралия кораб кипяла от горещината, а пръскащата вода, докосвайки корпуса, се изпарявала във въздуха. Товарът и палубата започнали да се издуват от нарастването на налягането на парата вътре.

В 9:12 ч. корабът се взривил, причинявайки големи разрушения и щети в цялото пристанище. Адският взрив предизвикал вълна, която се усетила на около 160 км от бреговата линия на Тексас. Взривът изравнил със земята близо 1000 сгради на сушата. Експлозията унищожила заводът на Monsanto Chemical Company и довела до запалване на рафинерии и химически резервоари, разположени на първа линия. Падащите бали горящ канап от корабния товар допринесли допълнително за големите щети. Два самолета, които се използвали за разглеждане на забележителности, летящи наблизо, били свалени. На 16 мили от взрива половината от прозорците в Галвестън били изпотрошени. Експлозията вдигнала във въздуха почти 5760 тона от корабната стомана, една част дори със свръхзвукова скорост.

Според официалните данни жертвите достигат 567, в това число всички членове на екипажа, останали на борда на Grandcamp. Всички, с изключение на един член на 28-членната доброволна пожарна служба в Тексас Сити, загинали при първоначалната експлозия на доковете, докато се борели с пожара на кораба. Тъй като в Тексас Сити бушували пожари, помощта от други райони не успяла да достигне до мястото на бедствието.

Първият взрив запалил амониевия нитрат в близкия товарен кораб Хай Флайър. С часове екипажите се опитвали да отрежат котвата на кораба, за да го преместят, но без успех. Повече от 5 часа дим излизал от трюма и около 15 часа след експлозиите на борда на Грандкампл, Хай Флайър експлодирал, разрушавайки акостиралия наблизо Уилсън Б. Кийн, убивайки още двама души и увеличавайки щетите на пристанището и по другите кораби с летящи шрапнели и горящ материал. Едно от витлата на Хай Флайър било взривено и впоследствие открито на близо една миля навътре в океана. Сега е част от мемориален парк и се намира близо до котвата на Грандкамп. Витлото е напукано на няколко места и от едното острие липсва голямо парче.

Причината за първоначалния пожар на борда на Грандкамп никога не била установена. Може да е започнало от изхвърлена цигара предишния ден, което означава, че корабният товар е тлеел през цялата нощ, а пожарът е бил открит сутринта в деня на експлозията.

Катастрофата в Тексас Сити логично се счита за най-тежката индустриална авария в американската история. Свидетелите сравняват ситуацията със сравнително скорошните картини на въздушната атака на Бари през 1943 г. и огромната разруха след пускането на атомната бомба в Нагасаки.

От загиналите са идентифицирани 405 тела, а 63 никога не са били разпознати. Останките им се намират в мемориално гробище в северната част на Тексас Сити близо до езерото Мойсей. 113 души се смятат за безследно изчезнали, тъй като не са били открити части, които биха могли да бъдат идентифицирани. В това число влизат пожарникарите, които са били на борда на Grandcamp, когато е експлодирал. Съществуват спекулации, че има още стотици убити, но не са влезли в статистиките като посетителите на моряците, нелегални работници и техните семейства и незаписаните пътници. Но имало и някои оцелели сред хората, намиращи се на около 21 метра от пристанището. Телата на жертвите бързо напълнили местната морга. Някои от телата били оставени в сградата на местната гимназия за идентифициране от семействата или приятелите.

Повече от 5000 души били ранени, а 1784 приети в 21 областни болници. Повече от 500 къщи били унищожени и стотици повредени, оставяйки 2000 човека без дом. Морското пристанище било унищожено и много предприятия били разрушени или изгорени. Над 1100 превозни средства са повредени и 362 товарни вагона са унищожени. Имуществените щети се изчисляват на 100 милиона долара, еквивалентни на 1,1 милиарда долара сега.

Бедствието привлича вниманието на националните медии, като предложения за помощ идват от цялата страна. Били създадени няколко фонда за събиране на дарения. В рамките на дни след бедствието големи компании, загубили съоръжения при експлозиите, обявили плановете си за възстановяване в Тексас Сити и в някои случаи за разширяване на дейността си. Някои компании приложили  политики за задържане на всички почасови работници, които преди това са работили в разрушените съоръжения, с планове да ги използват при възстановяването. Оценките на разходите за индустриална реконструкция се изчислявали на приблизително 100 милиона щатски долара или 1,15 милиарда долара днес.

Автор: Десислава Михалева

Когато на 20 ноември 1805 г. Наполеон разгромил съюзническата руско-австрийска армия при Аустерлиц, това оставило мрачно петно върху репутацията на оръжието, прославено с победите на Суворов, Потьомкин и Румянцев.

Светла следа ​на този фон бил подвигът на руската гвардейска кавалерия – кавалергардите, които спасили елитния лейб-гвардейски (придружаващ монарха) Семьоновски полк от неизбежна гибел; иначе щял да бъде унищожен от вражеската  конница. Това бойно кръщението на най-младият тогава руски кавалерийски полк било само началото на кървавия, но славен път на кавалергардите.

Наполеон провел блестяща кампания през следващата 1806 г., като напълно разгромил Прусия. Англия се криела зад Ламанша – така руският император Александър I трябвало на практика сам да воюва срещу императора на Франция. Резултатът от жестоката битка между руси и французи при Прейсиш-Ейлау на 7-8 февруари 1807 г. не дал решаващо превъзходство на никоя от страните, въпреки 50 хиляди убити, ранени и безследно изчезнали – и едните, и другите заявили, че са победители. Войната продължила. През февруари 1807 г. от Санкт-Петербург към фронта тръгнала руската гвардия, която се била възстановила от загубите в кампанията през 1805 г. Сред гвардейците били и кавалергардите.

Руското командване все пак се грижело за гвардията – до края на май корпусът на цесаревича (престолонаследника) Константин не участвал в битките. На 29 май при Хайлсберг руската армия едва не била разбита от яростните атаки на французите – цял ден Мюра и самият Наполеон хвърляли все нови и нови сили в атаката, но така и не успели да пробият руската отбрана. В сражението се отличил, както и при Аустерлиц, граф Фьодор Петрович Уваров – командир на Кавалерийския полк; всъщност, при Хайлсберг той командвал цялата руска кавалерия.

Самите кавалергарди, както подобава на придворна охрана, всъщност не участвали в битката въпреки, че нямали търпение да се бият. И ако битката при Хайлсберг донесла на командира на кавалергардите заслужена слава (Уваров вече бил генерал-адютант на самия император), то цесаревичът Константин си спечелил само срам и презрение. Проблемът бил, че в навечерието на битката той командвал цялата гвардия – и наредил да изпратят знамената на най-славните руски кавалеристи (кавалергардите и Конния полк) в тила, за да не бъдат пленени от врага. Така полковите щандарти се озовали на повече от сто километра от бойното поле – това с основание било оценено от офицерите като акт на малодушие, особено след като самият престолонаследник изоставил войниците си точно преди битката.

В грандиозното сражение при Фридланд на 2 юни, което се превърнало в заключителен акт на кампанията през 1807 г., Кавалергардският полк не участвал. Само командирът на полка, неговите адютанти и малък отряд кавалергарди влезли в битката, в която руската армия се озовала в изключително трудно положение.

Отличилите се кавалергарди били наградени според заслугите им: учреденият през през февруари 1807 г. „Знак за отличие на Военния орден“ (прочутият Георгиевски кръст или „Войнишкият Георгий“) номер 1 бил връчен на адютанта на Уваров, подофицерът от Кавалергардския полк Митюхин – наградените с кръстове №2 и № 4 били удостоени с честта да бъдат приети в полка. Останалите кавалергарди, които гледали тази битка отдалече, все пак успели да се отличат, макар и не на бойното поле.

Александър I решил да сключи мир, предложен от Наполеон. На 13 юни върху сал в средата на река Неман се състояла известната среща при Тилзит между руския и френския императори.

Александър I бил придружен от ескадрон кавалергарди като лична охрана, а сред съветниците на императора бил командирът на полка граф Уваров. Мирът скоро бил сключен, войната приключила. На 24 август 1807 година руската гвардия тържествено влязла в Санкт-Петербург.

Между другото, конните гвардейци си спечелили славата и на столични любовчии. Апогей на техните легендарни любовни успехи станала историята на щаб-ротмистър Охотников. Младият придворен офицер се влюбил не в кого да е – а в самата императрица Елизавета Алексеевна. Злите еици твърдели, че тя не само му отвърнала с взаимност, но и му родила дъщеря Елизавета. Но момиченцето скоро умряло, а на 4 октомври 1806 г. „руският Бъкингам“ бил смъртоносно ранен, докато излизал от театър. Плъзнал слух – че организатор на убийството е цесаревичът Константин, което допълнително усложнило и без това трудните отношения между наследника и придворната гвардия.

Сключването на мир означавало не само края на войната, но и началото на промени в армията, които засегнали и гвардейците. Били въведени еполетите и приети нови правила за военен поздрав (запазени в общи черти и до днес). Буквално в навечерието на войната от 1812 г. на кавалергардите били върнати стоманените кираси (нагръдни брони), които някога били неразделна част от екипировката на тежката кавалерия.

Организацията на самата тежка кавалерия също се променила: през 1811 г. кирасирските полкове се обединили в две дивизии, а двата гвардейски полка били включени в 1-ва кирасирска дивизия. Освен това, оттогава гвардейските полкове от тежката кавалерия се попълвали с най-високите и представителни войници от армейските кавалерийски полкове.

Сред офицерите-кавалергарди били великолепни дуелянти, отчаяно смели храбреци и светски лъвове: братът на Денис Давидов – Евдоким, брат на загиналия при Аустерлиц герой Карл Левенволд, италианецът Рудолф де Местр, бъдещият гръцки революционер Ипсиланти. Общо, когато Кавалергардският полк тръгнал за Отечествената война на 17 март 1812 г., в него имало 954 души, сред тях 60 офицери, 90 подофицери и 690 редници.

Малцина от тях ще оцелеят през тази страшна и велика година.

–