Още
    Начало Блог Страница 181

    Немската атлетка, арестувана през 1938 по подозрения, че е мъж, облечен в рокля

    Роден като момче, но отгледан като момиче, Дора Ратйен е немски атлет, който се състезава в олимпийските игри в женския отбор. Дора поставя рекорд за най-висок скок, но в момента на състезанието никой не разбира истинския й пол. Тя е разкрита, докато пътува с влак към Кьолн.

    Ратйен е родена в градче близо до Бремен в обикновено семейство. Баща й – Хайнрих Ратйен, казва през 1938 – „Когато детето се роди, акушерката дойде при мен и ми каза – Момче е! Но пет минути по-късно дойде и каза – В крайна сметка е момиче“. Девет месеца по-късно, когато детето, наречено Дора, се разболява, докторът го преглежда и според бащата Хайнрих, казва: „Нека бъде както сте го кръстили. И без това не можете да направите нищо по въпроса“.

    Въпреки че семейството вече имало три дъщери, темата за сексуалността била табу. Според бащата роднините никога не са имали причина да се съмняват в пола на детето и Дора била отгледана като момиче. На полицията самата Дора обяснява – „Носех рокли от детството си. Когато навърших 11 години започнах да осъзнавам, че не съм момиче, а момче. Но никога не попитах родителите си защо, след като съм мъж, трябва да нося женски дрехи“. Силното усещане за срам и огромно притеснение възпрепятствало Дора от навършването на 18 години, защото й се налагало да се бръсне всеки ден, за да запази тайната си. Тя споделя, че се опитвала да се успокои, казвайки си, че е „хермафродит и просто трябва да приеме тази съдба“.

    При последното си пътуване като жена, Дора била облечена в сив костюм и светли дамски обувки. На 21.09.1938 тя се качва на влака от Виена за Кьолн. Няколко дни преди това тя била спечелила медал за най-висок скок – 1.70 метра, който бил и световен рекорд тогава.

    През нощта влакът спира на гарата в Магдебург. Дора разтяга колената си на платформата, когато един полицай се приближава до нея и иска тя да покаже картата си за самоличност. Един от кондукторите по-рано информирал детектив Сьомеринг, че жената всъщност била мъж. Сьомеринг огледал Дора и забелязал нещо нередно във външния й вид. Ратйен му показва картата си на спортист и обяснява, че е участвала в Олимпийските игри, но Сьомеринг не е доволен. Той я принуждава да свали багажа си от влака и да го придружи до полицейския участък. Сьомеринг желаел да разбере дали Дора е жена или мъж на всяка цена. Когато полицаят й казал, че ще я претърси и иска да я огледа, тя се притеснява, но в крайна сметка признава, че е мъж. Веднага са й направени полицейски снимки, детайлите по случая били описани и бил стартирани незабавни процедури по задържането й. Ратйен била обвинена по подозрения в измама.

    След като е задържана, Дора е щателно прегледана от лекар, който по-късно констатира, че тя „безспорно е мъж“, но въпреки това описва гениталиите като имащи „груба болезнена ивица“, която лесно би могла да обърка акушерката при раждането и да я накара да помисли, че бебето всъщност е момиче.

    По този начин на 21.09.1938 година животът на 19-годишната Дора Ратйен завършва, но започва този на Хайнрих Ратйен – история, с която не спира да се спекулира до смъртта му на 22.04.2008 година.

    Първият трубадур

    Трубадурите са един от най-характерните и романтични образи на европейското Средновековие. Нима някой може да си представи тази епоха без рицари, „дама на сърцето“ и разбира се – трубадури, които да възпяват доблестта на рицарите и красотата на техните прекрасни дами, заради които вършели своите подвизи?

    За пръв трубадур в средновековна Европа се смята Гийом (Гильом, Вилхелм) Аквитански – граф на Поатие и херцог на Аквитания, прадядо на английския крал Ричард Лъвското сърце. Понякога го наричат „Франсоа Вийон на ХІІ-ти век“. Той е роден на 22 октомври 1071 г. Наследява херцогството на баща си, когато е на 15-годишна възраст. През 1095 г.  Гийом поканил папа Урбан ІІ да прекара Рождество Христово в неговия двор. Папата го призовал да вземе участие в Първия кръстоносен поход. Така Гийом пристигнал в Светите земи през 1101 г., като прекосил Германия, Балканите и Константинопол. Участвал в основните сражения в Анатолия. В началото на есента на 1101 г., заедно с воините си попаднал в засада при Хераклея, устроена от султана на Икония Кълъч-Арслан I. Гийом едва се спасил и пристигнал в Антиохия само с шестима души от свитата си.

    По-нататъшният му живот след завръщането в Европа през следващата 1102г. е изпълнен с приключения. През 1110г. успява да завладее земите на  графството Тулуза, след което обаче води 10-годишни битки за тях  и е принуден да ги отстъпи през 1120г. На два пъти бил отлъчван от Църквата – и два пъти опрощаван. Първият път го отлъчили през 1114г. за нарушение на църковните данъчни облекчения. Когато епископът на Поатие – Пиер, произнасял анатемата на херцога, той извадил меч и с ругатни обещал да го убие, ако не получи опрощение на греховете си. Епископът с наведена глава завършил анатемата. Според съвременници, Гийом вече бил готов да отсече главата му, но размислил и казал: „Толкова ви мразя, че не искам да ви изпратя в рая“.

    Вторият път бил отлъчен заради отвличането на виконтеса Амалберги Данжероса (Опасната) дьо л`Ил Бушар, съпруга на неговия васал Емери дьо Шателро. Отвличането станало с пълното съгласие на дамата. Гийом я настанил в кулата Малбергион в своя замък в Поатие (оттук и виконтесата получила името си Ла Малбергион или Амалберги), а нейния портрет заповядал да нарисуват върху щита му. В отговор, законната съпруга на Гийом – Филипа, поискала помощта на папския легат в Аквитания, но херцогът категорично отказал да се раздели с любовницата си. Униизената Филипа се оттеглила през 1116 г. в абатството Фонтевро, където вече се намирала първата жена на Гийом – Ирменгарда Анжуйска, с която се бил разделил поради бездетство.

    Отношенията му с неговия син също били сложни до такава степен, че през 1113 г. наследникът му вдигнал бунт срещу него. Помирили се чак през 1121 г., когато младият Гийом се оженил за Аенор дьо Шателро – дъщеря на Данжероса от съпруга й Емери Шателро.

    От 1119-та до 1123 г. Гийом се съюзява с краля на Арагон Алфонсо I и воюва срещу арабите, като защитава новата християнска столица Сарагоса. Към тях се приъсединяват кралствата Кастилия и Леон. Аквитанските войски участвали заедно с кастилците при превземането на Кордова.

    В един живот, толкова изпълнен с приключения, разбира се, били налице достатъчно емоции, които да се излеят в поезия. Явно именно тези многобройни и силни преживявания тласнали херцога да изрази чувствата си в стихове – и така станал първият трубадур на Европа.

    Червеният заговорнически маршал

    Михаил Николаевич Тухачевски (1893-1937г.) е може би най-популярният съветски офицер, когато стане дума за т. нар. „сталински репресии“ през 1937г. Той бил главният обвиняем в съдебното дело, което придобило популярност с неговото име: „делото Тухачевски“. След като го арестували, обвиненията срещу него били крайно тежки, а признанията му шокирали всички. Той съобщил пред следователите от НКВД, че подготвял военен заговор. Неговата цел била да се свали съществуващия режим в Съветския съюз и да се създаде военна диктатура. Освен това, предал на немското разузнаване много секретни сведения за Червената армия. Присъдата била бърза, сурова и безкомпромисна.

    Но всъщност, кой е Тухачевски? По време на Гражданската война той е запомнен главно с две неща. Първото е нечуваната жестокост, с която се отнасял към мирните жители. При потушаване на селските бунтове в Тамбовска губерния Тухачевски извършва едно от най-големите военни престъпления в световната история: заповядва да се използват бойни отровни газове. По този начин са избити над 100 хиляди селяни.

    Второто, с което се отличил „червеният маршал“, е разгромът на Червената армия при Варшава през 1921г. В началото настъплението на болшевишките войски било успешно – но полският маршал Юзеф Пилсудски нанася мощни удари по фланга на Тухачевски и разгромява напълно неговия Западен фронт.  Поражението било ужасно. Червената армия отстъпвала чак до Минск. Поляците пленили над 120 хиляди червеноармейци, които оставили да измрат от глад и болести в концлагери. Западните области на Украйна и Белорусия преминали към Полша.

    А ето една заповед от 23 юни 1921 г., подписана от командващия Тухачевски и председателя на пълномощната комисия Антонов-Овсеенко: „Заповядвам да бъдат набелязани бандитски настроените области. Да се изпратят там отделения на военните съдилища и военни части. При пристигането на място да се обкръжи района, да се вземат най-малко 100 заложници и да се въведе обсадно положение. На жителите да се дават по 2 часа , за да предадат бандитите, оръжието им и техните семейства. Ако откажат, заложниците да бъдат разстреляни. Да се вземат нови заложници и отново да се дадат 2 часа. Ако след изтичането на този срок бандитите отново не бъдат назовани, заложниците да се разстрелят и да се вземат нови“.

    И още една заповед на бъдещия „червен маршал“, от 8 юли 1921г.: „Разгромените банди се крият в горите. Те стоварват безсилната си злоба върху местното население. Горят мостовете, разрушават бентовете и другата народна собственост. Заповядвам веднага да се вземат от всяко село най-малко по 50 заложници. Ако близък мост бъде разрушен, заложниците да бъдат разстреляни“.

    Логиката на Тухачевски в тези заповеди е доста странна: разгромените бандити се крият в горите и изливат безсилната си злоба върху местното население – затова ще разстрелваме по 50-100 души от същото това местно население. Но вземането на заложници е забранено в Хагската конвенция от 1907г. и е извънредно тежко военно престъпление. Във всички епохи военачалник, който взема заложници, се покрива с вечен позор. Това обаче явно не смущавало Тухачевски.

    През ноември 1935г. той получава звание маршал на Съветския съюз, а през пролетта на 1936г. е назначен за първи заместник-комисар на отбраната. На тези свои висоти Тухачевски предлага такива идеи за военното строителство в СССР, които, в случай че бъдели осъществени, просто щели да разрушат отбранителната способност на страната. Така например, през 1928 г. той предлага за 1 година да бъдат построени 100 хиляди танка. Това означавало със сигурност пълен колапс на икономиката. Освен това, по онова време съветският танк Т-18 развивал скорост 16 км/ч по шосе, а челната и страничната броня били дебели 16 мм. В случай, че идеята на Тухачевски била осъществена, СССР щял да влезе във войната с хитлеристка Германия с такива танкове, които приличали повече на метални каруци. Да не говорим, че икономиката просто трябвало да изостави всичко останало и да произвежда само подобни ламаринени возила… Такива количества танкове никоя държава не е имала. Германия влиза във Втората световна война с 3400 танка, а САЩ – с 400.  Освен това, Тухачевски забавил развитието на едно оръжие, което по-късно се оказало извънредно ефикасно – минохвъргачките. С две думи – той бил кадърен палач, но калпав военачалник.

    А времето на палачите отминало – те били „актуални“ през революцията от 1917г. и последвалата я Гражданска война 1918-1921г. Пред лицето на очертаващата се световна война, Сталин имал вече нужда от кадърни военачалници – а не от садистични изверги.

    На 12 юни 1937г. Тухачевски и други 7 висши командири от Червената армия били разстреляни. Те си получили заслуженото заради масовите убийства на стотици хиляди обикновени хора, които били смазани от „Червеното колело“ (ако използваме прочутото заглавие на Александър Солженицин). Това страховито колело на насилието (смята се, че в революцията и Гражданската война в Русия  от 1917 до 1921г. загиват над 7 милиона души) било задвижвано именно от такива палачи като Тухачевски. Съвсем логично, накрая дошъл и техният ред.

    Робин Худ – човек или мит?

    Вече почти 700 години се носят легендите за благородния рабойник Робин Худ. Той ограбвал богатите, а плячката раздавал на бедните. Дружината му наброявала над 100 души, обикаляла Шеруудската гора (в английското графство Нотингамшир) и създавала големи неприятности на алчните богаташи и на велможите, които ги покровителствали.

    За Робин Худ са написани толкова много хвалебствени балади, та човек неволно започва да вярва, че той е бил наистина реална личност. Но дали благородният разбойник е живял действително – или легендите за него са само един красив мит, който няма нищо общо с реалната история?

    Робин Худ статуя в Нотингам от Джеймс Уодфорд

    През втората половина на ХV-ти век неизвестен автор написал 4 балади, посветени на смелия предводител на горските разбойници. В първата балада се разказва как Робин помага на беден рицар, разорен от алчен абат. На рицаря се дават голяма сума пари и помощник – Малкия Джо, оръженосец на Робин Худ. Малкият Джо, всъщност бил много едър и надарен с неимоверна сила. Естествено, рицарят си отмъщава на алчния игумен и доброто тържествува.

    Втората балада е посветена на конфликта между шерифа на Нотингам и Робин Худ. Дружината устроила  лов на елени в земите на шерифа – а след това с хитрост поканили на пира и самия страшен пазител на реда.

    Третата балада разказва за срещата на Робин с крал Едуард. Кралят пристига инкогнито в Нотингам, за да разследва нарушения на закона от страна на местните власти. Защитникът на бедните постъпва на служба при него и му се заклева във вярност.

    Четвъртата балада е най-тъжна. Тя описва смъртта на благородния разбойник. Той отново започва да се занимава с опасния си занаят – но настива и отива в едно абатство, за да се лекува. Коварната абатиса обаче го лекува с пиявици, които изсмукват кръвта му. Робин отслабва и умира.

    Подобни балади за Робин Худ има още десетки, ако не и стотици. В тях той е представен като горд и независим човек, който защитава народа от богаташите. В същото време е верен на краля и почита църквата. Заедно с него през цялото време се намира веселият и добър монах Тък. Що се отнася до произхода на славния герой, някои го смятат за свободен селянин, а други – за дребен благородник. Жена му се казва Мериан, но тя може би не му е жена, а просто „бойна другарка“.

    Изследователите са проучили списъците от преброяването на населението в Англия за периода от 1228г. до 1230г. В тях е открит човек на име Робин Худ, посочен като издирван за престъпления. Онази епоха е известна с народни вълнения, оглавени от Робърт Туинг. Под негово ръководство въстаниците грабили манастирите, а иззетото зърно раздавали на бедните селяни. Някои историци са склонни да вярват, че легендарният разбойник е Робърт Фитцуг, граф Хънтингтън. Той е роден около 1170г. Загубил всичкото си богатство. На практика бил бунтуващ се аристократ, но не срещу краля, а само против някои знатни велможи.

    Robin Hood. Original artwork for Look and Learn (issue yet to be identified).

    Кой владее Англия по времето на Робин Худ? Ако се следват баладите и легендите, може да се срещнат имената на няколко короновани особи. Най-правдоподобен кандидат е крал Хенри III (1207-1272г.). По време на неговото управление, през 1261г. избухват междуособици. Начело на бунтовниците застава граф Симон дьо Монфор, син на прочутия водач на  кръстоносния поход против катарите и албигойците със същото име. През 1265г. крал Хенри III разгромява бунтовниците, а Симон дьо Монфор загива. Част от метежниците обаче се оттеглят в горите и стават разбойници. Сред тях е и Робин Худ.

    Благородния разбойник свързват още с граф Томас Плантагенет Ланкастър (1278-1322г.). Той се обявил срещу крал Едуард II (1284-1327г.) и оглавил баронската опозиция. Причината била, че графът не бил назначен за главен съветник в двореца. През 1322г. избухнал метеж, който бил жестоко потушен, а самият Ланкастър – обезглавен. Кралят помилвал част от бунтовниците. Сред тях бил и Робин Худ. Взели го на служба в двореца като камердинер. Цяла година му плащали заплата. Сетне обаче името му изчезва от архивите. Напълно е възможно по някаква причина да е станал разбойник. Ако решим, че Робин Худ е действал по времето на Едуард II, може да се предположи, че „благородният разбойник“ е вършил добрите си грабителски  дела в периода между 1320 и 1330г. Въпреки това, прочутият писател и историк Уолтър Скот (1771-1832г.) рисува образа му в романа „Ричард Лъвското сърце“ – този английски крал е живял в периода от 1157 от 1199г.

    Днес мнозина изследователи смятат, че Робин Худ е събирателен образ. Тоест, не на конкретен човек – а само една народна мечта за справедлив и честен герой-крадец – творение на обикновени хора. И понеже образът е изключително интересен и романтичен, се превърнал в притегателна метафора за поети и писатели. Творците го пресъздали като символ на вечната борба между доброто и злото. Именно затова, Робин Худ останал не само популярен – но и актуален вече толкова векове.

    Средновековните нрави в Китай

    Китайската средновековна култура е една от най-богатите и най-старите в света. Но в нея има и явления, които трудно може да бъдат разбрани от европееца, да не говорим за приемането им – а всъщност, се отхвърлят и от съвременните китайци.

    Сред подобни шокиращи неща са някои рецепти от старинната китайска кухня. Например, едно такова „блюдо“ било запазено само за императорите и никой друг нямал право да го консумира, тъй като се смятало за върховен деликатес. Хващали жива маймуна и я поставяли на трапезата, като я пристягали със специални скоби. След това изрязвали горната част на черепа й, а императорът гребял с лъжичка от кървавия мозък. Целта била през цялото време на консумацията маймуната да остане жива, защото иначе вкусът на мозъка се влошавал.

    Или рецептата за прочутата патица по пекински. До ден-днешен това е едно от най-трудните за приготвяне ястия в световната кухня – шегобийците нерядко добавят подир описанието на рецептата: „След като приготвите ястието и ако искате да ядете истинска патица по пекински – отивате на ресторант“. Малцина знаят обаче, че при оригиналното приготвяне на това блюдо патицата била печена върху нажежена плоча… жива.

    И докато тези шокиращи кулинарни традиции са останали в дълбокото минало, има един обичай, който е съществувал почти до наши дни – а в някои региони на Китай все още може да бъдат срещнати възрастни жени, осакатени от него. Това е традицията за бинтоване на краката. Същността й се състои в това, че женските крака били умишлено осакатявани. Историците сочат, че този обичай се появил в края на IX-ти и началото на X-ти век.

    В средновековен Китай било модно в двореца да има танцьорки. Танцът на пръсти, когато ходилото се вие красиво, определено е впечатляващ. Но продължителността му е кратка, след което кракът приема обичайната си форма. Обаче, ако ходилото бъде стегнато в превръзки, през цялото време ще е изпънато и малко по обем. Тогава може да му се наслаждаваме постоянно, а не само от време на време. Така постепенно в Китай се появили специалисти по обезобразяване на женски крака. Дължината на ходилото не трябвало да надвишава 10 см. По-големите ходила се смятали за много грозни. Жените се гордеели със своите обезобразени крака, като ги наричали „крачетата на лотоса“. Започвали да пристягат краката на момиченцата още от 5-годишна възраст.  Процесът бил съпроводен със силни болки. Понякога краката започвали да гноят и кървят. На 9-10-годишна възраст се оформяло малко извито „лотосово краче“ с дължина до 10 см. Момичето се учело да ходи правилно с осакатените си крака. Това ставало със ситна походка в специални обувки. На 13 години момичето вече било за женене. Колкото по-малки били краката й, толкова по-голям шанс имала да си намери добър съпруг. Пристягането на краката се практикувало само в заможните семейства. Селянките или бедните жени в градовете имали нормални ходила. Но богатите момичета плащали скъпо, за да смалят своите ходила. Някои дами дори чупели костите на краката си, за да намалят размерите им. В резултат, губели не само способността да ходят, но дори да стоят изправени.

    Как ставало пристягането на крака?

    Вземали ивица плътен плат с дължина 3 м. и ширина 5 см. Пръстите на крака се сгъвали навътре под ходилото, като оставяли само палеца. Плътно омотавали ходилото така, че да прекратят по-нататъшното му правилно развитие. Пръстите трябвало завинаги да останат под стъпалото, а възглавничката – максимално близо до петата. Това било идеалното „лотосово краче“.

    Осакатените крака болели постоянно. Жената стъпвала върху външната страна на огънатите пръсти. Ноктите им се врязвали в кожата, поради което ходилото кървяло и загноявало. Образували се мазоли, а кръвообращението се нарушавало. Жените ходели със ситни крачки, защото нормалният вървеж бил просто невъзможен. С възрастта започвали да накуцват и се движели само с помощта на слуги. По-богатите използвали носилки-паланкини.

    Днес тази традиция вече е останала в миналото. Съвременните китайски момичета определено нямат намерение да се осакатяват заради средновековните вкусове и предпочитат днешните универсални критерии за женска красота.

    Защо изчезнали неандерталците?

    Отговорът на въпроса от заглавието все още не е намерен, въпреки че съществуват всевъзможни хипотези и предположения.

    Неандерталците въобще не били слаби същества, които не могат да се защитят. Височината на възрастен индивид била около 165 см – приблизително колкото тази на съвременния човек. Широк гръден кош, дълги силни ръце, къси дебели крака, голяма глава върху мощна шия – така изглеждал типичният неандерталец, докато обитавал Земята. Обемът на мозъка му бил 1400-1600 куб. см, което е повече от този на днешните хора (1200-1300 куб. см). Чертите на лицето му не се отличавали с изящни пропорции, изглеждали груби и мъжествени – широк нос, дебели устни, малка брадичка, силни вежди.

    Неандерталците били оптимално приспособени към суровия свят, в който живели дълго време. Според най-скромни изчисления, те се появили на Земята преди 300 хил. години и изчезнали преди приблизително 27 хил. години. Този период е доста дълъг. Да не забравяме, че съвременната цивилизация е на около 7 хил. години – а самите кроманьонци, към които принадлежим ние, са се появили преди 40 хил. години.

    На пръв поглед нищо не предвещавало трагичния край на неандерталците – но той, така или иначе, настъпил.Може би отговорът се крие в биологичните характеристики на организма им? В праисторическите времена максималната продължителност на живота на индивида не достигала и 50 години. На тази възраст той вече бил грохнал старец. Разцветът на живота му бил в периода от 12 до 35-38 години. Именно тогава бил пълноценен мъж, способен да ходи на лов, да се сражава и да изпълнява други необходими обществени функции.

    Възстановка на неандерталец

    Но почти половината от неандерталците умирали, преди да навършат 20 години. Късметлиите достигали 40-45. Смъртта винаги се намирала редом с тях и била нещо привично. Болести, гибел по време на лов или при сблъсъци с други племена, остри зъби и нокти на хищници покосявали тези хуманоиди. Жените раждали всяка година и на 25-30 години се превръщали в немощни старици.

    Неандерталците живеели на малки групи от 30-40 души. Всяка група имала главатар. Силата била уважавана – но останките от погребения сочат, че слабите не били притеснявани, а им давали работа според техните възможности. Това показва наличие на морални принципи, съзнателност и зачатъци на хуманизъм. Мъртвите били погребани в плитки гробове. Тялото било поставяно на една страна, коленете присвити към брадичката. Наблизо оставяли каменен нож, малко храна, украса от цветни камъни или зъби на хищни зверове.

    Менюто на неандерталците не се отличавало с разнообразие. Предпочитали месо пред всички останали храни. Мамути, бизони, пещерни мечки били главните обекти на лов. По-слабите и млади членове на общността ловували дребни животни, птиците оставяли без внимание, като предпочитали гризачи и диви кози. Също така, неандерталците не обичали риба. Яли я само в моменти на глад. Впрочем, били и канибали – палеонтолозите намират в древните им биваци кости на кроманьонци. Впрочем, самите кроманьонци също не се отказвали от човешко месо.

    Неандерталците живеели най-вече в Европа. Най-много техни останки се намират на Иберийския полуостров. Може би затова и там се срещат твърде малко останки от кроманьонци, които населявали предимно Апенините. В останалите райони на Европа неандерталци и кроманьонци живеели смесено. Очевидно, това съседство далеч не е било мирно и спокойно. Мнозина изследователи смятат, че многобройните споменавания в старинните легенди и приказки за великани, горски хора и чудовища са ехо от времената, когато неандерталците са обитавали земята заедно с кроманьонците.

    По физическото си развитие и сила кроманьонците отстъпвали на неандерталците. По сръчност и бързина на реакция били равни. Съществува интересна хипотеза, според която неандерталците отстъпвали на кроманьонците по силата на въображението си. Което означава – по способност да разиграват варианти за бъдещето, точно както от двама играчи на шах печели онзи, който е способен да предвиди играта повече ходове напред.

    Възможно е, причината за това да е била недостатъчно развитата речева способност на неандерталците. Речта зависи от структурата на носа, гърлото и ларинкса. Именно в ларинкса се намира гласовият апарат, чрез който ние, кроманьонците, можем дълго и свободно да говорим за съвсем различни неща, като ги обмисляме и предвиждаме последиците от тях. Устройството на тези важни органи не позволявало на неандерталците да произнасят дълги фрази. Природата ги била лишила от такива възможности по рождение. За разлика от кроманьонците, които, образно казано, спечелили „информационната война“ с неандерталците.

    Дали е така? Науката все още няма категоричен отговор на този въпрос. Знае се със сигурност само едно: съвременните хора нямат нищо общо с неандерталците – изследванията на ДНК показват това. Но какво се е случило с тях? Отговорът на този въпрос може би ни чака някъде в бъдещето.

    Зловещата гробница на Тамерлан

    Тамерлан или Тимур (1336-1405г.) е един от най-прочутите завоеватели в историята. През втората половина на XIV-ти и началото на ХV-ти вв. той основава огромна империя в Средна Азия с център Самарканд. Умира по време на поход към Китай през февруари 1405г. и го погребват в столицата му. В съответствие с традицията, върху гробницата бива произнесено заклинание, според което ще се случат страшни беди, ако саркофагът с тялото бъде отворен.

    След идването на болшевиките на власт в Русия през 1917г. всички ценни метали и скъпоценни камъни били обявени за собственост на държавата. Затова станало обичайна практика да се отварят семейните гробници и скъпоценностите да се изземат от тях. В териториите на Съветска Русия това се практикувало широко – но в Средна Азия до началото на 40-те години било избягвано, защото оскверняването на гробове се смята за ужасно престъпление според исляма. Затова и властта на болшевиките не бързала да изостря ситуацията, понеже в тези региони до края на 30-те години се водела борба с разбойническите банди на т. нар. „басмачи“. Ето защо, властите опитвали да се държат лоялно и дискретно. Едва в началото на 40-те години започнала конфискация на скъпоценности от гробниците и мавзолеите. Особен интерес предизвиквал мавзолеят „Гур Емир“, където е погребан Тамерлан. Според историческите документи походите на завоевателя винаги завършвали с огромна плячка. Затова имало версия, че в гробницата са оставени много скъпоценности.

    В края на месец май 1941г. група експерти от ленинградския Ермитаж, придружени от служители на НКВД, пристигнали в Самарканд. Тогава завеждащ мавзолея бил Масуд Алаев. Щом разбрал, че искат да отворят гробницата и саркофага, той разказал на специалистите за старинното проклятие. Но всички експерти били комунисти и не вярвали в нищо свръхестествено. Алаев бил обявен за саботьор и уволнен.

    Гробницата била покрита с голяма каменна плоча. На 19 юни 1941г. я вдигнали. Били открити 3 саркофага: на четвъртия син на Тамерлан – Шахрух (1377-1477г.), на сина на Шахрух, прочутия астроном Улугбек (1394-1449г.) и на самия страховит владетел. Отначало идентифицирали останките на роднините – а саркофагът на Тамерлан отворили на 21 юни 1941 година. Още отначало нещата не потръгнали. Първо се счупила лебедката, сетне изгорели прожекторите, след това в гробницата станало много трудно да се диша.

    В един момент, в мавзолея се появил някакъв старец. Той показал старинна книга, в която пишело, че ако гробът на Тамерлан се отвори, ще започне голяма и страшна война. Но ленинградските специалисти само се присмели на това предупреждение – никой не вярвал в такива „суеверия“. Саркофагът бил отворен. Тялото било в много лошо състояние, фактически бил останал само скелетът. По него направили извод, че мъжът е бил висок и с голяма глава. Открили осакатена пищялна кост и деформиран гръбначен прешлен. Нямало никакво съмнение, че това е скелетът на Тамерлан, който приживе носел прякора „Тимур Куцият“.

    В гробницата не намерили никакви съкровища, но археолозите все пак се радвали заради извършената работа. А на другия ден, 22 юни 1941г., Германия нападнала СССР и започнала Великата отечествена война, в която загинали 27 милиона граждани на Съветския съюз (отделни историци дори твърдят, че са 42 милиона). Някои от членовете на експедицията се опитали да намерят стареца, който предсказал наближаващата трагедия според старинното проклятие – но се оказало, че никой от местните жители не го бил виждал. Учените събрали екипировката си, взели археологическите находки и напуснали Самарканд.

    В състава на експедицията бил включен фотографът Каюмов. В началото на войната той бил мобилизиран като военен оператор и понеже се бил впечатлил от предупреждението на загадъчния старец, доложил на началниците си за случая. Информацията стигнала до маршал Г. К. Жуков – вторият след Сталин във военната йерархия. Жуков на свой ред съобщил за странното произшествие на ръководителя на съветската държава.

    Сталин отделял голямо вниманиие на религиозните въпроси. Твърде е възможно това да било резултат от факта, че учил в Тифлиската духовна семинария и бил отличник на курса – единствено увлечението по революционна дейност му попречило да я завърши със златен медал. Във всеки случай, известни са 3 документа – от 1923г., 1934г. и 1939г., в които той нарежда да се намалят репресиите срещу свещениците, а невинните да бъдат освобождавани.

    Може би именно заради някогашните му връзки с православните среди, Сталин се отнесъл напълно сериозно към разказаното му от Жуков. Наредил да се свържат с антрополога М. М. Герасимов, който по това време възсъздавал по останките външните образи на Тамерлан и роднините му – и да му предадат, че работата трябва да приключи максимално бързо. Това било изпълнено до декември 1942г. На 20 декември костите отново били върнати в саркофазите им в Самарканд. Случайно или не, само след малко повече от месец – на 2 февруари 1943г., завършила решаващата битка при Сталинград, която набелязала коренен поврат в хода на войната.

    Това са фактите. А дали те имат връзка с проклятието на Тамерлан – всеки може да размишлява и да гради различни хипотези по този въпрос.

    Как започва Стогодишната война?

    Под термина „Стогодишна война“ се подразбира поредица от въоръжени сблъсъци, битки, сражения и дипломатически действия между Англия и Франция в периода 1337 – 1453 г.

    Войната започнал английският крал Едуард III, по майчина линия внук на френския крал Филип IV Хубави от династията на Капетингите. След смъртта на Карл IV през 1328 г., последният представител на пряката линия на Капетингите, и коронацията на Филип VI от рода Валоа, Едуард заявил своето право върху френския престол. Спорът също бил и за областта Гаскония, номинално собственост на френския крал, но фактически контролирана от Англия. От своя страна, Филип VI искал от Едуард III да го признае за суверенен монарх.

    Крал Едуард III

    Френската армия в началото на войната представлявала феодално рицарско опълчение, войници на договорна основа (както обикновени, така и благородници, с които кралят сключвал устни или писмени договори) и чуждестранни наемници (сред тях дружини на прочутите генуезки арбалетчици). Военният елит се състоял от рицарската аристокрация (именно през Стогодишната война се изявява един от най-прославените френски рицари – Бернар дю Жесклан). Към началото на конфликта броят на рицарите, способни да носят оръжие, бил между 2350 и 4000. По това време рицарското съсловие се било превърнало в почти закрита каста. Системата на всеобща военна повинност вече съществувала само формално. Но все пак, градовете били в състояние да съберат значителни военни контингенти, включително конница и артилерия. Всички войници получавали заплата.

    Отначало Франция имала превъзходство по море, като наемала кораби и моряци от Генуа. Това предизвиквало постоянен страх в Англия от възможно нашествие на Британските острови. Едуард III бил принуден да прави допълнителни разходи за дървесина от Фландрия за строеж на собствени кораби. Така в началния период на войната основният проблем бил чий флот ще владее Ламанша. Онзи, който успеел да завладее морето, щял да извърши и първата атака по сушата – или французите в Англия, или англичаните във Франция.

    Възлова точка на този етап било пристанището Слойс. През 1340г. Едуард ІІІ се канел да заеме пристанището, когато дошла новината, че французите са го изпреварили. Той решил да атакува френския флот. На 22 юни 1340г. англичаните излезли в морето с 200 кораба. По пътя към тях се присъединил адмирал Робърт Морли с още 50 кораба. На 23 юни британският флот вече бил при залива Слойс, където се намирали 400 френски кораба (боеспособни били само 190, повечето от които са били наети от генуезците).

    Битката при Слойс

    Френският флот се построил в 4 реда. В първия били най-големите и мощни кораби, на които се намирали генуезките арбалетчици. Британската ескадра образувала 2 линии – в първата, както и при французите, се намирали най-силните кораби. Битката започнала на 24 юни. Френският  адмирал Кирио решил да блокира пътя към залива – но британските кораби със сложни маневри успели да се разгърнат и атакували френската ескадра по целия фронт. Битката продължила до късна вечер и завършила с пълно поражение на французите поради по-голямата маневреност на английските кораби. Загинали 20 000 френски бойци, сред които и самият командващ френския флот, адмирал Кирио. Англичаните се шегували с черен хумор: „Ако рибите можеха да говорят, щеше да е на френски – толкова французи изядоха днес“.

    Резултатът от битката в залива Слойс бил решаващ за началния период на въоръжения конфликт. Не французите щели да нахлуят в Англия – а англичаните във Франция. Започвала Стогодишната война.

    Опасният лов със соколи

    Всеки, който е чел романа на Проспер Мериме „Хроника за царуването на Шарл ІХ“, си спомня сцената със смъртта на краля – той чете ръководство по соколи, чийто страници са намазани и слепени с отрова. За да го разлиства, трябва да плюнчи пръстите си – така отровата прониква в тялото и върши пагубното си дело. До ден-днешен не се знае кой точно му е подарил книгата. Но повечето историци смятат, че това е извършено по нареждане на майка му Екатерина Медичи, за бъде предаден трона на брат му Анри – който за целта се отказва от кралската корона на Полша.

    Шарл IX

    Съдбата на Шарл ІХ е характерна за нестабилната епоха, в която се озовава Франция, навлизайки в последната четвърт на ХVІ-ти век. Безспорно най-впечатляващото и трагично събитие в неговото царуване (1563-1574 г.) е Вартоломеевата нощ. Тя е предшествана от дълги противоборства между протестанти и католици през 1560-те години. Протестантите организират няколко заговора, убиват коварно с изстрели в гръб един от лидерите на католиците – Франсоа дьо Гиз. В отговор католическата партия си отмъщава с кланета на протестанти. През 1566 г. хугенотите (протестантите) обсаждат католическите църкви в град Памие. Католици отговарят с истински терор – 300 хугеноти биват избити във Фоа.

    Вартоломеевата нощ

    През август 1567 г. протестантите разработват план за отвличане на краля и майка му Екатерина Медичи. На 24 септември се налага те да бягат. На 29-ти протестантите организират масово клане на католици в град Ним, а после и в цялата южна област Лангедок – където открай време процъфтявали антихристиянски ереси, конспиративни движения и съзаклятия. Възползвайки се от своето надмощие, протестантските войски, начело с хугенотските лидери Конде и Колини, достигнали Париж, като навсякъде устройвали масови кланета, оставяйки подире си реки от кръв и планини от трупове на католици.

    Въпреки това, католическата партия успяла да им нанесе поражения в три поредни битки – при Сен-Дени, Жарнак и Монконтур. Накрая Екатерина Медичи, която се опитвала с всички сили да примири двете противостоящи си сили в държавата, успяла да ги накара да подпишат мирен договор през 1570 г. в Сен-Жермен. Върхът на нейната политика по умиротворяване на Франция трябвало да стане сватбата на Маргарита Валоа – сестрата на Шарл ІХ, с младия протестантски принц Анри Наварски. По случай тържественото събитие, в Париж се събрали мнозина вождове на хугенотите. Това предизвикало недоволство сред населението на столицата, което било предимно католическо и вече изпитвало огромна ненавист към протестантите заради кланетата, извършени от тях над католиците в Южна Франция.

    „Една сутрин пред вратата на Лувъра“, платно от 19 в., автор Едуар Деба-Понсан. Фигурата в черно е на Катерина Медичи.

    Няколко дни след сватбата, на 22 август 1572 година, било извършено покушение срещу един от видните лидери на протестантите – адмирал Колини. Страхувайки се от нови бунтове на хугенотите, Шарл IX по съвет на майка си и приближените си велможи, решава да ликвидира вождовете на хугенотите с някои изключения, сред които били братовчедите Анри Наварски и Анри Конде. Замисълът бил реализиран през нощта срещу 24 август 1572г. – деня на свети Вартоломей.

    Независимо, че целта била да се ликвидират само потенциално опасните лидери, били избити около 30 хиляди души в Париж и други големи френски градове. Кралят още сутринта на 24 август наредил да бъдат прекратени кланетата, но католиците навсякъде били настроени отмъстително заради предишните зверства на хугенотите в Лангедок и затова убийствата продължили още няколко дни.

    Вартоломеевата нощ разрешила окончателно религиозния проблем във Франция. Католицизмът в нея окончателно се утвърдил като държавна религия. Кралят обаче бил с влошено здраве и управлението на страната се изплъзвало от ръцете му. За да не допусне безвластие и нови междуособици в изтерзаната държава, Екатерина Медичи по всяка вероятност организирала отравянето му чрез прословутото ръководство по лов със соколи. Короната била поета от Анри ІІІ, който по това време бил в Полша с цел да седне на вакантния тогава полски трон. Така жестоката и трагична епоха на религиозните войни във Франция отнесла една от своите ключови фигури. Оттогава останала и известната фраза, означаваща предупреждение за възможна опасност: „Недей да ходиш на лов със соколи!“

    Оправданата терористка

    През последната четвърт на ХІХ в. Русия била залята от терористична вълна. Из улиците на руските градове стреляли по губернатори, убивали чиновници и офицери. През 1881г. бил убит от терористи самият император Александър ІІ – „Цар Освободител“. А всичко започнало с това, че руският съд оправдал терористката Вера Засулич.

    Тя е родена в обедняло полско дворянско семейство в Смоленско. Преместила се в Санкт-Петербург, където се присъединила към конспиративни революционни кръгове. На два пъти бива арестувана за нелегална дейност

    През юли 1877 г. градоначалникът на Санкт-Петербург Ф. Ф. Трепов заповядал да бъде бит с тояга политическия затворник Боголюбов, защото не му свалил шапка. Тази заповед била в нарушение на закона за забрана на телесните наказания от 17 април 1863г. и предизвикала възмущение в руското общество. На 5 февруари 1878 г. Засулич отишла на прием при Трепов и стреляла в него с револвер, като го ранила сериозно. Веднага била арестувана. По време на съдебния процес обаче успяла да спечели симпатиите на съдебните заседатели. И въпреки, че за такова престъпление по закон присъдата трябвало да бъде от 15 до 20 години затвор, те напълно я оправдали. Цялата либерално-интелигентна общност в Русия, почти всички вестници ликували и поздравявали Засулич. Тя побързала да се скрие в конспиративна квартира, а скоро била прехвърлена при свои приятели в Швейцария.

    Това оправдаване отприщило терористичната вълна в Русия – която я заляла окончателно през 1917г.

    От следващия ден след оправдателната присъда, престъпления като въоръжена съпротива на властите, нападение на военни и полицаи, а и на всички служители при изпълнение на служебните им задължения, ако тези престъпления са били придружени от убийство или опит за убийство, нараняване и др., се предавали на военен съд. Това се оказало съвсем навреме, защото само 4 месеца по-късно терористът Кравчински убил началника на жандармерията Н. В. Мезенцев. А Вера Засулич се озовала в Англия, където била една от постояннните посетителки на дома на Фридрих Енгелс. През 1899 г. нелегално се върнала в Русия с български паспорт на името на Велика Димитрова. Използвала това име за публикуване на статии, установила връзки с местни социалдемократически групи в Русия. В Санкт Петербург се запознала с Ленин.

    По-късно обаче не приела болшевишкия преврат през октомври 1917 г. и смятала новата власт за огледално отражение на „царския режим“. Разбира се, не била права. Едва ли, ако била стреляла по някой от червените комисари на новата власт, съдът щял да я оправдае. Не се знаело дали изобщо ще се стигне до съд… Твърдяла, че болшевиките напразно „унищожават капиталите, унищожават едрата промишленост“. Понякога дори се осмелявала да прави публични изявление против тях – например, на 1 април 1918 г. в клуба „Работническо знаме“. Ленин критикувал нейните изказвания, но все пак признавал, че Засулич е „видна революционерка“.

    Разболяла се тежко, но до последния си час пишела спомени, които били публикувани посмъртно. През зимата на 1919 г. в стаята й станал пожар. Приютили я съседи, но скоро получила белодробно възпаление и починала.

    Лев Тихомиров, руски общественик, който в младостта си членувал в терористичната организация „Народна воля“, описва Вера Засулич така: „На външен вид тя беше чистокръвна нихилистка – мръсна, несресана, ходеше вечно в скъсани дрехи и обувки, а понякога и съвсем боса“. През 1880 г. Оскар Уайлд й посветил своята пиеса „Вера или Нихилисти“.

    Задгробните контакти на сър Артър Конан Дойл

    Член на окултното общество „Златна зора“, президент на Британската колегия за окултни науки и на Лондонското спиритическо общество, автор на 2-томния обемен труд „История на спиритизма“, медик и учен, посветил на изучаването на окултизма 50 години от живота си – всичко това се отнася за автора на легендарните приключенията на Шерлок Холмс – сър Артър Конан Дойл.

    Ето какво пише той за посещението си на спиритически сеанс в края на 1886г.:

    „Винаги съм смятал това за най-голямата глупост. Но някои от моите приятели се интересуваха от спиритизма и аз взех участие заедно с тях в сеанси с въртене на масата. Така получихме логични съобщения от невидимия свят, за които нямам друго нормално обяснение“.

    С известния илюзионист Хари Худини (1874-1926г.) Конан Дойл се срещнал по време на обиколката му в Америка. Худини открито се присмивал на вярата в паранормалното. Той разбрал, че съпругата на Конан Дойл – лейди Джийн, имала способности на „медиум“ и помолил да й зададе въпроси. Сеансът се състоял в хотел „Амбасадор“ и  привлякъл много любопитни. Както после си спомняли присъстващите, съпругата на писателя седяла отстрани и доста бързо изпаднала в транс. По-нататък тя с глух глас казала, че е в контакт с духа на сина на сър Артър от предишния му брак, който загинал по време на Първата световна война. Худини задал следния въпрос: „Попитай го защо майка ми остави такова странно завещание?“ Какъв точно е бил отговорът – така си останало тайна. Но Худини бил толкова шокиран, че скочил и избягал от стаята…

    На 13 юли 1930г. в „Роял Албърт Хол“ в Лондон, се състояла панихида за сър Артър Конан Дойл. Били се събрали близо 8 хиляди души. Присъстващите с изненада гледали към празния стол на първия ред, между вдовицата и сина й Жан-Артур – той бил оставен специално за Конан Дойл. Не по-малък интерес предизвиквало и присъствието на Естел Робъртс, която била известен медиум. Вече всички знаели, че сър Артър предсказал точно датата на своята смърт. Още пролетта той казал на жена си: „Съобщиха ми „оттам“, че ще напусна този свят на 7 юли. Жалко е, разбира се – но ти вземи всички необходими мерки“. Уви, потвърждението дошло доста бързо. В разгара на лятото Конан Дойл получил инфаркт. Нощта на 7 юли била последната в живота му.

    Присъстващите в „Албърт Хол“ притихнали, когато вдовицата се обърнала към тях:

    „Дами и господа! Преди смъртта си моят съпруг ми предаде плик, запечатан с личния му печат. Г-жа Робъртс ще узнае от духа на сър Артър съдържанието на съобщението – след което ние ще проверим дали е вярно“. Някои поискали да се уверят в целостта на семейния печат от червен восък. Тогава Естел Робъртс, която стояла пред празния стол, заявила: „Сър Артър пише:“ Аз ви победих, господа невярващи! Смърт не съществува. Доскоро!“ Всеобщото изумление се засилило още повече, когато отворили плика. Върху листа хартия вътре бил написан именно този текст.

    Вярната му Джийн живяла още 10 години. Тя докрай твърдяла, че общува с духа на починалия си съпруг. Напуснала този свят с думите: „Той ме повика“.

    5 мита за войната, на които вярваме заради филмите

    Повечето хора знаят за войната толкова, колкото са научили от филмите. Откъде иначе биха получили такава информация? От новините? От документалните филми? Като гледаш „Войната е опиат“ 10 пъти и си научил всичко, нали така? Само че военните филми винаги лъжат, защото се оказва, че войната е супер сложна и трябва да бъде опростена за масата народ.

    Затова повечето неща за войната, които смятаме, че знаем, са толкова фактически точни, колкото онази сцена от „Патриотът“, в която Мел Гибсън намушква човек с американския флаг и печели войната.

    Танковете са били опасни капани на смъртта

    Филми като „Патън“ и „Ярост“ ясно ни показват, че танковете са били яки. И разбира се, са абсолютно прави. Дебела броня, вериги, способни да се катерят по неравен терен, огромна оръдие, способно да свали Бог от небето… какво да не им харесваш?

    Да, супер са когато всичко върви наред. Но какво става, ако танкът закъса?

    Макар да са изобразявани като модерната кавалерия, не бихте искали да сте част от танков батальон през Първата световна война или продължението й. Танковете през Великата война са първите такива, използвани във война – и са били тотален кошмар. Чупели са се бързо, а когато все пак са работели, постоянно са закъсвали и изобщо не са можели да се справят с терена. Когато първите танкове пристигат в Европа, един командир пише следното:

    „С хората ми не разполагахме с танк през времето, което прекарахме в Англия. Нашият се развали в деня, когато пристигна. Нямахме разузнаване, нито координати… никой не ни обясни как да се оправим с компаса… нямахме как да сигнализираме… не знаехме как да разбираме заповедите. Не знаехме къде да търсим информация, която би била нужна на нас като танкови командири, нито пък знаехме каква информация да изискваме.“

    От 50 танка, изпратени да се бият при Сома, само 36 стигат. Останалите се развалят или затъват по пътя с ужасяващи последствия. Обсадата на Фрей Бентос е много добър пример за това. Кръстен на компания за консерви, Фрей Бентос се придвижва с останалите, докато не пада в един кратер и повече не успява да помръдне. Едното оръдие сочи към небето, другото – към земята. И още по-лошото, германците го забелязват.

    За три дни мъжете във Фрей Бентос разбират колкото кофти може да е да бъдеш в танк. Всеки техен опит да излязат е посрещнат от смърт и тежки рани, а бягството се оказва почти невъзможно, след като трупът на един войник заклещва вратата. Температурата вътре се покачва до 32°C. Едно от основните оръдия се откъсва и счупва ребрата на един от мъжете, оставяйки го да умре бавно. Германците правят няколко опита да щурмуват танка с гранати и се налага да бъдат отблъснати. На третата нощ, когато водата и храната привършват, а на живите почти не са останали муниции, те решават да рискуват с бягство. Но германците се интересуват единствено от танка и оставят оцелелите да напуснат. Толкова кофти са били танковете през Първата световна война – дори врагът не е имал сърце да те застреля, след като най-после си успял да се измъкнеш от такъв.

    Нещата се подобряват през ВСВ, но не много. Танкът продължава да бъде невероятно опасно и запалимо място за водене на война. И калта продължава да е проблем.

    Най-популярният съюзнически танк, Шърман, бил изпълнен с безброй много малки слабости. Ако е ударен ниско, интериорът можел да избухне в огнен ад, изпичайки всички вътре. Това е обратното на начина, по който се предполага да работи танкът. Всъщност една от причините съюзниците да разработят по-добри брони от германците е, че са имали толкова много кофти танкове Шърман, че им се е налагало постоянно да ги подобряват.

    Няма такова нещо като потвърдени убийства

    Когато филмите искат да покажат на зрителите колко страхотни са войниците герои, те не сочат към белезите или прослужените години, а често го правят като цитират броя на животите, които са отнели в името на страната им. „Потвърдените убийства“ са като класацията на войниците. Повечето хора са се запознали с това от филма „Американски снайперист“, филм който много ясно се опитва да ни накара да мислим, че Крис Кайл е най-коравото копеле заради повече от 150 потвърдени убийства. И това щеше да е впечатляващо, ако беше истина.

    Макар армията да пази подробни доклади за случилото се на бойното поле, броят на враговете, изпратени в отвъдното от всеки войник, не е включен в тях. Според един от говорителите им, американската армия „не държи никакви официални или неофициални данни за потвърдени убийства“. Всъщност военните не обичат, когато машините им за убиване говорят за това колко много са убивали.

    Ако подобна статистика се появи в някой доклад, то е защото войникът е избрал да я включи – без да има доказателства, освен собствените си думи. Подобни доклади обикновено са за специалисти като снайперистите, които обикновено се занимават с единични цели. И причината е, че просто няма много за какво друго да се пише. Самият Крис Кайл обяснява, че докладите съдържат „времето, мястото, използвания калибър, разстоянието, какво точно е правил, където е бил застанал и какво е носил.“

    Правилата за това кого можеш да застреляш и кога са много сложни

    Военните правила във филмите са елементарни – ако изглежда, държи се и квака като враг, първо стреляй, а после му проверявай документите. В истинския свят обаче, войниците трябва да са висшисти, за да разберат огромният правилник, който описва обстоятелствата, при които войниците имат право дори само да погледнат към някого.

    Основната идеология зад модерните правила за американската армия се е променила през последните няколко войни. Днес правилата са толкова сложни, че се простират на около две дузини страници. Това е малко множко за повечето сценаристи. Те предпочитат да базират идеите си на Втората световна война, когато правилата за сражение са били фокусирани върху вида на мишените – иначе казано, ако не се е предавал, всеки носещ нацистка униформа, е можел да бъде убит. Застрелвате го, удряте го с кола, правите каквото искате с него. Единствените ограничения са били подръчните инструменти и въображението ви.

    Днес обаче, правилата се различават значително от това, което повечето сценаристи биха очаквали. Американските военни в Ирак и Афганистан например могат да използват единствено пропорционална сила срещу хора, които се държат враждебно или агресивно. Причината за това е в партизанските тактики на различни лоши хора в Ирак и Афганистан. Невъзможно е да нарочиш за стреляне хора, облечени като лошите, когато и добрите са облечени по същия начин. Вместо да третират всяка улица в Багдат като ниво на Call of Duty, войниците трябва да са майстори психолози, за да знаят дали носещият AK-47 пич гледа лошо, защото ще започне да стреля или защото на главата си има много семейни проблеми.

    Но не правилата са проблем за войниците, а това че те продължават да се променят. Случвало се е военни командири да се свързват с военни адвокати насред операция, за да получат потвърждение дали могат да стрелят или не. Няма да се получи хубаво кино, ако Рамбо прекарваше половината от всеки филм на телефона с адвокат, питайки към колко от 300-та потенциални врагове, тичащи към него, има право да насочи картечницата си.

    Окопите през ПСВ са били малки градове

    От всички големи войни, Първата световна е най-малко екранно впечатляващата. Затова сценаристите я използват, за да покажат всичко кофти за войната: смъртта, бодливата тел, калта, картечниците, безразличието на командирите и поезията. Нищо не символизира този депресиращ провал повече от окопите – един или два плитки гроба, които началството е решило да изкопае за бедните войници.

    Невинаги е било така обаче. Може да си представяме окопите като дълги дупки, пълни с кал и отчаяние, но те са представлявали само малка, смъртоносна част от сложна система от основни, вторични и третични окопи – всички те проектирани като огромна военна ферма за мравки, която е отблъсквала вражеските атаки и е действала като огромен канал за доставки на оборудване, хора и сведения.

    Всъщност, окопите са били проектирани и срещу друг популярен стереотип за Първата световна война – че войниците са били приемани като лесно заменими държачки на картечници. Окопите са били изкопавани на зигзаг, така че пробие ли врагът линията, всички останали войници да не се озоват просто на мушката в права линия от Северно море до Алпите. Също така, стените са били укрепени с дъски, ръбовете – с пясъчни торби, а по цялата дължина е имало големи медицински станции, за да не загине половината армия от гангрена и скука.

    Войниците дори не са прекарвали толкова много време на позиция, от където да бъдат изпратени в месомелачката над окопите, защото са били въртени през различните окопи често. Войските са прекарвали 15% от времето си на предната линия, 10% във вторичните окопи, 30% в резервните и 45% по френските бардаци. Мъжете са излизали и тръгвали към неизбежната си смърт, само че е било повече нещо като лотария, отколкото като конвеир в кланица.

    Разбира се, някои стереотипи си остават истина. Окопите например наистина са били кални, пълни с вода дупки. Но където е било възможно, военните инженери са прокопавали окопите в подземни каменни кариери, буквално навсякъде във Франция, за да ги използват за квартири, лазарети и бункери. Някои от тези подземни лабиринти са били толкова сложни, че в един от тях са инсталирали електрически крушки и телефони, командни постове, пекарна, месарница, болница и параклис. Окопите са били толкова големи, че войниците е трябвало да поставят импровизирани пътни знаци, за да не се губят.

    Дори основната заплаха за войниците – отровният газ – не е бил смъртоносната сила, която ни представят във филмите. Ако сте искали да обгазите врага, е трябвало да изчислите много точно вятъра и да се надявате, че лекия бриз няма отклони облака или да го изпрати в нищото. Дори още по-лошо, войниците след това са били изправени пред риска от изгаряния и задушаване, преминавайки през собствения си газов облак, понеже химическите отрови не дават и пет пари на чия страна сте. В чакане на идеалните условия понякога са минавали седмици.

    Войниците не са завинаги свързани (и понякога се избиват)

    Често се казва, че връзката между войниците е неразрушима, че преживелите заедно война стават като братя. Сещате се, като в „Братя по оръжие“ или „Спасяването на редник Райън“. Истината обаче е, че да дадеш на група произволни мъжаги оръжия не ги прави приятели за живот, които си имат абсолютно доверие.

    Не, войниците са подложени на същите кавги, недоверие и съревнование като всяка друга голяма група хора. И макар да виждате част от това във филми като „Пълно бойно снаряжение“, „Хълмът на храбрите“ и „Капитан Америка: Първият отмъстител“, там нещата са доста по-малко екстремни от случилото се по време на Арденската офанзива. И не говорим за филма от 1965г с Хенри Фонда, който е толкова неточен, че Айзенхауер е принуден да направи пресконференция и да обясни как всичко е супер измислено. За разлика от красивото другарство във филма, истинската битка е водена с толкова много враждебност сред съюзническите сили, че ако е имало операторски екип да документира битката, те са щели случайно да измислят формата на риалити шоуто.

    По време на Арденската офанзива, много войници смятат, че германците се дегизират като американци, за да всеят хаос в предните линии (и наистина са правели точно това, но то не е от значение сега). След като започват да се носят слуховете (и един конвой изчезва), параноята обхваща съюзническите редици. За да се изкоренят потенциалните шпиони, пазачите на лагерите започват да питат завръщащите се войници въпроси, на които само „истински американци“ биха знаели отговора, предимно свързани с бейзбол… и получават смесени резултати.

    Някои бедни нещастници са затворени, понеже са сгрешили някой отговор, а други защото самите стражи не са знаели правилния отговор. Други направо са били застрелвани. Задържали са и войници, чиито имена са звучали подозрително германски или онези, които са събрали германски трофеи в Европа.