Първите сражения в човешката история представлявали просто сблъсъци на две големи групи въоръжени хора – племена, орди, войски… Дори след като вече били оформени армии в смисъла, който влагаме днес, дълго време самата битка или сражение  се извършвала, като двете бойни части се сблъсквали челно една с друга на бойното поле – и там вече победата или поражението се решавали от броя бойци, по-доброто въоръжение и личната храброст на воините. Доста време изминало, преди да се утвърди идеята, че изходът зависи преди всичко и най-вече от начина, по който са построени и ръководени двете войски. Т.е. – от организацията на битката. Първият военачалник, който съзнателно и целенасочено построява армията си в определен боен ред, отчитайки разположението на противника, особеностите  на местността и възможностите на собствените си бойци, е Епаминонд.

Епаминонд

Той е роден в гръцкия град Тива през 418 г. пр. Хр. През 371 г. пр. Хр. е избран за беотарх (висша длъжност в областта Беотия, където се намира и родната му Тива).  Същата година избухва война между Атина и Спарта, от една страна, и Тива с беотиийските градове – от друга. Спартанската армия, предвождана от цар Клеомброт, нахлула в Беотия и се разположила на стан до град Левктра. Тиванската армия се предвождала от Епаминонд.

Както за доста сражения от онази епоха, също и за битката при Левктра няма точни данни за числеността на войските. Различните тогавашни историци дават различни сведения. Например, Плутарх твърди, че спартанците разполагали с 10 хиляди хоплити (тежко въоръжени пехотинци – с копие, меч, щит и доспехи) и 500 конници. За тиванците няма информация, но се смята, че имали превъзходство по численост. Това, което е сигурно е, че тиванската конница била по-силна от спартанската – което изиграло немаловажна роля в хода на сражението.

Във военната история битката при Левктра е интересна с това, че за пръв път се нарушава дотогавашната традиция воюващите армии да разпределят силите си приблизително поравно по цялото протежение на бойния си строй – след което следва прекият сблъсък, ръкопашен бой и там вече каквото сабя покаже. Епаминонд решил да построи част от войската си в дълбочина от 50 реда, за разлика от обичайната дотогавашна практика за построяване максимум между 8 и 12 реда.

Горе: Традиционният хоплитски ред при битка и настъпление

Долу: Стратегията на Епаминонд при Левктра. Силното ляво крило настъпва, докато слабото дясно отстъпва. Червените блокчета показват разположението на елитни войски вътре във всяка фаланга

Сражението при Левктра още в началото започнало неудачно за спартанците. И от двете страни първи влезли в боя конниците. Самите спартанци били смятани за непобедими пехотинци – което обаче не можело да се каже за кавалерията им. Тиванската конница разбила спартанската, обърнала я в бягство и така я принудила да връхлети върху собствената си пехота. Първите бойни редици на спартанските хоплити се разбъркали. В това време Епаминонд изтеглил левия си фланг по диагонал с цел да привлече там повече спартанци и по този начин да получи превъзходство на десния си фланг – където да нанесе решаващия удар. Цар Клеомброт обаче разгадал замисъла му и започнал да престроява редиците си, за да удари левия фланг на Епаминонд. Но, преди да успее, триста тивански воини атакували стремително спартанците, които се намирали в движение и били объркани от собствените си маневри.

Независимо, че всички с основание ги смятали за най-добрите бойци на тогавашния свят, тогава те се озовали срещу тиванската пехота, която била построена в необичайната дълбочина от 50 реда. Изненаданите противници не издържали на мощния удар и както пише Плутарх: „… настанало такова бягство и клане, каквото на спартанците никога не им се било случвало“. Самият цар Клеомброт паднал в битката, както и други спартански военачалници.

Диодор твърди, че в битката при Левктра загинали над 4 хиляди спартанци и само 300 беотийци. Славата на спартанците като непобедими помръкнала. Оказало се и оттук-нататък вече било добре запомнено, че добрата организация на битката може да победи и най-непобедимата армия.

През 409 г. се случва едно събитие, което се оказва съдбоносно за по-нататъшната участ на Европа като цяло и макар по косвен начин – за европейската култура до ден-днешен.

Римските легиони се изтеглят от Британия.

Не е трудно да се досетим какво са изпитвали тогавашните обитатели на британските острови или както ги нарича историята – романо-бритите. Това са келтски племена, които около 4 века преди това оказват ожесточена съпротива на римляните при нахлуването на легионите на Юлий Цезар и император Клавдий на острова. В продължение на това време обаче келтите се смесили с римските преселници, ветерани-легионери, чиновници, занаятчии, търговци и други, които се заселвали по тези земи. Градовете процъфтявали, навсякъде в тях били построени по римски образец форуми, театри, бани, стадиони.

Обаче нахлуването на варварите в източните области на империята, което започнало с мигрантското преселение на готите, сложило край и на идилията в Британия. Последвалите масови нашествия на хуни, готи, алемани, алани, вандали и всякакви други варварски племена през Дунав и Рейн изисквали концентриране на всички сили на „източния фронт“, откъдето нахлували варварите. Затова и през 409 г. император Хонорий изтеглил легионите от Британия, за да се включат в защитата на самата Италия и предложил на бритите сами да защитават страната си. Това означавало само едно – Британия оставала сама лице в лице срещу „своите“ варвари.

Лесно можем да си представим какво се случва, когато се премахне върховната власт. Ветерани-офицери от бившите римски гарнизони, наемници, влиятелни чиновници, богати земевладелци и фермери почувствали безвластието, обявявали се за владетели на отделни региони, влизали незабавно във въоръжени схватки помежду си, за да „уточнят“ границите на своите територии. Това дава повод на по-късните средновековни хронисти да говорят за „британските крале“ от онази епоха.

Но разпокъсаната Британия се оказала много лесна плячка за нашествия от всички посоки. Старите врагове – пиктите от север (наричани така заради „пиктограмите“, с които изрисували телата си, обикновено със синя боя – отгласи от този обичай видяхме в нашумелия филм „Храбро сърце“ на Мел Гибсън) вече с лекота преминавали някогашните отбранителните линии при стените на Антонин и Адриан, нахлували, опожарявали селищата, убивали и отвеждали хората в робство.

При това положение неколцина от по-видните фигури сред романо-бритите решили да помолят бившата метрополия за поомощ. Годината била 446 г. Те написали до консула Флавий Аеций (роден в Дуросторум – днешната Силистра). Писмото, цитирано от различни хронисти, е най-известно от преразказа му в труда на Беда Достопочтени (672-735) „Църковна история на народа на англите“. В това писмо романо-бритите пишат:

„До Аеций, трижди консул, когото призовават бритите. Варварите ни притискат към морето, а морето – към варварите. Между тях ни чакат две гибели – от меч или вода“.

Но Аеций нямал възможност да помогне на Британия. Някогашният негов приятел от детските години Атила, който доскоро му помагал със своите хунски дружини в римските междуособици, притискал все повече империята – и било ясно, че голямото нахлуване предстои всеки момент. При това положение отговорът на писмото не можело да бъде положителен. Просто липсвали войници, които да застанат зад думите.

Британия трябвало да се защити сама.

Първият, който се опитал да обедини бритските вождове, бил Вортигерн. Не е ясно кой точно е бил той. Някои историци дори смятат, че това е титла, а не име. Този лидер се опитал да организира съпротивата срещу пиктите от Шотландия и Ирландия. За нещастие, избраната тактика не била най-удачната. Дотолкова не била удачна, че по-късно се превърнала в беда, която унищожила самата Британия. Защото Вортигерн повикал на помощ германските племена англи и сакси от континента. Отначало дошли малобройни дружини с два кораба. Те действително помогнали на бритите да отблъснат нападенията на пиктите – но когато започнали да прииждат все повече сакси, сами се превърнали в опасност. Сега вече новите пришълци нападали бритите, опожарявали селищата и избивали населението. Самият Вортигерн загинал по време на една от битките – не е ясно дали срещу саксите или убит от своите заради измяна.

Сцена от срещата на младия Мерилин/Амбросий с крал Вортингер

Начело на съпротивата срещу новото нашествие застанал патрицият Амвросий Аврелиан – един от римските патриции, които не напуснали острова заедно с римските легиони. За него някои от полулегендарните хроники твърдят, че е чичо на вожда Артур, известен по-късно като крал Артур. Други пък дори го отъждествяват с бащата на Артур – крал Утер Пендрагон. Така започнала епопеята на британската съпротива срещу варварите, от която по-късно се родили легендите за крал Артур, рицарите на Кръглата маса и замъка Камелот – в който някои изследователи виждат метафора на хармоничния, подреден и спокоен живот по време на римското управление. Писмото до Аеций, всъщност се превърнало в първата крачка към този свят на легендите.

Постепенно саксите изтласкали последните брити в непроходимите гори и мочурища на Уелс. Там съпротивата им продължила до края на ІХ-ти век. Именно от тях в хода на битките англичаните заели идеята за прочутия дълъг лък, който изиграл важна роля в английската военна история през следващите векове, чак до появата на огнестрелните оръжия.

През 711г. една неголяма арабска бойна дружина с численост около 10 хиляди души се прехвърлила от Северна Африка на територията на днешна Испания. Само за 2 години почти цялата територия на Пиренейския полуостров била превзета все от такива сравнително малобройни арабски отряди – сред местното население имало значителни общности, настроени антихристиянски, които служели за водачи на завоевателите, оставали като гарнизони в превзетите от тях градове и всякак ги улеснявали по отношение на логистиката на нашествието. Християните били изтласкани в негостоприемните планински местности на север в областта Астурия – там съпротивата им се оказала успешна. Така започнало обратното отвоюване на полуострова, т. нар. „Реконкиста“, която продължила близо 800 години – до 1492г., когато арабите били окончателно изхвърлени обратно в Африка.

Обаче по съвсем различен начин се развили събитията на другия, източния фланг на нашествието срещу Европа. Там през 717г. арабите завзели Пергам, достигнали пролива Абидос и нахлули във византийските области на Тракия. Успели да превземат много крепости, след което дошъл ред на Константинопол. Арабската армия, водена от халифа Сюлейман, обкръжила столицата на Византия с ровове и насипи –  и 13 месеца я обсаждала, използвайки различни обсадни машини. На 1 септември 717г. пристигнала и огромна арабска флота, командвана от емира Маслама ибн Абдул-Малик, брат на халифа. С нея общата численост на арабските войски достигнала 200 хиляди души. Единственото, което успели да направят византийците, било да изгорят с помощта на „гръцки огън“ 20 изостанали товарни кораба. Арабската флота акостирала при европейската част на Босфора. Византийците се защитавали упорито, затова арабите са били принудени да зимуват до стените на Константинопол.

Като се позовал на съществуващия тогава мирен договор между империята и България, византийският император Лъв III Исавър помолил българите за помощ. Българският кан Тервел проявил изключителна държавническа мъдрост. Вместо да използва тежкото положение на Византия, с която българите след 681 г. имали вече няколко военни сблъсъка, той правилно оценил надвисналата опасност и се отзовал на молбата – и още в началото на обсадата, през есента на 717г. атакувал арабите, като им нанесъл тежко поражение, вероятно при Адрианопол. Това облекчило положението на византийците – но нашествениците продължили обсадата, като се укрепили с нов ров и валове, този път срещу българите.

Зимата на 717-718г. се оказала сурова, снежните преспи се задържали над 100 дни. Сред обсаждащите мнозина умрели от глад и студ. През пролетта на 718г. Сюлейман решил да унищожи българската армия, за да освободи тила си по суша. С тази цел тръгнал на поход срещу Тервел – но българите му нанесли ново тежко поражение, като в битката загинали около 30 000 араби.

Войска на Aрабския халифат на лагер пред византийска крепост. Хроника на Йоан Скилица (ХI в.)

Това се оказало решаващо за крайния изход на обсадата. Независимо, че в помощ на арабите пристигнала нова голяма флота от Египет с оръжие и храни, а скоро след нея – и трета от Африка, на практика те не оказали сериозно влияние върху развоя на събития. Византийците се възползвали от облекчената ситуация откъм сушата, въоръжили повече свои кораби със сифони за изстрелване на страховития „гръцки огън“ (предполага се, че това било силно запалителна смес от сяра, селитра и нефт, която горяла дори във вода) и предприели широко настъпление по море срещу вражеския флот. В хода на сражението по-голямата част от арабските кораби били потопени, а византийците завладели голямо количество плячка, сред нея – храните и оръжията, докарани от Африка. След това гладът сред обсаждащите достигнал такива размери, че арабите изклали всичките си коне, мулета и камили, a нерядко се налагало да се хранят и с мърша. В стана им избухнали  епидемии от заразни болести, които причинили масова гибел.

През лятото на 718г., след понесените огромни загуби, халифът изтеглил оредялата си армия от Константинопол. Победата имала огромно значение за Византия, защото стабилизирала империята, показала нейната устойчивост и премахнала за дълго арабската опасност непосредствено до границите й.

Българска конница прогонва арабите от Константинопол по времето на император Лъв III. Миниатюра от Манасиевата хроника (ХIV в.)

А българският кан Тервел бил канонизиран от западната църква като „Свети Тривелиус, спасител на Европа“.

Обикновено династията Ся се счита за първата китайска династия. Вярва се, че е създадена от Ю Велики някъде в края на 3 век пр.Хр, както и че е просъществувала до средата на следващото хилядолетие. Съществуването на династията Ся е описано в някои древни текстове, но липсват археологически доказателства за него. Това е причината Ся да се смята за митична династия години наред, но последните находки на учените пораждат разгорещени дискусии относно съществуването й.

Според документите, китайската цивилизация е създадена от така наречените Трима повелители и Петимата императори. Те са легендарни владетели, за които се смята, че са предали на китайския народ различни знания и умения. Благосклонните владетели предшествали династията Ся.

Историята за основаването на династията Ся може да се проследи до управлението на император Яо – предпоследният от Петимата императори. По време на управлението си Яо изпитвал трудност с контрола върху наводненията от река Хуанхъ. Това било голям проблем, тъй като оказвал влияние върху развитието на стопанството и представлявало заплаха за живота на хората.

В продължение на 9 години Гън – бащата на Ю Велики, се опитвал да спре наводненията, но никога не успявал. В крайна сметка той изгражда диги с надеждата, че това ще помогне. Опитът отново бил неуспешен и новият император Шун никак не бил доволен от положението, което заварил.

Изображение на Ю Велики

Според някои версии на легендата, Гън се самоубива, а според други – той бил заточен от Шун някъде в планините. Не се знае каква е истината относно Гън, но е ясно, че синът му Ю довършва дейността му. Ю бързо осъзнава, че баща му е надценил способностите си и се опитал да реши проблема сам, без да поиска помощ. Освен това, Ю разбира, че методите, използвани от баща му, не били правилни – дигите били поставени в противоположната посока на водния поток.

Тогава Ю решава да потърси помощ от околните племена за изграждане на канали, които да насочват водата към морето. Всичко това му отнема цели 13 години, след което той е изпратен на военна кампания срещу враждебното племе Санмиао. Успехът на Ю срещу този враг допълнително впечатлило императора, който го възнаграждава като го превръща в наследник на трона.

Възкачването на Ю на престола поставя началото на династия Ся. Той царува 45 години и преди да умре, обещава на сина си Чи, че ще стане негов наследник. Преди да направи това обаче, Ю иска да назначи един от своите министри за следващ император, тъй като считал, че той е най-добрият кандидат. Много хора обаче искали синът му Чи да управлява, затова Ю го провъзгласява за негов наследник, с което утвърждава политиката на наследствено управление в Китай. Потомците на Ю управляват Китай до около 1600 година пр.Хр.

Липсата на доказателства за династията Ся кара мнозина да вярват, че тя всъщност не е съществувала и че е просто мит. Въпреки това, последните археологически находки предполагат, че в тази легенда може да съществува и голяма доза истина. През 2016 година учените съобщиха, че сериозните наводнения, споменати в историческите източници, действително са се случили. Освен това, беше установено, че тези събития датират от 1920 година прХр.

Историците твърдят, че досега човечеството е преживяло около 14 500 войни. Естествено, това означава и много отделни сражения – десетки, а може би и стотици хиляди. Появява се и любопитният въпрос: Kоя е първата битка в човешката история?

Разбира се, никой не може да знае това, по простата причина, че в онези праисторически епохи все още не е имало писменост. Но ако поставим въпроса другояче: коя е първата описана битка на човечеството – тогава вече отговорът е известен.

Това е сражението при Мегидо през 1457 г. пр. Хр. (някои автори я датират през 1469-та).

В края на управлението на египетската царица Хатшепсут, върху територията на днешна Северна Сирия, започват да се формират коалиции на местни владетели, които си поставят за цел да завладеят Египет – както 200 години преди това били сторили племената на хиксосите. Коалицията била водена от царя на силно укрепения град Кадеш, чийто най-важни съюзници били държавата Митани и градът-крепост Мегидо. По данни от египетските хроники, в антиегипетския съюз участвали 330 азиатски владетели – което обаче, съвременните изследователи смятат за силно преувеличение.

Фараонът Тутмос ІІІ – племенник на Хатшепсут, който я наследил на трона, събрал армия, съставена от бойни колесници и пехотинци, въоръжени с лъкове, бойни секири и хопеши (сърповидни мечове). На 31 март 1457 . пр. Хр. Тутмос III повел армията си от граничната крепост Тиару. На 21 април египетските войски достигнали град Джехем. Тук станало известно, че царят на Кадеш обединил под свое командване всички предишни зависими от Египет земи в северната част на Сирия, Палестина и Горен Ефрат, и очаквал египетската войска при крепостта Мегидо. Фараонът наредил на армията си да тръгне натам по най-краткия маршрут – през планината Кармел. Независимо, че пътят минавал през опасни долини, маневрата се оказала успешна и египетската армия се озовала при Мегидо, като разделила северния и южния фланг на коалиционните сили. Противникът бил изненадан. Тутмос построил армията си в извит фронт. Южният му фланг отвлякъл вниманието на противника, а фараонът лично повел северния в атака между вражеското крило и крепостта. В резултат флангът на коалиционните войски бил обкръжен и последвала съкрушителна победа на египтяните.

Тутмос ІІІ

Бягащите метежници се скрили в крепостта. На бойното поле били изоставени колесници, коне и много снаряжение – защото гражданите на Мегидо се страхували да отворят крепостните врати и изтегляли бойците върху стените с помощта на въжета и навързани дрехи. Царете на Мегидо и Кадеш също избягали по този начин, но египтяните пленили сина на царя на Кадеш. Богатата плячка, взета от египтяните в изоставения вражески лагер, не направила впечатление на фараона. Той се обърнал към своите войници с въодушевяваща реч, в която обяснил жизнената важност да бъде превзет Мегидо:

„Ако бяхте превзели днес този град, вместо да събирате трофеи, щях да направя богато жертвоприношение на Ра. Защото вождовете на онези, които въстанаха срещу нас, са затворени сега в този град и превземането на Мегидо ще е равно на превземането на хиляда градове“. Така след победата египтяните били принудени да пристъпят към дълга обсада на Мегидо, която продължила няколко месеца. През това време при Тутмос идвали с богати подаръци съседните владетели. Хрониката пише: „И ето, че владетелите на тази страна допълзяха по корем, за да се поклонят на славата на негово величество и да просят дъх за своите ноздри, тъй като могъща е силата на ръцете му и велика неговата власт. И фараонът прости на чуждоземните царе“.

Макет на крепостта Мегидо

След обсадата, която продължила, по различни данни, от 4 до 7 месеца, коалицията се признала за победена. Участващите в нея владетели били принудени да плащат данъци на Египет.Плячката, взета от египетската армия, била следната: „340 пленници, 2041 коне, 191 жребчета, 6 расови коне, 2 колесници, украсени със злато, 922 обикновени бойни колесници, една бронзова броня, 200 кожени доспехи, 502 бойни лъкове, 7 палаткови стълбове за шатра, украсени със сребро и принадлежащи на царя на Кадеш, 1929 говеда, 2000 кози, 20 500 овце и 207 300 чувала брашно.

Изглед към руините на Мегидо в Израелската долина

Победените също признали върховенството на фараона на Египет и му се заклели във вярност. Тутмос III помилвал пленените владетели – но, за наказание, ги изпратил позорно по домовете им, възседнали магарета.