Ако сте чели първата книга за Хари Потър, а именно „Хари Потър и Философският камък“, то би трябвало добре да сте запознати с легендата за чудното откритие, което превръща всеки метал  в злато, a също така има свойството да направи своя притежател безсмъртен.

Любопитно е, че в дебютната си творба за малкия магьосник Джоан Роулинг включва реална личност и реална легенда. И това е единственият път, в който го прави, що се отнася до знаменитата поредица.

Никола Фламел действително е живял в периода между 1330 и 1418 година. Роден е във Франция и се занимава с преписване и продаване на ръкописи и книги. Алхимията обаче е науката, която до ден-днешен мистериозно витае около името му.

Легендата разказва, че един ден Никола Фламел купил стара книга с древни ръкописи. Бързо разбрал, че това е безценен алхимичен труд, който обаче не можел сам да разшифрова. Дълго време опитвал да се справи с древните писания, но след като установил, че разчитането е невъзможно, се отправил към Испания, където срещнал еврейският лекар и учен Канчес. Предвидливо Фламел не взима книгата със себе си, а прерисува част от нея. Щом показва на испанския учен рисунките с обясненията към тях, последният разбира, че става въпрос за труд, който считал за отдавна изгубен. Двамата решават да се отправят към Франция, за да може Канчес да изследва подробно книгата, но по пътя той се разболява и умира.

Счита се обаче, че през времето, което са прекарали заедно, той успява да предаде ценни алхимични уроци на Фламел. Според легендата той и съпругата му Пернел създават прототип на камъка и няколко пъти превръщат олово в злато. Инвестират средствата в създаването на болници, храмове и паметници, но самите те живеят скромно. Пернел Фламел умира през 1397 година, а Никола – през 1418. Значи ли това обаче, че не са успели да използват камъка като еликсир на живота, който да ги дари с безсмъртие?

След погребението на Фламел разбойници разбиват дома му, търсейки несметни богатства. След като не откриват нищо, те решават да осквернят гробницата на него и съпругата му, надявайки се там да открият легендарния философски камък. Оказва се обаче, че там не само не е чудното рубиненочервено откритие, но и самите починали. Телата на двамата съпрузи не биват открити и през следващите векове се появява легендата, че двамата са живи и здрави, живеещи в различни точки на света.

През годините не един и двама учени се посвещават на търсенето на философския камък. Както става ясно, той може да бъде създаден, но древната формула така и не бива открита. Не е сигурно също дали изобщо става въпрос за камък, защото в различните трудове се споменава за прах, тинктура и други. Любопитно е, че докато търсят как да създадат чудото, учените изследват огромен брой вещества, които по-късно оказват значение за развитието на фармакологията, химията, медицината, металургията и други. Един от брилянтните умове, също търсещи чудния камък, е и Исак Нютон.

Създател на дактилоскопията е Уйлям Джеймс Хершел (1833-1917г.) – англичанин, работил дълги години в Индия. Като чиновник от колониалната администрация, той трябвало да обработва финансови документи. Естествено, такива книжа изискват подписи – но индусите драсвали някакво ченгелче и въобще не се смятали задължени чрез него, като просто го забравяли. Тогава Хершел измислил следното: карал ги да оставят, освен подпис, и отпечатък от палеца си. Причината била проста: индусите смятали, че ръцете им притежават свръхестествени свойства. Затова и започнали да изпълняват стриктно всички задължения, под които слагали отпечатък от пръстите си. Така се събрал голям архив с отпечатъци. Като ги сравнявал, Хершел открил, че в природата не съществуват 2 еднакви отпечатъка. Всички те са различни. Това го навело на още една мисъл: най-сетне да въведе ред в местния затвор. Дотогова мнозина закоравели престъпници се престрували на дребни нарушители, като използвали обстоятелството, че в повечето случаи англичаните не различавали лицата им – и излизали от затвора без сериозни наказания. Ситуацията се променила рязко, когато Хершел взел пръстови отпечатъци на всички арестувани. Точно от този момент започва историята на дактилоскопията, защото той свързал папиларните съответствия с конкретен човек.

От метода на Уилям Хершел се заинтересувал през 80-те години на ХIХ-ти век видният британски изследовател Френсис Галтън (1822-1911г.). Той предложил официално пръстовите отпечатъци да се вземат предвид в съдебната практика. Галтън анализирал множество от тях и въз основа на теорията на вероятностите доказал, че съвпадение между отпечатъци на двама души е възможно само в 1 случай от 64 милиарда. Скоро практиката също показала, че новият метод за идентификация на човек чрез пръстовите отпечатъци е ефективен и дава категорични резултати в случаите, когато се налагало да бъдат премахнати съмнения при установяване на личността на престъпника.

Въпреки това, представителите на закона сериозно се опасявали, че престъпниците ще унищожават хирургически или по друг начин папиларните линии на пръстите си. Но тези опасения изчезнали, защото престъпният свят не проявил особено желание да се подлага на такива операции. Още повече, че при малкото опити, които били направени чрез изрязване на кожата, папиларните линии отново се възстановявали. Намерили по-лесен начин: просто слагали ръкавици. Прочутият гангстер Джон Дилинджър също се опитал да унищожи папиларните си линии – но не чрез изрязване на кожата, а посредством изгарянето й с киселина. Тя станала напълно гладка – и така изглеждало, че дактилоскопията  ще бъде изхвърлена от употреба в криминалистиката. Обаче през юни 1934г. агенти на ФБР застреляли Дилинджър на улицата, а прегледът на трупа показал, че папиларните линии отново започнали ясно да се очертават върху възглавничките на пръстите. Когато това станало известно, престъпниците окончателно се отказали от болезнените и несигурни начини за заличаване на пръстовите отпечатъци и решили, че ръкавиците са много по-добро и ефективно решение на проблема.

Днес, снемането на пръстови отпечатъци е стандартна процедура в криминалистиката. Понякога дори се подхвърлят идеи да се вземат пръстови отпечатъци от всички граждани без изключение. Но тази мярка е твърде мащабна и скъпа.

Дълго време било прието обидата да се измива с кръв. Така смятали всички аристократи и офицери от вековете, последвали епохата на рицарството. Но дуелите – отначало с шпаги, а после и с пистолети, още през 17-ти век започнали да нанасят значителни вреди върху бойния дух на войските, които губели команден състав дори в мирни времена, без да се участва във война. Естествено, пред лицето на този феномен, властите правели всякакви опити благородническите двубои на честта да бъдат забранени. Но въпреки суровите забрани на законодателите, дуелите се разпространявали все повече, oсобено във Франция. Само за 20 години през царуването на Анри IV – от 1589 до 1608г., там загинали на дуел между 7000 и 8000 млади мъже. Броят на дуелите се увеличил особено през XVI-ти век, защото след 1580г. се появил обичай секундантите на двете страни също да се бият помежду си. На практика дуелите се превърнали в истински малки сражения.

Законът бил безсилен – независимо от многобройните кралски укази. Строгостта на наказанията се засилва още повече през XVII-ти, по времето на „краля-слънце“ Людовик ХІV, който през 1679г. издава категорична заповед срещу тях. Бил създаден дори специален съд на честта, на който било предоставено правото да решава всички въпроси на засегнатото чувство за достойнство сред аристократите. Но всички тези мерки довели само до това, че дуелите приели по-мрачна форма: провеждали се без свидетели, в отдалечени места, участниците и техните секунданти дори не смеели да повикат лекари. На свой ред владетелите в повечето случаи не се решавали да привеждат в действие своите наредби – затова и постоянно прощавали на виновните. Така например, само Анри ІV, през чието царуване се пада разцветът на дуелите във Франция, издал около 7000 указа за помилване в подобни случаи.

На всичко отгоре, понякога самите крале си обявявали дуели. Императорът на Свещената римска империя – испанският крал Карл V, получил покана за дуел от краля на Франция – Франсоа I.

Шведският крал Густав-Адолф бил страстен противник на дуелите. Веднъж той се ядосал крайно много и ударил по лицето полковник Скатон. Оскърбеният офицер решил да замине завинаги в чужбина. Кралят побързал да го настигне до границата, подал му пистолет и казал: „Тук свършва моето кралство и аз вече не съм крал. Затова, като почтен човек, съм готов да дам удовлетворение на друг почтен човек“. Такива случаи показват, че рицарският обичай обикновено се оказал по-силен от законите.

Първият пруски крал – Фридрих ІІ, се убедил, че дуелите не може да бъдат премахнати чрез забрани. Той предложил през 1785г., също както преди това във Франция, да бъде създаден „съд на честта“, който да урежда споровете между пруските офицери, без да се стига до дуел. Но военната колегия на офицерите се противопоставила толкова категорично, че предишният закон от 1713г., който просто забранявал дуелите, бил оставен в сила – макар явно да бил неприложим. Чак през 1843г. в Прусия все пак били създадени съдилища на честта. Те послужили като прототип и за Съда на офицерското общество в Руската императорска армия, който започнал да действа през 1863г. Причината била, че Русия също страдала от това явление. Достатъчно е да се каже, че двама велики руски поети – Пушкин и Лермонтов, били убити на дуел.

Дуелът на Пушкин с Дантес. Автор: А. Наумов 1884г.

Последните дуели се провеждали най-вече в Германия в края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти вв. Били разпространени предимно в студентските среди, но имали ритуален характер, без да се стига до смъртни случаи. Белезите по лицето от противникови шпаги били знаци на честта и повод за гордост.

Глория Рамирез (11.01.1963 – 19.02.1994) е майка на две деца от Ривърсайд, Калифорния. Тя е от мексикански произход и е доброволец в начално училище.

Около 20:15 часа на 19.02.1994 година Глория, която страдала от рак, е приета в болницата в Ривърсайд. Тя била изключително объркана и имала затруднено дишане. Медицинският персонал се опитва да я успокои, инжектирайки й диазепам и още няколко лекарства. Когато става ясно, че Рамирез реагира зле на приложените медикаменти, лекарите й правят дефибрилация. В този момент няколко от медиците забелязват мазна бляскава течност, покриваща тялото на Рамирез, както и аромат, наподобяващ този на чесъна, който според тях идвал от устата на болната. Медицинската сестра Сюзън Кейн, която се опитала да вземе кръв от Рамирез, усетила миризмата на амоняк, която се отделила по време на манипулацията.

Сестра Кейн подава спринцовката на сестра Джули Горчински, която забелязва някакви цветни частици в кръвта на Рамирез. В този момент Сюзън Кейн припада и е изведена от стаята. Малко след нея и сестра Горчински започва да се чувства зле. Оплаквайки се, че се чувства замаяна, тя също напуска болничната стая на Рамирез и малко след това тя също припада.

Морийн Уелч е третото медицинско лице, което влиза в стаята на Глория, след което на болничния екип му е наредено да изведе абсолютно всички пациенти извън болницата. 23 души от медицинския състав на болницата се разболяват след пристигането на Рамирез, а 5 са хоспитализирани. В 20:50 часа, след 45-минутни опити за подобряване на състоянието й, Глория Рамирез е обявена за мъртва, като причината за смъртта е бъбречна недостатъчност. Тялото й е преместено в изолатор от двама души. Един от тях – Сали Балдерас започва да се чувства зле и е хоспитализирана за 10 дни след преместването на тялото.

Ана Мария Осорио и Кърстен Валер са лекари към окръжния здравен отдел, които започват да разследват случая. Те интервюират 34 служители на болницата, които са били в спешното отделение на 19.02. Двете жени разбират, че всички, които са развили тежки симптоми като загуба на съзнание, задух и мускулни спазми, имали нещо общо помежду си. Хората, които взели кръв на Рамирез и онези, които се намирали на 2 метра разстояние от болната, били в най-голям риск. Осорио и Валер обаче открили друго любопитно нещо – всички, които били засегнати от болната, били жени, а не мъже, затова те сметнали, че става въпрос за масова истерия.

Сестра Горчински отрича да е била засегната от масова истерия, посочвайки собствения си медицински опит като доказателство. След случая с Рамирез тя прекарва 2 седмици в интензивното отделение с проблеми с дишането, развива хепатит и аваскуларна невроза. Нетърпелива да изчисти името си, тя и сестра Сюзън Кейн завеждат дело срещу болницата за 6 милиона долара и се свързват с националната лаборатория „Лорънс Ливърмор“.

От лабораторията твърдят, че Рамирез е използвала диметил сулфоксид за облекчаване на болките си. Много потребители на веществото съобщават, че то има вкус на чесън. Освен това то се продава под формата на гел, което обяснява мазното тяло на Рамирез. Електрическите удари, приложени по време на дефибрилацията, биха могли да превърнат веществото в диметил сулфат – мощен отровен газ, който би могъл да е причина за симптомите на медицинските лица, работили с болната.

Два месеца след смъртта на Рамирез е направена аутопсия. Патологът е съгласен с твърденията на лабораторията и не ги оспорва – причината за симптомите у медицинските сестри и лекарите е диметил сулфоксидът. Десет седмици след смъртта си, Глория Рамирез е погребана без надгробна плоча в Ривърсайд.

През 1518 година в Страсбург се случва необяснимо събитие, наречено „танцуваща чума“. Около 400 души танцуват в продължение на дни, без да почиват, а някои от тях танцуват до смърт.

През юли 1518 година пред очите на всички свои съседи, г-жа Трофеа започва бясно да танцува по улиците на Страсбург, Франция. От никъде не се чувало никаква музика, а лицето й не изразявало никаква наслада от случващото се. Тя не могла да спре и да се избави от тази „лудост“.

Ако това беше случаен и единствен инцидент, може би всички щяха да са забравили, но случаят определено не е такъв. Малко щом г-жа Трофеа започва да танцува, един съсед се включва в изпълнението. После още един. До края на седмицата повече от 30 души танцуват ден и нощ по улиците на града. И това не свършва до тук. Месецът отминава и в крайна сметка в танца вземат участие около 400 граждани на Страсбург.

Повикани са медицински органи, след като някои от танцьорите започвали да умират от сърдечен удар, преумора или инсулт. По някаква необяснима причина, хората, участващи в това вярвали, че „лечението“ на това състояние е чрез още танци, затова се качили на една дървена сцена и дори повикали музиканти.

Всичко това звучи като някакъв мит или дори пълна измислица, но танцуващата чума от 1518 година е ясно описана в медицинските, народните и религиозни документи от онова време. Съвременните изследователи проявяват голям интерес и проверяват тези данни, за да развият няколко теории относно това, което е предизвикало странния инцидент.

Една от теориите е, че танцуващите са били жертва на масова истерия – когато повече от един човек вярва, че са засегнати от идентична болест, често по време на стресови ситуации за обществото. Инцидентът в Страсбург се случва по време на масов глад и недохранване, последвани от множество смъртни случаи. Но как ще оправдаем това, че в танците вземат участие 400 души? Все още не е даден отговор на този въпрос. По-скорошен известен инцидент, който също се разглежда като масова истерия е така наречената „Епидемия на смеха в Танганика“ от 1962 година, но в нея участват само 95 души.

Втората теория е свързана със селското стопанство. Състоянието, наречено ерготизъм, възниква, когато човек консумира зърнени продукти, съдържащи мораво рогче. Храненето със заразени култури може да доведе до припадъци, обща умора и слабост, но движенията на страдащите в Страсбург изглеждат по-скоро като традиционни танци, а не като припадъци от какъвто и да е вид.

Никоя от тези теории не обяснява напълно танцуващата чума от 1518 година. Постепенно танцьорите спират и танцът завършва точно толкова мистериозно, както е започнал.