Търсене
Още
    Начало Блог Страница 20

    Велосипедите са причината да се построят асфалтови пътища

    iskamdaznam
    -
    0
    Велосипедите са причината да се построят асфалтови пътища

    В днешно време градските улици обикновено се възприемат като традиционно място за автомобили. Велосипедите съвсем скоро намериха подобаващо място в градския трафик.

    Колкото и странно да е, през 1890-те и началото на 1900-те години, предимно велосипедистите се застъпили за първи път градовете в САЩ и Европа да асфалтират улиците си и да построят нови пътища. След това, когато колите стават удобен начин за придвижване, богатите, привилегировани хора приемат автомобила като своя играчка за свободно време и централното място на велосипеда в това, което днес се нарича трафик, е до голяма степен забравено.

    Хората, които произвеждали и продавали велосипеди, били същите, които по-късно произвеждали и продавали автомобили.

    Официално откриване на велосипедната пътека Куинс, септември 1938 г.

    Велосипедистите мобилизирали усилията си за изграждане и асфалтиране на пътищата. През 1880-те години изобретяването на безопасния велосипед – нов дизайн, който включва повечето от характеристиките, налични в съвременните велосипеди днес – прави колоезденето по-безопасно и по-лесно от преди, което от своя страна води до нарастване на интереса към колоезденето. Но имало проблем: и в градовете, и в провинцията повечето пътища били кални, неравни, подходящи за бавно движещи се коне и файтони, но не и за велосипеди.

    В тези много ранни дни колоезденето основно било развлечение за богатите. Велосипедите били скъпи, а хората от работническата класа не разполагали с пари или свободно време за тях.

    Поглеждайки назад, бихте си помислили, че някой, който е бил запален колоездач през 1890-те години, би искал да остане колоездач, но не станало така.

    Тези колоездачи обичали независимостта и скоростта, предоставени им от велосипедите. Техните велосипеди им позволявали да разгледат околностите, когато сами си решат – не с влака – както и да покажат, че могат да си купят много скъпа джаджа. Това, че колоезденето може да се счита за полезна тренировка, вероятно би им се сторило изключително странно.

    Повечето от хората, които започнали да продават първите автомобили, са бивши запалени колоездачи. Хенри Форд, братята Додж, Луи Шевролет и братята Дурие (основатели на Duryea Motor Wagon Company, първата американска компания, която продава автомобили, задвижвани с бензин), наред с други, всички те са били запалени велосипедисти, мотоциклетисти или производители на велосипеди.

    През октомври 1908 г. автомобилно списание рекламира Автомагистрала Лонг Айлънд като „първият път в света, проектиран и построен за движение на автомобили“. До 1938 г. участък от двулентовата магистрала, предназначена за автомобилите, е била предоставена за ползване от  велосипедистите. Това може би е било логично, тъй като част от земята, използвана за магистралата, принадлежала на Джон Е. Рузвелт, братовчед на Теодор Рузвелт, и един от консулите на Лигата на американските велосипедисти през 1897 г.

    Магистралата Лонг Айлънд, първите десет мили от която се пускат в експлоатация през 1908 г., е била спряна тридесет години по-късно, а част от нея се превръща в удобна велоалея. Първоначално замислена като писта за автомобилни състезания, частната платена магистрала Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк, се превърнала в пътна артерия, предназначена само за велосипеди.

    Пътят е заменен от по-широк, безплатен за ползване път, построен от Робърт Моузес, урбанистът от Ню Йорк, който прави революция в градското планиране на мегаполиса. Първата в света „магистрала с контролиран достъп“ е затворена за шофьори през април 1938 г. и три месеца по-късно Моузес подарява част от „Великия бял път“ на жителите на Лонг Айлънд като Велосипедна пътека Куинс. Сега е част от Бруклин – Куинс Гринуей.

    Карл Бенц зад
    волана на автомобила си, през 1887 г.

    77-километровият път бил идея на Уилям Кисман Вандербилт младши, правнук на железопътния разработчик във Виктория Корнелиус Вандербилт. Вандербилт-младши бил организатор на автомобилни състезания, който искал да създаде път само за своите състезания за Вандербилт купата. Той финансирал пътя с подкрепата на финансисти и автомобилни компании. Лонг Айлънд Мотор Паркуей е бил скъп за администриране, така че пътят на състезателната писта скоро се превърнал в платен участък за богатите, шофиращи до именията си на Лонг Айлънд.

    При отварянето на пътя Артър Р. Пардингтън, вицепрезидент на Лонг Айлънд магистрална корпорация  и генерален мениджър на състезанията за купа Вандербилт, казал:

    „В миналото е имало магистрали за трафик на всякакъв вид превозни средства, канали за движение на товари, железопътни линии за превоз на пътници и колички за удобство на живеещите в предградията на големите ни градове, но досега не е имало път само за автомобили. И сега дойде денят на автомобила. Предстои да бъде построена магистрала без всякакви прелези, прах и полицейско наблюдение.

    Помислете за времето, което ще спести заетия човек. Няма ограничения на скоростта, Великият бял път е пред него и с без проблем той може да пътува, да пътува с 50, 60 или 90 мили в час, докато достигне Ривърхед или Саутхемптън, навреме за скоч в клуб Медоу, за партия голф, освежаващо сърфиране сред вълните и всичко преди да се сервира вечерята, или електрическите светлини да започват да мигат.“

    По-късно било въведено ограничение на скоростта, което било често нарушавано.

    Пътят бил затворен за състезания след смъртта на двама механици от състезанието за купата Вандербилт през 1910 година. Преди Първата световна война, за магистралaта Лонг Айлънд въвеждат такса от 2 долара за преминаване. Тя била намалена на долар, когато през 1929 г. Моузес построил близкия безплатен път. Пътната такса била намалена отново до 40 цента, но пътят продължил да бъде на загуба и собствеността била прехвърлена на местната власт, след като през 1937 г. данъчните задължения на пътя били платени.

    След навлизането на автомобила колоезденето се възприема като нещо присъщо за пролетариата, нещо, което правиш, ако не можеш да си позволиш кола. Много заможни шофьори се постарали да скрият влечението си към велосипеда. Много от тях са тези, които по-късно са написали историята на автомобилното движение.

    Първата в света „бензиностанция“, градската аптека във Вислох, Германия. Снимка: Уикипедия

    Нещо повече, автомобилните компании имали интерес да запазят контрола върху пътищата и да поставят своя продукт в центъра на историята. Например през 1927 г. в рекламните материали на Ford Motor Company се казва, че Model T „е започнал да се движи навсякъде“. Днес кураторът Сузани Фишер от музея на Хенри Форд прави уникално изказване: „Не собствениците на автомобили първо поискаха по-добри пътища – това направиха велосипедистите.“

    Само няколко десетилетия след раждането на автомобилното движение, мястото на велосипеда в него било до голяма степен забравено. В своята автобиография от 1929 г. Хорацио Ърл – създателят на държавната комисия по магистралите в Мичиган и един от първите хора, предложили идеята за международна магистрална система – описва тази ирония:

    „Често чувам днес, че автомобилът изисква добри пътища, че автомобилът е предизвикал появата на добрите пътища. Е, истината е, че велосипедът е бащата на автомобилното движение“, пише той . „Велосипедът трябва да получи признание не само като пионер в автомобилното движение, но и като баща на автомобила.“

    Автор: Десислава Михалева

    „Ловецът на глави“ Мишел Гомес: Страшилище за престъпниците с ръст метър и петдесет

    iskamdaznam
    -
    0
    „Ловецът на глави“ Мишел Гомес: Страшилище за престъпниците с ръст метър и петдесет

    Когато чуем израза „ловец на глави“, си представяме мускулест брутален тип, който стои на ръба на закона. Но Дуейн Чапман – Кучето и други момчета като него не са нищо повече от позьори и шоумени. Истинските експерти в своята област не се хвалят и са изключително незабележими, понякога дори твърде незабележими. Например, Мишел Гомес – най-ефективният „ловец на глави“ в САЩ.

    Дискретният външен вид е един от основните работни инструменти на 50-годишната Мишел. Дори и най-трудният престъпник, издирван от Интерпол, едва ли ще разпознае фурията на престъпния свят в лицето на тази дребна жена с огромна бейзболна шапка, висока само метър и половина.

    На уебсайта на Гомес скромно се посочва, че тя е един от трите най-добри специалисти в Съединените щати, но всеки, който знае нещо за това, разбира отлично, че тя оглавява водещата тройка. Офисът на компанията на Мишел се намира в Локхарт, щата Тексас и отваря врати за първи път през 2003 г.! Предвид спецификата на работата, само малцина могат да се похвалят с такова дълголетие и то не само в щатите, но и в света.

    Малкият ръст и странният начин на обличане по никакъв начин не намаляват авторитета на Мишел сред колегите в бранша. През последния четвърт век тази крехка брюнетка е разплела толкова много известни случаи, че най-наглите авантюристи и военни специалисти свалят шапките си пред нея. Що се отнася до физическите параметри, те са важни само в телевизионното предаване. Основните оръжия на съвременния детектив са интелигентност, професионални умения и хладнокръвие. Колегата на Мишел Гомес, Джон Далман, твърди, че е арестувал 430 елитни негодници в кариерата си и се е бил само 6 пъти.

     „Отнасяме се с уважение към хората. Разбира се, имаме оръжия, електрошок и бронежилетки. Стреляли са по мен, удряли са ме с нож и са ми се спускали кучета, но проблема не е в това, в какво се състои работата ми. Повечето от тези, които арестуваме, ни стискат ръцете, а майките им понякога ни прегръщат, защото не им крещим и не ритаме децата им на път към ареста. Ние си свършим работата.“

    Съвременните „ловци на глави“ отделят много повече време за разследване, отколкото за преследване и скандали. Те търсят доказателства, разговарят със свидетели и информатори и работят в Интернет. Струва си да се отбележи, че тези момчета са в почти незаконно положение.

    Например, в някои щати като Орегон и Кентъки дейностите на ловците са напълно забранени и те самите рискуват да влязат в затвора, изпълнявайки задачите си. В Калифорния човек, който желае да се занимава с такъв бизнес, трябва да завърши 80-часов курс на обучение, по-голямата част от който е посветен на проучване на ограниченията в работата. Но в Алабама всичко е много просто – ако някой иска да ви наеме за издирване на човек или нещо подобно, значи вече сте „в бизнеса“.

    Повечето клиенти на експерти като Мишел Гомес и Джон Далман са гаранционни кредитори. Това са хора, които заемат пари на обвиняеми, които имат шанса да бъдат освободени под гаранция. Плащането за услуги в този случай надвишава 10% от сумата, но е напълно ясно, че това не винаги е така.

    Чрез кредитиране на престъпници, често опасни, кредиторите рискуват да останат напълно без пари. Ако човек избяга и не върне заетата сума, те се обръщат към ловците на глави. Следователно името на романтичната професия в официалните документи звучи по-прозаично – агент по гаранционни нарушения.

    Хонорарът на агента за търсенето на беглеца варира от 10 до 20% от сумата на гаранцията. Не е лесно да забогатееш с такава работа – един от най-популярните ловци в Съединените щати, Боб Бъртън, веднъж казал пред пресата, че разследва от 80 до 150 случая годишно, като същевременно печели 50 до 80 хиляди долара.

    Работата може да бъде доста рутинна – проверка на социалните мрежи, кредитни карти, разпити на приятели и съседи. Много време се отделя на „намирането на Юда“. По този начин ловците наричат ​​хората, които са готови да предадат беглеца срещу възнаграждение. Всеки може да играе тази роля, дори бивша приятелка. Спецификата на живота на злодеите е такава, че около тях винаги има достатъчно измамени хора, които нямат нищо против да си отмъстят.

    Много ловци на глави не работят сами. Ловецът на глави Далман, който отдавна е прекрачил 50-те години, не е в добри отношения с високите технологии и затова има 28-годишен асистент Алекс, който отговаря за събирането на информация в мрежата. Цялата „мръсна“ работа – проследяване, общуване с агенти и задържания, Джон извършва сам.

    Но такива професионалисти като Мишел Гомес не се нуждаят от секретари. Тази дама се чувства като риба във вода и пред лаптопа, и в сърцето на негърското гето. Освен това една миниатюрна жена не е лишена от въображение и актьорски таланти. Тя моментално измисля истории, за да общува със свидетели и потенциални информатори, като умело залага на психологията и човешките пороци.

    В началото на века Мишел работи като помощник на адвокат и живее с човек, който обича да пие и често я бие. Гомес се разделила с него, но неуспехите в личния й живот потопили жената в депресия. За да промени ситуацията, тя си взела дълга ваканция и започнала да мисли какво да прави с живота си. Приятелка предложила на Мишел да се опита да работи като преследвачка и тя не се колебала дълго.

    Сега Гомес си спомня: по това време тя не знаела изобщо за каква професия става дума и дори не била сигурна дали новата й работа е напълно законна. Но от детството си  Мишел обичала пъзели и екстремни спортове, затова решила да не мисли за последствията, а просто се потопила в първата си задача.

    Това, което става неин професионален дебют, Мишел нарича търсенето на наемател, който не е върнал навреме чужд микробус. Гомес и нейните помощници бързо намерили откраднатата кола, но тя била паркирана пред погребално бюро, което объркало ловците. Тогава Мишел се превъплътила за първи път в живота си. Тя се престорила на цветарка, доставяща цветя за церемонията, и попитала за подробности мениджъра на компанията.

    Оказало се, че бащата на крадеца е починал и той организирал погребението му. Мишел си спомнила, че нейните партньори по разследването планирали да нахлуят на погребението и да вземат ключовете на микробуса и наема, но тя ги убедила да изчакат до края на тъжното събитие и чак тогава да се приближат до беглеца.

    По-късно превъплъщенията стават запазена марка на Мишел и тя с право се гордее с умението си да се представя за други хора:

    „Променям се и никога няма да ме познаете. Плета плитките си, слагам перука или шапка, обръщам я назад, обличам се като ученичка или скейтбордист.“

    Гомес се занимава не само с издирването на похитители на ванове или изчезнали наематели. Нейното портфолио включва и залавянето на бандити, големи измамници и дори членове на наркокартели. Колкото по-опасен е престъпника, толкова по-голяма е гаранцията и следователно е по-висок хонорара на ловеца.

    Мишел не ходи сама по задържанията. Придружават я мъже-детективи, но това не прави работата й по-малко рискована. Престъпниците виждат лицето на „ловеца на глави“, казват, че я помнят и се заклеват да я намерят и убият. Но малката детективка вече е свикнала с подобни изказвания и не им отдава никакво значение. Тя си върши добре работата и това е най-важното.

    Автор: Десислава Михалева

    Смъртоносната неблагодарност на Александър Македонски

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Смъртоносната неблагодарност на Александър Македонски

    За произхода на Клит се знае малко. Сестра му Ланика била кърмачка на малкия Александър Македонски. Самата тя била омъжена за македонеца Андроник, от когото родила трима или четирима сина. Всички те последвали Александър в похода на изток.

    Авторът на „История на Александър Велики“, Квинт Курций Руф, твърди, че Клит бил ветеран от много походи на Филип Македонски, бащата на Александър. В началото на царуването на Александър той командвал личната царска стража в елитната македонска конница – хетайрите. Царската стража се сражавала винаги до Александър в битките.

    В първото сражение срещу персите, при река Граник през 334 г. пр. Хр., Клит спасил живота на царя. Подробни разкази за този епизод са запазени от всички антични автори, които описват похода на македонците срещу Персия. Историите се различават донякъде в детайлите, но съвпадат в основното. В разгара на боя Александър пронизал с копие персийски сатрап („сатрап“ била титла на висш чиновник в Древна Персия). В този момент друг персийски боец се опитал да го нападне в гръб, но Клит забелязал навреме опасността за царя и отсякъл ръката на персиеца.

    Александър Македонски в битката при Иса, детайл от мозайката в гр. Помпей. Снимка: Уикипедия

    Въпреки, че източниците не съобщават нищо за по- нататъшното участие на Клит в битките с персите, той явно се е сражавал заедно с царя в следващите големи битки – при Иса и Гавгамела.

    През 330 г. пр. Хр. предводителят на конницата на хетайрите Филота бил осъден за предателство и екзекутиран. Командването на хетайрите било поделено между Клит и Хефестион. Следващите две години македонците воювали в Бактрия и Согдиана. Няма информация за действията на Клит в тази война. Вероятно, като един от командирите на хетайрите, той е бил с царя, но не е действал самостоятелно.

    През 328 г. пр. Хр. старият сатрап на Бактрия и Согдиана, Артабаз, който се заклел във вярност на Александър, решил да напусне поста си поради напреднала възраст. Клит бил назначен за негов приемник.

    Но по време на пиршество в град Мараканда (Самарканд) Александър и Клит се скарали. Други македонци се опитали да успокоят Александър и скрили кинжала от него – но разяреният цар изтръгнал копието от ръцете на близкия стражник и пронизал Клит.

    Причината за кавгата се описва по различни начини. Плутарх пише, че по време на празника един от македонците започнал да пее песен от поета Праних, който осмивал в нея току-що победените македонци. – малко преди пира един македонски отряд бил разбит от бактрийския военачалник Спитамен. Клит заявил, че е лошо да се смееш над мъката на своите събратя- македонци. Александър обаче ги укорил за разгрома и дори си позволил да нарече командира на хетайрите „страхливец“. Клит от своя страна започнал да напомня на Александър, че именно той спасил живота му при Граник. Други автори добавят, че Клит бил ядосан от прекомерната възхвала за Александър от ласкатели, които принизявали заслугите на баща му Филип. Старият военачалник, който бил служил още на Филип, бил възмутен, че македонците са „бичувани с мидийски пръчки“ и, че македонците трябва да искат разрешение от перси в двореца, за да получат достъп до своя цар.

    Веднага след убийството Александър се разкаял за постъпката си. Философите около царя му помогнали да се справи с мъката си. Гадателят Аристандър твърдял, че случилото се било предварително съдено да стане. Философът Анаксарх твърдял, че всичко, извършено от царя, е справедливо. С тези думи те помогнали на Александър да дойде на себе си.

    Клит бил македонец от старата школа и противник на реформите на Александър – най-вече за даването на високи постове на персийци и други азиатци. Като един от хетайрите, той бил уверен в правото си да казва своето мнение в лицето на царя. Може би затова, малко преди фаталния празник, Александър решил да го отстрани от себе си, като го направи управител на източната сатрапия.

    В армията на Александър, освен Клит, бил и зет му Андроник, както и трима негови племенници. Двама от тях загинали по време на обсадата на Милет (334 г. пр. Хр). Андроник не бил сред най-близките съратници на царя. През 330 г. пр. Хр. той приел капитулацията на отряд гръцки наемници, които се биели на страната на персите; след това те били поставени под негово командване.

    Протей, син на Андроник и племенник на Клит, влязъл сред най-близкия кръг на царя. В началото на похода той останал в Македония. Когато персите се опитали да отворят втори фронт в Егейско море, Протей с изненадваща нощна атака разгромил ескадрата на персийския морски военачалник Датам близо до остров Сифн. След това племенникът на Клит се присъединил към армията на Александър.

    Протей успял да стане един от фаворитите на царя. По-специално, както пише Плутарх, заради способността си да се държи весело по време на пиршества. Той бил един от онези, които забавлявали Александър с шегите си.

    Според някои древни хронисти, Протей бил косвено отговорен за смъртта на царя. По време на нощен пир Александър и Протей започнали да се състезават кой ще пие повече. Царят се почувствал зле от голямото количество изпито вино и скоро умрял. Тогава тръгнала мълва, че тази смърт била наказание от бога на виното Дионис заради гръцкия град Тива – който Александър разрушил през 335 г. пр. Хр.

    –

    „Великият поход“ на Мао Цзе-дун

    Любомир Чолаков
    -
    0
    „Великият поход“ на Мао Цзе-дун

    В началото на ХХ век Китай бил отслабена държава, в която липсвало единство. През 1912 г. монархията паднала и империята Цин престанала да съществува. Републиката представлявала разпокъсани земи, управлявани от различни генерали.

    През 1921 г. сред разрухата в Китай се появила комунистическата партия. Тя пряко си взаимодействала с правителството на болшевишка Русия, като получавала оттам различни видове помощ. Китайските комунисти се учели на агитация и пропаганда – и в 1925 г. числеността на партията вече била 60 хиляди души.

    През втората половина на 1920-те години положението на Китай станало още по-лошо от преди – страната била доведена до гражданска война. През март 1927 г. профсъюзите в Шанхай започнали масова стачка. В отговор те били забранени заедно с Комунистическата партия, чиито привърженици били подложени на жесток терор. През 1927 г. около 400 000 души станали жертва на наказателни мерки срещу червените китайци. Комунистите бягали в южните села на Китай, за да се скрият от републиканското правителство. Там представители на комунистическата партия водели своята агитация сред селяните. Понякога това водело до успех, вдигали се цели въстания срещу републиканците, но те бързо ги потушавали.

    Мао Цзе-дун

    Сред най-видните фигури на комунистите бил революционерът Мао Цзе-дун. Именно той организирал т. нар. „Въстание на есенната реколта“ – голям селски бунт срещу отнемането на зеленчуковата реколта от селяните. Тогава били положени основите на китайската Червена армия – Мао успял да внуши в сърцата на много селяни вяра в светлото комунистическо бъдеще.

    Китайските комунистически съвети никнели като гъби след дъжд в южната част на страната. Към началото на 1930-те години общата територия, която те управлявали, заемала една четвърт от цял Китай. По-голямата част от комунистическите територии били контролирани от Мао Цзе-дун.

    Първите няколко години след появата си червените китайци отблъсквали атаките на републиканците, понякога отстъпвали, но не търпели огромни загуби. Обаче през 1934 г. републиканците от север засилили натиска си. Червената армия имала само един избор: да пробие блокадата или да загине. Комунистите избрали първия вариант и на 21 октомври 1934 г. преминали първата линия на блокадата, отбелязвайки началото на Великия поход на китайската Червена армия. За два месеца поход хората на Мао Цзе-дун изминали повече от 500 километра. Те пробили 4 линии вражески укрепления, за отбраната на които врагът бил подпомаган от европейски военни съветници.

    На 17 декември червените китайци вече превзели важния град Липин. Последвал триседмичен преход към Цзуни. На 7 януари 1935 г. Червената армия окупирала този търговски град. Грамотно провежданата агитация помогнала на комунистите да спечелят доверието на местното население, което ги снабдявало с оръжие и храна. След почивка комунистите продължили своя поход. В началото на пролетта на 1935 г. настанали ожесточени боеве: Червената армия се опитвала да пробие на запад през южната част на провинция Гуйчжоу и източен Юнан, като се стремяла да достигне река Янцзъ. Червената армия заобиколила щабния център на републиканския лидер Чан Кай-ши, превзела вражеско летище и започнала настъпление към река Цзинша. На 3 май прехвърлянето през реката било завършено.

    Червената армия поела през провинция Сечуан. Комунистическата пропаганда, която достигнала високо ниво, позволила на подчинените на Мао Цзе-дун да установят приятелски отношения с местните жители. В това време Чан Кай-ши засилил борбата срещу Червената армия. Той прехвърлил войски на източния бряг на река Даду, за да унищожи всички средства, необходими на комунистите, за да преминат. Републиканците обаче не успели да разрушат напълно мостовете. До началото на лятото на 1935 г. червеноармейците възстановили висящ мост и прекосили Даду. Централната колона на Червената армия се приближила към 4-та армейска група на Чан Кай-ши.

    Сред военното ръководство на похода обаче избухнали спорове. Чжан Го-тао настоявал за разширяване на комунистическата база Сикан в Сечуан, а Мао Цзе-дун твърдял, че това място е само временно убежище. Той успял да убеди своите подчинени в необходимостта от по-нататъшен поход на север. Освен разногласия, ситуацията сред комунистите се усложнявала и от липсата на храна.

    В края на юни по инициатива на Мао Цзе-дун, Червената армия поела отново на север. Юли 1935 г. бил запомнен с разделянето й на две походни колони, които трябвало да вървят в две различни посоки (на запад и на изток), а след това да се обединят. Тежките метеорологични условия и тежките загуби обаче принудили лявата част на комунистическите войски да се обедини с дясната по-рано от уговореното. След това било необходимо по някакъв начин да се мотивират деморализираните войници да продължат да се борят с враговете. И комунистическото ръководство намерило изход: целия следващ поход преминал под лозунга за борба с Япония. Първата колона на Червената армия дори била наречена „Анти-японски авангард“. Комунистите трябвало да се сражават още с мюсюлманските милитаристи и с републиканците, които не искали да се предадат.

    Средата на октомври 1935 г. отбелязал финала в историята на Великия поход на китайските комунисти. Тогава войските на Първия фронт дали на противника последно голямо сражение на самата граница на провинция Северна Шанси, където пътя им препречила кавалерийска бригада от 17-та армия на Ян Хучен – републикански китайски генерал. Червената армия стигнала до град Баоан за няколко дни.

    Според някои историци на 20 октомври 1935 г. Червената армия завършила своя победоносен марш. От 80 хиляди души в началото на похода били оцелели около 7-8 хиляди души. А година по-късно, през есента на 1936 г., останките от Червената армия, които периодично продължавали да се бият, се присъединили към главните комунистически сили.

    Затова други историци смятат, че едва тогава завършил Великият поход на Мао Цзе-дун.

    –

    Младостта на Старата гвардия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Младостта на Старата гвардия

    Мнозина са чували за най-елитната войскова част в армията на Наполеон Бонапарт – Старата гвардия. Но каква е била тя в началото, когато все още не е била „Стара гвардия“, и как се формирала?

    Европейската кавалерия, която векове наред била основната сила на монархиите на континента, в края на ХVІІІ век преживявала трудни времена. В зората на Новото време възродената пехота изместила конницата от водещата роля във военното дело. До началото на Войната за испанското наследство (1701-1714) проблемът се задълбочил с подобряването на пехотната тактика и въвеждането на втулковия щик, който позволил на обучените пехотинци да отблъскват конни атаки без особени затруднения – образувайки полкови, батальонни и даже ротни карета. Кавалерията вече не можела сама да решава изхода на битката и често играела само второстепенна роля, като помагала на пехотата да изпълнява поставените задачи.

    В тези условия нараснало значението на леката кавалерия, чийто спектър на приложение както на бойното поле, така и като цяло върху театъра на военните действия, бил много по-широк от този на тежката ударна кавалерия (кирасирите, от „кираса“ – нагръдна броня), чиято основна цел оставала да пробие редиците на врага. Леките конници – хусари, казаци, улани и различни нередовни отряди, станали неразделна част във всяка военна машина от онова време.

    „Наполеон при Ваграм“, худ. Орас Верне. Уикипедия

    На фона на другите изпъквал един вид кавалерия, наричана конни егери, конни шасери или конни стрелци. Егерските части възникнали в пруската армия като отговор на пандурските и граничарски формирования на австрийците. А още през ХVІІ век във Франция се появили драгуни – първоначално качена на коне пехота, които през следващия век се превърнали в най-масовия тип кавалерия. Конните шасери били леки драгуни, вид егери, качени на коне.

    При Стария режим във Франция били сформирани 12 конно-егерски полка (половината от тях били преобразувани от драгунски), носещи названията на провинциите, където били разположени. В тези полкове по-слабо се чувствал благородният, аристократичен дух на френската кавалерия – а ниските разходи за униформи и поддържане на такива полкове ги направили много привлекателни за новото революционно правителство след кланетата от 1789-1794, наречени „френска революция“. За младата френска република конните егери се превърнали в истинска находка, тъй като конницата в революционните войски била доста малобройна.

    Характерно за републиканските армии било решителното преобладаване на пехотата, тъй като войските се попълвали главно за сметка на принудителни набори, а онези смелчаци, които доброволно влизали в армията, по правило не били достатъчно богати, за да имат кон. На хартия ситуацията била закърпена криво-ляво, но реалното състояние на кавалерийските полкове било плачевно: често значителна част от личния състав на кавалерийския полк дори нямали коне за езда, а общото ниво на подготовка на ездачите било под всякаква критика. Политиката на правителството за борба с аристократите лишило армията от значителна част офицери и сержанти, което мигом повлияло върху на бойните качества на войските.

    Независимо от това, на фона на други кавалерийски полкове, шасерите изглеждали по-добре, особено след като при Стария режим службата в такива части се смятала за не особено почетна. За 10 години, от 1789 до 1799-та, броят на полковете конни егери се удвоил; през януари 1796 г. броят на личния състав надвишил 20 хиляди саби. По този начин конните егери станали най-многобройният тип кавалерия в републиката,  надминавайки както своите „колеги“ хусарите, така също драгуните и кирасирите.

    Освен това, конните шасери били най-използваният тип кавалерия. Генералите съзнателно пазели кирасирите, драгуните и дори хусарите, а егерите изпълнявали повечето кавалерийски задължения. Те извършвали патрулна и аванпостна служба, провеждали разузнаване и фуражировка, правели бързи набези и атаки, противодействали на вражеската конница, като прикривали маневрите на армията. В боя тяхната роля също не се свеждала до просто съзерцание: шасерите постоянно действали по фланговете, опитвайки се да обкръжат противника, от време на време се спешавали за битка на неравен терен, атакували вражески колони и артилерийски батареи.

    Не е изненадващо, че много блестящи френски пълководци и офицери произлезли от конните егери – достатъчно е да се споменат Мюра, Монбрюн, Груши, Коленкур и дори легендарният храбрец Ласал, паднал при Ваграм (1809). Чак до 1815 г. тези кавалеристи постоянно участвали в битки, защото понякога ескадроните на един полк били разпръснати на няколко фронта едновременно – на Рейн, в Италия и дори в Египет.

    Именно сред шасерите генерал Наполеон Бонапарт събрал отряд конни водачи („гидове“) – първото подразделение на бъдещата Стара императорска гвардия. В него влизали най-смелите и храбри войници, чиито задачи включвали не само защитата лично на командира и неговия щаб, но и участие в битки. В знаменитото сражение при Маренго (1800) неочакван удар на малък отряд гидове дори спомогнал да се обърне хода на битката. А в египетския поход (1798–1801) те неведнъж надделявали над по-многоброен враг.

    С идването на власт на Наполеон гидовете се превърнали в Рота конни егери от гвардията на консулите – а след това се разраснали до пълноценен полк. Не бива обаче да се мисли, че Наполеон бил загрижен само за съдбата на гвардията – големи промени очаквали цялата армия, особено кавалерията, чиито бойни качества категорично не задоволявали Първия консул. Конните егери ги чакали нови реформи, дълги учения и още по-ярка слава по бойните полета на Европа.

    А засега Старата гвардия все още била твърде млада.

    –

    Крал Педро Жестоки

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Крал Педро Жестоки

    Принц Педро, престолонаследник на Кастилия, се родил на 30 август 1334 година.

    Той получил възпитание, достойно за бъдещ крал. Негово Височество бил трудолюбив, ценял поезията и преуспявал в науките. Но кралските хронисти отбелязват, че към 15-годишна възраст принцът прекалено започнал да се заглежда по жените. В това той приличал на баща си. Крал Алфонсо XI бил толкова зает с любовни афери, че оставил възпитанието му на жена си и нейния любовник. Междувременно успял да направи 10 деца на своята любовница.

    Чумата, върлуваща тогава в цяла Европа, убила краля, и 15-годишният принц бил коронясан на 27 март 1350 година. Пред него веднага изникнали проблеми за решаване.

    Портрет от 1857 г. на Педро I в кметството на Севиля. Източник: Уикипедия

    Първият от тях бил династичният. Алфонсо XI оставил цяла тълпа незаконородени деца – „бастарди“, на които били щедро раздавани титли и земи. Като начало Педро, по молба на майка си, екзекутирал любовницата на покойния си баща Леонора де Гусман. Затова благородниците нарекли краля Педро Жестоки.

    Скоро той си харесал Мария де Падиля, дъщеря на испански гранд. Тя обаче не била равна на монарха и не можело да става и дума за официална женитба. Ала из цяла Кастилия плъзнали слухове за тайна сватба на краля с благородната сеньорита.

    Междувременно кралицата-майка и министрите убедили краля в необходимостта от нормален политически брак, който да донесе на страната законен наследник и силен военен съюз. Така в 1353 г. кралят се съгласил на женитба с Бланка, дъщеря на френския херцог Пиер дьо Бурбон. За нещастие той не харесал законната си съпруга – и няколко дни след сватбата я изпратил в далечен замък под денонощна охрана, а сам продължил да се утешава с любовницата си.

    Това демонстративно отношение към свещеното тайнство на брака разгневило не само херцог дьо Бурбон, но и папа Инокентий VI. Той заплаши Педро и Мария с отлъчване от Църквата, ако не прекратят незабавно отношенията си. Като верни католици, кралят и любовницата му били принудени да се покорят. Мария станала монахиня и се оттеглила в манастир.

    Кралят не се тюхкал прекалено дълго. Скоро той си намерил нова фаворитка, Хуана де Кастро, и явно имал намерение да се ожени за нея; като по някаква причина смятал, че бракът му с Бланка е невалиден. Епископът на Авила се страхувал толкова много от краля, че го оженил за Хуана де Кастро, провъзгласявайки я за кралица на Кастилия. Няколко нощи по-късно на младоженеца му омръзнала и тази съпруга. Безутешната кралица била оставена да чака мъжа си под охрана в извънградски дворец, а той тръгнал да потърси нещо друго.

    Ръкопис от петнадесети век, в който е илюстрирана битката при Нахера. Уикипедия

    През 1356 г. между Кастилия и Арагон избухнал конфликт, който в историята бил наречен „Войната на двамата Педровци“. Срещу Педро от Кастилия се обявил Педро от Арагон, който подкрепял многобройните братя-бастарди на съименника си от Кастилия. В започналата война кралят на Кастилия, сякаш за да потвърди прозвището си „Жестоки“, започнал да избива братята си по баща. Правел това с доста садизъм: заповядвал да ги бият с тояги до смърт и изпращал обезобразените трупове на плачещите вдовици.

    Като цяло, Педро Жестоки се оказал добър пълководец, но абсолютно некадърен дипломат. Той подписал мирен договор, според който всички превзети погранични крепости трябвало да бъдат върнати на арагонците. Победителката Кастилия останала без полезни резултати от победата си и с разорена хазна.

    През 1366 г. един от братята-бастарди – Енрике Трастамарски, начело на голям отряд наемници, частично платени от арагонците, нахлул в Кастилия и така уплашил своя брат-крал, че той избягал без бой от столицата. Благородниците на Кастилия, уморени от непосилните военни данъци, се разбунтували и подкрепили Енрике.

    Но докато Енрике се готвел за коронацията в превзетата столица, Педро намерил нов съюзник. Това бил Едуард Черният принц, най-големият син на краля на Англия и един от най-добрите пълководци на своето време, прочут в цяла Европа – своето прозвище бил получил заради характерния цвят на рицарската си броня.

    Педро обещал на британския принц огромни богатства и земи. Едуард се съгласил и повел своите воини, закалени в бушуващата Стогодишна война с Франция, към Кастилия. След като бързо разгромил Енрике в битката при Нахера (1367) и върнал Педро на трона му, англичанинът поискал обещаната отплата. Но кралят се отметнал от обещанието си, като заявил, че на самия него златото не му достига, а земя Едуард си има достатъчно в Англия. Педро отказал дори да заплати на англичаните разходите за похода.

    Момент, в който Бертран дю Жесклен държи Педро I, за да позволи на Енрике да го намушка. Картина на Артуро Монтеро и Калво. Снимка: Уикипедия

    Алчният крал бил спасен по случайност: Черният принц се разболял и, страхувайки се да умре далеч от родината си, побързал да замине за Англия.

    Педро останал сам срещу Енрике Трастамарски, който се смятал за законен крал на Кастилия, и срещу неговите съюзници, към които се присъединил Бертран дю Жесклен – най-прочутият френски рицар от епохата на Стогодишната война. Огромната вражеска армия бързо прекосила Кастилия, а Педро с останките от верните си войски се укрил в един замък. Той предложил на французина 200 хиляди златни монети и няколко града, за да предаде своя съюзник. Дю Жесклен обещал да помисли. Но понеже знаел как бил излъган Черният принц, веднага отишъл при Енрике и му казал, че се надява на още по-щедра награда. Той се съгласил и заедно изготвили план за премахване на Педро Жестоки.

    През нощта на 23 март 1369 г. дю Жесклен поканил Педро в шатрата си, за да „обсъдят условията на сделката“. Енрике вече ги чакал с приготвен кинжал. Бастардът намушкал няколко пъти брат си. Мъртвото тяло лежало на слънце без погребение в продължение на три дни.

    Войските му капитулирали. Енрике станал крал на Кастилия, а мъртвият владетел останал в историята с прозвището си „Педро Жестоки“.

    –

    Случаят Шърли Ледфорд и „убийците с кутията с инструменти“

    iskamdaznam
    -
    0
    Случаят Шърли Ледфорд и „убийците с кутията с инструменти“

    На 31 октомври 1979 г. 16-годишната Шърли Ледфорд и нейни приятели тръгват на стоп след смяната си в заведение за бързо хранене. Шофьорът спира да зареди и иска стопаджиите да дадат пари за бензин, за да може да ги закара на планирано парти за Хелоуин. Шърли, обаче, била уморена и вместо това, искала да се прибере в къщи, затова си тръгва. Сребрист микробус следва момичето известно време, после я изпреварил и спрял пред нея. Един усмихнат мъж я попитал дали се нуждае от превоз. Веднага след като Шърли се качила и плъзгащата се врата на микробуса се затворила, Рой Норис заключил, а шофьорът – Лорънс Битъкър – пуснал касетофона на запис и се насочил към гробището на Форест Лаун. Рой Норис почерпил момичето с марихуана, но тя отказала. Отправяйки се към пустото място, Норис извадил нож. Завързал ужасената Шърли и залепил устата ѝ с тиксо. Норис се сменил с Биттъкър и седнал зад волана. Той карал колата по безлюдните улици, докато Битъкър бил с Шърли в задната част на микробуса. Той удрял момичето с шамари и юмруци. На записа, който по-късно стигнал и до съда, се чувят ясно ударите на Битъкър и писъците на Шърли. Не закъснели и следващите мъчения. Битъкър започнал да стиска с клещи гениталиите и гърдите на момичето. Изнасилвал я и я измъчвал.

    След два часа мъчения двамата мъже отново разменили местата си. Норис ударил лакътя на Шърли с чук и го счупил. След като предизвикал ужасната болка, последвана от агонизиращ вик, Норис ударил мястото още 25 пъти с чука. Накрая  удушил момичето със закачалка за дрехи, стягайки я бавно около шията ѝ.

    Жертвите на Лорънс Битъкър и Рой Норис. Шърли Ледфорд е в ляво.

    Изхвърлили трупа на Шърли в жилищен район Туджунга в бръшлянов храст. Тялото на нещастното момиче било намерено от ужасѐн мъж, който правел сутрешния си джогинг.

    Според експертизата, тялото на момичето имало явни белези на изнасилване, няколко кости били счупени, зъбите били избити. Този инцидент предизвикал паника в града и полицията започнала активно да търси престъпниците. На 20 ноември същата година детективите успели да хванат маниаците. Както се оказа, престъпниците са имали повече от пет жертви, най-младата от които е станала на 13 години малко преди смъртта си.

    Как започнало всичко? Битъкър и Норис се запознали докато излежавали присъдите си в щатския затвор на Калифорния в Сан Луис Обиспо. Норис е определен като престъпник с психически разстройства и склонност към  сексуални престъпления, а преди това прекарва четири години в държавна психиатрична клиника. Веднъж освободен, той изнасилил отново и се върнал в затвора. Битъкър прекарал по-голямата част от живота си зад решетките за различни престъпления. Заедно с приятелството им, растели и техните фантазии за изнасилване и убийството на тийнейджърки.

    Първоначалното впечатление на Битъкър за Норис при пристигането му в Калифорнийската мъжка колония било, че той е разумен човек, който често се свързва със закоравели престъпници от мотоциклетни банди, в допълнение към търговията с контрабанда. Двойката постепенно се запознава по-отблизо и започва да говори приятелски, когато Норис учи Битъкър как да изработва бижута.

    Според Норис, Битъкър го е спасил от нападения на затворници поне два пъти. Към 1978 г. двамата станали близки, откривайки, че споделят общ интерес към сексуалното насилие и омразата към жените, като Норис също така разкрива на Битъкър, че най-възбуждащо за него било да види изплашена млада жена, като добавя, че това е основната причина, поради която е натрупал множество записи със сексуални престъпления. Битъкър, за когото не е известно, че е извършил някакви сексуални престъпления преди срещата си с Норис, сам разкрива на Норис, че ако някога изнасили жена, ще я убие, за да не остави свидетел на престъплението.

    Когато са сами, двамата редовно обсъждали плановете си за нападение и убийство на тийнейджърки, след като бъдат освободени. Тази споделена фантазия се превърнала в сложен план за убийство на едно момиче от всяка тийнейджърска възраст от 13 до 19. Двойката се зарекла да се съберат, след като бъдат освободени.

    Битъкър е освободен от Калифорнийската мъжка колония на 15 октомври 1978 г. Той се завръща в Лос Анджелис и си намира работа като опитен машинист. Тази работа му носи близо 1000 долара на седмица и въпреки че се определя като самотник, той се сприятелява с няколко души в квартала си, спечелвайки си репутация на щедър и услужлив човек, който от време на време дарява пари на Армията на спасението. Известно е, че веднъж  е купил големи количества храна от заведение за бързо хранене и вино, които след това е раздал на бездомници в центъра на Лос Анджелис.

    Лорънс Битъкър и Рой Норис

    Битъкър бил особено популярен сред местните тийнейджъри и по-късно признал, че основната причина, поради която винаги е имал бира и марихуана в своя мотел, е, че резиденцията му трябвало да стане популярно място за общуване на тийнейджърите. За да могат двамата успешно да отвличат тийнейджърки, Битъкър решил, че ще им трябва микробус, вместо кола. С финансова помощ от Норис, Битъкър купил сребрист микробус от 1977 г. през февруари 1979 г. Превозното средство било без прозорци отстрани и имало голяма плъзгаща се врата от страната на пътника. Според Битъкър, когато разглежда тази плъзгаща се врата, той осъзнава, че той или Норис могат да се приближат до тийнейджърка и да не се налага да отварят вратите докрай. Битъкър и Норис наричат този фургон „Убиецът Мак“.

    Три месеца след като Биттакър е освободен от Калифорнийската мъжка колония, на 15 януари 1979 г., Норис е освободен от затвора и се премества в дома на майка си в Редондо Бийч. Скоро той намира работа като електротехник в Комптън. Малко след това получил писмо от Битъкър. В края на февруари двойката се среща в хотел и подновява плана си за отвличане и изнасилване на момичета.

    Двама американски серийни убийци и изнасилвачи са отвлекли, изнасилили, изтезавали и убили пет тийнейджърки в Южна Калифорния за период от пет месеца през 1979 г.

    Битъкър умира от естествена смърт, докато е в затвора Сан Куентин с доживотна присъда през декември 2019 г.

    Норис приел сделка с прокуратурата, при което се съгласил да свидетелства срещу Битъкър и е осъден на доживотен затвор на 7 май 1980 г., с възможност за предсрочно освобождаване след излежаване на 30 години. Той починал от естествена смърт в Калифорния през февруари 2020 г.

    Битъкър и Норис стават известни като „Убийците с кутията с инструменти“, тъй като по-голямата част от инструментите, използвани за изтезания и убийства на жертвите като клещи, шила за лед и чукове, били предмети, които обикновено се съхраняват в домакинска кутия с инструменти.

    Автор: Десислава Михалева

    Революцията на военното дело в Испанската война

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Революцията на военното дело в Испанската война

    Войната за испанското наследство, която бушувала в Европа и американските колонии на Англия и Франция в продължение на повече от дузина години (1701-1714) не само променила политическата карта на континента, но и преобразила военното дело от онова време.

    Испанската война била запомнена не само с продължителността и трудностите си – но и с блестящите операции на велики пълководци и с героизма на обикновените войници. Какво се случило в началото на ХVІІІ век по европейските бойни полета, които променили цялата история на военното дело и изкуство?

    Тогава пълководците и монарсите за пръв път се натъкнали на такъв впечатляващ размах на бойните действия. Войната се водела едновременно на три континента, дори в колониите, макар там военното напрежение да било далеч по-малко впечатляващо.

    Битката при Денен, 1712 г. Уикипедия

    От друга страна, новите хоризонти разкрили безпрецедентни възможности за стратезите: понякога, за да се повлияе на армията на противника, било достатъчно да се създаде заплаха на съседния сектор на фронта, което принуждавало вражеския военачалник да се оттегли от подготвените позиции и да промени плановете си.

    Това се усетило още повече на по-ниско, оперативно ниво: в хода на бойните действия се открила епохата на т. нар. „галантни“ или „кабинетни“ войни. Изкуството на пълководеца сега все повече се отнасяло за способността да заеме изгодна позиция, да защити линия от укрепления или естествени прегради и да осигури на армията си непрекъснато снабдяване с доставки, като същевременно пресича вражеските линии за снабдяване. Тази стратегия на изтощение, която с основание била критикувана по-късно, все пак дала позитивни резултати, защото позволила да се избегнат големи сражения и масови кланета.

    На бойното поле възникнали не по-малко промени, отколкото в кабинетите на пълководците. Именно по време на войната за испанското наследство окончателно се утвърдили линейните тактики, като унищожили старите традиции, останали чак от ХVІ век. Така, например, в началото на ХVІІІ век линиите на батальоните и ескадроните се превърнали в основния и единствен начин за водене на сражение. Започнали да изобретяват сложни строеве и нови пехотни видове, предназначени да решават цял ​​спектър задачи, нехарактерни за линейните части.

    През годините на войната дялът на кавалерията в армиите непрекъснато намалявал и пехотата окончателно се превърнала в основния род войска, способна да решава всякакви тактически задачи. Ако се отчете и това, че значителна част от кавалерията били драгуни, които все още запазвали значението си на „пехота, качена на коне“, тогава може да се разбере защо някои експерти наричат ​​първата половина на ХVІІІ век „време на упадък на кавалерията“. Една от причините за това е рязко увеличеният мащаб на войната: числеността на кавалерията почти не се променила, докато броят на новосформираните пехотни полкове наброявал десетки и стотици. Много по-лесно и евтино е да се вербува и обучи батальон пехотинци, отколкото да се сплоти конен ескадрон. Освен това, особеностите на театрите на военните операции направили пехотата по-полезна, особено след като обикновеният стрелец вече имал начин да се предпази от конни атаки, без да прибягва до прикритието на пикинери (копиеносци) или крепостна стена. Това била друга важна стъпка към преобразуване цялата военна система в началото на ХVІІІ век.

    Въпросът бил, че в края на ХVІІ век бил изобретен нахлузеният щик, който можело да бъде прикачен към мускет, без да се губи способността за стрелба. Това не можел да си позволи пехотинецът, въоръжен с багинет (байонет). Причината била проста: багинетът се вкарвал в самото дуло на пушката. Въвеждането на това изобретение повлякло няколко важни последствия.

    Първо, пехотата вече не се нуждаела от помощта на пикинери (копиеносци с дълги копия – пики), които да я пазят от конни атаки, както през ХVІ век. Така в началото на войната за Испанското наследство пехотата във всички армии окончателно се отказва от използването на копия и пики. Дори легендарните испански терции, швейцарските и германските наемници вече не използвали копия – сега мускетът царувал навсякъде. Станало по-лесно да се отблъскват конни атаки: батальонното каре, настръхнало с щикове и постоянно бълващо огън, станало практически неуязвимо дори срещу най-добрата конница.

    Паралелно с въвеждането на щикове се подобрила тактиката за стрелба на батальона, изискваща внимателна подготовка на личния състав и хладнокръвни офицери, които да изберат най-подходящия момент за решаващ залп и преминаване към ръкопашен бой. За оптимално разстояние се считало 45-55 метра, но най-добре било да се принуди врагът да стреля пръв, а след това да бъде разстрелян в упор.

    По време на войната за Испанското наследство механичното изпълнение на действия от всеки отделен войник се превърнало в основното нещо, което се изисквало от него – но затова пък командирите на роти и батальони трябвало да знаят и могат повече от своите предшественици в миналото.

    Стереотипното представяне на битките през ХVІІІ век като престрелки между две батальонни линии, обвити в дим, датира именно от Испанската война. И ако пехотата в хода на войната безусловно се превърнала в основен и самодостатъчен род войска, то артилерията тепърва започнала своя възход към новия си статут на „бог на войната“. Оръдията все по-често започнали да се групират в батареи. При това ги поставяли в специални полеви укрепления, действащи като вид бастиони или крепости върху самото бойно поле. Войските вече прекарвали много повече време в окопите, отколкото на самото бойно поле.

    Обсадите – постоянни спътници на всяка кампания, били истински бич на Испанската война, защото превземането на модерна за онази епоха крепост изисквала определена методология и издръжливост. Трудно е да си представим – но тогава на една голяма битка се падали по 20, 30 или дори 50 обсади на градове и крепости!

    –

    Черната вдовица Дейзи Де Мелкер или историята на първата серийна убиица в Южна Африка

    iskamdaznam
    -
    0
    Черната вдовица Дейзи Де Мелкер или историята на първата серийна убиица в Южна Африка

    Името Дейзи де Мелкер е свързано със зловещ скандал. Тя е първия сериен убиец, осъждан някога в Южна Африка и втората жена, обесена на континента.

    Домът й на Клъб Стриит в Търфинтейн все още стои и понякога може да ви се яви привидението на Дейзи, която наднича през прозореца на горния етаж. Предполага се, че тя наблюдава дали няма някой от съпрузите ѝ да се върне у дома, за да може да задейства жестокия си план. Много минувачи са забелязали, че завесата се движи и призрачно изглеждаща ръка се появява около шест часа вечерта …

    Де Мелкер все още предизвиква интерес. Призрачните обиколки из Йоханесбург включват и дома на Де Мелкер. Говори се, че нейният дух обитава отделение 7 на бившата детска болница „Трансваал“ в Браамфонтейн, където е работила като медицинска сестра и за първи път е научила всичко за отровите!

    Дейзи Де Мелкер

    Дейзи Де Мелкeр била медицинска сестра, за която се смятало, че се омъжва, само за да убие съпрузите си и да реализира финансова печалба. Тя се омъжила три пъти, убила двама от съпрузите си и сина си. Всички мъже, за които се омъжвала, са водопроводчици. Двамата, за които се твърди, че били отровени, са й оставили големи суми пари. Тя използвала стрихнин, за да отрови съпрузите си и арсен, за да убие сина си.

    Де Мелкер е осъдена само за убийството на сина си, но не и на двамата си съпрузи, тъй като липсвали доказателства. Мотивът за убийството на сина й никога не е бил изяснен. Предполагало се, че той може да я е тормозил заради наследството на баща си, тъй като наближавал 21-годишна възраст.

    Случаят на черната вдовица привлякъл огромен обществен интерес. Опашки от зрители чакали с часове всеки ден преди началото на процеса. В последния ден на процеса някои от зрителите, които чакали цяла нощ, за да си осигурят място в съда, продали местата си за по 30 долара!

    По това време било нормално всеки обвинен в убийство по южноафриканското законодателство да бъде съден от съдия и съдебни заседатели.

    Г-жа Де Мелкер получила три обвинения. Първо, че на 11 януари 1923 г. близо до Бертрамс, в района на Йоханесбург, е убила съпруга си Уилям Алфред Каул, като го е отровила със стрихнин. Второ, че на 6 ноември 1927 г. в същия район тя е убила втория си съпруг Робърт Спроат, като го е отровила със стрихнин и, трето, че на 5 март 1932 г. в областта Джермистън, тя е убила сина си Роудс Сесил Каул, като му е дала арсен.

    Дейзи Де Мелкер е родена на 1 юни 1886 г. близо до Греъмстаун. Тя била едно от единадесетте деца. На дванадесет заминала за Булавайо, където живеела с баща си и двама от братята си.

    Три години по-късно тя е приета в семинарното училище „Добра надежда“ в Кейптаун. Завръща се в Родезия (сега Зимбабве) през 1903 г., но очевидно намира живота в селските райони за вълнуващ, тъй като не след дълго се завръща в Южна Африка и започва работа в старческия дом Бареа в Дърбан.

    При едно от пътуванията си до Родезия, тя се запознала и се влюбила в Берт Фулър, който бил държавен служител в отдела по местни въпроси в Брокън Хил. Те планирали да се оженят през октомври 1907 г. Въпреки това, Фулър се разболял от чернодробна треска и починал в деня, в който трябвало с Дейзи да се оженят. Фулър завещал 100 паунда на годеницата си.

    През март 1909 г., около осемнадесет месеца след смъртта на Берт Фулър, Дейзи Ханкорн-Смит се омъжва за Уилям Алфред Каул, водопроводчик, в Йоханесбург. Тя била на 23, а той на 36. Двамата имали пет деца, четири от които починали. Първите били близнаци. Те починали много рано. Третото им дете починало от възпаление на черния дроб, а четвъртото страдало от епилепсия и проблеми с червата и починало на 15 месеца. Последното им и единствено оцеляло дете, Роудс Сесил, е родено през юни 1911 година.

    Рано сутринта на 11 януари 1923 г. Уилям Каул се почувствал зле, след като пил соли на Епсом, приготвени от съпругата му. Първият лекар, който го посетил, не взел състоянието му за сериозно и предписал бромидна смес. Но състоянието на мъжа се влошило бързо. Съпругата му извикала съседите да помогнат и извикала друг лекар.

    Каул изпитвал мъчителни болки, когато пристигнал вторият лекар. От устата му излизала пяна, лицето му било синьо и крещял от болка, ако някой го докоснел. Накрая починал. Визирайки симптомите, вторият лекар заподозрял отравяне със стрихнин и отказал да подпише смъртния акт. Впоследствие окръжният хирург д-р Фъргюс направил аутопсия, която установила причината за смъртта като хроничен нефрит и мозъчен кръвоизлив. Дейзи Каул, единственият бенефициент на завещанието на съпруга си, наследила 1795 британски лири.

    На 36-годишна възраст и три години след смъртта на първия си съпруг, Дейзи Каул се омъжила за друг водопроводчик. Робърт Спроат бил с десет години по-голям от нея. През октомври 1927 г. той  се разболява тежко. Мъжът изпитвал силни мускулни спазми, подобни на тези, които изпитвал Уилям Каул, но за разлика от него се възстановил.

    Няколко седмици по-късно мъжът изпитал втора фатална атака, след като пил бира в компанията на жена си и доведения си син Роудс. Умира на 6 ноември 1927 г. Д-р Малиник, лекуващият лекар, удостоверява, че причината за смъртта е артериосклероза и мозъчен кръвоизлив. Не е извършена аутопсия. След смъртта на Робърт Спройтс, вдовицата му наследила над 4000 британски лири, плюс още 560 британски лири, платени от пенсионния му фонд.

    На 21 януари 1931 г. Дейзи Спроат се жени за трети път. Съпругът й бил вдовецът Сидни Кларънс Де Мелкер, който като предишните ѝ двама съпрузи, бил водопроводчик. По това време синът на Дейзи, Роудс Каул, бил на 19. Неговата снаха Айлин Де Мелкер го смятала за мързелив и споделя, че често не желаел да става сутрин за работа.

    Обаче друг свидетел по делото на майка му го определил като „умен и съвестен“. Момичето, което се запознало с Роудс на парти няколко седмици преди смъртта му, твърди, че той бил истински джентълмен. Със сигурност доказателствата са противоречиви, но нито едно от тях не обяснява защо Дейзи Де Мелкер е решила да убие Роудс. В случая с първите й двама съпрузи явно мотивът изглежда бил финансова печалба. Но защо да убие сина си?

    Каквато и да е причината, в края на февруари 1932 г. г-жа дьо Мелкер изминава много километри от Джермистън до Турфонтейн, за да вземе арсен от там, казвайки, че ще евтаназира болна котка.

    По-малко от седмица по-късно, в сряда, 2 март 1927 г., на Роудс му става зле на работа, след като пие кафе от термос, приготвено за него от майка му. Колегата му, Джеймс Уебстър, също се разболява тежко. Уебстър, който бил изпил много малко от кафето, се възстановил в рамките на няколко дни, но Роудс умира вкъщи на следващата събота. Посочената причина за смъртта била церебална малария.

    На 1 април г-жа Де Мелкер получила 100 паунда от животозастрахователната полица на Роудс. Братът на мъртвия й съпруг станал подозрителен. В крайна сметка тези подозрения били споделени с властите.

    На 15 април полицията получила съдебно разпореждане, което им позволявало да ексхумират телата на Роудс Каул, Робърт Спроат и Уилям Каул. Седмица по-късно полицията арестувала г-жа Де Мелкер и я обвинила в убийството и на тримата мъже.  Делото срещу Де Мелкер продължило тридесет дни.

    Сутринта на 30 декември 1932 г. Дейзи де Мелкер била обесена.

    Автор: Десислава Михалева

    Варварите и Рим – интеграцията предопределя гибелта на империята

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Варварите и Рим – интеграцията предопределя гибелта на империята

    Античността и Средновековието не познавали словосъчетанието „международно право“. Дори по време на античната цивилизация, която за любителите на историята винаги е била „духовно богата“, в отношенията с чужденците не съществувало никакво друго право освен правото на силата. С времето това позволило на Европа да завладее почти целия свят. Просто човешката природа е такава, че всичко, което се намира извън границите на собственото общество, се възприема като враждебно. Винаги е било така: още Древен Египет и Древна Месопотамия разглеждали другите държави като потенциални съперници, иначе казано – врагове. В надписите, оцелели до наши дни, се определят какви са задълженията на владетеля: царят дава облаги на народа си и унищожава чужденците. Който нарушавал това правило, просто погубвал както собствената си държава, така и самия себе си.

    Сред победителите израствали космополитни империи, които разширявали своята власт към целия „ойкумен“ – познатия свят. Така възникнали империите на Древен Египет, Асирия, Вавилон, Персия, мимолетната империя на най-великия пълководец през Античността – Александър Велики. Но едва Рим успял да въплъти напълно идеята за световно господство. Римската империя активно популяризирала плодовете на своята цивилизация в земите на варварите. С други думи, във всички онези области, които не били включени в състава на Pax Romana („Римският мир“; в смисъл „римският свят“, където империята била установила мир).

    С дивите варвари от германските гори Рим се сблъскал, когато бил все още република (т. е. периодът преди Октавиан Август, 63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).

    В края на II в. пр. Хр. германските племена кимври и тевтони нахлули на римска територия, но не успели да се закрепят там. Варварите се завърнали в безкрайните си лесове и така този контакт изчезнал. Той бил възстановен от Гай Юлий Цезар, който тръгнал да завладее Галия (прибл. земите на днешна Франция). Откъм река Рейн германският вожд Ариовист нападнал римските войски, като хранел надежда да завладее нови земи. Армията на Цезар обаче изтласкала германците обратно отвъд Рейн и там спряла.

    „Варварският вожд Верцингеторикс хвърля оръжията си в краката на Юлий Цезар“, 1899 г., от Лайънел Ноуел Ройър. Уикипедия

    Още по времето на Октавиан римляните образували две провинции между реките Рейн и Елба. Изглеждало, че германците ще се покорят окончателно. Но чрез предателство уж верният на империята германски вожд Арминий през 9 г. изклал в Тевтобургската гора три легиона заедно с жените и децата на войниците, загинал и римският наместник Квинтилий Вар. За първи път всемогъщият Рим бил победен от диваци, а за Октавиaн Август разказват, че до края на живота си обикалял нощем двореца и въздишал: Вар, Вар, върни ми легионите!“.

    Няколко години по-късно, вече при император Тиберий (упр. 14 – 37 г.), империята провела поредица от наказателни операции срещу враждебните племена. Но  според Тиберий напредването навътре в дълбоките гори било безнадеждно начинание. Римляните стабилизирали границата по Рейн.

    Продължителен конфликт с варварите избухнал през 166-180 г. Тази война струвала на Рим огромни усилия. Епидемията отнела живота на император Марк Аврелий. Чумата дошла от бреговете на Балтийско море, където живеели голям брой германски племена. Промените в климата, гладът и болестите ги принудили да се придвижат плътно до границите на Римската империя. Натискът се усещал все повече и през 271 г. при император Аврелиан римските войски напуснали Дакия и преминали на десния бряг на Дунава. Така по северните си граници Рим преминал в глуха защита.

    Източните съседи на Рим също били смятани за варварски народи. Войните с партите били постоянни – главно за влияние в Армения. През 224 г. ситуацията в Партското царство се променила: принц Арташир вдигнал въстание и две години по-късно завзел столицата Ктесифон. Той и синът му Шапур I започнали настъпление срещу римските провинции на Изток. През 260 г. армията на император Валериан била разбита от персийската армия, която включвала 300 бойни слона. Победеният Валериан бил склонен на преговори с врага, но бил пленен и отведен в Персия. Това бил критичен момент за Рим. Империята получила сериозна заплаха на източната си граница.

    Хаосът бил преодолян, когато през 284 г. на трона седнал Диоклетиан (упр. 284-305). Новият император извършил големи промени в армията и в управлението на държавата. Към началото на ІV век той успял да възстанови мира по границите.

    След като на власт дошъл Константин Велики (упр. 306-337), отношенията с варварите се променили. Преди това във всякакви конфликти с германците било прието победените племена да се избиват или поробват. Някои все пак бивали преселвани на територията на Римската империя, но отношението към такива „живи трофеи“ не било по-добро от това към животните. Такъв например, бил случаят с племето карпи, което живеело в района на Карпатите. То било напълно преселено в римските провинции на Балканите.

    Но след приемането на Миланския едикт през 313 г. и признаването на християнството за официална религия, отношението към варварите започнало да се променя и, за добро или за лошо, станало по-хуманно. През 332 г. Константин Велики разгромил готите на бойното поле и им предложил федерален договор, според който племето да получава парични помощи и храни в замяна на военна служба в римската армия.

    Така започнала активната интеграция на варварските народи в Pax Romana. Германците започнали да проникват в правителствени и военни постове на империята. Подобна политика към варварите дала краткосрочни положителни резултати – но довела до дългосрочни негативни последици за съществуването на империята като цяло. Готите се разбунтували и през 378 г. при Адрианопол нанесли страшно поражение на римската армия, загинал император Валент. Това отбелязало началото на края на Западната Римска империя.

    –

    Готите – най-добрите воини на Късната Античност и Ранното Средновековие

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Готите – най-добрите воини на Късната Античност и Ранното Средновековие

    Сред враговете на Рим в епохата на падането на империята най-често се споменават хуните и техният водач Атила, също вандалите и прочутото разграбване на Рим през 455 г. Но съюзът на германски племена, познати ни под общото название „готи“, изиграл много по-забележима роля в историята на късната Античност и започващото Ранно Средновековие.

    Готите пристигнали от север – повечето експерти са съгласни, че се преселили от междуречието Висла-Одер в Черноморския регион, откъдето започнали да нахлуват в римските земи. Русите, широкоплещести воини с дълги наметала и панталони изобщо не приличали на жителите на Империята. А войнствеността и яростта, с които се сражавали, се превърнали в неприятна изненада за защитниците на римските граници.

    В Рим дълго време подценявали северните чужденци, а когато те започнали да нахлуват в земите на Истрия, Мизия и Тракия, било вече твърде късно.

    Аларих I, крал на вестготите, от Лудвиг Тирш, 1894. Уикипедия

    Типичните черти на племенната система били полезни за варварите: при необходимост всички мъже, способни да носят оръжие, подлежали на мобилизация и се сражавали в отряди, състоящи се от роднини и съседи. Готите, както и другите германци, нямали класическо разбиране за дисциплина или правилен боен строй – но, за да поддържат бойния дух, вождовете им произнасяли войнствени речи и давали богати пиршества, а самите воини полагали клетва да се бият докрай, още повече, че при бягство срамът падал не само върху беглеца, но и върху целия му род.

    През първите десетилетия на войните с Рим в основата на готската войска била пехотата: те се построявали в плътна затворена формация, като вождът и приближените му воини се сражавали в челните редици, демонстрирайки своята доблест и храброст. Обичайните оръжия на готския пехотинец били кръгъл щит с изпъкнала средна част – „умбон“, дълго копие – „контос“, дълъг меч – „спата“ или „скрамасакс“, както и дротици – копия за хвърляне. С течение на времето сред готите се разпространили доспехите – плетени ризници и пластинчати брони, често плячкосани от римляните. Шлемовете също се превърнали в постоянен атрибут на готските воини, а не в предмет на лукса, достъпен само за вожда и неговите приближени.

    Въобще, в лицето на готите римляните се сблъскали с упорит и безмилостен враг. Тази германска пехота умело се сражавала в плътна формация, поддържайки мобилност и дисциплина, което твърде изненадвало римските военачалници – при това индивидуалните качества на воините често били доста по-високи от тези на легионерите.

    Завладяването на Рим от вестготите 410 г. Френска миниатюра от 15 век. Уикипедия.

    При отбрана готите често използвали импровизирани укрепления от свързани помежду им каруци. В настъплението образували „фулк“ – затворена формация на принципа на фалангата, след което хвърляли дротици и пускали в ход дълги копия. Подобна тактика рязко контрастирала с обичайната представа за военните умения на варварите – римляните смятали, че, както и другите варвари, те били силни само в първата си яростна атака, но не били в състояние да се сражават в „правилна“ (затворена) формация.

    Оказало се обаче, че към края на ІV век начинът на действие на готската пехота не бил твърде различен от този на римската – чиито легиони по това време вече били само бледа сянка на онази могъща военна машина, която някога била покорила целия познат свят.

    В същото време кавалерията на готите, особено на гревтунгите (остготите или източните готи), се оказала много по-ефективна от римската конница. През ІV век те създали и развили своя собствена традиция в организацията и тактиката на конния строй – което изиграло много важна роля в историята на цяла Европа. Без да познават стремената, готите се научили умело да управляват конете, използвайки камшик, шпори, а понякога и само краката си.

    В по-старо време малобройните, но умели германски конници се сражавали с едноръчни копия, прикривайки лявата си страна с щитове. Но готската кавалерия се формирала под влиянието на сарматите – най-известните конници от онази епоха, които използвали голямото двуръчно копие „контос“. В допълнение към тези дълги кавалерийски копия, готските конници използвали метателно копие „дротик“, които хвърляли срещу врага и така разстройвали защитата му.

    Въз основа на особеностите на въоръжението се формирали две основни тактически схеми на кавалерията в боя. Първата се състояла в своевременен решителен удар с плътна маса конници, който трябвало да реши резултата от битката. Привидната простота на такава техника обаче е измамна: командирът на конницата трябвало да избере идеалния момент и място на атаката, която да разсече отбраната на противника – а от самите ездачи се изисквали забележителна смелост и способност да поддържат плътен боен строй в синхрон с другарите си.

    Изображение на готски войници на Мисория на Теодосий I, изработен през 388 г. Добре се виждат готските щитове и копия. Снимка: Уикипедия

     

    Вторият тактически похват била класическата конна битка до изтощение, когато кавалеристите провеждали няколко атаки, като ту отстъпвали, ту нападали отново. Така те само подготвяли или подкрепяли пехотната атака, борейки се с конницата на врага или обхващайки фланговете му.

    Върхът на славата на готската кавалерия с основание може да се счита битката при Адрианопол през 378 г. Таранният удар на готската кавалерия под командването на Алатей и Сафракс, които се врязали в редиците на римляните, решил резултата от сражението. И ако за военната машина на Рим Адрианопол бил страшна катастрофа, то славата на готите тепърва изгрявала.

    Така за малко повече от 100 години готите населили Западна Европа и се превърнали в истинските гробокопачи на Римската империя.

    Нищо обаче на тоя свят не трае вечно: след още един век остготското царство било унищожено. А вестготите (западните готи), заселили се в Пиренеите, през 711-713 г. с помощта на местната антихристиянска диаспора били изтласкани от арабите на север в каменистата Астурия, откъдето започнали великата епопея на християнската Реконкиста.

    Възход и падение на ирокезите

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Възход и падение на ирокезите

    Археолозите са открили най-ранните следи от племето ирокези в днешна Канада. Както разказват най-старите предания на самите индианци, записани от християнските мисионери, много отдавна предците на ирокезите загубили голяма война на север и били принудени да напуснат обитаваните си земи при Великите езера – Горното езеро, Хурон, Мичиган, Ери и Онтарио.

    След преселването знаменитият герой Хайауата, великият миротворец Деганавида и „майката на народите“ Джигонсасе разнесли „Великия закон за мира“ по всички съседни племена. Благодарение на него народите, които воювали помежду си, успели да се споразумеят и да образуват единна държава – Лигата на ирокезите, която по броя на народите, които първоначално са били част от нея, е наричана от историците още и „Петте нации“. Археолозите смятат, че това се случило в средата на ХV век.

    Карта на Петте Нации, 1650. Уикипедия

    Държавата под ръководството на съвет от 50 вождове се разширявала бързо. На нейната територия бил установен мир и всякакви въоръжени конфликти между племената били строго забранени. Съветът на вождовете отговарял за общите дела, но племената можели самостоятелно да търгуват със съседите си или дори да водят войни извън Лигата. Към началото на ХVІІ век Лигата на ирокезите лига била сред доминиращите сили в Северна Америка.

    Пристигането на бледоликия отначало не смутило вождовете. Индианците започнали отношенията си с тях, като обменяли храна и кожи на животни (главно бобри) за британски и холандски пушки. Новите оръжия позволили на индианската държава да завземе още повече земи.

    Но не всички европейци били приятелски настроени. През 1609 г. французите окупирали земите на север, като настроили племената на хуроните и петуните срещу Лигата на ирокезите. Както Лигата, така и нейните противници станали зависими от европейските стоки. Онези, които имали европейско оръжие, оцелявали, а които се биели само с томахавки – загивали. Този конфликт между ирокезите и хуроните бил наречен „Бобровите войни“. Щом свършила популацията от бобри, войната утихнала от само себе си.

    Коланът на Хаяуата (снимка на оригинала или негово ранно копие) – символизира единството на Петте нации и служи като модел при изготвянето на съвременния ирокезки флаг. Уикипедия

    След войната Лигата на ирокезите се оказала най-мощната индианска държава на север. Нейни поданици били 12 хиляди души, които обитавали огромна територия.

    За укрепване на настъпилия мир, през 1658 г. в Лигата били поканени представители на френските колонии, но конференцията приключила печално: някой от европейците заразил индийците с едра шарка. Тази болест не била позната в Америка и няколкостотин души умрели. Окончателният мир бил подписан едва 9 години по-късно – през 1667 г.

    През 1677 г. съветът на вождовете решил да сключи съюз с британците. Те живеели по-близо и били готови да доставят огнестрелно оръжие и боеприпаси за война срещу французите и техните съюзници хуроните.

    Започнала нова война с променлив успех. Индианците с английски оръжия идвали и подпалвали френски форт. В отговор французите изпращали наказателни експедиции, които изгаряли индиански села, понякога без много-много да уточняват чии са – на врагове или съюзници. Понякога за разнообразие ролите се сменяли – хуроните изгаряли английски форт, а британците организирали наказателни експедиции.

     

    Ирокезки дълъг дом. Уикипедия

    През 1687 г. френският командир маркиз дьо Денонвил поканил неколцина вождове на Лигата да преговарят за мир. Внезапно той заповядал индианците да бъдат оковани във вериги и изпратени във Франция, където станали роби-гребци на галери. Маркизът обяснил постъпката си с това, че „не се интересува от традициите на диваците и няма какво да обсъжда с тях“. Това възмутило както противниците, така и и съюзниците на Франция сред индианците. Войната избухнала с нова сила и ярост. Хуроните започнали да дезертират, а ирокезите били твърдо решени на всяка цена да накажат коварния бледолик. С големи загуби отрядът на маркиза успял да се измъкне от индианска засада. След това, за всеки случай, го отзовали във Франция.

    Под ръководството на новия военачалник и губернатор Фронтенак французите успели да се приспособят към американските реалности. В знак на помирение новият губернатор дори върнал у дома вождовете, които оцелели във френското робство. През 1701 г. след дълги преговори в Монреал бил подписан мир. Ирокезите започват да поддържат неутралитет във войните между французите и британците, въпреки че помагали на англичаните с водачи и храна.

    Не е чудно, че в Седемгодишната война (1756-63) ирокезите застанали на страната на британците. Но колонистите все продължавали да заселват земите, които индианците считали за свои. Докато индианците умували как да търсят справедливост, избухнала войната на американците за независимост.

    Студиен портрет на 1882 г. на (тогава) последните оцелели воини на Шестте нации, които са се били с британците във войната от 1812 г .: (отляво надясно) Sakawaraton, известен още като Джон Смоук Джонсън (роден около 1792 г.), Джон Тутела (роден около 1797 г.) и Йънг Уорнър (роден около 1794 г.). Портрет, направен в Брантфорд, Онтарио, Канада. Уикипедия

    Отначало ирокезите предпочитали да не се месят в кавгите на бледоликите – но когато битките наближили техните граници, трябвало да изберат кого да подкрепят. Всички били съгласни, че ирокезите не трябва да заемат страната на губещите – били останали твърде малко и поражението ги заплашвало с пълно унищожение. В крайна сметка се разцепили. Някои от племената избрали да подкрепят кралската власт, с която си сътрудничили дълги години, докато другата част застанала на страната на борците за независимост. Сред последните се откроява Джоузеф Луис Кук, ирокез, който се издигнал до чин подполковник от американската армия .

    След войната станало ясно, че страховете на вождовете се сбъдват. Жителите на новосформираната държава не искали да спазват споразуменията, сключени от англичаните, а просто заграбвали земите на индианците.

    Съдбата на онези племена, които подкрепяли кралските войски, се оказала по-добра: те отишли ​​на север в Канада, контролирана от британците, и живеели там на заделените им земи съвсем спокойно, постепенно асимилирайки се и приемайки християнството.

    В САЩ индианците се озовали в резервати, където постепенно се пропивали. Новите господари на страната гледали на тях като на хора второ качество. Така от Могъщата Лига на ирокезите останал само споменът.

    А днес при думата „ирокез“ мнозина мислят само за прическата стил „пънк“, която беше модерна през 1970-те години.

    –

    1...192021...319Страница 20 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto