Търсене
Още
    Начало Блог Страница 20

    Зараждането на античния театър – гениите на трагедията

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Зараждането на античния театър – гениите на трагедията

    Театърът се зародил от сценични ритуали в чест на Дионис по време на празниците на този бог. Участниците в действието били хор с ръководител и актьор.

    Актьорът, наричан още „протагонист“ (отговарящ), бил отделен от хора през VI век пр. Хр. от драматурга Теспис (Теспид). При тирана Пизистрат (602-527 г. пр. Хр.) освен, че за пръв път били записани „Илиада“ и „Одисея“ (дотогава се изпълнявали устно ) в Атина започнали драматични представления и именно Теспис бил първият „режисьор“. За съжаление, не са оцелели негови творби.

    Реконструкция на Древногръцкия театър в Атина. Уикипедия

    Тъй като театърът израснал от спектакли в чест на бога на виното и веселието Дионис, от представянето на неговата смърт се развила трагедията, а от представленията в чест на радостта и виното – комедията. Обикновено представяли 3 трагедии поред, а след тях – комедия.

    Разцветът на древногръцката трагедия е свързан с имената на трима велики драматурзи-трагици: Есхил, Софокъл и Еврипид. Дори разказвали легенда, която ги свързвала с морската битка срещу персите при Саламин (480 г. пр. Хр.). Есхил се сражавал в нея, Софокъл пеел в хора на юношите, които поздравявали победителите, а Еврипид се родил същия ден.

    Есхил е роден около 525 г. пр. Хр. в град Елевсин, който бил част от атинския полис. В младостта си той започнал да пише и да поставя пиеси. През 484 г. пр. Хр. Есхил въвел втори актьор (девтерагонист) в структурата на трагедията.

    Есхил е бил не само драматург, но и воин. Легендата разказва, че се сражавал при Саламин. Но собствената му епитафия казва, че драматургът се е бил при Маратон (490 г. пр. Хр.) и враговете трябвало да запомнят неговата храброст. За битката при Саламин драматургът написал трагедията „Персите“, където чрез думите на пратеник описал морското сражение.

    Есхил написал около 90 трагедии. Тринадесет пъти той станал победител в т. нар. „Велики Дионисии“. От пиесите му до наши дни са достигнали само 7. Само една негова трилогия е напълно запазена – историята на Орест, синът на Агамемнон.

    През 468 г. пр. Хр. Есхил отстъпил първото място на изгряващата звезда на атинския театър – Софокъл. След това заминал за Сицилия и живял в двора на тирана Хиерон. Там написал трагедията „Етнянки“ в чест на основаването от Хиерон на град Етна в подножието едноименния вулкан. По-късно Есхил се завърнал в Атина и спечелил последната си победа във Великите Дионисии.

    Еврипид, мраморна статуя в Археологическия музей в Напа. Уикипедия

    По-младият съвременник на Есхил – Софокъл, произхожда от заможно семейство. Той се занимавал с политика – бил ковчежник на Атинския морски съюз, избирали го на военната длъжност „стратег“. Влизал в „приятелския кръг“ на Перикъл, най-влиятелния атински политик през 440–430 г. пр. Хр.

    Написал над 100 пиеси, но са оцелели само 7 трагедии и фрагмент от сатировска (с участието на подчинени на Дионис полубожества – сатири) драма.

    Софокъл въвел трети актьор (тритагонист) в постановките. Неговата роля била най-малката и непрестижна. Например, атинският оратор и политик Есхин, който си съперничил с Демостен, на млади години играл известно време в театъра. Демостен обичал да му се присмива, че като актьор не успял да се издигне над положението на тритагонист.

    В пиесите обаче имало повече от трима герои, затова един актьор можело да играе няколко роли. В особени случаи се въвеждал четвърти актьор. Специални актьори, които не влизали в основния състав, играели мълчаливи роли. Например, в трагедията на Еврипид „Ифигения в Таврида“ приятелят на Орест, Пилад, присъства на сцената, но не изрича думи.

    Третият от големите трагици, Еврипид, е роден през 480-те години пр. Хр. Дебютира в началото на 430 г. пр. Хр. с трагедията „Алкестида“. Неговите пиеси навлизат по-дълбоко в отношенията между хората. Той не се боял да обрисува своите герои колебаещи се, обзети от съмнения и страсти.

    Отношението на атиняните към Еврипид било колебливо. Премиерите му често завършвали с провали. Започнали да го ценят високо едва по-късно, през елинистическата епоха (323 г. пр. Хр. – 30 г. пр. Хр.). Запазени са 17 негови трагедии и 1 сатировска драма. Драматургът завършил живота си през 406 г. пр. Хр. в двора на просветения македонски цар Архелай.

    Темата на повечето атински трагедии били митични сюжети из живота на богове и герои. Например, Есхил в пиесата си „Прикованият Прометей“ разказва за съдбата на титан, който подарил огъня на хората.

    „Едип в Колон“ автор Жан Жиро. Уикипедия

    Софокъл в трагедиите „Едип цар“ и „Едип в Колон“ разказва за легендарния цар на Тива.

    Еврипид създава пиесата „Медея“ – за възлюблената на аргонавта Язон.

    По-рядко драматурзите се обръщат към своята съвременност. Фриних, най-известният от трагиците преди Есхил, поставил през 493 г. пр. Хр. трагедията „Превземането на Милет“ – за края на въстанието на малоазийските гърци срещу Персия. По-късно той поставил трагедията „Финикийките“ за битката при Саламин. Към същата тема се обърнал и Есхил в „Персите“.

    Според легендата Есхил бил убит от костенурка, която паднала върху него. Орелът, който я носел в ноктите си, взел неговата плешива глава за камък, в който може да се счупи твърдата черупка.

    Също легендата разказва, че Софокъл умрял, опитвайки се да произнесе стих от своя трагедия, без да си поеме дъх – целта му била да докаже на актьор, с който репетирал, че това е възможно. Според друго предание, той просто се задавил с гроздово зърно.

    Синовете и племенникът на Есхил, синът и внукът на Софокъл също станали драматурзи. Но всички те се загубили сред десетките си колеги по занаят, а пиесите им били забравени.

    Днес помним само великите. В историята винаги е така.

    –

    Манихейството – началото на всички секти

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Манихейството – началото на всички секти

    Мани определял своето учение като „религия на светлината“, а последователите му наричали учителя си „пророк на светлината“ или „Буда на светлината“.

    Бъдещият „главен еретик“ е роден в 216 г. в персийско семейство от знатен, възможно дори царски, произход. Истинското му име е Сураик, но останал известен с прозвището си „Мани“, което означава „ум“ или „дух“.

    Още като момче Мани твърдял, че получава видения, в които му се явявал тайнствен светъл Двойник и му говорел, че е предопределен за велики дела. Когато достигнал юношеска възраст, Мани напуснал своята общност и заминал за Индия, за да проповядва ново учение. Но там не намерил подкрепа. Затова пък неочаквано я открил в Иран, където неговите проповеди приел дори шах Шапур I (241-272).

    Четирите първични пророци на манихейството в манихейската схема на Вселената, отляво надясно: Мани, Зороастър, Буда и Исус. Уикипедия

    При персийските царе от династията Сасаниди (224-651) за държавна религия се смятал зороастризмът. Неговите последователи разделяли хората на поддръжници на светлите и тъмните сили: първите били самите зороастрийци, а вторите – привържениците на другите религии.

    Зороастрийският жрец Картир (или Кердир) имал сериозно влияние върху персийските царе – шаховете. Той ги насърчавал да покровителстват изграждането на зороастрийски храмове, да затварят светилищата на други религии и да преследват техните представители.

    Очевидно между Картир и Мани започнала борба за влияние върху Шапур. Но царят явно предпочитал Мани. Това косвено се потвърждава от молбата на Шапур да му състави книга, в която да бъдат описани основите на манихейството. Творбата била наречена „Шапуракан“. Покровителството на шаха позволило на Мани и учениците му да проповядват религията си из цялата държава на Сасанидите и дори отвъд нейните граници.

    Но след смъртта на Шапур, при най-големия му син – Бахрам I, Мани изпаднал в немилост. Той бил окован, хвърлен в затвора и скоро екзекутиран. Според една от версиите й посрещнал смъртта по извънредно жесток начин – одрали го жив. Това било една от обичайните екзекуции в тогавашна Персия; смята се, че и плененият римски император Валериан І (200-260) бил убит по същия зверски начин.

    В общността, където израснал Мани, почитали Стария Завет и еврейския начин на живот, като ги съчетавали с отделни християнски канони. Именно тази смес е в основата на неговото учение. Мани наричал себе си апостол на Иисус Христос. Манихеите след неговата смърт имали свой върховен глава, редом се намирали 12 учители („апостоли“), епископи, жреци и дякони – „съвършени“.

    Обикновените вярващи били наричани „слушатели“. На тях им била разрешена връзка с една жена – докато в някои манихейски секти „съвършените“ имали право на отношения с неограничен брой жени. Манихеите отхвърляли християнските обреди и тайнства, като въвели свои – например деня на смъртта на Мани.

    Екзекуцията на Мани, както е изобразена в илюстрация на Шахнаме (Shahnameh) от 14 век. Уикипедия

    Учението на Мани започнало да се разпространява широко още приживе му. Неговите ученици ходели на мисии в Египет, където, съдейки по многобройните манихейски писания на коптски език, постигнали значителен успех. Някои от тях проповядвали в Персия.

    След смъртта на Мани учениците му отишли още по-далеч на Изток,  в централно-азиатския район, който тогава се наричал Согдиана и Бактрия. Някои от проповедниците се пръснали из римските провинции. Манихейството постепенно станало твърде популярно. Римският император Диоклетиан (упр. 284-305 г.), издал указ за забрана на манихейската религия, тъй като смятал, че последователите на Мани са агенти на персийския шах, който враждувал с Рим.

    Въпреки преследването на Диоклетиан и враждебното отношение на следващите императори, манихейството продължило да съществува дори в западната част на Римската империя. След ислямското завладяване на Персия и Близкия изток, манихеите по тези земи се оказали в трудна ситуация. Мюсюлманите ги обявили за „волнодумци“ и към X век просто избили онези, които не успели да избягат – манихейството в арабския халифат изчезнало.

    Преследванията изтласкали манихейските общности на изток. През VII век те започнали да се появяват по границите на Китай. Възникналият в този район Уйгурски каганат – държава на чергарите-уйгури, приел манихейството като официална религия през 762 г. Именно уйгурите и китайските манихеи са оставили богат пласт религиозни текстове. След като китайските императори почувствали, че манихейството разрушава традиционните духовни и морални устои на държавата, започнали да го преследват и в Китай. До XIV век общността все още се държала, но след това мнозина започнали да преминават към будизма. Дълго време китайците възприемали тази религия като поредната будистка или даоистка секта – докато най-сетне установили, че това е перфектен и зловещ идеологически инструмент за разрушаване на обществото и държавата.

    Това учение било ерес от гледна точка и на исляма. Така непризнаването, затворената структура на манихейските общности и липсата на държава, която да подкрепя тази доктрина, довели до привидното изчезване на манихейството.

    Разпространение на манихейството (300–500). Атлас за световна история, Дорлинг Киндърсли. Уикипедия

    Но след кръстоносните походи манихейството проникнало в Европа под формата на различни анти-християнски секти: богомили, албигойци, патарени, катари, долченити и др. Разпространението му било енергично подпомагано и най-вече финансирано от различни анти-християнски диаспори. Смята се, че Орденът на тамплиерите възприел доста манихейски идеи, което признавали и много тамплиери на съдебните процеси срещу тази организация и допринесло за нейното забраняване в началото на ХІV век.

    Богомилите в България на свой ред допринесли за разрушаването и упадъка на българската държава след победоносните войни на Симеон Велики. Тяхното учение и най-вече разрушителната им практика на унищожаване на традиционните семейства и общности се превърнали в един от решаващите фактори за падането на България под византийска власт в началото на ХІ век.

    За съвременен аналог на манихеите може да се смятат многобройните секти, чиито корени произлизат от идеите на древноперсийския мислител – и много от които, между другото, са забранени в повечето държави по цял свят; подобна рушителна роля, съзнателно или не, играят и множество замаскирани под различни благозвучни названия „неправителствени организации“.

    –

    Баба Меца през Средновековието – култове и значение

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Баба Меца през Средновековието – култове и значение

    Култът към мечката бил много разпространен в северните географски ширини още през палеолита. Легенди и традиции са останали като ехо от онази праисторическа епоха чак до наше време – мечката и днес е един от главните герои на приказки по цял свят.

    В представите на келтите и германците тя била цар на животните. Често я надарявали с антропоморфни (човекоподобни) качества и характеристики. Смятало се, че мечокът има специални отношения с жените: той винаги влизал в близък контакт с тях, който невинаги бил спокоен и мирен. Понякога тези контакти били от сексуален характер – тази митология се разгръща в редица изобразителни и литературни източници. Мечката била представяна не просто като рунтав звяр, а в известен смисъл като див човек. Може би неслучайно днес мнозина, сред тях сериозни учени, смятат прословутия „снежен човек“ Йети просто за особен вид мечка.

    Фотограф: Катерина Плотникова

    По един или друг начин, но главното й качество в миналото било, че е господарят на гората и на всички живи същества, които живеят там. През Средновековието тази нейна важна роля все още се запазва в скандинавските, келтските и славянските традиции. Твърди се, че някои владетели или племенни вождове били родени от връзката на мечок с жена – този легендарен произход често се използва от благородниците в техните семейни истории и хроники. Например, името на легендарния крал Артур не е случайно, защото то произлиза от думата „мечка“ на келтски – artur.

    През Средновековието католическата Църква не виждала нищо добро в това животно. Според утвърдилата се традиция него го характеризирали жестокост и похот. Всъщност, още през Античността образът на мечката предизвиквал подозрения и всевъзможни спекулации. Плиний (22-79), който разтълкувал неточно по този въпрос произведения на Аристотел (384 г. пр. Хр. – 322 г. пр. Хр.), а след него и всички съставители на бестиарии – сборници на зоологическа тема, смятали, че мечката се съвокуплява по същия начин, както човек: „Те се съвокупляват в началото на зимата, не по начина, по който обикновено правят четириногите, а лице в лице, като се прегръщат един в друг“.

    Затова се смятало, че това е опасен звяр, който трябва да се избягва. Но във все още запазената европейска природа той се срещал навсякъде и хората постоянно се сблъсквали с него.

    В северните райони мечката била почитана, с нея свързвали календарни празници и дори цели култове. Накрая, Църквата започна цяла кампания срещу този цар на гората. Например, свети Августин Блажени (354-430) смятал, че „мечката е дявол“, който плаши и измъчва грешниците в образа на това животно. При това си остава похотлив, нечист, мързелив, яростен, а освен това и лакомник. Тази трактовка се потвърждава в по-късни бестиарии от ХІІІ век, където в които мечката е изобразена в сюжети, свързани със седемте смъртни гряха.

    Но античните легенди, известни от Плиний, ни показват мечката от малко по-различен ъгъл: когато облизва мъртвородените си малки, тя ги възкресява за нов живот. Плътта им е бяла и безформена, те са малко по-големи от мишка, без очи, без косми, ноктите им стърчат. Когато майка им ги облизва, те постепенно се преобразяват.

    Агиографската литература (Житията на Светиите) представя мечката като опитомено животно. В средновековните жития може да намерите истории, където главният герой побеждава този звяр, като го укротява със своите добродетели и духовна сила. Светци като Корбиниан, Рустик, Ведаст, Аманд, Колумбан опитомяват мечката и я убеждават да тегли плуг или каруца, а свети Гал заедно с нея си изградил жилище в Алпите.

    След XI век активно започват да показват мечката по развлекателни събития. Панаири, циркови представления, които пътуват от замък на замък – навсякъде има мечка на синджир и с намордник. „Страшният“ и „ужасен“ звяр вече бил превърнат в цирков актьор, който танцува на музика, участва в изпълнението на трикове и забавлява публиката. Мечката, която кралете често подарявали в знак на особена почит и уважение още от епохата на Каролингите, през XIII век вече изчезнали дори от княжеските менажерии. Само белите мечки в северните страни все още били нещо любопитно – те често били подарявани на кралете на Дания и Норвегия. По средновековните гербове рядко се среща мечка: това е по-скоро „говореща“ фигура, чието название може да съвпадне с името на собственика на герба.

    Църквата и латинската традиция, в която главен звяр бил лъвът, започнали да надделяват над фигурата на мечката през XII-XIII век. Това напълно се доказва от средновековното произведение „Роман за Лисицата“: лъвът няма равен на себе си, той е единствен и могъщ монарх в царството в своето царство.

    А в това царство мечката Брюн е само барон, непохватен и глуповат, над който лисицата постоянно се присмива.

    –

    Шарл Перо – сериозният разказвач на приказки

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Шарл Перо – сериозният разказвач на приказки

    В цял свят (може би с изключение на Африка, Азия и някои други по-изостанали части) знаят името на Шарл Перо.

    Дори по времето на социализма, когато цензурата беше изключително строга и се следеше под лупа какво от Запада се превежда и издава – без значение на каква тема и от коя епоха, френският разказвач беше на 4-то място, например, сред публикуваните западни автори в СССР; изпреварваха го само Андерсен, Джек Лондон и братя Грим. Така че, по отношение на броя на читателите на отделно произведение, Шарл Перо може спокойно да бъде считан за най-популярния детски писател.

    Портрет на Шарл Перо на 66-годишна възраст и в мантията на член на Френската академия. Гравюра, 1694 г. Уикипедия

    В интерес на истината обаче, самият Перо би се ужасил, ако беше научил, че е удостоен с такова звание – защото той бил съвсем сериозен писател, член на Френската академия, автор на публицистични и драматични произведения. Какви ти там детски приказки?

    Шарл Перо е роден през 1628 г. в семейството на парижки съдия и е най-малкият от шестима братя. Родителите се погрижили за образованието на синовете си и ги изпратили в колеж. Момчетата се учили усърдно и никой от тях през ученическите си години никога не бил бит с пръчка – рядък случай по онова време. Всички станали почтени членове на обществото.

    Шарл се заел с адвокатска практика, след което получил добра длъжност в двора на „краля-слънце“ Людовик XIV. Едновременно с това, още от млади години Перо започва да учи литература и до края на живота си е считан за авторитетен и плодовит писател.

    През 1693 г. той публикувал три приказки в стихове: „Магарешка кожа“, „Смешни желания“ и „Гризелда“. Те били засукано-аристократични и се харесали на парижкото светско общество.

    По същото време приказките полека-лека излизали на мода. Придворните дами си разказвали часове наред за зли магьосници и добри феи, омагьосани красавици и принцове, които ги спасявали.

    През 1697 г. Перо публикувал сборника „Приказки на майката Гъска, или Разкази и приказки с поуки за минали времена“. Към публикуваните по-рано 3 приказки в стихове Перо тук добавил 8 нови, но вече в проза. Те били много различни от онези, които се разказвали в придворните салони. Новите приказки с прости сюжети били написани на прост и ясен език. Всяка от тях завършвала с поетична поука. Днес имената на повечето от тези приказки са известни на децата във всички краища на света: „Червената шапчица“, „Пепеляшка“, „Котаракът в чизми“, „Спящата красавица“, „Малечко-Палечко“, „Синята брада“, „Феите“ и „Рики с перчема“.

    Самият Перо обаче изобщо не писал своите истории за деца – тогава детска литература въобще не съществувала. Той чул народни варианти на приказки от дойката на сина си, записал ги и ги обработил литературно, като се постарал да съчетае салонната мода с народната фантазия и хумор. Перо обаче не бил уверен в успеха на този литературен експеримент, затова върху корицата на сборника приказки за всеки случай поставил името на сина си, 19-годишния Пиер Дарманкур.

    Перо в гравиран фронтспис от началото на 19-ти век Уикипедия

     

    Съмненията на Перо били напразни. Неговите приказки се харесали много на парижкото светско общество. Те полека проникнали от салоните в детските стаи, оттам в кухнята, оттам на улицата – и започнали да живеят свой самостоятелен живот.

    Сто години по-късно немските фолклористи братя Грим записвали версии на „Червената шапчица“ в Германия. Но бащата на тази „народна“ приказка е именно френският писател.

    Шарл Перо умрял 6 години след публикуването на единствения си сборник приказки и не видял преводите му на всички европейски езици.

    Неволно той станал класик и един от родоначалниците на световната детска литература. По мотиви от приказките на Перо са поставени театрални спектакли, написани са опери и балети. През ХХ век всичките му вълшебни истории са многократно екранизирани, по тях са заснети анимационни филми и дори телевизионни сериали.

    –

    Карнавалът на маймуните

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Карнавалът на маймуните

    В превод от френски „сенжери“ означава маймунски пакости, бели, лудории. В преносен смисъл това е комична гримаса или забавен трик. Английският еквивалент е  monkey scene (маймунска сцена).

    В изкуството маймуната традиционно била представяна като най-точното и разпознаваемо, но несъвършено, карикатурно копие на човек. В европейската култура това животно отдавна се смятало за въплъщение на пороци и грехове. В християнската символика маймуните често въплъщават демони; дяволът бил наричан „маймуната на бога“. Гравюрата на Албрехт Дюрер „Мадона с маймуна“ (1498) изобразява окованата маймуна като символ на овладените и укротени човешки страсти.

    Гравюрата на Албрехт Дюрер „Мадона с маймуна“

    В светската среда маймуната се отъждествявала с глупост, екстравагантност, разпуснатост, небрежност, суета. Така първоначално образът на маймуна позволявал на художниците алегорично да осъждат и осмиват неприличните черти на човешкия характер.

    Комични сцени с маймуни са често срещани във фламандската живопис от ХVІ век. Според една от версиите, началото на тази традиция положила известната творба на Питер Брьогел-Стария „Две маймуни“ (1562), която най-често се тълкува като визуална притча за греха на скъперничеството и греха на разточителството. Така започнал „маймунският карнавал“ в живописта.

    Високото потребителско търсене на подобни сюжети ги превърнало в доходен бизнес. Интересът към този жанр на клиентите-буржоа се засилил след създаването на Източноиндийската компания през 1600 г., което довело до появата на неизвестни дотогава екзотични породи маймуни в Европа. Главните популяризатори на маймунските сцени били фламандските художници Давид Тенирс-младши и брат му Аврам. Сложните многофигурни композиции разкриват противоречивата двойственост в животинската природа на човека. Например: фризьорски салон, където услужливи маймуни се грижат за богати котки. Или картината „Караулно помещение с маймуни (1633) на Давид Тенирс, която показва реалистична сцена на почивка на войници с карти и вино. Щипка драматизъм придава появата на нощна стража, която е арестувала паникьосан котарак. Фунията върху главата на помощник-капитана и котелката вместо шапка на един от войниците намекват за незаконността на поведението им и за известната фраза „Глупаци, облечени във власт“. Съществува и версия, че тази картина е прикрита критика на злоупотребата с власт от военните в Южна Холандия по онова време.

    Аврам Тенирс: Фризьорски салон с маймуни и котки

    Маймунската традиция в живописта била продължена от Николас ван Верендал. Той си сътрудничил с Давид Тенирс в Антверпен и бил добре запознат с произведения от този тип. Понякога не може веднага да се разбере дали в картините му са изобразени хора или маймуни.

    Сюжетите „сенжери“ процъфтявали по време на епохата „рококо“ с нейните причудливи, фантастични форми. Жанрът бил особено популярен във Франция, където дори възникнала модата на т. нар. „маймунски стаи“. Блестящ пример са интериорите в замъка Шантили: маймуни по тъканата тапицерия на стени и мебели, корнизи, килими. Авторството се приписва на художника Кристоф Юе, чиито изразителни образи са послужили и за модели на известен ансамбъл от рисувани порцеланови миниатюри.

    В този период чрез „маймунските сцени“ се намеква за актуални политически събития, модни тенденции и творчески практики.

    С времето сцените „сенжери“ стават все по-камерни, дидактизмът отслабва, злободневността се смекчава от изяществото на художественото представяне. Жан-Батист Шарден изобразява увлечен антиквар в образа на шимпанзе. С вид на истински ценител той внимателно разглежда с лупа старинна монета.

    Картина на Александър-Габриел Дийн е изобретателна сатира за некомпетентността на високомерните салонни изкуствоведи. На нея натруфени маймуни внимателно изучават пейзаж в стил на Никола Пусен. В бележник, хвърлен на пода, личат думите „Експертиза. Ние, долуподписаните оценители…“  Тази насмешлива и поучителна сцена се превърнала в обект на много имитации.

    Давид Тенирс-младши: Фестивал на маймуните.

    Създаден във фламандската живопис на ХVІІ век и достигнал апогея си във френското рококо, жанрът „сенжери“ разширява своята география през ХІХ век. Тук трябва да се спомене американският художник Уилям Холбрук Бърд. Една от най -известните му творби е пародия на „интелектуален кръжок“. Централната група персонажи оживено обсъждат нещо, което ги интересува в научна публикация. На масата и под нея чакат реда си още 5 тома. Тази неявна, но съществена подробност загатва за повърхностния характер на дискусията. Изглежда, че „учените“ с умен поглед просто разглеждат илюстрациите, като се преструват, че мислят.

    Ехото на „сенжери“ се появява и в анималистичната живопис на ХІХ век. Но художниците-анималисти вече рисуват маймуни не заради подигравките към хората, а с възхищение от естествеността, неподражаемата пластичност и веселите навици на животните. Ако алегоричността остава, тя е пределно прозрачна.

    Габриел фон Макс: „Маймуни като съдии на изкуството“, 1889. Уикипедия

    Трогателна сцена с маймуни като „читатели“ е уловена от немския художник Габриел Макс (1840-1915). Маймуните се мъчат над първия том на философския трактат „Дуализъм“. Съдбата на трактата обаче е незавидна: откъснатите страници показват истинските намерения на опашатите читатели. Сега тази картина се разиграва активно в различни мемове и демотиватори из интернет.

    Но, всъщност, дали и нашенската родна политическа и културна действителност не ни предлага богати възможности и образи в жанра „маймунски карнавал“ – които просто чакат своите художници?

    –

    Велосипедите са причината да се построят асфалтови пътища

    iskamdaznam
    -
    0
    Велосипедите са причината да се построят асфалтови пътища

    В днешно време градските улици обикновено се възприемат като традиционно място за автомобили. Велосипедите съвсем скоро намериха подобаващо място в градския трафик.

    Колкото и странно да е, през 1890-те и началото на 1900-те години, предимно велосипедистите се застъпили за първи път градовете в САЩ и Европа да асфалтират улиците си и да построят нови пътища. След това, когато колите стават удобен начин за придвижване, богатите, привилегировани хора приемат автомобила като своя играчка за свободно време и централното място на велосипеда в това, което днес се нарича трафик, е до голяма степен забравено.

    Хората, които произвеждали и продавали велосипеди, били същите, които по-късно произвеждали и продавали автомобили.

    Официално откриване на велосипедната пътека Куинс, септември 1938 г.

    Велосипедистите мобилизирали усилията си за изграждане и асфалтиране на пътищата. През 1880-те години изобретяването на безопасния велосипед – нов дизайн, който включва повечето от характеристиките, налични в съвременните велосипеди днес – прави колоезденето по-безопасно и по-лесно от преди, което от своя страна води до нарастване на интереса към колоезденето. Но имало проблем: и в градовете, и в провинцията повечето пътища били кални, неравни, подходящи за бавно движещи се коне и файтони, но не и за велосипеди.

    В тези много ранни дни колоезденето основно било развлечение за богатите. Велосипедите били скъпи, а хората от работническата класа не разполагали с пари или свободно време за тях.

    Поглеждайки назад, бихте си помислили, че някой, който е бил запален колоездач през 1890-те години, би искал да остане колоездач, но не станало така.

    Тези колоездачи обичали независимостта и скоростта, предоставени им от велосипедите. Техните велосипеди им позволявали да разгледат околностите, когато сами си решат – не с влака – както и да покажат, че могат да си купят много скъпа джаджа. Това, че колоезденето може да се счита за полезна тренировка, вероятно би им се сторило изключително странно.

    Повечето от хората, които започнали да продават първите автомобили, са бивши запалени колоездачи. Хенри Форд, братята Додж, Луи Шевролет и братята Дурие (основатели на Duryea Motor Wagon Company, първата американска компания, която продава автомобили, задвижвани с бензин), наред с други, всички те са били запалени велосипедисти, мотоциклетисти или производители на велосипеди.

    През октомври 1908 г. автомобилно списание рекламира Автомагистрала Лонг Айлънд като „първият път в света, проектиран и построен за движение на автомобили“. До 1938 г. участък от двулентовата магистрала, предназначена за автомобилите, е била предоставена за ползване от  велосипедистите. Това може би е било логично, тъй като част от земята, използвана за магистралата, принадлежала на Джон Е. Рузвелт, братовчед на Теодор Рузвелт, и един от консулите на Лигата на американските велосипедисти през 1897 г.

    Магистралата Лонг Айлънд, първите десет мили от която се пускат в експлоатация през 1908 г., е била спряна тридесет години по-късно, а част от нея се превръща в удобна велоалея. Първоначално замислена като писта за автомобилни състезания, частната платена магистрала Лонг Айлънд, близо до Ню Йорк, се превърнала в пътна артерия, предназначена само за велосипеди.

    Пътят е заменен от по-широк, безплатен за ползване път, построен от Робърт Моузес, урбанистът от Ню Йорк, който прави революция в градското планиране на мегаполиса. Първата в света „магистрала с контролиран достъп“ е затворена за шофьори през април 1938 г. и три месеца по-късно Моузес подарява част от „Великия бял път“ на жителите на Лонг Айлънд като Велосипедна пътека Куинс. Сега е част от Бруклин – Куинс Гринуей.

    Карл Бенц зад
    волана на автомобила си, през 1887 г.

    77-километровият път бил идея на Уилям Кисман Вандербилт младши, правнук на железопътния разработчик във Виктория Корнелиус Вандербилт. Вандербилт-младши бил организатор на автомобилни състезания, който искал да създаде път само за своите състезания за Вандербилт купата. Той финансирал пътя с подкрепата на финансисти и автомобилни компании. Лонг Айлънд Мотор Паркуей е бил скъп за администриране, така че пътят на състезателната писта скоро се превърнал в платен участък за богатите, шофиращи до именията си на Лонг Айлънд.

    При отварянето на пътя Артър Р. Пардингтън, вицепрезидент на Лонг Айлънд магистрална корпорация  и генерален мениджър на състезанията за купа Вандербилт, казал:

    „В миналото е имало магистрали за трафик на всякакъв вид превозни средства, канали за движение на товари, железопътни линии за превоз на пътници и колички за удобство на живеещите в предградията на големите ни градове, но досега не е имало път само за автомобили. И сега дойде денят на автомобила. Предстои да бъде построена магистрала без всякакви прелези, прах и полицейско наблюдение.

    Помислете за времето, което ще спести заетия човек. Няма ограничения на скоростта, Великият бял път е пред него и с без проблем той може да пътува, да пътува с 50, 60 или 90 мили в час, докато достигне Ривърхед или Саутхемптън, навреме за скоч в клуб Медоу, за партия голф, освежаващо сърфиране сред вълните и всичко преди да се сервира вечерята, или електрическите светлини да започват да мигат.“

    По-късно било въведено ограничение на скоростта, което било често нарушавано.

    Пътят бил затворен за състезания след смъртта на двама механици от състезанието за купата Вандербилт през 1910 година. Преди Първата световна война, за магистралaта Лонг Айлънд въвеждат такса от 2 долара за преминаване. Тя била намалена на долар, когато през 1929 г. Моузес построил близкия безплатен път. Пътната такса била намалена отново до 40 цента, но пътят продължил да бъде на загуба и собствеността била прехвърлена на местната власт, след като през 1937 г. данъчните задължения на пътя били платени.

    След навлизането на автомобила колоезденето се възприема като нещо присъщо за пролетариата, нещо, което правиш, ако не можеш да си позволиш кола. Много заможни шофьори се постарали да скрият влечението си към велосипеда. Много от тях са тези, които по-късно са написали историята на автомобилното движение.

    Първата в света „бензиностанция“, градската аптека във Вислох, Германия. Снимка: Уикипедия

    Нещо повече, автомобилните компании имали интерес да запазят контрола върху пътищата и да поставят своя продукт в центъра на историята. Например през 1927 г. в рекламните материали на Ford Motor Company се казва, че Model T „е започнал да се движи навсякъде“. Днес кураторът Сузани Фишер от музея на Хенри Форд прави уникално изказване: „Не собствениците на автомобили първо поискаха по-добри пътища – това направиха велосипедистите.“

    Само няколко десетилетия след раждането на автомобилното движение, мястото на велосипеда в него било до голяма степен забравено. В своята автобиография от 1929 г. Хорацио Ърл – създателят на държавната комисия по магистралите в Мичиган и един от първите хора, предложили идеята за международна магистрална система – описва тази ирония:

    „Често чувам днес, че автомобилът изисква добри пътища, че автомобилът е предизвикал появата на добрите пътища. Е, истината е, че велосипедът е бащата на автомобилното движение“, пише той . „Велосипедът трябва да получи признание не само като пионер в автомобилното движение, но и като баща на автомобила.“

    Автор: Десислава Михалева

    „Ловецът на глави“ Мишел Гомес: Страшилище за престъпниците с ръст метър и петдесет

    iskamdaznam
    -
    0
    „Ловецът на глави“ Мишел Гомес: Страшилище за престъпниците с ръст метър и петдесет

    Когато чуем израза „ловец на глави“, си представяме мускулест брутален тип, който стои на ръба на закона. Но Дуейн Чапман – Кучето и други момчета като него не са нищо повече от позьори и шоумени. Истинските експерти в своята област не се хвалят и са изключително незабележими, понякога дори твърде незабележими. Например, Мишел Гомес – най-ефективният „ловец на глави“ в САЩ.

    Дискретният външен вид е един от основните работни инструменти на 50-годишната Мишел. Дори и най-трудният престъпник, издирван от Интерпол, едва ли ще разпознае фурията на престъпния свят в лицето на тази дребна жена с огромна бейзболна шапка, висока само метър и половина.

    На уебсайта на Гомес скромно се посочва, че тя е един от трите най-добри специалисти в Съединените щати, но всеки, който знае нещо за това, разбира отлично, че тя оглавява водещата тройка. Офисът на компанията на Мишел се намира в Локхарт, щата Тексас и отваря врати за първи път през 2003 г.! Предвид спецификата на работата, само малцина могат да се похвалят с такова дълголетие и то не само в щатите, но и в света.

    Малкият ръст и странният начин на обличане по никакъв начин не намаляват авторитета на Мишел сред колегите в бранша. През последния четвърт век тази крехка брюнетка е разплела толкова много известни случаи, че най-наглите авантюристи и военни специалисти свалят шапките си пред нея. Що се отнася до физическите параметри, те са важни само в телевизионното предаване. Основните оръжия на съвременния детектив са интелигентност, професионални умения и хладнокръвие. Колегата на Мишел Гомес, Джон Далман, твърди, че е арестувал 430 елитни негодници в кариерата си и се е бил само 6 пъти.

     „Отнасяме се с уважение към хората. Разбира се, имаме оръжия, електрошок и бронежилетки. Стреляли са по мен, удряли са ме с нож и са ми се спускали кучета, но проблема не е в това, в какво се състои работата ми. Повечето от тези, които арестуваме, ни стискат ръцете, а майките им понякога ни прегръщат, защото не им крещим и не ритаме децата им на път към ареста. Ние си свършим работата.“

    Съвременните „ловци на глави“ отделят много повече време за разследване, отколкото за преследване и скандали. Те търсят доказателства, разговарят със свидетели и информатори и работят в Интернет. Струва си да се отбележи, че тези момчета са в почти незаконно положение.

    Например, в някои щати като Орегон и Кентъки дейностите на ловците са напълно забранени и те самите рискуват да влязат в затвора, изпълнявайки задачите си. В Калифорния човек, който желае да се занимава с такъв бизнес, трябва да завърши 80-часов курс на обучение, по-голямата част от който е посветен на проучване на ограниченията в работата. Но в Алабама всичко е много просто – ако някой иска да ви наеме за издирване на човек или нещо подобно, значи вече сте „в бизнеса“.

    Повечето клиенти на експерти като Мишел Гомес и Джон Далман са гаранционни кредитори. Това са хора, които заемат пари на обвиняеми, които имат шанса да бъдат освободени под гаранция. Плащането за услуги в този случай надвишава 10% от сумата, но е напълно ясно, че това не винаги е така.

    Чрез кредитиране на престъпници, често опасни, кредиторите рискуват да останат напълно без пари. Ако човек избяга и не върне заетата сума, те се обръщат към ловците на глави. Следователно името на романтичната професия в официалните документи звучи по-прозаично – агент по гаранционни нарушения.

    Хонорарът на агента за търсенето на беглеца варира от 10 до 20% от сумата на гаранцията. Не е лесно да забогатееш с такава работа – един от най-популярните ловци в Съединените щати, Боб Бъртън, веднъж казал пред пресата, че разследва от 80 до 150 случая годишно, като същевременно печели 50 до 80 хиляди долара.

    Работата може да бъде доста рутинна – проверка на социалните мрежи, кредитни карти, разпити на приятели и съседи. Много време се отделя на „намирането на Юда“. По този начин ловците наричат ​​хората, които са готови да предадат беглеца срещу възнаграждение. Всеки може да играе тази роля, дори бивша приятелка. Спецификата на живота на злодеите е такава, че около тях винаги има достатъчно измамени хора, които нямат нищо против да си отмъстят.

    Много ловци на глави не работят сами. Ловецът на глави Далман, който отдавна е прекрачил 50-те години, не е в добри отношения с високите технологии и затова има 28-годишен асистент Алекс, който отговаря за събирането на информация в мрежата. Цялата „мръсна“ работа – проследяване, общуване с агенти и задържания, Джон извършва сам.

    Но такива професионалисти като Мишел Гомес не се нуждаят от секретари. Тази дама се чувства като риба във вода и пред лаптопа, и в сърцето на негърското гето. Освен това една миниатюрна жена не е лишена от въображение и актьорски таланти. Тя моментално измисля истории, за да общува със свидетели и потенциални информатори, като умело залага на психологията и човешките пороци.

    В началото на века Мишел работи като помощник на адвокат и живее с човек, който обича да пие и често я бие. Гомес се разделила с него, но неуспехите в личния й живот потопили жената в депресия. За да промени ситуацията, тя си взела дълга ваканция и започнала да мисли какво да прави с живота си. Приятелка предложила на Мишел да се опита да работи като преследвачка и тя не се колебала дълго.

    Сега Гомес си спомня: по това време тя не знаела изобщо за каква професия става дума и дори не била сигурна дали новата й работа е напълно законна. Но от детството си  Мишел обичала пъзели и екстремни спортове, затова решила да не мисли за последствията, а просто се потопила в първата си задача.

    Това, което става неин професионален дебют, Мишел нарича търсенето на наемател, който не е върнал навреме чужд микробус. Гомес и нейните помощници бързо намерили откраднатата кола, но тя била паркирана пред погребално бюро, което объркало ловците. Тогава Мишел се превъплътила за първи път в живота си. Тя се престорила на цветарка, доставяща цветя за церемонията, и попитала за подробности мениджъра на компанията.

    Оказало се, че бащата на крадеца е починал и той организирал погребението му. Мишел си спомнила, че нейните партньори по разследването планирали да нахлуят на погребението и да вземат ключовете на микробуса и наема, но тя ги убедила да изчакат до края на тъжното събитие и чак тогава да се приближат до беглеца.

    По-късно превъплъщенията стават запазена марка на Мишел и тя с право се гордее с умението си да се представя за други хора:

    „Променям се и никога няма да ме познаете. Плета плитките си, слагам перука или шапка, обръщам я назад, обличам се като ученичка или скейтбордист.“

    Гомес се занимава не само с издирването на похитители на ванове или изчезнали наематели. Нейното портфолио включва и залавянето на бандити, големи измамници и дори членове на наркокартели. Колкото по-опасен е престъпника, толкова по-голяма е гаранцията и следователно е по-висок хонорара на ловеца.

    Мишел не ходи сама по задържанията. Придружават я мъже-детективи, но това не прави работата й по-малко рискована. Престъпниците виждат лицето на „ловеца на глави“, казват, че я помнят и се заклеват да я намерят и убият. Но малката детективка вече е свикнала с подобни изказвания и не им отдава никакво значение. Тя си върши добре работата и това е най-важното.

    Автор: Десислава Михалева

    Смъртоносната неблагодарност на Александър Македонски

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Смъртоносната неблагодарност на Александър Македонски

    За произхода на Клит се знае малко. Сестра му Ланика била кърмачка на малкия Александър Македонски. Самата тя била омъжена за македонеца Андроник, от когото родила трима или четирима сина. Всички те последвали Александър в похода на изток.

    Авторът на „История на Александър Велики“, Квинт Курций Руф, твърди, че Клит бил ветеран от много походи на Филип Македонски, бащата на Александър. В началото на царуването на Александър той командвал личната царска стража в елитната македонска конница – хетайрите. Царската стража се сражавала винаги до Александър в битките.

    В първото сражение срещу персите, при река Граник през 334 г. пр. Хр., Клит спасил живота на царя. Подробни разкази за този епизод са запазени от всички антични автори, които описват похода на македонците срещу Персия. Историите се различават донякъде в детайлите, но съвпадат в основното. В разгара на боя Александър пронизал с копие персийски сатрап („сатрап“ била титла на висш чиновник в Древна Персия). В този момент друг персийски боец се опитал да го нападне в гръб, но Клит забелязал навреме опасността за царя и отсякъл ръката на персиеца.

    Александър Македонски в битката при Иса, детайл от мозайката в гр. Помпей. Снимка: Уикипедия

    Въпреки, че източниците не съобщават нищо за по- нататъшното участие на Клит в битките с персите, той явно се е сражавал заедно с царя в следващите големи битки – при Иса и Гавгамела.

    През 330 г. пр. Хр. предводителят на конницата на хетайрите Филота бил осъден за предателство и екзекутиран. Командването на хетайрите било поделено между Клит и Хефестион. Следващите две години македонците воювали в Бактрия и Согдиана. Няма информация за действията на Клит в тази война. Вероятно, като един от командирите на хетайрите, той е бил с царя, но не е действал самостоятелно.

    През 328 г. пр. Хр. старият сатрап на Бактрия и Согдиана, Артабаз, който се заклел във вярност на Александър, решил да напусне поста си поради напреднала възраст. Клит бил назначен за негов приемник.

    Но по време на пиршество в град Мараканда (Самарканд) Александър и Клит се скарали. Други македонци се опитали да успокоят Александър и скрили кинжала от него – но разяреният цар изтръгнал копието от ръцете на близкия стражник и пронизал Клит.

    Причината за кавгата се описва по различни начини. Плутарх пише, че по време на празника един от македонците започнал да пее песен от поета Праних, който осмивал в нея току-що победените македонци. – малко преди пира един македонски отряд бил разбит от бактрийския военачалник Спитамен. Клит заявил, че е лошо да се смееш над мъката на своите събратя- македонци. Александър обаче ги укорил за разгрома и дори си позволил да нарече командира на хетайрите „страхливец“. Клит от своя страна започнал да напомня на Александър, че именно той спасил живота му при Граник. Други автори добавят, че Клит бил ядосан от прекомерната възхвала за Александър от ласкатели, които принизявали заслугите на баща му Филип. Старият военачалник, който бил служил още на Филип, бил възмутен, че македонците са „бичувани с мидийски пръчки“ и, че македонците трябва да искат разрешение от перси в двореца, за да получат достъп до своя цар.

    Веднага след убийството Александър се разкаял за постъпката си. Философите около царя му помогнали да се справи с мъката си. Гадателят Аристандър твърдял, че случилото се било предварително съдено да стане. Философът Анаксарх твърдял, че всичко, извършено от царя, е справедливо. С тези думи те помогнали на Александър да дойде на себе си.

    Клит бил македонец от старата школа и противник на реформите на Александър – най-вече за даването на високи постове на персийци и други азиатци. Като един от хетайрите, той бил уверен в правото си да казва своето мнение в лицето на царя. Може би затова, малко преди фаталния празник, Александър решил да го отстрани от себе си, като го направи управител на източната сатрапия.

    В армията на Александър, освен Клит, бил и зет му Андроник, както и трима негови племенници. Двама от тях загинали по време на обсадата на Милет (334 г. пр. Хр). Андроник не бил сред най-близките съратници на царя. През 330 г. пр. Хр. той приел капитулацията на отряд гръцки наемници, които се биели на страната на персите; след това те били поставени под негово командване.

    Протей, син на Андроник и племенник на Клит, влязъл сред най-близкия кръг на царя. В началото на похода той останал в Македония. Когато персите се опитали да отворят втори фронт в Егейско море, Протей с изненадваща нощна атака разгромил ескадрата на персийския морски военачалник Датам близо до остров Сифн. След това племенникът на Клит се присъединил към армията на Александър.

    Протей успял да стане един от фаворитите на царя. По-специално, както пише Плутарх, заради способността си да се държи весело по време на пиршества. Той бил един от онези, които забавлявали Александър с шегите си.

    Според някои древни хронисти, Протей бил косвено отговорен за смъртта на царя. По време на нощен пир Александър и Протей започнали да се състезават кой ще пие повече. Царят се почувствал зле от голямото количество изпито вино и скоро умрял. Тогава тръгнала мълва, че тази смърт била наказание от бога на виното Дионис заради гръцкия град Тива – който Александър разрушил през 335 г. пр. Хр.

    –

    „Великият поход“ на Мао Цзе-дун

    Любомир Чолаков
    -
    0
    „Великият поход“ на Мао Цзе-дун

    В началото на ХХ век Китай бил отслабена държава, в която липсвало единство. През 1912 г. монархията паднала и империята Цин престанала да съществува. Републиката представлявала разпокъсани земи, управлявани от различни генерали.

    През 1921 г. сред разрухата в Китай се появила комунистическата партия. Тя пряко си взаимодействала с правителството на болшевишка Русия, като получавала оттам различни видове помощ. Китайските комунисти се учели на агитация и пропаганда – и в 1925 г. числеността на партията вече била 60 хиляди души.

    През втората половина на 1920-те години положението на Китай станало още по-лошо от преди – страната била доведена до гражданска война. През март 1927 г. профсъюзите в Шанхай започнали масова стачка. В отговор те били забранени заедно с Комунистическата партия, чиито привърженици били подложени на жесток терор. През 1927 г. около 400 000 души станали жертва на наказателни мерки срещу червените китайци. Комунистите бягали в южните села на Китай, за да се скрият от републиканското правителство. Там представители на комунистическата партия водели своята агитация сред селяните. Понякога това водело до успех, вдигали се цели въстания срещу републиканците, но те бързо ги потушавали.

    Мао Цзе-дун

    Сред най-видните фигури на комунистите бил революционерът Мао Цзе-дун. Именно той организирал т. нар. „Въстание на есенната реколта“ – голям селски бунт срещу отнемането на зеленчуковата реколта от селяните. Тогава били положени основите на китайската Червена армия – Мао успял да внуши в сърцата на много селяни вяра в светлото комунистическо бъдеще.

    Китайските комунистически съвети никнели като гъби след дъжд в южната част на страната. Към началото на 1930-те години общата територия, която те управлявали, заемала една четвърт от цял Китай. По-голямата част от комунистическите територии били контролирани от Мао Цзе-дун.

    Първите няколко години след появата си червените китайци отблъсквали атаките на републиканците, понякога отстъпвали, но не търпели огромни загуби. Обаче през 1934 г. републиканците от север засилили натиска си. Червената армия имала само един избор: да пробие блокадата или да загине. Комунистите избрали първия вариант и на 21 октомври 1934 г. преминали първата линия на блокадата, отбелязвайки началото на Великия поход на китайската Червена армия. За два месеца поход хората на Мао Цзе-дун изминали повече от 500 километра. Те пробили 4 линии вражески укрепления, за отбраната на които врагът бил подпомаган от европейски военни съветници.

    На 17 декември червените китайци вече превзели важния град Липин. Последвал триседмичен преход към Цзуни. На 7 януари 1935 г. Червената армия окупирала този търговски град. Грамотно провежданата агитация помогнала на комунистите да спечелят доверието на местното население, което ги снабдявало с оръжие и храна. След почивка комунистите продължили своя поход. В началото на пролетта на 1935 г. настанали ожесточени боеве: Червената армия се опитвала да пробие на запад през южната част на провинция Гуйчжоу и източен Юнан, като се стремяла да достигне река Янцзъ. Червената армия заобиколила щабния център на републиканския лидер Чан Кай-ши, превзела вражеско летище и започнала настъпление към река Цзинша. На 3 май прехвърлянето през реката било завършено.

    Червената армия поела през провинция Сечуан. Комунистическата пропаганда, която достигнала високо ниво, позволила на подчинените на Мао Цзе-дун да установят приятелски отношения с местните жители. В това време Чан Кай-ши засилил борбата срещу Червената армия. Той прехвърлил войски на източния бряг на река Даду, за да унищожи всички средства, необходими на комунистите, за да преминат. Републиканците обаче не успели да разрушат напълно мостовете. До началото на лятото на 1935 г. червеноармейците възстановили висящ мост и прекосили Даду. Централната колона на Червената армия се приближила към 4-та армейска група на Чан Кай-ши.

    Сред военното ръководство на похода обаче избухнали спорове. Чжан Го-тао настоявал за разширяване на комунистическата база Сикан в Сечуан, а Мао Цзе-дун твърдял, че това място е само временно убежище. Той успял да убеди своите подчинени в необходимостта от по-нататъшен поход на север. Освен разногласия, ситуацията сред комунистите се усложнявала и от липсата на храна.

    В края на юни по инициатива на Мао Цзе-дун, Червената армия поела отново на север. Юли 1935 г. бил запомнен с разделянето й на две походни колони, които трябвало да вървят в две различни посоки (на запад и на изток), а след това да се обединят. Тежките метеорологични условия и тежките загуби обаче принудили лявата част на комунистическите войски да се обедини с дясната по-рано от уговореното. След това било необходимо по някакъв начин да се мотивират деморализираните войници да продължат да се борят с враговете. И комунистическото ръководство намерило изход: целия следващ поход преминал под лозунга за борба с Япония. Първата колона на Червената армия дори била наречена „Анти-японски авангард“. Комунистите трябвало да се сражават още с мюсюлманските милитаристи и с републиканците, които не искали да се предадат.

    Средата на октомври 1935 г. отбелязал финала в историята на Великия поход на китайските комунисти. Тогава войските на Първия фронт дали на противника последно голямо сражение на самата граница на провинция Северна Шанси, където пътя им препречила кавалерийска бригада от 17-та армия на Ян Хучен – републикански китайски генерал. Червената армия стигнала до град Баоан за няколко дни.

    Според някои историци на 20 октомври 1935 г. Червената армия завършила своя победоносен марш. От 80 хиляди души в началото на похода били оцелели около 7-8 хиляди души. А година по-късно, през есента на 1936 г., останките от Червената армия, които периодично продължавали да се бият, се присъединили към главните комунистически сили.

    Затова други историци смятат, че едва тогава завършил Великият поход на Мао Цзе-дун.

    –

    Младостта на Старата гвардия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Младостта на Старата гвардия

    Мнозина са чували за най-елитната войскова част в армията на Наполеон Бонапарт – Старата гвардия. Но каква е била тя в началото, когато все още не е била „Стара гвардия“, и как се формирала?

    Европейската кавалерия, която векове наред била основната сила на монархиите на континента, в края на ХVІІІ век преживявала трудни времена. В зората на Новото време възродената пехота изместила конницата от водещата роля във военното дело. До началото на Войната за испанското наследство (1701-1714) проблемът се задълбочил с подобряването на пехотната тактика и въвеждането на втулковия щик, който позволил на обучените пехотинци да отблъскват конни атаки без особени затруднения – образувайки полкови, батальонни и даже ротни карета. Кавалерията вече не можела сама да решава изхода на битката и често играела само второстепенна роля, като помагала на пехотата да изпълнява поставените задачи.

    В тези условия нараснало значението на леката кавалерия, чийто спектър на приложение както на бойното поле, така и като цяло върху театъра на военните действия, бил много по-широк от този на тежката ударна кавалерия (кирасирите, от „кираса“ – нагръдна броня), чиято основна цел оставала да пробие редиците на врага. Леките конници – хусари, казаци, улани и различни нередовни отряди, станали неразделна част във всяка военна машина от онова време.

    „Наполеон при Ваграм“, худ. Орас Верне. Уикипедия

    На фона на другите изпъквал един вид кавалерия, наричана конни егери, конни шасери или конни стрелци. Егерските части възникнали в пруската армия като отговор на пандурските и граничарски формирования на австрийците. А още през ХVІІ век във Франция се появили драгуни – първоначално качена на коне пехота, които през следващия век се превърнали в най-масовия тип кавалерия. Конните шасери били леки драгуни, вид егери, качени на коне.

    При Стария режим във Франция били сформирани 12 конно-егерски полка (половината от тях били преобразувани от драгунски), носещи названията на провинциите, където били разположени. В тези полкове по-слабо се чувствал благородният, аристократичен дух на френската кавалерия – а ниските разходи за униформи и поддържане на такива полкове ги направили много привлекателни за новото революционно правителство след кланетата от 1789-1794, наречени „френска революция“. За младата френска република конните егери се превърнали в истинска находка, тъй като конницата в революционните войски била доста малобройна.

    Характерно за републиканските армии било решителното преобладаване на пехотата, тъй като войските се попълвали главно за сметка на принудителни набори, а онези смелчаци, които доброволно влизали в армията, по правило не били достатъчно богати, за да имат кон. На хартия ситуацията била закърпена криво-ляво, но реалното състояние на кавалерийските полкове било плачевно: често значителна част от личния състав на кавалерийския полк дори нямали коне за езда, а общото ниво на подготовка на ездачите било под всякаква критика. Политиката на правителството за борба с аристократите лишило армията от значителна част офицери и сержанти, което мигом повлияло върху на бойните качества на войските.

    Независимо от това, на фона на други кавалерийски полкове, шасерите изглеждали по-добре, особено след като при Стария режим службата в такива части се смятала за не особено почетна. За 10 години, от 1789 до 1799-та, броят на полковете конни егери се удвоил; през януари 1796 г. броят на личния състав надвишил 20 хиляди саби. По този начин конните егери станали най-многобройният тип кавалерия в републиката,  надминавайки както своите „колеги“ хусарите, така също драгуните и кирасирите.

    Освен това, конните шасери били най-използваният тип кавалерия. Генералите съзнателно пазели кирасирите, драгуните и дори хусарите, а егерите изпълнявали повечето кавалерийски задължения. Те извършвали патрулна и аванпостна служба, провеждали разузнаване и фуражировка, правели бързи набези и атаки, противодействали на вражеската конница, като прикривали маневрите на армията. В боя тяхната роля също не се свеждала до просто съзерцание: шасерите постоянно действали по фланговете, опитвайки се да обкръжат противника, от време на време се спешавали за битка на неравен терен, атакували вражески колони и артилерийски батареи.

    Не е изненадващо, че много блестящи френски пълководци и офицери произлезли от конните егери – достатъчно е да се споменат Мюра, Монбрюн, Груши, Коленкур и дори легендарният храбрец Ласал, паднал при Ваграм (1809). Чак до 1815 г. тези кавалеристи постоянно участвали в битки, защото понякога ескадроните на един полк били разпръснати на няколко фронта едновременно – на Рейн, в Италия и дори в Египет.

    Именно сред шасерите генерал Наполеон Бонапарт събрал отряд конни водачи („гидове“) – първото подразделение на бъдещата Стара императорска гвардия. В него влизали най-смелите и храбри войници, чиито задачи включвали не само защитата лично на командира и неговия щаб, но и участие в битки. В знаменитото сражение при Маренго (1800) неочакван удар на малък отряд гидове дори спомогнал да се обърне хода на битката. А в египетския поход (1798–1801) те неведнъж надделявали над по-многоброен враг.

    С идването на власт на Наполеон гидовете се превърнали в Рота конни егери от гвардията на консулите – а след това се разраснали до пълноценен полк. Не бива обаче да се мисли, че Наполеон бил загрижен само за съдбата на гвардията – големи промени очаквали цялата армия, особено кавалерията, чиито бойни качества категорично не задоволявали Първия консул. Конните егери ги чакали нови реформи, дълги учения и още по-ярка слава по бойните полета на Европа.

    А засега Старата гвардия все още била твърде млада.

    –

    Крал Педро Жестоки

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Крал Педро Жестоки

    Принц Педро, престолонаследник на Кастилия, се родил на 30 август 1334 година.

    Той получил възпитание, достойно за бъдещ крал. Негово Височество бил трудолюбив, ценял поезията и преуспявал в науките. Но кралските хронисти отбелязват, че към 15-годишна възраст принцът прекалено започнал да се заглежда по жените. В това той приличал на баща си. Крал Алфонсо XI бил толкова зает с любовни афери, че оставил възпитанието му на жена си и нейния любовник. Междувременно успял да направи 10 деца на своята любовница.

    Чумата, върлуваща тогава в цяла Европа, убила краля, и 15-годишният принц бил коронясан на 27 март 1350 година. Пред него веднага изникнали проблеми за решаване.

    Портрет от 1857 г. на Педро I в кметството на Севиля. Източник: Уикипедия

    Първият от тях бил династичният. Алфонсо XI оставил цяла тълпа незаконородени деца – „бастарди“, на които били щедро раздавани титли и земи. Като начало Педро, по молба на майка си, екзекутирал любовницата на покойния си баща Леонора де Гусман. Затова благородниците нарекли краля Педро Жестоки.

    Скоро той си харесал Мария де Падиля, дъщеря на испански гранд. Тя обаче не била равна на монарха и не можело да става и дума за официална женитба. Ала из цяла Кастилия плъзнали слухове за тайна сватба на краля с благородната сеньорита.

    Междувременно кралицата-майка и министрите убедили краля в необходимостта от нормален политически брак, който да донесе на страната законен наследник и силен военен съюз. Така в 1353 г. кралят се съгласил на женитба с Бланка, дъщеря на френския херцог Пиер дьо Бурбон. За нещастие той не харесал законната си съпруга – и няколко дни след сватбата я изпратил в далечен замък под денонощна охрана, а сам продължил да се утешава с любовницата си.

    Това демонстративно отношение към свещеното тайнство на брака разгневило не само херцог дьо Бурбон, но и папа Инокентий VI. Той заплаши Педро и Мария с отлъчване от Църквата, ако не прекратят незабавно отношенията си. Като верни католици, кралят и любовницата му били принудени да се покорят. Мария станала монахиня и се оттеглила в манастир.

    Кралят не се тюхкал прекалено дълго. Скоро той си намерил нова фаворитка, Хуана де Кастро, и явно имал намерение да се ожени за нея; като по някаква причина смятал, че бракът му с Бланка е невалиден. Епископът на Авила се страхувал толкова много от краля, че го оженил за Хуана де Кастро, провъзгласявайки я за кралица на Кастилия. Няколко нощи по-късно на младоженеца му омръзнала и тази съпруга. Безутешната кралица била оставена да чака мъжа си под охрана в извънградски дворец, а той тръгнал да потърси нещо друго.

    Ръкопис от петнадесети век, в който е илюстрирана битката при Нахера. Уикипедия

    През 1356 г. между Кастилия и Арагон избухнал конфликт, който в историята бил наречен „Войната на двамата Педровци“. Срещу Педро от Кастилия се обявил Педро от Арагон, който подкрепял многобройните братя-бастарди на съименника си от Кастилия. В започналата война кралят на Кастилия, сякаш за да потвърди прозвището си „Жестоки“, започнал да избива братята си по баща. Правел това с доста садизъм: заповядвал да ги бият с тояги до смърт и изпращал обезобразените трупове на плачещите вдовици.

    Като цяло, Педро Жестоки се оказал добър пълководец, но абсолютно некадърен дипломат. Той подписал мирен договор, според който всички превзети погранични крепости трябвало да бъдат върнати на арагонците. Победителката Кастилия останала без полезни резултати от победата си и с разорена хазна.

    През 1366 г. един от братята-бастарди – Енрике Трастамарски, начело на голям отряд наемници, частично платени от арагонците, нахлул в Кастилия и така уплашил своя брат-крал, че той избягал без бой от столицата. Благородниците на Кастилия, уморени от непосилните военни данъци, се разбунтували и подкрепили Енрике.

    Но докато Енрике се готвел за коронацията в превзетата столица, Педро намерил нов съюзник. Това бил Едуард Черният принц, най-големият син на краля на Англия и един от най-добрите пълководци на своето време, прочут в цяла Европа – своето прозвище бил получил заради характерния цвят на рицарската си броня.

    Педро обещал на британския принц огромни богатства и земи. Едуард се съгласил и повел своите воини, закалени в бушуващата Стогодишна война с Франция, към Кастилия. След като бързо разгромил Енрике в битката при Нахера (1367) и върнал Педро на трона му, англичанинът поискал обещаната отплата. Но кралят се отметнал от обещанието си, като заявил, че на самия него златото не му достига, а земя Едуард си има достатъчно в Англия. Педро отказал дори да заплати на англичаните разходите за похода.

    Момент, в който Бертран дю Жесклен държи Педро I, за да позволи на Енрике да го намушка. Картина на Артуро Монтеро и Калво. Снимка: Уикипедия

    Алчният крал бил спасен по случайност: Черният принц се разболял и, страхувайки се да умре далеч от родината си, побързал да замине за Англия.

    Педро останал сам срещу Енрике Трастамарски, който се смятал за законен крал на Кастилия, и срещу неговите съюзници, към които се присъединил Бертран дю Жесклен – най-прочутият френски рицар от епохата на Стогодишната война. Огромната вражеска армия бързо прекосила Кастилия, а Педро с останките от верните си войски се укрил в един замък. Той предложил на французина 200 хиляди златни монети и няколко града, за да предаде своя съюзник. Дю Жесклен обещал да помисли. Но понеже знаел как бил излъган Черният принц, веднага отишъл при Енрике и му казал, че се надява на още по-щедра награда. Той се съгласил и заедно изготвили план за премахване на Педро Жестоки.

    През нощта на 23 март 1369 г. дю Жесклен поканил Педро в шатрата си, за да „обсъдят условията на сделката“. Енрике вече ги чакал с приготвен кинжал. Бастардът намушкал няколко пъти брат си. Мъртвото тяло лежало на слънце без погребение в продължение на три дни.

    Войските му капитулирали. Енрике станал крал на Кастилия, а мъртвият владетел останал в историята с прозвището си „Педро Жестоки“.

    –

    Случаят Шърли Ледфорд и „убийците с кутията с инструменти“

    iskamdaznam
    -
    0
    Случаят Шърли Ледфорд и „убийците с кутията с инструменти“

    На 31 октомври 1979 г. 16-годишната Шърли Ледфорд и нейни приятели тръгват на стоп след смяната си в заведение за бързо хранене. Шофьорът спира да зареди и иска стопаджиите да дадат пари за бензин, за да може да ги закара на планирано парти за Хелоуин. Шърли, обаче, била уморена и вместо това, искала да се прибере в къщи, затова си тръгва. Сребрист микробус следва момичето известно време, после я изпреварил и спрял пред нея. Един усмихнат мъж я попитал дали се нуждае от превоз. Веднага след като Шърли се качила и плъзгащата се врата на микробуса се затворила, Рой Норис заключил, а шофьорът – Лорънс Битъкър – пуснал касетофона на запис и се насочил към гробището на Форест Лаун. Рой Норис почерпил момичето с марихуана, но тя отказала. Отправяйки се към пустото място, Норис извадил нож. Завързал ужасената Шърли и залепил устата ѝ с тиксо. Норис се сменил с Биттъкър и седнал зад волана. Той карал колата по безлюдните улици, докато Битъкър бил с Шърли в задната част на микробуса. Той удрял момичето с шамари и юмруци. На записа, който по-късно стигнал и до съда, се чувят ясно ударите на Битъкър и писъците на Шърли. Не закъснели и следващите мъчения. Битъкър започнал да стиска с клещи гениталиите и гърдите на момичето. Изнасилвал я и я измъчвал.

    След два часа мъчения двамата мъже отново разменили местата си. Норис ударил лакътя на Шърли с чук и го счупил. След като предизвикал ужасната болка, последвана от агонизиращ вик, Норис ударил мястото още 25 пъти с чука. Накрая  удушил момичето със закачалка за дрехи, стягайки я бавно около шията ѝ.

    Жертвите на Лорънс Битъкър и Рой Норис. Шърли Ледфорд е в ляво.

    Изхвърлили трупа на Шърли в жилищен район Туджунга в бръшлянов храст. Тялото на нещастното момиче било намерено от ужасѐн мъж, който правел сутрешния си джогинг.

    Според експертизата, тялото на момичето имало явни белези на изнасилване, няколко кости били счупени, зъбите били избити. Този инцидент предизвикал паника в града и полицията започнала активно да търси престъпниците. На 20 ноември същата година детективите успели да хванат маниаците. Както се оказа, престъпниците са имали повече от пет жертви, най-младата от които е станала на 13 години малко преди смъртта си.

    Как започнало всичко? Битъкър и Норис се запознали докато излежавали присъдите си в щатския затвор на Калифорния в Сан Луис Обиспо. Норис е определен като престъпник с психически разстройства и склонност към  сексуални престъпления, а преди това прекарва четири години в държавна психиатрична клиника. Веднъж освободен, той изнасилил отново и се върнал в затвора. Битъкър прекарал по-голямата част от живота си зад решетките за различни престъпления. Заедно с приятелството им, растели и техните фантазии за изнасилване и убийството на тийнейджърки.

    Първоначалното впечатление на Битъкър за Норис при пристигането му в Калифорнийската мъжка колония било, че той е разумен човек, който често се свързва със закоравели престъпници от мотоциклетни банди, в допълнение към търговията с контрабанда. Двойката постепенно се запознава по-отблизо и започва да говори приятелски, когато Норис учи Битъкър как да изработва бижута.

    Според Норис, Битъкър го е спасил от нападения на затворници поне два пъти. Към 1978 г. двамата станали близки, откривайки, че споделят общ интерес към сексуалното насилие и омразата към жените, като Норис също така разкрива на Битъкър, че най-възбуждащо за него било да види изплашена млада жена, като добавя, че това е основната причина, поради която е натрупал множество записи със сексуални престъпления. Битъкър, за когото не е известно, че е извършил някакви сексуални престъпления преди срещата си с Норис, сам разкрива на Норис, че ако някога изнасили жена, ще я убие, за да не остави свидетел на престъплението.

    Когато са сами, двамата редовно обсъждали плановете си за нападение и убийство на тийнейджърки, след като бъдат освободени. Тази споделена фантазия се превърнала в сложен план за убийство на едно момиче от всяка тийнейджърска възраст от 13 до 19. Двойката се зарекла да се съберат, след като бъдат освободени.

    Битъкър е освободен от Калифорнийската мъжка колония на 15 октомври 1978 г. Той се завръща в Лос Анджелис и си намира работа като опитен машинист. Тази работа му носи близо 1000 долара на седмица и въпреки че се определя като самотник, той се сприятелява с няколко души в квартала си, спечелвайки си репутация на щедър и услужлив човек, който от време на време дарява пари на Армията на спасението. Известно е, че веднъж  е купил големи количества храна от заведение за бързо хранене и вино, които след това е раздал на бездомници в центъра на Лос Анджелис.

    Лорънс Битъкър и Рой Норис

    Битъкър бил особено популярен сред местните тийнейджъри и по-късно признал, че основната причина, поради която винаги е имал бира и марихуана в своя мотел, е, че резиденцията му трябвало да стане популярно място за общуване на тийнейджърите. За да могат двамата успешно да отвличат тийнейджърки, Битъкър решил, че ще им трябва микробус, вместо кола. С финансова помощ от Норис, Битъкър купил сребрист микробус от 1977 г. през февруари 1979 г. Превозното средство било без прозорци отстрани и имало голяма плъзгаща се врата от страната на пътника. Според Битъкър, когато разглежда тази плъзгаща се врата, той осъзнава, че той или Норис могат да се приближат до тийнейджърка и да не се налага да отварят вратите докрай. Битъкър и Норис наричат този фургон „Убиецът Мак“.

    Три месеца след като Биттакър е освободен от Калифорнийската мъжка колония, на 15 януари 1979 г., Норис е освободен от затвора и се премества в дома на майка си в Редондо Бийч. Скоро той намира работа като електротехник в Комптън. Малко след това получил писмо от Битъкър. В края на февруари двойката се среща в хотел и подновява плана си за отвличане и изнасилване на момичета.

    Двама американски серийни убийци и изнасилвачи са отвлекли, изнасилили, изтезавали и убили пет тийнейджърки в Южна Калифорния за период от пет месеца през 1979 г.

    Битъкър умира от естествена смърт, докато е в затвора Сан Куентин с доживотна присъда през декември 2019 г.

    Норис приел сделка с прокуратурата, при което се съгласил да свидетелства срещу Битъкър и е осъден на доживотен затвор на 7 май 1980 г., с възможност за предсрочно освобождаване след излежаване на 30 години. Той починал от естествена смърт в Калифорния през февруари 2020 г.

    Битъкър и Норис стават известни като „Убийците с кутията с инструменти“, тъй като по-голямата част от инструментите, използвани за изтезания и убийства на жертвите като клещи, шила за лед и чукове, били предмети, които обикновено се съхраняват в домакинска кутия с инструменти.

    Автор: Десислава Михалева

    1...192021...319Страница 20 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto