Търсене
Още
    Начало Блог Страница 193

    Живот с противогаз или какво е да се завърнеш в дома, който може да те убие

    Ива Великова
    -
    0
    Живот с противогаз или какво е да се завърнеш в дома, който може да те убие

    Ако имате възможност да живеете в близост до активен вулкан, намиращ се насред океана, който изригва често и прави въздуха толкова токсичен, че носенето на противогази е силно препоръчително, ще я приемете ли? Вие вероятно не, но 2800-те души население на остров Миякеджима продължават да обитават родното си място.

    Последното изригване на вулкана Миякеджима е през юни 2000 година – след 17-годишно затишие. Вулканът се намира на една наистина недружелюбна планина, наречена Ояма. През 2000 година, освен че вулканът изригва, изхвърляйки прахови частици на цели 16 километра височина, самото изригване предизвиква над 17 500 земетресения, които продължили един месец. Земетресенията причинили големи пукнатини в земята на острова. Няколко други вулкана също изригват, причинявайки допълнителни цепнатини по острова. От тогава вулканът непрестанно изпуска изключително токсичния серен диоксид във въздуха. Това превръща 25% от острова в напълно необитавана зона.

    Островитяните винаги са имали проблеми със серния диоксид, изпускан от вулкана, а противогазите не са ново нещо за тях, но тези драстични събития направили живота им още по-лош. Японското правителство веднага взело мерки и евакуирало всички жители на острова. На островитяните не им било позволено да се приберат в домовете си за цели 5 години. През това време островът бил забранен за посещения, което го превърнало в призрачен град, напомнящ за Чернобил.

    Ояма продължила да изпуска над 20 000 тона серен диоксид всеки ден. С течение на времето отровните газове намалили и в крайна сметка през 2005 година заповедта за евакуация изтекла и хората били свободни да се приберат в домовете си. Въпреки това, ежедневното изпускане на токсични газове не преставало и в интерес на истината, не е престанало и до днес.

    Ако смятате, че хората са отказали да се върнат на острова, знаейки, че въздухът ще продължава да става все по-замърсен, което не би било никак полезно за здравето им, то определено грешите. 2800 души решават да се върнат на острова. Само няколко от тях остават в обществените домове в Токио, които правителството им осигурило. По-голяма част от евакуираните обаче, не пожелали да останат в Токио, а се завърнали у дома.

    Жителите, решили да се върнат на острова, не били задължени да носят противогази на лицата си постоянно, но били посъветвани винаги да имат със себе си по един, тъй като въздухът е силно токсичен. Ако нивата на серен диоксид изведнъж нараснат главоломно, се задейства аларма, която звучи на територията на целия остров. Щом жителите чуят алармата, те са задължени веднага да поставят противогазите си. Освен всичко това, цели 2/3 от острова все още остават напълно необитаеми заради високите нива на токсични газове във въздуха.

    Правителството осигурява редовни здравни проверки на островитяните, за да се увери, че те са добре, въпреки непрестанното присъствие на отровни газове около тях. По-странното от това да искаш да живееш на острова, вероятно е това, че в момента той е предпочитана дестинация от много туристи от цял свят. Най-голямата атракция на острова е старо и неизползвано училище, което е наполовина разрушено от лава. Разбира се противогази се продават на туристите почти във всеки магазин на острова.

    Истинската история за Покахонтас

    iskamdaznam
    -
    0
    Истинската история за Покахонтас

    Читателите не би трябвало да се учудват от факта, че истинската история на Покахонтас няма много общо с прочита на Дисни. Измислената версия на Дисни се върти около романса на Покахонтас с англичанина Джон Смит, който всъщност никога не се е случил. Нека сега разгледаме истинската история на тази индианска принцеса.

    Родена и отгледана в патриархално семейство.

    Покахонтас е била дъщерята на Поухатан, алгонкински вожд във Вирджиния, и е родена около 1596 година. Израснала е в строго патриархално семейство, а баща й имал много съпруги, като от всяка от тях имал по едно дете. Под ръководството на племето си, тя била обучавана в женските дейности като събирането на дърва за огрев, събирането на фураж,  земеделие, изграждането на подслони, готвене, носене на вода, изплитането на рогозки, предназначени за спане, изработката на сребърни прибори и подноси. Жените били учени на това колко е важно да се грижат и да отглеждат децата си.

    Пристигането на англичаните.

    През 1607 година, когато Покахонтас била на възраст между 9 и 11 години, английските заселници пристигнали в Джеймстаун, Вирджиния. Капитан Джон Смит, един от предводителите им, започнал да изследва Чесапийк Бей и да картографира заобикалящите го земи. На Смит се приписва и заслугата за спасяването на колонията, с помощта на силно изразените си водачески умения, както и с факта, че е успял да научи колонизаторите да извършват различни дейности в областта на селското стопанство и строителството. Научил ги на основни трудови навици, като в същото време е установил правила като: „който не работи не трябва да яде.“

    Смит имал впечатляваща биография. Започнал да се занимава с мореплаване, когато бил на едва 16 години, след като баща му починал. Служил е като наемник в армията на Хенри IV от Франция, плавал е на пиратски кораби в Средиземно море, бил е посветен като рицар от принца на Трансилвания заради това, че е обезглавил трима турци в единични дуели и е бил продаден в робство, след което е успял да избяга и да се завърне в Англия, малко преди да отплава към Новия свят.

    Смит очевидно бил бунтовник, защото преди да отплава към Америка, бил осъден на смърт. Малко след това бил помилван и определен за лидер на експедицията.

    Смит бил заловен от Поухатан и тук отново има доста противоречия – счита се, че има вероятност да е бил спасен от Покахонтас. Смит твърди, че главата му е била притисната между два камъка, когато тя се спуснала и се хвърлила върху него, спасявайки живота му. Някои хора твърдят, че това никога не се е случило. Други казват, че това е било само индианска церемония и всъщност животът на Смит никога не е бил в опасност. А други твърдят, че Смит си е измислил тази история само за да направи Покахонтас да изглежда като героиня в очите на англичаните.

    Днес много историци се съмняват в съществуването на този инцидент, независимо, че именно той е в центъра на сюжета на Дисни. Независимо каква е истината обаче, Смит бил освободен.

    Името Покахонтас било всъщност прякор, който означавал „палавата“ или „развалено, разглезено дете“ и тя наистина била такава. Покахонтас (по това време на не повече от 12 години) често посещавала англичаните, носейки им храна и буквално дефилирайки пред английските мъже, пременена със съвсем оскъдно, а понякога и никакво облекло. Хранителните запаси намалявали и все повече англичани пристигали с корабите. Вождът Поухатан започнал да става подозрителен и се тревожел какви биха могли да бъдат техните искания. Затова спрял да ги снабдява с храна.

    Англичаните от своя страна, отчаяни от нуждата от храна, се договорили да продават оръжията си в замяна на храна. Преговорите не вървели никак добре и вождът Поухатан решил да убие Смит, но Покахонтас избягала и го предупредила за намеренията на баща си, обричайки по този начин племето си на смърт.

    Скоро след това избухнала война, а Покахонтас била заловена и взета на един от корабите.

    Докато била в плен, тя лесно се нагодила към начина на живот на англичаните, приела името Ребека и била посветена в християнската вяра.

    С нея се отнасяли повече от добре и тя скоро се отрекла от своите хора. По време на един конфликт между англичаните и Поухатан през 1614 година, на Покахонтас било разрешено да отиде и да говори с племето си. Тогава тя им казала, че предпочита да живее при англичаните.

    През същата тази година се случило и първото американско бракосъчетание между хора от различни раси – Покахонтас се омъжила за англичанин на име Джон Ролф. През идния януари Покахонтас родила момче.

    Племето на Поухатан било нападнато от англичаните, които убили кралицата, а всички деца удавили в близката река. Племената, които се намирали най-близо до селището на английските заселници били изцяло унищожени и така и никога не се възстановили. Бащата на Покахонтас починал, а чичо й бил по-късно убит от англичаните.

    Но нищо от това,  което се случило, не успяло да притесни Покахонтас, тъй като тя била далеч в Лондон.

    Заминала за Англия през 1616 година, където с нея се отнасяли като с кралска особа. Сега известна като лейди Ребека Ролф, тя била изпращана на обиколки из страната и посещавала приеми с крал Джеймс I и кралица Ан.

    Покахонтас починала на едва 21 години, най-вероятно вследствие на заболяване, с което имунната й система не могла да се пребори.

    Измислената версия.

    Единствено с цел забавление ще се спрем и на версията на Дисни, защото и в нея има уроци, които можем да научим. Във филма на Дисни от 1995 година, английският капитан Джон Смит пристига във Вирджиния тъкмо навреме, за да спаси индианската принцеса от брак с един смел воин от нейното племе.

    Покахонтас се бунтува, защото има свободен дух и е твърде независима, за да бъде току-тъй омъжена за един мъжествен воин.

    Покахонтас бяга в гората заедно със своите приятелки, където те посещават говорещо дърво и срещат горски същества, които я съветват да потърси приключения и й казват, че съвсем скоро един чуждоземец ще пристигне по море.

    Смит пристига, построява селище и среща Покахонтас в гората. Племето й се натъква на англичаните и започва схватка помежду им. Вождът Поухатан предупреждава дъщеря си за присъствието на англичаните, за злостните им намерения и й забранява да се доближава до тях.

    Тя изведнъж започва да се бунтува, целува се с Джон Смит в гората, докато воинът, за който е трябвало да се омъжи и когото тя е зарязала – Кокоум, ги наблюдава от далечно, скришно място. Той напада Смит, но е убит от един от членовете на английския екипаж.

    Смит е заловен от племето и малко преди да бъде екзекутиран, Покахонтас се намесва и се моли на баща си да пощади Смит и да се помири с англичаните.

    Вождът се съгласява, но английският губернатор се опитва да го убие, ранявайки Джон Смит. Раненият Смит се връща у дома, за да се лекува. Той моли Покахонтас да го последва, но тя отказва.

     

    Слънчев вятър е причината на Марс да няма атмосфера

    iskamdaznam
    -
    0
    Слънчев вятър е причината на Марс да няма атмосфера

    Слънчевият вятър и радиацията са виновниците за това, че на Марс няма атмосфера. Те са превърнали планетата от такава, която е можела да поддържа форми на живот в продължение на милиарди години в един мъртъв, пустинен свят, твърдят нови резултати от мисията MAVEN (Mars Atmosphere and Volatile Evolution Mission) на NASA, провеждана от University of Colorado Boulder.

    „Успяхме да определим, че по-голямата част от газовете, които някога са присъствали в атмосферата на Марс са били изгубени в космоса“, казва Брус Акоски, главен изследовател на MAVEN и професор към Laboratory for Atmospheric and Space Physics (LASP). „Екипът направи тези изводи на база последните получени резултатти, което от своя страна разкрива, че около 65% от аргона, който някога е бил част от атмосферата на Марс, е изгубен в открития космос.“

    Якоски е водещ автор на научен труд по повод това изследване, което е публикувано в сп. Science. Марек Слипски, последна година студент в LASP, е съавтор на изследването.

    Членовете на екипа на MAVEN И преди са обявявали измервания, сочещи, че атмосферния газ е бил изгубен в космоса и които описвали процесите, вследствие на които атмосферата е била унищожена. Сегашните анализи използват замервания от настоящата атмосфера, за да предоставят приблизителна оценка за това какво количество газове е било изгубено с течение на времето.

    Течната вода, една от най-важните предпоставки за наличието на живот, днес не е стабилна върху повърхността на Марс, защото атмосферата е много студена и разредена, за да я поддържа в течно състояния.

    Доказателства обаче за това, че някога в древността на Марс е имало течна вода, когато климатът е бил много по-различен (бил е достатъчно топъл, за да има течна вода на повърхността за дълги период от време), съществуват – на Марс има формирования, които представляват пресъхнали реки, има и минерали, които се формират единствено при наличието на течна вода.

    Има много начини, по които дадена планета може да изгуби част от атмосферата си. Например, дадени химични реакции могат да заключат газовете в скалите по повърхността на планетата или атмосферата би могла да бъде разрушена от радиация или от вятър, идващ от звездата на тази планета.

    Новите резултати разкриват, че слънчевият вятър и радиацията са отговорни за по-голямата част от загубата на атмосферата на Марс и че тази загуба е била достатъчен фактор за промяната на климата на планетата.

    Слънчевият вятър представлява леко течение на газ, който е проводник на електричество и постоянно духа от повърхността на Слънцето.

    Младите звезди излъчват ултравиолетови лъчи далеч по-интензивно и ветровете им са по-силни, което означава, че загубата на атмосферата на Марс се е случила много отдавна в историята на планетата, а тези процеси може да са били доминиращите такива, които да са контролирали какъв да бъде климата и дали планетата ще може да бъде обитаема, казват учените.

    Възможно е различни микроорганизми да са населявали повърхността на Марс много, много отдавна. Докато планетата се охлаждала и ставала все по-суха, е възможно всички форми на живот да са били принудени да слязат под повърхността на Марс или да се преместят в рядко срещаните оазиси.

    Якоски и неговият екип получили резултатите, като замерили атмосферното съдържание на два различни изотопа на аргона. Изотопите са атоми, различаващи се по своята маса. Тъй като по-лекият от двата изотопа отива в космоса по-лесно, отколкото другия, то той ще остави аргона, останал в атмосферата по –богат на по-тежкия изотоп.

    Екипът използвал този факт заедно с данните за това как се променяло съдържанието на аргон в атмосферата в зависимост от височината, за да оценят какво количество от този газ е бил изгубен в открития космос.

    Тъй като аргонът е вид благороден газ, той не може да направи химическа реакция, така че е нямало как да бъде отложен в скалите и единственият процес, който е можел да го изпрати в космоса е било, така нареченото „разпрашване“ от слънчевия вятър.

    При разпрашването йоните, носещи се със слънчевия вятър, се удрят в Марс с много голяма скорост и физически се блъскат в газа, изпращайки го в космоса. Екипът избрал да изследва аргона, защото той може да бъде изведен от атмосферата единствено вследствие на разпрашване.

    Щом веднъж успели да определят количеството аргон, което било изгубено вследствие на разпрашването, те можели да използват ефикасността на това разпрашване, за да определят каква е била загубата на други атоми и молекули, в това число на въглеродния диоксид (CO2).

    Въглеродният диоксид е представлявал интерес за учените, защото той е един от основните газове, съдържащи се в атмосферата на Марс и защото той е ефикасен вид парников газ, който може да поддържа топлината и да затопли планетата.

    „Успяхме да определим, че голяма част от въглеродния диоксид на планетата също е бил изведен в открития космос вследствие на разпрашването“, казва Якоски. „Има и други процеси, които могат да доведат до изчезването на въглеродния диоксид, така че това ни дава информация какво е било и минималното количество въглероден диоксид, което е можело да бъде изведено в космоса.“

    Екипът направил изчисленията си, използвайки данни от горната част на атмосферата на Марс от Neutral Gas and Ion Mass Spectrometer (NGIMS) на MAVEN и данните, взети от повърхността на Марс от NASA с помощта на Sample Analysis at Mars (SAM), който се намира на борда на роувъра Curiosity.

    „Комбинираните замервания способстват за по-доброто определяне на това колко точно аргон от атмосферата на Марс е бил изведен в открития космос в продължение на милиарди години“, казва Пол Махафи, част от екипа на Goddard Space Flight Center към NASA, намиращ се в Грийнбърт, щата Мериленд.

    Махафи, съавтор на научния труд, е главен изследовател с инструмента SAM и води изследванията, които се правят с помощта на NGIMS, като и двата инструмента са разработени на борда на Goddard на NASA.

    „Използването на замерванията и от двете платформи показва какви са ползите от това да има две мисии, които правят взаимодопълващи се замервания“, казва Махафи.

    Goddard на NASA управлява проектът MAVEN и MSL, а Curiosity управлява от лабораторията Jet Propulsion Laboratory, намираща се в Пасадена, Калифорния.

    Мъжки или женски? Учен оспорва доказателствата, че има разлики във външните белези на динозаврите спрямо пола им

    iskamdaznam
    -
    0
    Мъжки или женски? Учен оспорва доказателствата, че има разлики във външните белези на динозаврите спрямо пола им

    Палеонтолог към Canadian Museum of Nature се противопоставя на проучванията, провеждани десетилетия наред, които убедително твърдят, че някои динозаври би могло да бъдат идентифицирани като мъжки или женски на база формата или размерите на костите им.

    Д-р Джордан Малън, специалист в областта на динозаврите и чат от екипа на музея, твърди обратното – че доказателствата, взети на база вкаменелостите от тези динозаври не са достатъчно свидетелство за това какъв е бил пола им, и че в резултат на тези негови изследвания, е време „учебниците да бъдат пренаписани“.

    Неговият доклад, публикуван в онлайн списанието Paleobiology, фокусира вниманието си върху биологичния принцип на половия диморфизъм, при който мъжките и женските екземпляри от даден биологичен вид биха могли да бъдат различени едни от други по физически характеристики, различни от половите им органи.

    „Не казвам, че динозаврите не са били диморфни, а казвам, че не съществува доказателство в намерените до момента вкаменелости, което да докаже, че са били. Този въпрос е все още предмет на дебати“, казва Малън.

    Малън прави преценката си на база разглеждането и изучаването на предишни научни изследвания, които определят динозаврите като диморфни. Проблемът, обяснява той, е в това, че някои от тези проучвания не само са разчитали на изключително малко проби от динозаврите, но и не са анализирали правилно статистическите данни, а това е довело до нерелевантни заключения.

    „Най-вече, ако се върнете и ревизирате данните от тези оригинални проучвания, и използвате правилните статистически тестове и методи, то тогава няма да се натъкнете на диморфизъм“, обяснява Малън. „Докато и преди други учени са се съмнявали за наличието на диморфизъм при динозаврите и са базирали предположенията си на данните, получени от всички разкопки и изследвания на вламенелостите от динозаври, то това е първият някога публикуван доклад на тази тема, твърдящ именно, че не е имало диморфизъм.“

    Малън е прегледал данните за девет различни вида динозаври, започващи от тези, които са имали рогове, през стегозаврите и стигнал чак до месоядните динозаври. Сред проучванията, които той прегледал, е имало едно много богато проучване, датиращо от 1976 година, което е приписвало полов диморфизъм на около 20 проби, взети от един динозавър с рога, чието название е протоцератопс андревси. Анализът на автора на изследването твърди, че мъжките екземпляри могат да бъдат различени от женските по една широка костна яка и по-голяма издутина на носа. Докато това изследване използвало по-голяма проба, то Малън пуснал повторни тестове на данните и те показали, че няма достатъчно доказателства, които да разделят пробите на две отделни групи на база формата на костите им.

    Малън, също така отбелязва, че има начини мъжките динозаври да бъдат различени от женските, но към днешна дата този вид данни са доста оскъдни и помагат много малко на учените да разберат дали мъжките и женските екземпляри са се различавали по отношение на външните си анатомични белези.

    „Има начини, по които да се определи пола на отделни женски екземпляри, като например, в някои вкаменелости са били открити яйца, запазили се в телата им“, обяснява той. Малън, също така отбелязва, че учените могат да търсят и сърцевидна кост, която представлява пореста структура, която се отлага в костите на снасящите яйца женски екземпляри – както е днес при птиците.

    „Това, което е необходимо да направим, е да изследваме пробите от динозаври, които със сигурност можем да идентифицираме като женски и ако е възможно да се направи изследване на много по-голямо количество проби. Тогава ще може да се каже как със сигурност се очаква да са изглеждали женските. Едва тогава човек ще може да изследва останалата част от пробите, за да сравни кои от тях изглеждат като женските (с които вече сме запознати) и кои – не. Тези, с които не сме запознати ще бъдат мъжките“, казва Малън.

    Малън продължава да твърди, че не би останал изненадан ако диморфизмът сред динозаврите наистина е съществувал, защото този феномен се наблюдава и днес сред животните, като например птиците и крокодилите, които всъщност са най-близките живи родственици на динозаврите. Мъжките крокодили например, са значително по-едри от женските, а мъжкият паун пък има голяма, цветна опашка.

    В момента предизвикателството, пред което се изправят палеонтолозите, е да открият останки от даден вид в достатъчно количество, както и от една и съща епоха, за да могат да направят един достоверен статистически анализ. И  както подчертава Малън, проучванията, направени до момента, не разполагат с така необходимите данни.

    „Това, което предлагам в настоящия научен труд е, че ако искаме да открием отговор на въпроса дали е съществувал полов диморфизъм сред динозаврите или не, то това ще ни бъде много трудно ако се осланяме само на традиционните начини“, обяснява той. „Ще се наложи да продължаваме да търсим.“

    Тази срамежлива малка рибка се защитава от хищниците като ги инжектира с упойваща отрова

    iskamdaznam
    -
    0
    Тази срамежлива малка рибка се защитава от хищниците като ги инжектира с упойваща отрова

    Саблезъбите бленита са малки рибки с големи зъби.  Те имат два огромни кучешки зъба, които стърчат от долната им челюст. Тъй като тези рибки са дълги само два инча, двата им  зъба не биха изглеждали чак толкова заплашително, ако не беше отровата, която се съдържа в тях.

    Отровата на този вид риби най-вероятно причинява рязък спад в кръвното налягане на хищнициците, като например рибата групер, които са били ухапвани от бленитата, казват учените в труд, публикуван в сп. Current Biology.

    Когато учените направили протеомичен анализ на извлечената от зъбите на рибката отрова, те открили три основни компонента в нея – невропептид, който се наблюдава и при един вид отровни охлюви, липаза, подобна на тази, която имат скорпионите и един упойващ пептид. И, изненадващо, когато учените инжектирали тази отрова в лабораторни мишки, мишките не проявили никакви симптоми на болка.

    „Това, че отровата се оказа безболезнена за мишките беше наистина голяма изненада“, казва съавторът на проучването Брайън Фрай от University of Queensland. „Ужилването на рибите с отровни жила в гърбовете причинява мигновена и изключително силна болка. Най-силната болка, която някога съм усещал (освен тази, когато един път почти си счупих гръбнака. Дори терминът „ужилване“ не е твърде точен. Тези риби не жилят. Те ви причиняват адски мъки.“

    Отровата на рибките блени обаче очевидно има съвсем различен ефект над своите жертви. Тъй като учените използвали гризачи, за да направят тестовете за болка, те не могат изцяло да изключат възможността тази отрова да причинява болка и на другите риби, но изглежда много правдоподобно невропептидът и упойващите вещества да имат свойството да причиняват рязък спад в кръвното налягане, най-вероятно оставящо нападателят дезориентиран и неспособен да преследва рибката. „Чрез забавянето на потенциалните нападатели, рибките блени имат реалния шанс да избягат“, казва Фрай. „Докато отровата не причинява болка, то упойващите вещества, съдържащи се в нея могат да провокират изключително неприятни усещания на замайване и гадене (у бозайниците).“

    Извличането на отровата от тази малка рибка, за да бъдат направени химичните анализи, не било никак лесна работа. Когато рибката ухапе нападателя си, тя инжектира само малко количество отрова, правейки изследването на тази отрова много трудно, дори и за пускането на протеомичен анализ.

    Накрая учените приложили един доста чудноват, но ефикасен метод, чрез който да извлекат отровата- те извадили рибките от аквариумите им, размахали пред тях парче памучен плат, така че те да го захапят и да изпуснат отровата си в него, след което потопили плата в разтвор, който извлякъл отровата от плата (след като били върнали рибките обратно в аквариумите им, разбира се).

    Бленитата, които не са отровни и други видове малки рибки много успешно имитират цветовете и окраската на отровните бленита. „Хищните риби не биха изяли тези рибки, тъй като си мислят, че те са отровни и че ще им навредят, но тази защита, също така, позволява на някои от тези имитатори да се доближат много до някоя нищо неподозираща риба и да се хранят от нея, като се прилепват към люспите им, подобно на един микрохищник“, казва съавторът на проучването Никълъс Кейсуел от Liverpool School of Tropical Medicine.

    „Цялата тази мимикрия, всички тези взаимодействия между рибите, в крайна сметка са стимулирани от отровната система, с която разполагат някои от тях.“

    Друга изненада от проучването е било доказателство, сочещо, че зъбите на този вид рибки са еволюирали преди отровата. „Това е доста необичайно явление, защото много често това, което сме откривали, например при змиите, е че първо е еволюирала секрецията на даден вид отрова, преди да се е развил целият отровен механизъм, в това число и зъбите. Еволюцията първо е дарила малките рибки с големи зъби, а едва по-късно е намерила начин да ги направи още по-ефективни като им е дала и отрова.“

    „Тези малки рибки имат наистина изключително добре развита отровна система, а тази отровна система има много голямо влияние върху другите риби и останалите животни в екосистемата“, казва Кейсуел.

    Изследователите се впуснали в изследването „само от базово любопитство“ според Фрай, но сега планират да продължат проучванията си като сравнят и контрастират съдържанието на отровите на различните видове блени рибки.

    Кръговете на феите в Намибия: Ново проучване помага на учените да придобият по-добра представа за тях

    iskamdaznam
    -
    0
    Кръговете на феите в Намибия: Ново проучване помага на учените да придобият по-добра представа за тях

    Проучване, проведено от изследователи в Indiana University и Purdue University Indianapolis, добавя нови интересни факти за една от най-великите мистерии в природата – кръговете на феите в Намибия.

    Наброяващи милиони, така наречените „кръгове на феите“ се намират в източното, външно поле на крайбрежната Намибска пустиня, простирайки се от южната част на Ангола до северната част на Южна Африка. Те варират по размер – от около 12 фута до около 144 фута, състоят се от голи ивици почва, обрамчени от кръгове с трева. Произхода на тези кръгове е бил предмет на много дълги дебати в научните среди.

    И залогът е много по-голям от  разрешаването на загадката. Анализирането на формирането, структурата и израстването на растителността и взаимодействието им с водния цикъл на Земята може да подобри нашето разбиране на важните процеси, които лежат в основата на динамиката на системите, в които има ограничено присъствие на вода, казва изследователят от IUPUI – Ликсин Уанг.

    Уанг, който е екохидролог към School of Science в IUPUI, заедно с докторантаКудзай Фарай Касеке, Суджит Рави и Иля Бюневич от Temple University, и Юджийн Марай от National Museum of Namibia, докладва за нови открития в една статия на име Ecohydrological interactions within ‘fairy circles’ in the Namib Desert: Revisiting the self-organization hypothesis. Научният труд е бил публикуван на 10-ти март, в сп. Journal of Geophysical Research: Biogeosciences.

    Резултатите от изследването оказват подкрепа на най-достоверната хипотеза за произхода на формированието кръговете на феите.

    Тази теория гласи, че кръговите формирования от растения са създадени вследствие състезанието помежду им за и без това оскъдното количество вода. Счита се, че в отрязъците пръст прониква повече вода от валежите и те действат като един вид резервоари за вода, която стръковете трева по ръба им могат по-лесно да достъпят.

    Друга основна хипотеза твърди, че кръговете на феите са създадени и поддържани от пясъчни термити, които изяждат растителността в областта, в която се намират гнездата им. Счита се, че правейки почвата пореста, термитите изграждат перманентни резервоари за дъждовната вода, която помага на тях и на растенията в съседство да оцелеят.

    Екипът от учени донесъл ново оборудване и изследователски инструменти, за да разкрие мистерията около кръговете на феите. Те провели продължителни замервания на нивата на просмукване на дъждовната вода в почвата, нивото на влажност, биометричните данни на тревата и измерили и количеството зърнеста утайка, взета от множество кръгове и от областта между кръговете.

    Нивата на просмукване на дъждовната вода били замерени във вътрешността на и извън кръговете, с много високи нива на просмукване, отчетени във вътрешната част от кръговете.

    По-голямото просмукване на дъждовната вода се дължало на това, че размера на почвените частици във вътрешността на кръговете бил по-голям. Екипът открил също, че корените на тревата, поникнала около кръговете били много по-големи от вътрешната страна на тревния пръстен, отколкото от външната.

    „Това означава, че тревата премества корените си към вътрешната част на кръга, опитвайки се да достигне до вода“, казва Уанг.

    „Когато вали, водата се излива към ръбовете на кръговете, където корените на тревата могат да достигнат до нея.“

    „Нашето изследване предоставя един нов поглед и експериментални данни на екохидрологичните процеси, които се свързват с кръговете на феите.“

    С доказателства, подкрепящи първата теория, екипът от учени се свързал и с експерт по термитите, за да се потърсят доказателства, че в кръговете живеят термити.

    „Нямаше абсолютно никаква следа от присъствието на пясъчни термити в кръговете“, казва Уанг. „Нашите резултати изглежда подкрепят първата теория, която е свързана с водните цикли“, пише изследователят в научния си труд.

    Нефертити – „Красивата, която дойде“

    Ива Великова
    -
    0
    Нефертити – „Красивата, която дойде“

    Нефертити (1370 – 1336 година пр.Хр.) е съпругата на фараон Аменхотеп IV от 18-тата египетска династия. Името й означава „красавицата пристигна“ или „красивата, която дойде“. Нефертити е най-популярната и разпознаваема кралица на древен Египет заради световноизвестния й бюст, направен от скулптора Тутмос. Тя израства в кралския замък в Тива и вероятно е дъщеря на везира на Аменхотеп III – мъж на име Аи (Ay) . На 11-годишна възраст Нефертити е сгодена за сина на Аменхотеп III – Аменхотеп IV. Съществуват доказателства, които предполагат, че Нефертити е била привърженичка на култа към бога на слънцето Атон и че по-късно именно тя е повлияла на решението на Аменхотеп IV  да се откаже от вярата си в египетските богове и да се обърне към монотеизма, почитайки само и единствено бог Атон. След като Аменхотеп променя името си на Ехнатон и се възкачва на престола, Нефертити управлява заедно с него до смъртта му, след което изчезва от историческите записки.

    Въпреки че се счита, че Нефертити е дъщеря на Аи, това твърдение не е доказано. Източниците насочват вниманието на археолозите към съпругата на Аи – Тайе, която се грижила за Нефертити, но не е била нейна биологична майка. Аи, освен всичко друго, бил и учител на младия Аменхотеп IV и е възможно той да е представил Нефертити на бъдещия фараон, още когато са били деца.

    Древните изображения и надписи показват ранния интерес на Нефертити към бог Атон, но като цяло за живота й няма много доказателства. Историкът Питър Хелър пише:

    „ Поразителното в живота на Нефертити е фактът, че въпреки че е била изключително харесвана (което се доказва и от направения й бюст, който е най-възпроизвеждания в света) и е живяла в Египет по времето, в което египтяните са били толкова силен и развит народ, за нея се знае твърде малко.“

    През петата (или деветата според други източници) година на управлението на Аменхотеп IV, той променя името си на Ехнатон, премахва религиозните практики в Египет, затваря старите храмове и провъзгласява Атон за единствено божество. Възможно е по този начин той да е искал да разпространи монотеизма, но повечето историци са убедени, че това е било негова политическа маневра, целяща да отслаби силата и богатството на жреците на бог Амон, чийто култ е бил изключително популярен. По времето на 18-тата династия култът към Амон се разраснал, а жреците му са били страшно богати, престижни и могъщи – почти колкото фараона. Въвеждането на монотеизма би възстановило мощта на престола и точно това направил и Ехнатон. След тези негови действия, бог Атон бил считан не само за най-силния, но и за бога на сътворението и единствения бог във вселената.

    Нефертити ражда на Ехнатон 6 дъщери, но нито един син. Другата му съпруга – принцеса Кия, му ражда двама сина – Тутанкамон и вероятно Сменхкара, въпреки че потеклото на Сменхкара често е оспорвано. Ехнатон става съпруг на две от тези дъщери – Меритатон и Анхесенамон и вероятно е имал деца от тях (въпреки че и този факт е доста силно оспорван). Онова, което е ясно обаче е, че Ехнатон и Нефертити били силно посветени един на друг и винаги били виждани или заедно или с някоя от дъщерите си. За външния вид на Нефертити през този период Хелър пише:

    „Предполага се, че е била висока около 1.52 метра – средната височина на египтянките. От намерените изображения е известно, че се е обличала оскъдно, което е обичайно за страните от топлия климат. Когато е било по-хладно, тя е носела традиционната дълга рокля с пояси в предната част, а на някои места е изобразена с къса коса (вероятно перука). Възможно е на места косата й да е била обръсната, за да може да поставя по-добре необичайно високата си синя корона. От поезията на Ехнатон се знае, че  той я е обичал наистина много. Освен това, красотата й е била легендарна“.

    Ехнатон

    Първоначално семейството живяло в двореца „Малката” в Тива, който бил изграден по време на управлението на Аменхотеп III и реновиран под управлението на Ехнатон, който го преименува на “Tehen Aten”, което означава “великолепието на Атон“.

    Барбара Уотърсън описва замъка по следния начин:

    „Кралските апартаменти били строени в особено голям мащаб. Царската спалня например била с размери 8 на 5 метра. Подът в голямата зала бил изрисуван по уникален начин. По тавана били изобразени лешояди. Всъщност таваните на много от стаите в двореца били изрисувани в спираловидни форми, съчетани с изображения на летящи птици“.

    Други историци смятат, че дворецът бил обсипан със златни декорации и орнаменти. Колкото и пищен да бил „Малката”, новият замък, който двойката изградила – в Ахетатон, бил още по-грандиозен. По-важното при него е, че служел като символ за новата религия – култа към Атон. Египтологът Захи Хауас обяснява, че Ехнатон решава да напусне Тива и да се премести в нов замък, в който да се отдаде на новия култ. „Всеки ден Ехнатон и Нефертити пътуват с колесниците си от единия край на града до другия, следвайки пътя на слънцето по небето.“ – допълва той.

    Историците са убедени, че Нефертити е имала толкова власт в управлението на Египет, колкото и Ехнатон. Фараонът дори съединява символите им и ги превръща в техен общ печат като знак за равенство. Съществуват доказателства, че тя е отговаряла за традиционните задължения на фараона, докато съпругът й се занимавал с реформацията и други архитектурни новости. Откритите изображения показват Нефертити, която извършвала религиозни услуги, приемала чуждестранни официални лица и организирала дипломатически срещи. Нито едно от тези изображения не би съществувало, ако нямаше истина в историите ,които те показват, което означава, че Нефертити е имала повече власт, от която и да е жена  в Египет. От двореца в Ахетатон тя изпращала кралски директиви и вземала важни решения, които били отговорност на съпруга й.

    Някъде през четиринадесетата година от управлението на Ехнатон и Нефертити, дъщеря им Мекетатон умира при раждане само на 13-годишна възраст. Едно запазено изображение показва Нефертити и Ехнатон, застанали опечалени над тялото на дъщеря си. Скоро след това Нефертити изчезва от историческите записки. Съществуват множество теории, опитващи се да обяснят какво действително се е случило. Някои от тях са следните:

    1. Тя се отказва да бъде съпруга на Ехнатон заради това, че не е могла да му роди син, поради което е била заменена от принцеса Кия.
    2. Отрича се от вярата си в Атон и е прогонена от Ахетатон.
    3. Самоубива се от мъка по загубата на дъщеря си.
    4. Продължава да управлява Египет под името Сменхкара, докато Тутанкамон заеме трона.

    Нито една от тези теории обаче не е потвърдена.

    Ето защо теориите не са възможни: Ехнатон вече имал мъжки наследник – Тутанкамон (теория първа); няма доказателства, показващи, че Нефертити се е отказала от вярата си в Атон (теория втора); Нефертити продължава да живее след смъртта на дъщеря си (трета теория). Голяма част от историците са привърженици на последната теория.

    Причината втората теория да е толкова популярна е, че са открити записи, които доказват, че почитането на старите богове се съживява в края на царуването на Ехнатон, което не би могло да се случи без някаква царска подкрепа. Тъй като се счита за невъзможно Ехнатон да е изоставил с лека ръка религията, която той сам популяризира, спекулациите се отнасят най-вече за Нефертити. Възвръщането на вярата на народа към старите богове би могла да се случи поради нежеланието на хората да бъдат подтиквани към нетрадиционно за тях вероизповедание.

    Омразата на египтяните към Ехнатон нараства и веднага след смъртта си той бива забравен от тях. Дори синът му Тутанкамон, след сядането на престола, отхвърля вярата в Атон и връща почитта към старите богове. Последният фараон от 18-тата династия – Хоремхеб направил нещо невиждано. Той твърдял, че е избран от боговете да възстанови истинската религия на Египет, разрушил храмовете и се опитал да заличи всички доказателства за съществуването на Ехнатон. Възможно е заради тези действия на Хоремхеб, сега да съществува толкова оскъдна информация за Нефертити.

    Защо се случват съвпаденията?

    Ива Великова
    -
    0
    Защо се случват съвпаденията?

    Съществува необичаен и неподлежащ на обяснение феномен, който се случва на фондовата борса. Той се нарича ефектът „Ting Hai” и представлява внезапен спад във фондовата борса всеки път, когато във филм или в телевизионно предаване участва хонконгският актьор Адам Ченг. Ако това ви изглежда като най-невероятното нещо, което сте чували, то повярвайте, че не сте сами. Може би ви звучи като пълна лудост, но е напълно вярно.

    Фондовата борса е като един огромен звяр, който непрестанно се покачва нагоре или понижава надолу. Посоката, в която ще поеме в бъдеще, се определя от милиони социални, икономически и политически фактори. Голяма част от най-добрите световни математици и аналитици са прекарвали години в опити да определят с точност движенията на фондовата борса. Всички са се проваляли.

    Обикновено внезапните спадове се причиняват при големи и важни новини в медиите. Излъчването на нов филм, сериал или телевизионно предаване не би трябвало да оказва какъвто и да било ефект върху фондовата борса. На 5.10.1992 година обаче, първият епизод на сериала “The Greed of Man” с участието на актьора Адам Ченг бива излъчен. Индексът „Hang Seng”, който измерва общата сила на хонконгската фондова борса спада с цели 600 пункта. Две години по-късно филмът “Instinct” прави своя дебют. В него участва не друг, а самият Адам Ченг. Индексът „Hang Seng” тогава спада с 2000 пункта. Три години по-късно Адам Ченг участва в „Once Upon a Time in Shanghai” и познайте какво се случва? Индексът „Hang Seng” спада с 300 пункта.

    Цялата история се повтаря отново и отново – в продължение на 25 години – с всеки филм, в който Ченг участва. Този феномен е ставал повод за спекулации от борсовите посредници в продължение на десетилетия. Никой от тях не е успял да обясни истинската причина това да се случва, но някои изследователи предполагат, че първите 1-2 случая са били чиста случайност, след което се е превърнало в някакъв вид пророчество.

    Адам Ченг

    Когато голяма група хора вярват, че нещо е вярно, дори и то да не е, могат да го предизвикат да се случи чрез подсъзнанието си. Именно заради тези случаи, сега всеки път, когато се излъчва филм с Адам Ченг, това се превръща в голяма новина за хонконгските медии, особено сред финансовите инвеститори. Тъй като те вече очакват всичко това да се случи, те предизвикват пророчеството и го правят реалност чрез своите изследвания. Ето как едно единично съвпадение може да се превърне в често срещано събитие, заради подсъзнанието на група хора.

    Ако смятате, че една китайска знаменитост, която влияе на фондовата борса, е нещо необичайно, няма да повярвате на това, което ще ви кажем. Тази история за съвпадения е между двама американски президента – Ейбрахам Линкълн и Джон Кенеди. Линиите на животите им са толкова сходни една с друга, че на много хора им е невероятно трудно да повярват, че всичко това е случайност.

    Ейбрахам Линкълн

    Ейбрахам Линкълн е избран в Конгреса през 1846 година. Джон Кенеди е избран в Конгреса през 1946 година – точно 100 години по-късно. Линкълн е избран за президент през 1860 година, а Джон Кенеди през 1960 година – отново точно 100 години по-късно. И двамата президенти и техните съпруги изгубват децата си, докато живеят в Белия дом. И всичко това става още по-странно…

    И двамата президенти са убити в петък. И двамата са простреляни в главите от човек, стоящ зад тях. И двамата са убити в присъствието на съпругите си. Линкълн е прострелян пред Ford’s Theatre, а Кенеди в автомобил модел Линкълн, направена от „Форд“.  И като говорим за съвпадения с президенти, има нещо наистина необичайно, касаещо ръцете им.

    Джон Кенеди

    Sen. John F. Kennedy, posing for picture. (Photo by Hank Walker//Time Life Pictures/Getty Images)

    Левичарите съставляват 10% от световното население. Но този процент е доста по-различен, когато говорим за американски президенти. 50% от последните 12 президента са левичари. Съществува възможност обаче, всичко това да е нещо повече от чиста случайност. Някои учени твърдят, че левичарите са способни да мислят по-бързо и по-обширно. Това е подкрепено от факта, че голям процент от историческите гении – Айнщайн, Исак Нютон и Чалрз Дарвин например, са били левичари. И все пак, съществуват няколко удивителни съвпадения от историята, които нямат логическо обяснение.

    Невероятните съвпадения понякога могат да следват една и съща тематика. Оказва се, че изгубените сватбени халки, най-често биват намирани в коремите на уловени риби. И това не е шега – ако сте изгубили халката си, би било по-удачно сега да отивате на риболов, вместо да я търсите. Доказателствата за това датират от 500-те години пр. Хр, когато Поликрат хвърлил своя златен пръстен, по който имало смарагди, в морето. Шест дни по-късно един рибар дарява уловена от него риба на Поликрат. Докато приготвяли рибата, служителите на Поликрат разрязали рибата и познайте какво открили в корема й? Пръстенът, който той бил изхвърлил в морето преди точно 6 дни. Изумително съвпадение наистина, но това може и да не е нищо повече от обикновена градска легенда. Все пак се е случило преди 2500 години. Интересното е обаче, че точно това съвпадение се  повтаря от тогава до ден-днешен.

    Съществуват две любопитни истории, идващи от Норвегия. Първата е за мъж на име Валдемар Андерсен. Докато ловял риба в Северно море, той уловил голяма треска, която отнесъл в къщи за вечеря. Той отворил стомаха й и открил вътре голяма златна обеца. Мъжът подарил обецата на съпругата си, която била шокирана от видяното. В момента, в който взела бижуто в ръка, тя разбрала, че съпругът й е открил в рибата нейната обеца, която преди седмица изгубила в морето. Има много риби в морето, да, но да хванеш точно онази от тях, в която се крие обецата на съпругата ти, е наистина удивително.

    Какво ако ви кажем, че втората история също е от Норвегия и се случва не след седмица, а след цели 10 години? През 1979 година 15-годишният Робърт Йохансън отишъл за риба. Както при предишната история, Робърт хваща голяма треска, която смята да отнесе у дома. Баба му решава да приготви рибата за вечеря, но когато я разрязва, тя открива диамантен пръстен. Пръстенът обаче, не е непознат за нея. Бабата веднага разпознава бижуто, тъй като то е семейна ценност, която тя изгубила в морето преди цели 10 години.

    Джон Крос от Вирджиния също изгубва пръстена си през 1980 година по време на силна буря. Две години по-късно той открива пръстена си в една риба, която му била поднесена в любимия му ресторант в Шарлотсвил. Как става така, че хората продължават да откриват свои изгубени бижута в коремите на рибите?

    Как ще реагирате, ако ви кажем, че ще дадем обяснение на тези феномени, но преди това – още една забележителна история.

    Шансовете да загинеш в морето са наистина ниски, но ако името ви е Хю Уилямс, изглежда шансовете ви се доближават до невъзможното. На 5.12.1664 година един кораб потъва в близост до брега на Уелс. Всички 81 пасажера загиват, освен един от тях. Името му е Хю Уилямс.

    На 5.12.1785 година друг кораб потъва в близост до Уелс. Всички 60 души умират, освен един човек. Името му е Хю Уилямс.

    На 5.12.1820 година трети кораб потъва до Уелс. 25 души се удавят, но познайте кой е единственият, който успява да се спаси…. Хю Уилямс.

    На 10.07.1940 година британски траулер бива унищожен от немска мина. Само двама души оцеляват при атаката. И двамата се наричат Хю Уилямс.

    Нищо не описва по-добре тези случайности повече от факта, че петима от най-популярните мъже – Адолф Хитлер, Йосиф Сталин, Лев Троцки, Йосип Тито и Зигмунд Фройд – са имали нещо общо помежду си. Всички те са живели във Виена по едно и също време, преди да станат толкова скандални. Всяка сутрин те се разхождали в един и същи парк и често пиели кафе в едно и също заведение. Петимата мъже не знаели за съществуването си един за друг, преди да заживеят във Виена. Интересното е, че това са петимата мъже, които промениха историята на Европа и света.

    От всички градове в Европа, какъв е шансът точно тези мъже да са живели на едно и също място? Какъв е шансът мъже с еднакви имена да оцелеят в четири корабокрушения, при които умират всички други пасажери? Какъв е шансът толкова много хора да открият изгубените си бижута в коремите на рибите?Какъв е шансът много политици да имат толкова големи прилики помежду си? И – всички искаме да знаем – какъв е шансът един китайски актьор толкова често да влияе на фондовата борса?

    Истината е, че шансовете са наистина големи. Възможността тези очевидно необикновени събития да се случат на вас, е наистина малка, но възможността да се случат на някого по света е наистина, наистина голяма – всъщност почти 100%. Всички сме чували за закона за големите числа, но математиците от Харвард Пърси Дааконис и Фредерик Мостелър създават нов закон, наречен „Закон за наистина големите числа“. Според този закон, ако имаме за пример достатъчно голям брой (хора например) или размер, всяко екстравагантно и невъобразимо нещо е възможно да се случи и то в доста големи проценти, независимо колко невероятно е то. Точно както теоремата за „безкрайната маймуна“ твърди, че една стая, пълна с маймуни, които натискат случайни бутони на пишещи машини, ако имат достатъчно време, ще напишат всички творби на Шекспир.

    В ежедневието не ни се случват толкова необичайни и запомнящи се неща, а напротив – точно обратното се случва. Въпреки това, запомняме по-странните неща, като по този начин ги правим още по-необичайни. Представете си, че участвате в симулация, в която шансовете дадено нещо да се случи са 0.1%. Следователно възможността това необикновено нещо да НЕ се случи, са 99.9%. Aко повторим тази симулация 1000 пъти, шансовете необикновеното нещо да НЕ се случи поне веднъж, са 36.8%. В такъв случай, шансовете даденото нещо да се случи, ако повторим симулацията 1000 пъти, сега са 63.2%. Повторете симулацията 10 000 пъти и шансовете за това рядко нещо да се случи, вече ще са 99.995%.

    Нека си представим, че Земята е една гигантска симулация, на която има 7 милиарда души, участващи в техни собствени симулации всеки ден, просто живеейки живота си. Шансовете нещо наистина необичайно да се случи на някой от тези 7 милиарда човека, е почти 100%. Тъй като хората са голям брой, всичко, което може да се случи, ще се случи… рано или късно. Но разбира се, когато тези невероятни неща се случат, те получават огромно внимание от медиите, което от своя страна ги прави още по-невероятни и още по-възможни.

    И все пак, ние продължаваме да игнорираме нещата, които сме свикнали да се случват ежедневно. Грубо казано, около 7 милиарда риби биват уловени всеки ден от хората и вероятно нито една от тях няма в себе си нечий диамантен пръстен. Но когато се замислим за размерите на Земята и нейните заселници, както и за всички неща, които всеки един от тези хора прави ежедневно, фактът, че някой не е открил пръстена си в стомаха на някоя риба, изглежда по-невероятен, отколкото, ако някой действително открие изгубеното си бижу.

    Няколко интересни и учудващи факти за Хенри VIII

    Ива Великова
    -
    0
    Няколко интересни и учудващи факти за Хенри VIII

    Хенри VIII е роден на 28.06.1491 година. Той е второто дете на крал Хенри VII и Елизабет Йоркска. В началото изглеждало, че на Хенри младши не му е писано да е крал, тъй като по-големият му брат Артър трябвало да заеме престола след смъртта на баща им. Въпреки това, след смъртта на Артър, който починал само на 15-годишна възраст, Хенри остава единствения наследник на баща си. Когато възрастният мъж си отива от този свят през 1509 година, Хенри става крал. Тогава той е едва на 17 години.

    Много скоро той обявява, че ще сключи брак с вдовицата на брат си Артър – Катерина Арагонска. Хенри управлява почти 38 години – до смъртта си през 1547 година. Има обаче няколко доста интересни факта за него, освен този, че имал навика да екзекутира жените си, след като му станели скучни.

    1. Невероятно е например, че Хенри VIII не е считан за любимец на жените. Въпреки че бил висок, в добра форма през младините си и със златни коси, той не бил толкова харесван от нежния пол. Имал 6 съпруги и още много любовници, но бройка им не била голяма в  с други монарси от неговото време.

    Освен това, фактът, че не могъл да направи син след 22-годишен брак (Катерина имала 5 спонтанни аборта и успяла да роди само едно момиче), го подтикнал да анулира брака си и да продължи живота си със следващата си жена – Ан Болейн, на която става съпруг през 1533 година. Техният брак продължава 3 години и през този период Ан ражда момиче. В крайна сметка е обезглавена.

    Следваща в списъка е Джейн Сиймор, която ражда единствения син на Хенри, но умира скоро след раждането му. След нея Хенри сключва брак с Ана Клевска, но бракът им приключва само след 6 месеца. За щастие Ана успява да оцелее. Петата съпруга на Хенри е Катрин Хауърд, която била още младо момиче, когато Хенри успял да я прелъсти. Кралят живял с нея само една година, след което момичето било изпратено в Лондонската кула и обезглавено заради обвинение в изневяра.

    Последната съпруга на Хенри е Катрин Пар, която сключила брак с краля по принуда, въпреки че обичала друг мъж. Пар обгрижвала Хенри до смъртта му през 1547 година, след което била свободна да се омъжи за мъжа, когото обичала, но за нещастие починала само 15 месеца след това – при раждането на дъщеря им.

    1. През младините си Хенри бил атлетичен мъж, известен със своето великодушие и милосърдие. Освен това бил добър в стрелбата. Външният му вид и сила често били обект на завист в двора. Всичко това обаче се променя през 1536 година, когато на 44-годишна възраст той претърпява травма на крака по време на турнир. Хенри, който бил в пълно бойно снаряжение, паднал от коня си, след което животното се спъва и пада върху краля. В началото всички смятали, че Хенри е много жестоко ранен, тъй като бил в безсъзнание повече от 2 часа.

    След инцидента той продължил да има сериозни проблеми с крака си и е твърде вероятно да е имал недиагностицирано мозъчно увреждане. Хенри се превърнал в друг човек, променил се дори характера му – станал жесток и параноичен. Това е периодът, в който започва да наранява и убива жените си.

    С течение на времето Хенри започва да трупа килограми, говори се дори, че ядял по 13 пъти на ден, а през останалото време консумирал големи количества бира и червено вино. Тялото му е погребано в Уиндзорския замък точно до единствената жена, която обичал истински – Джейн Сиймор.

    1. Хенри VIII поръчва екзекуциите на много хора по време на почти 38-годишното си управление и въпреки че няма конкретни данни за броя на хората, чиято смърт е поръчал, се счита, че те са между 57 000 и 72 000. Всеки, който се изпречел на пътя му или се противопоставял на исканията можел да изгуби главата си, независимо от положението си в двореца. В това число влизали и съпругите му, роднините, приятелите и дори държавният деец Томас Кромуел.

    Затова никой не се учудил, когато Хенри поръчал убийството на една монахиня. Името й е Елизабет Бъртън и била известна с това, че можела да предсказва бъдещи събития чрез някаква божествена намеса. Много хора вярвали на пророкуванията на Елизабет – дори и архиепископа. Така тя получила привилегията да се срещне няколко пъти с краля.

    Всичко това обаче се променя след опитите на Хенри да установи контрол над английската църква и да анулира брака си с Катерина. Сестра Елизабет се противопоставя на решението на краля, казвайки му, че ако той сключи брак с Ан Болейн, ще умре в рамките на няколко месеца и дори твърдяла, че можела да види крал Хенри в ада.

    Доверениците на краля веднага започнали да развалят репутацията на монахинята, пускайки слухове, че е имала интимни връзки със свещеници, че пророчествата й били неверни и са плод на нейно умствено заболяване. За краля вече не съществувала пречка да отмъсти на Елизабет. Тя била арестувана и принудена да потвърди, че думите й са измислица. Тя била обвинена без съд, след което я обесили за измяна, заедно с още четирима свещеника. Главата й била поставена на Лондонския мост, което я прави единствената жена в историята, подложена на такъв позор.

    1. Хенри VIII бил известен с вкуса си към пищния живот, но малко хора знаят, че освен всичко друго, той е бил и доста талантлив композитор. Хенри получил най-доброто за времето си образование и притежавал голяма колекция от музикални инструменти. Освен това имал невероятен глас и талант на певец.

    Освен страстта си към жените и лукса, кралят бил влюбен и в музиката и разполагал с най-добрите музиканти, които да му осигуряват забавление по всяко време. Но той невинаги разчитал на други хора да го забавляват. Счита се, че сам е композирал стотици балади и въпреки че повечето от тях са изгубени през годините, все още се пазят няколко творби, които се изпълняват и до днес. В Британската библиотека на Лондон се съдържа колекция от творбите на Хенри. Има и такива, които датират времето, когато е бил на 11-годишна възраст. Някои от композициите са изключително комплексни и сложни, което показва, че са написани от един доста талантлив човек.

    1. Хенри бил силно повлиян от смъртта на по-големия си брат Артър и през по-голямата част от живота си бил обсебен от здравето си и медицинските грижи. В днешно време щяхме да го наречем хипохондрик, но по онова време просто бил известен със влечението си към билките. Не е изненадващ факта, че кралят имал аптечка с необикновени отвари, за някои от които се твърди, че е създал сам.

    В епохата, в която животът имал кратка продължителност, ако някой се разболеел, единствена надежда му давали билките. В книгата с рецепти на крал Хенри имало различни билкови мазила и отвари за лечение на рани по крайниците. Говори се, че Хенри не пътувал никъде без така необходимата си аптечка.

    В по-напреднала възраст той страда от различни заболявания, мъчели го хемороиди и рани на краката, които често били увивани в марли, на които били поставяни билки. За съжаление голямото количество рецепти и билките на краля не могли да му помагат вечно.

    Промяната в климата е причинила унищожителни войни сред маите

    Ива Великова
    -
    0
    Промяната в климата е причинила унищожителни войни сред маите

    Дали покачването на температурите може да причини войни? Нови проучвания, насочени към връзката между промяната в климата и сблъсъците между маите, показват, че е напълно възможно. Учените изследвали около 500 години от историята на маите – от 363 до 888 година. Това е така нареченият класически период, в който мезоамериканската цивилизация нараства изключително много, хората конструират големи градове и високи пирамиди, както и периодът, в който започват да развиват писмената си система.

    Маите започват да водят записки на исторически събития, написани върху каменни монументи. На тези каменни плочи учените откриват описания на множество политически събития, както и на конфликтите между различните селища. Археолозите класифицират откритите описания и отделят онези от тях, на които са описани мъките, през които маите преминават, породени от нарастването на температурите и дъждовете в обитаваните от тях региони – низините на полуостров Юкатан, който включва части от Мексико, Гватемала и Белиз.

    Наяве излизат описания на 144 конфликта между повече от 30 главни селища на маите. След това изследователите сравняват датите на конфликтите с датите, на които е споменато, че са се случили най-ужасните климатични промени за населението.„Броят на конфликтите се увеличил от 0 до 3 на всеки 25 години през първите два века и до 24 конфликта за 25 години в края на периода“ – разказват изследователите. Освен това, те откриват, че изострянето на конфликтите не би могло да се обясни с промяната в количеството на валежите, а по-скоро с повишаването на температурите през лятото.

    Експертите смятат, че има два потенциални аспекта, чрез които повишаването на температурите е довело до големи конфликти. Единият е психологически – когато ставало непоносимо топло, маите били по-заядливи и войнствени. Другият аспект е икономически – повишаването на температурите довело до понижаване количеството на добивите на основната култура, отглеждана от маите – царевицата.

    По време на класическия период средната температура варира между 28 и 29 градуса по Целзий. По това време добивите на царевица са стабилни и няма записки, описващи недостиг на храна или конфликти. Но когато температурата започва да нараства и достига до над 30 градуса, реколтата намалява. Започват мащабни обезлесявания, причинени от горещината и намаляването на влажността в почвата. Резултатът е недостиг на храна, който довежда до пикови нива на конфликти между населението.

    Първоначално изследователите смятат, че всички тези проблеми довеждат до глад, който в крайна сметка унищожава малко по малко народа. Станало трудно и без това лошо отгледаната царевица да се транспортира и тогава нападението над съседите не изглеждало толкова малко вероятно.

    Истината обаче е, че всички тези проблеми могат да бъдат разгледани и под друг ъгъл – да погледнем на войната по начина, по който гледаме на нея днес – като инструмент на елита за поддържане на подкрепата. При намаляването на добивите, един владетел не би могъл да разчита на пищни пирове, нито да осигурява храна за работната си сила, необходима за изграждането на големите паметници на културата. Изглежда войната е била най-ефективната тактика за поддържане на статуса, престижа и властта. Освен това учените смятат, че политическите лидери са постъпвали точно по начина, по който постъпват и днес – отвличат вниманието на проблемите в страната с други – външни проблеми. В крайна сметка нарастването на конфликтите при маите става прекалено опасно и смъртоносно за населението.

    5 ужасяващи разказa за оцеляване в морето

    Ива Великова
    -
    0
    5 ужасяващи разказa за оцеляване в морето

    Откакто хората са започнали да плават по море, съществуват невероятни истории за оцеляването. Мъжете, които успявали да избягат от най-лошото, често трябвало да се спасяват чрез малки лодки, непригодни за изминаване на големи разстояния, попадали на самотни острови, били изяждани от различни животни или племена или пък често полудявали от глад и дори се налагало да прибегнат до канибализъм, за да оцелеят. Не че сега не се срещат такива инциденти, но най-често те са се случвали по времето, когато пътуванията продължавали с години, нямало GPS или сателити, а хората можели да разчитат единствено на собствените си знания, умения и логика.

    1. Галерата „Нотингам“ – 1710 година

    На 11.12.1710 година галерата „Нотингам“ била само на един ден разстояние от бреговете на Бостън, когато капитан Джон Дийн и екипажът му били приклещени от безжалостна буря. Плавателното средство пренасяло масло, сирене и корда от Англия, но не успяло да достигне до крайната си точка заради бурята. Вместо това, екипажът на „Нотингам“ успял да слезе на парче земя, наречено остров Бун. Той бил само на 4.5 метра над морското равнище и не бил подходящ за развитие на живот. 14-те мъже от екипажа, които успели да се спасят, открили едно парче плат, с което се опитали да се завият, за да се стоплят в ниските температури. Те успели да открият прясна вода и сирене от галерата, но тъй като не могли да запалят огън, им се наложило да ядат сурови миди и други сурови неща, които успели да открият на безлюдния остров.

    По някое време оцелелите мъже забелязали пушек на около 6 мили от местоположението си, но за тяхно съжаление никой не знаел, че те се намират там и че са корабокруширали. Първи починал жестоко раненият готвач и въпреки, че им минала онази лоша мисъл, която съпътства всеки непоносимо гладен в такива обстоятелства, те хвърлили тялото му в морето. След готвача починали още двама моряци, които се опитали да напуснат острова чрез импровизирания си сал.

    Няколко дни по-късно от раните си умира и корабният дърводелец и чак тогава изгладнелите мъже взели решение да го изядат. Но тъй като не могли да започнат да режат части от тялото на човека, когото само до преди малко са считали за един от тях, те помолили капитана да разреже първото парче. Капитанът отрязал главата, ръцете и краката, опитвайки се по този начин да дехуманизира тялото, след което отрязал частите на по-малки парчета, представляващи малки порции за всеки от оцелелите.

    Капитанът насърчавал мъжете с всяка хапка да ядат от тревата, която се намирала на острова, защото без огън, човешкото месо се консумирало изключително трудно. Мъжете не знаели, но по времето, когато изяждали бившия член на екипажа си, импровизираният сал, който бил отнел живота на двамата им другари, бил открит и станал повод за претърсване на водите в опит да бъде открит и останалия екипаж.

    1. „Пеги“ – 1765 година

    През 1765 година „Пеги“ отпътува от Ню Йорк до Азорските острови, за да натовари стока. След като изпълва кораба с бутилки вино и бренди, екипажът го насочва обратно към Ню Йорк. В продължение на повече от един месец, „Пеги“ и хората на борда му преживявали ежедневни свирепи бури и гигантски вълни, заради което корабът бил силно повреден. Безмилостните удари на вълните продължавали денонощно, докато накрая „Пеги“ бил отнесен на километри от обичайния си курс.

    След 5 дни, прекарани в лутане из Атлантическия океан, капитан Дейвид Харисън започнал да се отчайва, виждайки, че храната и водата на екипажа са на привършване. Хората работели здраво и непрестанно се опитвали да поправят кораба доколкото могат, но били страшно изгладнели. В отчаянието си те започнали да предизвикват капитана, бунтувайки се срещу него и скоро след това, започнали да пият от виното и брендито на кораба. Гладни до смърт, те заплашили, че ще убият и изядат едно момче роб, което било заедно с тях на „Пеги“.

    В същото време капитанът бил болен, страдал от подагра и също като останалите бил ужасно гладен. Той помолил екипажа си да не наранява взетото за роб момче, но изгладнелите мъже не го послушали, убили момчето, опекли го и го изяли.

    Гладът им бил заситен за известно време, но скоро след това те започнали да кроят планове кого да убият, за да се нахранят. Мъжете решили да теглят чоп, за да е най-честно и написали имената си на листчета хартия, след което ги сложили в една шапка. Избраният се казвал Дейвид Флат и трябвало да бъде убит и изяден на следващата сутрин.

    За негово щастие, на сутринта, когато трябвало да бъде изяден, Дейвид Флат и приятелите му забелязали кораб, който също ги видял и се отправил към тях, за да ги спаси. Флат се отървал от смъртта, но мисълта за онова, което можело да му се случи, го докарало до лудост.

    1. „Поли“ – 1811 година

    През 1811 друг американски кораб – „Поли“, напуснал бреговете на Бостън, отправяйки се към Карибите с товар, състоящ се от дървен материал и осолено месо. Цели три дни корабът бил под атаките на жестока буря, която унищожила мачтите и преобърнала кораба и въпреки, че мъжете оцелели, а корабът отново се обърнал в нормален вид, той бил напълно подгизнал.

    Един мъж умрял по време на бурята, а останалите шест мъже успели да оцелеят, изяждайки месото, с което разполагали. След 40-дневно лутане из Атлантическия океан, месото и водата свършили и те били принудени да се изхранват само с миди.

    Мъжете започнали да умират един по един от глад. Вместо да теглят чоп кого да изядат, те използвали собствените си тела за примамки, за да ловят акули, които да ядат. В крайна сметка оцеляват само двама души, които били прекарали цели 141 дни в океана, преди да бъдат спасени от британския кораб „Фейм“.

    1. „Есекс“ – 1819-1829 година

    През 1819 година „Есекс“ напуска бреговете на Нантъкет – малък остров, намиращ се на около 50 километра южно от Кейп Код. Корабът трябвало да отведе мъжете до южната част на Атлантическия океан около нос Хорн. Пътуването се превърнало в едно от най-известните и драматични пътувания на всички времена.

    Капитан Джордж Полард и екипажът му били изпратени да ловят кашалоти. Три месеца по-късно, те убили първия кашалот, а скоро след това уловът им станал още по-сполучлив.

    Новата 1820 година наближавала, когато на 20 ноември се случило нещо необичайно и нечувано. Един отмъстителен 80-тонен кашалот се насочил към „Есекс“ и се ударил два пъти в кораба, увреждайки го толкова много, че той скоро започнал да пропуска вода и да потъва бавно, но сигурно.

    Целият екипаж бил прималял от страх и ужас, наблюдавайки как любимият им кораб потъва насред нищото. Те се качили на спасителните лодки, но наблизо нямало никаква земя. Решили да се насочат на изток в отчаян опит да се спасят. Двадесетте оцелели души разполагали с минимално количество храна и прясна вода и бързо започнали да гладуват и да се дехидратират.

    След три седмици мъжете достигат до безлюдния остров Хендерсън и осъзнават, че са се движили на запад, а не на изток. Една от спасителните лодки също била негодна да продължи спасителния си ход, затова 16 от вече 19-те оцелели решили да се качат на трите останали лодки и отново да се насочат на изток в търсене на южния бряг на Америка.

    Новата 1820 година дошла със силни дъждове и липса на вятър, което накарало едната лодка да се отдели от другите. Сега положението било отчайващо и членовете на екипажа започнали да умират от глад.  Вторият помощник-капитан Матю Джой  починал първи, а два дни по-късно същата съдба сполетяла и моряка Ричард Питърсън. Телата им били пуснати в океанските води. След като момчетата се разделили с още двама от екипажа си – Лоусън Томас и Чарлз Шортър, те осъзнали, че трябва да започнат да ядат трупове, ако искат да оцелеят. Умиращите от глад имали малко мазнини по телата си, така че били разчленявани, а черният дроб и някои други вътрешности били отстранявани и готвени.

    В крайна сметка седем души били разчленени и изядени. Шест от тях умрели от глад, а седмият – морякът Оуен Кофин изтеглил късата клечка и имал нещастието да бъде убит и изяден от приятелите си. В този момент трите спасителни лодки пътували в напълно различни посоки. За едната не се знаело нищо. Втората била открита и спасена от британския търговски кораб „Индиан“. Британският капитан описва, намерените от него, полумъртви хора, като „окаяна картина на страданието“.

    Третата лодка, на която били капитан Полард и морякът Чалрз Рамсдел била открита от китоловния кораб „Делфин“. Екипажът на „Делфин“ заварва ужасяваща гледка на двама мъже, заобиколени от човешки кости, все още дъвчейки огризките на мъртвите си приятели. Те били преплували 4500 морски мили в Тихи океан.

    Друг кораб бил изпратен от остров Хендерсън, за да спаси останалите трима моряци, които били на косъм от смъртта, когато ги открили. Няколко месеца по-късно на бреговете на остров Дюси била открита разбита спасителна лодка. В нея имало 3 скелета – счита се, че това е третата спасителна лодка, за която не се знаело нищо.  Тази невероятна история се превръща във вдъхновение за писателя Херман Мелвил, който създава епичния си роман „Моби Дик“ през 1851 година.

    1. „Миньонет“ – 1884 година

    През 1884 година богатият австралиец Джак Уонт си купува яхта, която нарича „Миньонет“. Господин Уонт наема опитния моряк Том Дъдли, който да придвижи лодката до него в Австралия. Том Дъдли от своя страна наема още трима мъже, които да му помогнат – Едвин Стивънс, Едмънд Брукс и 17-годишния Ричард Паркър. Четиримата мъже отплават от Саутхемптън на 19 май като се насочват на юг, целейки да заобиколят нос Добра надежда.

    След двумесечно пътуване, „Миньонет“ е застигната от ужасна буря в близост до африканския бряг. Тъй като не е в състояние да се справи с такова време и то в открито море, екипажът се качва на малката спасителна лодка, успявайки да вземе провизиите си. Съвсем скоро обаче, мъжете остават без питейна вода и без никакви материали за риболов. В този момент борбата им за оцеляване започва.

    Мъжете успяват да открият една костенурка и да заситят глада си, но седмиците минавали, а ситуацията им ставала непоносима. Тъй като не разполагали вече с вода, те започнали да пият собствената си урина. Младият Паркър се разболял, след като отказал да пие урина и вместо това предпочел да пие от солената морска вода. Той ставал все по-зле с всеки изминал ден, затова Дъдли и Стивънс  решили да го убият, за да го изядат. Брукс не искал да има нищо общо с това отвратително начинание.

    Изгладнелите мъже разчленили тялото на момчето, изпили кръвта и изяли сърцето и черния му дроб, докато още били топли. Четири дни по-късно един немски кораб забелязал лодката им и се отправил към нея, за да спаси тримата оцелели и останките от четвъртия. Мъжете прекарали в океана 24 дни, движейки се без посока, преди изпитанието им да свърши… или така поне смятали те.

    Когато се върнали в Англия, те разказали какво са преживели и до какви мерки им се е наложило да прибегнат, за да оцелеят. Пристанищните комисари, въпреки че им съчувствали, наредили на полицията да арестуват мъжете. Канибализмът с цел оцеляване не бил незаконен, но убийството е, затова оцелелите мъже били изправени пред съд за това, което извършили.

    Едмънд Брукс скоро бил оправдан, тъй като се доказало, че не е участвал в убийството. Той, заедно с мъжете от немския кораб, който ги спасил, станал главен свидетел по делото. Дъдли и Стивънс били обвинени в убийството на Ричард Паркър и били осъдени на смърт чрез обесване. След множество обжалвания обаче, присъдата им била променена на 6 години лишаване от свобода.

    Немец успява да докаже една от най-сложните математически задачи, докато мие зъбите си

    Ива Великова
    -
    0
    Немец успява да докаже една от най-сложните математически задачи, докато мие зъбите си

    Това е проблем, над който най-опитните световни математици прекарват десетилетия в опити да докажат. И изведнъж – сякаш от нищото – един пенсиониран немски статистик измисля доказателството, докато си мие зъбите. И въпреки че успява да реши една от най-сложните задачи, като че ли никой не забелязва постижението му. Защо е така? Какво е успяло да надхитри големите умове толкова време? Отговорът е – Гаусовото разпределение.

    „Познавам хора, които са работили 40 години над тази задача. Самият аз работих над нея в продължение на 30 години“ – казва Доналд Ричардсън – статистик от университета в Пенсилвания.

    Предложена първоначално през 1950-те годни, но по-добре формулирана през 1972 година, задачата звучи така:

    „ Ако две фигури се припокриват – като правоъгълник и кръг например, възможността да уцелим една от тези фигури, да кажем със стрела – увеличава шанса едновременно с това, да уцелим и другата фигура“.

    Да си го представим по следния начин – имаме един син правоъгълник и жълт кръг, които поставяме един върху друг. След това поставяме цел в центъра, за да заприлича на мишена. Хвърляме няколко стрели към мишената и съвсем скоро ще забележим, че е постигнато Гаусовото разпределение. Но то не e никак обикновено – то е пряко пропорционално на броя стрели, които се намират извън двете форми.

    Гаусовото разпределение посочва, че възможността стрелата да уцели едновременно кръга и правоъгълника е винаги точно толкова висока или по-висока от възможността стрелата да уцели само правоъгълника, умножена по вероятността да бъде уцелен само кръга.

    Звучи като проста логика, но опитайте се да го докажете математически…

    „Като един млад и самоуверен математик, бях изумен, когато разбрах, че възрастни и уважавани математици, не могат да докажат това твърдение. 50 години по-късно, аз все още не знаех отговора“ – споделя Лорен Пит – математик от Университета на Вирджиния.

    На 17.07.2014 година пенсионираният немски статистик Томас Ройен твърди, че е успял да докаже задачата, докато миел зъбите си сутринта. Той не умеел да използва „LaTeX” – софтуера, който математиците най-често използват, затова написал всичко на Microsoft Word, след което го публикувал в интернет. По-късно той изпраща работата си на Ричардс, който твърди, че е разбрал, че Ройен е доказал задачата още в момента, в който е видял написаното от статистика.

    Реакцията на обществото на математиците обаче, е съвсем друга история. Благодарение на многобройните неверни решения, които постъпват при тях през годините, те започнали да се съмняват все повече и повече. Решението на Ройен било изпратено на Боаз Клартаг в Научния институт на Тел Авив, заедно с още 2 „доказателства“. Първото доказателство, което Клартаг прочел, било грешно, затова той не си направил труда да погледне останалите две и скоро те били забравени.

    Ройен обаче не се отказал и решил да покаже на света постижението си по единствения начин, който му бил известен – той го публикувал във „Far East Journal of Theoretical Statistics” – мястото, на което работел като член на борда през последните 12 месеца.

    Първоначално отново никой не му обърнал внимание, но най-накрая той успял да убеди полския математик Рафал Латала и студента му Дариус Матлак, които написали свои версии на доказателството в края на 2015 година. Публикацията им започва със следните думи:

    „Целта на написаното тук е да покаже по един достатъчно съдържателен начин красивото доказателство на Гаусовото разпределение, направено от Томас Ройен. Въпреки че методът е доста прост и елементарен, ни беше трудно да го проследим достатъчно добре. Затова решихме да организираме наново доказателството на Ройен и да добавим някои липсващи детайли. Надяваме се, че по този начин по-голяма част от хората ще оценят забележимото доказателство на Ройен“.

    Благодарение на тази публикация математиците започват да обръщат по-голямо внимание на постигнатото от Ройен и през последните 12 месеца, светът показва, че наистина оценява извършеното от него.

    Все още има няколко допълнителни въпроса, на които се търсят отговорите, но може би най-важният от тях е – как в ерата на интернета математиците са пропуснали това доказателство?

    „Ясно беше, че основният проблем е липсата на комуникация в една епоха, в която е изключително лесно да се общува“ – споделя Клартаг. „Но така или иначе доказателството е открито – и то е красиво“.

    1...192193194...319Страница 193 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto