Тази кралица дори не се споменава в повечето учебници по история…

Англия. XVI-ти век. На власт е династията на Тюдорите. Време на политически хаос, заговори и конспирации, заплетени дворцови интриги. Именно в тази епоха съдбата издига на английския трон кралица Джейн, която се мярка като светъл лъч в мрачното време на кръв и жестока борба за власт, но само за 9 дни.

След смъртта на Хенри VIII тронът бил наследен от сина му Едуард VI – връстник на Джейн Грей.

През 1553 г. Едуард VI починал на 16-годишна  възраст. По това време, Джейн Грей вече била омъжена за лорд Гилфорд Дъдли, четвърти син на херцога на Нортъмбърланд.

Самият херцог Дъдли, като регент на младия крал, решава да разиграе този политически коз. Той се погрижил умиращият крал да задраска доведените си сестри от акта за престолонаследие. Мария и Елизабет били посочени в завещанието на Хенри VIII като преки наследнички на Едуард – но по-късно с решение на парламента били обявени за незаконнородени. Именно това обстоятелство използвал хитрият херцог. Снаха му Джейн била далечна правнучка на Хенрих VІІІ, а и принадлежала на англиканската църква, което било предимство.

Крал Едуард VI умрял в една лятна нощ.

Сега оставало да бъде отстранена Мария – дъщеря на Хенри VIII от първия му брак. Херцог Дъдли изпратил сина си Робърт  с отряд конни стражи да пресрещне Мария.

Лорд Гилдфорд Дъдли

Тогава лейди Джейн била само на 17 години.

Когато й съобщили, че вече е кралица, девойката припаднала. След това дълго време не се съгласявала да приеме короната. Когато най-накрая я уговорили, се изправила и казала на събралите се лордове, че „ако й е съдено да царува, тя моли за Божията благословия, за да управлява страната за слава на Бога и за благото на своя народ“.

На 10 юли, четири дни след смъртта на Едуард VI, Джейн Грей Дъдли била провъзгласена за кралица на Англия. За да приключи всичко благоприятно, оставало да арестуват и хвърлят в Тауър дъщерите на Хенрих VІІІ – Мария (от Екатерина Арагонска) и Елизабет (от Ан Болейн), които не били задържани навреме.

Мария обаче се самообявила за кралица и започнала да разпраща писма по цялата страна. Тя била католичка, а в Англия до неотдавна католицизмът бил официална религия. Затова на нейна страна застанали средните благородници и простият народ.

Първи ден от управлението на кралица Джейн

В пет часа вечерта на 10 юли съобщили на всички за смъртта на краля и обявили последната му воля: Джейн да бъде провъзгласена за кралица.

Втори ден

От източните графства се носели лоши вести. Лорд Робърт не успял да арестува Мария, наричана вече от мнозина „кралица Мери“, а тя продължавала да събира поддръжници.

Трети ден

Било решено лорд Дъдли да събере армия, която да бъде изпратена срещу кралица Мери.

Четвърти ден

Лорд Дъдли събрал армията.

Пети ден

Лорд Дъдли тържествено поел с първия отряд от 600 души с много оръдия и блестящ щаб.

Мария побягнала и за един ден изминала 40 мили. По пътя била спряна от дружината на сър Робърт, но войниците преминали на нейна страна.

Шести ден

Няколко кораба били изпратени да арестуват „кралица Мери“ в замъка Фамлинг, но и те се присъединили към нейната дружина и доставили оръжие и продоволствие.

Седми ден

Лордовете Пембрук и Уинчестър опитали тайно да напуснат лейди Джейн. Първият бил заловен, а вторият успял да се скрие. Плъховете напускали потъващия кораб.

Осми ден

В Кралския съвет избухнали конфликти. Англия също се разделила. Мнозина съчувствали на Джейн, но все пак повечето хора били за кралица Мери.

Девети ден

Кралският съвет се отрекъл от Джейн. Армията също й изменила. Лорд Дъдли отишъл при кралицата и казал историческата фраза:

– Слез от трона, детето ми! Това място не е за тебе.

Джейн веднага била арестувана заедно със съпруга, баща си и разбира се – лорд Дъдли. Херцогът бил екзекутиран на 22 август 1553 г. Седем месеца по-късно най-сетне кралицата се решила да предаде своята съперница в ръцете на палача. Преди това бил екзекутиран съпругът й Гилфорд.

След няколко минути Джейн, облечена в черно и с Библия в ръка, била заведена на ешафода покрай строените войници. Там се обърнала към тълпата и тихо казала:

– Добри хора, аз дойдох тук, за да умра. Тържествено свидетелствам, не съм виновна пред Бога. Сега, в последните мигове от моя живот, се молете за мен!

Тя сама превързала очите си с бяла кърпичка. И умряла под секирата на палача.

Екзекуцията на лейди Джейн Грей, худ. Пол Деларош, 1833 г.

Мария I Тюдор управлявала само 5 години. Тя нямала наследници. Поради жестоките методи, с които управлявала, останала в историята като „Кървавата Мери“. В Англия няма нито един неин паметник.

Едно от най-прочутите съзаклятия в историята е заговорът на Катилина.

Както много хора от „елита“ на Рим, Луций Сергий Катилина прекарва младостта си в разкош, охолство и разточителство, сред разпуснати приятели и постоянни гуляи. Всичко това прахосало богатството му и той изпаднал в дългове. Докато заемал длъжността пропретор (временен управител на провинция) в Африка, обложил хората с огромни данъци, за да изкара повече пари, които присвоявал. Кандидатирал се за консул, но му отказали заради недостойно поведение.

В очакване на по-благоприятен момент за забогатяване Катилина събрал около себе си група от по-видни римляни, изпаднали като него в дългове. Постепенно групата се разраснала до размерите на сериозна войскова сила. Причината била, че войниците на диктатора Сула, управлявал до неотдавна, били заграбили земите на хиляди мирни жители. Така в Италия се появили тълпи от просяци и скитници, готови да служат на всеки, който им плаща. Един от съучастниците на Катилина – военачалникът Манлий, организирал няколко хиляди души в стегната войнска част и се укрили в областта Етрурия. Те трябвало да нападнат Рим в уговорено време.

Но тук се намесило едно фатално обстоятелство, формулирано от французите много векове по-късно: „Шерше ла фам!“ (Търсете жената!“). С други думи – ако някъде има някакви необясними усложнения, в основата им винаги е жена. Доколко това е общовалидно, е отделен въпрос, но тогава се оказало точно така. Главният враг на Катилина – прочутият оратор Цицерон, избран за консул през 63 г. пр. Хр., узнал за заговора от някоя си Фулвия – любовница на един от конспираторите. На 20 октомври същата година Цицерон привлякъл вниманието на Сената към подозрителни признаци: тревожно вълнение в Етрурия и тайни събрания в столицата. Сенаторите, страхувайки се за живота и имотите си, дали на  енергичния консул диктаторска власт и предварително одобрили следващите му действия. Тогава Катилина решил да избърза с реализирането на плана си. Той събрал своите съучастници. Решили да подпалят Рим едновременно на 12 места и да убият Цицерон. Рано сутринта на 7 ноември двама съзаклятници отишли в дома му. Но там открили, че къщата се охранява от многобройна стража и им се наложило да изоставят замисъла си.

Цицерон

На 8 ноември, по време на заседание на сената присъствал и Катилина. Цицерон произнесъл най-прочутата си реч, останала в историята на ораторското изкуство най-вече с първото си изречение, което и до днес се дава като пример за ударно начало:

– Докога, о, Катилина, ще изпитваш нашето търпение?

След това му обяснил, че като консул има власт да заповяда да го екзекутират веднага, но просто не иска да бъде упрекнат в прекалена жестокост.

Катилина искал да се защити, но се разнесли негодуващи викове – а сенаторите, които седели на една и съща пейка с него, му обърнали гръб и се преместили. Вбесен, Катилина напуснал залата, като възкликнал заплашително:

– С развалините на Рим ще угася пожара, в който искат да ме изгорят!

След това побързал да отиде в Етрурия при войската на Манлий.

Късметът обаче бил на страната на Цицерон.

По това време в Рим се намира посланиците на келтското племе алоброги, дошли с молба да се намалят данъците, от които страдал народът им. Заговорниците им предложили да подкрепят войската на Катилина с конницата си. Обаче алоброгите съобщили това на консула Цицерон, надявайки се по този начин да спечелят благоволението на римския сенат. Цицерон им наредил да се престорят, че приемат предложението на съзаклятниците.

Речено-сторено. Заговорниците връчили на посланиците писма до старейшините на племето. Цицерон веднага заповядал да бъдат заловени. Съзаклятниците обаче отричали упорито. Тогава Цицерон призовал посланиците на алоброгите, които разкрили всичко. Сенатът бил призован спешно на заседание, което било много бурно. Арестуваните били хвърлени в тъмница и удушени.

По същото време в Етрурия Катилина бил събрал войска от 2 легиона – почти 10 000 души. Срещу него вече било необходимо да се изпрати цяла армия.

Битката се състояла при Пистория. Луций Сергий Катилина сложил всички отличителни знаци на пълководец и заповядал пред него да бъде носен сребърен орел.

Сражението било крайно ожесточено и с много загуби от двете страни. Победата над бунтовниците коствала много усилия. Когато видял, че армията му търпи разгром, Катилина се хвърлил сред гъстите неприятелски редици и паднал в боя с меч в ръка.

Когато го открили, все още дишал. Лицето му продължавало да изразява волята и решителността, с които се отличавал през целия си живот. Но този живот щял да бъде много по-достоен, ако бил изживян в полза на родината му.

Цицерон обвинява Катилина

Около 35% от населението на света шофира от лявата страна на пътя, като повечето страни, където това е така, са бивши британски колонии. Странната приумица озадачава останалия свят, но за нея си има напълно добра причина.

В миналото, почти всички са пътували от лявата страна на пътя, защото това е било най-логичното нещо за феодалните общности. Понеже повечето хора са десничари, войниците са предпочитали да се движат вляво, за да може дясната им ръка да е по-близо до врага, а ножницата – по-далеч. Освен това, така ножницата (носена отляво) не се удряла в преминаващите насреща хора.

Още повече, за десничарите обикновено е по-лесно да се качват на коня от ляво, а това би било трудно, ако мечът се е носил отдясно. По-безопасно е качването на коня да става отстрани на пътя, а не насред трафика.

В началото на 18-и век обаче, във Франция и САЩ започват да превозват стока от фермите в големи каруци, теглени от няколко двойки коне. Тези каруци нямали място за кочияш. Вместо това той стоял на задния ляв кон, за да може дясната му ръка да е свободна да мята камшика. И понеже е седял отляво, по-удобно било всички да минават от лявата му страна, за да може да вижда по-добре и да се уверява, че няма да се блъсне в някой. Затова движението преминало от дясната страна на пътя.

В Русия през 1709г датски пратеници забелязват широкоразпространения обичай трафика в страната да преминава отдясно, а през 1752г императрица Елизабет издава официална заповед движението да се извършва в дясно. В допълнение, Френската революция през 1789г дава голям тласък на обичая да се пътува в дясно. Преди революцията, аристократите пътуват в ляво и принуждават обикновените хора да минават в дясно, но след щурма на Бастилията и последвалите събития, аристократите вече предпочитат да не се набиват на очи и също започват да се движат в дясно. Официално правило е въведено в Париж през 1794г, почти паралелно с Дания, където това се случва година по-рано.

По-късно, походите на Наполеон разпространяват дясното движение в ниските земи (Белгия, Нидерландия и Люксембург), Швейцария, Германия, Полша и много части на Испания и Италия. Държавите, които устояват на Наполеон, запазват движението в ляво – Британия, Австро-унгарската империя и Португалия. Европейското разделение между десни и леви нации остава повече от 100 години, до края на Първата световна война.

Макар движещите се от лявата страна на пътя шведи да отстъпват Финландия на дяснодвижещите се руснаци след войната от 1808г, шведския закон – включително правилата за движение по пътя – остава в сила във Финландия още 50 години. Чак през 1858г руски закон принуждава Финландия да размени страните.

Тенденцията сред държавите през годините е да се кара в дясно, но Великобритания прави всичко възможно, за да не се повлияе от глобалните предпочитания. Със ставащото все по-популярно пътуване и изграждането на пътна мрежа през 19-и век, правила за движение по пътя се приемат във всяка страна. Карането в ляво става задължително във Великобритания през 1835г. Държавите, били част от империята, последват нейния пример. Затова до ден-днешен Индия, Австралазия и бившите британски колонии в Африка шофират в ляво. Изключение прави Египет, който е покорен от Наполеон, преди да стане зависим от британците.

Япония никога не е била част от Британската империя, но трафикът там също се движи в ляво. Макар произходът на този навик да се проследява до периода Едо (1603-1868г), чак през 1872г неписаното правило става малко или много официално. Това е годината, в която в Япония заработва железопътната мрежа на страната, построена с помощта на британците. Постепенно, мрежата се разширява и разбира се, всички влакове и трамваи се движат от лявата страна. Половин век по-късно, през 1924г това се превръща в официален закон.

Когато холандците пристигат в Индонезия през 1596г, те въвеждат своя обичай да се движат в ляво на пътя. Чак когато Наполеон превзема Холандия, там преминават в дясно. Повечето от колониите им обаче остават по старому, както Индонезия и Суринам.

В ранните години на британската колонизация на Северна Америка, колониите следват техния пример и се движат в ляво. След като извоюват независимостта си обаче, веднага прекъсват всяка връзка с британското си колониално минало и преминават към движение в дясно. Първият закон, задължаващ движение в дясно, е въведен в Пенсилвания през 1792г, след което подобни закони са приети в Ню Йорк през 1804г и Ню Джърси през 1813г.

Въпреки случващото се в САЩ, в някои части на Канада продължават да се движат в ляво до края на Втората световна война. Територията, контролирана от французите (от Квебек до Луизиана) се придържа към движение в дясно, но владенията на британците (Британска Колумбия, Ню Брънзуик, Нова Скотия, о-в Принц Едуард и Нюфаундленд) – в ляво. Британка Колумбия и атлантическите провинции преминават в дясно през 20-те години, за да са в унисон с останалите части на Канада и САЩ. В Нюфаундленд карат в ляво чак до 1947г.

В Европа, останалите страни, които все още се движат в ляво, една по една преминават към движение в дясно. Португалия въвежда промяната през 20-те. Това се случва в един и същ ден в цялата страна и колониите й. Териториите, които граничат със страни с движение в ляво обаче остават изключение. Затова Макао, Гоа (днес част от Индия) и Португалски Мозамбик остават на старата система. Но Източен Тимор, който граничи с Индонезия, променя движението си, но то е върнато обратно в ляво от индонезийците през 1975г.

В Италия, практиката за движение в дясно започва в края на 19-и век. Първият италиански закон за движение по пътищата влиза в сила на 30 юни 1912г и гласи, че всички превозни средства трябва да се движат в дясно. Градовете с трамвайна мрежа обаче остават свободни да запазят старото устройство на движение, ако поставят указателни знаци за това на границите си. През 1923г и това отпада, но Рим и северните градове Милано, Торино и Геноа продължават да карат по старата система. В средата на 20-те движението в дясно на пътя най-после става официален стандарт в страната. Рим прави промяната на 1 март 1912г, а Милано – на 3 август 1926г.

В Испания няма регулация на движението до средата на 30-те години. В някои части на страната карат в дясно (Барселона), докато в други карат в ляво (Мадрид). На 1 октомври 1924г Мадрид преминава към дясно движение.

Разпадането на Австро-унгарската империя не води до промяна: Чехословакия, Югославия и Унгария продължават по старата система. В Австрия нещата са особено любопитни. Половината страна кара в ляво, а другата половина – в дясно. За ничия изненада, границата на това разделение е точно мястото, засегнато от завоеванията на Наполеон през 1805г.

Австрийските провинции Форарлберг, Тирол и Каринтия, както и западната част на Залцбург, преминават към движение в дясно между 1921 и 1935г. Когато Германия анексира Австрия през 1938г, Хитлер нарежда и останалата част от страната да въведе промяната за един ден. Това води до хаос на пътя, защото шофьорите не могат да виждат повечето пътни знаци. Във Виена се оказва невъзможно това да стане за една нощ, затова докато останалият трафик преминава в дясно, трамваите продължават да се движат в ляво още няколко седмици. Чехословакия и Унгария са от последните държави в Европа, които преминават към движение в дясно, след като са нападнати от Германия през 1939 и 1944г съответно.

Междувременно дясното движение набира огромна популярност. Американските коли вече започват да се произвеждат с идеята да бъдат карани от дясно на пътя, като мястото на шофьора е преместено в ляво. С масовото производство на надеждни и достъпни автомобили с ляв волан в САЩ, износът им кара от необходимост много други страни да въведат промяна в правилата за движение по пътищата.

Гибралтар преминава към движение в дясно през 1929г, а Китай – през 1946г. В Корея днес шофират в дясно, но само заради американското и руското влияние в края на Втората световна война. Пакистан също обмисля промяната в края на 60-те, но в крайна сметка се отказва. Основната причина за това е, че керваните с камили често пътували през нощта, докато водачите им си поспивали, а да научиш стара камила на нови номера се оказало трудно. Нигерия, бивша британска колония, след като печели независимостта си, иска да скъса с колониалното си минало и преминава към дясно движение през 1972г.

След Втората световна война и Швеция усеща натиска на съседите си и се поддава. През 1955г шведското правителство провежда референдум и 82.9% гласуват против преминаването към движение в дясно. Въпреки това парламентът гласува закон за това през 1963г. Промяната се случва на 3 септември 1967г в 5ч сутрина.

Целият трафик в страната е спрян за четири часа преди и един час след въвеждането на промяната, за да се коригират пътните знаци. Дори армията е извикана за помощ. Въведено е и много ниско ограничение на скоростта, което е покачвано на няколко пъти. Целият процес отнема около месец. След успеха в Швеция, Исландия прави същото на следващата година, през 1968г.  На 2 април 1972г Нигерия обръща страните, а Гана последва примера й след 2 години.

В края на 60-те Великобритания обмисля да пусне движението в дясно, но консервативните сили в страната правят всичко по силите си, за да попречат на това. Има го и това, че би струвало милиарди паундове, за да се промени всичко.

И така, днес само 4 европейски страни все още карат в ляво – Великобритания, Исландия, Кипър и Малта.

Първият рицарски турнир е споменат в хрониките през 1066 г. Отначало това представлявало колективен сблъсък между две дружини. По-късно се появяват и индивидуалните двубои. С времето правилата за провеждането на турнирите се очертавали и уточнявали все по-конкретно и към края на XIII-ти век в Англия било завършено съставянето на общоприет регламент, задължителен за всички участници в турнири. Всеки рицар, който го нарушавал, губел коня и доспехите си, което съвсем не било малко. Днес в парично изражение това би била цената на луксозна лимузина. Можело и да бъде вкаран в затвор за 3 години.

За да се изключи възможността за силови действия от страна на зрителите, правилата забранявали те да присъстват на турнира в доспехи и с оръжие. Било постановено също, че участникът може да води със себе си не повече от трима въоръжени оръженосци, които носели отличителните знаци на господаря си. Въпреки това, в документите е споменато, че прочутият Улрих фон Лихтенщайн (който служи като прототип на героя на Хит Леджър в нашумелия филм „Като рицарите“) имал четирима оръженосци.

През XIII-ти век се появило нов вид специално турнирно копие – т. нар. „копие на мира“. То имало на върха си железен наконечник с три притъпени разклонения. Те позволяват силата да се разсее върху три точки и така да се намали опасността за живота на рицарите. Състезанието се смятало за приключено,  ако един от участниците бивал ранен или убит. При желание двубоят можело да бъде прекратен. Доспехите били обичайните, които се използвали и в реалните битки.

Обикновено, когато се каже „рицарски турнир“, в представата ни изникват двама конници, които се носят с насочени копия един срещу друг. Но имало и други видове турнири, както и пеши двубои.

Джостра (Joust)

Джострата представлява двубой на двама конни рицари, въоръжени с копия, мечове и кинжали. Те били разделени от особена преграда, чието предназначение било да попречи на бронираните коне да се сблъскат челно в пълен галоп. Начините за извоюване на победа били два:

– противникът да бъде изхвърлен от седлото;

– копието да бъде счупено в бронята или щита му (при условие, че неговото остане цяло).

Проблемът обаче бил, че истинското бойно копие било много здраво – затова и повалянето от седлото се срещало много по-често. Разбира се, това причинявало травми и наранявания. Ето защо започнали да използват специални турнирни копия с повишена чупливост   – например, кухи, нарочно подрязани и т. н. Така вариантът за победа чрез счупване на копието станал много по-вероятен. В късното Средновековие джострата се водела по многобройни правила, чието предназначение било да не се позволи на самозванци, които не били истински рицари, да вземат участие в турнира, както и да се намали опасността за живота на участниците.

Меле

Мелето представлявало сблъсък на два отряда рицари. Тази форма на турнира се използвала главно при неговото зараждане. Тогава не се предвиждало никакво специално защитно въоръжение. По времето, когато това била основната форма на рицарския турнир, обичайното предпазно средство била ризницата  – изплетена от стоманени халки, а не доспехите от плътни стоманени пластини, както в по-късно време. Затова и травмите, както и смъртните случаи, били доста по-чести. Оцелелите победители вземали екипировката на победените. Но не след дълго феодалните владетели забелязали, че в мелето загиват прекалено много рицари. Затова правилата станали по-ограничаващи. Броят на участниците бил намален, въвели се специални изисквания към доспехите и оръжията, забранено било да бъдат ограбвани победените. Така, в крайна сметка се стигнало до джострата.

Твърде разпространен епизод в романите и филмите е как рицарят вдига с копието си кърпичка, хвърлена от дама на трибуните. Това е просто вид „загрявка“ преди турнира. Или пък след неговия край – ако някоя дама искала да покаже благосклонност към определен рицар, както и от любопитство кой ще успее да вдигне кърпичката. Този похват представлявал удобен случай за рицаря да покаже умението си във владеене на своето оръжие и в конната езда.

Вълча глутница

Една от най-впечатляващите форми на турнир била „вълчата глутница“. При нея на турнирното поле се намирали група рицари, като всеки се биел срещу всички други. Побеждавал онзи, който най-дълго остане върху седлото. Друг вариант за победа при „вълчата глутница“ бил снемане на дадено украшение от шлема на противника – пера, ръкавица, кърпичка и др.

Обикновено си представяме викингите като безстрашни войни и страхотни ездачи с щитове. И докато някои от тези неща действително са верни, то има и такива, които биха ви изненадали.

1. Били са фермери

За разлика от викингите по филмите, в действителност, голяма част от тях са били фермери. Дори онези, които са водили битки в западна Европа, които са били търговци или са плавали на изток и запад. След всяка битка или пътуване, те се завръщали у дома при земите си и се наслаждавали на спокойния си живот.

И въпреки, че плаването носело добри печалби, то не можело да се сравнява със земеделския живот, тъй като той им носел по-голяма стабилност. Когато мъжете не били у дома, жените им работели по фермите. Някои викинги наистина са били класически „пирати“, но повечето от тях отглеждали ечемик, ръж и овес. Освен това, развъждали кози, свине и овце в малките си обори.

2. Хигиената била от изключителна важност за тях

Някои хора смятат, че викингите са били мръсни завоеватели. Но истината е, че те са поддържали личната си хигиена на високо ниво. Били са едни от най-чистите, ако не и на първо място по хигиена сред останалите народи.

В днешно време може да ни звучи смешно, но викингите се къпели поне веднъж седмично, а по онова време това се считало за прекалено често. Английският крал Хенри IV например, наредил на рицарите си да се къпят поне веднъж в живота си. Археологически находки показват, че викингите са подрязвали окосмяването в ушите и носовете си, използвайки животински кости и рогове.

3. Викингите уважавали жените си

В средновековна Европа жените често били подценявани и потискани. Малко от тях получавали уважение и „висока позиция“ в родината си. Но викингите уважавали жените си и се държали към тях доста по-различно, отколкото останалите европейски народи. Представителките на нежния пол ходели заедно с тях на лов, плавали и яздели коне, също като мъжете си. Някои учени твърдят, че 50% от викингите войни са били жени.

Това е доказателство, че когато мъжът го нямало или е умрял, жената може да се справи напълно сама, имайки пълен контрол над собствеността си. Много от тези жени били доста влиятелни, именно заради тази своя свобода. Освен това, интересното е, че жените можели да поискат развод по всяко време и без никакъв проблем.

4. Викингите не били толкова обединен народ

На един викинг често му било трудно да разпознае, друг викинг. Всъщност, те дори не се наричали викинги помежду си. Това название идва от по-съвременни скандинавци, тръгнали по стъпките на предците си. По време на викингската епоха, страна, която сега е разположена на мястото на Дания, Норвегия и Швеция била обитавана от множество племена, които често воювали помежду си. Такива битки се пораждали заради малката площ на страната им, която не им позволявала да притежават големи земи за земеделие. Всяко племе имало различни правила, свързани с кражбите, убийствата и изнасилванията. Обвиненият обикновено заставал пред жури, което се състояло от 12 членове. Ако журито го сметнело за виновен, той бил глобяван да заплати определена сума. Навиците и социалните институции на викингите били далеч по-демократични от много други страни в западния свят.

5. Викингите откриват Америка преди Христофор Колумб

Ако питате някого „Кой е открил Америка?“, той най-вероятно ще ви отговори Колумб. Оказва се, че този отговор не е особено верен. Доказателствата за това, че викингите са били в Америка, са неоспорими.

Първоначалното откриване на Америка се случило случайно, когато един търговец тръгнал на пътуване към Исландия през 896 година. Изгубен в морето заради мъгла и силни ветрове, той се озовал на бреговете на страна „покрита с гори“. В крайна сметка той не остава там, а успява да се завърне благополучно у дома. По-късно, през 1000 година, историята за този търговец вдъхновява Лейф Ериксон, който решил да купи лодка и да се отправи в търсене на неизвестното. Ако останалата част на легендата е вярна, Лейф пристига на брега на днешна Канада. Съществуват многобройни доказателства за това. През 20-ти век археолози откриват цяло викингско селище в Нюфаундленд.

Вавилон е най-популярният град на древна Месопотамия, чийто останки се намират в днешен Ирак – на 94 километра югозападно от Багдад. Името Вавилон идва от bav-il или bav-ilim, което на акадски език означава „Портата на Бог“ или „Портата на Боговете“, а самото название Вавилон идва от Гърция. Популярността на града идва от Библията – той е споменат много пъти в нея. В Битие Вавилон е включен в историята за Вавилонската кула. Името на града възникнало след след объркване,  като преди това Бог направил така, че хората да започнат да говорят различни езици, за да не се разбират помежду си и да не успеят да построят великата кула до небесата. На иврит думата „bavel” означава объркване.

Освен това Вавилон е споменат в книгите на Даниел, Еремия и Исайя. Именно тези чести описания на великия град пораждат любопитството и вдъхновяват немския археолог Робърт Колдуей, който първи открива останките на Вавилон през 1899 година. Като цяло градът е бил популярен и преди да бъде описан в Библията най-вече заради впечатляващите си стени и сгради. Той бил невероятно място, на което хората учели и развивали културата си, но може би най-прекрасното нещо в него били Висящите градини, които представлявали ръчно направени тераси от флора и фауна, напоявани чрез механизъм, който сам по себе си бил считан за световно чудо от Херодот.

Вавилон бил основан в периода преди управлението на Саргон Акадски, познат като Саргон Велики, който бил владетел от 2334 до 2279 година пр. Хр и за когото се счита, че е изградил няколко храма във Вавилон (според някои източници самият Саргон Велики е основал града). По това време Вавилон бил малък град, но основен пристанищен център, тъй като бил разположен на река Ефрат и в голяма близост до река Тигър. Каквато и да е била първоначалната роля на града в древния свят, тя се губи на съвременните учени, тъй като нивото на водите в региона нараствали силно през вековете и голяма част от руините на града са недостъпни. Останките, които са открити от Колдуей и са видими днес датират на не повече от хиляда години след основаването на града. Историкът Пол Криуакек, наред с други учени, твърди, че градът е създаден от аморейците след разпадането на третата династия на Ур. Тази информация, както и всяка друга, отнасяща се до Вавилон, достига до нас благодарение на артефактите, които били отнесени от града по време на персийската инвазия.

Вавилонската кула

Познатата ни история на Вавилон започва с един от най-известните царе – Хамурапи (1792-1750 година пр.Хр). Хамурапи се възкачил на престола след абдикацията на баща си – крал Син-Мубалит (Sin-Muballit) и много бързо успява да преобрази града и да го превърне в един от най-мощните и влиятелни градове в цяла Месопотамия. Законите на Хамурапи са добре известни днес, но представляват само един пример за политиката, която той въвежда, целяща да запази мира и да насърчи просперитета. Хамурапи засилва стените на града, ангажира големи поръчки за строителство, които включват пищни храмове и големи канали. Освен това превръща дипломацията в неразделна част от неговата администрация. Той бил изключително успешен както в дипломацията, така и във военните действия. През 1755 година той успява да обедини цяла Месопотамия под владичеството на Вавилон, който по онова време е най-големият град в света. Тогава Хамурапи нарича новото обединено царство Вавилония.

След смъртта на Хамурапи, империята се разединила, а Вавилония намалила размера и властта си. Вавилон лесно бил превзет от хетите през 1595 година пр.Хр. След хетите градът бил превзет от каситите, които сменили името му и го нарекли Karanduniash (значението на това име не е известно). След каситите на власт дошли асирийците като под управлението на владетеля Сенахирим (705-681 година пр.Хр.) вавилонците въстават. Сенахирим ограбва и разрушава града, разпръсквайки останките му, за да покаже на враговете си какво би могло да се случи и с тях. Освен от населението, неговите действия не били одобрявани и от близките му. Много скоро той бил убит от синовете си. Наследникът му Асархадон изгражда отново Вавилон и връща предишната му слава. По-късно градът се опълчва срещу Ашурбанипал от Ниневия, който обсажда и превзема града, но не причинява големи разрухи. Дори се говори, че Ашурбанипал успява да пречисти града от злите духове, за които се смята, че му носели само неприятности. По това време репутацията на града като център на знанието и културата вече е добре установена.

След падението на Асирийската империя, Набополасар се изкачва на трона. Синът му Навуходоносор II  (604 – 561 година пр.Хр.) реновира града и го разширява – сега той покривал площ от 900 хектара.

Навуходоносор II

В него се разполагали най-красивите и впечатляващи структури в цяла Месопотамия. Всеки древен писател, който описва Вавилон, пише за него със страхопочитание и благоговение, които се усещат в самите думи. Херодот например пише:

„Градът се намира на широка равнина и е във формата на абсолютно точен квадрат… Такива са размерите му, но няма друг град, който да се равнява на него по великолепие. На първо място той е заобиколен от широк ров, пълен с вода, зад който се издига стена широка 26 метра и висока 105 метра“.

Въпреки че обикновено се смята, че Херодот силно преувеличава размерите на града, описанието му подтиква други писатели от онова време също да опишат великолепието на Вавилон и особено стените му, които често били наричани световно чудо. Градът е под управлението на Навуходоносор II, когато са построени Висящите градини, които също са били считани за невиждано чудо. Висящите градини са описани най-добре от Диодор Сицилийски в неговата „Bibliotheca Historica”:

“Там бяха и така наречените Висящи градини, които били изградени не от Семирамида, а от по-късния сирийски крал, за да може да задоволи една от неговите любовници. Казват, че тя била от персийската раса и тъй като страдала за своите поля и планини, помолила краля да озелени двора и да го накара да заприлича на характерния пейзаж на Персия…“

Висящите градини

В тази част от творбата на Диодор се споменава за полумитичната кралица Семирамида, която най-вероятно е била реалната асирийска царица Самму-Рамат, царувала през 811-806 година пр.Хр. Последните открития относно Висящите градини подсказват, че те може би не са били разположени във Вавилон, а били творение на Сенахирим в столицата Ниневия.

Семирамида

Освен това, периодът, в който са създадени Висящите градини, е бил и периодът, в който е написана вавилонския Талмуд. Река Ефрат преминавала през града, разделяйки го на две части – нова и стара, а в средата бил разположен храма на Мардук в центъра.

Нео-вавилонската империя продължава след смъртта на Навуходоносор II, а Вавилон продължава да играе своята важна роля и по времето на управлението на Набонид и неговия наследник Валтасар.

През 539 година империята пада под удара на персите и Кир Велики в битката при Опис. Стените на Вавилон били непревземаеми, затова персите измислили хитър начин, по който да превземат града. Те пренасочват течението на река Ефрат така, че да бъде намалена дълбочина. Жителите на града били разсеяни с едни от най-големите си религиозни празници, докато през това време персийската армия прекосява реката и преминава под стените на Вавилон незабелязано. Твърди се, че градът е бил превзет без бой, но съществуват документи от това време, които показват, че на персийците не им е било толкова лесно да го превземат.

Под персийско владичество Вавилон разцъфнал като център на изкуствата и културата. Кир и неговите наследници обръщали огромно внимание на административната столица на империята си. Вавилонската математика, космология и астрономия били високо уважавани и се счита, че Талес от Милет, известен като първия западен философ, е учил там, както и че Питагор е разработил известната си математическа теорема на базата на вавилонски модел.

Когато след 200 години персийската империя пада пред Александър Велики – през 331 година пр.Хр. той също показва почитта си към Вавилон, нареждайки на хората си да не повреждат сградите, нито да блудстват с жителите. Историкът Стивън Бартман дори пише, че „Преди смъртта си Александър Велики наредил някои от постройките да бъдат разрушени, за да могат да бъдат възстановени и превърнати в още по-епични, отколкото са били. За съжаление той не доживява да види края на идеята си“.

След смъртта на Александър Велики неговите наследници започват борба за власт над империята и по-специално за власт над Вавилон. Техните битки продължават усилено, докато в крайна сметка на жителите на града  им се налага да избягат, за да запазят безопасността си. По времето на управлението на Партската империя през 141 година пр. Хр. Вавилон запустял и бил забравен. Той постепенно изпада в разруха и дори по време на краткото си съживяване по време на Сасанидската империя, той никога повече не достига предишното си величие.

При мюсюлманските инвазии през 650 година останките на Вавилон били разпръснати, а с течение на времето погребани под пясъците. През 17 и 18 век европейски пътешественици разглеждат района и се връщат у дома с различни артефакти. Откритите каменни блокове и статуи засилват интереса към района и през 19 век вдъхновяват археолози като Робърт Колдуей да открие останките на великия град на „Портата на Боговете“.