Търсене
Още
    Начало Блог Страница 199

    Африканското племе на забулените мъже

    iskamdaznam
    -
    0
    Африканското племе на забулените мъже

    Те са мюсюлмани. Но изповядват религията със свои разбирания. По начин, който поставя не мъжа, а жената на пиедестал, при това наистина много пищен и висок. От който обаче тя не може да падне.

    Туарегите са номадско племе, наследник на финикийците, обитаващо Северна Африка – Алжир, Мали, Либия, Буркина Фасо и Нигер. Наричат ги Децата на Сахара, а жените им са Кралиците на пустинята.

    И нищо чудно, защото там властва абсолютен матриархат. Името „туареги“ е с арабски произход и всъщност означава „изоставени от Бога“. Това се дължи на късното им приемане на исляма, което е причина за сериозните различия между техните навици и тези на религията.

    Туарегските жени ходят с открити лица, а техните мъже са забулени. Те покриват лицата си още в пубертета и впоследствие имат право да ги показват само пред своята любима.

    Жените пък имат пълна сексуална свобода и могат да бъдат с колкото решат партньори. Единственото условие е да влизат в шатрата по тъмно и да я напускат преди зазоряване. След като се омъжат, имат право да се разведат по всяко време, като за тях остават децата, палатката и животните. Бившият вече съпруг се връща при родителите си само с камилата и дрехите, с които е облечен.

    От ранна детска възраст момичетата биват учени да четат и пишат, докато за момчетата не е проблем да останат неграмотни. Тъщите се радват на огромна почит и често мъжете дори не смеят да се хранят с тях в една палатка.

    Всичко това е в противовес с мюсюлманската религия, като това се дължи на факта, че туарегите са запазили голяма част от доислямските си традиции. Там властва матрилинекна родова организация, което означава, че произходът се наследява по майчина линия; матрилокално брачно заселение, което ще рече, че мъжът живее при семейството на съпругата си; както и матрилатерален брак, т.е. роднините се считат от страната на съпругата.

    Любопитно е, че днес матриархатът е запазен не само при туарегите. Тибетското племе мосо притежава сходен начин на живот, но там жените наистина са иззели в цялост мъжката роля.

    Те далеч не се грижат само за домакинството, а се занимават още със скотовъдство, лов, земеделие, а понякога дори с воюване. Мъжете, от своя страна, са лишени от всякакви задължения. Според някои проучвания тяхната единствена задача е да си почиват по цял ден, за да пазят силите си за нощните посещения на своите жени. Други изследвания твърдят обаче, че техен ангажимент е изхранването на семейството.

     

    Колко диалекта има в българския език?

    iskamdaznam
    -
    0
    Колко диалекта има в българския език?

    Диалектите са богатството на всеки език. А българският може да се похвали с пъстра палитра от говори, толкова различни един от друг, сякаш не са част от пределите на само една страна.

    Основно езикът дели България на две части: източна и западна. Разделя ги т.нар. ятова гласна или казано с други думи: на изток ще чувате „бял“ и „мляко“, както и думи, в които „е“ преминава в „и“ (мек изговор на гласни, например „зилен“ вместо „зелен“), докато на запад ще ви очакват „бел“ и „млеко“, както и твърд изговор на гласни.

    Източнобългарските говори обхващат местностите между Дунав, Черно море и Бяло море. Делят се на няколко основни групи:

    Североизточни диалекти, в които влизат мизийски и балкански говори. Мизийските обхващат Източна Мизия и в тях добре съхранени са три диалекта: шуменски, съртски и гребенски. Тяхна отличителна черта е членната форма „о“ под ударение и „у“, когато не е ударена, откъдето идва името им о-диалект. Там например можете да чуете „вратò“ и „(х)лябу“. Балканските говори обхващат старопланинска и средногорска област. Те също имат няколко разновидности: централен балкански говор, котелско-еленско-дряновски говор, еркечки говор, пирдопски говор, панагюрски говор, тетевенски говор и подбалкански говор. По време на Възраждането от тези области произхождат някои от най-значимите писатели, които поставят основите на книжовния новобългарски език.

    Югоизточните (рупски) говори са харакетерни за Северна и Южна Странджа, които днес са част от Турция, Маришката низина, Долна Тракия (която е част от Турция и Гърция), почти цяла Родопска област и малка част от южните Родопи, които днес са гръцки.

    Източните рупски говори заемат Странджа и Тракия.  Делят се на странджански и тракийски, като вторите, от своя страна, включват ксантийски говор, гюмюрджински, димотишки, софлийски, дедеагачки, одрински, лозенградски.

    Среднорупските (родопски) говори са част от Родопите. В тях са съхранени голяма част от падежните форми и пазят архаична общославянска лексика. В тях също влизат множество поддиалекти.

    Западнорупските говори от южната част на ятовата изоглосна зона продължават родопските говори на запад.

    В рупските говори например можете да чуете „лети дъжд“, вместо „вали дъжд“, „рукам“ вместо „викам“ или „парлив“, вместо „лютив“.

    Западнобългарските говори обхващат западната част от т.нар. ятов изоглосен пояс и се делят на две големи подразделения: северозападен и югозападен дял.

    Северозападните диалекти включват същински (западномизийски) говори и крайни северозападни. В първите попадат два основни диалекта: белослатинско-плевенски и видинско-ломски. Вторите пък се делят на погранични (у) говори и моравски (у) говори.

    Югозападните говори са част от високите западнобългарски полета южно от Стара планина и Витоша. Делят се на същински югозападни (централни а-говори) и крайни югозападни (не а-говори).

    В западните говори можете да попаднете на израз „Я че изедем лебa“, който всъщност гласи „Аз ще изям хляба“. Пак там можете да чуете „мачка“ вместо „котка“, „манарче“ вместо малка брадвичка и много други думи и изрази, които ще ви оставят в истинско недоумение, ако не сте контактували активно с хора от региона.

    Както става ясно, българската диалектология е изключително богата наука и няма как синтезирано да ви представим особеностите на всяка една диалектна област. Затова ви предлагаме да разгледате специалната карта на БАН (http://ibl.bas.bg//bulgarian_dialects/), в която можете да се запознаете със спецификите на всеки един говор. Като приближите малко повече можете дори да чуете диалектите, кликайки на означената с мегафон иконка. Сигурни сме, че ще ви бъде интересно.

    Автор: Станислава  Симидчийска

    Революционните реформи на Петър Велики

    iskamdaznam
    -
    0
    Революционните реформи на Петър Велики

    Петър Велики (1672-1725) е сред централните фигури в руската история. Неговите реформи са били продукт на неговата личност и на представата му за това, в което е трябвало да се превърне Русия. Понякога в историята личността има много по-голямо значение от бледите „исторически сили“, за които историците обичат да си представят, че определят и контролират съдбите на хората.

    По времето на Петър Велики Русия все още е била полу-варварска държава. За да я управлява, той е трябвало да стане абсолютен монарх и никога, дори и за момент, да не се съмнява в правото си да бъде такъв. Личните му навици казват много за Петър Велики: имал е нужда от съвсем малко сън, системно е работил по 14 (или повече) часа на ден. Алкохолът тогава се е смятал за приемливо средство, което да помогне да избягаме от суровата реалност, макар и за малко, но Петър Велики много добре е знаел границите си, като в същото време е забранявал на министрите си да злоупотребяват с алкохола.

    Сексуалните му апетити били нормални, като на всеки друг мъж, но не проявявал интерес в безразборните връзки и непрекъснатото утоляване на нуждите, подобно на западните си съвременници.

    Петър Велики по-скоро си избирал любовници от неблагородническо потекло, отколкото от знатни семейства, нямал никакво желание да се състезава интелектуално в спалнята. Когато Фредерик II от Дания се пошегувал относно изборите му на интимни партньорки, той отговорил: „Братко, жените ми не ми костват много, докато твоите ти костват хиляди корони, а тези пари могат да бъдат инвестирани много по-добре на друго място.“

    Той предпочитал да прекарва голяма част от времето си в града, който носел неговото име – Санкт Петербург. Обичал мореплаването и да е близо до морето. Не му харесвала атмосферата в Москва, с изобилието си от духовници и с мразовитите си зими. Петър въвел военната повинност, професионалната офицерска класа и определил периодите за служба. Неговата флотска програма била по-малко ефективна и повечето от плавателните съдове, построени по негово време, не били с особено добро качество.

    Той осъзнал, че никога няма да е в състояние да превърне Русия във велика сила, освен ако не съумее да промени начина на мислене и възприемане на околния свят на хората в страната. Но, подобно на много владетели преди и след него, той не съзнавал колко трудно начинание щяло да се окаже това. След смъртта му, много от реформите му били отменени, но поне някои експериментални първи стъпки били запазени, за да може монарсите след него да черпят вдъхновение за бъдещите си дела.

    Чрез издаването на имперски декрет, той забранил на мъжете да носят бради през 1698 година (изключение било направено единствено за православния патриарх). Това е една доста шокираща стъпка, в която мустаците се възприемали като символ на благочестивост и вярност.

    Тези, които настоявали да ги запазят, трябвало да заплащат годишна такса, обвързана с доходите им.

    Казвано ни е и че някои селяни запазили обръснатите си бради, за да не провокират гнева на светиите.

    Но имало и логика в привидната лудост на Петър. Той разбирал, че външността и мислите са взаимосвързани и ако човек искал да промени едното, трябвало да промени и другото.

    През 1700 година Петър издал декрет, по силата на който всички членове на царския двор трябвало да се обличат по западен маниер.

    Панталоните и наметалата били приемливи, а кафтаните или прекалено „ориенталските“ дрехи – не.

    Подобно на Кемал Ататюрк, два века по късно, той не проявявал толерантност към протестиращите или заговорниците, от които се отървавал хладнокръвно и безжалостно.

    В социалните връзки, той завинаги прекратил практиката жените да нямат право да общуват с мъжете на публични места – традиция, която вероятно е била наследена от монголците.

    Тези реформи спечелили на Петър някои доста големи врагове сред духовенството.

    В продължение на векове, руското църковно настоятелство е държало почти изцяло монопола над образованието и социалния живот в провинцията. Реформите на Петър заплашвали да разрушат тези основи и духовниците разпознали в него голям враг на традиционните схващания. Те, също така го подозирали заради твърде многото му и тесни контакти със западния свят – факт, който на тях се струвал като нещо, което превърнало Петър в почти атеист.

    Петър не помогнал много за затопляне на отношенията с духовенството, особено като се подигравал на ритуалите и фолклорните им методи. Така, както той виждал нещата, негова отговорност е било да изведе Русия на едно ниво с останалите напреднали нации в света и съпротивата на духовенството срещу това нямало да бъде толерирана.

    Петър временно разрешил този проблем като се самопровъзгласил за глава на православната църква през 1700 година, когато патриарх Адриан починал. Той не посочил наследник и отишъл дори по-далеч, като през 1721 година забранил изцяло титлата патриарх. Вместо това, той създал съвет от духовници, които сам бил избрал. С вземането на тази мярка, църквата ефективно се превърнала в средство, използвано от държавата. Недоволството на духовниците имало голям отзвук, но Петър мъдро отказвал да влиза в диспути със свещениците по повод религиозните доктрини. Той се интересувал от властта, не от теологията.

    Бавно той постигнал прогрес в индустриализацията. Това, в интерес на истината, можело да се постигне само с помощта на диктаторска власт и затова той реорганизирал традиционната руска боярска система. На мястото на старата аристокрация се издигнала нова такава, базирана на военната и гражданската функции. Управлението му довело до успех в областта на минната и текстилната индустрия. Когато Петър починал през 1725 година, Русия вече изнасяла желязо и финансираните от държавата фабрики имали умерена печалба от продажбата на текстил.

    Протекционистки тарифи били използвани за защита на новите индустрии от чуждестранния внос. За да плати за всичко това, Петър си позволявал да налага такси на всеки в държавата, спрямо границите на неговата търпимост.

    Приходите от данъци нараснали от 1,4 милиона рубли през 1680 година до 8,5 милиона през 1724 година. По-голямата част от тези данъци били използвани за военните.

    Петър имал амбициозни планове и по повод образованието. Той заповядал старата славянска азбука да бъде заменена с нова система (базирана на гръцките букви). Той внесъл печатни преси, основал институти и организирал създаването на професионални асоциации, които да разпространят идеите, които по него време били популярни в Западна Европа.

    И какъв е бил резултатът от тези усилия? Като цяло, хората, които въвеждат реформи, не се ползват с много голяма популярност, тъй като по начало им се налага да фокусират вниманието си в множество посоки. Крепостните селяни, вече свикнали на сурови условия на живот, се оказали в положение на плащане на данъци до безкрай. Москва се оказала пълна с бедняци, които ту ограбвали, ту просели. Благородниците мразели Петър също толкова силно, колкото френските благородници мразели Ришельо, по една и съща причина – защото той ги принудил да служат на нацията, а не на самите себе си.

    С нарастването на непопулярността си, Петър все повече си служел с камшика и с тъмницата, за да може да налага идеите си. Вероятно не е имало друг начин. Но най-малкото неговият пример е посочил пътя на бъдещите авторитарни лидери на Русия в съвременния свят.

    Някои от неговите постижения били от огромно значение и се запазили през вековете, други – не. В историята, дори великите мъже трябва да се съобразят с границите на собствената си епоха и да се опитат да съобразят собствените си амбиции с възможностите, които им се предлагат при наличните в момента обстоятелства. Именно по това тънко въже ходят великите мъже на историята.

    Как кобрите са придобили отровата си, способна да разяжда плът

    iskamdaznam
    -
    0
    Как кобрите са придобили отровата си, способна да разяжда плът

    Проучване на Университета в Куинсленд е открило как един от най-страховитите видове змии на планетата – кобрите, са придобили силната си отрова.

    Професор Брайън Фрай от UQ’s School of Biological Sciences казва, че кобрите са истински убийци в Африка и Азия и са причинили тежки социални и икономически вреди посредством множеството оцелели след тяхно ухапване, които са се нуждаели от ампутация, вследствие на разяждащата плътта отрова на змиите.

    „Докато бяхме наясно с резултатите от ухапването им, не знаехме как е възникнала тази уникална защитна отрова“, казва той.

    „Нашето проучване откри еволюционните фактори, които са оформили не само отровата на кобрите, но и орнаментите на качулките им, както и изключително ярките цветове, които притежават някои от видове.“

    Екипът от учени изследвал 29 вида кобри и подобни на тях змии и открил, че разяждащата плътта отрова първо се е появила заедно с широките качулки на змиите, които правят кобрите толкова различими от останалите видове змии.

    Доктор Фрай казва, че по-нататъшният потенциал на токсините се е появил заедно с предупредителните им стратегии – като например орнаментите на качулката, обкантването на телата им, червените окраски и това, че могат да плюят.

    „Техните невероятни качулки и запомнящи се шарки са еволюирали, за да предупреждават потенциалните хищници и врагове, защото за разлика от другите змии, които използват отровата си, за да парализират жертвите си, кобрите използват отровата си и за своя защита“, казва той.

    „Дълго време се е считало, че само плюещите кобри имат големи количества от тези защитни токсини в отровата си, сега обаче става ясно, че те са широко разпространени сред всички видове кобри. Тези резултати показват фундаменталната важност на изучаването на базовите еволюционни процеси и по какъв начин са свързани те с хората.“

    Доктор Фрай казва, че следващата стъпка в проучването на екипа му е да проведат широко тестване на противоотрова.

    „В глобален мащаб, ухапването от змия е най-пренебрегваното сред всички тропически болести и производителите на противоотрова работят в полза на далеч по-евтини продукти, които се продават по-лесно и по-добре“, казва той.

    „Противоотровата е много скъпа за произвеждане, има кратък живот и не е търсен продукт в развиващите се страни. Следователно, трябва да проверим как тези противоотрови не само могат да неутрализират токсините и да спасят човешки живот, но и как могат да предотвратят сериозни наранявания“.

    Той казва също, че тези проучвания могат да бъдат полезни и за лечението на ракови заболявания.

    „Всеки вид съединение, което селективно убива клетките, може да се окаже нещо добро“, казва Фрайд.

    „Тези химически съединения могат да доведат до нов вид лечение на рака, ако успеем да открием такива, които да реагират на раковите клетки, а не на нормалните, здрави клетки. Кобрите са богат източник на нови съединения и биха могли да се окажат потенциално решение в борбата с рака.“

    За най-ранната цивилизация в Европа

    Иван Иванов
    -
    0
    За най-ранната цивилизация в Европа

    Малко хора знаят, че по българските земи за един период от време се развива най-забележителната и напредналата култура изобщо в Стария свят. Тя се характеризира с много високи образци, като златни съкровища, архитектура и икономически отношения, каквито няма засвидетелствани никъде другаде по това време. Това дава основание на някои изследователи да говорят за „първата световна цивилизация“ (хотнишко-варненска) тъкмо в българските земи. Тъй като тя е значително по-ранна от другите, развили се в Месопотамия и Египет (Ур, Урук, Лагаш и пр.), бива посочвана за най-ранната известна цивилизация в света. Други учени пък отбелязват, че е пресилено да се говори чак за цивилизация, защото все пак тази култура не притежава своя писменост, която да е разчетена и да носи потвърдени сведения в наши дни. Но така или иначе, цивилизация или протоцивилизация, това е въпрос на интерпретация и на научни спорове.

    Какво трябва да знаем за тази „хотнишко-варненска“ култура всички? Тя се датира в V хил. пр. Хр.(каменно-медната епоха). Кои са по-важните нейни паметници и с какво впечатляват? Това е от съществено значение, защото е нещо, което дава повод за всеки българин да се чувства горд от уникалното историческо наследство на нашите земи още от най-дълбока древност.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Учени: Телата на хората, погребани през последните 30 години не се разлагат

    Династията Дуло – забравените владетели на Европа

    В основата на тази култура са две неща: медта и солта. На Балканите са най-ранните използвани солници и медни рудници в света. Както е известно, в праисторията големите времеви периоди носят името на най-масово използваната за бита суровина – камък (каменна ера), мед, бронз, желязо. И тъй като тук са първите големи суровинни източници на мед (мините в Ай бунар до Стара загора и Рудна глава в Сърбия), нормално е населението по българските земи да се организира именно около тези източници и да е по-напреднало в началото на „медната“ епоха (каменномедна, халколит, енеолит на научен език) от всяко друго.

    Сега малко повече за белезите на развитост на въпросната култура. Най-впечатляващо за любителите е съкровището от т. нар. Варненски халколитен некропол (гробище), и особено златните предмети в него. Разкрити са 294 гроба от некропола, съдържащи златни предметни с тегло над 6 кг. Само в един от гробовете златните предмети са от около 1,5 кг. Вероятно в този гроб е погребан „царят-жрец“ (вождът) на общността. Особено интересен е златният скиптър на царя-жрец, златните апликации с форма на бик, златната огърлица-амулет и т. н. Другото златно „съкровище“, принадлежащо на същата култура, е от село Хотница, Великотърновско. Става дума за златни накити, открити в някаква култова постройка (храм) на общността. Те са принадлежали на жреца или са ползвани в ритуални практики.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    Мистерията на Мадарския конник и разкриването на прародината на българите 

    Най-старата цивилизация в България

     Зооморфни златни апликации от Варненския халколитен некропол

    Огърлица от злато и мъниста със златен амулет от съшия некропол

     Златен скиптър от същия некропол

    Селищна могила Юнаците

    В архитектурно отношение най-отличителните паметници на културата са Провадия-Солницата и Юнаците, Пазарджишко. Това са големи и укрепени центрове на политическа власт и на икономическа власт: може да се нарекат, макар и условно – протоградове или градове. В селището при Юнаците част от жителите обитават допълнително укрепена площ – „цитадела“. Така въпросното в архитектурен план може да се разглежда като прототип на по-късните градове (полиси) в Стария свят от Античността и Средновековието. Докато в Провадия-Солницата жителите са ангажирани с добива и транспортирането на сол. Около това икономическо предприятие (манифактура , заета със солодобив ) възниква и цялото селище. Тъй като солта е била голяма рядкост, това прави контролиращите добива й най-влиятелните и богати хора за времето си.

    Напредналите икономически отношения при носителите на „хотнишко-варненската“ култура по българските земи са следствени от специализацията на труда. Тя е доказана на базата на проучванията в Провадия – този център, от една страна, на добив, от друга страна – на манифактура (ръчно произвоство) и от трета – на търговия със сол.

    ПРОЧЕТИ ОЩЕ:

    На територията на България е открита най-древната цивилизация в света 

    Преди 8 хил. години цивилизацията в древна Варна е ползвала мистериозни технологии 

    Гроб 43 – пазител на варненското злато и тайните за Черноморската Атлантида

    Учените вече са категорични: Градът на Птиците до Пазарджик е най-древният в Европа

    Дунавската цивилизация – най-старата на Земята?

    Най-ценната и уникална находка в целия свят е открита в България

     Най-стария надпис на кирилица в света се намира в скален манастир край село Крепча

    Доказано! Траките са с най-древната писменост

    Мистериозната находка от Провадия, която може да преобърне историята на България

    Проклятието на „Летящия холандец“

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Проклятието на „Летящия холандец“

    Легендата за „Летящия холандец“ векове се предавала сред моряците от поколение на поколение. Само мисълта за него предизвиквала страх и несигурност, понякога преминаващи в паника.

    Според преданието, екипажът на борда му се опитвал да предаде съобщения за свои близки, които отдавна вече не са между живите. Срещата с него се смятала за много лоша поличба, носеща голяма вероятност корабът, застанал на пътя му, да не достигне пристанището, към което пътувал.

    Легендата разказва, че през 1700 г. холандският капитан Филип ван дер Декен (в други версии – ван Стратен) се завръщал с кораба си от Индия, а на борда пътували младеж и девойка, които били сгодени. Капитанът харесал момичето, убил годеника и й предложил да се ожени за самия него. В отговор девойката се хвърлила зад борда.

    Когато се опитали да заобикалят Нос Добра надежда (в други версии – нос Хорн), корабът попаднал в силна буря. Но капитанът се заклел, че ще заобиколят носа – дори ако трябвало да плават цяла вечност. В отговор се чул глас от небето: „Така да бъде. Плавай!“

    Оттогава ван дер Декен и неговият екипаж станали безсмъртни – но вече не можели да спрат никъде и били обречени да браздят морските вълни до деня на Страшния съд.

    В обобщен вид, това е най-разпространената версия на легендата за „Летящия холандец“.

    Изследователите на морската история смятат, че в основата й стои реално събитие, което се случило през 1641 г. с холандски търговски кораб. Капитанът му се опитал да заобиколи нос Добра надежда и да намери удобно място за селище, което трябвало да се превърне в транзитен пункт за почивка и попълване на запасите на корабите на известната Ост-Индийска компания.

    Силната буря, в която попаднали, не уплашила екипажа и корабът продължил опитите си – но оттогава изчезнал безследно. И оттук вече започнала легендатата…

    Има и друг вариант, също доста по-реален. В края на 1770 г. на остров Малта акостирал холандски кораб, чийто екипаж от 23 моряци бил заразен с жълта треска – смъртоносна болест, сходна по проявите си с чумата. Великият магистър на Малтийския орден забранил на екипажа да слиза на брега и корабът отплавал за Тунис – но там вече били предупредени и не го пуснали в пристанището. Същото се случило в Неапол, Франция и Англия.  Екипажът бавно умирал и накрая се превърнал в група скелети…

    През 1881 г. с „Летящия холандец“ се срещнал британският кораб „Вакханка“, на чийто борд пътувал млад принц. Така или иначе, всичко се разминало. Принцът след време станал крал на Британия под името Георг V. Но морякът, който в момента на срещата стоял на вахта и видял прокълнатия платноход, скоро загинал при нещастен случай.

    Митичният кораб-призрак бил срещан дори през XX век. През март 1939 г. го видели много южноафрикански курортисти, които почивали на плажа. За това писали тогавашните вестници по цял свят.

    По принцип, са известни немалко случаи, когато в морето са откривани кораби без моряци на борда. Но твърде рядко е намирано убедително обяснение какво точно се случило.  Съществуват най-различни версии. От най-екзотични – отвличане от извънземни, преминаване на екипажа в паралелни светове, попадане в зона на смъртоносни ултразвукови излъчвания, до по-реалистични – масово отравяне, епидемия, пиратско нападение.

    Но повечето опити за обяснение така и си остават недоказани хипотези. Океанът пази своите тайни – а за нас оставя само легендите…

    Тамплиери завинаги – част 3

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Тамплиери завинаги – част 3

    Прочети част 1-ва – Тамплиери завинаги – част 1

    Португалският Орден на Христос, макар и косвено, има сериозен принос и за откриването на Америка. Христофор Колумб е живял 12 години в Португалия, женен е за внучка на виден съратник на инфанта Енрике. Смята се, че именно от него е взел картата на пътя през западните морета, за която сам споменава в дневниците си. А откъде самите португалци са имали тази карта, е една от неразгаданите засега исторически тайни. Някои изследователи допускат, че корабите на тамплиерите са стигали до Америка векове преди Колумб.

    Така или иначе, Орденът на Христос и неговите рицари поставят основите на Португалската колониална империя – която просъществувала чак до 70-те години на ХХ-ти век…

    Когато говорим за тамплиерите и техните наследници – рицарите от Ордена на Христос, не може да не споменем един замък, който дава на града в неговото подножие званието „най-тайнственият град в Португалия“ или „Градът на тамплиерите“.

    Това е замъкът Томар.

    В Средновековието Португалия била известна като „страната на замъците“. Така я изобразявали върху средновековните карти – осеяна със замъци. Причината са отново тамплиерите. По устав те нямали право да нощуват на друго място, освен на територия на Ордена. Затова и техните укрепления се намирали на разстояния 40-50 км – един ден конски ход.

    А главният замък – резиденцията на Ордена на тамплиерите, а след това на Ордена на Христос, бил замъкът Томар. Построен през 1160 г. от магистъра на тамплиерите за Португалия – дон Гуалдин Пайш, той е едно от най-наситените с исторически събития места в страната.

    През 1190 г. арабска армия разгромява португалците в южната част на страната – Алгарве, след което преминава като смъртоносна буря чак до централните райони и обсажда замъка Томар. Отбраната се ръководи от самия дон Гуалдин Пайш, който по това време е вече на 72 години. След 6-дневни пристъпи враговете успели да пробият отбраната при малката порта Алмадина и да нахлуят в двора на замъка. Тамплиерите се хвърлили в контраатака и настъпила страшна сеч. Ненапразно те се славели като най-добрите бойци на онази епоха – купищата трупове затрупали портата Алмадина. Арабите не издържали, побягнали и никога повече не се появили по тези земи.  Оттогава до ден-днешен тя носи названието „Кървавата порта“.

    Битката за замъка Томар е едно от решаващите сражения в португалската Реконкиста.

    След основаването на Ордена на Христос замъкът бил разширен и превърнат в манастир. Инфантът Енрике живял 40 години в него. Именно в Манастира на Христос се замисляли и планирали Великите географски открития. Корабите тръгвали от Лисабон – но картите и маршрутите били чертани в Томар.

    Със замъка Томар е свързана и легендата за един от най-мистериозните символи в историята на човечеството.

    В много рицарски романи се твърди, че Орденът на тамплиерите бил пазител на Светия Граал – чашата, в която била събрана кръвта на Христос след Разпятието. И след разтурянето на Ордена се разпространява легендата, че Светият Граал, подобно на другите им съкровища, които изчезнали безследно, се съхранява на тайно място, известно на малцина. Но какво по-подходящо скривалище от последната резиденция на Ордена – която все още продължавала да съществува, макар организацията да била сменила името си? Така се ражда легендата, че Светият Граал е скрит под олтара на църквата в замъка Томар. Дали е така, никой не знае. При реставрациите досега не е открит подобен артефакт. Но пък нали легендите затова и съществуват: за да разпалват въображението…

    Олтара на църквата в замъка Томар

    Наследникът на тамплиерите – Орденът на Христос, съществува и днес, вече като държавно отличие за заслуги във военното дело, дипломацията, съдебната и публична власт. Званието Велик магистър по право преминава към президента на република Португалия.

    Прочети част 1-ва – Тамплиери завинаги – част 1

    Тамплиери завинаги – част 2

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Тамплиери завинаги – част 2

    Прочети част 1-ва – Тамплиери завинаги – част 1

    Когато португалският крал дон Диниш (за разлика от Испания, в Португалия само членовете на кралски родове носят титлата „дон“) получил папското нареждане за арестуване на тамплиерите, може да се каже, че се озовал в небрано лозе.

    Проблемът бил не просто сериозен – а направо катастрофален.

    Причината се състояла в това, че Орденът на тамплиерите има огромна заслуга за създаването на португалската държава през 1139 г. Нейният основател – крал Афонсу Енрикеш, още като испански граф бил видна фигура сред членовете на Ордена на Иберийския полуостров.

    крал Афонсу Енрикеш

    По-късно, през 1144 г., той става и негов пръв магистър по тези земи. Именно тамплиерите се превръщат в главна ударна сила на новата португалска армия. Освен това, те строели замъци, завоювали територии, охранявали границите, помагали в административната дейност.

    Затова, когато през 1307 г. кралят дон Диниш получил нареждане да разтури Ордена и да хвърли тамплиерите в тъмниците, веднага разбрал: това означавало край на държавата. Кастилците постоянно надничали през границата, а арабите – изхвърлени от португалските земи само преди петдесетина години, можели да прецапат морето веднага, щом разберат, че Португалия просто е останала без армия.

    Но пък и да се противопостави на папата било немислимо. Това заплашвало с отлъчване от Църквата – което, поради огромната папска власт в католическия свят, просто означавало да остане без корона.

    В тази ситуация дон Диниш направил най-умното, което можело да се предприеме.

    Започнал да протака.

    дон Диниш

    Протакането продължило 12 години. През това време умрели и френският крал Филип ІV Хубави, и папа Климент V. А преговорите между дон Диниш и новия папа – Йоан ХХІІ, все продължавали. Така или иначе, разстоянието между Лисабон и Рим е над 2500 километра. Както и да го мислиш – поне 3 месеца. В едната посока. Още толкова – в другата. Така две писма пътуват година. Става дума не за препускащи куриери на запенени коне – а за велможи и кардинали с карети и тежки свити от благородници, които се нуждаели от почивки по пътя, храна, развлечения…

    Най-накрая, през 1319 г., изход от ситуацията бил намерен. Той се състоял в следното: Орденът на тамплиерите на територията на Португалското кралство бил разтурен в съотвествие с папските заповеди – и така те били спазени.

    Но същия ден била създадена нова организация – Орден на Христос. В него влезли всички тамплиери със замъците, богатствата, имотите, сержантите, слугите, конете и всичкото друго имущество.

    Казано по-простичко: Орденът на тамплиерите бил преименуван на Орден на Христос.

    Вметнато в скоби и с лека усмивка: ако се вгледаме в най-новата история, виждаме, че практиката на някои политически партии в Източна Европа след 1989 г., които смениха названията си, далеч не е първата от този род. Миналото често поднася услужливо своя опит…

    На пръв поглед, така историята би трябвало да приключи. Край на Ордена на тамплиерите.

    Но, вместо това, тя става все по-интересна.

    Защото Орденът на Христос, наследявайки мощта, богатствата и влиянието на тамплиерите, става (или, по-точно казано: остава) главната организирана сила на кралство Португалия. Именно неговите рицари планират, организират и реализират едно от най-забележителните събития в историята на човечеството – Великите географски открития.

    Инфантът Енрике (или, както неточно цитират името му – принц Хенрих Мореплавателят) е Велик магистър на Ордена на Христос.

    Мореплавателите, които описвали западния бряг на Африка, откривателят на нос Добра надежда Бартоломеу Диаш, откривателят на морския път за Индия Вашку да Гама, завоевателят на Гоа и Малака херцог Албукерке – всички те са рицари на Ордена на Христос.

    А кръстовете по платната на португалските каравели, които сме виждали по илюстрации и филми, не се поставяли там за украшение. Това е просто вариант на емблемата на някогашните тамплиери, наследена от Ордена на Христос.

    Прочети част 3 – Тамплиери завинаги – част 3

    Сънят на журналиста и пробуждането на вулкана

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Сънят на журналиста и пробуждането на вулкана

    На 29 август 1883 г. журналистът в бостънския вестник „Глоуб“ Едуард Симсън заспал на работа. С кого ли не се случва? Особено, ако е пийнал…

    И докато отморявал, Симсън сънувал странен сън: остров Праломе, недалеч от Ява, бил потопен от страшно изригване на вулкан. Хора загивали, настигнати от гигантски вълни цунами, потоци огнена лава заливали градове…

    Когато се събудил, Симсън записал съня си, решавайки, че е добър материал за художествен разказ. После оставил листовете на бюрото и отишъл да си доспи.

    Бележката му била намерена от дежурните редактори, които сметнали, че той е приел това по телеграфа – и публикували текста. Естествено, такава сензация веднага било подхваната от всички други вестници и излязла на първите им страници.

    Скандалът бил невероятен.

    Върху географските карти не съществувал никакъв остров Праломе. И никой не бил чул за никакви скорошни вулканични изригвания. Срам не срам, Симсън признал, че всичко това е сън – и бил уволнен незабавно. „Глоуб“ приготвил текст за печат с опровержение и извинение към всички колеги и читатели.

    А само часове по-късно по телеграфа започнали да пристигат сведения, които накарали редакцията да захвърли опровержението в кошчето и да върне веднага Симсън на работа с увеличение на заплатата.

    Защото съобщенията на информационните агенции гласели, че на 27 август 1883 г. в Индонезия станала една от най-големите природни катастрофи в историята на човечеството. Кракатау – необитаем остров с вулканичен произход, изригнал мощно, като изхвърлил във въздуха огромни количества газ и пепел, предизвикал цунами и убил повече от 36 000 души.

    erupting volcano

    Интересно е да се знае историята на събитията около това изригване, защото тя може да помогне при осъзнаването и на съвременните подобни рискове.

    Първите признаци се появили 3 месеца преди катастрофата. Дотогава Кракатау бил спокоен около 200 години – но изведнъж се събудил на 20 май 1883-та. Облакът от пепел имал височина 9 км.

    Следващото изригване започнало, всъщност, не на 27-ми, както официално е регистрирано – а на 26-ти август следобяд. Тогава Кракатау изхвърлил в атмосферата стълб от пепел, висок 28 километра.

    Но най-страшното тепърва предстояло.

    От 5.30 ч сутринта на 27 август, в продължение на следващите 4 часа и половина, вулканът изригнал мощно четири пъти.

    Изригванията били чути на разстояние 3900 км. Силата на последната експлозия, в 10.02 ч., била 10 000 пъти по-мощна от атомната бомба над Хирошима. Звуковата вълна обиколила 7 пъти земното кълбо. Един немски военен кораб до остров Суматра бил изхвърлен на 3 километра навътре в сушата.

    Кракатау породил масови вълни-цунами, които се стоварвали върху съседните острови. Най-мощната  вълна била висока над 36 метра. Тя била толкова силна, че изхвърлила на брега коралов блок с тегло 600 тона и унищожила 165 села на островите Ява и Суматра.

    От 36 417 загинали около 90% били убити именно от вълните цунами. Останалите 10% станали жертви на валящите като дъжд вулканични отломки и на пирокластичните потоци – нажежени, бързодвижещи се маси от вулканична лава, пепел и газ. Кракатау изхвърлил в атмосферата 14 куб. км пепел. Газово-пепелният стълб се издигнал в мезосферата, на височина 70 км. Слънцето не се виждало 3 дни. Островите Ява и Суматра потънали в пълна мъгла. Пепелта била толкова много, че в Никарагуа – от другата страна на Тихия океан, слънцето се виждало синьо…

    След години Едуард Симпсън вече отдавна бил пенсионер, когато получил от Холандското историческо дружество копие от старинна географска карта. На нея остров Кракатау бил обозначен с име, което не се използвало вече над два века – Праломе.

    Случаят със съня на Симсън и досега си остава най-необяснимото събитие в историята на журналистиката.

    10 тревожни факта за модната индустрия

    Ивайло Иванов
    -
    0
    10 тревожни факта за модната индустрия

    Независимо дали следите модните тенденции или не, дрехите са част от ежедневието ви. Модата е индустрия за милиарди. С все по-голямото търсене на изключително евтини дрехи в западния свят, парите за материали, труд и доставка трябва да дойдат отнякъде. Нямаше да е възможно да постигнем това изобилие, което ни се предлага само на една ръка разстояние, без да се сблъскаме с няколко сериозни проблема.

    Детски труд

    В Камбоджа минималната законова възраст за работа е 15 години, но законът не се прилага особено строго и много фабрики наемат момичета на по 12 години. Тези деца спират училище, за да работят, защото семействата им живеят в бедност. Изоставяйки образованието си, момичетата стават част от система, която ги вкарва в един цикъл на невъзможно бягство. Независимо от възрастта на работниците, надницата там рядко надвишава 1лв.

    Според UNICEF и Международната организация на труда около 170 милиона деца работят във фабрики за производство на дрехи по света. Те са принуждавани да работят извънредно, без този труд да им се заплаща допълнително, което означава, че майките често трябва или да оставят децата си сами вкъщи, или да ги вземат със себе си на работа.

    В много фабрики има „детски градини“, които всъщност са просто отделни помещения за деца, където те просто да стоят. Няма занимания, нито учители или персонал, който да се грижи за тях. Воденето на деца във фабриките от своя страна също води до експлоатация на детски труд. Без да има какво да правят, децата търсят изход от скуката, като помагат на майките си в работата.

    Не съвсем изкуствена кожа

    Обществото обръща все по-голямо внимание на жестокостта към животните и модните марки са принудени да търсят повече изкуствена кожа. Защитниците на правата на животните откриват обаче, че много продукти, които се рекламират като съдържащи изкуствена кожа, всъщност са от истински кожа. В много случаи е по-евтино за производителя на дрехите да използва по-евтини животинки кожи, от заек или енот, отколкото да произвежда синтетична кожа.

    Оловна боя

    Според проучване на The New York Times, много ярко оцветени модни аксесоари често съдържат оловни бои. Страните, от които се внасят тези продукти, нямат същите закони като повечето развити държави на запад. Цветните чанти, портмонета и бижута могат да съдържат токсични материали. Дори лекото излагане на олово може да причини увреждане на нервите и бъбречна недостатъчност.

    През 2010г е заведено дело срещу множество магазини за открито олово в аксесоарите им. Сред съдените вериги са Target, JC Penny, Kohls, Victoria’s Secret, Macy’s, Sears, Saks Fifth Avenue.

    Опасни условия на труд

    През 2012г фабриката на Tazreen Fashion в Бангладеш се подпалва. Без никакви закони за пожаробезопасност, компанията не е била задължена да инсталира детектори за дим, нито да осигури аварийни изходи, нито да кара служителите си да тренират в случай на пожар. Когато фабриката се запалва, 11 от управителите успяват да се измъкнат, а 112 шивачки са погълнати от пламъците. Малко след това повече от 1100 работници умират във фабриката Rana Plaza, когато сградата се срутва. Отново не е имало никакви стандарти относно състоянието на сградата, за да се счита тя безопасна за работа.

    Едва след смъртта на тези хора в Бангладеш започва въвеждането на стандарти за пожарна безопасност. Работническите профсъюзи са забранени там и собствениците на фабриките никога не са държани отговорни за отношението си към работниците.

    Създадени да се късат

    „Бързите“ модни марки като H&M и Forever 21 зареждат нов инвентар всеки месец, което означава, че изискват по-бързо производство. Освен това изискват цените да остават ниски, затова фабриките използват най-евтините платове и конци. Просто няма достатъчно време, за да се уверят, че дрехата ще издържи години, когато тя се произвежда светкавично бързо и от най-нискокачествените материали.

    Опасни естествени тъкани

    Работници, които берат и произвеждат памук, могат да бъдат изложени на памучен прах, който се носи във въздуха при обработката. Прахът съдържа бактерии, гъбички, пестициди и материали, които могат да разболеят човек при вдишване. Много фабрики не изискват работниците да носят маски.

    Страхът от естествените тъкани не се ограничава само до здравето на работниците. Също като всяко друго растение, памукът може да съдържа пестициди, които според много хора могат да останат по дрехите, които се продават в магазина. Това е довело до движението на „органичните дрехи“. Марки като Target, H&M и Victoria’s Secret излязоха с органично произвеждани тъкани от бамбук, соя и коноп. Но също като в хранителния магазин, те слагат много по-високи цени на органичните дрехи с обещания, че в тях няма никаква пестициди.

    Работи бързо или напускай

    Според Human Rights Watch търсенето на нонстоп производство на дрехи води работниците до ръба на изтощението. Въпреки факта, че повечето работещи в тези фабрики са жени, когато забременее, жената обикновено бива понижена, получава по-малко пари и може да изгуби работата си. Извънредният труд без повишено заплащане е нещо стандартно и хората работят по цели нощи, за да изпълнят квотите си.

    Политически последствия

    Камбоджа изнася стоки за милиарди всяка година. Топ износът им са различни видове дрехи. Плетените пуловери съставляват 14% от цялата икономика на страната. САЩ е най-големият консуматор на износа им с 22%, но дрехите на Камбоджа се купуват навсякъде по света. Другите стоки на Камбоджа печелят на страната толкова малко пари, че тя не би могла да оцелее, ако не произвежда дрехи.

    Докато бързата мода и производството на дрехи в Камбоджа допринася за замърсяването, експлоатацията на труда и корупцията, страната все още зависи изцяло от това да продава на най-богатите държави. Всеки опит на работниците да подобрят условията си бива спрян. Хора, които са се опитвали да създават профсъюзи, са били убивани.

    Очевидно хората на власт не искат профсъюзи да намалят броя на работните часове и да ги принудят да плащат по-добри надници и да предоставят по-безопасни условия на труд, защото това би увеличило производствената цена. Отрязването на основния източник на приходи за икономиката на Камбоджа би довело до още по-голям политически хаос.

    Планини от отпадъци

    САЩ произвежда по 12 милиарда килограма отпадъци от модната индустрия всяка година. Едва 15% биват дарявани за благотворителност. Останалите 85% се озовават на сметища. Изхвърлените дрехи са се увеличили с 40% между 1999 и 2009г.

    Дрехите, които се даряват всяка година са милиарди килограми, докато населението на САЩ е само 319 милиона. Ако компаниите спрат да зареждат нови дрехи от страните от третия свят и продават тези, които имат в наличност в продължение на една година, дарените дрехи биха могли да облекат всеки в страната.

    Трафик на хора

    През 2015г Patagonia, компания известна с якетата и планинарските си принадлежности, реши да погледне по-отблизо живота на хората, които произвеждат дрехите им в чужбина. Откриват нещо шокиращо. Въпреки факта, че работниците в Тайван изкарват много малко пари, трудовите брокери обещават на имигрантите да им помогнат да си намерят работа – стига да задлъжнеят със $7000 в замяна на услугата. Нужни са две години работа, за да изкара човек достатъчно пари, че да си изплати дълга, докато договорът им за работа е само за три години. Така, ако човек иска отново работа, той трябва да премина отново през целия процес и да плати на брокера, което означава, че реално получава пари само за една от трите си години работа.

    Без алтернатива, много от тези хора попадат в безкрайния цикъл на трафика на хора. Patagonia е намесва и принуждава брокерите да изплатят събраните от работниците пари обратно и компанията се опитва да реструктурира стандартите на фабриките си.

    Ясно е, че хиляди, ако не и милиони хора, които работят в шивашките заводи, са жертва на трафик на хора и проблемът е налице и днес. Докато Patagonia открито заявява готовност да помогне на други компании да проведат собствено разследване за трафик на хора, всъщност повечето корпорации избират да запазят печалбите си, вместо да харчат пари за такива работи.

    Учени повториха един от най-скандалните психологически експерименти

    Ивайло Иванов
    -
    0
    Учени повториха един от най-скандалните психологически експерименти

    Ако се интересувате дори малко от наука, сигурно сте чували за експеримента на Милграм. Оказва се, че резултатите от оригиналния експеримент важат и днес, като 90% от участниците днес са готови да пуснат ток на невинен човек, понеже така им е казано.

    „Половин век след изследването на Милграм върху подчинението към авторитета, голяма част от субектите все още са готови да пуснат ток на безпомощен човек.“ – пише екипът.

    Скандалният експеримент, проведен за първи път от психолога Стенли Милграм в началото на 60-те, е базиран на поведението на подчинените нацисти. Милграм се чудел дали те са били наследствено зли или просто са се поддавали да следват заповеди от авторитетна фигура.

    За да изпробва теорията, един наблюдател – играещ авторитетен учен – влиза в една стая с участник доброволец, който сяда пред няколко бутона и микрофон. След това той трябва да зададе на човека от другия край на микрофона, „ученика“, поредица от въпроси.

    Ако ученикът сгреши отговора на някой въпрос, участникът трябва да натисне първия бутон, който изпраща лек електрически шок на ученика. Това продължава, като при всеки следващ грешен отговор, токът става по-силен.

    В действителност обаче, ученикът не е изтезаван. Той всъщност е актьор, който нарочно бърка някои въпроси и се преструва, че го боли. За да изглежда по-реалистично, той получава съвсем лек електрически шок.

    Целта на експеримента е да се провери колко дълго участникът ще продължи, преди да откаже да участва повече. Някои участници започват да задават въпроси на учения, а други му се противопоставят, но той е инструктиран да ги кара да продължат.

    Човек би си помислил, че повечето участници биха се отказали доста рано. При провеждането на експеримента обаче, почти всички участници стигат до самия край.

    Това води до теорията, че напълно нормални хора извършват ужасяващи неща, просто защото някой по-високопоставен от тях им казва така.

    Новият експеримент е проведена в Полша през 2015г и е първият такъв в Източна Европа. Фактът, че 90% от участниците са стигнали до края е тревожен признак, но трябва да се отбележи, че са участвали само 80 души.

    Авторитаризмът отново става популярен и известният експеримент определено е актуален. Дали и в днешно врем хората вършат лоши неща заради по-силно политическо влияние? Новият експеримент показва, че е така.

    Огъст Ландмесър, човекът с кръстосаните ръце

    iskamdaznam
    -
    0
    Огъст Ландмесър, човекът с кръстосаните ръце

    Снимката по-горе обикаля из Интернет вече няколко години, известна с искрения неконформистки жест на един от хората, изобразени на нея.

    Не е известно колко от мъжете на тази снимка са действали под въздействието на страха, че отказът да поздравят Фюрера е щял да бъде еквивалентен на подписването на смъртната им присъда. Напълно наясно с този факт, стоящият пред тълпата Хитлер прави неподчинението на този човек още по-достойно за възхищение, но това, което навярно изглежда като акт на оправдано престъпление, е било всъщност жест, показващ любов.

    Огъст Ландмесър, човекът със скръстените ръце, е бил женен за еврейка. Историята на този анти-жест на Огъст Ландмесър по ирония на съдбата води началото си от нацистката партия.

    През 1930 година немската икономика е била изключително нестабилна, а нестабилността на Райхстага в крайна сметка довела до възхода на опортюнистичното движение на Адолф Хитлер и нацистката партия.

    Вярвайки, че наличието на правилните връзки е щяло да му осигури добра работа, Ландмесър е станал нацист.

    През 1934 година Ландмесър срещнал еврейката Ирма Еклер и двамата се влюбили силно.

    Годежът им, година по-късно, станал причина за изключването му от партията, а молбата им за сключване на брак била отхвърлена по силата на новосъздадените Нюрнбергски закони.

    През октомври същата година им се родила дъщеричка, а две години по-късно, през 1937 година, семейството направило неуспешен опит да избяга в Дания, тъй като били заловени на границата. Огъст бил арестуван, обвинен в „проява на неуважение към расата“ и хвърлен в затвора след кратък процес.

    По време на процеса двойката твърдяла, че не били наясно с еврейския произход на Еклер, тъй като тя била кръстена в протестантска църква, след като майка ѝ била сключила втори брак.

    През май 1938 година Огъст бил освободен поради липса на доказателства, но му било отправено строго предупреждение да не се осмелява да повтаря обидата, която бил нанесъл на немските власти.

    Властите „спазили“ думата си, като месец по-късно Огъст бил арестуван повторно и осъден на тежък каторжен труд за период от 30 месеца в концентрационен лагер. Повече никога нямало да види любимата си съпруга.

    В същото време, тихомълком бил прокаран закон, който целял арестите на еврейски съпруги, в случай че съпрузите им били обвинявани в „проява на неуважение към расата“ и Ирма била отведена от Гестапо, изпращана в различни затвори и концентрационни лагери, където в крайна сметка и родила дъщеричката им Айрийн, второто им дете.

    И двете деца били изпратени първоначално в сиропиталища, макар че Ингрид имала по-лека съдба в ролята си на „наполовина от чистата раса“ и е била изпратена да живее с арийските си баба и дядо.

    Айрийн, в крайна сметка е щяла да бъде изтръгната от сиропиталището и изпратена в лагерите ако не е била намесата на близки на семейството й, които я изпратили на безопасно място в Австрия.

    А преди завръщането на Айрийн в Германия, тя е била скрита отново, този път в болнично отделение, където еврейската й лична карта е щяла да бъде „заличена“, позволявайки й да живее буквално под носовете на подтисниците й до самото им поражение.

    Съдбата на майка им обаче била далеч по-трагична. Докато дъщерите й били подхвърляни между сиропиталищата, приемните домове и скривалищата, Ирма била убита през 1942 година в газовите камери в Нюрнберг.

    Огъст бил освободен през 1941 година и започнал работа като бригадир. Две години по-късно, когато немската армия ставала все по-слаба и по-слаба вследствие на нещастните обстоятелства, Ландмесър е бил изпратен в наказателна пехота заедно с хиляди други мъже. Изчезва в Хърватска, където и се предполага, че е починал шест месеца преди капитулацията на Германия.

    Известната сега фотография, вероятно е била направена на 13.07.1936г., когато Ландмесър е работил на пристанището Блом и Вос и все още е имал семейство, при което да се прибере. По време на откриването на новия коран Хорст, работниците били поразени, виждайки самия фюрер да стои пред кораба.

    Ландмесър най-вероятно е сметнал, че не е способен да отдаде почит и да поздрави човекът, който публично дехуманизирал съпругата и дъщеря му и да постъпи като всички останали на снимката, само за да може да си отиде вкъщи и да прегърне семейството си няколко часа по-късно.

    Възможно е Ландмесър да е знаел, че е имал пропагандистки фотографи на пристанището по това време, но в него момент единствените му мисли са били за семейството му.

    Огъст и Ирма официално са били обявени за починали през 1949 година. През 1951 година Сенатът на Хамбург официално е признал брака между Огъст Ландмесър и Ирма Еклер. Дъщерите им пък си разделили имената на родителите си – Ингрид взела това на баща им, а Айрийн запазила това на майка им.

     

    1...198199200...319Страница 199 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto