Възможно ли е богомилството – този особен вид религиозно учение – да се появява още в първите десетилетия от нашата ера? Именно за това настояват късните му апологети. Според една от версиите им Тайната книга на богомилите е дело на св. Климент I, който е римски папа за периода от края на 80-те до края на 90-те години след Христа.

В житието на св. Климент I се посочва, че той е сред най-близките съратници на св. апостол Павел по време на престоя му в Рим. Като наказание за добрите си дела в полза на Църквата, Климент е заточен по заповед на император Траян (98-117 г.) в Херсон на Кримския полуостров, където малко по-късно умира от мъченическа смърт. Мощите му са чудодейно открити от светите братя Кирил и Методий през 861 г., по време на мисията им в Хазарския хаганат, а след това част от тях са върнати в родния му град Рим. Този св. Климент, папа римски е провидян като първоучител на богомилите. В такъв случай богомилското учение ще се окаже много по-древно от разните други ереси, които обичайно се сочат за негова основа (масалианство, несторианство, павликянство, манихейство и пр.). За идейни вдъхновители на това, което се нарича богомилство, част от късните богомили смятат както св. Климент, така и св. апостол Павел.

Поп еретик проповядва ерес, рисунка от началото на XV в.

Каква е историческата обосновка на тези паралели? При различните си мисии в източната част на Римската империя св. апостол Павел общува с хора, изповядващи тракийски орфизъм. По онова време орфизмът не носи такова наименование, но става дума за същото това духовно учение, което е толкова близко и с много допирни точки до  християнството. Основната близост е на базата на религиозна вяра в безсмъртието на човешката душа. Освен това Божият пратеник (Синът божии) и Богочовек е и Създател на вселената (демиург и херос), и Цар на хората. Каквото е Христос за християните, това е тракийският цар в доктрината на тракийския орфизъм. Вярва се, че след смъртта си този тракийски цар продължава да живее, превръщайки се в бог. Затова му се строи храм, който всъщност е и негова гробница, ползвана от „оглашените“, „белия народ“ в тракийския орфизъм, за да ходят и да му се поклонят като на бог. Царският живот, от раждане до смъртта (която не е същинска), символизира кръговратът на живота и плодородието на природата. Природата (земята) е жива, когато дава плод, а след това заспива през зимата, за да се събуди отново напролет. Затова и царят никога не умира окончателно, а в един момент е възкресен.

Вярата във величието на една отделно взета човешка душа (царската) при орфиците много бързо се обръща в християнската вяра във безсмъртието на всички души при новопокръстените измежду тях. Ето защо според тези интерпретации Христовото учение има такъв успех сред орфиците в Тракия и Македония, тъй като то е вкоренено в мирогледа им. Тези бивши орфици, а от I в. нататък първи християни, имат себе си  за най-чисти вярващи, за „добри хора“ и за „истински християни.“ Именно те влизат в конфликт с новопокръстения през IX в. български народ и са наречени от него „богомили.“

Представянето в добра светлина на приелите християнството орфици, впоследствие станали богомили, разбира се, е неприемлив от църковна гледна точка. Той е рационален, стреми се да „разкаже“ и разясни нагледно чудото в християнството. А обяснението заличава чудото. Тук разказът е за една еволюция. Тя обаче не е от нисше към висше същество (от амеба и чехълче към маймуна и човек), а от нисши към висши „учения“ и „доктрини“. Логиката е тази: тракийският орфизъм, изповядван под една или друга форма в средиземноморския свят, възхожда в ортодоксално (православно) християнство, което след това се „развива“ в други подобни на християнството „учения“ – манихейство (II в.), масалианство (IV в.), павликянство (VII в.), богомилство и албигойство (X в.) и др. В случая се забравя, че християнството е не просто учение, а свидетелство на чудото. Мисията да бъде негов свидетел до края на дните (чрез литургии, църковни празници и пр.) си поставя християнската Църква.

Различните еретически учения, сред които и богомилството, независимо дали произхождат още от първите десетилетия след Христа или столетия по-късно, винаги се стремят да изобличат Църквата и по този начин влизат във вражда с нея. По пътя на отрицанието на християнската църква (като призвана да свидетелства за чудото на християнството до края на дните), всяко еретическо учение създава своя църква. Затова ако се приеме за богомилство всяко еретическо учение, което отрича Църквата, но всъщност я умножава в света – то боомилсата история наистина е значителна по-древна от времето на цар Петър и поп Богомил (X в.) и е свързана с орфизма от I в. сл. Хр.

Църковен събор срещу богомилството, свикан от сръбския владетел Стефан Неманя. Фреска от 1290 г.

Преди фактическото си освобождение през 1878 г. част от български земи още веднъж преди това са много близо до придобиването на независимост от султанската власт. Това става по времето на османския отцепник Осман Пазвантоглу. През 90-те години на XVIII в. този човек, управляващ като независим владетел, става основна заплаха за Османската империя. Към неговите земи принадлежат територии в днешна Източна Сърбия, Северозападна и Централна България. Столицата му е непревземаемата видинска крепост. Той успява да обедини около себе си много от недоволните от султанската власт, като по този начин се превръща в главния изразител на революционните настроения в цяла европейска Турция.

Библиотеката на Пазвантоглу във Видин

Осман Пазвантоглу заема поста на видински паша. Произхожда от еничарски род, с корени в Босна и семейни владения във Видинско. От един момент нататък в Османската империя се дава правото на еничарите да се женят, а синовете им да наследяват тяхната видна длъжност – на най-силните и приближени до султана бойци – и тяхното имущество. Въпреки че по сан Пазвантоглу може да бъде определен като обикновен османски чиновник, макар и значително по-състоятелен от обичайното, той не се задоволява само с това. Иска му се да управлява сам и независим от когото и да било. В името на тази цел посвещава живота си. Какво прави, за да я осъществи?

Взима дейно участие в различни политически конспирации. Той е първият полунезависим османски владетел в историята, който оспорва легитимността на Османовата династия. Знае се, че в Османската империя от създаването ѝ до разпада ѝ през XX век властва една единствена династия – Османовата. Пазвантоглу пръв се заема да промени вековните традиции, опитвайки се да настани на трона в Истанбул своя приятел, наследствения владетел на Кримското ханство Чингиз Гарай. Татарските ханове, считащи себе си за потомци на великия Чингиз хан, също имат исторически претенции върху властта над турците. Този план обаче завършва с неуспех.

Осман Пазвантоглу и друг негов близък – гръцкият национален герой Ригас Велестенлис се наговарят за участие в освободително движение на потиснатите от султанската власт балкански народи. В известния химн, възпяващ борбата за свобода ( „гръцката Марсилеза“), Велестенлис подканя приятеля си Пазвантоглу да се хвърли в борбата срещу султана: „Паша, появи се незабавно на бойното поле/ въстанието е в мислите на твоите бойци.“ Ригас Велестенлис и Осман Пазвантоглу са членове на масонска ложа, част от друга по-голяма – „Общество на добрите братовчеди“ във Виена. Цел на тази ложа е освобождението на балканските народи по пътя на конспирацията. По този път тръгва по-късно и първото балканско освободително движение – гръцкото, с неговата „Филики Етерия“ („Дружество на приятелите“).

Освен на помощта на Чингиз Гарай и Ригас Велестенлис, Пазвантоглу много държи на добрите дипломатически връзка с френската държава. По това време, 90-те години, Френската република (Директорията) е символ на свободата и на борбата срещу всяка упадъчна, тиранична власт. Пазвантоглу успява да осъществи трайни дипломатически контакти с представителя на Директорията в Истанбул Жан-Франсоа Кара Сен Сир. Сен Сир му симптатизира, затова докладва в Париж, че за Франция издигането на Пазвантоглу ще значи бунтарите в Османската империя да вземат връх.

Стана въпрос за трите пътя за дипломатическо признание на независимата власт на Осман Пазвантоглу. Първият е чрез възкачването на трона в Истанбул на Чингиз Гарай. Вторият –  чрез участие в освободителното движение, инициирано от масонската ложа и приятеля му Ригас Велестенлис, а третият – чрез помощта на Франция, където Пазвантоглу дори праща свои дипломатически представители, преговарящи от негово име, като независим от султана владетел на Видинско.

На Пазвантоглу му се помага от хора, недоволни от официалната власт. Как успява той да ги спечели? Това става най-вече по финансов път. Той намалява и премахва във владението си данъците, плащани от всички други османски поданици. Раздава земи на безимотните. Прокламира равноправие между мюсюлмани и християни. Успява да привлече в своята „държава“ десетки хиляди влашки поданици. Въпросните напускат доброволно влашкия княз, за да се заселят при Пазвантоглу. Това става, защото там данъците са много по-високи, отколкото при него.

Като най-явен израз на независимост при Пазвантоглу са собствените монети, които поръчва да се секат, а после с тях да се търгува в неговото владение. Тези монети са наричани сред населението „пазвантчета.“ На едната им страна има надпис  на френски „Свобода“, а на другия – „Има само един  Бог.“

Забележителен паметник на културата във владенията на Пазвантоглу е т. нар. „Сърцата джамия“. Осман Пазвантоглу нарежда на нейния връх да стои не традиционният за исляма полумесец, а стилизиран връх на пика (или сърце). Това е показателно за революционните нагласи и бунтовния дух на тази безкрайно интересна личност от балканската история.

За Осман Пазвантоглу трябва да се знае повече, защото по неговите стъпки вървят всички успешни въстания срещу султанската власт от XIX и XX век.

Осман Пазвантоглу

Историята на столицата Плиска все още е обвита в мистерия. Обикновено се мисли, че отдавна всичко е изяснено – това е първата столица на България, създадена веднага след 681 г. След като разбива византийците (680 г.), кан Аспарух води народа си в пределите на днешните български земи, харесва си Плисковското поле и нарежда тук да бъде построен главният град на царството му. Обаче това е само една опростена и невярна представа за най-ранната българска история.

 „Кан Аспарух“ – худ. Б. Чантарски  

Всъщност към момента няма безспорни доказателства, че първите български владетели – Аспарух и Тервел – изобщо са обитавали днешните предели на България. От къде тогава идва тази увереност, че Аспарух е основателят на Плиска и от негово време насетне това е столица на България (до избора на Преслав)?

В известния български исторически извор от периода на византийското владичество (XI в.), наричан Български апокрифен летопис („Сказание на пророк Исая“), се съдържа следното сведение за построяването на Плиска от Испор (Аспарух) цар: „И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър  град; създаде и велик презид от Дунава до морето. Той създаде и Плиска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. Този цар насели цялата Карвунска земя.“ Следователно на Аспарух се приписва преместването на прабългарите от Онгъла, където пък по негова заповед е построен „презид“ (защитни валове) срещу византийците. А след победата си Аспарух се настанява в Кравунската земя, т. е. Добруджа. Трябва да се каже, че масово заселването на прабългари в Добруджа от 80-те години на VII в. не е засвидетелствано по никакъв начин при продължилите вече около 120 г. археологически находки в Плиска и другаде на българска територия.

Към настоящия момент се знае със сигурност, че при кан Крум (803-814) прабългарите вече обитават Плиска. Има безспорно сведение за такова нещо и от времето на Омуртаг (813-831г.). Обаче не и преди тези владетели. Значи ли това, че прабългарите до началото на IX в. все още живеят извън пределите на днешна България?

Ако това в така, то би трябвало повече от столетие прабългарите да обитават единствено Онгъла или пък друго някое място отвъд или около Дунава. Едно такова твърдение също е твърде пресилено. Всъщност прабългарите у нас създават своя специфична материална култура, която ни се разкрива по пътя на археологическите находки. Тази прабългарска езическа култура е почти идентична с материалната култура, развила се от средата на VIII в. в Южноруските степи – става дума за салтово-маяцката археологическа култура, типична за хазарите. За тази салтово-маяцка археологическа култура са характерни масивните монументални градежи в архитектурата (Саркел), каквито ги има и в Плиска и Преслав, керамична традиция, сходна с прабългарската – съдове от фина керамика с излъскана украса, произведени на грънчарско колело и пр. Така че прабългарите по днешните български земи след средата на VIII в. са достатъчно добре засвидетелствани. Но за преди това – управлението на рода Дуло (Аспарух, Тервел, Кормисош, Севар) следите за живот почти отсъстват.

Изключение от това правило е прабългарският езически некропол (гробище) при Балчик. Там са погребани около 200 души, а погребалният обред е характерният за прабългарите – с трупополагане и трупоизгаряне (смесен тип, биритуални некрополи). Датиран е в последните две столетия на 7 век. Ако изходим от него, може да се каже, че прабългарите след 680 г. започват постепенно да усвояват „земята Карвунска“ (днешна Добруджа). В никакъв случай не става дума за еднократен акт на нашествие и последвал пълен контрол  над цялата тази територия – нито при Аспарух, нито при Тервел, Кормисош или Севар. Това, разбира се, влиза в известно противоречие с писмени източници (Свидас), че при Тервел българската държава се разширява дори в областта Загоре в Тракия.

От друга страна, некрополът при Балчик потвърждава свидетелствата на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, че след победата си при Онгъла (680 г.) прабългарите „придошли към така наречената Варна, близо до Одесос“. Все още доста неща има да се изясняват. Но е добре да се знае, че писмените извори и материалните сведения за прабългарите преди VIII в. на този етап не водят до едни и същи заключения. Явно големите археологически находки за прабългарите от езическия период тепърва предстоят.

Миналото е известно с много постижения в архитектурата, изкуството, литературата и какво ли още не, но с данъците си – не толкова. Ако си мислите, че единствено в нашето съвремие плащаме различни по вид и размер данъчни облози, то много грешите. Хората от миналото са ги плащали също, само че по малко по-различни начини. Ето и кои са 10-те най-интересни данъка от минали времена:

Средновековна Англия и таксата за страхливци

Средновековните рицари в Англия са били поласкани и за тях е било въпрос на чест ако бъдат извикани на война. Така те са защитавали своята чест и тази на краля си. Освен техен дълг и задължение, това е било и въпрос на принципи. Имало е и рицари, които любезно са отказвали тази чест, разбира се. Именно тези рицари, отказващи да защитят честта и земите на кралството, са били таксувани с такса „страхливец“ или откуп от военна служба. Този метод на данъчно облагане е съществувал при управлението на английския крал Хенри I. Тогава таксата била сравнително ниска, но крал Джон я прави в размер на 300% и започва да я взима от всички рицари в кралството, независимо дали искат да се бият, когато няма война. Тази така позорна такса съществува приблизително около триста години и в последствие е заменена от други данъци.

Древен Египет и таксата му върху олиото за готвене

Тъй като египтяните не са работили с парични единици, то техните данъци са се събирали под формата на собственост и разменни стоки и култури. През периода на фараоните в Египет се въвежда данък върху олиото за готвене. Той е трябвало да се плаща от всички домакинства, като доверениците на фараона строго са следели за събирането му. Те са нахлували по къщите и са проверявали дали олиото се използва повторно или пък се търси негова алтернатива за готвенето. Ако да, то наказанията са били жестоки.

Древен Рим и таксата му за урина

Античността е разнообразно време на величие и падение същевременно. Един много интересен налог в Древен Рим е бил данъкът върху урината. Защо се появява този данък ли? Ами тази течност в Рим е била ценна в миналото . Ползвала се е за избелване на зъби, за тен, за пране и редица други необичайни неща. Така императорите Нерон и Веспасиян намират начин да пълнят хазната си, благодарение на урината и данъка за облагането й.

Данък „прозорец“ в Англия

През 1696 година в Англия се въвежда безумния данък за прозорец в дома. Той е изчисляван на база броя на прозорците в една къща. Така масово къщите в страната са станали с един прозорец, което довело до студ и задуха в дома. В последствие се появила и висока заболеваемост, което довело до отмяна на таксата през 1851 година.

Данък „брада“ в Русия и Англия

През късния 17-ти век цар Петър въвежда данък брада. През 1698 мъжете в Русия или са се бръснели, или са плащали такса за брадата си. Това царя е направил, защото е смятал брадата за отживелица и му се е искало да я премахне като мода. Разбира се, Петър не бил първият ентусиаст в тази област. През 1535 крал Хенри VII въвежда данък брада в Англия, чийто размер зависи от статуса в обществото на носителя й.

Данък „свещ“ в Англия

Изглежда Обединеното кралство не си е поплювало с данъци и в далечното минало. През 1789 година е въведена отново една безумна такса – свещ. На хората им е било забранено да си произвеждат свещи, както досега, освен ако не си извадят лиценз за това, като платят разбира се. Таксата отпаднала през 1831 година и довела до по-широко разпространение на ползването на свещи.

Данък „шапка“ в Англия – отново

Този данък се въвежда от британските управници през 1784 година, когато масово са се носили в страната, така характерните, цилиндри. Всеки, който носел шапка, е бил облаган с данък. Размера му зависел от това колко е скъпа шапката. Отпадането му идва през 1811 година, когато шапките в Англия вече се носят свободно от облагане.

Средновековния данък „сапун“

Тази такса оставила много хора от бедните и средни класи мръсни, защото не могли да си я позволят. Тя действала дълги години през Средновековното минало и в Англия я отменили чак през 1835 година.

Данък „игра на карти“ в Англия

Отново в Англия и отново странен данък от миналото. През ранния 16-ти век играта на карти е била облагана с данък, но през 17-ти век той става много по-висок по размери. Налогът е отменен едва през 1960г.

Данък „китаец“ в Канада

Всички китайци, дошли в Канада през периода на златната треска по долината на река Фрейзър, са били облагани с данък, че са китайци. Така управлението на страната е искало да спре нахлуването им и близо 40 години данъка се е плащал.

След смъртта на Кубрат прабългарите, водени от Аспарух, се заселват в местността Онгъла. Там не е ясно колко време прекарват. Този Онгъл има много важно място в българския политически живот, защото фактически се явява първата българско владение след 680 г. В него се е укрепява Аспарух с хората си, там е отпразнувана победата над византийския император Константин IV Погонат и там е сложено началото на Първото българско царство (681 г.). И така, къде е това място, как изглежда и каква е площта му?

До скоро този въпрос е много оспорван. Византийските хронисти, описали събитията от онова време, са патриарх Никифор и Теофан Изповедник. Те дават информация, която допуска разнопосочни прочити и тълкувания. Двамата не са очевидци на събитията, а ползват за основа на историческите си трудове друго съчинение, което не се запазва в наши дни. Ето коментарите за паметната битка между прабългари и византийци и последвалия мирен договор, с който се признава основаването на Дунавска България (681 г.).

„А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че опустошава близките до Дунава земи, т. е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отреди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с война, като отправил в боен ред пехотната войска по суша към т. нар. Оглос и Дунава и заповядал корабите да пуснат котва на близкия бряг.“ (Теофан Изповедник)

„А Константин, след като узнал, че заселилият се при Истър народ напада близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи, прекарал тежко въоръжени войски в тракийската земя, въоръжил също и флота и се отправил против флота, за да се отбранява. А българите, щом видели множеството конници и кораби, уплашили се от внезапния и ненадейния поход, избягали в своите укрепления и там останали четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат сравнение с тях поради непроходимостта на мястото, те (българите) се съвзели и станали по-смели. (…) Те преминали Истър, спуснали се към така наречената Варна, близо до Одесос, и до разположената по-нататък вътрешна земя.“((патриарх Никифор).

От цитираните сведения става ясно, че Онгъла (Оглоса) се намира „отвъд Дунава“, при „Истъра“ (Дунав), в някаква непроходима местност, в която прабългарите изграждат свои защитни укрепления. Дългогодишните опити за локализация на историческата местност Онгъла водят до следните заключения. Става дума за равнинна и блатиста територия с площ приблизително 15 хил. кв. км. Част е от днешните Бесарабия и Северна Добруджа. Защо прабългарите избират именно тук да се установят?

От една страна, природните условия тук са много близки до тези в Плисковското поле, където прабългарите се настаняват по-късно. Явно такива са предпочитанията тогава – към равнинни места, подходящи за паша на конете. От друга страна – Дунава и Черно море предоставят естествена защита от вражески нападения, затова прабългарите се настаняват в съседство с тези големи водоеми. За защита срещу византийците от юг бил изграден дългият около 60 км Малък землен вал, докато срещу хазарите и аварите от север е насочен Южният бесарабски вал. Така огромното множество Аспарухови прабългари усвояват едно обширно защитено пространство. Освен това във вътрешността на Онгъла има друго, по-малко и солидно укрепено място, което се обитава от владетеля и приближените му аристократи: това е лагерът Никулицел. С площта си от 48 кв. км това е най-голямото подобно военно укрепление за времето си.

Колко време прабългарите прекарват в Онгъла и в Никулицел след победата си над византийците на Константин IV Погонат и последвалия мирен договор (681 г.)? На този въпрос все още няма категоричен отговор. За да стане ясно кога прабългарите се настаняват в Плиска и в „така наречената Варна, близо до Одесос“, трябва да се използват сведенията от археологически разкопки. Трябва да се датират правилно строителните периоди на столицата Плиска и на другите езически прабългарски аули в Дунавска България. Нещо друго много важно – трябва да се изясни хронологията на прабългарските езически некрополи от териториите на днешна България, както и на прабългарската керамична традиция. Защото може да се очаква, че след като прабългарите са настаняват в днешните български земи, те оставят свои некрополи (гробища) и свои специфични глинени съдове, които са косвено свидетелство за присъствието им.

Онгъла и Никулицел

Към момента изследователите датират „излизането“ на прабългарите от Онгъла в различни периоди. Посочва се управлението на Кормисош (след 753 г.), Кардам ( след 777 г.), дори Крум ( след 803 г.). Това значи, че прабългарите остават в Онгъла повече от столетие. Така че въпросната територия е огромна важност за историята на Първото българско царство.

Възможно е обаче поне една част от прабългарите да напускат Онгъла и да са заселват в днешна България още през 80-те г. на VII в. Свидетелство за това е най-ранният езически прабългарски некропол (гробище) – този при Балчик. На площ от декар и половина в него са проучени над 200 гроба. Прабългарите-езичници от онова време се погребват с трупополагане и трупоизгаряне (смесена, биритуална погребална практика). Това подсказва, че заселването на прабългарите трябва да се разглежда като дълъг процес, а не като еднократен акт.

Преселение на прабългарите