Още
    Начало Блог Страница 20

    Младостта на Старата гвардия

    Мнозина са чували за най-елитната войскова част в армията на Наполеон Бонапарт – Старата гвардия. Но каква е била тя в началото, когато все още не е била „Стара гвардия“, и как се формирала?

    Европейската кавалерия, която векове наред била основната сила на монархиите на континента, в края на ХVІІІ век преживявала трудни времена. В зората на Новото време възродената пехота изместила конницата от водещата роля във военното дело. До началото на Войната за испанското наследство (1701-1714) проблемът се задълбочил с подобряването на пехотната тактика и въвеждането на втулковия щик, който позволил на обучените пехотинци да отблъскват конни атаки без особени затруднения – образувайки полкови, батальонни и даже ротни карета. Кавалерията вече не можела сама да решава изхода на битката и често играела само второстепенна роля, като помагала на пехотата да изпълнява поставените задачи.

    В тези условия нараснало значението на леката кавалерия, чийто спектър на приложение както на бойното поле, така и като цяло върху театъра на военните действия, бил много по-широк от този на тежката ударна кавалерия (кирасирите, от „кираса“ – нагръдна броня), чиято основна цел оставала да пробие редиците на врага. Леките конници – хусари, казаци, улани и различни нередовни отряди, станали неразделна част във всяка военна машина от онова време.

    „Наполеон при Ваграм“, худ. Орас Верне. Уикипедия

    На фона на другите изпъквал един вид кавалерия, наричана конни егери, конни шасери или конни стрелци. Егерските части възникнали в пруската армия като отговор на пандурските и граничарски формирования на австрийците. А още през ХVІІ век във Франция се появили драгуни – първоначално качена на коне пехота, които през следващия век се превърнали в най-масовия тип кавалерия. Конните шасери били леки драгуни, вид егери, качени на коне.

    При Стария режим във Франция били сформирани 12 конно-егерски полка (половината от тях били преобразувани от драгунски), носещи названията на провинциите, където били разположени. В тези полкове по-слабо се чувствал благородният, аристократичен дух на френската кавалерия – а ниските разходи за униформи и поддържане на такива полкове ги направили много привлекателни за новото революционно правителство след кланетата от 1789-1794, наречени „френска революция“. За младата френска република конните егери се превърнали в истинска находка, тъй като конницата в революционните войски била доста малобройна.

    Характерно за републиканските армии било решителното преобладаване на пехотата, тъй като войските се попълвали главно за сметка на принудителни набори, а онези смелчаци, които доброволно влизали в армията, по правило не били достатъчно богати, за да имат кон. На хартия ситуацията била закърпена криво-ляво, но реалното състояние на кавалерийските полкове било плачевно: често значителна част от личния състав на кавалерийския полк дори нямали коне за езда, а общото ниво на подготовка на ездачите било под всякаква критика. Политиката на правителството за борба с аристократите лишило армията от значителна част офицери и сержанти, което мигом повлияло върху на бойните качества на войските.

    Независимо от това, на фона на други кавалерийски полкове, шасерите изглеждали по-добре, особено след като при Стария режим службата в такива части се смятала за не особено почетна. За 10 години, от 1789 до 1799-та, броят на полковете конни егери се удвоил; през януари 1796 г. броят на личния състав надвишил 20 хиляди саби. По този начин конните егери станали най-многобройният тип кавалерия в републиката,  надминавайки както своите „колеги“ хусарите, така също драгуните и кирасирите.

    Освен това, конните шасери били най-използваният тип кавалерия. Генералите съзнателно пазели кирасирите, драгуните и дори хусарите, а егерите изпълнявали повечето кавалерийски задължения. Те извършвали патрулна и аванпостна служба, провеждали разузнаване и фуражировка, правели бързи набези и атаки, противодействали на вражеската конница, като прикривали маневрите на армията. В боя тяхната роля също не се свеждала до просто съзерцание: шасерите постоянно действали по фланговете, опитвайки се да обкръжат противника, от време на време се спешавали за битка на неравен терен, атакували вражески колони и артилерийски батареи.

    Не е изненадващо, че много блестящи френски пълководци и офицери произлезли от конните егери – достатъчно е да се споменат Мюра, Монбрюн, Груши, Коленкур и дори легендарният храбрец Ласал, паднал при Ваграм (1809). Чак до 1815 г. тези кавалеристи постоянно участвали в битки, защото понякога ескадроните на един полк били разпръснати на няколко фронта едновременно – на Рейн, в Италия и дори в Египет.

    Именно сред шасерите генерал Наполеон Бонапарт събрал отряд конни водачи („гидове“) – първото подразделение на бъдещата Стара императорска гвардия. В него влизали най-смелите и храбри войници, чиито задачи включвали не само защитата лично на командира и неговия щаб, но и участие в битки. В знаменитото сражение при Маренго (1800) неочакван удар на малък отряд гидове дори спомогнал да се обърне хода на битката. А в египетския поход (1798–1801) те неведнъж надделявали над по-многоброен враг.

    С идването на власт на Наполеон гидовете се превърнали в Рота конни егери от гвардията на консулите – а след това се разраснали до пълноценен полк. Не бива обаче да се мисли, че Наполеон бил загрижен само за съдбата на гвардията – големи промени очаквали цялата армия, особено кавалерията, чиито бойни качества категорично не задоволявали Първия консул. Конните егери ги чакали нови реформи, дълги учения и още по-ярка слава по бойните полета на Европа.

    А засега Старата гвардия все още била твърде млада.

    Крал Педро Жестоки

    Принц Педро, престолонаследник на Кастилия, се родил на 30 август 1334 година.

    Той получил възпитание, достойно за бъдещ крал. Негово Височество бил трудолюбив, ценял поезията и преуспявал в науките. Но кралските хронисти отбелязват, че към 15-годишна възраст принцът прекалено започнал да се заглежда по жените. В това той приличал на баща си. Крал Алфонсо XI бил толкова зает с любовни афери, че оставил възпитанието му на жена си и нейния любовник. Междувременно успял да направи 10 деца на своята любовница.

    Чумата, върлуваща тогава в цяла Европа, убила краля, и 15-годишният принц бил коронясан на 27 март 1350 година. Пред него веднага изникнали проблеми за решаване.

    Портрет от 1857 г. на Педро I в кметството на Севиля. Източник: Уикипедия

    Първият от тях бил династичният. Алфонсо XI оставил цяла тълпа незаконородени деца – „бастарди“, на които били щедро раздавани титли и земи. Като начало Педро, по молба на майка си, екзекутирал любовницата на покойния си баща Леонора де Гусман. Затова благородниците нарекли краля Педро Жестоки.

    Скоро той си харесал Мария де Падиля, дъщеря на испански гранд. Тя обаче не била равна на монарха и не можело да става и дума за официална женитба. Ала из цяла Кастилия плъзнали слухове за тайна сватба на краля с благородната сеньорита.

    Междувременно кралицата-майка и министрите убедили краля в необходимостта от нормален политически брак, който да донесе на страната законен наследник и силен военен съюз. Така в 1353 г. кралят се съгласил на женитба с Бланка, дъщеря на френския херцог Пиер дьо Бурбон. За нещастие той не харесал законната си съпруга – и няколко дни след сватбата я изпратил в далечен замък под денонощна охрана, а сам продължил да се утешава с любовницата си.

    Това демонстративно отношение към свещеното тайнство на брака разгневило не само херцог дьо Бурбон, но и папа Инокентий VI. Той заплаши Педро и Мария с отлъчване от Църквата, ако не прекратят незабавно отношенията си. Като верни католици, кралят и любовницата му били принудени да се покорят. Мария станала монахиня и се оттеглила в манастир.

    Кралят не се тюхкал прекалено дълго. Скоро той си намерил нова фаворитка, Хуана де Кастро, и явно имал намерение да се ожени за нея; като по някаква причина смятал, че бракът му с Бланка е невалиден. Епископът на Авила се страхувал толкова много от краля, че го оженил за Хуана де Кастро, провъзгласявайки я за кралица на Кастилия. Няколко нощи по-късно на младоженеца му омръзнала и тази съпруга. Безутешната кралица била оставена да чака мъжа си под охрана в извънградски дворец, а той тръгнал да потърси нещо друго.

    Ръкопис от петнадесети век, в който е илюстрирана битката при Нахера. Уикипедия

    През 1356 г. между Кастилия и Арагон избухнал конфликт, който в историята бил наречен „Войната на двамата Педровци“. Срещу Педро от Кастилия се обявил Педро от Арагон, който подкрепял многобройните братя-бастарди на съименника си от Кастилия. В започналата война кралят на Кастилия, сякаш за да потвърди прозвището си „Жестоки“, започнал да избива братята си по баща. Правел това с доста садизъм: заповядвал да ги бият с тояги до смърт и изпращал обезобразените трупове на плачещите вдовици.

    Като цяло, Педро Жестоки се оказал добър пълководец, но абсолютно некадърен дипломат. Той подписал мирен договор, според който всички превзети погранични крепости трябвало да бъдат върнати на арагонците. Победителката Кастилия останала без полезни резултати от победата си и с разорена хазна.

    През 1366 г. един от братята-бастарди – Енрике Трастамарски, начело на голям отряд наемници, частично платени от арагонците, нахлул в Кастилия и така уплашил своя брат-крал, че той избягал без бой от столицата. Благородниците на Кастилия, уморени от непосилните военни данъци, се разбунтували и подкрепили Енрике.

    Но докато Енрике се готвел за коронацията в превзетата столица, Педро намерил нов съюзник. Това бил Едуард Черният принц, най-големият син на краля на Англия и един от най-добрите пълководци на своето време, прочут в цяла Европа – своето прозвище бил получил заради характерния цвят на рицарската си броня.

    Педро обещал на британския принц огромни богатства и земи. Едуард се съгласил и повел своите воини, закалени в бушуващата Стогодишна война с Франция, към Кастилия. След като бързо разгромил Енрике в битката при Нахера (1367) и върнал Педро на трона му, англичанинът поискал обещаната отплата. Но кралят се отметнал от обещанието си, като заявил, че на самия него златото не му достига, а земя Едуард си има достатъчно в Англия. Педро отказал дори да заплати на англичаните разходите за похода.

    Момент, в който Бертран дю Жесклен държи Педро I, за да позволи на Енрике да го намушка. Картина на Артуро Монтеро и Калво. Снимка: Уикипедия

    Алчният крал бил спасен по случайност: Черният принц се разболял и, страхувайки се да умре далеч от родината си, побързал да замине за Англия.

    Педро останал сам срещу Енрике Трастамарски, който се смятал за законен крал на Кастилия, и срещу неговите съюзници, към които се присъединил Бертран дю Жесклен – най-прочутият френски рицар от епохата на Стогодишната война. Огромната вражеска армия бързо прекосила Кастилия, а Педро с останките от верните си войски се укрил в един замък. Той предложил на французина 200 хиляди златни монети и няколко града, за да предаде своя съюзник. Дю Жесклен обещал да помисли. Но понеже знаел как бил излъган Черният принц, веднага отишъл при Енрике и му казал, че се надява на още по-щедра награда. Той се съгласил и заедно изготвили план за премахване на Педро Жестоки.

    През нощта на 23 март 1369 г. дю Жесклен поканил Педро в шатрата си, за да „обсъдят условията на сделката“. Енрике вече ги чакал с приготвен кинжал. Бастардът намушкал няколко пъти брат си. Мъртвото тяло лежало на слънце без погребение в продължение на три дни.

    Войските му капитулирали. Енрике станал крал на Кастилия, а мъртвият владетел останал в историята с прозвището си „Педро Жестоки“.

    Случаят Шърли Ледфорд и „убийците с кутията с инструменти“

    На 31 октомври 1979 г. 16-годишната Шърли Ледфорд и нейни приятели тръгват на стоп след смяната си в заведение за бързо хранене. Шофьорът спира да зареди и иска стопаджиите да дадат пари за бензин, за да може да ги закара на планирано парти за Хелоуин. Шърли, обаче, била уморена и вместо това, искала да се прибере в къщи, затова си тръгва. Сребрист микробус следва момичето известно време, после я изпреварил и спрял пред нея. Един усмихнат мъж я попитал дали се нуждае от превоз. Веднага след като Шърли се качила и плъзгащата се врата на микробуса се затворила, Рой Норис заключил, а шофьорът – Лорънс Битъкър – пуснал касетофона на запис и се насочил към гробището на Форест Лаун. Рой Норис почерпил момичето с марихуана, но тя отказала. Отправяйки се към пустото място, Норис извадил нож. Завързал ужасената Шърли и залепил устата ѝ с тиксо. Норис се сменил с Биттъкър и седнал зад волана. Той карал колата по безлюдните улици, докато Битъкър бил с Шърли в задната част на микробуса. Той удрял момичето с шамари и юмруци. На записа, който по-късно стигнал и до съда, се чувят ясно ударите на Битъкър и писъците на Шърли. Не закъснели и следващите мъчения. Битъкър започнал да стиска с клещи гениталиите и гърдите на момичето. Изнасилвал я и я измъчвал.

    След два часа мъчения двамата мъже отново разменили местата си. Норис ударил лакътя на Шърли с чук и го счупил. След като предизвикал ужасната болка, последвана от агонизиращ вик, Норис ударил мястото още 25 пъти с чука. Накрая  удушил момичето със закачалка за дрехи, стягайки я бавно около шията ѝ.

    Жертвите на Лорънс Битъкър и Рой Норис. Шърли Ледфорд е в ляво.

    Изхвърлили трупа на Шърли в жилищен район Туджунга в бръшлянов храст. Тялото на нещастното момиче било намерено от ужасѐн мъж, който правел сутрешния си джогинг.

    Според експертизата, тялото на момичето имало явни белези на изнасилване, няколко кости били счупени, зъбите били избити. Този инцидент предизвикал паника в града и полицията започнала активно да търси престъпниците. На 20 ноември същата година детективите успели да хванат маниаците. Както се оказа, престъпниците са имали повече от пет жертви, най-младата от които е станала на 13 години малко преди смъртта си.

    Как започнало всичко? Битъкър и Норис се запознали докато излежавали присъдите си в щатския затвор на Калифорния в Сан Луис Обиспо. Норис е определен като престъпник с психически разстройства и склонност към  сексуални престъпления, а преди това прекарва четири години в държавна психиатрична клиника. Веднъж освободен, той изнасилил отново и се върнал в затвора. Битъкър прекарал по-голямата част от живота си зад решетките за различни престъпления. Заедно с приятелството им, растели и техните фантазии за изнасилване и убийството на тийнейджърки.

    Първоначалното впечатление на Битъкър за Норис при пристигането му в Калифорнийската мъжка колония било, че той е разумен човек, който често се свързва със закоравели престъпници от мотоциклетни банди, в допълнение към търговията с контрабанда. Двойката постепенно се запознава по-отблизо и започва да говори приятелски, когато Норис учи Битъкър как да изработва бижута.

    Според Норис, Битъкър го е спасил от нападения на затворници поне два пъти. Към 1978 г. двамата станали близки, откривайки, че споделят общ интерес към сексуалното насилие и омразата към жените, като Норис също така разкрива на Битъкър, че най-възбуждащо за него било да види изплашена млада жена, като добавя, че това е основната причина, поради която е натрупал множество записи със сексуални престъпления. Битъкър, за когото не е известно, че е извършил някакви сексуални престъпления преди срещата си с Норис, сам разкрива на Норис, че ако някога изнасили жена, ще я убие, за да не остави свидетел на престъплението.

    Когато са сами, двамата редовно обсъждали плановете си за нападение и убийство на тийнейджърки, след като бъдат освободени. Тази споделена фантазия се превърнала в сложен план за убийство на едно момиче от всяка тийнейджърска възраст от 13 до 19. Двойката се зарекла да се съберат, след като бъдат освободени.

    Битъкър е освободен от Калифорнийската мъжка колония на 15 октомври 1978 г. Той се завръща в Лос Анджелис и си намира работа като опитен машинист. Тази работа му носи близо 1000 долара на седмица и въпреки че се определя като самотник, той се сприятелява с няколко души в квартала си, спечелвайки си репутация на щедър и услужлив човек, който от време на време дарява пари на Армията на спасението. Известно е, че веднъж  е купил големи количества храна от заведение за бързо хранене и вино, които след това е раздал на бездомници в центъра на Лос Анджелис.

    Лорънс Битъкър и Рой Норис

    Битъкър бил особено популярен сред местните тийнейджъри и по-късно признал, че основната причина, поради която винаги е имал бира и марихуана в своя мотел, е, че резиденцията му трябвало да стане популярно място за общуване на тийнейджърите. За да могат двамата успешно да отвличат тийнейджърки, Битъкър решил, че ще им трябва микробус, вместо кола. С финансова помощ от Норис, Битъкър купил сребрист микробус от 1977 г. през февруари 1979 г. Превозното средство било без прозорци отстрани и имало голяма плъзгаща се врата от страната на пътника. Според Битъкър, когато разглежда тази плъзгаща се врата, той осъзнава, че той или Норис могат да се приближат до тийнейджърка и да не се налага да отварят вратите докрай. Битъкър и Норис наричат този фургон „Убиецът Мак“.

    Три месеца след като Биттакър е освободен от Калифорнийската мъжка колония, на 15 януари 1979 г., Норис е освободен от затвора и се премества в дома на майка си в Редондо Бийч. Скоро той намира работа като електротехник в Комптън. Малко след това получил писмо от Битъкър. В края на февруари двойката се среща в хотел и подновява плана си за отвличане и изнасилване на момичета.

    Двама американски серийни убийци и изнасилвачи са отвлекли, изнасилили, изтезавали и убили пет тийнейджърки в Южна Калифорния за период от пет месеца през 1979 г.

    Битъкър умира от естествена смърт, докато е в затвора Сан Куентин с доживотна присъда през декември 2019 г.

    Норис приел сделка с прокуратурата, при което се съгласил да свидетелства срещу Битъкър и е осъден на доживотен затвор на 7 май 1980 г., с възможност за предсрочно освобождаване след излежаване на 30 години. Той починал от естествена смърт в Калифорния през февруари 2020 г.

    Битъкър и Норис стават известни като „Убийците с кутията с инструменти“, тъй като по-голямата част от инструментите, използвани за изтезания и убийства на жертвите като клещи, шила за лед и чукове, били предмети, които обикновено се съхраняват в домакинска кутия с инструменти.

    Автор: Десислава Михалева

    Революцията на военното дело в Испанската война

    Войната за испанското наследство, която бушувала в Европа и американските колонии на Англия и Франция в продължение на повече от дузина години (1701-1714) не само променила политическата карта на континента, но и преобразила военното дело от онова време.

    Испанската война била запомнена не само с продължителността и трудностите си – но и с блестящите операции на велики пълководци и с героизма на обикновените войници. Какво се случило в началото на ХVІІІ век по европейските бойни полета, които променили цялата история на военното дело и изкуство?

    Тогава пълководците и монарсите за пръв път се натъкнали на такъв впечатляващ размах на бойните действия. Войната се водела едновременно на три континента, дори в колониите, макар там военното напрежение да било далеч по-малко впечатляващо.

    Битката при Денен, 1712 г. Уикипедия

    От друга страна, новите хоризонти разкрили безпрецедентни възможности за стратезите: понякога, за да се повлияе на армията на противника, било достатъчно да се създаде заплаха на съседния сектор на фронта, което принуждавало вражеския военачалник да се оттегли от подготвените позиции и да промени плановете си.

    Това се усетило още повече на по-ниско, оперативно ниво: в хода на бойните действия се открила епохата на т. нар. „галантни“ или „кабинетни“ войни. Изкуството на пълководеца сега все повече се отнасяло за способността да заеме изгодна позиция, да защити линия от укрепления или естествени прегради и да осигури на армията си непрекъснато снабдяване с доставки, като същевременно пресича вражеските линии за снабдяване. Тази стратегия на изтощение, която с основание била критикувана по-късно, все пак дала позитивни резултати, защото позволила да се избегнат големи сражения и масови кланета.

    На бойното поле възникнали не по-малко промени, отколкото в кабинетите на пълководците. Именно по време на войната за испанското наследство окончателно се утвърдили линейните тактики, като унищожили старите традиции, останали чак от ХVІ век. Така, например, в началото на ХVІІІ век линиите на батальоните и ескадроните се превърнали в основния и единствен начин за водене на сражение. Започнали да изобретяват сложни строеве и нови пехотни видове, предназначени да решават цял ​​спектър задачи, нехарактерни за линейните части.

    През годините на войната дялът на кавалерията в армиите непрекъснато намалявал и пехотата окончателно се превърнала в основния род войска, способна да решава всякакви тактически задачи. Ако се отчете и това, че значителна част от кавалерията били драгуни, които все още запазвали значението си на „пехота, качена на коне“, тогава може да се разбере защо някои експерти наричат ​​първата половина на ХVІІІ век „време на упадък на кавалерията“. Една от причините за това е рязко увеличеният мащаб на войната: числеността на кавалерията почти не се променила, докато броят на новосформираните пехотни полкове наброявал десетки и стотици. Много по-лесно и евтино е да се вербува и обучи батальон пехотинци, отколкото да се сплоти конен ескадрон. Освен това, особеностите на театрите на военните операции направили пехотата по-полезна, особено след като обикновеният стрелец вече имал начин да се предпази от конни атаки, без да прибягва до прикритието на пикинери (копиеносци) или крепостна стена. Това била друга важна стъпка към преобразуване цялата военна система в началото на ХVІІІ век.

    Въпросът бил, че в края на ХVІІ век бил изобретен нахлузеният щик, който можело да бъде прикачен към мускет, без да се губи способността за стрелба. Това не можел да си позволи пехотинецът, въоръжен с багинет (байонет). Причината била проста: багинетът се вкарвал в самото дуло на пушката. Въвеждането на това изобретение повлякло няколко важни последствия.

    Първо, пехотата вече не се нуждаела от помощта на пикинери (копиеносци с дълги копия – пики), които да я пазят от конни атаки, както през ХVІ век. Така в началото на войната за Испанското наследство пехотата във всички армии окончателно се отказва от използването на копия и пики. Дори легендарните испански терции, швейцарските и германските наемници вече не използвали копия – сега мускетът царувал навсякъде. Станало по-лесно да се отблъскват конни атаки: батальонното каре, настръхнало с щикове и постоянно бълващо огън, станало практически неуязвимо дори срещу най-добрата конница.

    Паралелно с въвеждането на щикове се подобрила тактиката за стрелба на батальона, изискваща внимателна подготовка на личния състав и хладнокръвни офицери, които да изберат най-подходящия момент за решаващ залп и преминаване към ръкопашен бой. За оптимално разстояние се считало 45-55 метра, но най-добре било да се принуди врагът да стреля пръв, а след това да бъде разстрелян в упор.

    По време на войната за Испанското наследство механичното изпълнение на действия от всеки отделен войник се превърнало в основното нещо, което се изисквало от него – но затова пък командирите на роти и батальони трябвало да знаят и могат повече от своите предшественици в миналото.

    Стереотипното представяне на битките през ХVІІІ век като престрелки между две батальонни линии, обвити в дим, датира именно от Испанската война. И ако пехотата в хода на войната безусловно се превърнала в основен и самодостатъчен род войска, то артилерията тепърва започнала своя възход към новия си статут на „бог на войната“. Оръдията все по-често започнали да се групират в батареи. При това ги поставяли в специални полеви укрепления, действащи като вид бастиони или крепости върху самото бойно поле. Войските вече прекарвали много повече време в окопите, отколкото на самото бойно поле.

    Обсадите – постоянни спътници на всяка кампания, били истински бич на Испанската война, защото превземането на модерна за онази епоха крепост изисквала определена методология и издръжливост. Трудно е да си представим – но тогава на една голяма битка се падали по 20, 30 или дори 50 обсади на градове и крепости!

    Черната вдовица Дейзи Де Мелкер или историята на първата серийна убиица в Южна Африка

    Името Дейзи де Мелкер е свързано със зловещ скандал. Тя е първия сериен убиец, осъждан някога в Южна Африка и втората жена, обесена на континента.

    Домът й на Клъб Стриит в Търфинтейн все още стои и понякога може да ви се яви привидението на Дейзи, която наднича през прозореца на горния етаж. Предполага се, че тя наблюдава дали няма някой от съпрузите ѝ да се върне у дома, за да може да задейства жестокия си план. Много минувачи са забелязали, че завесата се движи и призрачно изглеждаща ръка се появява около шест часа вечерта …

    Де Мелкер все още предизвиква интерес. Призрачните обиколки из Йоханесбург включват и дома на Де Мелкер. Говори се, че нейният дух обитава отделение 7 на бившата детска болница „Трансваал“ в Браамфонтейн, където е работила като медицинска сестра и за първи път е научила всичко за отровите!

    Дейзи Де Мелкер

    Дейзи Де Мелкeр била медицинска сестра, за която се смятало, че се омъжва, само за да убие съпрузите си и да реализира финансова печалба. Тя се омъжила три пъти, убила двама от съпрузите си и сина си. Всички мъже, за които се омъжвала, са водопроводчици. Двамата, за които се твърди, че били отровени, са й оставили големи суми пари. Тя използвала стрихнин, за да отрови съпрузите си и арсен, за да убие сина си.

    Де Мелкер е осъдена само за убийството на сина си, но не и на двамата си съпрузи, тъй като липсвали доказателства. Мотивът за убийството на сина й никога не е бил изяснен. Предполагало се, че той може да я е тормозил заради наследството на баща си, тъй като наближавал 21-годишна възраст.

    Случаят на черната вдовица привлякъл огромен обществен интерес. Опашки от зрители чакали с часове всеки ден преди началото на процеса. В последния ден на процеса някои от зрителите, които чакали цяла нощ, за да си осигурят място в съда, продали местата си за по 30 долара!

    По това време било нормално всеки обвинен в убийство по южноафриканското законодателство да бъде съден от съдия и съдебни заседатели.

    Г-жа Де Мелкер получила три обвинения. Първо, че на 11 януари 1923 г. близо до Бертрамс, в района на Йоханесбург, е убила съпруга си Уилям Алфред Каул, като го е отровила със стрихнин. Второ, че на 6 ноември 1927 г. в същия район тя е убила втория си съпруг Робърт Спроат, като го е отровила със стрихнин и, трето, че на 5 март 1932 г. в областта Джермистън, тя е убила сина си Роудс Сесил Каул, като му е дала арсен.

    Дейзи Де Мелкер е родена на 1 юни 1886 г. близо до Греъмстаун. Тя била едно от единадесетте деца. На дванадесет заминала за Булавайо, където живеела с баща си и двама от братята си.

    Три години по-късно тя е приета в семинарното училище „Добра надежда“ в Кейптаун. Завръща се в Родезия (сега Зимбабве) през 1903 г., но очевидно намира живота в селските райони за вълнуващ, тъй като не след дълго се завръща в Южна Африка и започва работа в старческия дом Бареа в Дърбан.

    При едно от пътуванията си до Родезия, тя се запознала и се влюбила в Берт Фулър, който бил държавен служител в отдела по местни въпроси в Брокън Хил. Те планирали да се оженят през октомври 1907 г. Въпреки това, Фулър се разболял от чернодробна треска и починал в деня, в който трябвало с Дейзи да се оженят. Фулър завещал 100 паунда на годеницата си.

    През март 1909 г., около осемнадесет месеца след смъртта на Берт Фулър, Дейзи Ханкорн-Смит се омъжва за Уилям Алфред Каул, водопроводчик, в Йоханесбург. Тя била на 23, а той на 36. Двамата имали пет деца, четири от които починали. Първите били близнаци. Те починали много рано. Третото им дете починало от възпаление на черния дроб, а четвъртото страдало от епилепсия и проблеми с червата и починало на 15 месеца. Последното им и единствено оцеляло дете, Роудс Сесил, е родено през юни 1911 година.

    Рано сутринта на 11 януари 1923 г. Уилям Каул се почувствал зле, след като пил соли на Епсом, приготвени от съпругата му. Първият лекар, който го посетил, не взел състоянието му за сериозно и предписал бромидна смес. Но състоянието на мъжа се влошило бързо. Съпругата му извикала съседите да помогнат и извикала друг лекар.

    Каул изпитвал мъчителни болки, когато пристигнал вторият лекар. От устата му излизала пяна, лицето му било синьо и крещял от болка, ако някой го докоснел. Накрая починал. Визирайки симптомите, вторият лекар заподозрял отравяне със стрихнин и отказал да подпише смъртния акт. Впоследствие окръжният хирург д-р Фъргюс направил аутопсия, която установила причината за смъртта като хроничен нефрит и мозъчен кръвоизлив. Дейзи Каул, единственият бенефициент на завещанието на съпруга си, наследила 1795 британски лири.

    На 36-годишна възраст и три години след смъртта на първия си съпруг, Дейзи Каул се омъжила за друг водопроводчик. Робърт Спроат бил с десет години по-голям от нея. През октомври 1927 г. той  се разболява тежко. Мъжът изпитвал силни мускулни спазми, подобни на тези, които изпитвал Уилям Каул, но за разлика от него се възстановил.

    Няколко седмици по-късно мъжът изпитал втора фатална атака, след като пил бира в компанията на жена си и доведения си син Роудс. Умира на 6 ноември 1927 г. Д-р Малиник, лекуващият лекар, удостоверява, че причината за смъртта е артериосклероза и мозъчен кръвоизлив. Не е извършена аутопсия. След смъртта на Робърт Спройтс, вдовицата му наследила над 4000 британски лири, плюс още 560 британски лири, платени от пенсионния му фонд.

    На 21 януари 1931 г. Дейзи Спроат се жени за трети път. Съпругът й бил вдовецът Сидни Кларънс Де Мелкер, който като предишните ѝ двама съпрузи, бил водопроводчик. По това време синът на Дейзи, Роудс Каул, бил на 19. Неговата снаха Айлин Де Мелкер го смятала за мързелив и споделя, че често не желаел да става сутрин за работа.

    Обаче друг свидетел по делото на майка му го определил като „умен и съвестен“. Момичето, което се запознало с Роудс на парти няколко седмици преди смъртта му, твърди, че той бил истински джентълмен. Със сигурност доказателствата са противоречиви, но нито едно от тях не обяснява защо Дейзи Де Мелкер е решила да убие Роудс. В случая с първите й двама съпрузи явно мотивът изглежда бил финансова печалба. Но защо да убие сина си?

    Каквато и да е причината, в края на февруари 1932 г. г-жа дьо Мелкер изминава много километри от Джермистън до Турфонтейн, за да вземе арсен от там, казвайки, че ще евтаназира болна котка.

    По-малко от седмица по-късно, в сряда, 2 март 1927 г., на Роудс му става зле на работа, след като пие кафе от термос, приготвено за него от майка му. Колегата му, Джеймс Уебстър, също се разболява тежко. Уебстър, който бил изпил много малко от кафето, се възстановил в рамките на няколко дни, но Роудс умира вкъщи на следващата събота. Посочената причина за смъртта била церебална малария.

    На 1 април г-жа Де Мелкер получила 100 паунда от животозастрахователната полица на Роудс. Братът на мъртвия й съпруг станал подозрителен. В крайна сметка тези подозрения били споделени с властите.

    На 15 април полицията получила съдебно разпореждане, което им позволявало да ексхумират телата на Роудс Каул, Робърт Спроат и Уилям Каул. Седмица по-късно полицията арестувала г-жа Де Мелкер и я обвинила в убийството и на тримата мъже.  Делото срещу Де Мелкер продължило тридесет дни.

    Сутринта на 30 декември 1932 г. Дейзи де Мелкер била обесена.

    Автор: Десислава Михалева

    Варварите и Рим – интеграцията предопределя гибелта на империята

    Античността и Средновековието не познавали словосъчетанието „международно право“. Дори по време на античната цивилизация, която за любителите на историята винаги е била „духовно богата“, в отношенията с чужденците не съществувало никакво друго право освен правото на силата. С времето това позволило на Европа да завладее почти целия свят. Просто човешката природа е такава, че всичко, което се намира извън границите на собственото общество, се възприема като враждебно. Винаги е било така: още Древен Египет и Древна Месопотамия разглеждали другите държави като потенциални съперници, иначе казано – врагове. В надписите, оцелели до наши дни, се определят какви са задълженията на владетеля: царят дава облаги на народа си и унищожава чужденците. Който нарушавал това правило, просто погубвал както собствената си държава, така и самия себе си.

    Сред победителите израствали космополитни империи, които разширявали своята власт към целия „ойкумен“ – познатия свят. Така възникнали империите на Древен Египет, Асирия, Вавилон, Персия, мимолетната империя на най-великия пълководец през Античността – Александър Велики. Но едва Рим успял да въплъти напълно идеята за световно господство. Римската империя активно популяризирала плодовете на своята цивилизация в земите на варварите. С други думи, във всички онези области, които не били включени в състава на Pax Romana („Римският мир“; в смисъл „римският свят“, където империята била установила мир).

    С дивите варвари от германските гори Рим се сблъскал, когато бил все още република (т. е. периодът преди Октавиан Август, 63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).

    В края на II в. пр. Хр. германските племена кимври и тевтони нахлули на римска територия, но не успели да се закрепят там. Варварите се завърнали в безкрайните си лесове и така този контакт изчезнал. Той бил възстановен от Гай Юлий Цезар, който тръгнал да завладее Галия (прибл. земите на днешна Франция). Откъм река Рейн германският вожд Ариовист нападнал римските войски, като хранел надежда да завладее нови земи. Армията на Цезар обаче изтласкала германците обратно отвъд Рейн и там спряла.

    „Варварският вожд Верцингеторикс хвърля оръжията си в краката на Юлий Цезар“, 1899 г., от Лайънел Ноуел Ройър. Уикипедия

    Още по времето на Октавиан римляните образували две провинции между реките Рейн и Елба. Изглеждало, че германците ще се покорят окончателно. Но чрез предателство уж верният на империята германски вожд Арминий през 9 г. изклал в Тевтобургската гора три легиона заедно с жените и децата на войниците, загинал и римският наместник Квинтилий Вар. За първи път всемогъщият Рим бил победен от диваци, а за Октавиaн Август разказват, че до края на живота си обикалял нощем двореца и въздишал: Вар, Вар, върни ми легионите!“.

    Няколко години по-късно, вече при император Тиберий (упр. 14 – 37 г.), империята провела поредица от наказателни операции срещу враждебните племена. Но  според Тиберий напредването навътре в дълбоките гори било безнадеждно начинание. Римляните стабилизирали границата по Рейн.

    Продължителен конфликт с варварите избухнал през 166-180 г. Тази война струвала на Рим огромни усилия. Епидемията отнела живота на император Марк Аврелий. Чумата дошла от бреговете на Балтийско море, където живеели голям брой германски племена. Промените в климата, гладът и болестите ги принудили да се придвижат плътно до границите на Римската империя. Натискът се усещал все повече и през 271 г. при император Аврелиан римските войски напуснали Дакия и преминали на десния бряг на Дунава. Така по северните си граници Рим преминал в глуха защита.

    Източните съседи на Рим също били смятани за варварски народи. Войните с партите били постоянни – главно за влияние в Армения. През 224 г. ситуацията в Партското царство се променила: принц Арташир вдигнал въстание и две години по-късно завзел столицата Ктесифон. Той и синът му Шапур I започнали настъпление срещу римските провинции на Изток. През 260 г. армията на император Валериан била разбита от персийската армия, която включвала 300 бойни слона. Победеният Валериан бил склонен на преговори с врага, но бил пленен и отведен в Персия. Това бил критичен момент за Рим. Империята получила сериозна заплаха на източната си граница.

    Хаосът бил преодолян, когато през 284 г. на трона седнал Диоклетиан (упр. 284-305). Новият император извършил големи промени в армията и в управлението на държавата. Към началото на ІV век той успял да възстанови мира по границите.

    След като на власт дошъл Константин Велики (упр. 306-337), отношенията с варварите се променили. Преди това във всякакви конфликти с германците било прието победените племена да се избиват или поробват. Някои все пак бивали преселвани на територията на Римската империя, но отношението към такива „живи трофеи“ не било по-добро от това към животните. Такъв например, бил случаят с племето карпи, което живеело в района на Карпатите. То било напълно преселено в римските провинции на Балканите.

    Но след приемането на Миланския едикт през 313 г. и признаването на християнството за официална религия, отношението към варварите започнало да се променя и, за добро или за лошо, станало по-хуманно. През 332 г. Константин Велики разгромил готите на бойното поле и им предложил федерален договор, според който племето да получава парични помощи и храни в замяна на военна служба в римската армия.

    Така започнала активната интеграция на варварските народи в Pax Romana. Германците започнали да проникват в правителствени и военни постове на империята. Подобна политика към варварите дала краткосрочни положителни резултати – но довела до дългосрочни негативни последици за съществуването на империята като цяло. Готите се разбунтували и през 378 г. при Адрианопол нанесли страшно поражение на римската армия, загинал император Валент. Това отбелязало началото на края на Западната Римска империя.

    Готите – най-добрите воини на Късната Античност и Ранното Средновековие

    Сред враговете на Рим в епохата на падането на империята най-често се споменават хуните и техният водач Атила, също вандалите и прочутото разграбване на Рим през 455 г. Но съюзът на германски племена, познати ни под общото название „готи“, изиграл много по-забележима роля в историята на късната Античност и започващото Ранно Средновековие.

    Готите пристигнали от север – повечето експерти са съгласни, че се преселили от междуречието Висла-Одер в Черноморския регион, откъдето започнали да нахлуват в римските земи. Русите, широкоплещести воини с дълги наметала и панталони изобщо не приличали на жителите на Империята. А войнствеността и яростта, с които се сражавали, се превърнали в неприятна изненада за защитниците на римските граници.

    В Рим дълго време подценявали северните чужденци, а когато те започнали да нахлуват в земите на Истрия, Мизия и Тракия, било вече твърде късно.

    Аларих I, крал на вестготите, от Лудвиг Тирш, 1894. Уикипедия

    Типичните черти на племенната система били полезни за варварите: при необходимост всички мъже, способни да носят оръжие, подлежали на мобилизация и се сражавали в отряди, състоящи се от роднини и съседи. Готите, както и другите германци, нямали класическо разбиране за дисциплина или правилен боен строй – но, за да поддържат бойния дух, вождовете им произнасяли войнствени речи и давали богати пиршества, а самите воини полагали клетва да се бият докрай, още повече, че при бягство срамът падал не само върху беглеца, но и върху целия му род.

    През първите десетилетия на войните с Рим в основата на готската войска била пехотата: те се построявали в плътна затворена формация, като вождът и приближените му воини се сражавали в челните редици, демонстрирайки своята доблест и храброст. Обичайните оръжия на готския пехотинец били кръгъл щит с изпъкнала средна част – „умбон“, дълго копие – „контос“, дълъг меч – „спата“ или „скрамасакс“, както и дротици – копия за хвърляне. С течение на времето сред готите се разпространили доспехите – плетени ризници и пластинчати брони, често плячкосани от римляните. Шлемовете също се превърнали в постоянен атрибут на готските воини, а не в предмет на лукса, достъпен само за вожда и неговите приближени.

    Въобще, в лицето на готите римляните се сблъскали с упорит и безмилостен враг. Тази германска пехота умело се сражавала в плътна формация, поддържайки мобилност и дисциплина, което твърде изненадвало римските военачалници – при това индивидуалните качества на воините често били доста по-високи от тези на легионерите.

    Завладяването на Рим от вестготите 410 г. Френска миниатюра от 15 век. Уикипедия.

    При отбрана готите често използвали импровизирани укрепления от свързани помежду им каруци. В настъплението образували „фулк“ – затворена формация на принципа на фалангата, след което хвърляли дротици и пускали в ход дълги копия. Подобна тактика рязко контрастирала с обичайната представа за военните умения на варварите – римляните смятали, че, както и другите варвари, те били силни само в първата си яростна атака, но не били в състояние да се сражават в „правилна“ (затворена) формация.

    Оказало се обаче, че към края на ІV век начинът на действие на готската пехота не бил твърде различен от този на римската – чиито легиони по това време вече били само бледа сянка на онази могъща военна машина, която някога била покорила целия познат свят.

    В същото време кавалерията на готите, особено на гревтунгите (остготите или източните готи), се оказала много по-ефективна от римската конница. През ІV век те създали и развили своя собствена традиция в организацията и тактиката на конния строй – което изиграло много важна роля в историята на цяла Европа. Без да познават стремената, готите се научили умело да управляват конете, използвайки камшик, шпори, а понякога и само краката си.

    В по-старо време малобройните, но умели германски конници се сражавали с едноръчни копия, прикривайки лявата си страна с щитове. Но готската кавалерия се формирала под влиянието на сарматите – най-известните конници от онази епоха, които използвали голямото двуръчно копие „контос“. В допълнение към тези дълги кавалерийски копия, готските конници използвали метателно копие „дротик“, които хвърляли срещу врага и така разстройвали защитата му.

    Въз основа на особеностите на въоръжението се формирали две основни тактически схеми на кавалерията в боя. Първата се състояла в своевременен решителен удар с плътна маса конници, който трябвало да реши резултата от битката. Привидната простота на такава техника обаче е измамна: командирът на конницата трябвало да избере идеалния момент и място на атаката, която да разсече отбраната на противника – а от самите ездачи се изисквали забележителна смелост и способност да поддържат плътен боен строй в синхрон с другарите си.

    Изображение на готски войници на Мисория на Теодосий I, изработен през 388 г. Добре се виждат готските щитове и копия. Снимка: Уикипедия

     

    Вторият тактически похват била класическата конна битка до изтощение, когато кавалеристите провеждали няколко атаки, като ту отстъпвали, ту нападали отново. Така те само подготвяли или подкрепяли пехотната атака, борейки се с конницата на врага или обхващайки фланговете му.

    Върхът на славата на готската кавалерия с основание може да се счита битката при Адрианопол през 378 г. Таранният удар на готската кавалерия под командването на Алатей и Сафракс, които се врязали в редиците на римляните, решил резултата от сражението. И ако за военната машина на Рим Адрианопол бил страшна катастрофа, то славата на готите тепърва изгрявала.

    Така за малко повече от 100 години готите населили Западна Европа и се превърнали в истинските гробокопачи на Римската империя.

    Нищо обаче на тоя свят не трае вечно: след още един век остготското царство било унищожено. А вестготите (западните готи), заселили се в Пиренеите, през 711-713 г. с помощта на местната антихристиянска диаспора били изтласкани от арабите на север в каменистата Астурия, откъдето започнали великата епопея на християнската Реконкиста.

    Възход и падение на ирокезите

    Археолозите са открили най-ранните следи от племето ирокези в днешна Канада. Както разказват най-старите предания на самите индианци, записани от християнските мисионери, много отдавна предците на ирокезите загубили голяма война на север и били принудени да напуснат обитаваните си земи при Великите езера – Горното езеро, Хурон, Мичиган, Ери и Онтарио.

    След преселването знаменитият герой Хайауата, великият миротворец Деганавида и „майката на народите“ Джигонсасе разнесли „Великия закон за мира“ по всички съседни племена. Благодарение на него народите, които воювали помежду си, успели да се споразумеят и да образуват единна държава – Лигата на ирокезите, която по броя на народите, които първоначално са били част от нея, е наричана от историците още и „Петте нации“. Археолозите смятат, че това се случило в средата на ХV век.

    Карта на Петте Нации, 1650. Уикипедия

    Държавата под ръководството на съвет от 50 вождове се разширявала бързо. На нейната територия бил установен мир и всякакви въоръжени конфликти между племената били строго забранени. Съветът на вождовете отговарял за общите дела, но племената можели самостоятелно да търгуват със съседите си или дори да водят войни извън Лигата. Към началото на ХVІІ век Лигата на ирокезите лига била сред доминиращите сили в Северна Америка.

    Пристигането на бледоликия отначало не смутило вождовете. Индианците започнали отношенията си с тях, като обменяли храна и кожи на животни (главно бобри) за британски и холандски пушки. Новите оръжия позволили на индианската държава да завземе още повече земи.

    Но не всички европейци били приятелски настроени. През 1609 г. французите окупирали земите на север, като настроили племената на хуроните и петуните срещу Лигата на ирокезите. Както Лигата, така и нейните противници станали зависими от европейските стоки. Онези, които имали европейско оръжие, оцелявали, а които се биели само с томахавки – загивали. Този конфликт между ирокезите и хуроните бил наречен „Бобровите войни“. Щом свършила популацията от бобри, войната утихнала от само себе си.

    Коланът на Хаяуата (снимка на оригинала или негово ранно копие) – символизира единството на Петте нации и служи като модел при изготвянето на съвременния ирокезки флаг. Уикипедия

    След войната Лигата на ирокезите се оказала най-мощната индианска държава на север. Нейни поданици били 12 хиляди души, които обитавали огромна територия.

    За укрепване на настъпилия мир, през 1658 г. в Лигата били поканени представители на френските колонии, но конференцията приключила печално: някой от европейците заразил индийците с едра шарка. Тази болест не била позната в Америка и няколкостотин души умрели. Окончателният мир бил подписан едва 9 години по-късно – през 1667 г.

    През 1677 г. съветът на вождовете решил да сключи съюз с британците. Те живеели по-близо и били готови да доставят огнестрелно оръжие и боеприпаси за война срещу французите и техните съюзници хуроните.

    Започнала нова война с променлив успех. Индианците с английски оръжия идвали и подпалвали френски форт. В отговор французите изпращали наказателни експедиции, които изгаряли индиански села, понякога без много-много да уточняват чии са – на врагове или съюзници. Понякога за разнообразие ролите се сменяли – хуроните изгаряли английски форт, а британците организирали наказателни експедиции.

     

    Ирокезки дълъг дом. Уикипедия

    През 1687 г. френският командир маркиз дьо Денонвил поканил неколцина вождове на Лигата да преговарят за мир. Внезапно той заповядал индианците да бъдат оковани във вериги и изпратени във Франция, където станали роби-гребци на галери. Маркизът обяснил постъпката си с това, че „не се интересува от традициите на диваците и няма какво да обсъжда с тях“. Това възмутило както противниците, така и и съюзниците на Франция сред индианците. Войната избухнала с нова сила и ярост. Хуроните започнали да дезертират, а ирокезите били твърдо решени на всяка цена да накажат коварния бледолик. С големи загуби отрядът на маркиза успял да се измъкне от индианска засада. След това, за всеки случай, го отзовали във Франция.

    Под ръководството на новия военачалник и губернатор Фронтенак французите успели да се приспособят към американските реалности. В знак на помирение новият губернатор дори върнал у дома вождовете, които оцелели във френското робство. През 1701 г. след дълги преговори в Монреал бил подписан мир. Ирокезите започват да поддържат неутралитет във войните между французите и британците, въпреки че помагали на англичаните с водачи и храна.

    Не е чудно, че в Седемгодишната война (1756-63) ирокезите застанали на страната на британците. Но колонистите все продължавали да заселват земите, които индианците считали за свои. Докато индианците умували как да търсят справедливост, избухнала войната на американците за независимост.

    Студиен портрет на 1882 г. на (тогава) последните оцелели воини на Шестте нации, които са се били с британците във войната от 1812 г .: (отляво надясно) Sakawaraton, известен още като Джон Смоук Джонсън (роден около 1792 г.), Джон Тутела (роден около 1797 г.) и Йънг Уорнър (роден около 1794 г.). Портрет, направен в Брантфорд, Онтарио, Канада. Уикипедия

    Отначало ирокезите предпочитали да не се месят в кавгите на бледоликите – но когато битките наближили техните граници, трябвало да изберат кого да подкрепят. Всички били съгласни, че ирокезите не трябва да заемат страната на губещите – били останали твърде малко и поражението ги заплашвало с пълно унищожение. В крайна сметка се разцепили. Някои от племената избрали да подкрепят кралската власт, с която си сътрудничили дълги години, докато другата част застанала на страната на борците за независимост. Сред последните се откроява Джоузеф Луис Кук, ирокез, който се издигнал до чин подполковник от американската армия .

    След войната станало ясно, че страховете на вождовете се сбъдват. Жителите на новосформираната държава не искали да спазват споразуменията, сключени от англичаните, а просто заграбвали земите на индианците.

    Съдбата на онези племена, които подкрепяли кралските войски, се оказала по-добра: те отишли ​​на север в Канада, контролирана от британците, и живеели там на заделените им земи съвсем спокойно, постепенно асимилирайки се и приемайки християнството.

    В САЩ индианците се озовали в резервати, където постепенно се пропивали. Новите господари на страната гледали на тях като на хора второ качество. Така от Могъщата Лига на ирокезите останал само споменът.

    А днес при думата „ирокез“ мнозина мислят само за прическата стил „пънк“, която беше модерна през 1970-те години.

    Митове и легенди за Карл Велики

    Династичните трансформации несъмнено променили облика на земите, които влизали в  най-голямата западноевропейска сила през Ранното Средновековие – империята на Карл Велики (упр. 768-814). Бъдещите жители на Франция от класическото Средновековие познавали тези стари за тях времена като периода на „милата Франция“. Героичните песни, които изпълнявали трубадурите-жонгльори пред обкованите в брони рицари, били популярни в цяла средновековна Западна Европа. Каква била Франция по времето на Карл Велики?

    В нея нямало единен столичен център: той се местел ту в Лан, ту в древния Аахен. Границите на този легендарен свят винаги са вълнували две спорещи групи историци – „романисти“ и „германисти“. Проблемът е, че тогава все още нямало и помен от национална идентичност. Самият епос бил създаван или преразказван в западните и източни земи на бившата Каролингска империя, и то векове по-късно – тоест, вече в оформящите се национални държави. Старите френски песни за героичните времена на Карл и неговите рицари-паладини се пеели във всички краища на християнския Запад – но това било много по-късно от епохата, когато Каролингите управлявали цяла Западна Европа.

    Карл Велики

    Важно е да се отбележи, че мнозина историци и до днес смятат огромното държавно образувание на Карл Велики за легендарен прототип на обединена Европа. Митът за величието на Каролингската епоха се оказал невероятно жизнеспособен.

    В средновековните произведения Карл Велики, неговите приближени и наследници получили втори живот. Новият облик и характер на героите в никакъв случай не изопачавали „историческата истина“ за Каролингите. Просто художествената фантазия на средновековните певци, разказвачи и писатели добавила на Карл Велики дълга сива брада и още 130 години живот. В същото време той придобил  черти както на легендарния си дядо Карл Мартел (687-741), така и на внука си Карл Плешиви (823-877). Майката на императора – Бертрада, пък се увеличила във физическите си размери; тя станала висока и с големи крака. Децата му не се променили кой знае колко: Людовик Благочестиви (778-840) в легендите си останал такъв, какъвто бил и в действителност: колеблив и безволен.

    Но воините от дружината му претърпели доста промени. Мнозина от неговите рицари в действителност загинали. Въпреки това, Роланд и Гийом Тулузки все пак „оцелели“ и се обзавели със семейни връзки: първият станал племенник на Карл, а вторият получил благороден произход.

    В легендите се появили нови герои, сякаш изникнали от нищото: неистовият Рено дьо Монтобан със своите братя, храбрият Ожие Датчанина, който постоянно спасявал Карл в най-кървавите битки, буйният Раул дьо Камбре и мнозина други. Всички те имали напълно различни функции и биографии в легендите, но винаги били обединени от една фигура – император Карл.

    Дори прочутата „Песен за Роланд“, датирана от ХІІ век, не е толкова за подвига на самия Роланд, колкото за Карл Велики. Смелият племенник на краля загива в прохода Ронсевал, прикривайки отстъплението на франките. Карл отмъщава на сарацините за смъртта на верния си съратник. Разбира се, хрониките говорят за неуспешна борба срещу арабските нашественици в Испания – но в епоса непобедимият Карл разгромява сарацините и носи отново Кръста в земите, които някога били християнски. В поемата „Гитален“, преработена от Жан Бодел в ХІІ век, се описва и изтощителната борба на Карл срещу езичниците-сакси.

    Използвайки героичния образ на краля на франките през същото столетие се появява произведението „Пътешествието на Карл Велики до Йерусалим и Константинопол“. В него, след като се скарва със съпругата си, Карл и неговата свита отиват във Византия, пируват като гости, а воините в пиянски разговори обсъждат помежду си какви щети ще нанесат на домакините си в Константинопол. Гюгон, гръцкият цар, разбира за това и решава да се бие с франкската банда. Меренето на силите завършва с победа за Карл и неговата смела дружина. След като посещава Йерусалим и побеждава всички врагове, кралят на франките се завръща в родината и получава прошка от жена си.

    Хронистите не пестели гръмките епитети в своите произведения, създадени след смъртта на Карл Велики. Думите „най-благороден“, „непобедим“, „най-прославеният Август“ все по-често се споменавали с течение на времето и с влошаването на положението в земите на наследниците на Карл през Х-ХІ век.

    В съзнанието на средновековните хронисти и мислители епохата на царуването на главния Каролинг останала като еталон за време, в което християнския свят достигнал най-висок разцвет, а начело била легендарна и харизматична личност.

    В Карл виждали истинския прототип и съперник на крал Артур. Артуровата епопея е по-стара от каролингската и по-широко разпространена. Но зад легендите за Карл Велики се крият истински победи и постижения на историческа личност, чието съществуване никога не е било поставяно под съмнение. Войните с лангобардите, сарацините и саксонците, приемането на императорската титла от папата в Рим – всичко това е достоверно записано от историците в техните ръкописи.

    Но, все пак, както добре знаем, историята и легендите често се преплитат.

    Нелепото убийство на Йошихиро Хатори

    Убийството на Йошихиро Хатори е поредната призрачна история, случила се в навечерието на Деня на Вси светии. През октомври 1992 г. студентът в Луизиана Йошихиро Хатори и неговият приятел Уеб Хеймейкър отишли на парти в Батън Руж. Младежите не познавали добре района и дълго се скитали из града докато намерят мястото на купона. След известно време приятелите най-накрая успели да намерят точната къща и позвънили на вратата.

    За изненада на Хатори и Хеймейкър, дълго време никой не отварял вратата и от къщата не се чувал никакъв звук. Минало известно време преди Уеб да забележи, че някой е отворил странична врата на дома и се насочва към тях, за да разбере какво се случва. За съжаление, както се оказало, приятелите объркали къщите и по грешка позвънили на вратата на Родни и Бони Пиърс. Жената видяла гостите през страничната врата и взела момчетата за разбойници. Накарала съпруга си да вземе пистолета. Родни взел оръжието, излязъл на верандата и видял Йошихиро, който вече се бил отдалечил от вратата. В последния момент, когато забелязал мъжа, решил да се върне към къщата, държейки камера в ръцете си. Господин Пиърс, помислил камерата за оръжие. Младежът пък не видял пистолета в ръцете на Родни, защото същата вечер забравил да сложи контактните си лещи и продължил да се приближава. Мъжът го прострелял и след това се скрил в къщата.

    Йошихиро Хатори

    Хеймейкър изтичал до съседната къща за помощ, връщайки се с един съсед. Те намерили Хатори тежко ранен и паднал по гръб. Семейство Пийрс останали скрити в дома си, докато полицията не пристигнала, около 40 минути след стрелбата. Куршумът засегнал левия бял дроб на Хатори и излязъл покрай седмото ребро. Той умира в линейката минути по-късно от загуба на кръв.

    Полицията веднага разпитала г-н Пиърс, но не повдигнала обвинение срещу него, убедена, че той не е нарушил рамките на неизбежната самозащита. По-късно, обаче, след протеста на губернатора на Луизиана и шумотевицата около случая, все пак Родни бил обвинен за непредумишлено убийство. Мъжът, обаче, не признал вината си, обяснявайки случилото се с факта, че той взел Йошихиро за престъпник и просто защитил дома и живота си.

    По време на разследването станало ясно, че Родни се показал на вратата въоръжен със зареден пистолет Магнум 44 калибър. Когато Хатори го видял, тръгнал към него с думите „Ние сме тук за партито“. Пийрс насочил пистолета към Хаттори и извиквла „Замръзни“. Хеймейкър забелязал огнестрелното оръжие и предупредил Хатори, който обаче не знаел толкова добре английски и, както казахме вече, не носел своите контактни лещи. Възможно е да не е разбрал командата на Пийрс „замръзни“, да не е видял оръжието или дори да си е помислил, че това е част от шегите за Хелоуин.

    Окръжният прокурор Дъг Моро твърдял, че не е логично Пийрс, висок 188 см, добре въоръжен, да се страхува от толкова учтиво, дружелюбно, невъоръжено, 59-килограмово момче, което звъни на вратата, дори и то да е тръгнало към него неочаквано, и че не е оправдано използването на смъртоносно оръжие от страна на Пийрс.

    Полицейски детектив свидетелства, че Пийрс му е казал: „Момче, оплесках нещата, направих грешка.“ Делото продължило седем дни.

    Този случай предизвикал противоречива реакция в обществото. Една част вярвали, че Пиърс трябва да бъде вкаран в затвора, тъй като поведението му не се вписвало в рамките на неизбежната самозащита, други го смятали за невинен и му съчувствали. В резултат на това мъжът бил оправдан от съдебните заседатели, но бил задължен да плати на родителите на починалото момче 650 000 долара, от които той дал само 100 000 долара.

    Родни Пийрс

    Убитото момче Хатори бил роден в Нагоя, Япония. Бил второто от трите деца на Масажики и Миеко Хатори. Той е бил на 16 години, когато заминал за Батън Руж в рамките на американска програма за обмен на ученици. Също така получил и стипендия Морита за своето пътуване.

    Два месеца след като дошъл в САЩ, Хатори и момчето от семейството, където е отседнал, Уеб Хеймейкър, получават покана за Хелоуин парти на 17 октомври 1992 г., организирано за японски ученици от програмата за обмен.

    Адвокатите на родителите на Хатори твърдят, че Родни и Бони Пийрс са действали неразумно. Бони Пийрс се е престарала в реакцията към присъствието на двамата тийнейджъри близо до дома ѝ. Съпрузите са се държали неразумно като не говорили помежду си, за да разберат каква именно е заплахата. Те не са предприели най-доброто и сигурно нещо – да останат в къщата и да се обадят в полицията. Родни Пийрс използвал своето огнестрелно оръжие твърде прибързано, без оценка на ситуацията, без предупредителен изстрел. Противно на мнението на г-н Пийрс за това, че Хатори се движил странно и бързо към него, доказателствата показват, че Хаттори се е движел бавно или е бил почти неподвижен, с ръце далеч от тялото, показвайки, че той не е опасен. Като цяло много повече демонстрация на сила е била използвана, отколкото е необходимо. Пийрс обжалвал решението, но апелативният съд в Луизиана оставил в сила решението през октомври 1995 г., както и повторното обжалване във Върховния съд на Луизиана е отхвърлено през януари 1996 г.

    След съдебния процес Пийрс заявил пред пресата, че той никога повече не би си взел оръжие. През 2013 г. източник съобщава, че той е загубил своя дом и работата си в супермаркета, и живее в каравана.

    Автор: Десислава Михалева

    Семейните караници през лупата на историята

    Сценариите на съпружеските кавги са останали непроменени от античната древност, та до ден-днешен. От класическата митология е достатъчно да си припомним караниците между Хера (Юнона) и Зевс (Юпитер): жената е недоволна от изневерите на съпруга си – съпругът не харесва ревността на жена си.

    Позната история, нали? Веднъж страховитият шеф на олимпийския пантеон в разгара на гнева си оковал ръцете на Хера в златна верига, завързал две наковални за краката й – и закачил кавгаджийката между сияещия небесен ефир и облаците.

    Въпреки това, на същите тези богове им се налагало постоянно да помиряват простосмъртните. За възстановяване на брачното съгласие древните римляни отивали ​​в храма на Юнона на Палатинския хълм. Там двамата изказвали взаимните си претенции пред статуята на пазителката на семейното огнище – и Юнона помагала! Съпругата и съпругът напускали храма успокоени.

    Смъртта на Сократ. Уикипедия

    Славата на най-скандалната от всички съпруги в историята си спечелила Ксантипа, жената на Сократ, която безкрайно го измъчвала с ругатни и заяждане. В дома им често хвърчали захвърлени сандали, гърнета и столове. Веднъж Ксантипа изляла кофа с помия върху главата на Сократ, друг път от яд разкъсала наметалото му насред пазарния площад. Името й останало в историята като нарицателно за зла съпруга.

    „Защо не изгониш тази жена?“ – чудели се приятелите на Сократ. „Понеже исках да се науча на изкуството да живея с хора, се ожених за Ксантипа. Реших, че ако понеса нейния характер, ще се разбирам с всички други“, отговарял той.

    В средновековното германско право семейните конфликти можело официално да се уреждат чрез съдебен двубой между съпрузите. Мъжът стоял до кръста в яма, с една ръка, вързана за тялото, за да се осигури силово равенство.

    Жената боравела с дълъг боен чорап с тежък камък. Мъжът разполагал с три дървени жезъла, а жената – с три камъка. Условието било мъжът да успее да предаде жезлите си на съдията един по един, като жената трябвало да попречи на това. Според правилата, ако мъжът докоснел ръба на ямата, му се връщал един жезъл. Ако пък жената ударела мъжа в момента, когато той предава жезъла на съдията, й се отнемал един камък.

    Към края на ХVІ век в европейската театрална комедия бил много популярен мотивът за брачната война. Този мотив се разглеждал като естествена борба между половете, статусно-ролева конкуренция, или несъответствие на психотипите. И отново жените са на първа линия. Вечно актуални остават „Укротяването на опърничавата“ от Шекспир и нейното иронично продължение „Награда за жената“ от Флетчър, гротескната пиеса „Вятърничавата“ от Шърли И, разбира се, „Училище за сплетни“ на Шеридан.

    Не само писателите, но и художниците обичали да изобразяват семейни раздори. Англичаните били особено успешни в този жанр. Достатъчно е да споменем цикъла сатирични картини на Уилям Хогарт „Моден брак“ (1743−1745), триптиха на Август Леополд Ег „Минало и настояще“ (1859), поредицата картини на Уилям К. Ордчардсън за недостатъците на брака по сметка (1859−1887)… Традиционно брачните кавги започват след медения месец, отбелязвайки прехода от вълшебната поезия на страстта към скучната проза на живота. Този тъжен момент в различни варианти е уловен в много картини.

    Не по-малко епични, отколкото в привилегированите имения, били брачните разногласия сред обикновените хора. Но ако в другите съсловия се практикували различни форми на посредничество при помирение на съпрузите, то в селската общност страничното уреждане на брачните конфликти обикновено се осъждало.

    От семейния раздор е само една крачка и до враждата между други членове на рода. Свекървата тормози снахата, мащехата вади душата на заварената дъщеря, зетят не се разбира с тъщата.

    Уилям Хогарт: „Брачен договор“. Уикипедия

    Но според класическата схема кавгата трябва да бъде последвана от помирение. Сред най-популярните начини за помирение сред всички времена и народи са подаръците за обидената страна. В разговорния немски език дори има специално понятие „драхенфутер“ (буквално „храна за дракона“) – подаръци от виновния съпруг, за да си възвърне доброто отношение на жена му.

    От древни времена се практикуват магически начини за уреждане на семейните отношения. Съпругата се кара с мъжа си – селският магьосник й дава „разговорна вода“, която прекратява раздора веднага, щом попадне в устата ѝ.

    Според легендата, един селянин измислил оригинална възпитателна мярка: щом съпругата му започвала да се кара, той я принуждавал да се нажабурка с отвара, за да мълчи. Оттук и популярното френско наименование на това растение – „билка за жена-кавгаджийка“.

    Може би Франсоа дьо Ла Рошфуко дава най-доброто определение за явлението семейни раздори: „Човешките кавги не биха продължавали толкова дълго, ако е виновна само едната страна“. Това твърдение е вярно и днес, 350 години по-късно.

    Битката при Панипат и диамантът „Кохинор“

    Било април 1526 г. Султан Бабур вече няколко дни оборудвал лагера на армията, с която трябвало да посрещне няколко пъти по-многоброен враг. Един дервиш, който придружавал армията на потомъка на Тамерлан, попитал господаря си: „Как смеят да се изправят срещу нас?“ Бабур отговорил: „Нима ги сравняваш ги с узбекските ханове и султани? Откъде сегашните ни врагове ще познават военното дело и новите оръжия?“ Така той изразил неласкавата си оценка за бойните качества на армията на съвсем младия и неопитен султан на Делхи Ибрахим Лоди.

    Още великият Тамерлан (1336-1405) правел опити да се установи в Индия. През 1399 г. той разгромил войските на своя единоверец, султана на Делхи Нусрат Шах, и влязъл в столицата на неговите владения без съпротива от местните жители. Тимур оставил планини от трупове по пътя си, но напуснал Индия толкова бързо, както и влязъл – все пак проблемите с османските турци и Златната орда били много по-важни, отколкото индийските дела.

    Битката при Панипат. Илюстрация от персийския превод на Baburnama (около 1590 г.). Уикипедия

    Оттогава тюркските племена не нахлували в земите на южните си съседи почти век и половина. Едва в началото на ХVІ век Бабур, потомък на Тимур и Чингис-хан, бил изтласкан от узбекския владетел Шейбани-хан чак в Кабул – и почти по неволя тръгнал да покорява Северна Индия, за да компенсира загубените си територии. За негов късмет ситуацията в Делхи била сложна.

    Делхийският султанат, който преди идването на Тамерлан контролирал почти цяла Индия, в началото на ХVІ век се бил превърнал в само една от многото местни държавици.  Кратък възход настъпил по време на управлението на пущунската династия Лоди. По времето, когато Бабур нахлул в Индия, Делхи водел продължителна борба с княжествата на раджпутите, която отвличала силите и вниманието му.

    От 1519 до 1525 г. Бабур направил няколко опита да завземе Северна Индия, но всеки път се завръщал с празни ръце в Кабул. През 1522 г. обаче успял да превземе Кандахар, важен междинен пункт по пътя към Делхийския султанат. А 4 години по-късно отговорил на призива за помощ от неколцина влиятелни аристократи от Делхи – и тръгнал на поход срещу султан Ибрахим Лоди.

    Така през 1526 г. в земите на Делхийския султанат навлязла 15-хилядна армия, част от която била въоръжена с огнестрелно оръжие. Особено ценни били артилерийските оръдия, които се обслужвали от наети турски специалисти. Почти без бой Бабур успял да превземе големия град Лахор, след което повел войските си право към Делхи.

    Смъртта на Ибрахим Лоди. Илюстрация за „Baburnama“ (края на 16 век). Уикипедия

    Въпреки численото превъзходство на врага – Ибрахим успял да извади на бойното поле около 40 хиляди души и хиляда бойни слонове, войските на Бабур имали явно предимство. Първо, кампаниите срещу узбекските ханове и няколкото опита за поход към Индия дали на неговите войници безценен опит. На второ място, наличието на артилерия и огнестрелни оръжия било решаващо – делхийските войници били въоръжени само със саби и лъкове.

    При подготовката за битката край градчето Панипат, Бабур демонстрирал задълбочени тактически и стратегически познания. Той заповядал на войските си да образуват нещо като импровизиран кръг от каруци, а в разстоянията между тях строил стрелци под прикритието на щитове. В центъра на укреплението били поставени артилерийските оръдия.

    Ибрахим не посмял да атакува укрепения лагер на нашествениците, очевидно предчувствайки, че това обещава големи неприятности. Бабур обаче принудил делхийците да нападнат, като ги провокирал с малък отряд кавалерия. Така десет хиляди индийци сутринта на 21 април започнали атака. На десния фланг на атаката те дори имали успех – но внезапната поява на вражеска конница в тила и по фланговете създала хаос и безредици сред нападателите.

    Това предопределило изхода на битката. Артилерийският огън толкова уплашил индийските бойни слонове, че те хукнали назад и започнали да тъпчат собствените си войски. А загубите, нанесени от огнестрелните оръжия на слабо защитената индийска пехота, били ужасяващи. Към обяд войските на Делхийския султанат започнали паническо бягство. Подире им се втурнала леката конница на Бабур. По най-скромни оценки Ибрахим загубил около 20 хиляди души на бойното поле, докато загубите на Бабур били незначителни.

    Бабур въвежда полеви оръдия в Панипат, 1526 г. Уикипедия

    Конницата се втурнала в лагера на Ибрахим и започнала методично да сече войниците, които нямали време да избягат. Пленниците били обезглавени. Войниците на Бабур намерили тялото на Ибрахим сред множеството трупове в деня след битката. Главата на делхийския султан станала почетен трофей за завоевателя на Северна Индия. Бабур влязъл в Делхи и се обявил за султан на Индустан. Така започнала многовековната история на империята на Великите Моголи.

    На новият владетел на Северна Индия му оставало само да сломи съпротивата на останалите дребни княжества. През 1527 г. в битката при Кхануа той победил раджпутското опълчение на принц Санграм Сингх и така станал единствен владетел на обширни територии – от Кабул до Делхи.

    В памет на победата над Ибрахим Бабур засадил великолепна градина в Панипат. Това била само първата стъпка по пътя към мащабна строителна програма – подобни градини се появили след известно време в най-големите градове в северната част на страната – Делхи и Лахор.

    Стъклена реплика на оригиналния Koh-i-Noor в музея Кунстареал в Мюнхен, Германия. Уикипедия

    Именно с победата при Панипат е свързана историята на един от най -известните диаманти в историята на човечеството – „Кохинор“. Синът на Бабур, Хумаюн, изпратен в Агра, взел под закрилата си семейството на раджата Гвалиор, който бил убит на бойното поле. В знак на благодарност семейството му подарило скъпоценния камък. Когато Бабур посетил сина си в Агра, той му предал „Кохинор“.

    Сега 105-каратовият диамант – ням свидетел на една от най-известните битки в историята на Индия, е сред главните украшения на британската корона.