Още
    Начало Блог Страница 21

    Меритатон – дъщерята на Нефертити

    Най-голямата дъщеря на Ехнатон и Нефертити, Меритатон, се родила в началото на тяхното управление. Предполага се, че това е станало около 1356 г. пр. Хр., когато баща й наследил властта. След Меритатон Нефертити ражда на съпруга си още пет дъщери – Меквитатон, Анхесенатон (по-късно – Анхесенамун), Нефернефруатон-ташерит, Нефернефрура и Сетепенра.

    Меритатон. Уикипедия

    Царица Нефертити нерядко е изобразявана като свиреща на перкусионния музикален инструмент „систрум“. Заедно с Нефертити често виждаме и нейната първородна дъщеря Меритатон („Възлюблена на Атон“). Съпругата и дъщерята на фараона участвали в религиозни ритуали, възхваляващи бога Атон. Върху стели на строящия се тогава град Амарна семейството на фараона е изобразявано, когато се моли на слънчевия диск. На тях са запечатани по-големите дъщери на управляващата двойка – Меритатон и Мекетатон. Друг релеф изобразява как Ехнатон и Нефертити държат дъщерите си на колене. В по-късен релеф Нефертити е показана да играе с двете си по-малки дъщери, докато трите по-големи, включително Меритатон, стоят една до друга, хванати за ръце.

    В царския дворец на Амарна работели професионални парфюмеристи, които обслужвали жените от управляващата династия. В двореца на най-голямата дъщеря на Нефертити за парфюмерията отговарял специален служител, носещ титлата „производител на мехлеми в дома на принцеса Меритатон“. Когато пораснала, Северният дворец на Амарна бил прехвърлен в нейна собственост. Това била крайградската резиденция на фараона, извън стените на града.

    В двореца били разположени зали за официални приеми, скулптури на членове на управляващата династия, тронна зала. Стените били украсени с фрески. Имало ниши, в които били поставени клетки с птици, а около двореца се намирали градини, където живеели опитомени и диви животни.

     

    Ехнатон целува най-голямата дъщеря Меритатон, сестра й Макетатон седи в скута на Нефертити, а по-малката Анхесенпаатон играе с бижутата на майка си. Уикипедия

    През 1340 г. пр. Хр. работата по изграждането на Амарна била завършена. Владетелите решили да отбележат това с великолепна церемония, покани за която били изпратени до съседни държави – Нубия, Либия, в земите на Леванта и хетското царство. Кипърският цар не дошъл, но изпратил като подарък на Ехнатон и Нефертити 100 таланта мед и благовония (1 талант ~ 17 кг). Благодарение на придворните летописци имаме описание как било отпразнувано създаването на новия град.

    Церемонията се състояла в Амарна  на 8-ия ден от 5-ия месец на 12-та година от управлението на Ехнатон. По време на церемонията фараонът и съпругата му били придружени от най -големите си дъщери. Двамата пристигнали на празненството с паланкин, след което заели място върху специално издигнатия подиум. По време на церемонията посланиците на съседни държави поднесли на фараона своите подаръци – бижута, подправки, роби, живи животни, включително един лъв. Животните попълнили зоологическата градина близо до Северния дворец на Меритатон. Шестте дъщери на Ехнатон и Нефертити застанали по време на връчването на подаръците.

    Но следващата година семейството на фараона претърпяло загуба – починала втората им дъщеря Мекетатон. Релефите, посветени на погребението на принцесата, изобразяват скърбящите й роднини. Сред тях е и принцеса Меритатон.

    Ехнатон, Нефертити и дъщерите им. Уикипедия

    Редица храмове и статуи от епохата на Ехнатон са посветени на друга съпруга на фараона – Кия. По-късно много от тези статуи били преправени в статуи на Меритатон, а храмовете също били посветени на най-голямата дъщеря на Нефертити. Вероятно причината е, че в управляващата династия възникнал семеен конфликт. Затова чрез унищожаване, заличаване и преобразуване на статуи и надписи решили да заличат спомена за Кия. (Също както постъпват някои държави и в нашата собствена съвременност). Така някои от нейните статуи били осакатени, а други – превърнати в статуи на Меритатон и другите дъщери на Ехнатон.

    Самоличността на Сменхкара – съпруга на Меритатон, поражда много спорове сред историците. Предполага се, че той също бил за кратко фараон и Меритатон станала негова жена. На релеф в една от гробниците Сменхкара и Меритатон са изобразени като владетели на Египет.

    Имайки предвид традицията за наследяване на властта в Египет, някои изследователи смятат, че Сменхкара бил най-големият син на Ехнатон, но не от Нефертити. Напълно е възможно той да е и по-малкият брат на фараона, тоест, чичо на собствената си съпруга Меритатон.

    Меритатон със съпруга си Сменккара

    Спори се също дали е управлявал самостоятелно или е бил само съуправител на Ехнатон. Предполага се, че Сменхкара е починал преди своя тъст и съуправител. Но Меритатон запазила титлата и останала важна фигура в двора на баща си. Вавилонският цар Бурна-Буриаш й изпращал подаръци. Има и писмо до Меритатон от владетеля на Тир, Абимилки, в което той съобщава за ситуацията в своето царство.

    Сред надписите на Амарна е открито и споменаване на девойка от управляващата династия на име Меритатон-ташерит. Предполага се, че това е дъщерята на Меритатон и Сменхкара.

    Няма информация за обстоятелствата около смъртта на Меритатон. Вероятно тя починала скоро след съпруга си. Нов владетел на Египет станал известният днес Тутанкамон (1341-1323 пр. Хр.).

    Загадъчното убийството на Марта Моксли в нощта на Вси Светии

    В нощта преди Хелоуин през 1975 г., 15-годишната Марта Моксли излязла от дома си в Кънектикът, за да се присъедини към карнавално парти. На сутринта тя била намерена мъртва в задния двор на къщата си, пребита до смърт със стик за голф, с голяма прорезна рана на врата, дънките и бельото ѝ липсвали.

    Преди да продължим със зловещата история за погубения живот на младо момиче, да се върнем малко назад и да се запознаем с момичето.

    Марта Моксли

    Семейството на Марта Моксли се преместило на източното крайбрежие от Калифорния. Баща й станал старши партньор в голяма одиторска фирма със седалище в Ню Йорк. Семейство Моксли живеели в голямо имение, разположено на брега на залива Лонг Айлънд, Кънектикът (близо до Гринуич). Съседите на Моксли били известни бизнесмени, политици и звезди от шоу бизнеса.

    15-годишната Марта Моксли била любимката на селцето. Държала се много спокойно, но достатъно респектиращо. Много момчета я харесвали.

    Случаят със смъртта на Марта имал ефект на бомбен взрив – жителите на селото, където било убито момичето, изказвали теории кой може да е отговорен за смъртта на Моксли, а полицията, която преди това не се била сблъсквала с подобни престъпления, се поколебала и не предприела решителни действия. Въпреки това, няколко дни по-късно детективите успели да разберат как са минали последните часове от живота на Марта – оказало се, че момичето се разхождало из селото в компанията на приятелите си, сред които Том и Майкъл Скакел, племенници на вдовицата на брата на 35-ия президент на САЩ Джон Ф. Кенеди – Етел Кенеди-Скакел. Освен това в близост до тялото на жертвата били открити части от стик за голф, с който било убито момичето – дръжката липсвала, което навеждало на мисълта, че инструментът е рядък и има гравирани инициали.

    Тъй като Том и Майкъл били последните, които видели Марта в деня на смъртта ѝ, детективите решили да претърсят дома им и намерили комплект от подобни голф стикове, от които един липсвал. Предприемчивите адвокати на екипа Скакел обърквали разследването по всевъзможен начин, в резултат на което детективите дълго време не можели да определят кой точно е замесен в жестокото убийство на Моксли.

    Какво се е случило според разследващите?

    На 30 октомври 1975 г. е последният учебен ден преди тридневния уикенд за Хелоуин на 31-ви . Този ден се стъмнило рано. Марта и нейните приятели се разхождали из селото, събирайки сладкиши и бисквитки. В седем и половина вечерта те влезли в дома на местното семейство Скакел.

    Семейство Скакел има роднинска връзка с клана Кенеди. Ръштън Скакел изпаднал в тежка депресия след смъртта на съпругата му и не се грижел за много децата си.

    Този ден Ръштън излязъл на лов. Нито едно от децата на Скакел също не били у дома: градинарят казал на гостите, че всички деца, заедно с частният им учител, обядват в частен клуб. Компанията решила да се весели из селото. Компанията на Марта се върнала по-късно, но Скакел все още ги нямало. Скоро от групата останали трима – децата трябвало да се прибират. Останалите деца продължили да се разхождат. Сред тях била и Марта – домът ѝ бил срешу дома на Скакел.

    Те минали през дома на Скакел за трети път. В двора била паркирана колата на семейството, черен Линкълн Континентал, а на шофьорското място седял и слушал музик Майкъл Скакел, връстник на Марта. Две от децата – Джефри и Хелън се качили на задната седалка, а Марта седнала до Майкъл. След известно време братът на Майкъл, седемнадесетгодишният Томас, излязъл от къщата. Виждайки Марта, той решил да се присъедини към групата. Седнал на седалката до нея и скоро ръката му била на коляното на момичето. Тя го помолила да я свали. По-късно Том признава, че бил пил алкохол в клуба.

    В девет и половина Джули Скакел, на осемнадесет години, и нейната приятелка Андреа Шекспир се появили в двора. Джули казала, че ѝ трябва колата, за да закара приятелката си у дома. Скоро още двама братя излезли от къщата – Ръштън младши, на 19 и 16-годишния Джон, а с тях бил и братовчед им Джим. Казали, че отиват у Джим да продължат купона и всеки, който иска, може да се присъедини. Джим живеел от другата страна на Гринуич. Джефри и Хелън казали, че трябва да се приберат у дома. Марта и Том също отказали. Но те не се разделили, а останали сами в двора на къщата на Скакел. Когато Джефри и Хелън си тръгнали, те видели Том и Марта да се прегръщат и целуват.

    Марта не се прибрала у дома. Майка ѝ Дороти (бащата отсъствал) около 10 ч. вечерта вече била разтревожена. Обаждайки се на приятели и приятелки, тя разбрала, че са оставили Марта в компанията на Томас Скакел. Джули отговорила на телефона в къщата на Скакел. Тя казала, че Том вече е в леглото. Едва при третия опит Дороти Моксли накарала Том да отговори на телефона. Той казал, че се разделил с Марта малко след като са останали сами, тоест към 21:30 или малко по-късно и тя се прибрала у дома. Дороти Моксли се обадила на полицията още същата нощ. Патрулната кола направи няколко обиколки на селото, но не направила нищо повече.

    На сутринта майката на изчезналото момиче отишла в къщата на семейство Скакел. Майкъл, който отворил вратата, изглеждал разтревожен, но не знаел нищо за местонахождението на Марта. Той казал, че за последно я е видял с Томас около 21:30 часа. Тялото на Марта Моксли било намерено малко след обяд. Намерена била легнала по очи под дърво в двора на къщата ѝ. Лицето ѝ било ранено, косата била напоена с кръв, а на врата ѝ имало огромна рана. Дънките и бельото ѝ били свалени под коляното.

    Грешка на полицията затруднила разкриването на убийството. Следователят не могъл веднага да пристигне на местопрестъплението, а кървавото тяло, покрито с чаршаф, останало там, където го намерили в продължение на ден и половина.

    Майкъл Скакел

    Времето било студено, а трупът бързо замръзнал. Впоследствие криминалистите не успели да установят с достатъчна точност кога е настъпила смъртта. По трупа не са открити следи от сексуално насилие. Аутопсията установила, че починалата е девствена.

    Марта е починала от удара по главата с метален стик за голф и след това гърлото ѝ било прерязано. От ударите стикът се разпаднал на четири части. Намерени били 3 парчета, а дръжката изчезнала.

    Първият ден бил разпитан Томи Скакел. Той бил последният човек, който видял Марта жива и станал заподозрян. Томи казал, че след раздялата с Марта дошъл в стаята си и започнал да пише домашното си.

    Попитан е кое, уточнил – „за Ейбрахам Линкълн“. Полицията направила справки в колежа. Оказало се, че Том е излъгал. Никой не му е давал такава задача и не посещавал курс по история. По време на разследването полицията иззела комплект от стикове за голф, принадлежащи на починалата майка на братята Скакел. Стиковете били на същата, доста рядко срещана фирма „Тони Пена“, като счупения, намерен на местопрестъплението.

    В комплекта липсвал точно стика, който убил Марта. Кожените дръжки на всички стикове в комплекта били с името на собственика, което предполага, че убиецът е скрил дръжката нарочно.

    Разследването не постигнало нищо. Полицията нямала доказателства, а семейство Скакел с помощта на скъпи адвокати се намесило в случая.

    Делото започна само 23 години по-късно – през 1998 г. съдия Джордж Тим най-накрая повдигнал обвинение срещу Майкъл Скакел. Мъжът е признат за виновен едва през 2002 г. – Скакел е осъден на двадесет години затвор.

    Няколко свидетели твърдели, че Майкъл Скакел им е признал за убийството на Марта Моксли, извършено от ревност към по-големия си брат, към когото твърди, че покойното момиче е проявило интерес. Дневникът на Марта Моксли, донякъде алегорично, потвърждава това.

    Автор: Десислава Михалева

    Последното заточение на Сталин

    В началото на 1913 г. Йосиф Сталин се завърнал в Санкт-Петербург от Прага, където се била състояла конференция на Руската социал-демократическа работническа партия (РСДРП). Едва пристигнал, младият революционер веднага започнал нелегална дейност в руската столица.

    Революционерът Роман Малиновски убедил Сталин, чийто нелегален псевдоним бил „Коба“, да отиде на благотворителен партиен концерт, насрочен за 23 февруари. Именно тогава Коба бил арестуван. Александър Шотман, болшевик, който присъствал на събитието, описва подробно задържането на Сталин:

    Сталин през 1902 г. Уикипедия

    „В разгара на вечерта дойде другарят Сталин, който след пристигането си от чужбина се криеше в Санкт-Петербург, където ръководеше „Правда“ и болшевишката фракция в Държавната дума. Малиновски го убедил, като му гарантирал пълна сигурност, нарисувал му местоположението на стаите с аварийни изходи, през които можело да се излезе при най-малката опасност. Другарят Сталин беше арестуван, ако не се лъжа, около час след пристигането му. Не забелязахме веднага, че жандармски офицер се приближи до него отзад и като се наведе към него, тихо му каза нещо. Офицерът беше без обичайните дрънкулки и дори пагоните му някак не се хвърляха на очи. Другарят Сталин рязко се обърна и каза нещо гневно, което ние не разбрахме. После спокойно тръгна, придружен от жандармския офицер и заобиколен от множество шпиони“.

    Сталин прекарал около четири месеца и половина в затвор в Санкт-Петербург. Едва през лятото, на 2 юли 1913 г., бил заточен в Туруханския край под надзора на полицията за период от 4 години.

    Първо Коба трябвало да стигне до Красноярск. Около седмица той пътувал дотам с арестантски влак. На 15 юли поел към Туруханск. Тъй като Сталин вече имал опит с изтърпяването на присъда, за правоприлагащите органи било очевидно, че трябва да бъде наблюдаван много сериозно. Имало слухове, че се подготвя бягство. Началникът на Енисейското жандармско управление получил заповед да „въдвори Джугашвили при пристигането му в един от отдалечените пунктове на Туруханския край с установяване на полицейско наблюдение над него“.

    През първата половина на август бъдещият лидер на Съветския съюз се добрал до село Костино, което за известно време се превърнало в неговото постоянно „местожителство“. Там Йосиф Висарионович не бил единственият болшевик. Сталин се срещнал в Костино с Яков Свердлов, който влязъл в историята като зловещия „черен дявол“ на болшевишката партия. Между двамата не се получили приятелски отношения. Тогава Свердлов пише: „Ние се познаваме твърде добре. Най-тъжното от всичко е, че в условията на изгнание, затвор, човек се проявява с всичките си недостатъци… Сега сме в различни квартири с другаря (Сталин) и рядко се виждаме“.

    Описание на Джугашвили в информационна карта на полицията, около 1911 г. Уикипедия

    Революционерите били посрещнати от суровия руски климат: снежни бури, кратко лято, комари, отдалеченост от останалия свят. Сталин се сблъскал с всичко това, описвайки го в писмо до Роман Малиновски: „Май, че никога не съм изпадал в толкова ужасна ситуация. Парите изчезнаха, започна някаква подозрителна кашлица заради студа (37 градуса под нулата), общото състояние е болезнено, няма запаси от хляб, захар, месо или керосин (всички пари отидоха за поредните разходи, дрехи и обувки). Тук всичко е скъпо. Трябва мляко, трябват дърва, но… пари, няма пари, приятелю. Не зная как ще изкарам зимата“.

    На болшевишките събрания Ленин много пъти повдигал темата за организирането на бягството на Коба и Свердлов. Оказало се обаче, че освобождаването на заточения революционер е невъзможно, тъй като Малиновски, който отговарял за връзката между болшевиките и затворниците, бил доносник – съобщавал всичко на жандармерията. Затова започнали да наблюдават по-отблизо Сталин и Свердлов. Надзорът и охраната били засилени. През пролетта на 1914 г. революционерите били преместени в Курейка – селище, разположено в самия север на Туруханския край.

    „Готвехме си сами. Всъщност, там нямаше какво да се прави, защото не работехме, а живеехме от средствата, предоставени ни от държавата: 3 рубли на месец. Партията също ни помагаше. Ловяхме риба. Ходехме и на лов. Имах куче, нарекох го Яшка. Свердлов миеше лъжиците и чиниите след вечеря, а аз никога не го правех. Ям, оставям чиниите на пръстения под, кучето облизва всичко – и всичко е чисто. А той беше чистофайник“ – описва Сталин живота си в Курейка.

    Понякога Сталин пътувал до село Монастирское, където се провеждали събрания на политически затворници. Освен самия Джугашвили, имало още много болшевики.

    През декември 1916 г. Сталин напуска Курейка – руските войници гинели по фронтовете на Първата световна война и правителството искало да попълни армията със заточениците. Така в края на декември отново се озовал в Красноярск. Но комисията заявила, че не подлежи на военна служба поради травма на ръката. Когато той дошъл на власт, митът, свързан с този епизод от биографията на вожда, бил активно разпространяван – уж смятали Йосиф Висарионович за невероятно опасен агитатор, чието появяване на фронта веднага би имало неблагоприятен ефект върху морала на руската императорска армия.

    Тъй като до края на заточението му оставали само няколко месеца, Сталин решил да напише молба до властите за разрешение да изтърпи оставащия срок на мястото, където се намирал. Царските власти се смилили и му позволили да прекара останалите месеци в град Ачинск, недалеч от Красноярск. В края на февруари 1917 г. Сталин пристигнал в Ачинск, където се срещнал със заточени болшевики. Например, там бил Лев Каменев (Розенфелд). Няколко дни по-късно революционерите научили за февруарския преврат в Петроград.

    След амнистията освободените болшевики отишли от Ачинск в Красноярск, а след това заминали за Петроград. Сред тях бил и Сталин, който прекарал в малкото градче само до 8 март. Това било последното заточение на бъдещия вожд на СССР.

    Роналд О‘Брайън или мъжът, който уби Хелоуин

    В Деня на Вси светии е прието да се носят страшни костюми, за да се плашат околните. Гледат се филми на ужасите и се разказват страшни истории за демони и духове. Повечето хора все още се отнасят към този празник като към забавен маскарад, в който няма нищо страшно. Мнозина, обаче, вярват, че Хелоуин не е просто оправдание за маскарад, а ден, в който дори и най-зловещите фантазии могат да се сбъднат.

    Случаят на Роналд О’Брайън, жител на Пасадена с прякор „Човекът с бонбоните“, се смята за един от най-жестоките и ужасяващи случаи в съвременната история на САЩ.

    Роналд живеел със съпругата си и двете им деца – синът им Тимъти и дъщеря им Елизабет. О‘Брайън работел като оптик, същевременно бил дякон в баптистка църква, където пеел в църковния хор.

    Роналд О’Брайън

    На 31 октомври 1974 г., Хелоуин, Роналд завел двете си деца в квартала, за да събират бонбони от съседите, както правят всички деца на този ден. Заедно с тях тръгнали и съседът на Роналд с двете му деца. Групата обиколила къщите по две улици, не продължили, защото заваляло. В една от къщите, обаче, никой не отворил и децата не могли да вземат традиционната си почерпка за Хелоуин. Децата се отправили към следващата къща, а Роналд настигнал групата и донесъл пет бонбона Pixy Stix. Той обяснил, че се е върнал при съседа и все пак е „взел“ бонбоните. Роналд дал на всяко едно дете по един бонбон – два на децата на съседа и два на собствените си деца. Петият бонбон дал на едно момче, което познавал от църквата.

    Прибирайки се в къщи, Тимъти, най-малкото дете на „Бонбонения мъж“, поискал да изяде лакомството, дадено му от баща му, преди да си легне. Момчето се затруднило с отварянето на бонбона, но О’Брайън му помогнал да свали опаковката. Детето споделило, че бонбонът е горчив. Роналд му дал сок, за да изчезне горчивия вкус. Само след няколко минути детето се оплакало от силна болка в корема, а по-късно започнало да повръща, получило гърчове. Тимъти починал на път за болницата, без да дойде в съзнание. Било минало по-малко от час от изядения бонбон. Тази история смутила целия град, в който живеело семейството.

    Първоначално полицията не подозирала О’Брайън в каквато и да било намеса в случая, докато аутопсията на Тимоти не разкрила, че консумираният от него Pixy Stix е съдържал фатална доза калиев цианид. Всички родители изпаднали в истерия и панически започнали да оглеждат  торбичките със сладкиши, събрани от децата им на Хелоуин. Четири от раздадените Pixy Stix били намерени – у четири деца, включително у дъщерята на Роналд. Полицията иззела бонбоните. За щастие, с изключение на Тимъти, никой друг не опитал вкуса на бонбоните. Родителите на детето, взело петия бонбон, изтръпнали, когато от полицията ги информирали. Те се втурнали към спалнята на сина си. Намерили го заспал, с непокътнатия бонбон в ръце. Детето не могло да отвори бонбона и само това го спасило.

    Експертите открили огромни дози калиев цианид в бонбоните. Всичките пет бонбона били отворени в горните 50 мм, допълнени с цианид на прах и били запечатани отново. Според патолога, който е тествал Pixy Stix, изяденият бонбон от Тимъти съдържал достатъчно цианид, за да убие двама възрастни, докато останалите четири бонбона съдържали дози, които могат да убият три до четири възрастни. Детективите се заели с издирването на отровителя и скоро се озовали по следите на Роналд О’Брайън.

    При проведените разпити, О’Брайън казал на полицията, че не може да си спомни от коя къща е взел Pixy Stix. Полицията се усъмнила в показанията му, тъй като О’Брайън и съседът му били разходили децата си по къщите на две улици, защото валяло. Подозренията им се засилили, след като научили, че в нито един от домовете, които са посетили, не са дали на децата Pixy Stix. След като три пъти се разходил из квартала с полицията, О’Брайън ги завел до дома, който групата е посетила, но чийто обитател не им отворил вратата. О’Брайън твърдял, че е посетил дома, преди да настигне отново групата. Той казал, че собственикът на дома не бил включил лампите, но отворил вратата и му подал пет Pixy Stix. Той твърдял, че е видял само ръката на мъжа, която той описал като „космата“.  Домът бил собственост на човек на име Кортни Мелвин. Мелвин бил ръководител на полети на летището и бил на работа до 23 часа в нощта на Хелоуин. Полицията изключила Мелвин като заподозрян, след като почти 200 души потвърдили, че той е бил на работа.

    Оказало се, че Роналд има огромни дългове, в същото време се говорело, че не можел да се задържи дълго време на едно и също работно място. През десетте години, преди престъплението, О’Брайън сменил 21 работни места. Преди ареста той е бил заподозрян в кражба на работното си място в „Texas State Optical“ и бил пред уволнение. Колата му била на път да бъде прибрана, той бил просрочил няколко вноски по ипотеката и имал наложен запор на семейния им дом. Станало ясно, че О‘Брайън е застраховал живота на децата си като общата сума на полиците била 60 000 долара. Съпругата му била изненадана от този факт. Тя не знаела за застраховките. Смятайки, че ще успее да се спаси от фалит, Роналд решил да убие децата си.

    След като научили, че О’Брайън е посетил магазин за химикали в Хюстън, за да купи цианид малко преди Хелоуин 1974, полицаите започнали да подозират, че Роналд О’Брайън е убил сина си. Той си тръгнал от магазина, без да е купил нищо, но пък разбрал, че най-малката сума, за която може да се купи, била пет лири. Полицията предположила, че О’Брайън е напълнил бонбоните с отрова в опит да убие децата си, за да вземе животозастрахователните им обезщетения. Те били убедени, че той дава на останалите деца бонбони в опит да прикрие престъплението си и да заблуди разследващите. Останалите деца, за щастие, не докоснали бонбоните. Полицията многократно разпитвала О’Брайън, но той твърдял, че е невинен.

    Въпреки че полицията никога не е открила кога и къде О’Брайън е купил отровата, той бил арестуван за убийството на Тимъти на 5 ноември 1974 г. Той е обвинен за едно убийство и за четири опита за убийство. О’Брайън пледирал невинен по всичките пет точки.

    Продавачът на химикали също свидетелствал, че О’Брайън го питал как да купи цианид. Приятели и колеги свидетелстват, че в месеците преди смъртта на Тимъти О’Брайън проявявал необичаен интерес към цианида и говорел за това какво количество ще е необходимо, за да бъде убит човек. Снахата и зетят на О’Брайън свидетелстват, че в деня на погребението на Тимъти той говорил за това, че ще използва парите от застрахователната полица на Тимъти, за да си вземе дълга почивка и да си купи някои неща.

    На 3 юни 1975 г. съдебните заседатели признали О’Брайън за виновен за убийство и четири опита за убийство. Осъдили го на смърт. Малко след като бил осъден, съпругата му подала молба за развод. По-късно тя се омъжва повторно и новият й съпруг осиновява дъщеря й Елизабет.

    На 31 март 1984 г. О’Брайън е екзекутиран и над 300 души се събрали пред съдебната палата, където той умира, аплодирайки събитието.

    Автор: Десислава Михалева

    Речта на Атила на Каталаунските полета

    За прочутата битка на Каталаунските полета между хуните, предвождани от Атила, и римската армия начело с родения в Силистра „последен римлянин“ Флавий Аеций, е писано много. Общо взето, мненията се свеждат до това, че са се сблъскали „цивилизацията“ и „варварството“ – като мимоходом се подминава фактът, че самата римска армия в по-голямата си част също се състояла от варварски наемници („федерати“) и е била подкрепена от съюзници-варвари, които били доста по-многобройни от самата нея. От това клише следва и другото: хуните и техните съюзници (сред които, между другото, били и прабългарите) се биели единствено за плячка и грабежи, без никакви понятия за чест и достойнство на бойното поле.

    Изображение на Атила в музей в Унгария. Снимка: Уикипедия

    Но подобни шаблонни възгледи най-добре се опровергават от самите думи на хунския вожд, които той произнася преди или по време на великото сражение на Каталаунските полета – и където няма дори споменаване на възможности за плячкосване и опустошения, а всичките негови аргументи, с които опитва да вдъхнови бойците си, са от областта на високата военна етика и морал.

    Ето какво казва той на воините си (все пак по-логично е да е произнесъл кратката си реч преди сражението, отколкото във вихъра на боя); думите му са стигнали до нас благодарение на историка на готите Йордан (?-551):

    „След победи над толкова много племена и народи, след като целият свят – ако вие устоите днес!, е вече покорен, считам за безполезно да ви подтиквам със слова, сякаш сте хора, които не знаят за какво става дума. Нека тогава си търсите нов вожд или аз да си търся неопитна армия. На мен не ми подобава да говоря за неща, известни на всички – а вие нямате нужда да ги слушате.

    С какво друго сте свикнали, освен с войната? Кое е по-сладко за смелия човек от желанието да отмъсти на врага със собствената си ръка? Да наситим духа си с отмъщение – това е велик дар на природата!

    И така, нека ние, бързи и леки, да нападнем врага, защото този, който нанася удар, винаги е смел. Презирайте тези многоезични племена, събрани тук: признак на страх е човек да се защитава със съюзнически сили. Гледайте! Още преди вашето нападение враговете са поразени от ужас: те търсят височини, заемат могили и в късното си разкаяние се молят за укрепления в степта. Знаете колко са леки оръжията на римляните: за тях е болезнена не само първата рана, но и самият прах, когато вървят в бойните си редици и затварят своя строй под „костенурката“ от щитове. А вие се борите, въодушевени от упоритост, както сте свикнали! Не обръщайте внимание на техния строй, нападайте аланите, връхлитайте вестготите! Трябва да търсим бърза победа там, където битката е най-съсредоточена. Когато жилите са прерязани, крайниците скоро отпадат. Тялото не може да устои, ако костите се извадят от него. Нека духът ви се извиси, нека кипне яростта, с която сте закърмени! Сега, хуни, използвайте вашия разум и насочете оръжието си! Ако някой е ранен – ​​нека се стреми да убие враг, ако е невредим – нека се насити с кръвта на враговете. Никакви стрели не достигат онези, които вървят към победата – а вървящите към смъртта самата съдба ги убива и по време на мир.

    И накрая, защо съдбата дари на хуните победи над толкова племена, ако не, за да ги подготви за радост след тази битка? Кой отвори пътя на нашите предци към Меотийските блата, които толкова векове бяха затворени и тайни? Кой тогава принуди въоръжените да отстъпят пред невъоръжените? Цялото онова множество не могло да понесе гледката на лицата на хуните. Аз не се съмнявам в изхода от днешната битка – това е бойното поле, към което ни водеха всички наши успехи! И аз пръв ще пусна стрела към врага.

    Онзи, който може да си почива спокойно, когато Атила се бие – той вече е погребан!“

    Застраховки за кораби, „черни вдовици“ и живи покойници

    Ако в Средновековна Европа съществували класации на най-опасните професии, морските търговци несъмнено щели да бъдат на почетно място в тях. Та нима е шега да опазиш стоката (а нерядко и живота си), когато на хоризонта всеки момент може да се появи флаг с череп и кръстосаните кости?

    Зала за застраховане в Лойд в началото на 19 век. Снимка: Уикипедия

    Затова хората отдавна се опитвали да изнамерят начини, които да въведат ред в морската търговия. Представители на застрахователните гилдии се опитвали да укротят предприемчивите мошеници, които на свой ред измисляли все нови начини за измами.

    През ХVІІ век британецът Едуард Лойд става пионер в застрахователния бизнес такъв, какъвто го познаваме днес. Служители на неговата фирма оценявали рисковете: опитът на корабния екипаж, маршрутът, стоката, продължителността на пътуването и репутацията на търговеца. В съответствие с изводите им се определяла цената, която Лойд трябвало да плати на търговеца при злополука – както и цената, която трябвало предварително да получи за тази услуга. Пример: ако стоката струвала 10 000 холандски гулдена, търговецът плащал предварително, да речем, 800 гулдена – а при злополука Лойд му плащал 10 000 гулдена. А ако нямало злополука? Тогава 800 гулдена си оставали за Лойд. Почти същата е схемата на застраховането до ден-днешен.

    Някои мошеници успявали да измамят системата. Така, например, трагичната съдба на кораба „Мария Селесте“ може би е свързана със застрахователна измама.

    На 4 декември 1872 г. американският капитан Дейвид Рийд Морхаус, след като отплавал от Гибралтар, видял самотната бригантина „Мария Селесте“ – върху палубата на която не се виждал жив човек. Трюмът бил частично наводнен. Морхаус не установил сериозни повреди . Членовете на екипажа на бригантината били изчезнали безследно, като оставили на кораба пари и бижута. Имало версия за умишленото повреждане на кораба с цел получаване на застраховка, но тя не била доказана. А собственикът на кораба си го получил обратно заедно със застраховката. През 1885 г. новият капитан на кораба, Гилмън Паркър, се насочил към брега на Хаити и, както се предполага, умишлено не предотвратил сблъсък с коралов риф. Прави впечатление, че бригантината и товарът били застраховани за над 30 000 долара. По онова време това била значителна сума. За сравнение, луксозна къща в центъра на Ню Йорк струвала около 2500 долара. Размерът на застрахователната сума накарал експертите да се усъмнят в намеренията на капитана – като се има предвид, че корабът не бил натоварен със злато или бижута, а с евтини стоки и храна за животни. Както и преди, „Мария Селесте“ отново била върната на собственика й, който пак получил застраховката. Капитанът все пак бил изправен пред съда по обвинение в измама, но го оправдали. Ала застрахователни измами, и то с доста зловещ характер, се вършели не само в морето…

    Снимката представлява гравюра на кораба като е бил намерен.

    В един хубав мартенски ден през 1909 г. Уилям Коул, работник от Йоханесбург, направил фаталната грешка да се ожени за Дейзи де Мелкер. Съпругата му работела като медицинска сестра. Семейството живеело скромно – но Дейзи мечтаела за богатство. Уви, тя нямала предвид законни начини за постигане на тази цел. Предвид спецификата на професията си, Дейзи се замислила с какво вещество да отрови любимата си половинка. Избрала стрихнин (маскиран като „английска сол“, която се състои от сяра, магнезий, кислород и вода).

    Уилям се почувствал зле и състоянието му бързо се влошило. За лекаря, който пристигна в дома им, симптомите на отравяне били ясни, затова отказал да подпише смъртния акт. Тогава скърбящата съпруга намерила друг лекар, който посочи мозъчен кръвоизлив и хронично бъбречно заболяване като причина за смъртта. Вдовицата получила застраховката от 1795 лири.

    Дейзи се омъжила отново, и пак за работник.  Нейният следващ съпруг, Робърт Спрат, бил необичайно силен и здрав човек. Но през октомври 1927 г. мъжът получил припадък – точно като покойния Уилям Коул. Все пак се съвзел. Няколко седмици по-късно отново се почувствал зле, след като изпил няколко бири със съпругата и приятелите си. Починал на 6 ноември 1927 г. Лекарят заключи, че мъжът е починал от вътрешен мозъчен кръвоизлив. Аутопсия не била извършена. Дейзи получила 4000 лири застрахователно обезщетение.

    Медицинската сестра отровила и следващия си съпруг. Но тук ударила на камък. Братът на покойника заподозрял, че нещо не е наред и принудил лекарите да направят проверка. Експертите открили следи от отрова. „Черната вдовица“ била арестувана и екзекутирана през декември 1932 година…

    Британецът Джон Дарвин сменил няколко професии – бил учител по математика, даже пазач в затвор. Мъжът харчел много, съпругата му Ана също живеела разточително. Но с доходите на учител човек можел само да мечтае за разкошен живот. Джон решил да фалшифицира собствената си смърт, като преди това се застрахова. На 21 март 2002 г. той излязъл в морето с кану и изчезнал. Били претърсени 160 кв. км територия – но тялото така и не било намерено. Ана получила смъртен акт за съпруга си и голяма сума. Междувременно Дарвин се премести в съседна къща – мъжът явно обичал да рискува. Той си направил фалшив паспорт, сменил прическата си, отслабнал. Спокойният живот обаче се оказал твърде скучен и през 2007 г. съпрузите заминали за Панама, където купили жилище за 200 хиляди лири. В плановете им влизало и строителство на хотел. Ала след време мошеничеството било разкрито. Двойката била обвинена в измама и осъдена на 6 години затвор.

     

    Жестокото убийство на сестра Бенц в Деня на Вси светии

    На 31 октомври 1981 г. мъж нахлува в манастира „Свети Франциск“ в Амарило, Тексас. След това изнасилва, удушава и намушква до смърт сестра Тадеа Бенц, която е на 76 години. Тялото й било открито от друга сестра, когато сестра Бенц пропуска молитвата в 6:30 сутринта.

    Новината за убийството на монахинята шокирала града.  Местните жители започнали да си отправят взаимни обвинения, да се подозират, настъпил хаос. Под натиска на непрекъснато повишаващото се социално напрежение полицията бързала, детективите нямали време да обработят старателно изложените версии и качествено да обработят доказателствата, но заподозреният все пак бил открит.

    Надгробната плоча на Тадеа Бенц

    Свидетелите били видели мъж с тъмна кожа и черна къдрава коса пред манастира в нощта на убийството.

    След изследване на тялото и съдебните доказателства става ясно, че това престъпление е свързано с друго, което се е случило на 9 юли, станало наблизо на съседна улица в Амарило. В този случай Нарни Кокс Брайсън, на 77 години, е била изнасилена и убита в дома си.

    Освен едно и също престъпление, имало еднакви доказателства, събрани от двете престъпления. ДНК под форма на коса – къдрава, черна и оставена от испанец, заради което служителите търсели кубинския бежанец от първото убийство през юли.

    Те взели сперма от сестра Бенц, но тъй като патологът нямал подходящо оборудване за анализ на спермата, я изхвърлил.

    След като не намерили кубинския бежанец, за когото подозирали, че е изнасилил и убил и двете жени, изведнъж се появил нов заподозрян за убийството през октомври.

    Ясновидка  започнала да звъни по медиите, казвайки, че има видение за това кой е убил Монахинята. Тя казала, че убиецът е тийнейджър, който носи фалшива перука „афро тип“ и живее в къща на същата улица като манастира.

    На 9 ноември полицейският сержант Уолтър Йергер заявил, че Джони Франк Гарет, на 17 години, е заподозрян, тъй като е намерил пръстовите му отпечатъци близо до манастира. Той не допускал, че отпечатъците на Джони може да са били там, само защото манастирът се намирал срещу дома му. Няколко свидетели видели Гарет да напуска мястото на убийството. Според очевидци, мъжът се държал нервно, оглеждал се и много бързал.

    До този момент полицията била сигурна, че един и същ човек е отговорен и за двете убийства. Но Джони никога не е бил разпитван за другото убийство. По това време Джони Франк Гарет бил само на 17 години, но имал много проблеми.

    Джони Франк Гарет

    Още в ранна възраст, той бил изнасилен от доведения си баща, който след това го продава на други мъже за секс. Започвайки на 14-годишна възраст, той е принуден да изпълнява странни сексуални дейности, които са записани като порнографски филми.

    Семейството му го въвежда в света на алкохола и наркотиците, започвайки от 10-годишна възраст. Те го научили да използва и други вещества като разредител за бои и амфетамини, което довело до мозъчно увреждане на младото момче.

    Джони бил редовно бит и малтретиран, след като бил измъчван с горелка, той получил тежки изгаряния и белези. Без да се включват многобройните наранявания на главата, които е получил през годините.

    Заради всичко, случило се с него, Джони страдал от параноични заблуди и имал умствени затруднения, от които типичните тийнейджъри на неговата възраст не страдат.

    Трима различни експерти по психично здраве, които прегледали внимателно Джони, заявили, че той е с увреждане на мозъка, психическо разстройство.

    Но нищо от това не било казано на съдебните заседатели, когато той бил изправен пред съда за убийството на сестра Бенц. Така че няма начин да се каже дали това би променило положението.

    Въпреки факта, че няма преки доказателства срещу Джони, детективите го обвинили в убийството на 9 ноември и след като съдебните заседатели признали Гарет за виновен,  го осъдили на смърт. Това се случва през 1992 г. Джони Франк Гарет никога не признава вината си и преди смъртта си каза следното: „Много благодаря на семейството ми, че ме обича и се притеснява за мен. Останалият свят може да  ме целуне по задника.“

    Леонсио Перес Руеда

    След като присъдата била изпълнена, жителите на Тексас за кратко забравили за чудовищното престъпление, случило се на Хелоуин, но през 2004 г. цяла Америка замлъкнала. Тогава били намерени нови доказателства – ДНК тестове – доказващи, че Гарет е невинен и съвсем различен човек, Леонсио Перес Руеда, е съпричастен към смъртта на монахинята.

    След ареста си Руеда се признава за виновен за убийството и изнасилването на сестра Бенц. През 2005 г. съдът го осъдил на 45 години затвор, но въпреки триумфа на справедливостта, фактът за допуснатата съдебната грешка оставя дълбока следа в криминалната история на Съединените щати. Това дело заляга в основата на няколко филма, най-известният от които е „Последната дума на Джони Франк Гарет“ на Саймън Ръмли.

    Автор: Десислава Михалева

    Как виното завладяло Западна Европа?

    Кога се появили лозята в Западна Европа? Дълго време се смяташе, че самият Гай Юлий Цезар донесъл новата култура в Галия (дн. Франция). Но все пак съвременните научни данни показват, че това растение е било известно тук и по-рано – защото гръцката колонизация достигнала и до Испания, и до южните части на сегашната територия на Франция. Римските земеделци са ни оставили много описания за отглеждането на грозде и на условията за оптималното му поддържане.

    Средновековното общество познавало и ценяло това растение. Лозя се срещали навсякъде, но най-вече близо до речни долини. Открити са в Скандинавия, Шотландия и дори във Винланд – известната колония на викингите на остров Нюфаундленд в Северна Америка. Но защо лозята получили толкова широко разпространение в Западна Европа точно през Средновековието?

    Долината на Дору: Оттук излиза виното „Порто“.

    И досега мнозина сериозно си мислят, че това се дължи на използването на вино в църковните ритуали. Разбира се, свещенодействията на Църквата повлияли за сакрализирането на статуса на виното. Но дори преди християнството тази напитка символизирала живота, забавлението, радостта и общуването. Античността подарява на Средновековието отношението към виното като необходим хранителен продукт. Ритуални танци, огромни пиршества, срещи с гости и изпращането им и дори подписването на правни актове не можели да минат без консумация на вино. Даже го използвали в медицината: например, през ХVІ век в Италия пиели вино за лечение на треска.

    Разбира се, вредното въздействие при прекомерна употреба на вино също било отдавна известно. През Средновековието срещаме много разкази-фаблио за пияници от простолюдието. Рицарските романи също разказват подобни истории, а в живописта на Питер Брьогел-младши виждаме знаменитите селски сватби с огромен брой пияни хора. Известните личности също не изоставали – Филип II Август (1165-1223) бил познавач на вината и често се напивал до козирката (по-точно, до короната), а херцогът на Бургундия Карл Смели (1433-1477) едва не умрял от цироза, но все пак срещнал по-достойна смърт в битката при Нанси. А противникът на херцога – крал Луи XI, от малък пиел вино в големи количества, което силно се отразило на психическото му състояние – той развил епилепсия.

    В онази епоха се смятало за нормално човек да пие по 1.5-2 литра вино на ден. По време на празник това количество се удвоявало. Но трябва да се знае, че средновековното вино имало малък процент алкохолно съдържание – от 7 до 10 градуса. За разлика от Античността, когато го разреждали с вода, през Средновековието го пиели чисто.

    Монах дегустира вино. Френски ръкопис, края на 13 век. Уикипедия

    Човекът от Средновековието, който притежавал собствени лозя и пиел вино собствено производство, имал висок статус в обществото. Трудът на лозаря с всички нюанси и тънкости се откроявал като по-високопоставен сред общия кръг земеделски занимания. Собственикът на няколко лозя гледал отвисоко на орачите и овчарите. Градският патрициат и местният елит охотно купували лозя, стига да имали такава възможност.

    По отношение на характеристиките на средновековното лозарство трябва да се каже, че това „изкуство“ изисквало грижи на голямо семейство през цялата година. Докато се чакала новата реколта, трябвало да се окопаят лозите, да се наторят, режат и облагородяват по всякакъв възможен начин. Добавете към тази обработка и плевенето на междуредията, а също така и премахването на излишните издънки. Колко до брането на реколтата от грозде, тя би могла да се сравни със спешна мобилизация: цялото население, което можело да работи, се втурвало към лозето на господаря.

    Но ново вино се правело едва, когато всички предишни запаси били изпити или продадени. Защото в средновековна Европа никой не съхранявал виното дълго време. Понятието „отлежаване“ се появило едва през ХVІ век, тоест, вече след края на Средновековието и с началото на Ренесанса.

    Доста е трудно да се говори за самите методи на винопроизводство, но, така или иначе, те в много отношения отстъпвали на съвременните. След като напитката била готова, трябвало да се продаде възможно най-скоро. Това били най-вече вина от бели сортове грозде; розовите вина се смятали за крайно редки, а червеното вино се сервирало главно на трапезата на благородниците. Ликьорните вина (от типа на прочутото „порто) придобиват известност през XIV-XV век. Получават се, като към виното се добавя спиртосъдържащи продукти, обикновено етилов дестилат.

    Стараели се да продадат дори първия сок, още преди края на традиционното изцеждане чрез мачкане с крака. Появата на лозя в речните долини е съвсем логично: така било възможно виното  да се налее в бъчви и да се изпрати възможно най-скоро към пазарите на други градове. Бъчвите не били особено здрави и се стараели да ги превозват именно с кораби, а не с друсащите каруци.

    Целият процес от началото до края изисквал огромни човешки ресурси и висококачествени материали (в рамките на възможното, разбира се). Подпори, решетки, бъчви, тераси по склоновете, огради и пазачи – това е само малка част от реквизита, който изисквал сериозни разходи. Затова цените неизбежно се повишавали и виното много бързо заело позиция наравно със зърното в икономическия живот на Средновековието.

    Гангут – последната битка на галерите

    След поражението си от руснаците при Полтава през 1709 г. шведската сухопътна армия вече не представлявала онази страховита сила, с която крал Карл XII започнал Северната война (1700-1721). Но наличието на силен шведски флот пречело на бързото и победоносно прекратяване на войната в полза на Русия и нейните съюзници. През 1714 г. първоначалният план за действие предвиждал съвместни действия на руските и датските военноморски сили. Походът на руския флот от леки галери трябвало да има спомагателен характер. И без това вече почти никой не ги използвал в големи битки – тяхното време отдавна било преминало.

    Съвместните действия с датчаните обаче не се състояли, затова планът на кампанията бил променен. Петър I наредил галерният флот да се движи покрай брега на Балтийско море, да стовари десант на територията на врага и така войната да приключи. Той се състоял от 99 галери и по-малки гребни кораби – скампавеи. Общото ръководство официално се осъществявало от генерал-адмирал Ф. М. Апраксин въпреки, че ключовата роля в операцията принадлежала на царя.

    Руската победа при Гангут, картина от Морис Бакоа, 1724 г. Уикипедия

    През юли 1714 г. шведският флот под командването на адмирал Ватранг преградил пътя на руските галери при нос Гангут. Шведите не бързали да влязат в бой и чакали руското командване да направи грешен ход.

    На полуостров Гангут в района, където се намирал руският флот, имало тясна (около 2 км) сухоземна ивица, удобна за влачене на сравнително леките руски галери. Според плана на Петър I трябвало да се извлекат няколко галери и по този начин да се заблуди врага. Но шведското командване решило да хване руския галерен флот „в клещи“.

    Малък отряд от една фрегата, шест галери и два шхербота под командването на контраадмирал Нилс Ереншелд се насочил към мястото, където русите строели трасето за влачене. Отрядът на вицеадмирал Лиле трябвало да обстрелва руските галери в базата им до село Твермине, а самият Ватранг с основните сили останал при нос Гангут.

    Но тогава се намесил случаят – нямало никакъв вятър и шведският флот просто останал неподвижен.Отрядът на Лиле не успял да достигне Твермине, като се задоволил със стрелба от прекалено голямо разстояние. На свой ред руското командване предприело смел пробив при нос Гангут. Авангардът  преминал навътре в морето покрай ескадрата на Ватранг, а основните сили – покрай брега. Основните сили на руския галерен флот, които извършили пробива, междувременно блокирали отряда на контраадмирал Ереншелд. Шведите се подготвили за битка в тесния фиорд Рилакс, където русите не можели да разгърнат силите си.

    За атака на шведските позиции бил определен отряд от 23 руски галери. Единадесет от тях били насочени към шведския флагман в центъра, а по четири трябвало да атакуват двата фланга.

    Още четири галери трябвало да заобиколят шведите и да атакуват отзад. Съотношението на силите било следното: на девет шведски кораба имало 941 войници с 94 оръдия; руският авангард от 23 галери имал на борда си 3450 души и от 127 до 143 оръдия. В 14 ч. на 7 август 1714 г. от руската флагманска галера „Света Наталия“ бил подаден сигнал за атака.

    Руското командване успяло да създаде решаващо предимство и в артилерия, и в жива сила. Но освен количествено, превъзходството на русите било и качествено. Личният състав били не моряци, а войници от пехотни полкове, които можели да изпълняват най-различни функции: по време на поход гребели, по време на десант слизали на брега, а при морски бой участвали в абордажите. Нещо повече, за разлика от шведските моряци, те имали еднакво въоръжение: предимно пушки-фузеи с щикове, а за хладно оръжие – шпаги или прави саби-палаши.

    При приближаването си към противника ниските шведски кораби били обсипани с градушка от куршуми. Така например, 700 души от руския Ингерманландски полк  стреляли средно по 28 пъти – а пушечният огън от късо разстояние освен, че е убийствен, оказва и сериозно психологическо въздействие.

    И едва след продължителен обстрел на шведските кораби последвал абордажна битка, където численото превъзходство и еднаквото въоръжение се оказали решаващите фактори. Самият абордаж също се извършвал последователно. Първо били превзети шведските флангови галери, а след това последвала едновременна атака от няколко страни на най-мощния шведски кораб – флагманският „Елефант“ („Слон“).

    В резултат на тричасовата битка били пленени всичките 9 шведски кораба. Руският флот не понесъл загуби в кораби. Били убити 124 души, други 342 – ранени. Загубите на шведите били значително по-големи: 361 души убити, а всички останали – пленени. Сред пленниците бил и контраадмирал Ереншелд, който получил седем рани.

    Победата при Гангут била широко отпразнувана в Санкт-Петербург. За участниците в битката бил изсечен специален медал. По време на празничните тържества на площад „Троицкая“ издигнали триумфална арка, върху която изобразили орел, седнал върху слон. Надписът „Руският орел не лови мухи“ загатвал за руския герб, а изображението – и за името на шведския флагман.

    Медал „За победата при Гангут“ с изображение на битката. 1714 г. Уикипедия

    Шведските пленени кораби останали в Санкт-Петербург до 1743 година. Победата на руския флот позволила да бъдат превзети Аландските острови. Новината предизвикала и значителен резонанс в Европа. От тактическа гледна точка, с цената на сравнително малки загуби, на шведския флот било нанесено чувствително поражение. Командирът на шведската ескадра адмирал Ватранг не издържал позора: следващата година, позовавайки се на лошо здраве, той се отказал от командването и година по-късно починал.

    Младият руски флот получил много интересен и поучителен опит в такива абордажни сражения, които били типични само за Северната война. Но шведите не си взели поука: 6 години по-късно русите ги разгромили при Гренгам в подобни условия. А битката при Гангут останала известна в историята като последното сражение на галерите.

    Непотопяемият котарак

    В британския Национален морски музей в Гринуич, сред макетите на кораби и портретите на храбри адмирали може да видите изображение на черно-бял котарак. Как ли пухкавият сладуран се е озовал сред такова войнствено обкръжение?

    Не е известно кога е роден бъдещият морски герой. Той започва военната си служба през 1941 г. на германския линеен кораб „Бисмарк“. Котаракът бил вкаран в кубрика от един матрос и така четириногият член на екипажа за пръв път излязъл в открито море.

    „Непотопяемият Сам“

    Но на 27 май английските линейни кораби „Родни“ и „Крал Георг V“ се приближили до „Бисмарк“ на разстояние 21 морски мили (39 км) и открили огън в 08.47 ч. „Бисмарк“ на свой ред отговорил с огън, но неспособността му да се отклонява, както и кренът (наклонът на кораба) се отразили негативно върху точността на стрелбата. Ниската скорост (7 възела) също направила кораба лесна мишена за тежките крайцери „Норфолк“ и „Дорсетшир“, които също влезли в боя.

    В 09.02 ч. 203-мм снаряд от „Норфолк“ улучил главния далекомерен пост на предната мачта. Загинал офицерът Адалберт Шнайдер , който в ранните часове на същото утро бил награден с Рицарски кръст за участие в потопяването на английския линеен крайцер „Худ“. В 09.08 ч. 406-мм снаряд от „Родни“ поразил носовите кули „Антон“ и „Бруно“ – последната била извадена от строя. Едновременно с това друго попадение разрушило предния контролен пункт, убивайки повечето висши офицери. Задните кули „Цезар“ и „Дора“ продължили да стрелят отблизо, но без да улучат английските кораби. Последният залп от кулата „Дора“ повредил „Родни“, чиито торпедни апарати заклинили.

    След 44 минути битка тежките оръдия на „Бисмарк“ замлъкнали. „Родни“ се приближил до разстояние за пряк изстрел (приблизително 3 км), докато „Крал Георг V“ продължи да стреля от по-голямо разстояние. „Бисмарк“ не свалил бойното си знаме. Когато станало ясно, че врагът им няма да може да стигне до пристанище, британските линейни кораби се оттеглили, а на крайцерите било наредено да довършат „Бисмарк“ с торпеда. От 2200 германски моряци се спасили само 115. Докато ги изваждали от водата, англичаните забелязали котарак, вцепил се в дървена отломка. Откарали го на британския ескадрен миноносец „Казак“ и го кръстили Оскар. Така презавербуваният котарак продължил да служи под знамето на Негово Величество. Като част от екипажа на „Казак“, котаракът придружавал морски конвои в Северния Атлантически океан и в Средиземно море – но през октомври 1941 г. на път от Гибралтар за Ливърпул корабът бил торпилиран от германска подводница. Есминецът „Легион“ закарал оцелелите моряци и котарака в Гибралтар. Няколко дни по-късно котаракът, който станал известен и получил нов прякор: „Непотопяемият Сам“, бил зачислен в екипажа на самолетоносача „Арк Роял“, чиито самолети, между другото, участвали в потопяването на „Бисмарк“.

    Но Сам не се разхождал дълго по обширната палуба на самолетоносача. На 14 ноември 1941 „Арк Роял“ бил потопен от германска подводница. Котаракът бил изваден от водата от моряци на есминеца „Лайтнинг“. „Непотопяемият Сам“ отново бил отведен в Гибралтар, където го настанили в кабинета на генерал-губернатора. През март 1943 г. бил потопен „Лайтнинг“, а преди това – и есминецът „Легион“.

    Така не оцелял нито един кораб, на палубата на който били стъпвали лапите на Непотопяемия Сам. И понеже моряците са суеверни хора, вече никой друг не искал да вземе Сам на кораба си. Но в къщата на генерал-губернатора той бил почитан и уважаван като ветеран от бойни действия.

    След края на Втората световна война котаракът бил откаран в Белфаст, където го настанили в Дома на моряците. Там Непотопяемият Сам живял още десет години и починал на почтена възраст през 1955 г.

    „Вечният предател“ Люй Бу

    Люй Бу живял в Китай през ІІ век. Епохата била неспокойни. Властта на империята Хан се клатела, навсякъде избухвали въстания. Армията не била достатъчна и местните управители трябвало да потушават бунтовете със собствени сили. В този труден период в гарнизона на една от провинциите се записал младият воин Люй Бу.

    Оказало се, че той владее добре военното изкуство и през 189 г. бил включен в отряд, който поел към столицата Лоян, за да помогне на една от придворните групи в постоянните междуособици. В столицата младежът бил забелязан от могъщия военачалник Дун Чжо. Той поканил воина на гости и му обещал високи постове и много пари, ако премахне своя командир, който се бил намесил в придворните интриги. Люй Бу помислил и… се съгласил: убил своя военачалник, отрязал главата му и я занесъл на „поръчителя“. Той спазил думата си и дори го осиновил.

    Илюстрация към романа „Трицарствие“. Снимка: Уикипедия

     

    Скоро Дун Чжо с помощта на интриги и убийства се оказал най-близкият човек до трона. Той дори можел по свое желание да сменя императори, което и сторил няколко пъти. Накрая на китайските феодали това им втръснало и те решили да си разчистят сметките с разпасалия се велможа. Речено – сторено: съставили коалиция, която поела с голяма армия към столицата. Люй Бу водил няколко битки с враговете на своя осиновител – но му пречели другите пълководци, които завиждали на успехите на младия фаворит. Дун Чжо бил принуден да избяга заедно с верните си хора и императора. Тъй като върховният владетел все още оставал при него, столицата също била преместена – от изгорения Лоян в Чанян. Въпреки, че враговете победили, те претърпели тежки загуби и не посмели да го преследват.

    В Чанян страховете на осиновителя на Люй Бу рязко се засилили. Той винаги го държал при себе си като телохранител. А когато се ядосвал (което се случвало често), започвал да хвърля копия по него. Младият воин ловко ги избягвал, но неприятното чувство оставало. На всичко отгоре, Люй Бу имал бурна любовна връзка с една от наложниците на осиновителя си и се боял, че това може да се разкрие.

    Люй Бу убива предишния си господар Динг Юан. Снимка: Уикипедия

    Един от императорските министри, комуто също бил омръзнал властолюбивият велможа, се възползвал от ситуацията и директно му предложил да убие Дун Чжо. Люй Бу отказал да участва в заговора, защото все пак го чувствал като баща. Но министърът настоял, че Люй Бу няма никакъв синовен дълг към Дун Чжо, тъй като между тях не съществувала кръвна връзка. Воинът помислил и… се съгласил. Той лично убил своя втори баща. Благодарният министър, който успял да заеме по-висок пост в двора, го обсипал с пари и почести. Обаче военачалниците, верни на Дун Чжо, били против убиеца на своя пълководец. Те събрали армия срещу него. Когато наближили щаба на Люй Бу, той заявил, че не иска напразни жертви и предложил всичко да се реши чрез двубой. Оседлал верния си кон на име Червен заек и победил най-силния воин на враговете. Но все пак си дал сметка, че няма сили да води война и избягал с няколкостотин верни войници.

    Люй Бу започнал да скита из Китай. За негова изненада никой не искал да го наеме на служба – всички вече знаели, че е убил двама от господарите си, наричали го „вечния предател“ и нито един феодал не искал да се свързва с такъв човек. Все пак с огромни подкупи той заел поста губернатор на една от провинциите. Но искал повече, затова подготвил метежи в съседния регион, където управлявал военачалникът Цао Цао. Завладял почти половината от владенията му. Ала войната се затегнала. Никой не успявал да спечели надмощие.

    Скоро в Китай се появил нов претендент за императорския трон – Юан Шу. Той бил далечен роднина на императора. Успял да спечели Люй Бу на своя страна и дори се канел да ожени сина си за дъщерята на своя нов съюзник. Но нито сватбата, нито съюзът се състояли: Люй Бу размислил и решил, че законният император ще му плати повече. Юан Шу се вбесил и обявил война на изменника.

    Карта, показваща основните военачалници от династията Хан през 190-те години, включително териториите, контролирани от Люй Бу, след като той превзе контрола над провинция Сю от Лиу Бей. Снимка: Уикипедия

    Люй Бу нанесъл няколко сериозни поражения на войските на Юан Шу. Но бил недоволен от факта, че някои от императорските военачалници завладявали провинции и трофеи преди него и не му оставяли нищо за плячкосване. След известно време решил отново да смени съюзника си… и предложил съюз на Юан Шу.

    Това му предателство обаче се оказало фатално. След известно време той бил обсаден от своя стар познат Цао Цао. Когато Люй Бу изпратил пратеници до Юан Шу за помощ, той отказал. След три месеца пълна блокада войските на Люй Бу, заедно със своя предводител, се предали. Според легендата, преди това Люй Бу помолил войниците си да отрежат главата му и да я предадат на Цао Цао. Но никой не се съгласил.

    Завели вързания Люй Бу при Цао Цао. Там пленникът предложил на врага услугите си като наемник. Слисан от такава наглост, победителят дори не намерил веднага какво да каже – но след това заповядал да бъде обесен и да се отсече главата му, която била изпратена на императора. Така главата на известния наемник дълго време висяла пред портите на столицата за назидание на всички бъдещи предатели.

    1100 години по-късно, през ХІV век, образът на Люй Бу бил силно романтизиран благодарение на романа „Трицарствие“, където е представен като най-смелия воин в цял Китай, но не много способен пълководец. Този роман се смята за най-великото произведение на китайската литература и по негови сюжети са поставени множество театрални спектакли и заснети редица филми.

    Нейтън Щраус – човекът, който спаси живота на половин милион американски бебета

    Нейтън Щраус е един от най-известните бизнесмени в американската история. Съсобственик и основател на „Марси‘с“ и „Ейбрахам и Щраус“ и един от най-успешните бизнесмени на своето време, той използвал почти целия си личен капитал, за да помага на бедните в Ню Йорк. Той дал шанс на много деца да оцелеят с използването на пастьоризираното мляко. В края на 19-ти и началото на 20-ти век детската смъртност в Ню Йорк била много висока, една от причините била лошото мляко.

    Нейтън Щраус около 1920-те години.

    По онова време не само не помисляли за пастьоризиране на млякото, но дори го смятали за вредно за самия продукт. Смятали пастьоризирането за безполезно харчене на пари. Щраус се сблъсква с много препятствия, но до края на живота си с негови пари са построени 297 станции за пастьоризиране на млечни продукти в 36 града на САЩ.

    Причина за новата дейност била семейна трагедия. По време на пътуване до Европа, новородената дъщеря на Щраус и съпругата му Лина Гурхерс умира от некачествено мляко. По-късно във фермата на Щраус умира на пръв поглед напълно здрава крава и аутопсията показала, че животното има туберкулоза. Двойката започва да финансира изследвания и разкриване на лаборатории за пастьоризиране на мляко с лични спестявания.

    Щраус разбира, че бебетата се заразяват от заразени крави и умират. Бил категоричен, че технологията, разработена през 1860 г. от Луи Пастьор, според която е било необходимо млякото да се загрява и след това бързо да се охлажда, ще унищожи опасните микроорганизми и ще направи млякото безопасно.

    Щраус започва да строи млечни станции в по-бедните квартали на Ню Йорк и гарантирал, че всичкото мляко, което се предлага в тях, е пастьоризирано. През 1891 г. 24% от децата, родени в Ню Йорк, умират преди да навършат една година. А от 20 111 деца, които са били хранени с пастьоризираното мляко на Нейтън Щраус, само шест са починали.

    През 1892 г. той и съпругата му лично финансират Лаборатория за пастьоризирано мляко Нейтън Щраус, за да осигурят пастьоризирано мляко на децата в борба с детската смъртност и туберкулоза. В битката с болестта той отваря Превенториум за деца с туберкулоза в град Лейкууд, Ню Джърси, който по-късно се мести във Фармингдейл, Ню Джърси, през 1909 г. Книгата им „Болест в млякото: Лечебна пастьоризация: Животът на Нейтън Щраус“ описва как нечистото, непастьоризирано мляко, с което се хранят кърмачетата, е основната причина за туберкулоза, коремен тиф, скарлатина, дифтерия и други заболявания, които са основната причина за 25% от детска смъртност в САЩ през 1890 г., 15% през 1903 г.. На този фон, тя е 7% в Ню Йорк през 1900 г., където пастьоризираното мляко вече е станало норма. Щраус е признат за водещ привърженик на движението за пастьоризация, което против заразното мляко, станало причина за стотиците хиляди смъртни случаи годишно.

    Лаборатория за пастьоризиране на мляко, Вашингтон.

    През 1898 г. Щраус става президент на здравния отдел на града и незабавно дарява оборудване за пастьоризация на сиропиталището в града. В цялата страна са обособени 297 млечни станции в 36 града. Детската смъртност в цялата страна е спаднала от 125 на хиляда през 1891 г. на 15 през 1925 г. Според някои историци Щраус е спасил живота на 445 800 деца.

    По време на икономическата депресия от 1893 г. Нейтън Щраус използва млечните станции, за да продава въглища на най-ниски цени. Тези, които не можели да платят, получавали въглища безплатно. Освен това, Щраус отдава къщи с обзаведени стаи за 64 хиляди души, където закуската се сервира за пет цента, и организира 50 хиляди вечери за един цент.

    Откриване на първата млечна станция на Щраус, лятото на 1893 г.

    Щраус забелязал, че двама служители от неговата компания „Ейбрахам и Щраус“ гладуват, за да пестят пари и да изхранват семейството си, затова той отворил първата субсидирана фирмена кафетерия. През 1911 г. Нейтън Щраус е избран за делегат на САЩ на  Международния конгрес за защита на децата в Берлин, а също така е бил делегат на Конгреса за детската туберкулоза в Рим. Щраус се пенсионира през 1914 г., за да се отдаде изцяло на благотворителност.

    През зимата на 1914–15 г. той осигурява 1 135 731 пакета с храна за безработни от складовете си за мляко в Ню Йорк. През 1916 г., по време на Първата световна война, той продава яхтата си Сисилина на бреговата охрана и използва приходите за изхранване на сираци от войната. По-късно той храни завръщащите се американски военнослужещи в Бетъри Парк.

    Млечна станция, 1910 г.

    Нейтън Щраус дарява пари на Нюйоркската обществена библиотека, които са специално предназначени за младите хора. Колекцията на младите хора в библиотечния център Донъл е кръстена на него. Той също така помага на по-бедните жители на града, като строи кей за отдих, първият от многото на брега в града.

    През 1931 г. Нейтън Щраус умира на 82-годишна възраст, като е похарчил по-голямата част от капитала си за нуждите на бедните.

    Автор: Десислава Михалева