Обградени сме от символи, които изглежда инстинктивно разбираме, но рядко се питаме откъде са произлезли. Често, историята на обикновените символи е по-сложна, отколкото бихте помислили.

Сърцето

Символът на сърцето е открит в рисунки от последната ледникова ера, но вероятно е получил днешното си значение през Средновековието.

Някои смятат, че е базиран на семенната кутийка на растението силфий, което е било популярно противозачатъчно, преди да изчезне. Градът-държава Кирена дори е сякъл монети с изображението на силфий, силно наподобяващо формата на сърце. Това вероятно е допринесло за свързването на символа със секс и любов.

Според други, символът е бил вдъхновен от божественото. Той произлязъл от средновековния символ на Святото сърце, което представяло саможертвата на Исус Христос. Католическата църква учи, че символът е бил разкрит във видение на Св. Маргарита Мария Алакок през 17-и век, когато се появил обвит в тръни. Историците обаче посочват, че символът е бил известен и е използван много преди това.

Има я и теорията, че символът е базиран на погрешното разбиране за човешкото сърце, което едно време е било виждано като орган с три камери, обла горна част и заострена долна.

Символите за мъж и жена

Стандартното обяснение е, че тези символи произлизат от гръцката митология – щитът на Марс и огледалото на Венера. Почти няма доказателства за връзката между тези обекти и днешните символи, а истинската история е доста по-сложна.

В древната астрология и алхимия, различни небесни обекти са били свързвани с различни земни метали. Слънцето, Луната, Марс, Меркурий, Венера, Юпитер и Сатурн са отговаряли съответно на злато, сребро, желязо, живак, мед, калай и олово. Тази система е учил ботаникът от 18-и век Карл Линей, който е роден преди разработването на модерната система за отбелязване на химическите елементи с букви от гръцките или латинските имена на елементите, която се появява през 1814г. Преди това, химиците често използвали същите символи, използвани и от средновековните алхимици.

Линей решава да заимства символи за своите ботанически текстове от химическата система. За първи път официално използва символите през 1756г в дисертация на тема хибридни растения. Взема старите астрологически и алхимични символи за Сатурн, Юпитер, Марс и Слънцето, за да отбележи дървесни, тревисти вечнозелени, двугодишни и годишни растения, а със символите за Марс, Венера и Меркурий отбелязва мъжки, женски и хермафродитски белези.

Скоро след това други ботаници и зоолози започват да използват същите символи, тъй като те били удобни и се помнели лесно.

Доларът

Разпознаваем навсякъде, символът за долар всъщност е символ за испанския долар. Доминирането на миньорския бизнес в Централна и Южна Америка позволява на испанския долар да се превърне в истинска международна валута. Задминава дори по-старите талери по популярност.

Испанското пезо започва да се използва масово за търговия в Европа, Америка и Далечния Изток. Търговците започват да заместват думата „пезо“ със съкращението „ps”-  буквите, които по-късно започват да бъдат изписвани една върху друга. През 1770-те съкратената версия на тази абревиатура вече се пише като „$“, което е прието от новите Съединени Американски Щати като символ на тяхната валута.

Има много други теории за произхода на символа. Според някои, той идва от наслагването на буквите “U” и “S” и е бил също така символ на народа, свободната икономика и свободното мислене. Друга теория гласи, че символът за долар е свързан с монограма, използвана от богатите сребърни мини в Потоси – “PTSI”. Има я и версията, че произлиза от португалския символ цифрао (с две вертикални линии), британския шилинг или испанските думи за „роб“ и „пирон“.

Питанката

Има много претенденти за обяснение на питанката. Най-популярната теория е, че тя идва от латинската дума „quaestio”, означаваща „питане“, която е била изписвана съкратено като „qo” и в последствие се е превърнала в символа, който познаваме днес.

Други смятат, че питанката идва от невма, използвана в музиката през Средновековието, наречена „punctus interruptus“. Има и теории, че е произлязла от Египет и изобразяването на котешка опашка.

Най-скорошната теория е от 2011г и е базирана на древносирийски ръкописи от Библията от 5-и век, които са известни с щедрото използване на точки с неясно значение. Д-р Чип Кокли от Кеймбридж смята, че вертикалното двоеточие е поставено над определени въпроси, които на пръв поглед не приличат на такива. Например, „Какво правиш?“ очевидно е въпрос и без питанката накрая, но „Тръгваш си?“ вече няма да е въпрос в този случай.

През 1944г британците мислят как да убият Хитлер – така се ражда идеята за операция Фоксли. Успехът й е можел да съкрати войната, да спаси милиони животи и да спести на всички много страдания. Или да доведе до нова световна война. Планът получава одобрението на мнозина в правителството, включително и на Чърчил, но е отхвърлен, защото се смята, че Хитлер е помагал на съюзническата кауза.

Опити за убийството на Хитлер не липсват, като най-известният такъв е заговорът от 20 юли, когато антинацистки конспиратори, водени от полковник Клаус фон Щауфенберг се опитват да затрият фюрера с бомба. Събитията са екранизирани във филма „Операция Валкирия“ с Том Круз.

Но още много по-рано, на 8 ноември 1939г, Георг Елзер взривява бирарията, в която Хитлер дава една от речите си. Разминаване от 5 минути му коства успеха.

Британците се опитват да се отърват от Хитлер още от самото начало на войната, но винаги им е било ясно, че не е лесен за убиване. Проблем се оказва и остарелия манталитет – много британци настояват за „джентълменска война“, която да се води честно. Те не одобряват шпионажа, саботажа и покушението и често влизали в ожесточен конфликт с използващите тези методи.

За щастие това не им пречи да кроят планове за края на фюрера и така идва идеята за операция Фоксли. По това време Британското управление за специални операции (SOE) разполага с информация за личните навици на Хитлер, която получава от германски военнопленници и дезертьори. Затова първоначалният план е да бъде бомбардиран личния влак на Хитлер или да се пусне отрова във водата, от която пие.

Тези идеи обаче се оказват неприложими. Хитлер използва влака рядко и непредвидимо. Гарите обикновено получават информация за пристигането му само минути преди това, което прави невъзможно планирането. Имало нужда и от вътрешен човек, което не можело да стане. Този план отпада, но след него идват други.

Нещата се променят след десанта в Нормандия на 6 юни 1944г. По време на битката, един от личните стражи на Хитлер е пленен и разпитван. Оказва се, че е служил и в Бергхоф, домът на Хитлер в Баварските Алпи, където той прекарва много от времето си през войната.

Бергхоф е част от по-големия комплекс Оберзалцберг заедно с още няколко сгради, в които се помещават високопоставени нацисти. Когато Хитлер си бил вкъщи, винаги вдигали нацисткия флаг, който можело да бъде видян от кафене в Берхтесгаден, в подножието на планината.

Малко след 10:00ч сутринта, Хитлер обикновено излизал и отива да закусва в близката чайна. Пътят до там му отнемал между 15 и 20 минути във всяка посока. Понеже се чувствал защитен в своята крепост, той предпочитал да върви сам, с изключение на случаите, когато е с гости.

Макар да не ходил с охрана, Хитлер все пак бил защитен. Пътят, по който минавал, е видим от различни постове в имота, включително и от този в чайната. Въоръжена охрана имало винаги най-много на 300-400м от него.

Съюзническото разузнаване прави снимки на Бергхоф, така че разполага с карта на имота и успява да потвърди маршрута на фюрера. Така разбира, че сутрин той изминава няколкостотин метра през гората, за да стигне до чайната. Британците вземат решение да скрият снайперист в тази гора, който да застреля Хитлер.

В случай, че опитът бъде неуспешен, фюрерът щял да бъде отведен бързо в къщата си, което да предостави още една възможност да бъде покосен.

Но Бергхоф е дълбоко в немска територия. Избраният за задачата снайперист трябвало да бъде изключително добре психически и физически подготвен, страхотен стрелец и говорещ перфектно не само немски, но и акцента на региона, за да не бие на очи. Мисията по същество не е самоубийствена.

За целта избират един поляк и един британски снайперист, двамата говорещи немски. Планът е да ги облекат в немски униформи, да ги пуснат с парашути в околността, където да се скрият и да чакат докато дойде момента.

За да постигнат това, британците се нуждаят от още едно нещо – вътрешен човек. За техен късмет, разполагат с германски военнопленник на име Диезлер, който има чичо в Залцбург – само на 20км от Бергхоф. Още по-добре е, че въпросният чичо ненавиждал нацистите.

Човекът се оказва съдържател на магазинче, който тренира стрелба на около 16км от дома на Хитлер и добре познава региона. И най-хубавото, той също иска да се отърве от германския канцлер и с радост приема двамата си гости в името на успеха на мисията.

Снайперистът се упражнява с Kar 98K, стандартна пушка, използвана от германската армия. Получава и 9mm пистолет Люгер с шумозаглушител, в случай че възникнат проблеми по пътя към точката на покушението. Тренировките се провеждат в условия, подобни на онези, които снайперистът и партньора му ще срещнат в Бавария.

Всичко е начертано и през ноември 1944г планът е внесен официално, но някои особи не му зарадват. Сред тях е подполковник Роналд Торнли, заместник командир на германската дивизия в SOE, който настоява, че убийството на Хитлер е лоша идея.

Евентуалното покушение би дало на Германците повод да припишат провала си на смъртта на фюрера, вместо на несъвършената си идеология. Убийството му би подхранило и мита, че Германия е щяла да победи, ако Хитлер е бил оживял. Същото се случва след Първата световна война, когато Германия измисля всякакви причини за загубата си, но не признава, че греши с нападението на Франция – манталитет, който води до ВСВ. За да се избегне риска от подобен развой на събитията, Хитлер трябвало да умре във войната, а не да бъде покосен от куршума на таен агент.

Още повече, Хитлер е бил лош стратег. Той изисквал абсолютен и централизиран контрол над въоръжените си сили, вярвайки, че може и знае по-добре от генералите си на фронта. По този начин той вреди, а не помага на Германия във войната. При едно успешно покушение над Хитлер, той вероятно е щял да бъде заменен от по-добър стратег.

Постиженията на древните култури често остават недооценени – смятаме, че тези хора са били недодялани диваци, а когато някои внушителни инженерни чудеса ни опровергаят, правим документални филми за извънземни. Но първите инженери не са били за подигравка и някои от техните постижения правят нашите да изглеждат доста обикновени.

5. Огромният подземен град Деринкую

Деринкую е открит през 60-те години в Турция, по време на ремонти по модерна къща на повърхността. Скрит векове наред под носовете ни, Деринкую се оказва най-големият от стотици подземни комплекси, изградени от неизвестно кой някъде около 8-ми век пр.Хр.

За да разберете какво точно му е феноменалното на това инженерство, представете си как някой ви подава чук и длето и ви казва да изкопаете подземен лабиринт, в който да се поберат 20 000 души. Освен това не говорим за длето като днешните, а за нещо, което са ползвали преди 2800 години.

Градът вероятно е бил използван като огромен бункер, за да пази местните от война или природно бедствие, но архитектите явно са били решени да го направят най-удобният бункер на света. Имало е достъп до прясна вода – като кладенците не са излизали до повърхността, за да не бъдат отровени. В града е имало още индивидуални квартири, магазини, общи помещения, гробници, оръжейни, място за добитък и маршрути за евакуация. Открито е дори училище с голяма класна стая.

4. Хипогеум Хал Сафлиени притежава необикновени акустични качества

На остров Малта има огромна подземна структура, известна със страхотното име Хипогеум Хал Сафлиени, което малко звучи като следващия филм на Тери Гилиъм. Открита е случайно през 1902г от работници, които пропаднали през тавана. Натъкнали се и на 7000 скелета, всичките скупчени около входа. Доста зловещо.

Понеже у повечето хора липсва здравия разум, работниците решили да разгледат, вместо да избягат от онова, което е убило 7000 души. За техен късмет, лицата им не се разтопили като във филм с Индиана Джоунс, а открили нещо забележително.

Триетажната структура е съставена изцяло от мегалитни камъни и е построена неизвестно кога, вероятно около 3300г.пр.Хр. Още по-изненадващото е откритието, че мъжките гласове могат да бъдат чути в целия комплекс, ако човек стои на определено място. Ефектът обаче работи само, ако гласът е в диапазона межди 95 и 120 херца, затова при жените обикновено не се получава.

Нещата стават още по-странни обаче. Ако говори мъж на точно 110 херца честота, целият храмов комплекс отразява гласа и стимулира креативния център в човешкия мозък, създавайки нещо като транс.

Нямаме представа кой е създал Хипогеум Хал Сафлиени, нито как. Знаем само, че акустиката на комплекса озадачава учените до днес.

3. Древният язовир Мариб е съществувал 1000 години

Йемен е страна богата на пясък и бедна на вода, затова през 750г.пр.Хр. сабеите изграждат огромна язовирна стена.

Макар стената да не получава място сред официалните Седем чудеса на света, тя е известна като едно от най-великите инженерни постижения до индустриалната ера. Все пак да построиш язовирна стена не е като да подредиш 20 големи камъка в кръг. Трябват ви канали, шлюзове и преливници, а и всичко трябва да е водонепроницаемо.

Сабейците успяват да постигнат всичко това много преди да има бетон и въпреки това стената им устоява цели 1000 години. За сравнение, днешните язовирни стени, построени с най-напредналите ни технологии, издържат около 50 години, най-много 100.

Стената на язовир Мариб е била дълга около 600м (почти два пъти повече от Хувър Дам) и е превърнала Йемен в плодороден оазис. Понеже няма нищо вечно, стената най-после се пропуква около 600г, връщайки обратно мъчния вид на региона.

2. Изключително сложните камъни в Пумапунку

Пумапунку е град, построен от народа тиуанако в древна Боливия. Това, което го отличава от останалите древни градове е странната прецизност на каменните блокове, на която и модерните строители биха завидели.

Използвайки груба техника, тези хора са измислили начин за строене, използвайки стотици големи, идентични каменни блокове – както като при реденето на ЛЕГО. За да направим камъните прави и гладки, днес бихме използвали лазер. Едно време са имали само длето и линия.

За да стои всичко здраво на място, използвали са вид метални скоби, подобни на онези, които използваме днес при антиземетръсните дизайни.

Освен това не говорим за малки камъни. Най-големият от тях е дълъг 7.6м и широк 5м, като тежи около 130 тона. И въпреки това, по някакъв начин, без кранове или дори писмена система, древните хора са преместили гигантските блокове и са ги оформили перфектно.

Също като всяка добра загадъчна цивилизация и тиуанако изчезват необяснимо, но инженерното им наследство е толкова впечатляващо, че следващата империя, инките, ги смятали за богове, а Пумапунку – за центъра на света.

1. Гьобекли тепе е построен още преди хората да са знаели как да отглеждат храната си

През 60-те години по време на проучване е открит древен мегалитен комплекс, съставен от огромни каменни колони, подредени в кръг, като при Стоунхендж, само че някои от тях високи почти 10м. Най-изумителното обаче е, че това място е много по-древно от Стоунхендж – 6000 години по-старо.

Тези масивни, украсени каменни блокове са били внимателно издялани от близката каменоломна само с помощта на кремък и голи ръце.

Датиран от 9000г.пр.Хр. Гьобекли тепе е най-древният мегалит в света. Много по-стар е от всяка забележителност, за която сте чували в часовете по история. Всъщност е построен през Каменната ера, когато единствените неща, които хората са строели, са падали от най-лекия вятър.

Като направим прости сметки, комплексът изпреварва дори земеделието, което означава, че строителите му все още са бягали подир мамути, вместо да сеят пшеница. Да открием, че Гьобекли тепе е построен от кроманьонеца е като да открием, че някой е построил Боинг 747 в мазето си, използвайки макетен нож.

Във всичко това няма никаква логика, тъй като винаги сме смятали, че хората не са строели нищо, преди да се научат как да отглеждат храната си. Понеже тогава са можели да се задържат на едно място и са имали доста свободно време на разположение.

Гьобекли тепе вероятно ще продължи да ни изненадва, тъй като от него са разкопани едва 5%.

Как един птицевъд, две принцеси и 27 въображаеми шпиони водят до краха на Хитлер и победа за Съюзниците през Втората световна война.

В седмиците преди битката за Нормандия, съюзническите командири никога не са били по-сериозни и притеснени. „Тази операция се планира без никакви алтернативи“ – извиква генерал Дуайт Айзенхауер. „Планираме я като победа и такава ще бъде.“

И наистина, повече от 6000 кораба са в готовност да преминат Английския канал, за да стоварят първата вълна от 2 милиона войници на белите нормандски плажове. Близо 20 000 машини ще оставят дирите си в пясъка, докато 13 000 самолета ще пуснат хиляди тонове експлозиви и хиляди парашутисти.

Мащабът на инвазията – най-голямата в историята – е невъобразим. Но също и залозите. С очаквани загуби през първия ден от 90% и изходът от войната висящ на косъм, истината е, че в онзи момент Айзенхауер е изпълнен със съмнения. Той се превръща в нервна развалина, пуфтяща по четири пакета цигари на ден. Другите лидери също са несигурни. „Виждам приливите червени от кръвта им“ – ридае Уинстън Чърчил. Генерал Джордж Патън пък се оплаква, че се чувства „ужасяващо неспокоен“. Британският фелдмаршал Алън Брук е кратък и отчаян: „Няма да се получи“. В деня преди инвазията Айзенхауер незабележимо пише думите, с които да поеме вината в случай, че трябва да нареди оттегляне. Когато гледа как и последния самолет излита, железният генерал се разплаква.

Всички тези велики мъже са се тревожили основателно. С толкова голяма армия и толкова много артилерия, изпълнили Англия, никой не би могъл да опази нападението в тайна. Хитлер знае, че то предстои и подготвя защитата си от месеци. Само една подробност му убягва и би бил сигурен в нацистката победа, ако я научи – той трябва да узнае точно къде ще бъде атаката.

За да бъде десантът в Нормандия успешен, Съюзниците трябва да пазят мястото в тайна от Хитлер. Трябва да накарат германците да вярват, че истинската инвазия е просто блъф, а голямата атака ще се случи някъде другаде. Задачата изглежда невъзможна, но за щастие британците имат тайно оръжие: един нисък, млад, плешив испанец. Кралят на измамниците, аматьор шпионин превърнал се в професионалист, най-изпеченият лъжец в света. А освен всичко друго, отглежда пилета.

Хуан Пужол Гарсия работи в хотел, когато решава да стане шпионин. Макар да е роден в богато семейство в Барселона през 1912г, Пужол никога не се възползва от привилегиите си. За разочарование на семейството му, той напуска престижно училище на 15 и се записва да учи за птицевъд. На 21 години минава задължителната шестмесечна военна служба, но животът в армията не му понася: пацифистът зарязва кавалерията и купува едно кино. Когато този бизнес се оказва неуспешен, купува по-малко кино и опитва отново, но пак без успех. На 24 години Пужол се примирява с работа в затъваща птицеферма и се жени за момиче, което не е сигурен дали обича. Животът му е нормален, та даже скучен.

Но животът в Испания през 30-те години е всичко друго, но не и скучен. През 1931г крал Алфонсо XIII усеща, че става непопулярен и бяга от страната без да абдикира официално, оставяйки Испания в политически вакуум. Комунистически и фашистки групировки започват кървава борба за власт. Бикоборните арени се превръщат в средища на масови кланета, а труповете на политици затлачват алеите на Мадрид.

Когато през юли 1936г Испания е обхваната от гражданска война, Пужол трябва да се яви на служба, но вместо това решава да избяга. Скоро обаче е заловен и хвърлен в затвора. За негов късмет, случайно въвлечен в план за бягство, той се измъква и се добира до Барселона. Повече никога не вижда годеницата си. Изминава повече от година, когато през 1938г Пужол излиза от скривалището си, депресиран и измършавял. Изглежда толкова зле, че успява да си намери фалшив документ, на който пише, че е твърде възрастен за армията. Това е първата голяма лъжа в живота му.

Отчаян за пари, Пужол в крайна сметка си намира работа в кофти хотел в Мадрид. Стените са напукани, а отоплението не работи, но в известен смисъл там успява да открие своя дом. Той обожава дребните приказки, а хотелът е чудесно място, където да се среща с нови хора. А тези хора могат да се окажат шанса му за бягство далеч от разкъсваната от война Испания.

Един ден, херцогът на Тор влиза в хотела и пита за стая. Пужол завързва с него разговор за партита, което кара херцогът да се оплаче, че лелите му – две възрастни принцеси франкофили – се ядосвали от липсата на скоч по време на войната. Очите на Пужол светват. Той знае, че пиячка има през границата, в Португалия. Няма обаче паспорт – да се сдобие с такъв е почти невъзможно – но имало ли от кого да си изпроси, това със сигурност били две принцеси, обичащи Франция.

И така Пужол предлага на херцога сделка: Ако успее да му издейства паспорт, тогава той ще му уреди скоч. Важните особи се съгласят и скоро испанеца получава документите си. Той придружава аристократите до Португалия, купува шест бутилки пиячка от черния пазар и се връща в Испания без никакъв проблем. Ей така успява да се сдобие с документ, за който хората убивали и били убивани. Вече може да избяга.

Моментът се оказва крайно неподходящ. Никое място не е безопасно. Седмици по-рано, през септември 1939г, Англия е обявила война на Германия. Хитлер вече е започнал да поглъща Европа, а слухове за концлагерите се прокрадват край цензурата в Испания. Пужол е в капан и вбесен. „Убежденията ми не ми позволяваха да игнорирам нечовешкото страдание, отприщено от този психопат.“ – пише той в книгата „Операция Гарбо“. Така, вместо да планира своето бягство, Пужол започва да крои схеми, за да помогне на Съюзниците.

През януари 1941г той влиза в британското посолство и бегло заявява, че иска да стане шпионин. На пътя му е само една малка подробност: той не разбира абсолютно нищо от шпионаж. Обикаля от секретарка на секретарка и от дума на дума споменава за „услугите си“. От своя страна те му предлагат своите услуги, като му показват вратата. Необъзсърчен, Пужол се връща вкъщи и усъвършенства сладкодумието си. Тогава прави немислимото: обажда се в германското посолство и казва, че желае да бъде шпионин за нацистите.

Гласът в телефонната слушалка е тежък и гърлен. Казва на Пужол да отде в кафене Лион в 16:30 на следващия ден – един агент със светъл костюм и дъждобран в ръка щял да го чака в дъното на залата.

Пужол следва заповедите. Отива в кафенето и се представя на атлетичен, синеок блондин. Агентът го поздравява със студено кимване. Кодовото му име е Федерико, а специалността му е да открива измамниците. Испанецът сяда и започва да заявява страстно любовта си към Хитлер и Новия ред. Речта му е ловка и бомбастична. Измисляйки всичко на момента, Пужол гради мрежа от лъжи, изрежда имена на несъществуващи дипломати, с които ужким е приятел. Впечатлен, Федерико насрочва втора среща.

Уговорката е в една бирария, където Федерико казва на Пужол, че нацисткото разузнаване – Абвер – няма нужда от повече агенти в Испания. Вместо това им трябвали къртици, които да душат зад граница. Пажол блесва от радост и показва на вербовчика паспорта си. Федерико кимва одобрително. Няколко дни по-късно му казва да отиде в Лисабон и да убеди посолството да му даде виза. Пужол обаче не успява и му отказват.

Сякаш всичко за него приключва, но ето, че талантът му да очарова с приказки се оказва много полезен. В хотела в Лисабон той се сприятелява с едър, приветлив гал на име Хайме Суза. Същата вечер Суза му показва документ, който кара сърцето на Пужол да спре за миг – дипломатическа виза. През следващата седмица Пужол придружава Суза навсякъде: увеселителни паркове, клубове, кабарета и дори казино. Един следобед двамата играят рулетка, когато Пужол се преструва, че го заболява корема и се оттегля сам в хотела. Той тича към стаята, отваря куфарчето на „приятеля“ си, намира визата и прави няколко снимки. После се връща в казиното сякаш нищо не се е случило.

За няколко дни Пужол фалшифицира документа. Когато се връща в Испания го показва на Федерико. Пужол е вътре. Агентът е толкова впечатлен, че взема испанеца под крилото си, снабдява го с невидимо мастило, шифри, $3000 в кеш и кодовото име Арабел – латинското за „отговорена молитва“. Първата задача на Пужол е да се премести в Англия, да се представя за радио продуцент от BBC и да шпионира британците.

Пужол, разбира се, няма намерение наистина да работи за нацистите. Той иска да бъде двоен агент. Така, вместо да следва заповедите си и да отиде в Англия, той заминава за Португалия. Убеден, че Съюзниците му вече ще го приемат, след като има достъп до тайните на германците, той влиза с бодра крачка в посолството и показва мастилото, шифрите и парите – всичко, от което се нуждаел един двоен агент. Но отговорът е категоричен: „НЕ“. Унил, Пужол се чуди защо врагът го приема толкова лесно, а онези, на които всъщност иска да помогне, го отхвърлят.

Въпреки името си, британското разузнаване по онова време е всичко друго, но не такова. Когато избухва войната, организацията произвежда лоша идея след лоша идея. През 1941г се опитва да убеди германците, че 200 човекоядни акули са пуснати в Английския канал. Година по-късно пък сериозно обмисля да инсценира Второто причастие. Планът бил прост: приличащ на Исус човек щял магически да се появи в някое германско село, където да върши чудеса и да проповядва мир…

Решението да отхвърлят Пужол обаче се оказва политическо. Съюзниците искат да държат Испания вън от войната, така че един испански двоен агент не е привлекателен за тях. Освен това имало го и проблемът, че Пужол не знаел нищо за Англия. Той никога не е стъпвал там. Не знае нищо за армията им, не говори езика им. Сега, за да не провали прикритието си в германското разузнаване, той трябва да убеди нацистите, че всъщност живее там.

Без да напуска Португалия, Пужол купува карта на Англия, туристически пътеводител и списък с разписанието на влаковете – и започва да лъже като за последно. От Абвер му казват да вербува други агенти, които да му помагат. Пужол обаче има по-добра идея: да си ги измисли. Ако нещо се объркало, вината поемали въображаемите му подчинени. Когато нещата вървели добре, той обирал позитивите. Така Арабел започва да плете паяжина от фалшиви източници, шпиони и истории. Използвайки вестници и телефонни указатели за вдъхновение, Пужол пише обширни писма до Абвер, в които на практика не се съдържа никаква полезна информация – целта им е просто да губят времето на разузнаването. Но испанецът знае, че не може вечно да продължава с театъра. Ако ще печели доверието на Абвер, трябва да им даде истинска информация. Обръща се към Англия за помощ, но посолството му отказва за четвърти и пети път.

Тогава, по чиста случайност, някои от докладите на Арабел се доближават твърде много до истината. В едно писмо той казва на германците, че конвой от пет кораба е тръгнал от Ливърпул за Малта. Без да подозира, оказва се, че почти е познал. Когато MI5 прихващат съобщението, британските агенти се паникьосват. Нацистки шпионин вилнеел в Англия! „Британците ме търсеха като откачени“ – спомня си Пужол.

Няколко седмици прави почти същото, докладвайки за голяма войска, тръгваща от Уелс. Този път обаче конвоят не съществувал. Но подводници и италиански самолети все пак се събират, за да устроят засада, изхабявайки тонове гориво и безценно време. Сега вече Съюзниците били впечатлени. През април 1942г MI5 тайно вкарват Пижол в Лондон и го наемат да работи за тях. Британците са толкова впечатлени от способността му да играе нацист, че дават на аматьора шпионин кодовото име Гарбо, защото за тях бил най-добрия актьор в света.

Като отличен двоен агент, мрежата от въображаеми агенти на Гарбо нараства многократно. Той вербува пътуващ търговец, гибралтарски сервитьор, пенсиониран уелски моряк, превърнал се във фашистки наемник, индийски поет на име Рагс, както и служител от военното министерство. Измислените шпиони подават скъпи доклади; някои печелят истински заплати, все финансирани от нацистите. До края на войната Гарбо измисля 27 самоличности. Работейки за MI5 Пужол най-после разполага и с достъпна военна информация. За да се сближи още повече с Абвер, той започва да им издава истински съюзнически тайни, пълнейки докладите с достатъчно лъжи, за да ги подвежда незабелязано.

Така например, по време на операция Факел – инвазията на Северна Африка – трима от въображаемите агенти на Гарбо докладват, че виждат войски в Шотландия, подготвящи се за нападение (такива нямало разбира се). Фантомите разпространяват слухове, че Норвегия ще бъде нападната, докато други твърдят, че Сенегал е следващ.

Новините объркват нацистите и ги държат на тръни. За да поддържа лъжата, Гарбо пише до Абвер писмо една седмица преди истинската африканска инвазия, описвайки подробно кога и къде ще нападнат Съюзниците. Информацията можела да постави хиляди човешки животи в риск, само че MI5 нарочно забавят писмото и то пристига с ден закъснение. Тази схема спасява много животи и кара Гарбо да изглежда като оракул.

Други тактики превръщат постепенно Гарбо в звезда. Когато нацистите искат да бомбардират цивилни влакове в Англия, те питат Гарбо за разписанието им. Той им изпраща остаряло такова. Когато искат да получат тайните на военновъздушните сили, Гарбо им ги изпраща скрити в торта, само че без най-актуалните страници. Когато германците свалят цивилен самолет между Португалия и Лондон, убивайки всички на борда – включително холивудската звезда Лесли Хауърд – Гарбо наругава Абвер. Все пак един от неговите измислени агенти, пилот на всичкото отгоре, можел да бъде на борда! Засрамени, германците повече не стрелят по цивилен самолет по този маршрут.

До юни 1943г Пужол вече е един от най-ценните шпиони на германците. Абвер му изпраща нови шифри и още невидимо мастило – това улеснява значително MI5 в разбиването на кодовете. Междувременно нацистите разпространяват за него легенди и го сравняват с 45000-на армия. Пужол, който се проваля в училище, в армията и в бизнеса, се превръща в измамник виртуоз. И сега вече има всички необходими съставки, за да измисли най-голямата лъжа в историята.

Английските села са пълни с войници. Началото на 1943г е и самолети, джипове и палатки са ошарили пейзажа. Местните се шегуват, че островът ще потъне под цялата тази тежест. За немските разузнавателни самолети е очевидно, че скоро ще се случи нещо. Работата на Гарбо обаче не е да скрие предстоящата френска инвазия, а да убеди германците, че тя ще бъде в Кале, на 320км от Нормандия. Ако успее, повечето нацистки войници ще чакат на грешното място, когато започне истинската инвазия. Но малцина вярват, че тази схема ще проработи. Да измамиш Хитлер, един път казва агентът Ралф Ингерсол, било като да „облечеш слон в широка пола и надиплени панталони и да се надяваш да мине за красива девойка“.

За да се получи, Грабо трябва да убеди нацистите, че несъществуваща армия от милион мъже се събира в югоизточна Англия. Въображаемата армия получава истинско име: Първа американска група армии, съкратено FUSAG. Според книгата „Агент Гарбо“, британците не жалили усилия или пари, за да изглежда лъжата правдоподобна. Надуваеми примамки – танкове и лодки – изпълват пристанищата и фермите. Издигнати са фалшиви болници. Булдозери изравняват фалшиви писти за самолети, а войници строят стотици дървени модели на самолети. Когато издигат фалшива петролна плантация близо до Дувър, британците вземат машини за вятър от едно филмово студио, за да пръскат пясък през Английския канал, така че строежът да изглежда по-правдоподобен. Във вестниците показват как крал Джордж VI оглежда обекта. Пощенски гълъби са пуснати на вражеска територия с вързани за краката им табелки с имена на войници от FUSAG, а специални машини чертаят следи от танкове по песъчливите пътища. Във вестниците лъсват фалшиви писма, в които граждани уж се оплакват от шума и хаоса, които причинявали въображаемите войници. С наближаването на деня на десанта, генерал Патън обикаля югоизточна Англия, за да мотивира измислената армия.

Гарбо „изпраща“ най-добрите си агенти , за да докладват. Междувременно други фалшиви агенти пишат за бомбардировачи в Шотландия, което прави допълнителната атака на Норвегия да изглежда неизбежна. Тези доклади толкова притесняват Хитлер, че той държи така необходими 250 000 души армия разположени в Скандинавия.

През май 1944г германското върховно командване е абсолютно объркано. Ромел е убеден, че FUSAG е истинска. Точно преди десанта, Съюзниците бомбардират 19 железопътни свръзки край Кале – но нито една в Нормандия. Придружени с докладите на Гарбо, бомбардировките карат повечето нацистки командири да се съгласят: всичко сочи към Кале.

В 6:30ч сутринта на 6 юни 1944г първите съюзнически войски нахлуват на Омаха Бийч в Нормандия. Започва най-голямата инвазия в историята. Макар първите лодки да срещат свирепа съпротива, нацистите са напълно изненадани. Немската Седма армия, разположена наблизо, все още хърка в палатките. Генерал Ханс Шпайдел е казал на двете си армии да отпочиват заради лошото време. Генерал Фридрих Долман пък е толкова убеден, че 6 юни ще е скучен ден, че е планирал военни игри. Междувременно Ромел си е взел почивен ден, за да отпразнува рождения ден на жена си.

Когато в Берлин получават информация, че в Нормандия се случва инвазия, никой дори не смее да събуди Хитлер. Планът проработва – почти никой не взема насериозно такава новина. Нацистите я отхвърлят като схема, целяща да отвлече вниманието им от истинската инвазия в Кале.

Изминават два дни. Още десетки хиляди стъпват на нормандските плажове, а германските генерали все още отказват да изпратят сериозни подкрепления: те все още чакат фалшивата армия да нападне. На 9 юни, отчаян, генерал Герд фон Рундщет умолява Хитлер да изпрати танковете. Фюрерът най-после се огъва. Това са ужасни новини за Съюзниците: Панцерите биха могли да спрат инвазията.

Но рано същата сутрин Гарбо изпраща съобщение относно фалшивата армия, което променя историята: „Имайки  предвид голямото струпване на войски в югоизточна и източна Англия, които не участват в текущите операции, по мое мнение тези действия целят да отвлекат внимание и ресурси от голямо нападение на друго място… много е вероятно да става въпрос за региона на Кале.“

Съобщението е предадено моментално на Берлин. Личният асистент на Хитлер подчертава думите „да отвлекат внимание“ и го предава на по-висш офицер, който го оставя на бюрото на фюрера. Абвер подпушва от бързане да потвърди информацията. По-късно същата вечер Хитлер прочита писмото на Гарбо; малко по-късно във Висшето командване пристига заповед: „Придвижването на първа танкова дивизия да бъде прекратено“. Изведнъж, девет от най-страшните бронирани дивизии на нацистите – всички пътуващи за Нормандия – спират на пътя и моментално обръщат, за да бранят Кале.

Това се оказва най-голямата лъжа на Гарбо, която променя завинаги историята, спасява десетки хиляди животи и осигурява успеха на инвазията. Месец по-късно, 22 германски дивизии все още чакат нападението в Кале. До декември, когато Съюзниците вече са си върнали Франция, немските командири все още вярват, че FUSAG е истинска армия. В Берлин толкова се доверяват на докладите на Гарбо, че го награждават с железен кръст – чест, която обикновено е запазена за воюващите на фронта. Месец по-късно английският крал последва примера и прави Пужол член на Ордена на Британската империя. Самоукият шпионин става единственият човек в историята, получил и двете почести.

Десантът в Нормандия се оказва началото на края. Следващата пролет Хитлер се самоубива, а Абвер казва на Гарбо да се предаде – така и не разбират, че той винаги е бил двоен агент. До този момент неговата мрежа от измислени агенти е откраднала £17 554 – около $1 милион днешни пари – от нацистите. Скоро след това Пужол бяга в Южна Америка, където, както той го казва, да бъде „забравен, да остане незабелязан и неоткриваем“. Четири години по-късно MI5 докладват, че е починал от малария, обикаляйки Африка.

Но и това се оказва поредната брилянтна лъжа – слух, разпространен, за да бъдат обезсърчени отмъстителните привърженици на нацистите. Пужол, тогава на 36 години, по това време е жив и здрав във Венецуела, където животът му отново се оказва нормален и скучен. Жени се, раждат му се двама сина, отваря книжарница и започва работа като учител. Опитва се дори да се върне отново към хотелиерския бизнес, но за пореден път не му провървява. Остава никому известен до 1984г, когато журналистът Найджъл Уест го открива след повече от 10 години издирване. Същата година, вече 72-годишен, Пужол се връща в Лондон за една емоционална среща. Неговите бивши колеги от MI5 са поразени. Те не вярват на очите си, че го виждат жив.

Уест води Пужол на Омаха Бийч за 40-тата годишнина от десанта. Когато шпионинът вижда гробището – дългите, прави редове с бели надгробни плочи – той пада на колене и избухва в сълзи. Чувства се отговорен за всеки един гроб. С напредването на деня обаче се разпространява новината, че Пужол е там. Хиляди мъже с побелели коси прииждат, за да стиснат ръката му. Един от тях, обграден от семейството и другарите си, хваща Пужол за ръката и изрича думите: „Имам удоволствието да ви представя Гарбо – човекът, който спаси живота ни.“ Сълзите отново напират от очите на Пужол, само че този път той се усмихва.