По света има много по света, които човеците са изоставили и природата си ги е взела обратно.
Често подобна гледка е едновременно плашеща и пленителна. Те ни позволяват да си представим бъдещето, когато човеците ще са си отишли от тази планета – напуснали или просто престанали да съществуват.
Потребителският акаунт itsabandoned в Instagram предлага много подобни изображения, които ще ни накарат да се замислим за бъдещето на този свят.
Разгледайте галерията тук: itsabandoned
8-годишната Габи Ман от Сиатъл храни редовно местните гарвани, а те изразяват благодарността си като й носят копчета и други малки предмети. Гарваните са едни от най-интелигентните животни и е важно да се отбележи, че тези блестящи предмети, които за нас може да са боклуци, за тях всъщност са съкровища.
В Хонконг, градът с един от най-красивите силуети, планът и проектирането на една сграда се определят както от архитекти и инженери, така и от специалисти по фън шуй. Тази древна китайска философия на позициониране на обекти и сгради в хармония с природата за постигане на благосъстояние е дълбоко вкоренена в културата на мегаполиса. Всичко – от ориентацията на сградата, формата й, разположението на входовете до позицията на мебелите – се смята, че влияе върху просперитета на бизнеса или на собствениците.
Заради тези разбирания специалисти по фън шуй консултират почти всеки нов план за домове, та дори и огромни архитектурни и инженерни проекти, строени в тази островна държава. Ето защо примерите за фън шуй са почти навсякъде в Хонконг. Науката за фън шуй е потушена в континенталната част на Китай по време на Културната революция през 1960 г., но прави драматично възраждане през последните години, особено на юг. Дори и с оглед на новите технологии, според които фън шуй е по-скоро суеверие, днес много корпорации заделят част от годишния си бюджет за фън шуй консултации. Някои от предложенията на фън шуй експертите са елементарни – като например къде да се позиционира бюрото на главния изпълнителен директор или поставяне на монети под килима. Други могат да бъдат по-сериозни – като разрушаване и реконструкция на различни части от сградата. Когато известната централа на HSBC с два бронзови лъвове пред нея е построена в средата на 1980 г., ескалаторите са позиционирани според желанието на архитектите. Днес обаче те са преместени, за да се предпази сградата от зли духове. Кулата на Банката на Китай, от друга страна, напълно пренебрегва добрите фън шуй практики и днес се счита за нещастна сграда, която стои празна през по-голямата част от годината.
Смята се също, че кулата, с нейните много остри ръбове, изпраща негативна енергия към околните обекти. Собственикът на център, който се намира срещу един от ръбовете на сградата, фалира и трябва да продаде имота. Правителственият дом, който също се намира срещу един от ъглите й, също се сблъсква със сериозен дял от неприятности. За да предотвратят подобни нещастия, от HSBC поставят две приличащи на оръдия структури, които са насочени към сградата на Банката на Китай. Смята се, че те я защитават от страховитата отрицателна енергия, като я отклоняват обратно към нейния източник.
Много хора смятат, че растежът на Хонконг през последните години се дължи на добро планиране по фън шуй. Неговото географско местоположение с планините и водите е в пълно съответствие с принципите на древната наука. Легендата твърди, че тези планини са дом на дракони, за които се смята, че са носител на мощна положителна енергия. Тази енергия през Хонконг, когато драконите тръгват към морето, за да се изкъпят в него.
Това обяснява защо много сгради по водолинията имат зейнали дупки в средата. Тези дупки осигуряват на драконите безпрепятствен път до водата, така че ветровете на положителна енергия да продължат да текат през града.
Когато Айфеловата кула е отворена официално през 1889г, Густав Айфел получава световно признание. Но това сякаш не му е било достатъчно и скоро след това става ясно, че си е направил таен малък апартамент близо до върха, за което парижкият елит му завижда.
Намиращ се на трето ниво на кулата, тайният апартамент на Айфел не е голям, но е уютен. В контраст със стоманената конструкция на кулата, апартаментът е декориран и обзаведен семпло, което е допадало на учените по онова време. Стените са покрити с тапети, а сред обзавеждането са меки табуретки, дървени шкафове и дори пиано. Точно до малкия апартамент някога е имало лаборатория.
Щом се разчува за малката тайна на Айфел, висшето общество на Париж позеленява от завист. Говори се, че Айфел е получавал оферти от космически суми, само за да отдаде помещението под наем за една вечер. Той обаче отказвал на всички и предпочитал да използва мястото за почивка и забавление на престижни гости като Томас Едисън.
Днес, след като дълги години е бил затворен, апартаментът може да бъде посещаван от туристи. Повечето от оригиналното обзавеждане все още стои и има два странно изглеждащи манекена на Айфел и Едисън.
Кучето Лайка, първото животно в орбита, всъщност умира в ужасяваща агония, а не безболезнено, както дълго години твърдят руснаците. Спутник-2 не е бил създаден да се върне на Земята, затова планът е бил Лайка да бъде умъртвена с отровна храна след 10 дни в орбита. През 2002г д-р Димитри Малашенков, участвал в подготовката на мисията, разкрива истината за Лайка. Поради повреда в системата, контролираща температурата на борда, Лайка умира 5 до 7 часа след изстрелването поради стрес и прегряване. Лайка е била абсолютно ужасена – пулсът й е бил три пъти по-учестен отколкото по време на изстрелването, а температурата в кабината се покачила до 38°C. Смъртта й поражда глобален дебат относно правата на животните. Мнозина са на мнение, че приносът й към космонавтиката не може да оправдае страхът и агонията, които е изпитала на борда на Спутник-2. През 1997г край Москва е открит паметник за загиналите космонавти, а в единия му ъгъл е отделено специално място за Лайка.
Учените са открили, че обикновените пеперуди имат много по-развито зрение от хората. Тези насекоми притежават 15 различни вида фоторецептори срещу нашите скромни 2 вида – пръчици и колбички.
Въобще, зрението на пеперудите в голяма степен превъзхожда нашето. По отношение на контраста на образа, например. Насекомите разпознават бързодвижещи се обекти по-добре от нас, зрителното им поле е много по-широко и геометрично, и физически – пеперудите могат да възприемат не само вълните в оптичния диапазон, но също и инфрачервени, и ултравиолетови лъчи, разказва Science news.
Екип японски биолози са разследвали пеперудатаGraphium sarpedon, със светло сини ивици по крилата, разпространена в Австралия, Южна и Югоизточна Азия, Индонезия и Филипините. В статия, публикувана в списание Frontiers in Ecology and Evolution, авторите твърдят, че тези пеперуди притежават невероятен брой различни фоторецептори – 15 вида.
Учените провеждат хистологично, анатомично и молекулярно изследване на клетки на ретината на 200 мъжки G. sarpedon, уловени в Япония.
Авторите предполагат, че 11-те допълнителни рецептори, които пеперудите имат повече от хората, позволяват на насекомите да различат повече нюанси, невидими за нас. Малките вариации в цветовете може би им показват пола на потенциалния партньор, неговото здравословно състояние.
Ние, хората можем да разграничим милиони цветове. Можем само да гадаем колко цвята възприемат тези пеперуди и колко богата е картината на света за тях.
Коулун е бил единствен по рода си „ограден град“ с население 33 000 души на площ 6.4 акра. Градът се появява след като Англия иззема Хонконг през 1898г и регионът остава в ничия земя. От 1950-те до 1970-те градът е контролиран от китайските триади и е средище на проституция, хазарт и наркотици. Без правителствена намеса от Китай или Великобритания, Коулун се превръща в рай на престъпността и търговията с наркотици. През следващите години правителството на Хонконг получава юрисдикция, но полицаите дълго време се страхуват да влизат в града. Едва през 1973 и 1974г са проведени повече от 3500 полицейски акции и са направени 2500 ареста и иззети 1800кг наркотици, с което идва падението на триадите.
Въпреки всичко, повечето от десетките хиляди жители на града никога не са участвали в престъпления. Много малки заводи и бизнеси процъфтяват години наред. Жителите на Коулун успяват да направят това, което мнозина са смятали за невъзможно при такива условия – те си създават собствени правила и намират начини да се справят с ежедневните проблеми като например опасността от пожари и липсата на слънчева светлина. Мнозина пазят добри спомени от живота си там и твърдят, че такива лоялност и задружие не биха могли да открият никъде другаде.
На 14 януари 1987г Китай и Великобритания вземат решение да разрушат града. Изплащат $350 милиона обезщетения на обитателите, а работата по разрушаването приключва през април 1994г. Днес на мястото на Коулун има парк.
Преди 4 години рибарят Жоао Перейра де Суза открива южноамерикански магеланов пингвин покрит с петрол и умиращ от глад на брега на остров край Рио де Жанейро. Така се ражда едно приятелство.
От първата им среща през 2011г, животинчето, което по принцип обитава бреговете на Аржентина и Чили, на 8000км разстояние, всяка година плува от там до дома на рибаря, където прекарва осем месеца с него.
„Обичам пингвина като собствено дете и вярвам, че и той ме обича. Никой друг не може да го докосне. Напада всеки, който се опита. Сяда в скута ми, позволява ми да го къпя, да го храня с риба и да го вдигам.“ – разказва Перейра.
Той смята, че Диндим се е привързал към него, след като го е открил на плажа и го е прибрал вкъщи. В продължение на седмица е чистил перата му от петрола, хранил го е всеки ден и когато е възвърнал силите си го е пуснал обратно в морето.
„Но той не искаше да тръгне и остана с мен още 11 месеца, а един ден, след като си смени перата, просто изчезна. Всички казваха, че няма да се върне, но той ме посещава вече четири години. Пристига през юни и си тръгва през февруари на следващата година. Всеки път все повече се радва да ме види.“
Биологът Жоао Пауло Кражевски, който е интервюирал г-н Перейра, казва, че никога не е виждал подобно нещо преди. Според него пингвинът вярва, че рибарят е част от семейството му и дори пингвин като него.
Пингвините живеят до около 25 години и са известни с лоялността си към своите партньори – остават с един и същ партньор до края на живота си.
Милиони магеланови пингвини живеят по бреговете на Аржентина и Чили, но видът е застрашен от изчезване. Повече от 40 000 от птиците умират жестоко и в огромни мъки от петролните разливи край Аржентина всяка година.
От Шенгенското споразумение от 1985г ограниченията за преминаване между европейските страи постепенно изчезват. Холандският фотограф Валерио Винченцо е решил да документира това в снимки – един проект, който е особено актуален днес, когато Европейският съюз не успява да се справи с бежанската криза.
През 2012г Европейският съюз спечели Нобелова награда за повече от шест десетилетия работа посветена на мира, демокрацията и човешките права. Ще успеем ли да опазим този мир?
Искате ли да изпитате тръпката от планинското спускане, но без да се качвате на ски? Опитайте тази невероятна пързалка.
Металните шейни са много популярни в Швейцария и могат да бъдет открити на 24 места. Някои са сезонни, други работят целогодишно. Пистите обикновено са дълги около 1км, а скоростта на спускане достига до 40км/ч. Гледката пък е абсолютно превъзходна.
Норман Борлауг е една от най-значимите личности в човешката история. Наричан „бащата на зелената революция“ и „човекът, който спаси 1 милиард живота“, в средата на 20-и век Борлауг разработва специален сорт пшеница, която е високодобивна и устойчива на болести. На фона на очертаващия се през 60-те години масов глад на много места по света, работата на Борлауг е решението, което изхранва милиарди. За приноса си той получава Нобелова награда за мир през 1970г.
Боян Балкански
Спомени за личните ми срещи със строителя Пеньо Атанасов – Бомбето…
Лятото на 1980 г. От институт „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище.
Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Веднага влязох в контакт с тях и се заинтересувах дали има случки, събития и легенди за селото и за неговите жители.
Един от присъстващите ми рече: „Е-ее онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересния в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”. Хайде бе! – възкликнах стъписано аз, – как може да е още жив този строител?!
За моя главозамайваща изненада това беше самата истина. Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. Запознах се с Пеньо с невероятно задоволство. За цял месец време денем проучвах почвите на землището, а привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот въобще.
Въпреки че беше на 78 години Пеньо (на ръст по-скоро нисък, отколкото среден и със сини очи) имаше много добър външен вид. Лицето му розовееше и излъчваше спокойствие, задоволство,скромност, кротост и доброта. Ръководеше група строители, които извършваха ремонт на читалищната сграда.
За тази незабравима за мене среща с Пеньо Бомбето (наричаха го така, защото още от двадесетгодишен си ходи винаги с мека шапка) подготвих голяма статия. В чест на 3 март 1981 г. я представих за публикация на в-к „Антени”, един от най-големите вестници по това време в страната. Бях я подписал с името Боян Кръстанов – Балкански. Прие се с голям интерес. Предложих условие за отпечатване – да не ми се премахва псевдонима, още повече, че точно в редакцията на този вестник работеше единственият ми косвено познат тогава съименик Боян Балкански, който носеше фамилното име на баща си – художникът от Казанлък Ненко Балкански.
Въпреки че обещанието не се спази, по-голямата част от предложената за печат статия се публикува (под името Боян Кръстанов) на 4 март 1981 г. под заглавие „С камък и кости”.
Пеньо Атанасов е роден на 2 юни (каква дата !) 1902 г. в семейството на преселници от Габровско.
На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесъл. Станал му нещо като настойник и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина.
По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор – предприемач, който му давал правото да ръководи строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.
През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник. Той бил започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.
Строителният комитет от седмина опълченци, в който влизали арх. Данчов и инж. Генчо Скорчев, няколко пъти обявявал на търг продължението на строежа. След като нямяло кандидати Данчов предложил на колегите си да поканят Пеньо, като го убеждавал: „Само той ще го направи!”
През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.
„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!” Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”
Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: „Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”. Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно.
Останал сам, Пеньо не се отчаял. След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.
„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.
Камъните обработваха каменоделците: адашът Пеньо, Генчо Ваков, Андрей Пенев, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци, братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала, и още няколко – не ги помня всичките.
Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се „механизирахме” с бензинов двигател. Отговорникът му се казваше Васил.
Повечето от зидарите бяха от нашия край: дралфенците Бончо Менев и Мянко Колев, маковеца Недьо Станчев и други. Освен, че организирах работата, бях и „старши” зидар – слагах ъгловите камъни, като правех нужната отстъпка според проекта. Не беше лесно. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията.
Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало се доставяше с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. Какво да правя? Огледах района. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме оттам.
Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка – стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със сто литрова бъчва, теглена с волове. Готвехме си сами, на смени.
Най – възрастен беше 75 годишният Христо Михов от Шипка, който е превел на времето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата. Помня и някои други работници: Гюро Владков от Ганчовец, Никола Колев Николов от Маково, той е още жив, сина на дядо Христо…
Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака,събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!
Времето тук се променяше много често. Погледнеш – слънце грее, унесеш се в работа и току виж – потънал си в облаци. А после – гръмотевици и светкавици – сякаш ще продънят земята. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. А па вятърът как брулеше! Веднъж събори едно от магаретата заедно с дюлгерския товар. Потъркаля го из нанадолнището, но оцеля горкото.
Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях,хем яд!…
Е, имаше и спокойни часове. Спомням си почивките край огъня в землянките. Между нас имаше майтапчии и музиканти – кавалджии и гъдулари, които ни свиреха и веселяха всички.”
Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за в къщи.
Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха. Изпълнени били всички задължения при изграждане на грубия строеж, включени в договора със Строителния опълченски комитет.
„А откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи пак бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с Цар Борис ІІІ, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки, че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител , и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”
По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. С просълзени очи майсторът слушал и мълчал. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!“
През 1968 година Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „Чакай бе момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!”
Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.
Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето”.
След публикуването на статията във в-к „Антени” бай Пеньо ми изпрати благодарствено писмо, напечатано на пишеща машина. Продължително време ме търсеха по телефона много хора от различни институции – радиа, телевизия, организации и други. Из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав, за което се е знаело по това време само в няколко региона.
По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества в Шумен, където е строил Опитния институт (сега учителски институт), катедралата, пощенската палата и други по-малки сгради. Това е една, макар и много закъсняла значителна морална награда за неговото благородно дело.
От всичко това аз изпитвах голямо духовно удовлетворение, че с тази статия успях да „събудя” много българи и да ги запозная с почти забравения скромен и трудолюбив строител – строителят на Шипченския паметник.
На фона на описаните исторически събития обаче остана неизвестна причината, поради която при откриването на паметника неговият главен строител не е удостоен с нужното човешко внимание. Дали заради политически убеждения, дали заради голямата му обичливост към жените или пък просто от високомерното отношение на управляващите към обикновените хора!?…
Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85–годишна възраст (1987 г.) в гр. Попово, където е погребан.
Вечна му памет!
Справка:
Инициатор за построяването на Паметника на свободата е Централното поборническо дружество в София. В набирането на средства е участвувал с доброволни дарения целият български народ.
През 1920 г. бил създаден комитет, в който участвували почти всички опълченски дружества в страната, отделни институти и учреждения. Основите тържествено били поставени на 26 август 1922 г. по случай 45-годишнината от шипченската епопея.
След преврата на 9 юни 1923 г. инициативата била изоставена. Едва през 1925 г. бил обявен конкурс за проекта, спечелен от архитект Атанас Донков и склуптора Александър Андреев. Строежът започнал още на следващата година, но бил прекъсван поради суровите природни условия, техническите трудности и недостига на средства.
Довършителните работи на паметника са извършени от строители на Министерството на войната.
Мобилно приложение за Android и iOS
© Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.
Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.
developed & hosted by ivexto
