През V век на Британските острови нахлуват германските племена англи, сакси и юти. Започва англосаксонското завоевание на Великобритания. Нашествениците преодоляват съпротивата на местните келтски племена – бритите, и създават през VІІ век т. нар. „Седем кралства“ или Хептархия: Уесекс, Есекс, Съсекс, Кент, Източна Англия, Нортумбрия и Мерсия. След като изтласкали романизираните брити, германците започнали да установяват нов ред в своя „нов дом“.

Тези т. нар. „тъмни векове“ въобще не са „тъмни“, защото тогава започва християнизирането на нова Британия: запазени са достатъчно хроники, по които може да се възстановят събитията от тази епоха. Поетичният епос също ни дава сведения за социалния и духовен свят на тогавашните хора, както и за емоционалната атмосфера, в която са живеели; особено поемата „Беоулф“.

На първо място завоевателите донесли на Британските острови германската съседска община – марка. Техните големи селища в Англия обикновено се състоели от около сто двора. Всеки двор включвал от 2 до 10 къщи, като площта на всяка била 40-60 квадратни метра. Покривът на правоъгълната къща, традиционна за преселниците от континенталната част на Европа, се поддържал от дървени стълбове.

Англите, саксите и ютите, подобно на всички германци, усвоявали завзетите земи, като издигали имения с ограда от заострени колове – палисада. До всяка къща имало стопански постройки: конюшни и кошари за добитъка, складове, навеси и понякога работилници.

Въпросът за разпределението на земята се решавал от краля (rex). Членовете на общността, родовите старейшини, дружинниците и обикновените воини получавали своите парцели „хайди“ (един хайд бил равен средно на 48-50 хектара).

Трябва да се каже, че титлата „крал“ за ранносредновековна Англия е много условна. Това бил най-успелият, благороден и богат воин от племето, който живеел в по-просторно имение от всички останали; което, обаче, явно не достигало за кралската титла, както я разбираме днес.

Свободен селянин (кърл) получавал хайд, но това не било просто отделно парче земя, а няколко ивици, разпръснати в полето. За да се изорат такива земи, били необходими поне двойка волове и тежък плуг. Ливадите, водите и горите били общи.

Трябва да се отбележи, че до VІІІ век земята се разпределяла приблизително поравно. Всеки родов старейшина – „ърл“, притежавал имение от 40 хайда. Кралските дружинници получавали имения от поне 5 хайда. На въпроса за земята се обръщало голямо внимание, понеже още от римско време Британските острови били известни със своята плодородна почва. Затова тук селското стопанство било силно развито.

Най-разпространената земеделска култура в ранносредновековна Англия бил ечемикът. Отглеждали също овес, пшеница и ръж; леща, грах, круши и ябълки. В някои случаи животновъдството било по-изгодно, защото биковете и кравите, както и свинете и овцете, били сравнително евтини. Имало всички благоприятни условия добитъкът спокойно и в големи количества да пасе по просторните английски ливади. Към ІХ век една овца струвала приблизително пет грама сребро. Конете, обаче, били скъпо удоволствие за англосаксонското семейство.

Всички важни въпроси от живота на общността били решавани на общоселско събрание под председателството на старейшина. Окръгът, който обединявал няколко общини, провеждал по-голямо събрание с участието на дванадесет от най-богатите и уважавани членове на общността – танове.

Свободните сакси били не само орачи и скотовъди, но и военно опълчение, наричано „фирд“. Във всяко семейство имало оръжие: главата на семейството винаги членувал във фирда. По същество, това била многочислена войска, която можела да застраши не само врага, но и самата кралска дружина. По този начин обикновените членове на общността били един от най-важните компоненти на обществото в ранносредновековна Англия. Те се обличали съвсем просто: панталони, туника, куртка или наметало.

Варварските сборници закони, наричани „правди“, и ранносредновековният епос ни дават подробна картина на нравите и обичаите в Англия от онази епоха. Германското общество живеело в условията на постоянна война: кралят (главният воин) водел дружината си в битките, решавал важни въпроси на народни събрания, раздавал правосъдие. Като следвали примера на Карл Велики, в Англия се появили „елдормени“ (аналог на графовете), които извършвали дейности от името на краля. Този ред тепърва щял да се развива и усъвършенства векове наред. Ако обаче обърнем внимание на законовите паметници на англосаксите, ще видим интересни характеристики. Това са Законите на Етелберт (около 600 г.), Законите на Алфред Велики (около 893 г.) и Законите на Ателстан (925-939 г.).

Освен нормите на обичайното право и глобите за кръвно отмъщение, законите на Етелберт поставят на първо място наказанието за посегателство върху църковната собственост. 12-кратният размер на глобата за кражба на материални активи от църква бил доста сурова мярка, особено за новопокръстените германски племена; но явно с хора, току-що излезли от състояние на дивачество, не можело другояче. Пак добре, че не бивали наказвани със смърт…

Глоби за кръвно отмъщение има и в юридическите паметници от X век: мигрантите-викинги от Скандинавия, които постоянно нахлували в Англия, също се нуждаели от постоянна и строга интеграция. Но дългата история на социалните конфликти между „кърловете“ и „ърловете“ (обикновените хора и знатните) и тяхната диференциация (в кралствата имало няколко категории полусвободни и роби) принуждавала кралете да налагат строги ограничения на кръвното отмъщение, което било обичайно в тогавашното близко минало.

Като цяло Англия до началото на норманското завоевание (1066 г.) преминавала през етапа на формиране на феодални отношения – и главното разделение в обществото било между свободни и несвободни.

В пълна степен кралската власт и ред се оформят в Англия към началото на X век. Постепенната централизация започва при Алфред Велики (849-899). Именно той започнал да се нарича „крал на Англия“ – държава, чието единство тогава все още било твърде условно.

–

Различните школи в областта на изкуствознанието отдавна спорят какво точно е „класицизъм“ и какво – „неокласицизъм“. Освен това, периодите на засилен интерес към тези стилове се различават доста в различните страни. Но, по принцип, ако говорим глобално, всичко през ХVІІ-ХVІІІ в. е класицизъм, а онова, което принадлежи към края на XIX и през XX век, е вече неокласицизъм. Разбира се, има различни тълкувания и във всеки конкретен случай по въпроса трябва да се подхожда индивидуално. Например, през ХІХ век в Америка все още цари класицизмът – а, например, в Русия през този период вече можете да намерите образци на неокласицизма.

Двете направления са сходни във визуалното си изразяване, тъй като се фокусират върху древната архитектура, както и в някои случаи върху архитектурата на Ренесанса. И двата стила спорят по-скоро чрез отделни елементи: класицизмът със своята строгост, симетрия, яснота на композицията, а неокласицизмът – с претенциозността и декоративността на барока. В същото време неокласицизмът отхвърля някои „модни“ течения и дори спори с други архитектурни тенденции от ХІХ и ХХ в.

Що се отнася до живописта, да се разпознае класицизмът е много лесно. Това е очевиден интерес към творчеството на Микеланджело и Рафаело, красиви типажи без индивидуализация – великолепни мъжки фигури, подобни на гръцките спортисти, дамите са облечени в драпирани одежди, фигурите често са патетично „замръзнали“, а жестовете – леко театрални. Линиите са грижливо изяснени, личат местните колорити, темите са свързани с митологични и исторически сюжети. С две думи, класицизмът доминира дълго време в европейските академии и подсъзнателно се свързва с „правилното“ или „официалното“ изкуство.

Думите „официален“ и „правилен“ може да бъдат свързани с класицизма също и в архитектурата – най-често това е държавният стил, създаден в периода на монархическо управление. Такива са епохите на Людовик XIV във Франция и Екатерина Велика в Русия. Също и Америка от ХІХ век, където новите строежи се основават върху архитектурата на класицизма и насърчават триумфа на разума и науката. Визуално това е въплътено в строга симетрия, в следването на подредени системи, в сдържана декоративна схема.

Този стил се използва от монархиите, защото изглежда мощно, подчертава силата на държавата, с него е удобно да се направи планировка на цял град в един дух. Независимо дали става въпрос за сграда, скулптура или живопис, този стил рядко представлява интерес за частни клиенти – те предпочитат нещо модерно в съответствие с актуалната епоха: маниеризъм, барок, рококо, реализъм, импресионизъм, ампир, конструктивизъм и така нататък.

Именно тук е и първата разлика между стиловете. Неокласицизмът не е държавна програма, а частна „игра на класика“. Това е стилизация във формите на „старото, благородно време“, която позволява по-свободно боравене със стила. Това е модата на своето време, произведения за частни клиенти.

Понякога е наистина трудно да се различат двата стила. Детайлите често са много фини. Разликата е преди всичко в мащаба. Класицизмът от ХVІІІ век, например, може да се отличава със своите по-фини очертания. Ако погледнете сграда и видите, че кронщайнът (еркерната скоба, която поддържа издадени навън детайли) е твърде голяма, това най-вероятно е неокласицизъм. Разбира се, разликата е много тънка и изисква набито око.

Въпросът е, че мащабът се е увеличавал през вековете. През ХХ век използваме по-големи детайли, отколкото са използвали през ХІХ-ти, а през ХІХ век, на свой ред, орнаментите са по-големи, отколкото през ХVІ-ти.

Оказва се, че по отношение на архитектурата почти няма разлика между класицизма и неокласицизма. Дори пропорциите са доста сходни: те са създадени от Андреа Паладио още през ХVІ век и все още се използват.

Материалът също не е показател за различаване. Във Великобритания и Русия, например, класицизмът е тухла и гипс, неокласицизмът също. В ХХ може да бъде армиран бетон, но той също е шпаклован и боядисан, като външно не се отличава от старите материали.

Положението в живописта е същото. Основната разлика тук е в обектите на изображение. Класицизмът работи с класически образи (митологични и исторически сюжети), докато неокласицизмът, използвайки същите изразителни средства, се концентрира повече върху съвременността – често това са портрети.

Що се отнася до изразните средства, трябва да сте разглеждали много музеи и репродукции, за да различавате визуално Пусен и Давид. Разбира се, между тези художници има цяла епоха и при Давид се забелязва по-голям интерес към цветовите тонове. Също така, неокласицизмът се отличава с по-малко детайли – но все пак това са твърде фини разлики, достъпни повече за специалисти. Което е важно, неокласицизмът приема характеристики от други течения. В него има модернистични, романтизиращи и символистични елементи.  Такъв модернистичен елемент, например, е липсата на симетрия. В класицизма такива „своеволия“ не се допускат.

На практика, във всяка страна е необходимо да се търсят индивидуални разлики между двата стила. Но е много лесно да се разграничат класицистичните насоки от всички останали. Строги, патетични герои, старателно изобразяване на детайлите, никакво разделяне на щрихи и мазки на четката, никакви разкъсани контури и „простовати“ сюжети в скулптурата и живописта. И двата стила – класицизъм и неокласицизъм, са само и изключително „високо“ изкуство. В архитектурата това са ясни, правилни и симетрични фасади, подходящи за държавна архитектура мощни форми, лишени от ненужни орнаменти.

–

Мерапи. Разположен в южната част на индонезийския остров Ява, известният и сравнително млад вулкан Мерапи е един от най-големите и най-мощните в света.

Мерапи е най-активният действащ вулкан в Индонезия. Намира се в близост до град Джокякарта. Неговата височина е 2914 метра, а името му се превежда като „Огнена планина“. Това е най-младият от групата вулкани в южната част на Ява. Намира се в зона на субдукция – където Австралийската континентална плоча потъва под Евразийската. Мерапи е един от поне 129 действащи вулкана в Индонезия. Големи негови изригвания се наблюдават средно на всеки 7 години, малки – около 2 пъти годишно, а иначе дими почти всеки ден.

Голямо изригване на Мерапи се случило през 1906 година. Експлозията, която нарушила целостта на кратера, се чула на стотици километри. През 1930 г. при изригването му загинали около 1300 души. В 1974 г. унищожил две села, а през 1975 г. – голямо селище и пет моста, убивайки 29 души.

През 2010 г. 350 000 души бяха евакуирани по време на изригването на планината Мерапи, но не мина без жертви: 353 души загинаха в пирокластичния поток.

Сакураджима. Активният вулкан Сакураджима се намира на малкия полуостров Осуми в южната част на японския остров Кюшу, близо до живописния град Кагошима. Обхваща площ от около 77 кв. км.

Сакураджима е активен стратовулкан („стратовулкан“ – конусовиден вулкан, изграден от различни слоеве лава и пепел), един от най-опасните в Япония. Има три върха с кратери, най-висок е Китадаке – 1117 метра. Първото му регистрирано изригване е през 963 г., а най-голямото в историята на цяла Япония е изригването на 11 януари 1914 г. – когато мощните потоци от лава запълват тесния пролив между островите Осуми и Кюшу, образувайки полуостров. Загинали 35 души. От 1955 г. вулканът е постоянно активен. На 18 август 2013 г. пусна най-високия си пепелен шлейф на височина 5000 метра, значителна част от който  се спуснал над Кагошима.

Йелоустоун. В американския щат Уайоминг, в сърцето на Националния парк „Йелоустоун“, се намира мощен спящ вулкан. Размерът на вулканичния кратер е около 55 на 72 км, което е определено през 60-те и 70-те години на миналия век. Оказа се, че и днес под кратера има огромен балон от магма с дълбочина повече от 8 километра. Температурата на магмата надвишава 800°C; това е достатъчно за загряване на термални извори, изхвърляне на водни пари, сероводород и въглероден двуокис.

Йелоустоун е изригвал 3 пъти. Най-напред – преди 2 милиона години. Тогава пепелта се издигнала на височина 50 километра – до горната граница на стратосферата. През цялата история на човечеството не е имало катаклизъм от такъв мащаб. Второто изригване на супервулкана се е случило преди 1.27 милиона, а третото преди 640 хиляди години. През последните години се отбелязва увеличаване на активността на вулкана. Той е заобиколен от няколко горещи гейзера, които станаха значително по-горещи през 2002 година. Някои от тях вместо вода изхвърлят мощни потоци от геотермални пари. Може би вулканът преминава в активно състояние.

Нирагонго. Най-активният, голям и опасен вулкан на африканския континент е Нирагонго. Само за 150 години той е изригнал повече от тридесет пъти. В някои случаи вулканичната активност е продължила няколко месеца или дори години. Намира се в националния парк „Вирунга“, на около 20 км северно от град Гома и езерото Киву. Основният му кратер е с диаметър около 2 км и обикновено съдържа езеро от лава – най-голямото известно в новата история. До 1977 г. дълбочината му била рекордна – около 3250 метра, сега е 2700. На 10 януари 1977 г. по време на изригване част от стената на кратера била разрушена, в резултат на което езерото лава се изляло за по-малко от час, като убило около 70 души. Лавата на този вулкан представлява доста разредена течност, което се дължи на липсата на кварц в състава й. В резултат на това тя се движи изключително бързо, с около 100 км/ч.

През 2002 г. се случило едно от най -големите изригвания в историята на Нирагонго. В южния фланг на вулкана се образувала 13-километрова пукнатина, която за броени часове достигнала покрайнините на град Гома. Веднага от нея излязла лава, като се разстлала в поток с ширина 200-1000 метра и дълбочина до 2 метра. За щастие 400 000 души били евакуирани през границата на Руанда в близкия град Гисени. Загинали 147 души.

Санта Мария. Санта Мария е голям активен вулкан в Западна Гватемала, близо до град Кесалтенанго. Изригването му през октомври 1902 г. е едно от трите най-мощни през XX век и получава индекса VEI-6 по 8-степенната експлозивна скала. То било и първото изригване на Санта Мария в съвременната история. Изхвърлената пемза покрила площ от приблизително 273 000 квадратни метра. км. Облакът пепел бил забелязан дори в Сан Франциско – на 4000 км от вулкана. Загинали приблизително 5000 души. През 1929 г. имало ново изригване, като лавата убила още толкова хора.

–