Китай изстреля първата си лунна сонда в понеделник, което ще я направи третата нация – след САЩ и Съветския съюз – кацнала на Луната.
Сондата Chang’e-3 излетя с ракета Long March 3B в провинция Съчуан и се очаква да се приземи на лунната повърхност в средата на месеца.
Новата мисия се случва само десетилетие, след като страната изпрати своят първи астронавт в космоса. За разлика от мисиите на САЩ и Съветския съюз обаче, Chang’e-3 ще може да изследва повърхността предварително, за да определи безопасно място за кацане.
Експертите казват, че най-вероятното място за кацане е кратерът Sinus Iridum, наричан още Залива на дъгите. През 2010г, предишна мисия на Китай направи снимки на кратера, докато търсеше подходящи места за сондата.
При кацане, космическият кораб ще пусне Jade Rabbit (Yutu на китайски) – шестколесен лунен роувър с четири камери и два механични крака, които могат да изкопават проби от почвата. Името на робота е избрано чрез публична анкета и идва от белия заек на китайската богиня на Луната Chang’e. Бавният роувър ще обикаля лунната повърхност поне три месеца.
В САЩ, учените се притесняват, че китайската мисия може да възпрепятства проучването на НАСА на прашната лунна среда. Кацането на Chang’e-3 вероятно ще създаде прашен облак, който може да повлияе на резултатите от изследванията на LADEE апарата на НАСА.
Компания, която се занимава със създаването на генетично модифицирани комари вече има нов проект. Британците от Oxitec искат да пуснат генетично модифицирани маслинени мухи в Испания. Мухите са едни от най-големите вредители по маслиновите дървета.
Идеята е тези мухи, всичките мъжки, да се чифтосат с дивите си половинки. Всяка женска муха, родила се от това, умира още като ларва, докато мъжките пренасят смъртоносния ген на следващите поколения. С течение на времето, това трябва драстично да намали популацията на маслинените мухи.
При опитите в клетка, мухите на Oxitec са смазали естествената популация. Добавените гени са подобни на онези в комарите на Oxitec, които компанията е изпробвала в Бразилия, елиминирайки 96% от пренасящата денга популация.
Пускането на генетично модифицирани насекоми на свобода е спорен въпрос (засега насекомите са единствените генетично модифицирани животни, които се пускат в природата). Новата муха може да има някои други нежелани черти, например устойчивост към пестициди, които ще предаде на останалите.
Пепел и лава отбелязаха раждането на нов вулканичен остров на около 1000км южно от Токио в Тихия океан.
Черниата скала е най-новият член на островите Бонин, верига тропически и субтропически острови, създадени от вулканични изригвания, които включват и острова Иво Джима.
Изригването беше предшествано от няколко средно силни земетресения (с магнитуд 4.5) на 18 ноември. Два дни по-късно, океана закипя и от него се издигна масивен, подводен вулкан.
Островът все още е малък: вулканичният кратер има диаметър около 150м, а самият остров е широк 200м и дълъг 300м. Изригването е изпратило вулканична пепел на 600м във въздуха.
За последен път такъв подводен вулкан е изригнал под водата в този район през 1973 и 1974г, когато се е образувал друг малък остров.
Подобни вулканични изригвания оставят след себе си трайни земни маси или изчезват под вълните. Най-известният пример е остров Сюртсей близо до Исландия, който се появи през 1973г. Ветровете и вълните са унищожили близо половината от острова за последните 4 десетилетия. Без нова, гореща лава, островът може да изчезне напълно.
Ако новият вулкан, който все още няма име, изхвърли достатъчно лава, за да направи острова постоянен, това може да изиграе голяма роля в продължаващите териториални спорове между Япония и Китай.
Има причина на Свети Валентин да подарявате на половинката си бонбони, а не моркови например. Хората, също като повечето животни, много обичат сладкия вкус.
Как така сме развили такъв глад към сладкото и как то се е появило на първо място? Колко назад можем да го проследим?
Зависи. Някои експерименти са демонстрирали, че подвижните бактерии се насочват към по-сладките неща, така че гладът за сладкото може да се проследи до много назад в миналото. Ако говорим само за приматите обаче, учените са открили, че ние (приматите) винаги предпочитаме зрелите плодове пред незрелите; смята се, че това е в отговор на факта, че растенията зареждат плодовете си със захар при узряване, след като семената в плода са се развили достатъчно, за да оцелеят изяждане и преминаване през храносмилателната система. Тъй като много от естествените захари, за които говорим, идват от растенията, може да се каже, че сладкото съществува поне откакто ги има растенията (макар никой да не може да каже и това колко дълго е).
От гледна точка на еволюцията, пристрастяването ни към сладкото се върти около идеята, че физиологически свързваме сладкия вкус с високоенергийни храни, които са помагали на предшествениците ни да оцеляват по-добре в средата си (ако човек е прекарвал много време и усилия, за да намери храна, то тогава е търсил храна, даваща му повече енергия).
Когато вземем предвид вкусовите ни рецептори, способността ни да усещаме сладко е доста слаба, докато тази за горчиво е значително по-силна. Смята се, че вкусът за горчиво е еволюционна стратегия за бързото идентифицирани на отровни и вредни растения. Следователно ниския толеранс към горчиво и високия към сладко може да са накарали предшествениците ни активно да са търсели сладки храни.
Всички животни ли харесват сладкото?
Досега, всички изследвани животни харесват сладкото, с изключение на котките (от домашните котки до тигрите и лъвовете). Обяснението е сложно, но най-общо казано, способността за усещане на сладко зависи от взаимодействието между два протеина във вкусовите рецептори, които са кодирани в два отделни гена от генома на животните. Има експериментални доказателства за това, че котките са изгубили функцията на един от тези гени, а от там и способността си да усещат сладкото; от еволюционна гледна точка, причината за това може да е факта, че диетата на котките се състои предимно от месо и загубата на възприятие за сладко не е имало никакъв негативен ефект върху живота и здравето им.
Има ли животни, които обичат сладкото повече от други?
Все още нямаме достатъчно данни за предпочитанията на различните животни, но е ясно, че то варира при отделните хора. Всъщност при хората има много голяма вариация в броя на вкусовите рецептори – между 500 и 10 000. Хората с повече вкусови рецептори обикновено засичат много повече вкусове от останалите. Така за един шоколадът може да е най-сладкото и вкусно нещо, а за друг да е просто ОК.
Човекът е до такава степен пристрастен към сладкото, че се е намесил в еволюцията и генетично е създал растения с десетократно по-голямо съдържание на захари, отколкото в природата, често без семена и с по-малко растителни фибри.
Кометата ISON стана видима за невъоръженото око в нощното небе, след като рязко увеличи яркостта си миналата седмица. Един телескоп в Европейската южна обсерватория (ESO) е успял да заснеме в забележителен детайл кометата и нейната опашка.
Уникалният поглед към ISON е бил възможен благодарение на 60-сантиметровия телескоп TRAPPIST. Той е създаден да засича и характеризира планети, обикалящи други звезди, но е също толкова способен и да заснема обекти близки до дома, особено комети, преминаващи през нашата слънчева система.
Телескопът е наблюдавал ISON от средата на октомври и с помощта на различни филтри е успял да събере ценна информация за газовете, изпускани от кометата
С доближаването на ISON към Слънцето, слънчевата енергия я загрява, което води до рязко топене на ледовете във вътрешността й. Кометата, която според учените минава за първи път през вътрешността на слънчевата система след зараждането си в Облака на Оорт, ще се доближи максимално до Слънцето на 28 ноември. Тогава тя ще е само на 1.2 милиона километра от повърхността на звездата.
Засега кометата запазва структурната си цялост, но това може да се промени във всеки момент. Ако тя се поддаде на жегата от Слънцето, може да се раздели на фрагменти.
Дали ISON наистина ще стане Кометата на века, както някои я наричат? Ще трябва да премине през огнено изпитание и да премине през далечната страна на Слънцето, преди да разберем.
Според Марк Дени, биолог от Станфорд, лимитът на човешката бързина е 9.48 секунди за 100 метра, или 0.10 секунди по-бързо от настоящия световен рекорд на Юсейн Болт.
През 2008г, Дени е изчислил тази скорост като е проучил резултатите от състезанията по 100 метра бягане при мъжете, датиращи още от началото на 20-ти век. Той вкарал годишните рекорди в графика и използвал компютърни програми, за да намери уравнение, чиято крива да се доближава до данните, които е събрал. Кривата показала, че в бъдеще човекът няма да може да бяга това разстояние за по-малко от 9.48 секунди. „Все още не са стигнали максимума, но определено може да се види, че са много близо.“
Дени е използвал същия метод, за да изчисли максималната възможна скорост при чистокръвните коне и хрътките. Той е открил, че времената при конните надбягвания „Кентъки дерби“ почти не са мръднали от 50-те години, а при кучетата са стигнали своя максимум през 70-те.
„Ако погледнете други видове – онези, които развъждаме, за да бягат все по-бързо – ще видите, че не се получава. Няма причина да смятаме, че хората са по-различни от останалите животни и нямат ограничения.“
Статистическите модели обаче не вземат предвид механиката на бягането. Затова Питър Уейънд, професор по биомеханика в Южния методистки университет, е заложил на различен подход, за да отговори на въпроса.
Водещ експерт по придвижването при хората, Уейънд казва, че основният фактор, влияещ на скоростта, е това с колко голяма сила бегачите натискат земята с краката си. Когато атлетите бягат с постоянна скорост, те използват краката си като пого пръчки. Щом спринтьорът докосне земята, кракът му се сгъва и се подготвя да се разгъне отново. Когато той е във въздуха, кракът му се подготвя пак да докосне земята.
Когато бегачът докосне земята, 90% от силата му действа вертикално, за да го изтласка нагоре, докато само 5% го тласка хоризонтално. В това отношение, спринтьорите се държат подобна на супер топка – подскачат доста.
Тялото ни регулира по естествен начин колко бързо бягаме като промяна силата, с която удряме земята. Колкото по-голяма е тя, толкова по-бързи сме. Колко силно тогава човекът може да се изтласка от земята, докато тича?
През 2010г, Уейънд и четирима други учени пускат четирима атлета на бягащи пътеки с постоянна скорост и различни походки – напред, назад и с подскачане. При изследването си, те открили, че когато подскачаме, краката ни удрят земята с 30% по-голяма сила, отколкото при тичане, основно защото оставаме по-дълго във въздуха. Въз основа на тази информация, Уейънд и екипът му изчислили, че на теория, хората могат да тичат с максимална скорост 19.3 метра в секунда – това е при положение, че докосват земята с максимално възможната сила. Ако спринтьорът бяга с такава скорост, ще финишира на 100 метра за 5.18 секунди.
Но това не е всичко. При ново изследване, публикувано тази година, Уейънд е открил, че достигането на максимална скорост при тичане изисква баланс между оттласкването от земята с всичка сила и поддържането на достатъчно крачки в секунда. При оттласкването с максимална сила тичащият е по-дълго във въздуха, което забавя темпото, с което прави крачки. Оптималната комбинация е различна при всеки и зависи от размера на тялото, дължината на краката и скоростта на тичане. Няма универсална формула.
И така, каква е максималната възможна скорост, с която човек може да тича? Уейънд не се наема да даде точен отговор: „Науката не е добра в предричането на крайности. Минаването под 9 секунди за 100 метра определено е възможно, а може би и по-бързо.“
Но дори и с тази скорост ще сме много по-бавни от гепарда, най-бързото сухоземно животно, който може да измине 100 метра за по-малко от 6 секунди.
На западното крайбрежие на Мала Азия, приблизително на 28 км от Егейско море, се издига хълм, наречен Пергамската крепост. От запад на изток тя се мие от две малки рекички – Селинус и Кетиус, които пресичат пергамската долина в южна посока и се вливат в р. Каик.
За някога цветущата елинистическа резиденция Пергам, с нейните широки тераси, днес напомнят само останки от основи, руини и разхвърляни тук там части от архитектурни съоръжения, потънали в трева. В наши дни руините на Пергам се намират на територията на турския град Бергам, разположен на 110 км северно от Измир (древният град Смирна).
Находките от глинени съдове позволяват да се направи изводът, че на пергамския хълм още през VІІ в. пр.н.е. е имало човешко присъствие. За Пергам от древния период не знаем много, както и за тези столетия , когато Елада преживява Класическата си епоха. За нея не са съхранени и много исторически сведения. Малкото данни са от атинския историк Ксенофонт.
Историческото значение на Пергам започва след смъртта на Александър Велики. В периода на борбите между наследниците му в 282 г. пр.н.е. Филетер от Тиос, след измяната на Лизимах, при когото e на служба, основава в Пергам своя малка елинистическа държава. Отначало тя заема само територията от средното течение на р. Каик с прилежащите хълмове. Едва по-късно елинистическата резиденция Пергам се превръща в един от центровете на древногръцкия свят.
Основателят на пергамската династия на Аталидите – Филетер, първоначално е подчинен на александровия пълководец Антигон Едноокия. След битката при Куропедион през 281 г. пр.н.е. той признава властта на Селевкидите. През 263 г. Филитер умира и е наследен от племенника си Евмен, който с подкрепата на Птолемеите обявява война на селевкидския цар Антиох І Сотер, когото разбива при Сарди. В резултат в Мала Азия се ражда нова самостоятелна елинистическа държава – Пергам. Синът на Евмен І, Атал І Сотер приема титлата цар. През 230 г. пр.н.е пергамското царство е нападното от келтите (галатите), които след походите си на Балканите се прехвърлят в Мала Азия. В околностите на Пергам Атал І ги разгромява и в чест на победата получава прозвището Сотер (Спасител).
В три поредни битки пергамският владетел разбива съседа си Антиох Херакс и разширява владенията си до Тавърските планини на изток. Той построява и могъщ военноморски флот, с чията помощ извършва набези в Егейско мори и дори превзема о.Егина в Сароническия залив (близо до Атина).
Във външната си политика пергамското царство поддържа римските претенции на Балканите, в Егейско море и в Мала Азия, превръщайки държавата в римски сателит.
При Атал І започва културният възход на Пергам. Построени са дворци, храмове, крепостни стени, театри и одеони. Оформени са и политическите институции. Съществува и култ към владетеля-бог.
Синът на Атал І Евмен ІІ продължава проримската политика на баща си. В битката при Магнезия между Рим и Селевкидската държава на Антиох ІІІ, командва дясното крило на римската войска. След мира в Апамея Пергам получава всички селевкидски владения в Мала Азия и Тракия, както и значителни парични средства. Евмен ІІ отново воюва с галатите и след победата си над тях построява Пергамския олтар.
Пергамският цар посещава Рим и участва по-късно на негова страна в битката при Пидна през 168 г. пр.н.е. срещу Македония. Владетелят е интересна и противоречива личност, покровителствахората на изкуството и науката, представители на т.нар. „пергамска школа”.
По малкият брат на Евмен ІІ, Атал ІІ Филаделф наследява властта в Пергам през 160-159 г. пр.н.е. Той ръководи военните походи в Галатия и Гърция, изпълнява посреднически мисии в Рим и воюва с витинския цар Прусий ІІ. Негов приемник е синът на Евмен ІІ – Атал ІІІ Филометор Евгерет. След смъртта си той завещава Пергамското царство на Рим.
Въпреки въстанието на претендента за прегамския престол Аристоник (приел царското име Евмен ІІІ, полубрат на Атал ІІІ) срещу римската власт, римляните успяват да завладеят териториите на старото пергамско царство и да ги включат в новата римска провинция Азия. Тя обхвща цялото малоазийско крайбрежие от Мраморно море до древната област Кария на юг, с главен град Ефес. По времето на император Август Азия става сенаторска провинция. Пергам и при римското владичество остава средище на елинизма.
Пергам е малък елинистически град, но с интересно архитектонично решение. Градът лежи на склоновете на хълм, така че обществените сгради – театъра, базиликата, библиотеката, храмовете и олтарите са построени на тераси. На върха се намират дворците на царя. В периода 180-160 г. пр.н.е. пергамският цар Евмен ІІ построява огромен олтар, посветен на Зевс Сотер (Спасител) и Атина Нике (Победителка).
Олтарът на Зевс
Фризът на олтара, който е рекунструиран и понастоящем се намира в Берлинския музей е украсен с барелефи, които представят гигантомяхията – битката между богове и гиганти. Фризът е дълъг 110 м., и на него са изобразени Атина, Нике, Алкион, гея, Зевс, Слънцето (Хелиос), Луната (Селена). Огромната композиция е заредена с драматизъм, движение и енергия.
Така наречената „пергамска школа” с нейния емоционален заряд е плод по-скоро на елинската традиция в изкуството, за разлика от източното влияние в архитектурата, строителството и живописта. Пергамската школа предпочита романтичния нюанс към героичното и блогородното. Шедьоври на Прегамската школа са скулптурите „Умиращият келт” и „Келт, който се самоубива над мъртвото тяло на своята жена”.
Пергамското царство оставя трайна следа в историята на елинизма и въобще в наследството на Античния свят. Със своята традиция в изкуството и архитектурата „пергамската школа” се нарежда достойно сред най-изявените школи на елинистическия свят, като школите на Александрия и на Антиохия.
Кой не би искал да живее вечно, за да може да види и изпита всички чудеса на света? Един живот със сигурност не стига, а нашата миниатюрна синя планета е като капка в космическия океан, в който още не сме си натопили дори краката.
Днес има много учени, които вярват, че няма да мине дълго време, преди да сме разкрили всички тайни на вселената. Вече няма да има загадки. За мен, това би било наистина трагично, защото смятам, че едно от най-вълнуващите неща е усещането за мистерия, чувството на възхищение, когато гледаш някоя малка твара и се изумяваш от нея, от това как е преминала през хиляди години еволюция и днес е тук, съвършена.
На 22 ноември 1963г президентът Джон Ф. Кенеди е прострелян смъртоносно със снайпер от Лий Харви Осуалд (според официалната версия). Събитието разтърсва Америка и става най-коментираната тема в света. В хода на последвалото разследване, ФБР и Тайните служби изземат всички видео материали и снимки от района на покушението.
Тогава, на няколко снимки те забелязват една жена, която изглежда снима през цялото време, дори след стрелбата, когато повечето хора вече са легнали по очи на земята. Кръстили я Бабушка, заради шала й, който приличал на онези, които бабите в Русия носели през онези години. Така и не успели обаче да я идентифицират. Въпреки призивите на ФБР да им бъдат предадени всички снимки и записи от деня, онези направени от Бабушка никога не се появили.
През 1970г, жена на име Бевърли Оливър твърди, че тя е Бабушка. През 1963г работила като певица и танцьорка в клуб Колъни. На следващата година издава мемоари, в които проследява събитията в деня на убийството на Кенеди. Оливър казва, че след покушението, с нея се свързали двама мъже, които според нея били агенти на ФБР или от Тайните служби. Те поискали лентата й, за да я проявят, като обещали да й я върнат след това, но така и не го направили.
Дали Бевърли Оливър наистина е Бабушка, е спорен въпрос. Критиците посочват множество несъответствия в историята й, включително и в модела на фотоапарата, който по нейните думи била използвала, но не съществувал през 1963г.
Учените от Големия андронен ускорител (LHC) поясняват две неща. Първо, ужасна идея е да поставите която и да е част от тялото си пред двата протонни лъча на ускорителя. Всеки лъч се състои от 320 трилиона частици, така че общата им енергия е 362 мегаджаула – достатъчно, за да стопи около половин тон мед. Второ, би било доста трудно да застанете пред лъча. „Ако се опитате да отворите която и да е от вратите за достъп в LHC, ускорителят автоматично се спира.“ – казва Стивън Голдфарб, физик, работещ по проекта в Швейцария.
Но да кажем, че все пак успеете да проверете главата си в ускорителя. Какво би се случило след това не е съвсем ясно. Физическият ефект би зависел от това колко протони ще се сблъскат с ядрата в клетките на тялото ви и колко ще преминат директно през него, също като планктон през мрежа. Считайки, че говорим за 320 милиона частици обаче, лъчът почти сигурно би пробил дупка в лицето ви. Но не говорим за малка дупчица с диаметър няколко микрона – при опитите с меден блок, лъчът разпръсва вторични частици в различни посоки, които от своя страна също нанасят щети. В резултат на това, дупката става конусовидна и се разширява, колкото по-дълбока става.
Единственият реален случай с човек, пострадал при подобна ситуация, се е случил през 1978г, когато главата на 36-годишния учен Анатоли Бугорски попаднала на пътя на протонен лъч в синхротрона У-70 в Русия (Машината имала мощност 100 пъти по-малка от тази на LHC). Лъчът пробил дупка в тила на Анатоли, излизайки точно до лявата му ноздра. Щетите били достатъчни, за да му причинят лицева парализа и епилепсия. За щастие ученият се възстановил достатъчно, за да продължи работата си.
80% от всички мъже, родени в Съветския съюз през 1923г, са загинали през Втората световна война. С между 50 и 85 милиона жертви, ВСВ е най-смъртоносният конфликт в човешката история. За шест години във войната загива около 3.7% от световното население.
