Кой не знае за този неземно красив феномен, наречен „Северно сияние“? Всички сме виждали невероятни снимки и клипове с танцуващите светлини в небето, но нужно ли е да сме на Северния полюс, за да го видим на живо?
Причината за Северното сияние се крие в Слънцето – източникът на живота на нашата планета, който постоянно ни напомня колко безсилни и нищожни сме пред космическите сили. Слънцето непрекъснато изхвърля в космоса заредени частити, които образуват така наречения слънчев вятър. Той се движи със скорост до 1000 км/с и за 2-3 дни достига до синята атмосфера на нашата планета. Там под въздействието на магнитното поле, което е най-силно на полюсите, частиците си взаимодействат и образуват разноцветно сияние от атмосферни газове.
Макар Сиянието да се наблюдява предимно в полярните райони, то е достигало и до други точки на Земята. Така например през 1909г. светлините са забелязани чак на екватора. През 2006г. пък се случва едно от най-големите слънчеви изригвания и Северно сияние се наблюдава в Тексас, Бахамите и Хаваите.
В България има данни за Северно сияние през 1954г., което е било наблюдавано във Варна и е било толкова странно, че хората са го помислили за отблясъци от огромен пожар, като този изпепелил Лондон през 1666г.
10 Август 1901г. – горещ летен ден. Двете приятелки и уважавани дами – Ан Мобърли, дъщеря на д-р Джордж Мобърли, директор на колежа в Уинчестър, и Елинор Джърдейн, дъщеря на преподобния Франсис Джърдейн – се наслаждавали на почивката си във Франция, разглеждайки Версай. Привечер дамите решили да се отправят към двореца Малкия Трианон и поели през красивите градини, възхищавайки се на цветята и коментирайки колко чудесно си прекарват. И понеже вече били виждали двореца, цялото си внимание насочили към парка.
Тук се случва нещо изключително странно. Последвалите събития влизат в историята като може би най-забележителният разказ за пътуване във времето и повлияват изключително върху мирогледа и работата на известния писател Дж. Р. Р. Толкин.
Мобърли и Джърдейн вече се разхождали от известно време, когато изведнъж осъзнали, че нямат представа къде се намират. Решили, че са се изгубили, но не разпознавали нищо около тях, което било много странно – все пак и друг път са идвали. След известно време двете забелязали изоставена ферма, а до пътя лежало старо рало. Внезапно ги обсебило чувство на безпокойство, каквото не били изпитвали никога досега. Доста необичайно за Август, изведнъж захладняло, вятърът утихнал, а дърветата замлъкнали. Сякаш изскочили от нищото, срещу тях се появили двама души, облечени в много странни дрехи, сякаш като от 17-ти век. Когато се разминават, дамите питат как да стигнат до Малкия Трианон и мъжете им посочват път, който никога не били виждали.
Малкият Трианон
Странното чувство се засилвало все повече, а тежкият аромат на цветята и горещината от лятното слънце накарали дамите да потърсят сянка под едно дърво. Тогава забелязали, колко тихо и спокойно е всичко. Ан и Елинор не били млади девойки, които да се отдадат на моменти на фантазия и паника. И двете били уважавани и известни като много сериозни и интелигентни. Вече били разбрали, че нещо не е наред.
Дамите се насочили към една беседка, но за тяхна изненада от там се показал някакъв мъж, по чието лице се виждали ясно белези от дребна шарка. В далечината се чул глас, който им викал, че са объркали пътя и двете решили да го послушат. Достигнали моста, към който ги били упътили и след него веднага забелязали Малкия Трианон.
Вървейки към двореца, Мобърли забелязала някаква жена, която стояла на тревата и рисувала. Първоначално я помислила за турист, но след това забелязала, че всъщност е облечена в средновековни дрехи. За миг през ума й минало, че това може да е Мария Антоанета. Продължили и когато достигнали до сградата веднага усетили как онова чувство изчезва. Там се смесили с други посетители и след като разгледали, се върнали в апартамента на Джърдейн.
Три месеца по-късно Ан и Еленор се срещат отново и когато става въпрос за ваканцията им, Ан споменала за жената, която рисувала на тревата и Еленор я изгледала изумено. Твърдяла, че няма спомен да я е виждала. Това изглеждало доста странно и двете решили да разгледат по-подробно събитията от онзи ден. Тогава дамите разбират, че са виждали различни неща на различни места.
Оказва се, че посещението им на градините съвпадало с годишнината от опожаряването на двореца Тюйлери, който се свързва с Мария Антоанета и Луй XVI. Ан и Еленор започнали да мислят, че са срещнали духа на Мария Антоанета или са получили спомен от времето точно преди клането.
Всичко започнало да изглежда още по-странно, когато Ан открила картина, на която Мария Антоанета била на същото място и носела същите дрехи, с които я била видяла. На следващата година тя решава да мине по същия път и се връща в градините, за да се опита да повтори случилото се. Нищо не се получило – мястото било съвсем различно от това, на което били с Еленор.
Решени да разнищят историята, жените описват преживяното в книгата „Приключение“ и се обръщат към Физическото общество, чиято цел е да се намират отговори на свръхестествени и необясними неща, с надеждата да привлекат вниманието им. Разказите им обаче не са взети насериозно, защото били прекалено неправдоподобни. Нито една от двете не е имала познания по история от 18-ти век и сметнали, че именно това е проблемът.
От проучванията, които направили, Ан и Еленор установили, че са видели Версай през 1789г. В полза на това сочи карта, която е открита няколко години по-късно и на която е изобразен моста, по който двете твърдят, че са минали. Той не присъствал на никоя друга карта и е съществувал именно през въпросния период. Тогава стражите на Мария Антоанета носели зелени униформи и дамите ги разпознали като мъжете, които ги насочили към двореца.
Разбира се, всеки може да се запознае с фактите и да си съчини подобна история, но Ан и Еленор нито за миг не се отричат от думите си и дори рискуват репутацията си, опитвайки се да докажат, че са прави. Макар случаят да се превръща в сензация през 1901г., двете жени нямали никаква изгода от това обществото да ги сметне за измамнички или луди.
Френският художник, историк и биограф Филип Жулиан предлага интересно обяснение на случая в биографията на аристократичния поет Роберт де Монтескьо от 1965г. По времето, когато Мобърли и Джърдейн посещават градината, Монтескьо живеел наблизо и често правел партита, на които приятелите му се обличали в средновековни костюми и участвали в забави. Двете дами може неволно да са се натъкнали на такова парти и да са интерпретирали нещата погрешно.
Майкъл Колмън внимателно проследява историята в двете версии на книгата – първата от 1901г. и втората от 1913г. Той установява, че разликата между двете е значителна и събитията във втората са доста украсени. Преди да започнат да проучват фактите, разказът на дамите всъщност не звучал толкова свръхестествен.
Дали Ан Мобърли и Елинор Джърдейн наистина са изпаднали във времето и са станали свидетели на последните мигове от живота на Мария Антоанета едва ли някой може да каже със сигурност, но е факт, че през годините има не един или два случая с хора, твърдящи, че са имали подобни преживявания.
Макар да са едни от най-опасните и смъртоносни животни в природата, змиите могат да бъдат и изключително красиви и чудати. Представяме ви някои от най-невероятните змии в света.
Изумрудена дървесна боа
Тази боа е изключителна гледка. Има две разновидности – суринамска и амазонска. И двете са светло зелени с бели шарки и са дървесни змии, което означава, че живеят по дърветата. Възрастните достигат до 1,8м. дължина и имат доста добре развити предни зъби, които са пропорционално по-големи от тези на другите не отровни змии.
Изумрудената боа има славата на змия, която трудно се държи в плен, защото започва да повръща храната си и е доста агресивна. В дивата природа боата прекарва дните увита около някой клон. Нощно време спуска главата си надолу, в готовност да нападне. Остава в тази позиция, дебнейки плячката й да мине под нея. Изумрудената дървесна боа се храни предимно с дребни бозайници, птици, а понякога и с гущери и жаби.
Макар да няма единодушие по въпроса защо хората имат доминираща ръка, има различни теории за това. По-голямата част от хората по света са десничари. Следващата група са левичарите, които са около 10% от хората. Има и такива, които използват и двете си ръце, но за различни дейности – например с дясната пишат, а с лявата играят тенис. Така наречените амбидекстри пък са хора, които си служат еднакво добре и с двете ръце.
Когато говорим за доминиращи ръце обикновено се приема теорията за разделението на труда. Това се отнася за двете половини на мозъка и как информацията се обработва и разделя между тях. Известно е, че говорните и комуникативни способности при десничарите се намират в лявата половина на мозъка, но не означава ли това, че при левичарите ще е точно обратното? Всъщност не и точно това е пропускът в тази теория.
През 2007г. учените правят пробив с откритието на специфичен ген, който може би е отговорен за това да имаме доминираща ръка. Това обаче все още не е доказано, тъй като този ген пренася и друга информация.
През годините са провеждани безброй проучвания за разликата между десничарите и левичарите, които често дават доста интересни, но и неподкрепени с доказателства резултати. Така например едно изследване показва, че десничарите живеят средно с около 9 години повече от левичарите, но това най-вероятно е защото обикновено левичарите са предразположени към повече инциденти.
Сравнително ново изследване е проведено от Даниел Касанто от Станфордския университет, което показва, че левичарите свързват лявото с хубави и приятни неща, дясното с лоши. В един от експериментите си Касанто показал на участниците диаграма с човек, който планира разходка до зоопарка и който обича зебрите, но не харесва пандите и ги смята за лоши. Хората трябвало да нарисуват по една зебра и една панда и да ги пуснат респективно в отделни кутии, които представяли хубавите и лошите неща. Повечето десничари поставили зебрата в кутията отдясно, докато левичарите – в тази отляво.
Касанто накарал друга група участници да оценяват двойки обекти, описани на друга диаграма, като трябвало да избират кое от двете изглежда по-интелигентно, честно и щастливо. В последната задача участниците трябвало да изберат на кого от другите кандидати биха предложили работа.
При всички задачи десничарите давали по-добра оценка на обекта, намиращ се в дясно, а левичарите на този в ляво.
Левичарите често имат чувството, че са родени в чужд свят. От ножиците до компютърната клавиатура, всичко е предвидено за десничари. Фактът, че левичарите успяват да се адаптират толкова добре към неща, които са против тяхната природа, показва нещо, което рядко се споменава – несъмнено има разлика в двигателните способности между двете ръце, но тя не е толкова голяма.
Всъщност учени установяват, че разликата в скоростта и точността между лявата и дясната ръка обикновено е по-малко от 10%. Още повече, че лявата ръка може да свикне с много по-сложни дейности, като например при музикантите, които контрастират на фона на 90% от задачите, които човек извършва с дясната си ръка във всекидневието.
В тази лична изповед от TEDMЕD, магьосникът и каскадьор Дейвид Блейн описва какво му е коствало да издържи 17 мин. под вода, без да си поеме въздух – световен рекорд – и какво означава за него работата му, заради която често излага на риск живота си.
Всички знаем къде се намира остров Крит – в центъра на Източното Средиземноморие, на кръстопът между Африка, Азия и Европа. Преди 4 хилядолетия, в периода 2000-1500г.пр.Хр. именно там процъфтява минойската цивилизация – най-развитата и влиятелната по онова време.
Рисунка: fav.me/d463fn1
На островът отдавна са открити свидетелства за най-ранните заселници, като първите такива били още от 128 000г.пр.Хр. Интересът към така наречената минойска цивилизация обаче идва с откритията на археолога Артър Еванс. Още като младеж, британският приключенец обикаля из Европа, пресичайки границите незаконно. По време на тези си пътешествия той прави множество подробни записки и рисунки на хората, местата и артефактите, които е виждал.
Артър Еванс и замъкът Кносос
Години по-късно Еванс отпътува за остров Крит, където се надява да успее да дешифрира гравирани камъни, по които работил от известно време. Докато живее и работи сред местните хора, той открива, че много от плочките, изписани с неизвестната писменост, се намират в чужди ръце. Археологът публикува откритията си и въпреки, че не успява да дешифрира писмото, не се отказва от идеята си да открие истински доказателства, че на това място е имало развита цивилизация.
За древния град Кносос се носели митове и легенди, подклаждани от местните фермери, които често изкопавали по някой артефакт, докато обработвали земите си. По това време заможен търговец от Ираклио проявява интерес и започва разкопки. Открива две от залите на замъка, но за съжаление работата му е прекратена след намеса на турското правителство.
След обявяването на Крит за независима република, шест години по-късно, Еванс се връща на острова и продължава вече започнатите разкопки около замъка. Работата вървяла бързо и изпод земята се разкривал един изключителен замък, построен в пълен разкош. Само след три години по-голямата част от руините вече били разкопани. Стените на замъка били покрити целите със стенописи и са открити много рисунки, изобразяващи религиозния култ към бика. Сред откритията имало и вносни стоки от Египет и Месопотамия, както и множество изписани глинени плочки.
Минойските замъци били монументални сгради, които служели за административни цели. За това сочат огромните архиви, които откриват археолозите. Всеки замък, открит до днес, е уникален и се различава от другите сгради. Замъците обикновено били на няколко етажа, с вътрешни и външни стълби, леки стени, масивни колони, складови помещения и двор.
Строежът на замъка в Кносос започва някъде през 2000г.пр.Хр. и продължава повече от век. През 1700г.пр.Хр. обаче мощно земетресение разтърсва Егейско море, опустошавайки Крит и сривайки всички големи замъци. Това в никакъв случай не попречило особено на развитието на цивилизацията – замъците били построени отново и по-големи от преди. Именно след това бедствие настъпва върхът за минойската цивилизация.
Вторият замък покривал близо 22 000кв.м. и съдържал складови и жилищни помещения, места за молитва и банкетни зали. Стаите са свързани с многобройни тесни коридори, от които вероятно се ражда митът за лабиринта. Самата структура е изградена от сложна зидария и дърво, а стените навсякъде са декорирани със стенописи.
Артър Еванс продължава проучванията си повече от 30 години, прекъснат единствено по времето на Първата световна война. Открива над три хиляди глинени плочки, изписани на два езика – Линеар А (минойски) и Линеар Б (гръцки диалект).
Линеар А
Така е наречен от археолозите писменият език на минойците. Той все още не е разчетен и е една от най-големите мистерии сред археологическите открития. С появата на все повече предмети, изписани със загадъчните символи, лингвистите се надяват скоро да успеят да дешифрират кода. От особен интерес е един такъв предмет, датиран от второто хилядолетие пр.Хр. – дискът от Фаистос. Той е изписан с 45 уникални символа, приличащи на сечива, растения и животни. До ден-днешен никой не е успял да разбере значението му.
До скоро се смяташе, че Линеар А няма общо с Линеар Б, но лингвистите откриват сходство между Линеар А и санскрит, древния език в Индия, както и връзки към хетския и арменския език. Това го прави част от индоевропейската езикова група, също като Линеар Б. Досега от Линеар А са събрани около 600 думи, които учените все още се опитват да разчетат.
Линеар Б
За разлика от древните египетски йероглифи, които са разчетени с помощта на розетския камък, Линеар Б е един от малкото древни текстове, дешифрирани чрез подробен анализ.
Разчитането на Линеар Б е наричано „Евереста на гръцката археология“ и завинаги променя разбиранията ни за цивилизациите в ранната история на Европа. Шифърът представлява сричково писмо, употребявано предимно за административни нужди. Най-вероятно е използвано от професионални писари, които са говорели добре минойски. Големите градове и дворците на остров Крит са използвали Линеар Б, за да водят счетоводството и доставките на стоки.
Цар Минос
Днес много историци смятат, че „Минос“ всъщност не е името на царя, а титла, която са носели всички минойски царе. За древните гърци обаче царят бил един и имал изключителна власт. Около него се носели много истории и легенди, останали в гръцката митология.
Най-известната от тях разказва, че Минос бил могъщ цар и велик войн, син на гръцкия бог Зевс и смъртната Европа. Жена му се казвала Пасифея и им се родили седем деца. Той имал твърд характер, но бил жесток и не особено харесван от хората. Като владетел на една от най-могъщите нации на древния свят, вдъхвал страх и респект във всички съседни царства.
Едно от най-известните му завоевания е срещу цар Нисус от Мегара. Той притежавал магически кичур лилава коса, който правел града непревземаем. Един ден обаче дъщеря му, принцеса Сцила, наблюдавала Минос от стените на замъка и се влюбила в него. Откраднала кичура коса от баща си и се измъкнала от града, за да се срещне със своя любим. Така Минос успял да превземе замъка и да убие Нисус. Веднага след това, отвратен от предателството на Сцила, той отплавал без нея. Влюбената принцеса обаче се хвърлила в морето и тръгнала да плува след него. Тогава баща й, под формата на орел, се спуснал от небето и я удавил.
Макар да бил велик владетел, Минос си имал и своите недостатъци. Един ден в царството се появил изящен бял бик. Богът Посейдон настоял животното да бъде пожертвано в негова чест, но Минос не искал да убива такова прелестно същество, затова на негово място пожертвал друго животно. Това ядосало боговете и те наказали непокорния цар като накарали жена му Пасифея да се влюби в бика. Тя помолила изобретателя Дедал да й направи дървена крава, в която да се скрива, за да задоволи страстта си към Критския бик. В резултат на любовта й се ражда ужасно създание с глава на бик и тяло на човек – Минотавъра.
Разгневен, Минос накарал Дедал да построй лабиринт под замъка, в който да затвори Минотавъра, а самия него хвърлил в тъмница. Една робиня родила син на Дедал, който той нарекъл Икар. Двамата успяват да избягат от затвора на Минос с помощта на изкуствени криле, които бил направил гениалният изобретател. По време на полета им обаче, Икар се приближил прекалено близо до слънцето и восъка по крилете му се разтопил. Морето, в което паднал било наречено Икарийско.
Рисунка: fav.me/d1fx245
Междувременно единственият син на Минос бил убит в битка срещу атиняните и потънал в скръб и омраза, царят поискал на всеки девет години да бъдат изпращани по 14 млади атиняни, които да се изправят на сигурна смърт срещу Минотавъра. Синът на цар Егей, Тезей, доброволно решил да замине, за да се опита да убие ужасното чудовище и да избави града от кръвния данък. Преди да замине, той обещал на баща си, че ако оживее, при завръщането си ще смени черните платна на кораба си с бели.
Когато пристига на остров Крит, Ариадна, дъщерята на Минос, се влюбила в него и решила да му помогне. Дала му остър меч и кълбо прежда, което да му помогне да намери пътя обратно от лабиринта. След жестока битка Тезей най-сетне сразил Минотавъра, след което отплавал обратно към Атина с Ариадна. Когато спрели на остров Наксос, Дионис се явил на Тезей и му казал, че Ариадна е определена за негова жена и трябва да му я остави. Натъжен от загубата, Тезей забравил да смени платната на кораба си. Когато баща му видял да се задават черните платна, помисли, че синът му е загинал и се хвърлил в морето. От тогава морето се нарича Егейско.
Рисунка: fav.me/d1x85xw
Минос не забравил за измяната на Дедал и знаейки колко е умен, обявил, че който успее да прекара конец през раковина, ще получи голяма награда. За благодарност на цар Кокал, който го приютил след бягството, Дедал му показал как може да стане това – като прикрепи конец за мравка, която ще намери другия край на раковината. Минос веднага се досетил кой стои зад решението на задачата и настоял цар Кокал да предаде изменника. Той обаче не искал да се раздели с приятеля си и поканил минойския цар на гости. Когато влязъл в банята, Минос бил полят с вряла вода от Дедал и загинал. В подземния свят Минос станал съдник на мъртвите.
Култура и религия
Минойците се занимавали предимно с търговия и били изключително организирани. Много историци смятат, че те са оказали голямо влияние през бронзовата епоха с търговията на калай, от който се е правел бронза. Островът имал добре изградена търговска връзка с Гърция, Кипър, Сирия, Анатолия, Египет, Месопотамия и западните земи, чак до бреговете на Испания.
Макар да са открити руини на крепости и наблюдателни кули, на острова най-вероятно не е имало много военни конфликти. Укрепленията по-скоро са служели за защита от външен враг. Не са отрити доказателства и за минойска армия или доминиране над хората извън Крит. В минойското изкуство се забелязват много малко изображения на бойни сцени, които дори биха могли да бъдат интерпретирани като сцени от фестивали и ритуали.
В древната цивилизация изглежда са се почитали предимно богини, което понякога се посочва като „матриархална религия“. Макар да има доказателства и за богове, те са били значително по-малко. Има теории, че изобразените богини всъщност са всички аспекти на една-единствена богиня.
Сред свещените символи на минойците са бикът и неговите рога, двойната брадва, змията, слънчевият диск и дървото.
Краят на минойската цивилизация
Странно е как една такава могъща и влиятелна цивилизация като минойската просто изчезва от лицето на Земята. Какво може да се е случило?
Картина: fav.me/d15mw8i
В началото археолозите са смятали, че внезапно земетресение е опустошило острова или че гърците постепенно са завзели и сринали до основи градовете. През 40-те години на миналия век обаче се ражда теорията за вулканично изригване. Около 1500г.пр.Хр. изригва Тира (Санторини). Остров Крит е разтърсен и пометен от вълните цунами, които нанасят сериозни щети. Минойците обаче оцеляват и отново се издигат – археолозите откриват керамични съдове, датирани 50 години след изригването. Къде тогава е изчезнала цяла една цивилизация?
Картина: fav.me/d2ozx9c
Това, което ражда легенди като тази за Атлантида или десетте чуми, връхлетели Египет се случва около 1450г.пр.Хр. Вулканът изригва за втори път – едно от най-мощните вулканични изригвания в историята на човечеството. Класифицирано от 6-та степен, то буквално разкъсва остров Тира и потапя централната и западната му части. Това предизвиква невиждани 50-метрови вълни цунами. 20 минути са им били нужни, за да достигнат до Крит, където унищожават всичко по пътя си. С вълните пристига и вулканичен киселинен дъжд, който буквално отравя всичко оцеляло след тях. Това, което остава след тази катастрофа е само споменът за една от най-великите цивилизации на Средиземноморието.
Първият патент с предложение за цветна телевизионна система е внесен в Германия през 1904г. 20 години по-късно пък Владимир Зворикин подава патент за напълно електронна цветна телевизия. И двата опита се оказват неуспешни. Първите, които успяват успешно да пуснат комерсиално цветна телевизия са американската компания RCA на 17 Декември 1953г.
През 1940г. екип инженери от CBS, на чело с Питър Голдмарк изобретяват механична цветна телевизионна система, базирана на дизайните на Джон Беирд. Тя е одобрена и наложена като национален стандарт през Октомври 1950г., но е нестабилна и несъвместима с по-ранните черно-бели телевизори. До тогава обаче вече са продадени над 10 милиона черно-бели телевизора и доста малко цветни. По това време американците се включват в Корейската война и поради ниските продажби, системата на CBS се проваля.
Това дава на RCA нужното време да разработи по-добра цветна телевизия, базирана на работата на Алфред Шрьодер. Получават одобрение в края на 1953г. и продажбите започват още на следващата година.
Тук можем да споменем и Гилермо Гонсалес Камарена. През 1934г., когато е само на 17 години, той прави първия си телевизор. По-късно в САЩ и Мексико патентова цветен телевизор, а през 1946г. успява да направи първото си цветно предаване от лабораторията си в Мексико. RCA твърдят, че са първи, но патентът на Камарена е внесен по-рано. Все пак неговия труд не води директно до утвърждаването на стандарт в цветната телевизия.
Да, слепите хора сънуват. Какво виждат в сънищата си обаче зависи от това дали някога са виждали или са слепи по рождение. Хората, които са ослепели в даден момент от живота си, обикновено сънуват цветни и ярки образи, както когато са виждали. Образите са се запечатали в съзнанието им и най-вероятно ще си останат изглеждащи по един и същ начин. Лицата, които не са виждали, в сънищата на слепия човек обикновено са просто размазани или приемат някакъв въображаем вид.
Всеки си е фантазирал какво би направил с един милион долара. Някои хора обаче решават да превърнат фантазиите си в реалност и да изкарат бързи пари, които да ги осигурят за цял живот и да ги вкарат в историята като едни от най-големите обирджии. В този списък ви представяме някои от най-големите обири през последния век.
Луфтханза (1978г.) – $5,8 милиона
През 1978г. свързваният с мафията Джими Бърк и няколко негови съучастници планират обира на авиокомпания Луфтханза. Всичко започва когато Мартин Кругман, също близък с фамилията Лукезе, разказва на Хенри Хил, приятел на Бърк, за милиони долари, които не могат да бъдат проследени. Той разполагал с тази информация от Луис Уернър, който работел на летище Кенеди и му дължал $20 000.
Парите идвали в САЩ със самолет всеки месец и представлявали валутата, обменена от военните и туристите в Западна Германия. Те се съхранявали в сейф на летището и само чакали някой да си ги познае.
Ударът започва на 11 Декември, когато пазачът Кели Уолен е ударен по главата и обезоръжен, а двама маскирани мъже обезвреждат алармата. Уолен забелязва още въоръжени мъже, които влизат в склада. Тогава един от тях го приближил, извадил портфейла му и го предупредил, че знаят къде живее и могат да посетят семейството му по всяко време. Пазачът нямал друг избор, освен да им сътрудничи.
Похитителите използвали специален ключ, който Уернър им дал и успели да влязат в коридорите, където срещнали още служители от летището. Заплашили ги с оръжията си и принудили Джон Мъри да извика Руди Ейрих по интеркома. Групата на Джими Бърк знаели, че това е единственият човек, който имал комбинацията за сейфа. Ейрих бил примамен в столовата, където вече го чакали. По-късно той разказва на полицията, че обирджиите били много добре запознати с охранителната система и процедурите по отварянето на сейфа.
Щом проникват в сейфа, бандитите започват да претърсват всичко в него, докато най-накрая не откриват парите. В 16:16ч. успяват да натоварят на камион около 40 пакета с пари, след което предупреждават заложниците да не звънят в полицията преди 16:30ч. Те така и направили. Ударът продъжил точно 64 минути и заработеното от престъпниците за този един час били 5 милиона долара в брой и 875 000 в бижута. По онова време това бил най-големият обир в САЩ.
Голяма част от замесените в обира по-късно са убити по заповед на Джими Бърк. Най-накрая той е осъден за убийството на Ричард Ийтън и умира от рак на 13 Април 1996г.
Случаят „Дятлов“ се отнася за събитие, довело до смъртта на девет скиора в северната част на Урал в нощта на 2 Февруари 1959г. Жестоката сцена се разиграва на източното било на планината Холат Сяхил – наричана от местните Планината на мъртвите. След инцидента планинският проход е наречен проход Дятлов, на водача на групата, Игор Дятлов. Очевидци на случилото се няма и съветските следователи определили единствено, че „непреодолима неизвестна сила“ е причината за смъртта. Хронологията на събитията също остава неясна, поради липсата на свидетели и доказателства.
Групата
Десет младежа сформирали ски група, която трябвало да премине през северната част на Урал в Свердловска област. Водач на групата бил Игор Дятлов. Останалите били още седем мъже и две жени – повечето все още студенти или наскоро завършили. Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Людмила Дубинина, Александър Колватов, Рустен Слободин, Юри Кривонищенко, Юри Дорошенко, Николай Тибо-Бриньол, Александър Золотарев и Юри Юдин поели на последното си пътешествие. Целта на експедицията била достигането на Отортен, на около 10 километра от мястото на инцидента. Маршрутът по това време на годината попадал в категория 3, най-трудната. Всички членове на групата били опитни скиори и участвали в дълги планински преходи и преди.
Дубинина, Кривонищенко, Золотарев и Тибо-Бриньол
На 25 Януари младежите пристигат с влак в Ивдел, градче в центъра на северната Свердловска област. От там се качват на превоз за Вижай – последното населено място толкова на север. На 27 Януари започват похода си към Отортен, но на следващия ден Юри Юдин се разболява и се връща. Той няма представа, че тогава вижда приятелите си за последен път.
Дубинина прегръща Юдин, който се разболява и се връща.
Благодарение на дневниците и камерите, открити около последния им лагер, следователите успяват да проследят пътя на групата до деня преди инцидента. На 31 Януари деветимата достигат стръмнина и започват приготовления за изкачване. В една гориста долина те оставили излишната храна и оборудване, които щели да им бъдат нужни на връщане. На следващия ден започват да се катерят, като най-вероятно са планирали да прехвърлят върха и на следващата нощ да пренощуват от другата страна, но времето се е влошило и снежна буря ги отклонила на запад, към върха на Холат Сяхил. Когато разбират за отклонението, групата решава да лагерува там.
Търсенето
Доброволци претърсват района
Уговорката била Дятлов да изпрати телеграма до спорния клуб веднага щом се върнат във Вижай. Очаквало се това да се случи не по-късно от 12 Февруари, но когато датата дошла, от скиорите все още нямало никакви вести. Не последвала реакция – все пак често се случвало подобни експедиции да закъсняват с по няколко дни. Чак след като роднини на младежите настояли за спасителна операция, по маршрута били изпратени групи от доброволци, които да ги търсят. Това се случва на 20 Февруари – повече от седмица след очакваното завръщане на групата. По-късно в търсенето се включили армията и полицията, които осигурили самолети и хеликоптери.
Хеликоптер, участващ в търсенето.
На 26 Февруари бил открит изоставеният лагер на Холат Сяхил. Палатката била разкъсана отвътре, а следи от стъпки водели към близка гора, но след 500 метра се губели. В началото на гората, под един висок бор откриват останки от огън, както и първите две тела – тези на Кривонищенко и Дорошенко. Те били боси и само по бельо. Между това място и лагера били разпръснати телата на Дятлов, Колмогорова и Слободин. Те били застинали в такива пози сякаш се опитвали да се върнат в лагера. Тримата са открити на разстояния 300, 480 и 630 метра от високия бор. Останалите четирима от групата се издирват повече от два месеца. Най-накрая са открити на 4 Май, под четири метра сняг, дълбоко в същата борова гора.
Разследването
Палатката е открита на 26 Февруари. Разкъсана е отвътре навън.
Веднага след откриването на първите пет тела по случаят е организирано съдебно следствие. При медицинските прегледи не са открити смъртоносни наранявания и като причина за смъртта е посочено хипотермия. Един от загиналите имал малка пукнатина на черепа, но раната не била фатална. Всичко се променя с откриването на останалите 4 тела. Тибо-Бриньол имал множество черепни травми, а Дубунина и Золотарев били с тежки травми в областта на гръдния кош. Според д-р Борис Возрождений, силата нужна, за да се нанесат подобни травми е изключително голяма – като при автомобилна катастрофа. По телата нямало видими наранявания, каквито биха се получили при такава сила. При Людмила пък, освен нараняванията по тялото, езикът и липсвал напълно. Първоначално подозрението паднало върху местните хора манси, които може би са нападнали и убили младежите, защото са навлезли в техните земи. Разследването обаче отхвърля тази теория, а и на място не са открити следи от други хора или борба.
Мястото където са открити телата на загиналите.
Температурата в планината била около -30°, а жертвите – облечени само частично. Някои от тях били само с по една обувка, а други боси или по чорапи. Това се обяснява с хипотермията – около 25% от жертвите на измръзване стават толкова дезориентирани, че започват да се събличат. От публичната информация, предавана от журналистите, става ясно, че:
Шестима от групата са умрели от хипотермия, а другите трима – от фатални наранявания.
Няма следи, показващи наблизо да е имало други хора.
Палатката е разкъсана отвътре навън.
Жертвите са починало около 8 часа след последното си ядене.
Следите от лагера показват, че всички от групата са го напуснали по собствена воля, пеша.
Теорията за местните хора д-р Возрождений отхвърля, като заявява, че такива наранявания не могат да бъдат причинени от друг човек. Нужната сила е била огромна, а по телата няма видими наранявания на меките тъкани.
Тестовете за радиация показали високи дози на радиация по дрехите на някои от жертвите.
Официалното становище е, че деветимата скиори са загинали от „непреодолима неизвестна сила“. Случаят официално е приключен през Май 1959г. поради липса на обвиняема страна. Всички документи били изпратени в секретен архив, част от който станал достъпен през 90-те години.
Съмнения
Метална отломка от района на инцидента.
Някои хора твърдят, че разследването е пропуснало или игнорирало някои важни факти.
След погребенията, роднините на жертвите твърдели, че телата били с някакъв странен кафеникав тен.
В едно интервю бивш следовател по случая казва, че уредите са отчели висока радиация по самия връх и това е причината такава да бъде открита и по телата. Източникът на радиацията обаче така и не бил открит.
Друга експедиция на около 50 километра южно от мястото на инцидента, твърдят, че са видели странни оранжеви сфери в нощното небе същата вечер. Подобни сфери са наблюдавани и на други места в периода Февруари-Март 1959г.
В някои доклади са описани много метални отломки в района на инцидента, което кара някои да смятат, че са замесени военните.
След години
През 1967г. журналистът от Свердловск Юри Яровой публикува книга, вдъхновена от инцидента. Яровой участвал в търсенето и разследването и бил официален фотограф по случая, така че имал вътрешна информация. За жалост книгата е писана по времето на Съветския съюз и детайлите относно инцидента били запазени в тайна, а писателят избягвал да пише друго, освен вече известните факти. Краят на книгата е доста по-оптимистичен – там само лидерът на групата загива. Макар Яровой да имал в предвид няколко други алтернативни края, те били отхвърлени поради цензура. След смъртта на журналиста през 1980г. всички негови архиви, снимки и дневници са изгубени. Нови детайли за трагедията изникват през 1990г. след публикации на регионалната преса в Свердловск. Журналистът Анатоли Гушин бил ангажиран със задачата да прегледа оригиналните записки по разследването и да използва информацията в публикациите си. Той забелязал, че доста страници липсвали от папките, както и един плик, който бил споменат в списъка с материали. Гушин обобщава откритията си в книга. Някои го критикуват, защото набляга на теорията, че инцидентът е резултат от експеримент със съветско тайно оръжие. Това обаче поражда обществена дискусия, подхранвана от интереса към паранормалното. Всъщност много от тези, които си мълчали в продължение на 30 години, след това започнали да разкриват нови факти за инцидента. Един от тях е бившият полицай Лев Иванов. Той водил официалното разследване през 1959г. 30 години по-късно пише статия, в която признава, че властите нямали никакво логично обяснение за случилото се. Пише също така, че след информацията за летящите сфери, той получил директни заповеди от високопоставени лица да прекрати разследването и да засекрети материалите по случая. Юри Юдин смята, че приятелите му са загинали след експлозия или експеримент със съветско оръжие. Според него цялата секретност около инцидента сочи, че групата най-вероятно неволно е навлязла във военна зона. Радиацията на мястото подкрепя тази теория, както и странният цвят на кожата на жертвите. Юдин твърди, че военните са открили лагера преди спасителите. Той бил помолен да идентифицира всеки предмет, открит на мястото. Парче плат, което приличало на част от военна униформа, очила и чифт ски не принадлежали на никой от групата. Юдин открил документи, които го карали да вярва, че разследване е започнало още на 6 Февруари, 14 дни преди началото на спасителната мисия, но това също никога не е доказано. В Екатеринбург е открита фондацията Дятлов, чиято цел е да се убедят руските власти да отворят отново случая. Източник: Wikipedia
Идеята за разделянето на деня на по-малки части изглежда някак естествена, дори и за малките деца. В действителност това не винаги е било така и разбирането ни за времето продължава да се променя вече хиляди години. Иронията е, че макар да знаем, че трябва да го измерваме, никой не може да каже какво точно представлява времето.
Снимка: Katja Brezovar
Две са основните разбирания за него. Първото е това, към което се придържат повечето учени – времето е основното, четвърто измерение, в което съществуват останалите три. Второто обяснение е, че времето е нещо, което позволява на хората да подреждат и сравняват събития. То не съществува само по себе си, а просто е начин да изразяваме нещата.
Независимо как разбираме времето, всички знаем, че все някак трябва да го измерваме. В хронометрията има две различни форми за измерване на време – това са календарът и часовникът. Календарът е за измерване на дълги периоди от време, докато часовникът се използва за периоди по-кратки от един ден.
Днес най-разпространената нумерична система е десетичната. Това изглежда логично, все пак имаме по десет пръста и така се смята по-лесно, дори и след няколко бири. Древните цивилизации обаче или не са броели овцете си пияни, или много са искали да наказват децата си, защото са използвали сложни системи като 12-ичната и дори 60-ичната.
Първите, които разделили деня на по-малки части били египтяните. Те го разделили на 24 части – по 12 за деня и нощта. За целта използвали слънчевия часовник, който тогава бил една пръчка, забита в земята, а по дължината и посоката на сянката се съдило за времето. Недостатъкът на тази система е, че през нощта била неизползваема. На помощ се притекли астрономите, които наблюдавали 36 звезди и набелязали 18 от тях, за да измерват времето по тъмно. Шест звезди отбелязвали трите часа здрач в началото и края на всяка нощ, а останалите 12 се използвали, за да се раздели пълния мрак на 12 равни части. Някъде пред 1500г.пр.Хр. тази система била опростена и останали само 12-те звезди.
Съществували са много други методи за измерване на времето. Най-точният часовник бил водният. Той датира някъде от 1400-1500г.пр.Хр. и е можел да отбелязва времето през различните месеци, независимо от сезона. Състоял се от пълен с вода съд, по чиято вътрешност била нарисувана скала, а на дъното имало дупка, от която водата изтичала.
След като денят и нощта вече били разделени на по 12 части, не минало много преди да се роди идеята за 24-часовото денонощие. Едва през 150г.пр.Хр. обаче, гръцкият астроном Хипарх предложил часовете да бъдат еднакво дълги. Идеята му била всички дни да са еднакво дълги, разделени на 24 равни части. За съжаление повечето хора продължили да използват сезонното време. И така чак до 14-ти век, когато механичните часовници придобили популярност и била приета фиксирана дължина за часа.
Идеята да се използва 60-ична система, за да се разделят часовете на по-малки части се родила от нуждата да се измисли географска система за геометрията на Земята. Гръцкият астроном Ератостен разделил кълбото на 60 части, които преминавали хоризонтално през известни за онова време места. По-късно Хипарх въвел и линиите географската дължина, обхващайки 360 градуса. След тях пък, астрономът Клавдий Птолемей разделил всяка от дължините и ширините на 60 равни части. Те на своя страна били разделени на 60 още по-малки части. Първите били минутите, а вторите – секундите.
Отново тези техники за измерване били изгубени и то чак до 16-и век. Първите механични часовници разделяли часовете на половини, третини и четвъртини. Развитието на технологиите и науката през вековете наложило по-прецизното измерване на времето и така секундата станала основна единица за време.
През 1956г. секундата била дефинирана като част от времето, за което Земята обикаля Слънцето. За да сме по-точни – 1/325569259757 част от годината.
С изобретяването на атомния часовник, било решено, че по-практично е с тях да се определя секундата и от 1967 година насам секундата се дефинира като времетраенето на 9 192 631 770 периода на излъчването, съответстващо на прехода между двете свръхфини нива на основното състояние на атома на цезий-133 при температура от нула келвина.
Наистина облаците са плоски в основата си, макар че невинаги е така. Издигайки се, въздухът изстива и в даден момент достига температура, при която влажността е близка до 100%. Тогава водната пара започва да образува капчици по различни частици във въздуха – например прашинки и разни замърсители. Понеже въздухът се издига със сравнително еднаква скорост, водните капчици започват да се образуват на еднаква височина. Това е причината облаците да са плоски в основата си.
Има и изключения. Понякога капчиците стават прекалено тежки, за да бъдат поддържани от издигащия се въздух и изпадат от облака, образувайки луковидни и други форми.
Кой не знае за този неземно красив феномен, наречен „Северно сияние“? Всички сме виждали невероятни снимки и клипове с танцуващите светлини в небето, но нужно ли е да сме на Северния полюс, за да го видим на живо?
Макар да няма единодушие по въпроса защо хората имат доминираща ръка, има различни теории за това. По-голямата част от хората по света са десничари. Следващата група са левичарите, които са около 10% от хората. Има и такива, които използват и двете си ръце, но за различни дейности – например с дясната пишат, а с лявата играят тенис. Така наречените амбидекстри пък са хора, които си служат еднакво добре и с двете ръце.
Първият патент с предложение за цветна телевизионна система е внесен в Германия през 1904г. 20 години по-късно пък Владимир Зворикин подава патент за напълно електронна цветна телевизия. И двата опита се оказват неуспешни. Първите, които успяват успешно да пуснат комерсиално цветна телевизия са американската компания RCA на 17 Декември 1953г.
Да, слепите хора сънуват. Какво виждат в сънищата си обаче зависи от това дали някога са виждали или са слепи по рождение. Хората, които са ослепели в даден момент от живота си, обикновено сънуват цветни и ярки образи, както когато са виждали. Образите са се запечатали в съзнанието им и най-вероятно ще си останат изглеждащи по един и същ начин. Лицата, които не са виждали, в сънищата на слепия човек обикновено са просто размазани или приемат някакъв въображаем вид.
Десет младежа сформирали ски група, която трябвало да премине през северната част на Урал в Свердловска област. Водач на групата бил Игор Дятлов. Останалите били още седем мъже и две жени – повечето все още студенти или наскоро завършили. Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Людмила Дубинина, Александър Колватов, Рустен Слободин, Юри Кривонищенко, Юри Дорошенко, Николай Тибо-Бриньол, Александър Золотарев и Юри Юдин поели на последното си пътешествие. Целта на експедицията била достигането на Отортен, на около 10 километра от мястото на инцидента. Маршрутът по това време на годината попадал в категория 3, най-трудната. Всички членове на групата били опитни скиори и участвали в дълги планински преходи и преди.
Наистина облаците са плоски в основата си, макар че невинаги е така. Издигайки се, въздухът изстива и в даден момент достига температура, при която влажността е близка до 100%. Тогава водната пара започва да образува капчици по различни частици във въздуха – например прашинки и разни замърсители. Понеже въздухът се издига със сравнително еднаква скорост, водните капчици започват да се образуват на еднаква височина. Това е причината облаците да са плоски в основата си.
