Случаят „Дятлов“ се отнася за събитие, довело до смъртта на девет скиора в северната част на Урал в нощта на 2 Февруари 1959г. Жестоката сцена се разиграва на източното било на планината Холат Сяхил – наричана от местните Планината на мъртвите. След инцидента планинският проход е наречен проход Дятлов, на водача на групата, Игор Дятлов. Очевидци на случилото се няма и съветските следователи определили единствено, че „непреодолима неизвестна сила“ е причината за смъртта. Хронологията на събитията също остава неясна, поради липсата на свидетели и доказателства.

Групата

Десет младежа сформирали ски група, която трябвало да премине през северната част на Урал в Свердловска област. Водач на групата бил Игор Дятлов. Останалите били още седем мъже и две жени – повечето все още студенти или наскоро завършили. Игор Дятлов, Зина Колмогорова, Людмила Дубинина, Александър Колватов, Рустен Слободин, Юри Кривонищенко, Юри Дорошенко, Николай Тибо-Бриньол, Александър Золотарев и Юри Юдин поели на последното си пътешествие. Целта на експедицията била достигането на Отортен, на около 10 километра от мястото на инцидента. Маршрутът по това време на годината попадал в категория 3, най-трудната. Всички членове на групата били опитни скиори и участвали в дълги планински преходи и преди.

На 25 Януари младежите пристигат с влак в Ивдел, градче в центъра на северната Свердловска област. От там се качват на превоз за Вижай – последното населено място толкова на север. На 27 Януари започват похода си към Отортен, но на следващия ден Юри Юдин се разболява и се връща. Той няма представа, че тогава вижда приятелите си за последен път.

Благодарение на дневниците и камерите, открити около последния им лагер, следователите успяват да проследят пътя на групата до деня преди инцидента. На 31 Януари деветимата достигат стръмнина и започват приготовления за изкачване. В една гориста долина те оставили излишната храна и оборудване, които щели да им бъдат нужни на връщане. На следващия ден започват да се катерят, като най-вероятно са планирали да прехвърлят върха и на следващата нощ да пренощуват от другата страна, но времето се е влошило и снежна буря ги отклонила на запад, към върха на Холат Сяхил. Когато разбират за отклонението, групата решава да лагерува там.

Търсенето

Уговорката била Дятлов да изпрати телеграма до спорния клуб веднага щом се върнат във Вижай. Очаквало се това да се случи не по-късно от 12 Февруари, но когато датата дошла, от скиорите все още нямало никакви вести. Не последвала реакция – все пак често се случвало подобни експедиции да закъсняват с по няколко дни. Чак след като роднини на младежите настояли за спасителна операция, по маршрута били изпратени групи от доброволци, които да ги търсят. Това се случва на 20 Февруари – повече от седмица след очакваното завръщане на групата. По-късно в търсенето се включили армията и полицията, които осигурили самолети и хеликоптери.

На 26 Февруари бил открит изоставеният лагер на Холат Сяхил. Палатката била разкъсана отвътре, а следи от стъпки водели към близка гора, но след 500 метра се губели. В началото на гората, под един висок бор откриват останки от огън, както и първите две тела – тези на Кривонищенко и Дорошенко. Те били боси и само по бельо. Между това място и лагера били разпръснати телата на Дятлов, Колмогорова и Слободин. Те били застинали в такива пози сякаш се опитвали да се върнат в лагера. Тримата са открити на разстояния 300, 480 и 630 метра от високия бор. Останалите четирима от групата се издирват повече от два месеца. Най-накрая са открити на 4 Май, под четири метра сняг, дълбоко в същата борова гора.

Разследването

Веднага след откриването на първите пет тела по случаят е организирано съдебно следствие. При медицинските прегледи не са открити  смъртоносни наранявания и като причина за смъртта е посочено хипотермия. Един от загиналите имал малка пукнатина на черепа, но раната не била фатална. Всичко се променя с откриването на останалите 4 тела. Тибо-Бриньол имал множество черепни травми, а Дубунина и Золотарев били с тежки травми в областта на гръдния кош. Според д-р Борис Возрождений, силата нужна, за да се нанесат подобни травми е изключително голяма – като при автомобилна катастрофа. По телата нямало видими наранявания, каквито биха се получили при такава сила. При Людмила пък, освен нараняванията по тялото, езикът и липсвал напълно. Първоначално подозрението паднало върху местните хора манси, които може би са нападнали и убили младежите, защото са навлезли в техните земи. Разследването обаче отхвърля тази теория, а и на място не са открити следи от други хора или борба.

Температурата в планината била около -30°, а жертвите – облечени само частично. Някои от тях били само с по една обувка, а други боси или по чорапи. Това се обяснява с хипотермията – около 25% от жертвите на измръзване стават толкова дезориентирани, че започват да се събличат. От публичната информация, предавана от журналистите, става ясно, че:

• Шестима от групата са умрели от хипотермия, а другите трима – от фатални наранявания.
• Няма следи, показващи наблизо да е имало други хора.
• Палатката е разкъсана отвътре навън.
• Жертвите са починало около 8 часа след последното си ядене.
• Следите от лагера показват, че всички от групата са го напуснали по собствена воля, пеша.
• Теорията за местните хора д-р Возрождений отхвърля, като заявява, че такива наранявания не могат да бъдат причинени от друг човек. Нужната сила е била огромна, а по телата няма видими наранявания на меките тъкани.
• Тестовете за радиация показали високи дози на радиация по дрехите на някои от жертвите.

Официалното становище е, че деветимата скиори са загинали от „непреодолима неизвестна сила“. Случаят официално е приключен през Май 1959г. поради липса на обвиняема страна. Всички документи били изпратени в секретен архив, част от който станал достъпен през 90-те години.

Съмнения

Някои хора твърдят, че разследването е пропуснало или игнорирало някои важни факти.

• След погребенията, роднините на жертвите твърдели, че телата били с някакъв странен кафеникав тен.
• В едно интервю бивш следовател по случая казва, че уредите са отчели висока радиация по самия връх и това е причината такава да бъде открита и по телата. Източникът на радиацията обаче така и не бил открит.
• Друга експедиция на около 50 километра южно от мястото на инцидента, твърдят, че са видели странни оранжеви сфери в нощното небе същата вечер. Подобни сфери са наблюдавани и на други места в периода Февруари-Март 1959г.
• В някои доклади са описани много метални отломки в района на инцидента, което кара някои да смятат, че са замесени военните.

След години

През 1967г. журналистът от Свердловск Юри Яровой публикува книга, вдъхновена от инцидента. Яровой участвал в търсенето и разследването и бил официален фотограф по случая, така че имал вътрешна информация. За жалост книгата е писана по времето на Съветския съюз и детайлите относно инцидента били запазени в тайна, а писателят избягвал да пише друго, освен вече известните факти. Краят на книгата е доста по-оптимистичен – там само лидерът на групата загива. Макар Яровой да имал в предвид няколко други алтернативни края, те били отхвърлени поради цензура. След смъртта на журналиста през 1980г. всички негови архиви, снимки и дневници са изгубени. Нови детайли за трагедията изникват през 1990г. след публикации на регионалната преса в Свердловск. Журналистът Анатоли Гушин бил ангажиран със задачата да прегледа оригиналните записки по разследването и да използва информацията в публикациите си. Той забелязал, че доста страници липсвали от папките, както и един плик, който бил споменат в списъка с материали. Гушин обобщава откритията си в книга. Някои го критикуват, защото набляга на теорията, че инцидентът е резултат от експеримент със съветско тайно оръжие. Това обаче поражда обществена дискусия, подхранвана от интереса към паранормалното. Всъщност много от тези, които си мълчали в продължение на 30 години, след това започнали да разкриват нови факти за инцидента. Един от тях е бившият полицай Лев Иванов. Той водил официалното разследване през 1959г. 30 години по-късно пише статия, в която признава, че властите нямали никакво логично обяснение за случилото се. Пише също така, че след информацията за летящите сфери, той получил директни заповеди от високопоставени лица да прекрати разследването и да засекрети материалите по случая. Юри Юдин смята, че приятелите му са загинали след експлозия или експеримент със съветско оръжие. Според него цялата секретност около инцидента сочи, че групата най-вероятно неволно е навлязла във военна зона. Радиацията на мястото подкрепя тази теория, както и странният цвят на кожата на жертвите. Юдин твърди, че военните са открили лагера преди спасителите. Той бил помолен да идентифицира всеки предмет, открит на мястото. Парче плат, което приличало на част от военна униформа, очила и чифт ски не принадлежали на никой от групата. Юдин открил документи, които го карали да вярва, че разследване е започнало още на 6 Февруари, 14 дни преди началото на спасителната мисия, но това също никога не е доказано. В Екатеринбург е открита фондацията Дятлов, чиято цел е да се убедят руските власти да отворят отново случая. Източник: Wikipedia

  Официално, не съществуват данни за успешно бягство от известния калифорнийски затвор Алкатраз. Известен още като “Скалата”, Алкатраз се намира на малък остров, на 2.4 км. от бреговете на Сан Франциско. Заобграден e от океан и разстоянието до брега е невъзможно за преплуване. Алкатраз е затворът, от който на теория е невъзможно да избягаш. Между 1934 и 1963 година, когато затворът все още функционирал, са описани само 14 опита за бягство, като повечето от бегълците били залавяни или застрелвани от охраната.

През 1962г. се появява първото и единствено изключение. Трима затворника решават да променят историята на затвора. Франк Лий Морис, Кларънс и Джон Aнглин прекарват месеци обмисляйки сложен план за бягство от крепостта като прекосят залива на Сан Франциско с импровизиран сал. В нощта на 11 Юни 1962г., когато лампите изгасват, триото решава, че времето е дошло и слагат начало на своето бягство. След този ден те никога не били видени отново.

Мозъкът на операцията бил Морис. Той прекарал детството си в различни сиропиталища, а тийнейджърските си години – от другата страна на закона. Високо интелигентен, Морис демонстрирал показно как се бяга от затвора. Той често се измъквал от затворите, в които бил вкарван. Това докарало много главоболия на федералните и те решили да сложат край на тази сага, като го изпратят в Алкатраз.

На 20 Януари 1960г, 33-годишният Морис е изпратен на “Скалата”. Там той установява връзка със старите си приятели от федералния затвор в Атланта, братята Кларънс и Джон Aнглин. Те постъпили в Алкатраз, след като били арестувани за серия от сериозни кражби и банков обир. Подобно на Морис, братята имали известен опит с бягствата от затвора.

Въпреки че Морис започнал да търси потенциален начин да избяга веднага след пристигането си, отнело близо 2 години преди той и братята Aнглин да обединят усилията си и да осъществят плана си. Към групата им се присъединил още един затворник, Алън Уест, който познавал Джон Aнглин от затвора във Флорида. Килиите на четиримата затворници били разположени една до друга, което улеснило плановете им.

Планът за бягство се състоял от няколко части. Подготовката включвала мъжете да направят изкуствени глави от хартия използвайки материали намерени в затвора, включително и истинска коса, събрана при посещенията им при бръснаря. Мъжете работели по моделите по двойки: докато единият работил, другият гледал за охраната. Идеята била при вечерната проверка пазачите да видят изкуствените глави и да предположат, че всичко е наред, докато бегълците копаят дупките през стената.

Пътят към свободата трябвало да бъде рядко използвани коридори, които минавали точно зад стените на техните клетки. Затворниците започнали да дълбаят стената, което било сравнително лесна задача, имайки предвид, че от влагата бетонът се рушал много лесно. Те използвали хитро направени подръчни средства като длето от лъжица, подсилена с монета и откраднат мотор от прахосмукачка. Затворниците работели по дупките само в определен час от деня, когато в затвора се пускало музика. Така не привличали внимание.

Следващото предизвикателство бил капакът на вентилационната шахта. Трябвало да измислят начин, по който да прикрият липсата му. От затвора сякаш само улеснявали всичко, тъй като им разрешавали да рисуват и им осигурявали необходимите материали. От тях триото прави изкуствена стена от картон, а вместо капак, за шахтата използвали импровизирана решетка, направена от стойките за сапун.

 
Да напуснат острова с плуване щяло да бъде самоубийство, така че затворниците се нуждаели от сал, за да достигнат до брега. Те измислили как да направят импровизиран сал, състоящ се от 50 затворнически гумени дъждобрана – някои откраднати, други дарени. В краен вид салът бил широк 1,8 метра и дълъг 4,2 метра. За да увеличат шансовете си, мъжете си направили и пояси и гребла от шперплат.

Всичко това отнело на затворниците няколко месеца. На 11 Юни 1962г., веднага след като изгасили лампите в 9:30ч., Морис решил, че групата е готова да осъществи планираното бягство. Той и братята взели изкуствените глави и ги поставили в леглата, взели сала и останалите принадлежности, както и някой лични вещи и напуснали килиите си за последен път.

Алън Уест не се присъединил към тях. Някои казват, че не бил изкопал достатъчно голяма дупка, други твърдят, че подсилил фалшивата стена прекалено добре и се запечатал вътре. Независимо от това другите трима тръгнали без него. Изкачили няколко тръби, стигнали до покрива на затвора, хвърлили сала и принадлежностите към него от 9 метра височина, след което се спуснали по водосточната тръба. Надули сала и някъде около 22:00 часа вечерта те се качили и започнали да гребат. От тогава никой не ги е виждал.

На следващата сутрин пазачите установили липсата им и алармирали ФБР. След като разбрали, че Алън Уест е бил съучастник в плана, агентите на ФБР го притиснали за информация. Според неговите думи, планът бил да гребат до остров Ейнджъл, след това да плуват до крайбрежието на прохода Ракун близо до северния край на моста Голдън Гейт. От там възнамерявали да откраднат кола, да намерят магазин за дрехи и да го оберат, а от там всеки да тръгне по пътя си.

Мащабите на разследването били огромни, но въпреки това от Морис и братята Aнглин нямало и следа. Нито имало кражби на коли или обири на магазин за дрехи, нито бегълците са имали роднини или познати в Сан Франциско, които да им помогнат да се покрият.

Известно време след това части от сала и някои от личните вещи на затворниците били намерени на брега на остров Ейнджъл. Те били внимателно обвити, за да се предпазят от водата, което навело разследващите до мисълта, че мъжете са се удавили, след като едва ли са изоставили вещите си просто така. Също така след известно време бил намерен труп на човек в затворническа униформа в морето. Властите подозирали, че това е тялото на един от тримата затворници, но поради дългия престой в морето то се било разложило и било невъзможно за разпознаване.

Официално тримата са обявени за изчезнали и навярно удавили се. ”Red & White Fleet”, компанията която отговаря за доставките до “Скалата” и до днес, е предложила един милион долара награда за залавянето на тримата затворници. Въпреки всичко, няма доказателства, че бегълците са оцелели.

Тъй като нуждите за нормално функциониране на затвора били далеч по-скъпи от на другите затвори (близо 10 долара на затворник, когато дневната ставка на затворник от Атланта била 3 долара) и поради половин вековното полагане на солена вода, която силно ерозирала сградата, се наложило преустановяване на работата на затвора. На 21 Март 1963г. с решение на министъра на правосъдието Робърт Ф. Кенеди, затворът Алкатраз е официално затворен. До днес той е известна туристическа атракция.

През 1979г. излиза и филм за бягството с Клинт Истууд в ролята на Франк Морис.

Автор: Кирил Вълчев