Търсене
Още
    Начало Блог Страница 32

    Ишикава Гоемон – японският Робин Худ

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Ишикава Гоемон – японският Робин Худ

    Прочутите японски професионални наемни убийци „нинджа“ или „шиноби“ още от самото начало на съществуването си били обгърнати в митове и легенди. Много от тези слухове се разпространявали от самите нинджи с цел допълнително сплашване на обикновените хора. Страшната им репутация също била оръжие – често, ако ставало известно, че една от враждуващите страни е наела шиноби, другата предпочитала да се предаде, вместо да стане мишена на невидимите убийци.

    Мълвата приписвала на нинджите всевъзможни способности – скачане на 5-метрова височина от място, катерене по отвесни стени или откровена фантастика, като превръщане в животни или възможност да не дишат дни наред. Колкото и да е странно, много от тези истории имали реална основа. Шиноби разполагали с множество инструменти и техники, които позволявали неща, изглеждащи нереални: например, дълги часове абсолютно неподвижно седене сред короната на дърво в очакване на целта. Сред нинджите се откроява един, който в Япония се превърнал в еталон на „благороден разбойник“.

    Според най-популярната легенда за него, Санада Куношин е роден през 1558 г. в семейството на самурай от клана Мийоши в провинция Ига. Тогава била епохата на Воюващите провинции – много продължителна гражданска война, продължаваща в онзи момент вече почти сто години. Както подобавало на син на самурай, момчето от ранна възраст овладяло изкуството на меча и се готвело да стане воин, който се сражава с врага лице в лице.

    През 1573 г. обаче родителите му били убити от нападатели на враждебен клан. 15-годишното момче успяло да се скрие в гората, където го намерил нинджа от тайно село в провинция Ига. В селото приели сирака и сметнали, че не е късно да го научат на своя занаят. Младият Санада толкова напреднал в тези умения, че само легендарният нинджа Момоти Тамба можел да го учи по-нататък.

    Под негово лично ръководство младежът научил всичко необходимо за безшумните убийства: от хвърлянето на ножове до изкуството на невидимостта и тишината. Санада се оказва толкова добър ученик, че дори усвоил тайната способност на най-големите шиноби – превръщането в животни.

    Но той бил уличен в тайна връзка с любовницата на Тамба. Подгонили го, но Санада така бил овладял тайните техники на нинджа, че успял да се измъкне от всички свои преследвачи и се скрил в съседна провинция. Тогава взел ново име, с което влязъл в историята – Ишикава Гоемон.

    Той събрал банда крадци и разбойници, които ужасявали околните феодали и заможни търговци. Новоизпеченият разбойник не ограбвал бедните, а делял плячката си с тях. Това му създало репутация на „защитник на потиснатите“ и му осигурило десетки скривалища. Селяните с радост укривали застъпника си.

    Гоемон грабел богаташите и лесно с вмъквал в добре пазените замъци – за един нинджа това не било особено трудно. Дори му приписвали опит да отрови великия японски пълководец Ода Нобунага, макар и безуспешно. Някои легенди твърдят, че след този инцидент двамата се сприятелили…

    Гоемон бил заловен, когато решил да убие Тойотоми Хидейоши – един от най-изтъкнатите тогавашни военачалници и фактически владетел на цяла Япония. Защо планирал това – версиите се различават. Някои твърдят, че решил да отмъсти за жена си, която била убита от войниците на Хидейоши, други – че просто искал да убие най-големия тиранин.

    През септември 1594 г. Гоемон минал незабелязано покрай охраната на току-що построения и считан за непревземаем замък Фушими – резиденцията на Хидейоши в Киото, и без особени проблеми стигнал до спалнята му. Останали само няколко крачки – но дали от вълнение или предвкусване на успеха, Гоемон неволно бутнал от масата звънеца, с който при необходимост владетелят викал слугите. Верните стражи дотичали и нинджата бил вързан.

    Хидейоши осъдил Гоемон на бавна смърт – да бъде сварен жив в огромен казан заедно с малкия му син.

    Казанът бил поставен на площада пред един от будистките храмове в Киото. Събрала се голяма тълпа, за да гледа екзекуцията. Когато палачите запалили огъня под казана, Гоемон взел сина си на ръце и го вдигнал над главата си, за да не падне във врящата вода. Така стоял дълго време, докато нажеженото желязо под краката му казало последната си дума. Народният герой умрял изправен.

    Хидейоши, впечатлен от силата на духа му, заповядал синът му да бъде помилван. Палачите успели да хванат момчето миг, преди да докосне водата.

    Оттогава ваната във формата на котел, която все още може да се види в Япония, се нарича „Гоемонбуро“ – тоест „вана на Гоемон“.

    Ишикава Гоемон останал завинаги в историята и културата на Япония. Той се превърнал в един от най -популярните герои в пиесите на театъра „кабуки“. Историята на японския Робин Худ е вдъхновила много писатели, художници, сценаристи, аниматори и разработчици на игри. Той бил герой още на нямото японско кино. Историята на прочутия нинджа вдъхновява и западни режисьори. Например във филма за Джеймс Бонд „Човек живее само два пъти“ практически се разиграва срещата между Гоемон и Ода Нобунага.

    Явно, както и Робин Худ, този народен герой не е заплашен от забрава.

    –

    Агрианите – „командосите“ на Александър Велики

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Агрианите – „командосите“ на Александър Велики

    Когато става дума за армията на Александър Македонски и баща му Филип II, обикновено се споменават известната фаланга на сарисофорите – копиеносците с дълги до 6 метра копия-сариси, и царската конна гвардия на хетайрите, но това били само отделни елементи от победоносната македонска войска. Много по-важна била способността на върховните военачалници на Македония да възприемат всичко ново и напредничаво във военното дело, като заимстват чужд опит и изобретяват свои похвати. Типичен пример за такъв творчески подход е историята на агрианите – варвари, станали надеждна опора на Александър в неговия източен поход.

    Александър Македонски в битката при Иса, детайл от мозайката в гр. Помпей. Снимка: Уикипедия

    В средата на ІV в. пр. Хр. единствено северната граница на Македония (с територията на днешната република Северна Македония) била сравнително спокойна. Там живеели пеони – група племена между илирите и траките, които бързо се елинизирали под натиска на гръцките градове. Пеоните, както и македонците, враждували с илирите и траките – което ги правело естествени съюзници. Далновидната политика на Филип II превърнала фактически земите на пеоните в македонска провинция, а най-преданите съратници на царя от племето на агрианите успешно били включени в македонската армия.

    По-късно царят на агрианите Лангар лично се срещнал с Александър, когато той минавал през земите на пеоните и му помогнал срещу неговите врагове. Александър благодарил на агрианския цар и продължил делото на баща си, като сформирал в армията си отделен отряд от хиляда агриани.

    По своето въоръжение, снаряжение и тактика аграните най-вероятно са били пелтасти – род войска, наречена така заради характерния щит „пелта“ във форма на полумесец, носен от тракийските копиехвъргачи. Службата в армията на Филип II вдъхнала у агрианите почит към дисциплината и точната военна организация – което изгодно отличавало тези войници от другите леко въоръжени варвари.

    Макеодинската фаланга със сариса. Снимка: Уикипедия

     

    Техните копия за хвърляне – дротици, често се допълвали от къс меч или нож, подобен на гръцкия меч (други го смятат за тракийски) „махайра“ със специфичен агриански колорит.

    В Азия Александър първоначално взел около хиляда агриани, което било значително по-малко от корпусите на траките и илирите, които наброявали 6-7 хиляди воини.

    Постепенно агрианите си спечелили гръмка бойна слава. Още от първата голяма схватка на македонския цар с персите при Граник (334 г.) те навсякъде действали с неизменна смелост, ярост и успех: за 8 години походи от Мраморно море до бреговете на Ганг нямало нито един случай да се провалят, колебаят или просто да изразят недоволство. При това поведението им контрастирало изгодно дори с това на самите македонци – много от които мечтали да се върнат по своите домове, а не да се бият до края на дните си. Агрианите, които се намирали в чужда им среда, не изразявали такива волнодумства и на последния етап от индийския поход на Александър се оказали много по-надеждни и дисциплинирани от старите македонски ветерани.

    Гениалността на Филип II и Александър се състояла в разбирането, че силата на армията се състои не толкова в силата на една част или даже род войска, колкото в успешното им съчетаване и комбиниране. Използвайки предишната военно-теоретична и военно-практическа традиция на гърците, богатия си личен опит и завладените ресурси, македонските царе успели да създадат най-модерната военна машина на своето време. Важно място в нея заемала леката пехота, към която в Гърция традиционно се отнасяли с пренебрежение.

    Сама по себе си фалангата на Александър била гръбнакът на бойния строй – а главният удар се нанасял със силите на кавалерията, която обхващала строя на врага. Леката и средната пехота едновременно свързвали фалангата с конницата, прикривали фланговете на фалангата и подсилвали атаката. Обикновено сражението започвали прашкарите и стрелците с лък, още повече, че персийците били майстори на боя от разстояние. Всичко това обаче изисквало високо ниво на организация и взаимодействие, което е може би основната тайна на победите на Александър и неговите пълководци.

    Агриански воин. Снимка: Уикипедия

    В този контекст агрианите били особено важна част от армията, защото съчетават най-доброто от „варварските“ и „културните“ методи на водене на война. Преди битка те по правило били разположени на десния фланг – заедно с пехотната гвардия на аргираспидите и конните хетайри.

    Но истински незаменими агрианите се оказали не в големите битки, а в „малката война“. Те участвали в особени експедиции и малки походи по личната заповед на Александър. За около 10 години походи агрианите 16 пъти ходили „на специална задача“, където се отличили блестящо. Съвременните западни изследователи често сравняват агрианите с командоси или дори с руския „спецназ“ – което е само частично вярно, но дава ясна представа колко специфични са били техните тактики на общия фон. Отрядите им били по-подходящи не за линейни битки, а за операции по фланговете, засади, лъжливи отстъпления и бягства, поддържане на собствените комуникации и разрушаване на вражеските и т. н. По време на поход такива войски били незаменими и много по-полезни от тежката пехота.

    Но за формирането на части като агрианите са необходими редица условия и неуморна, постоянна работа по сплотяването им. Ала не всеки ден се раждат пълководци като Александър. Така агрианските „командоси“ постепенно изчезнали от бойните полета на елинизма.

    –

    Как един гръмоотвод направи Робеспиер прочут

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как един гръмоотвод направи Робеспиер прочут

    Изобретяването на гръмоотвода дължим на Бенджамин Франклин, един от т. нар. „бащи-основатели“ на САЩ. Той се занимавал с природни науки и успял да докаже електрическата природа на мълниите. След като установил това, предложил начин за обезопасяване на сградите по време на гръмотевични бури.

    Методът е прост: да се постави желязна пръчка в най-високата точка на конструкцията, която „ще започне да привлича мълнията“ и след това ще прокара електричеството към земята. „Тъй като пръчката е добър проводник, мълнията няма да я напусне и да проникне през стената“, пише Франклин. Той предложил долният край на проводника да бъде заровен в почвата така, че металът да достига влажния й слой, след което да се изкриви, за да отведе електричеството по-далеч от сградата.

    Бенджамин Франклин. Снимка: Уикипедия

    Учените възприели идеята с ентусиазъм: Франклин построил първия гръмоотвод през 1752 г., в Англия се появили десет години по-късно, а в Германия – през 1769 г. Гръмоотводите даже навлезли в модата: дамите носели шапки с миниатюрни гръмоотводи, господата монтирали върху чадърите си удължена спица, имитираща новото устройство. Ала нововъведението било възприето далеч не от всички.

    През 1780 г. във френския град Сент-Омер 80-годишният Висери дьо Боавале, бивш адвокат, запознат с опитите на Франклин, решава да монтира гръмоотвод на покрива на къщата си. Но той направил грешка, която донесла неприятни последици: спуснал заземяващия проводник по стената на съседната къща. Неговата съседка Аделаида Ренар-Дебюси, разбира се, не харесала това, още повече, че тя била в един от вариантите на класически съседски отношения с Висери – доста лоши. Към нея се присъединили и други жители на Сент-Омер и се разпространили слухове, че действието на гръмоотвода причинява спонтанни аборти и ужасни заболявания. Тези оплаквания стигнали до Градския съвет.

    На Висери било предписано махне гръмоотвода от покрива, но вместо да демонтира конструкцията и да приключи въпроса, той решил да се заинати. Настоял на повторно заседание на Съвета и изложил позицията си: гръмоотводът е прогресивно и полезно изобретение. Съветниците от своя страна продължили да настояват, че това ново изделие все още не е добре изучено и ползите от него не са очевидни. Освен това, в Англия имало случай гръмоотводът да се стопи, тоест, не цялото „небесно електричество“ било неутрализирано. Решението останало в сила: гръмоотводът трябвало да бъде демонтиран.

    Висери обаче намерил привърженик: адвокатът Бюисар, най-известният в град Арас. Бюисар действал решително. Той се обърнал към учени, включително философа и математик Мари Жан Антоан Кондорсе и метеоролога Луи Кот. С тяхна помощ Висери и Бюсард съставили експертно изложение, при това доста изчерпателно. Изпратили го в няколко регионални академии, получили одобрение от Арас и Дижон (надявали се на одобрението и на Парижката академия, но столичните учени се въздържали). Делото било изпратено до следващата съдебна инстанция – Съветът на графство Артоа.

    На този етап Бюисар прехвърлил делото на друг адвокат, който се казвал Максимилиан Робеспиер. Бъдещият лидер на т. нар. „френска революция“ имал адвокатска практика там. Защо Бюисар постъпил така? Първо, можело да го обвинят в пристрастност: нали фактически бил научен експерт в делото, след като бил съставил експертното изложение. Второ, може би разчитал на несъмнения ораторски талант на Робеспиер, затова предоставил на младия си колега всички събрани материали.

    В своя подход Бюисар искал да съпостави научния подход и подхода на юристите, които не се съобразили с аргументите на учените. Робеспиер обаче решил другояче. Страхувайки се, че юристите не биха искали да бъдат „втора цигулка“ след учените, той изградил защитата върху това, че и физиката, и юриспруденцията се опират на факти като подчертал, че гръмоотводите не създават никакви проблеми.

    В същото време Робеспиер не скрил, че сред учените имало смъртен случай по време на експерименти с електричество – така загинал Георг Вилхелм Рихман, академик от Руската академия на науките. Но тази смърт нямала нищо общо с гръмоотводите, а била причинена от кълбовидна мълния.

    В резултат Съветът на Артоа взел решение в полза на Висери, като му позволил да остави гръмоотвода. А Робеспиер получил не само местна, но и общонационална слава: именно това дело го направило известен.

    Робеспиер,1790 г. Снимка: Уикипедия

     

    Висери триумфирал. Когато следващата година – 1784, починал, дори споменал гръмоотвода в завещанието си, отделил специална сума за поддръжката му и задължил наследниците да го запазят в конструкцията на къщата. Това доста затруднило живота им, защото, когато решили да продадат, никой не искал да я купи.

    Тогава роднините на Висери се обърнали към Градския съвет с надежда да оспорят решението, което някога било взето.

    Корупцията не е от вчера. Срещу умерено заплащане бързо били открити „експерти“: двама военни инженери свидетелствали, че дизайнът на гръмоотвода е несъвършен. Така имало законни и основателни причини за демонтажа му – и най-после къщата била продадена.

    А 5 години по-късно адвокатът Робеспиер застанал начело на гигантска буря, наречена „революция“ – чиито мълнии разрушили цяла Франция.

    –

    Какво е хипохондрията или какво е да страдате от всички болести на света

    iskamdaznam
    -
    0
    Какво е хипохондрията или какво е да страдате от всички болести на света

    Ако често си откривате разни тумори, сърдечни заболявания, обриви, редки психични разстройства и др., но нито един лекар не може да потвърди тези диагнози, то със сигурност сте болни и това „заболяване“ се нарича хипохондрия.

    Хипохондрията е състояние, изразяващо се в страх у човека да не се разболее от нещо и постоянна загриженост за здравето му. Често хората с хипохондрия могат физически да усетят „симптомите“ на някое заболяване, което всъщност нямат. И когато се убедят, че са напълно здрави, една болест веднага се заменя с друга … и така се въртят в един порочен кръг.

    През последните 10-15 години отношението на хората към собственото им здраве се промени драстично. Ако по-рано един ученик можеше да ходи на училище с хрема или дори с лека температура, то сега родителите му със сигурност ще го оставят у дома и, най-вероятно, ще се обърнат към лекар. Понякога дори при здраво дете грижовните родители могат да намерят някои смущаващи симптоми …

    Със сигурност, съвременните технологии са допринесли за развитието на тази тенденция: в интернет могат да се намерят огромен брой статии по теми, свързани със здравето. Също така популярните блогъри призовават да се следи здравето за собствено успокоение и редовно да се ходи на лекар.

    Освен това, стана възможно да се следят редовно някои функции на тялото, като се използват различни приложения и джаджи (фитнес гривни, смарт часовници и др. ). Това нали не изглежда толкова зле? Наскоро се появи статия в списанието Journal of Clinical Sleep Medicine, която твърди, че цялата тази информация е изиграла лоша шега на хората и е довела до увеличаване на броя на хипохондриците.

    Например, доказано е, че непрекъснатото използване на  тракери за сън допринася за развитието на ортосомния. По аналогия с орторексията – обсесивно желание за правилно хранене, ортосомнията представлява съсредоточаване върху „правилния“ сън. Ортосомнията често се слага в графата на хипохондриите, тъй като и в двата случая човек възприема всеки сигнал на тялото си като тревожен. Оттук броят на „фалшивите“ заболявания се увеличава – лекарите, разбира се, не потвърждават тези диагнози, но хипохондриците продължават да си измислят нови.

    За съвременния човек е много лесно да си открие някакво заболяване сам – за това не е необходимо да ходите в библиотека или да завършвате медицински университет. Просто влизате в Интернет и веднага ще видите списък с болести, които уж отговарят на вашите „симптоми“. Онлайн диагнозата дори се нарича киберхондрия, вид хипохондрия.

    Между другото, най-често студентите по медицина страдат от хипохондрия – в процеса на обучение те започват да „намират” симптомите на различни заболявания у себе си.

    Има две крайности на хипохондрията. Първият вариант е, когато човек постоянно ходи на лекар дори за най-незначителните поводи. Такива хора упорито доказват, че са болни от нещо, преминават през милиони изследвания и не се успокояват, дори когато лекарите отхвърлят всички възможни диагнози.

    Хората от втора категория на хипохондриците, напротив, се страхуват от лекарите като от огън, защото вярват, че могат да бъдат диагностицирани с много рядко и опасно нелечимо заболяване. В същото време те не ходят на лекар, а се измъчват, мислейки за възможни диагнози, изучават информацията в Интернет и се консултират с приятели.

    Как да разберете, че сте хипохондрик?

    Хипохондрията може да бъде объркана с обичайната загриженост за здравето, но все пак това разстройство има няколко строго отличителни черти:

     

    • хипохондриците постоянно изучават тялото си, изследват всяка нова точка и ако нещо се случи, си представят най-лошите сценарии;
    • тези хора непрекъснато търсят информация за възможни заболявания в Интернет и сами си поставят диагнози;
    • човек, страдащ от хипохондрия, често ходи на лекар или, обратно, избягва срещата с лекар.

     

    Най-очевидният признак на хипохондрия е прекомерната загриженост за различните сигнали на тялото. Например, хипохондрикът възприема незначително „пробождане“ в сърцето за инфаркт или инсулт, в главоболието разпознава тумор или мигрена в най-добрия случай, а кашлицата определя като пневмония, туберкулоза или дори рак.

    Ако се хванете, че мислите по този начин или при най-малката простуда бягате към лекарския кабинет, вие най-вероятно сте хипохондрик. За щастие този проблем може да бъде решен.

    Какво да правя с хипохондрията?

    Най-лесният и най-ефективен начин да се отървете от хипохондрията е да посетите терапевт. Специалистът ще определи причината за вашето състояние: може би това е желание да държите всичко под контрол, прекомерното попечителство от страна на близките ви в детството или, обратно, пълното им пренебрежение към вашите неразположения. Веднъж установен произхода на проблема, той може да бъде елиминиран.

    Естествено, не ви призоваваме да пренебрегвате здравословните проблеми и да отлагате посещението при лекаря. Но е важно да се разбере разликата между реални и нереални симптоми.

    Автор: Десислава Михалева

    Реформацията в Германия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Реформацията в Германия

    Реформацията в Германия, която полага началото на протестантизма, започва на 31 октомври 1517 г.

    Поне това е официално датата, която е обрасла с красива легенда, най-вероятно измислена от Филип Меланхтон, съратник и ученик на Мартин Лутер. Твърди се, че докторът на богословието Лутер заковал върху вратата на катедралата във Витенберг отворено писмо с 95 точки-искания до архиепископа на Майнц, Албрехт Бранденбургски.

    Защо към този детайл в историята на протестантизма се отнасят със скептицизъм? Защото самият Лутер никога и по никакъв повод не споменава това събитие като публична демонстрация на своите идеи. А би трябвало – в тези 95 пункта е изложена концентрирано цялата му идеология.

    Периодът от 1517 до 1521 г. протекъл в спорове с видни църковни интелектуалци. Ватикана бил обезпокоен от разпространението на учението на бившия монах от ордена на августинците – но в самата Германия все още не се забелязвала някаква бурна реакция. Постепенно обаче ситуацията се променяла: през 1519 г. императорът на Свещената римска империя Максимилиан I умрял, а княжеският събор във Франкфурт избрал на негово място испанския крал Карл V – ревностен католик, който имал отрицателно отношение към опусите на Лутер.

    След като бунтовният бивш монах изгорил папската була за отлъчването му от Църквата, императорът решил да го прогони в чужбина. Но все пак преди това му дали възможност да говори на Вормския райхстаг на 17 април 1521 г. В резултат на това през майските дни на 1521 г. били взети две сериозни решения. Първо: Лутер да напусне територията на Свещената Римска империя. Второ, на него и неговите привърженици било забранено да проповядват.

    Постепенно движението се разделя на два потока. Първият е откровено радикален и се застъпва за незабавни промени в църквата – което често води до погроми срещу манастири, катедрали и отхвърляне на иконите. Тези „анархисти“ имали двама лидери – импулсивния Андреас Карлщат и енергичния Томас Мюнцер. Идеите им представлявали максимално опростяване на реториката на Лутер. Но незабавните действия без ясен план за бъдещето изначално били обречени на загуба на контрол върху движението.

    Вторoтo течение, които било умерено, се ръководело от студента на Лутер и преподавател по древногръцки език в университета на Витенберг, Филип Меланхтон. Но тези интелектуалци, както често се случва, не намерили общ език с обикновените хора.

    През 1522 г. Лутер се активизирал и прогонил радикалите от Витенберг. В Саксония обаче се появили лутерански общности. Така избухнала Селската война в Южна Германия, която бушувала през 1524 и 1525 година. Спонтанният бунт на обикновените хора се стоварил главно върху благородническите имения и църковни земи. Отмъщението било неизбежно. Лутер бил много натъжен от това състояние на нещата: въпреки че призовавал към борба, той нямал предвид насилие.

    В началото на 1525 г. благородници и граждани, обединени в Швабския съюз, потушили повечето селски бунтове в югозападната част на германските земи. В сражението при Франкенхаузен на 14-15 май приключила историята на Томас Мюнцер.

    Хаосът на Селската война оставил силен отпечатък в душата на Мартин Лутер. Броят на жертвите бил огромен.

    Властта на германските князе решила, че е по-безопасно и дори полезно да оглави движението за реформи, вместо да рискува и занапред да получи такива ужасни сътресения.

    Курфюрство Саксония, ландграфство Хесен, земите на Тевтонския орден в Прусия и Прибалтика приели учението на теолога от Витенберг. Градските общности и дребните рицари в южната и западната част на Германия също приели лутеранството.

    През 1530 г. в Аугсбург „протестантите“, водени от Меланхтон, представили своята религиозна формула. Карл V категорично не бил съгласен с протестантското крило на княжеското събрание и дал година да се „поправят“, като открито ги заплашил с репресии. Изплашените протестантски благородници и цели градове през февруари 1531 г. създали Шмалкалденския съюз. Начело застанали две важни фигури за германската история – Филип Хесенски и Йохан-Фридрих Саксонски.

    Съюзът формирал своя собствена хазна и въоръжени сили. Главна роля играел ландграфът на Хесен Филип Великодушни – енергичен владетел, в чиято глава се въртяла идея за общоевропейски съюз на протестантите. Той търсел контакти с френски, швейцарски и холандски братя по вяра.

    През 1545 г. в Италия се открил Трентският събор в отговор на започналата Реформация. Започнали и открити военни действия – Първата Шмалкалденска война. Отначало протестантите спечелили редица победи, но не успели да затвърдят успеха си. Привържениците на Карл събрали силна групировка в Бавария и преминали в настъпление през есента на 1546 г. Протестантската армия се разпаднала през пролетта на 1547 г. в Саксония и през април същата година била напълно разгромена при Мюлберг.

    Но триумфът на Карл също не се оказал дълготраен: северните градове и княжества решително се противопоставили на консервативните мерки на имперската власт, а съюзниците на императора се изплашили, че императорът открито превишава властта си.

    Така през 1551-1552 избухнала Втората Шмалкалденска война. Начело на протестантите застанал курфюрстът Мориц Саксонски. Бунтовниците превзели алпийските проходи и принудили имперската армия да бяга навътре в Тирол.

    През март 1552 г. бил подписан Пасаутския мир. Била гарантирана свободата на лутеранското вероизповедание. През 1555 г. имперските чиновници се събрали в Аугсбург, за да изработят нова формула за взаимодействието на властта с протестантските владетели. Интензивните преговори завършили с подписването на Аугсбургския религиозен мир на 25 октомври 1555 г. Лутеранската вяра била утвърдена окончателно, но калвинистите, баптистите, адвентистите и други протестантски движения били обявени извън закона. Изглеждало, че в империята са се възцарили мир и ред, но за съжаление Аугсбургското споразумение било много крехко. Всяка поява на ново религиозно течение или просто политическа интрига можели да го взривят.

    Така и станало през 1618 година, когато избухнала Тридесетгодишната война, опустошила цяла Германия и Централна Европа.

    –

    Деветте най-жестоки психологически експеримента в историята

    iskamdaznam
    -
    0
    Деветте най-жестоки психологически експеримента в историята

    Какво ще се случи, ако през половината от живота на едно момче му се втълпява, че е момиче? А ако измъчвате човек с ток  или принуждавате някого да отреже главата на жив плъх?

    Тук са събрани девет от най-бруталните и безсмислени психологически експерименти в историята, които със сигурност ще ви оставят без думи..

    Отглеждане на момче като момиче (1965-2004)

    В резултат на неуспешна операция 8-месечният Брус Раймер загубил пениса си. Психологът Джон Пари от университета Джон Хопкинс в Балтимор, САЩ, препоръчал на родителите да се примирят с този факт и да отглеждат момчето като момиче. Така Брус става Бренда, а Джон Пари започнал да наблюдава с интерес. Всичко вървяло сравнително успешно, докато родителите не казали истината на момченцето. Животът на Брус бил осакатен, той направил три опита за самоубийство. Опитвайки се да се върне към нормалния живот, той променил името си и дори се оженил. Всичко обаче завършило трагично: след раздяла със съпругата си той се самоубил с изстрел в главата на 38-годишна възраст. 

    „Източникът на отчаянието“ (1960 г.)

    Д-р Хари Харлоу правел експериментите си, за щастие, само върху маймуни. Той взел бебето на маймуна и го държал цяла година изолирано. След като бебето се върнало при майка си, у него били установени редица сериозни психически отклонения. Очевидният извод – лишаването от майчината обич води до проблеми – би могъл да се получи и по не толкова жесток начин.

    Придобита безпомощност (1966 г.)

    Психолозите Марк Селигман и Стив Майер разделили кучета в три групи. Нищо не се случило с първата, на кучетата от втората група пускали ток, но ударите можели да бъдат спрени с натискане на лост, а на третата група съвсем не ѝ провървяло. На тях също пускали ток, но било невъзможно да бъде спрян. След известно време клетките от третата група били отворени, но нито едно от кучетата дори не се опитало да избяга: те възприемали страданието като нещо, което е неизбежно.

    Чудовищният експеримент (1939 г.)

    Уендъл Джонсън от Университета в Айова (САЩ) със своята аспирантка Мери Тюдор през 1939 г. разделили 22 сираци от Дейвънпорт на две групи. Казали на едната група, че речта им е безупречна, а на другата, че ужасно заекват. Всъщност всички деца говорели нормално.

    В резултат на това повечето деца от втората група започват за заекват, което продължило цял живот.

    Експериментът на Милграм (1974 г.)

    В опита участвали „учители“ и „ученици“. Преди да започне експеримента, на „учителя“ е обяснено, че основната цел на експеримента е да открие нови методи за запомняне на информация. Простият експеримент за запомняне се превърнал в мъчение: за всеки погрешен отговор ученикът получавал токов удар. Всъщност, ток въобще нямало. Знаело се, че след всяка грешка напрежението „нараствало“ с 15 волта. Ако „учителят“ бил готов да се откаже, Милграм настоявал, обяснявайки колко важно е това за науката. Резултатите били кошмарни: 65% от „учителите“ достигнали нивото от 450 волта. Така Милграм успял да докаже, че човек, бидейки под властта на авторитета, е способен да извърши действие, което е абсолютно невероятно за него в обикновения живот.

    Бебето Алберт (1920 г.)

    В продължение на два месеца на 9-месечния Алберт бил показван опитен бял плъх, памук, маска на Дядо Коледа с брада, бял заек и др. Но тогава докторът по психология Джон Уотсън зад гърба на детето започнал да бие метална плоча с железен чук всеки път, когато момчето докоснело плъха. В резултат на това Алберт се страхувал не само от бял плъх, памук, Дядо Коледа и бял заек, а от всичко бяло. Фобията му останала за цял живот. 

    Експериментът на Ландис (1924)

    Карни Ландис от Университета в Минесота изучава изражението на човешкото лице през 1924г. Ландис показва на учениците си нещо, което може да предизвика силни емоции: принуждавайки младите хора да миришат амоняк, да слушат джаз, да гледат порнографски филми и да сложат ръце в кофа с жаби – и отчитал израженията на лицето.

    Върхът на експеримента бил, когато Ландис накарал студентите да отрежат главата на плъх. Повечето от тях не се съгласили. Били направо отвратени. Някои, обаче, го направили. Така Ландис доказал, че под влияние на авторитета, хората лесно могат да направят и невъзможното.

    Проучване на ефекта на наркотиците върху организма (1969 г.)

    Група маймуни били научени самостоятелно да употребяват различни наркотици.

    Маймуните, които приемали кокаин, започнали да страдат от конвулсии и халюцинации – бедните животни разкъсвали фалангите на пръстите си. Тези, които употребявали амфетамин, оскубали цялата си козина, а животните, които били изложени на едновременното действие на кокаина и морфина, умрели в рамките на две седмици след началото на приема.

    Станфордски експеримент (1971)

    Психологът Филип Зимбардо създал много реалистична имитация на затвор в мазето на Психологическия факултет и разделил студентите-доброволци (били 24) на „затворници” и „надзиратели”.

    Пазачите още от самото начало влезли в роля, като започват да унижават затворниците и да проявяват садистични наклонности. „Затворниците“ пък изпадат в депресия и емоционално разстройство. На втория ден „затворниците“ организират бунт. Нещата излизат извън контрол, налага се спешно прекратяване на експеримента, тъй като става ясно, че и пазачите, и затворниците са напълно погълнати от своите роли. Макар и не особено етичен, експериментът на Зимбардо има голяма роля в социалната психология.

    Автор: Десислава Михалева

    Юлиан Отстъпник: последната битка на последния езичник

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Юлиан Отстъпник: последната битка на последния езичник

    По времето на император Юлиян Отстъпник (упр. 361-363) Рим за последен път се опитал да завладее Персия.

    Конфронтацията между Изтока и Запада вълнувала древните хора не по-малко от днешните. Още от появата на могъщата и сравнително единна Персийска империя, която заплашвала гръцките градове в Азия, а после и самата Гърция, борбата на двете цивилизации само се засилвала. По времето на Александър Велики (упр. 336 пр. Хр. – 323 пр. Хр.) изглеждало, че Западът е спечелил решаваща победа, заличавайки самата Персия от лицето на земята. В действителност, всичко се оказало не толкова просто: империята на Александър бързо се разпаднала и на мястото на страшните персийски Ахемениди дошли не по-малко страховитите Аршакиди – прочутите парти.

    Коронацията на Юлиан по франкски образец (февруари 360 г., Париж), графика от 19 в. Снимка: Уикипедия

    Докато в Рим се вихрели безкрайни междуособици, отслабените парти били пометени от нова династия – персийските Сасаниди. Държавата се сплотила около възродената религия на зороастризма. Сасанидите станали достойни съперници на римляните и успели да ги изтласкат както в Месопотамия, така и в Армения.

    В края на III век Диоклетиан успял да възвърне загубеното от предшествениците си, но в 338 г. започнала нова римско-персийска война, с право наречена Великата война: военните действия продължили с прекъсвания почти 25 години. Синът на Константин Велики, Констанций II, не успял да постигне забележими успехи. Енергичният персиец шах Шапур II превземал крепости една след друга и се обявил за наследник на старата империя на Ахеменидите (705-330 г пр. Хр.), претендирайки за цяла Азия.

    В това време Констанций се поколебал дали да изостави персийския фронт, за да се бие срещу неочакван враг – собствения си братовчед Юлиан, който влязъл в историята като Юлиан Отстъпник. Все пак продължил срещу персийците. През есента на 361 г. по време на похода Констанций се разболял и умрял, така, че Юлиан спечелил гражданската война  безкръвно. Започнало краткото, но ярко царуване на един от най-известните римски императори, чиято фигура предизвиквала интереса както на съвременниците му, така и на потомците.

    Сред владетелите на Римската империя Юлиан бил последният езически император. Нещо повече, той изобщо не криел убежденията си и дори започнал да преследва християните, които живеели спокойно след приемането на Миланския едикт през 311 г.

    Източният поход на Юлиан. Снимка: Уикипедия

    Сега отново започнало преследване на християни, което осигурило на императора феноменална „популярност”, макар и със знак минус, както в ранните християнски писания, така и в по-късната църковна традиция.

    Заставайки начело на империята, Юлиан започнал да се подготвя за продължаване на войната със Сасанидите: шахът Шапур II открито заплашвал цялата източна граница на империята. Било решено да се настъпва по течението на Ефрат, където над 1000 кораба трябвало да превозват багаж, храни и обсадни машини. На този фон Шапур, ангажиран с поредна война на собствената си източна граница, предложил мир на почетни условия, които да формулира самият Юлиан. Но императорът отказал, уверен в светкавичния успех на похода.

    На 5 март 363 г. основните сили на римляните излезли от Антиохия и се придвижили към Ефрат. От север трябвало да тръгнат съюзните на римляните арменци.

    В началото на април армията достигнала персийските земи. Тя наброявала общо 60 хиляди воини. Походът бил организиран отлично, частите разпределени в колони-корпуси, които били в състояние да се движат, да участват в бой и да решават оперативни и тактически задачи самостоятелно.

    През целия април римляните с огън и меч прекосявали земите на персите, упорито напредвайки към столицата Ктесифон. Самият император често излагал живота си на опасност, веднъж попаднал в засада и със сигурност щял да загине, ако не били личната му храброст и бойни умения. При Ктесифон в полева битка той успял да разгроми голям отряд на противника, защото основната ударна сила на Сасанидите – бронираните конници-катафракти и бойните слонове били в армията на Шапур, който тепърва наближавал столицата си.

    Римляните без малко не нахлули в самия Ктесифон. Юлиан обаче не успял да превземе столицата. Тя се намирала в околностите на съвременния Багдад и била истински мегаполис на своето време, обсадата на който изисквала огромни усилия и средства, които Юлиан не можел да отдели на фона на приближаването на главните сили на Шапур.

    Юлиан председателства религиозен събор (картина на Edward A. Armitage, 1875). Снимка: Уикипедия

    Очакваните арменски подкрепления от север така и не се появили. Юлиан искал да наложи генерално сражение на шаха, но Шапур предпочел да води партизанска война с постоянни нападения и бързи последващи оттегляния.

    На 21 юни римляните достигнали река Тигър близо до град Гукумбра, където войските получили възможност да си поемат дъх.

    На 25 юни римската армия се сблъскала с голям и силен персийски корпус, включващ много катафракти и бойни слонове. Въпреки тежкото положение на римската армия, отчаяните войници на Юлиан успели да надделеят над персите въпреки, че не постигнали пълен успех: армията на Шапур била победена, но не и разпръсната, като все така заплашвала римляните. Те се построили в огромно каре, чиито флангове били подсилени с конница – но това не ги спасило от решителна и яростна персийска атака.

    На 26 юни 363 г. римската история се променила.

    Сасанидските войски първо нападнали ариергарда на римляните, но скоро обхванали целия римски строй. Създавало се впечатление, че персийската конница е навсякъде по едно и също време.

    Разбирайки за вражеската атака, Юлиан се втурнал на помощ, опитвайки се да разбере ситуацията и да прегрупира силите си. В разгара на битката императорът не облякъл броня и бил тежко ранен от вражески конник. След три дни починал.

    Така загинал императорът, който се опитал да промени хода на историята, но сам бил победен от нея.

    –

    Тамбовското селско въстание

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Тамбовското селско въстание

    Дълго време това въстание се наричаше „въстанието на Антонов“ или „Антоновщина“ – сякаш цялата вина за избухването му лежи върху лошата воля на един патологичен бунтовник и бандит на име Антонов. В действителност въстанието в Тамбовска губерния е един от най-големите народни бунтове срещу болшевиките в рамките на Гражданската война в Русия (1918-1921).

    Неговата движеща сила били не „антисъветски бандити“, а най-добрите представители на народа, „солта на руската земя“ – селяни и местна интелигенция, както и редица бивши царски офицери. Всички те били обединени в Съюза на трудовото селячество и Единната партизанска армия на Тамбовския край – командвал я пълният кавалер на четирите степени на ордена „Свети Георги“, поручик Пьотр Токмаков. (В Руската империя орденът „Свети Георги“ се давал само за проява на лична храброст). Александър Антонов бил един от първите и най-известни водачи на въстанието, но далеч не единствен и не абсолютен.

    Карта с разпространението на тамбовското селско въстание. Снимка: Уикипедия

    Какво принудило селяните да вдигнат оръжие срещу болшевизма – „идеологията на пролетариата и трудовото селячество“? По тези земи положението им било много добро. Преди революцията около 4 милиона души живеели в богатата Тамбовска губерния, която наброявала 3462 села. Повечето от жителите им се занимавали със земеделие на плодородните черноземи, а тамбовските зърнопроизводители произвеждали много повече зърно, отколкото консумирали, което значи, че и продавали много. Житницата на Русия пострадала от два фактора: непосилните изземвания на зърно (от селяните в губернията иззели 11,5 милиона пуда от общо 12 милиона реколта; 1 пуд = 16 кг). Болшевиките, които водели гражданска война, отчаяно се нуждаели от зърно и безмилостно го изземали от селото. В редица области на селяните след изземането на зърното от т. нар. „продотряди“ („продоволствени отряди) им оставало да ядат само лапад, коприва и корите на дърветата. На всички отгоре злоупотребите на местните болшевики дискредитирали съветската власт и й създавали репутация на бандитски режим. В тези условия селяните били изправени пред прост и ясен избор – или да се разбунтуват, или да умрат от глад.

    И онези, които след изземането на зърното просто не можели да оцелеят, се разбунтували. Партизаните били подкрепяни от селяните, които не искали да си дават зърното и убивали местните болшевики и чекисти –  първо в Каменка и Туголуково (на 19 август 1920 г.), после и в други села. Въстаническото движение бързо обхванало няколко от най-големите градове в Тамбовска губерния. Целта на борбата била сваляне на самозваната власт на болшевиките и възстановяване на политическите и гражданските права и свободи. Въстаниците нападали червените гарнизони и чекистките отряди.

    Голяма роля в организирането на съпротивата изиграли фронтоваци, често дезертьори още от Първата световна война, избягали през 1917-1918 г. Обикновено те ставали командири на партизанските групи. На 14 ноември 1920 г. 67 партизански лидери се събрали в село Синие кусты, за да обединят всички антиболшевишки сили на губернията. Скоро формираните от тях големи съединения, почти армии, започнали активни действия: 1-ва Въстаническа армия (под командването на полковник А. В. Богуславски), 2-ра Въстаническа (подпоручик П. М. Токмаков, началник-щаб – А. Антонов) и 3-та Конно-подвижна армия (командир – вахмистър И. С. Колесников).

    Обединената партизанска армия на Тамбовската губерния. Снимка: Уикипедия

    Болшевиките освободили свои сили и се заели сериозно с въстаниците едва през 1921г. През февруари 1921 г. въстаническата армия наброявала, по различни оценки, от 40 до 50 хиляди души. По това време болшевиките на практика не управлявали губернията. Но към месец май броят на въстаниците се стопил почти наполовина – започнал периодът на активна земеделска работа, а и властите отменили изземането на зърното и го заменили с данък.

    Така селяните започнали да напускат редиците на въстаниците и да се завръщат към нормалната селска работа. За обикновените участници в бунта съветското правителство обявило амнистия, при условие, че предадат оръжията си и кажат къде се крият партизанските командири. Но все още много хора посрещали болшевиките с куршуми.

    След няколко поражения и отлагания, Червената армия най-накрая преминала към активни действия. На 27 април 1921 г. за командир на войските в Тамбовска губерния бил назначен Михаил Тухачевски. Той получил задача да унищожи бунта за един месец. През май Червената армия в губернията вече имала 43 хиляди бойци (35 хил. пехотинци, 8 хил. кавалеристи, 463 картечници, 63 оръдия).

    Въстанието било обречено. Неговите  лидери не успели да разбунтуват и съседните губернии, бунтовническото движение останало локално. Белогвардейците в това време вече били загубили войната. Тамбовчани били сами.

    На 25 май кавалерийската бригада на Котовски разбила два въстанически полка. В следващите боеве до 7 юни била разгромена 2-ра въстаническа армия.

    Против въстаниците използвали самолети и оръдия. По заповед на Тухачевски било извършени изключителни зверства: в действие вкарали бойни отровни газове и разстрели на заложници. Червените разстрелвали безогледно: от майки с деца до 1 година до белокоси старци. „Без разстрели нищо не става“, заявил Тухачевски. Така бунтът бил смазан.

    Щаб на партизанската армия на Тамбовската губерния (в центъра – А. С. Антонов). Снимка: Уикипедия

    През юли 1921 г. Тухачевски съобщил на партийна конференция на армията, че са разстреляни като заложници 5194 души и 1895 семейства. През на юни-юли въстаниците се разделили на малки групи – някои се укривали, други се прибирали по домовете си. Останките от 1-ва въстаническа армия отишли към до Дон, където били ликвидирани във Воронежка губерния.

    Антонов се укривал с малка група въстаници и продължил да воюва в района на Тамбов до юни 1922 г., когато чекистите открили местонахождението му и бунтовническият водач загинал в бой.

    На 16 юли 1922 г. Тухачевски докладвал на Централния комитет на болшевишката партия: „Метежът е ликвидиран премахнат. Съветската власт е възстановена повсеместно“.

    Убити били над 13 хиляди въстаници и заложници, както и около 5 хиляди червеноармейци.

    –

    Загадките на Джейн Остин

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Загадките на Джейн Остин

    Сюжетът на почти всяко произведение на Джейн Остин (1775-1817) се върти, както е добре известно на всички, които са чели поне един от нейните романи, около определена любовна история: двамата млади герои преодоляват различни препятствия заради щастливо съвместно съществуване, с други думи – в името на брака. Героините на Остин, особено по-възрастните жени, тоест майките и лелите, са обсебени от фикс-идеята да уреждат личния живот на своите дъщери и племенници. Тази атмосфера е исторически правдива.

    В края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. в Англия жена от средната класа, която не успявала да създаде семейство, била сполетявана от доста нерадостна съдба. Добре било все пак, ако финансите на семейството позволявали да се осигури достоен живот на „старата мома“. Но ако родата й не била заможна, нейният живот бил труден. Тогава все още жените от средната класа не било общоприето да работят, а места за гувернантки, което било горе-долу приемливо, невинаги се намирали.

    Портрет на Джейн Остин, нарисуван от сестра ѝ Касандра (ок. 1810). Снимка: Уикипедия

    Бракът в онази епоха се разглеждал повече от гледна точка на икономическата и социална изгода. Романтичната съставка „любов“ била просто евентуален приятен „бонус“, но нищо повече. След женитба зестрата на момичето преминавала в пряко разпореждане на мъжа – затова и младежите, които искали да попълнят бюджета си чрез успешен брак, търсели богати наследнички.

    Семейството на Остин, където и двамата родители произхождали от стари и уважавани родове, не било бедно и не изпитвало лишения, но и не можело да се каже, че е богато. Джейн имала шестима братя и сестра Касандра, нейната довереничка и любима компаньонка. Предвид финансовото положение на семейство Остин, нито Джейн, нито Касандра можели да очакват, че някой заможен джентълмен ще бъде съблазнен от финансови ползи при женитба с някоя от тях – така, че трябвало да разчитат на природното си обаяние и женски чар.

    На 20 години Остин се увлякла по своя съсед Томас Лефрой, който впоследствие направил успешна кариера като съдия в Ирландия. Томас и Джейн се срещнали на няколко бала, и Остин споменава младежа в писмо до сестра си. Тя доста завоалирано намеква, че очаква някакво предложение от Лефрой – но не уточнява дали е предложение за брак или прозаична покана за танц.

    Има няколко версии защо този лек роман (днес вероятно биха го нарекли доста по-грубо „флирт“) не се е превърнал в нещо по-сериозно. Може би някой от роднините на Лефрой не одобрил такава връзка, или Томас не проявил достатъчно интерес, или пък самата Джейн отхвърлила идеята поради това, че потенциалният годеник все още нямал достатъчно средства да издържа семейство.

    Тя имала още един кратък и много загадъчен роман – с някакъв млад студент по богословие. Остин го срещнала през летния сезон, когато семейството й почивало на крайбрежието. Не е ясно какво точно се случило: дали младежът си тръгнал с обещание да се върне следващото лято, но за нещастие починал, или пък се оженил за друго момиче. Дори се знае името на предполагаемия възлюблен на Джейн – Сам Блакел. Вероятно от кореспонденцията на Остин със сестра й би могло да се узнаят подробности за тази интригуваща история- но след смъртта на писателката Касандра унищожила голяма част от писмата с най-добри намерения, за да запази в тайна някои аспекти от личния живот на Джейн.

    Веднъж Джейн все пак получила предложение за брак. Това се случило през 1802 година. Вече доста „стара“ според мерките на онази епоха, 27-годишната Остин гостувала понякога заедно с Касандра при приятелското семейство Биг. В една от вечерите Харис Биг-Уотър, който бил по-млад с 5 години от Джейн, поискал ръката й. Остин, вероятно неочаквано дори за самата себе си, се съгласила. На следващия ден обаче тя променила решението си и развалила годежа. Човек може само да гадае за причините, които подтикнали Джейн да оттегли съгласието си. Харис щял да й осигури финансов комфорт – семейство Биг било доста богато. Но, както изглежда , Остин просто не изпитвала нежни чувства към него. Така официално Джейн била сгодена за една вечер.

    Изследователите на творчеството и живота на писателката имат различни хипотези защо тя никога не се оженила. Сред тези версии има доста провокативни и обидни – например, че Джейн всъщност повече се интересувала от жени, отколкото от мъже, и изпитвала нездраво влечение към сестра си. Но няма факти в подкрепа на подобни догадки. Касандра, между другото, също не се оженила – близките й предполагали, че от уважение към паметта на своя мъртъв годеник, който умрял от треска през 1797 г. по време на военна експедиция.

    Най-вероятно, когато Джейн най-накрая успяла да спечели първите пари от издаването на своя книга, тя да се е убедила, че може да се издържа сама. Така бракът заради издръжка и финансова стабилност просто й станал безинтересен. Хонорарите, които с времето се увеличавали, й позволили да живее спокойно и да не виси на врата на роднините си.

    Не може да се каже със сигурност, че Остин би спряла да пише, ако се била омъжила и, да речем, съпругът й бил настоял. Но може би Джейн не виждала смисъл да поема рискове: в крайна сметка така се разпореждала с живота си по своя воля.

    Въобще, Остин била жена, доста извън рамките на времето си, талантлива и със стремеж към независимост. Нейното единствено продължително и истинско увлечение, голямата й любов, била литературата. И в това тя преуспяла.

    –

    Тежка генетична болест, причинена от кръвосмешение, съсипва живота на последния руски наседник на трона

    iskamdaznam
    -
    0
    Тежка генетична болест, причинена от кръвосмешение, съсипва живота на последния руски наседник на трона

    Алексей Романов, последният руски наследник, пребивава за кратко на този свят, но през цялото време е бил измъчван от тежка и нелечима наследствена болест – хемофилията.

    Алексей е син на Александра Фьодоровна и Николай II. Той се ражда през 1904 г. Всички били безкрайно щастливи, тъй като това било първото момче в семейството след четири момичета. Така семейството се сдобило със законен наследник на трона.

    Престолонаследникът Алексей Николаевич. Снимка: Уикипедия

    Не минало много време и лекарите установили ужасната истина. Момченцето наследило страшната семейна болест по майчина линия – хемофилията. Кръвта на болните от хемофилия се съсирва трудно и често се стига до вътрешни кръвоизливи. Майката на малкия Алексей, Александра наследява болестта от своята баба – кралица Виктория. Интересното е, че гените на болестта могат да се носят от жените в семейството, но мъжете са тези, които страдат от нея.

    Първите симптоми при малкото момче се появяват месеци след раждането му. Било истинско мъчение не само за детето, но и за всички около него. Ужасна болка момчето чувствало при свиване или опъване на ръцете и краката, тъй като ставите му се пълнели с кръв. Трябвало да се правят редовни масажи и физически упражнения, но те също можело да причинят наранявания и кръвоизливи. Понякога малкото момче не можело въобще да се движи и слугите му помагали да присъства на официални събития.

    Един странен мъж, обаче, успява да облекчи страданията на младия Алексей. Това е мистикът Григорий Распутин. През 1905 г той успява да убеди императорското семейство, че може да помогне на престолонаследника.

    Според слуховете, Распутин изпълнил обещаното. Няма документи, доказващи това. Факт е, обаче, че Александра и Николай му вярвали безпрекословно и скоро Распутин се сдобил с огромно политическо влияние.

    Една от прислужниците в двореца след години разказва как Распутин спрял без много усилия тежък кръвоизлив на момчето, с който не могли да се справят видни лекари. Според думите ѝ, странният човек се приближил до леглото на момчето, прекръстил го и малко след като си тръгнал, кръвоизливът спрял напълно.

    В повечето случаи, според свидетели, Распутин си служел с молитви, след които страданията на детето спирали.

    Последната известна снимка на Алексей, на борда на параход, който ги откарва в Екатеринбург през май 1918 г. Снимка: Уикипедия

    Распутин обичал да казва, че момчето ще е живо докато и самият той е жив. Тъй като съдбата си знае работата, след като през 1916 г Распутин е убит, 18 месеца по-късно следва екзекуцията на царското семейство.

    Когато се чувствал добре, престолонаследникът играел, учел и присъствал на официални събития. За него казват, че бил много общителен, любвеобвилен и състрадателен. Обожавал животните и често взимал със себе си котката и кучето си в училище.

    Животът на престолонаследника се сгромолясва, когато е едва 13 годишен. През 1917 г. избухва революцията. Николай абдикира. Цялото царско семейство е арестувано и изпратено в Урал на заточение. Там всички са поставени под домашен арест.

    Болестта се завръща с пълната си сила. Веднъж Алексей пада по стълбите и сериозно се наранява, след което дълго време не можел да ходи. Кръвоизливите следват един след друг все по-тежки и по-тежки.

    След 17 юли никой повече не вижда и не чува нищо за царското семейство след като са били заставени от болшевиките да слязат в мазето.

    Автор: Десислава Михалева

    Облеклото на древните египтяни

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Облеклото на древните египтяни

    Древните египтяни не само създали уникална цивилизация, но също така в ежедневието обръщали голямо внимание на външния си вид.

    Хората в Египет се появили преди повече от 40 хиляди години, ала първата държавна формация – Преддинастическият Древен Египет, възниква там около 5000 г. пр. Хр.

    Последвала епохата на Ранното царство, сетне Древното царство, времето на фараоните – строителите на пирамидите, Първият преходен период, Средното царство и Вторият преходен период, накрая Новото царство и Третият преходен период. По-нататъшната история е период на упадък, защото асирийци, перси, след това Александър Велики и римляните окупират и внасят силно чуждо влияние в Египет.

    Облеклото на мъже и жени от няколко социални нива на древен Египет е изобразено на този стенопис от Осемнадесетата династия (15 век пр.н.е.). Снимка: Уикипедия

    Естествено, характерът на облеклото винаги зависи от климатичните условия на местоживеенето. Палеолитният ловец от Северна Европа в своите кожени дрехи се различавал чувствително по външния си вид от същия такъв ловец, който ловувал в делтата на Нил.

    Трябва да се отбележи, че през всичките три дълги древноегипетски епохи и междинни периоди дрехите на селяните и обикновени хора били много прости и се състояли само от една ленена престилка. По време на полеви работи често сваляли и нея. Смятало се, че всички дрехи ограничават движението и затова мнозина предпочитали да работят, както ги е майка родила.

    Знатните хора в епохата на Древното царство си връзвали престилки на широки драперии. Освен това, тогава на мода били широки яки от много разнообразни материали: цветно стъкло, полускъпоценни и скъпоценни камъни, злато.

    Главите си бръснели не само мъжете, но и жените, а върху обръснатата глава надявали два вида перуки – къси къдрави и дълги, с права прическа и „път“ по средата. Перука, изработена от усукана овча вълна, служела още като шапка, дори за шлем на воините – които също носели обикновена престилка и щит, обвит в говежда кожа с козината навън.

    С течение на времето обаче вкусовете ставали все по-изискани, а нуждите на хората се разширявали. По време на Новото царство не останала и следа от предишната примитивна простота на мъжкото облекло. Престилката била заменена с изящен костюм, отдалече напомнящ дълга пола с малки плисета.

    Живопис на жена с перука и ароматен конус, около 1250-1200 г. пр.н.е. Снимка: Уикипедия

    От образите, достигнали до нас, можем дори да проследим промените в модата и вкусовете на египтяните. Разбира се, всички те се отнасят главно за заможните слоеве на населението. Така, например, по времето на царица Хатшепсут се появява къса, но широка риза с пояс. Станало обичайно тя да покрива горната част на тялото въпреки, че дотогава египтяните ходели голи до кръста. При Ехнатон стават модни дългите плисирани престилки. Носели по две едновременно, като горната била по-къса, а по-големите гънки на долната се показвали изпод нея. Краищата на пояса трябвало да висят във формата на дълга панделка.

    Мъжките одежди ставали все по-разнообразни въпреки, че в основата им лежала все старата проста престилка. Такава носели както последният селянин, така и фараонът! Но, като съчетавали различни дължини и форми, правейки я ту гладка, ту драпирана, ту много тясна, ту толкова широка, че можела 3 пъти да обвие тялото, египетските шивачи я променили до неузнаваемост. Така с течение на времето тя заприличала повече на модна дамска рокля от наше време, отколкото на ленената престилка от Древен Египет.

    Любопитно е да се отбележи, че мъжкото облекло на древните египтяни било много по-разнообразно и изискано от женското. Може дори да се каже, че мъжете определяли древноегипетската мода. Във всички изображения виждаме жени в еднакви, много прости, плътно прилепнали ленени рокли. Затова пък благородните дами носели дълги разкошни перуки, завити в къдрици от конски гриви или овча вълна, а за украшения използвали скъпи огърлици, гривни, пръстени и обеци.

    Любим цвят на египтянките и египтяните бил белият – но имало дрехи в червено, жълто и зелено. Еднородността на кройката и стила била частично компенсирана от сложните коланчета, които поддържали женските рокли. Понякога ги слагали успоредно, през двете рамене, понякога се пресичали или разминавали под ъгъл. Кокетките украсявали роклите си с орнаменти под формата на вертикални или хоризонтални ивици. Последен писък на модата бил орнамент от шарени птичи пера във форма на зигзаг.

    Сандали от 18-та династия, около 1390-1352 г. пр.н.е. Снимка: Уикипедия

    Епохата на XVIII династия (1550-1292 г. пр. Хр.), когато в Египет се изсипали огромни богатства от завладени земи, окончателно сложила край на простотата и монотонността в женските одежди. Благородните египетски дами се пристрастили към разкошните дрехи, а модата станала, каквато е и днес: мимолетна, променлива и капризна. В безброй изображения от онова време виждаме египетски дами в красиви, дълги до пода рокли, с голо дясно рамо и покрито ляво. Пак тогава се наблюдава и рязко разграничаване на кройката на дрехите за знатни и обикновени хора. Разбира се, дългите и богати одежди, ограничаващи движенията, били неподходящи за работа, а и за тях отивал доста повече материал.

    Обувките били сравнително прости. И мъжете, и жените носели сандали, които се състояли от кожена подметка и няколко каишки, обвити около стъпалото. Впоследствие станали модерни сандали с извити нагоре носове.

    Неизменни аксесоари на всяка богата египтянка били елегантни кутийки за гримове, мехлеми за втриване, огледалца, флакончета с парфюми, лъжички и четчици за козметика. Египетските бижутери придавали на всички тези изделия изящни форми, украсявайки ги с изображения на хора, животни и птици.

    Защитното облекло на воините от Древното, Средното и Новото царство било много примитивно, само фараоните и висшите военачалници носели метална люспеста броня.

    Обичаят да се обрисуват очите и да се боядисват клепачите с мазна боя от настърган малахит е от дълбоката древност. В Египет така постъпвали и мъжете, и жените. Боята предпазвала очите от прах и от яркото африканско слънце.

    –

    Падането на Франция

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Падането на Франция

    След като решили да нападнат Франция, хитлеристите  провели щателна разузнавателна и информационна подготовка. Те изучавали френското общество, състоянието на армията, танковите и артилерийските войски, отбранителните системи и военната индустрия. В самото начало на операцията германските разузнавателни служби нанесли психологически удар. На 9-10 май 1940 г. техни агенти организирали палежи и саботажи. Оръжията и експлозивите за диверсантите били хвърлени от самолети на „Луфтвафе“. Немци, облечени във френски униформи, устроили терористични нападения в Абвил, Реймс, Дувър и Париж. Те не можели да причинят големи щети, но психологическият ефект бил силен. Във френското общество настъпила паника, шпиономания, започнали да търсят скрити агенти и врагове.

    Горе вляво: Германските танкове преминават през град във Франция. В горната дясна част: германски войници маршируват покрай Триумфалната арка след капитулацията на Париж, 14 юни 1940 г. Средата в ляво: Френски войници на линията Мажино. Долу отляво: британски и френски затворници в Дюнкерк, Франция. Долу вдясно: Колона от френски танкове Renault 35 при Седан. Снимка: Уикипедия

    Така немците започнали информационен терор. Навсякъде се разпространявали различни страшни слухове. Твърдяло се, че в цяла Франция действа „пета колона“, че по войниците стрелят от къщите и се предават тайнствени сигнали. Немски парашутисти (каквито във Франция въобще нямало) били скачали в тила на армията, а офицерите, които трябвало да заповядат разрушаването на мостовете над река Маас, били избити от диверсанти. Всъщност офицерите били живи и здрави, мостовете – взривени, а  нацистите преплавали реката с подръчни средства.

    Германската офанзива на Запад започнала на 10 май 1940 г. Англичаните и французите все още имали възможност да затворят Ардените, да бомбардират моторизираните колони на противника по тесните пътища. В резултат на това целият план на Хитлер за „блицкриг“ щял да бъде провален. Съюзниците обаче сякаш били слепи. Едва на 13-и, след като получили нова серия въздушни снимки, те се усетили и вдигнали бомбардировачи, за да атакуват врага. Но било твърде късно.

    Кале в руини. Снимка: Уикипедия

    Рубежът на Маас трябвало да се отбранява от 9-та френска армия. Тя се състояла от малки дивизии запасняци (най-добрите части били хвърлени в Белгия). Войските разполагали с малко противотанкови оръдия, слабо било и зенитното прикритие. Танковите подразделения на французите били в Белгия. И тогава връхлетели немските танкове и пикиращите бомбардировачи Ю-87. Пилотите на Гьоринг завзели господството във въздуха и притиснали французите към земята. Под тяхното прикритие танковите дивизии преминали реката. А нямало с какво да бъдат спрени. Частите от 2-ра и 9-та френски армии се смесили и превърнали в тълпи дезертьори. Войниците хвърляли оръжието си и бягали. Така паниката унищожила двете фрески армии.

    В самия Париж по това време не знаели практически нищо за северния участък на фронта. Връзката с войските била изгубена. Командването се опитвало да разбере ситуацията, като звъняло по пощенските и телеграфните бюра в онези населени места, в които, според предположенията, се придвижвали нацистите. Новините, често фалшиви, закъснявали и французите не можели да реагират правилно на заплахата.

    Така, на 15 май танковете на Клайст и Гудериан пробили отбраната на французите. Германските мобилни части рискували и не изчакали пехотата. Танковете се втурнали по шосетата на запад, без да срещат съпротива. Корпусът на Гудериан изминал 350 км за 5 дни и стигнал Ла Манша на 20 май. За съюзниците това било кошмар: най-добрите френски дивизии и експедиционната британска армия били отрязани в Белгия и Фландрия.

    Свален Юнкерс Ю 88 по време на атака на „Луфтвафе“ между 10 и 12 май 1940 година. Снимка: Уикипедия

    Немците поели огромен риск. Ако съюзниците имали компетентно командване, инициативни, смели командири и готови резерви, тогава пробивът на германските танкови дивизии щял да се превърна в „котел“ и катастрофа за тях – а на Берлин щяло да му се наложи да капитулира. Немските командири рискували и спечелили.

    Германците не се страхували да концентрират силите си в ударни групи. Съюзниците имали повече танкове от тях. Но повечето френски танкове били равномерно разпределени между дивизиите по фронта. Докато концентрираните мобилни части на германците действали бързо, изолирано от пехотата. Бавният им противник просто нямал време да реагира на промените в оперативната ситуация. Фланговете на германските бронирани дивизии били открити, но нямало кой да ги атакува.

    Въздушното надмощие било важен коз за германците. Немските бомбардировачи се превърнали в кошмар за френските и британските войници, още повече за цивилните, които бягали към вътрешността на страната.

    Белгийската армия междувременно капитулирала. Върху крайбрежието на Ла Манша при Дюнкерк била блокирана съюзническа групировка (главно англичани и французи) от около 340 хиляди души. Британците решили, че е време да бягат. Германските танкове можели спокойно да смажат зашеметените и деморализирани свои противници.

    Британски и френски военнопленници в Северна Франция. Снимка: Уикипедия

    И тогава се случило нещо, за което историците спорят до ден-днешен: Хитлер спрял настъпващите танкови части. Нацисткият елит все още смятал, че може да подпише примирие с Британия. Затова немците искали да направят своеобразен жест на добра воля и да не устройват масова касапница, което било напълно във възможностите им – но щяло да озлоби британското общество. Така малко пооскубали англичаните и им позволили да избягат, като зарежат всичките си автомобили, оръдия и цялата тежка техника. След Дюнкерк фактически войната с Франция приключила.

    Всъщност Франция капитулирала от страх. Вместо да се мобилизират и да засилят съпротивата в центъра на страната, да се бият в обкръжение и в големите градове, докато резервите се събират на юг, французите избрали да вдигнат бяло знаме и да се върнат към предишния сит живот. Между другото, в този смисъл телевизионната комедия „Ало, ало“ отразява (в рамките на своя жанр) исторически правдиво атмосферата във Франция след приключването на военните действия.

    Хитлеристите получили почти без загуба цялата страна с градовете и промишлеността, пристанищата и транспортната инфраструктура, складовете и арсеналите. Тази победа окрилила нацистите. В самата Германия Хитлер бил боготворен. Фюрерът показал на германците, че войната може да не бъде продължителна, кървава и гладна – а бърза и лесна. Победата на Запад била постигната с минимални загуби и материални разходи, без мобилизационно напрежение. В по-голямата част от Германия нищо не се променило и продължавал спокойният живот.

    –

    1...313233...319Страница 32 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto