Търсене
Още
    Начало Блог Страница 32

    Невидима смърт: 7-те най-добри снайперисти в историята на всички войни в света

    iskamdaznam
    -
    0
    Невидима смърт: 7-те най-добри снайперисти в историята на всички войни в света

    Не е задължително един един добър снайперист да бъде кадрови военен. Това се е знаело много добре от войниците на Червената армия, участвали в Зимната война през 1939 година. Един успешен изстрел също не прави един човек снайперист. Късметът е много важен във войната. Но само истинското умение на боеца, който знае как да улучи целта от голямо разстояние, с необичайно оръжие или от неудобно положение, има по-висока цена.

    Снайперистът винаги е бил елитен войн. Не всеки може да възпита толкова силен характер.

    Карлос Хачкок

    Както много американски тийнейджъри от вътрешността, Карлос Хачкок мечтаел да се присъедини към армията. 17-годишното момче с бяло перо, артистично стърчащо върху каубойската му шапка, било посрещнато с усмивки в казармата. Още първият полигон, превзет от Карлос с атака, превърнал смеха на колегите му в благоговейна тишина. Момчето притежавало много повече от обикновен талант – Сякаш Карлос Хачкок бил роден единствено заради точната стрелба. 1966 г. младият боец ​​посреща във Виетнам.

    В официалната му статистика има около стотина мъртъвци. В мемоарите на оцелелите колеги на Хачкок фигурират значително по-големи числа. Това можело да се дължи на разбираемото самохвалство на бойците, ако не била огромната сума, на която била оценена главата му от Северен Виетнам. Но войната приключила и Хачкок се прибрал, без да получи нито една рана. Той починал в леглото си, няколко дена преди да навърши 57 години.

    Симо Хаюха

    Това име се превърнало в своеобразен символ на войната и за двете страни-участнички. За финландците Симо бил истинска легенда, олицетворение на самия бог на отмъщението. В редиците на бойците от Червената армия снайперистът-патриот получил прозвището Бялата смърт. За няколко месеца през зимата на 1939-1940 г. стрелецът унищожил повече от петстотин вражески войници. Невероятното ниво на умения на Симо Хаюха се допълвало от използваното оръжие: пушката M/28 с отворен обхват.

    Людмила Павличенко

    309 загинали вражески войници се водят на статистиката на  руската снайперистка Людмила Павличенко. Товя я прави един от най-добрите стрелци в историята на световните войни. Почти дете, Людмила се  втурнала на фронта още в първите дни от нашествието на немските окупатори. В едно от интервютата момичето признава, че само в началото е трудно да застреляш жив човек. В първите часове на бойното дежурство Павличенко не можела да се насили да дръпне спусъка. Тогава чувството за дълг надделяло. Точно то спасило крехката женска психика от невероятния товар.

    Василий Зайцев

    През 2001 г. на бял свят излиза филмът „Враг при портите“. Главният герой на филма е истински войник  ​​на Червената армия, легендарният снайперист Василий Зайцев. Все още не се знае със сигурност дали е имало наистина стълкновение между Зайцев и немския стрелец, отразено във филма: повечето западни източници се придържат към версията за пропаганда, лансирана от Съветския съюз, славянофилите твърдят обратното. Тази битка, обаче, на практика не означава нищо в историята на легендарния стрелец. В статистиката на Василий има 149 успешно улучени цели. Реалният брой, обаче,  е приблизително петстотин убити.

    Крис Кайл

    Осем години е най-подходящата възраст за възпроизвеждането на първи изстрел. Ако, разбира се, сте родени в Тексас. Крис Кайл стрелял в цел през целия си съзнателен живот: спортни мишени, след това животни, после хора. През 2003 г. Кайл, който вече бил успял да се включи в няколко тайни операции на американската армия, получил ново назначение – Ирак. Славата му на безпощаден и много умел убиец идва година по-късно, следващото пътуване носи на Кайл прозвището „Шайтан от Рамада”: уважително-уплашена почит към уверения стрелец. Кайл официално е убил точно 160 врагове на мира и демокрацията. В лични разговори стрелецът споменава три пъти повече убити.

    Роб Фурлонг

    Дълго време Роб Фурлонг служил като обикновен ефрейтор на канадската армия. За разлика от много други снайперисти, споменати в тази статия, Роб нямал ясно изразен талант на стрелец. Но упоритостта му щяла да стигне за една рота напълно бездарни войници. С постоянни тренировки Фурлонг развил способностите си. Скоро ефрейторът е прехвърлен в специалните части. Операция Анаконда става за Фурлонг най-високата точка в кариерата му: в една от битките снайперистът прави успешен изстрел на разстояние 2430 метра. Този рекорд важи и досега.

    Томас Плънкет

    Само два изстрела прехвърлили обикновения войник от британската армия Томас Плънкет в категорията на най-добрия снайперист на своето време. През 1809 г. се води битката при Монро. Томас, както всички колеги, бил въоръжен с мускета „Браун Бес“. Имало достатъчно полеви учения, за да могат войниците да ударят врага на разстояние от 50 метра. Освен ако, разбира се, вятърът не бил прекалено силен. Томас Плънкет, който се прицелил много добре, съборил френския генерал от коня на разстояние от 600 метра.

    Изстрелът можел да се обясни с невероятен късмет, магнитни полета и интриги на извънземните. Най-вероятно това биха направили сътрудниците на стрелеца, възстановявайки се от изненада. Обаче тук Томас демонстрирал втората си добродетел: амбицията си. Спокойно презаредил пистолета и застрелял адютанта на генерала – на същите 600 метра.

    Автор: Десислава Михалева

    5-те най-нашумели мафии в света

    Любомир Чолаков
    -
    0
    5-те най-нашумели мафии в света

    Камората. Камората е една от първите разбойнически общности в Италия. Споменава се най-напред през XVIII век.

    Групировката се появява в Неапол и, колкото и да е странно, вече няколко века не променя седалището си въпреки, че нейните представители са се разпръснали по целия свят.

    За разлика от сицилианската мафия „Коза Ностра“, която винаги „се интересува“ от политиката, за Камората е много по-важно финансовото благополучие. Тя печели пари, продавайки кокаин и чрез събиране на… боклука! В Италия не успяват да се справят с бандитите, въпреки разследванията, хайките и всевъзможни други мерки. Обаче в САЩ почти са се отървали от този клон на италианската мафия… тук ключовата дума обаче е „почти“.

    „Бамбуковият съюз“. Една от най-влиятелните бандитски групировки в Тайван. Действа както на самия остров, така и в континентален Китай. Има влияние в Азия, Европа и Америка. Някои предполагат, че представители на този престъпен клан се намират дори в Северна Корея, където лично Ким Чен-ун им предоставя „политически чадър“. Членовете на „Бамбуковия съюз“ печелят чрез поръчкови убийства, събиране на дългове и хазартен бизнес.

    Като цяло, мафиотските общности в Китай е прието да се наричат ​​„триади“. Някога това били тайни престъпни организации, с които императори и комунисти безуспешно воювали.

    „Мара Салватруча“. Групировката „скитащи мравки“ или MS-13, появила се в Лос Анджелис през 1980-те години, бързо придобила огромно влияние и се счита за една от най-жестоките в Северна и Южна Америка. Първоначално тя включвала имигранти от Салвадор, но сега към тях се присъединяват все повече мексиканци, гватемалци и, въобще, всякакви латиноамериканци. ФБР смята, че включва до 80 хиляди души по целия свят. В допълнение към обичайните за мафиотски структури дейности (убийства, грабежи, сводничество, рекет), „Мара Салватруча“ си сътрудничи с наркокартели, продава оръжие и „помага“ на нелегални имигранти да влизат в САЩ. Слуховете за тяхната жестокост им помага да държат в страх цели квартали. „Мравките“ практикуват групови изнасилвания, масови разстрели, отсичане на глави и крайници.

    Ямагучи-гуми. Японската мафия „Якудза“ е същият запомнящ се символ като, например, суши или аниме. Този „бренд“ обединява десетки групировки, най-влиятелната и голяма от които е синдикатът „Ямагучи-гуми“. Нейните лидери са добре познати и извън Страната на изгряващото слънце. САЩ налагат лични санкции срещу лидерите на бандите, включени в него, и забранява на американски компании да извършват каквито и да било сделки с тях.

    Клановете в „Якудза“, макар и да се конкурират помежду си, действат по сходни начини. Има специални обряди за посвещение за начинаещите. „Ямагучи-гуми“ дори провеждат нещо като приемен изпит. Бандитите покриват телата си с ярки татуировки и, ако в нещо се провинят, наказват сами себе си, като си отрязват пръсти.

    Японските престъпници са измислили много ефективен и изпитан от времето начин за печелене на пари, наречен „сокая“. Членове на „Якудза“ купуват акции в компании, влизат в числото на основните акционери и постепенно узнават най-грозни, компрометиращи факти за мениджърите или разбират търговски тайни – а след това искат порядъчни суми за мълчанието си.

    Солнцевската ОПГ. Дълго време „руската мафия“ беше „притча во языцех“ на запад. „Руските бандити“ бяха незаменими герои в американските екшъни.

    Но „руска мафия“, като организирана групировка от типа на горепосочените, няма. Има отделни банди, каквито съществуват почти във всяка страна, особено след масовата емиграция от Африка и Азия в Европа.

    Една от най-известните организирани престъпни групи (ОПГ) в Русия е Солнцевската групировка, която в началото на 1990-те години контролирала само джебчии, а след това развива бурна дейност: отвличания, убийства, сводничество и рекет. Приятелските отношения с италианската мафия и латиноамериканските наркокартели позволиха на Солнцевската организирана престъпна групировка да организира доставки и транзит на наркотици. Днес тя се счита за една от най-опасните на територията на целия бивш Съветски съюз.

    –

    Нумидийската конница

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Нумидийската конница

    В древността пехотата и конницата постоянно се конкурирали за главно място на бойното поле. В епохата на класическа Гърция затвореният строй на тежката копиеносна пехота – хоплитите, бил неуязвим срещу фронтален удар, но ако врагът обхванел фланга или се появел в тила, битката се превръщала в клане.

    Реформите на Филип Македонски и неговия син Александър извели военното дело на гърците на ново ниво, като включили в тактическата схема не само средна и лека пехота, но и конница – ударна кавалерия и леки конни стрелци.

    Главният тактик от епохата на късния елинизъм – Ханибал Барка, не по-зле от Александър Велики разбирал значението и ролята на кавалерията на бойното поле. Неговите победи над римляните, чиято пехота се отличавала с отлични бойни качества, се определяли не само от познанието на врага, неговата психология и особености, но и от умелото използване на конницата. Визитната картичка на армията на Ханибал били испанската кавалерия и най -добрата лека конница на древността – нумидийската.

    За разлика от бойните слонове и камили конницата е по-универсален род войска. Тя е подходяща не само на бойното поле, но и за разузнаване, рекогносцировка (оглед на предстоящо полесражение), действия по свои и вражески комуникации, преследване на противника и стратегически обходи.

    В древните армии леката конница била широко представена. Да се оборудва конник, чието снаряжение често се ограничавало до няколко дротици (леки копия за хвърляне), малък плетен щит и туника, било много по-просто, отколкото да въоръжиш и обучиш ударна конница за близък бой. Нумидийските конници с тяхното просто, дори оскъдно въоръжение, но богата традиция в конните битки, талантливи и харизматични вождове, издръжливост и ярост в боя били най-подходящи за ролята на стрелци в началото на битката и като части за прикритие.

    В Пуническите войни (между Рим и Картаген) „нумидийският фактор“ изиграл роля, не по-маловажна от италианските съюзници на Рим, без които той нямало да издържи срещу Картаген, нито от испанците, чието подчинение на римляните нарушило материалната и човешката база на картагенците.

    Нахлулият в Италия Ханибал довел пъстра като състав, многонационална армия. В нея били и нумидийските конници – стари съюзници на картагенците, които им служели срещу добро заплащане.

    В битките с римляните тези африкански ездачи се изявили много добре – при Тразименското езеро те атакували римляните във фланг и тил, като допринесли за разпадането на бойния им строй, а при Кана преследвали бягащите, без да им оставят шанс за спасение…

    Нумидийците, които живеели в Северна Африка западно от Картаген и по атлантическото крайбрежие, строго погледнато, не били отделен народ, а по-скоро племенни обединения, подчинени на вождове. Африканската нумидийска конница била ценена за издръжливостта и бързината й – ездачите можели да прекарват по 24 часа на седлата, да сменят коне, били издръжливи на горещия климат и притежавали ненадминати бойни качества. В древността може би нямало по-неудобен противник от тях – избягвайки ръкопашния бой, тези воини предпочитали фланговите обходи, засадите и нападенията в тил, като обсипвали врага с градушка от копия-дротици. Малките им щитове, изработени от слонска кожа, били леки и осигурявали приемлива защита. Но основното бойно средство на нумидийците били техните непретенциозни, но издръжливи коне.

    Както всяка уважаваща себе си лека конница, нумидийците били първите, които плячкосвали вражеския лагер и вземали пленници – но без желание се биели в неблагоприятни условия, когато шансовете за победа били съмнителни. При управлението на такива войски било много важно да имат талантлив и харизматичен водач начело, който да се разбира с главнокомандващия.

    Когато римският пълководец Публий Корнелий Сципион пристигнал в Испания, под командването на Хаздрубал – брата на Ханибал, имало около 4000 нумидийски конници. Именно усилията на самия Сципион направили възможно установяването на контакт с африканските вождове и привличането им на своя страна. Най-значимата фигура на новия римско-нумидийски съюз от страна на африканците бил вождът Масиниса, който заложил на римляните, поласкан от вниманието и даровете на „римския Ханибал“.

    Именно конниците на нумидийския главатар изиграли решаваща роля по време на походите на Сципион в Африка. След слизане от корабите на картагенска територия, римляните се свързали с Масиниса, чиито действия по картагенските комуникации и пряка помощ на бойното поле при Зама (където Ханибал бил разгромен) осигурили на римляните многократно превъзходство в конница.

    Победата при Зама станала „черешката върху тортата“ на римското тържество над Картаген. Публий Корнелий Сципион получил званието „Африкански“ до голяма степен благодарение на нумидийските копия на Масиниса.

    Въпреки това превземането на Картаген и анексирането на територията му към Рим като „провинция Африка“ нарушило баланса на силите в региона. Това много скоро довело до пълномащабна война с африканците.

    Събитията от войната през 112-105 г. пр. Хр. са тясно свързани с името на цар Югурта, който със сила взел върховната власт над нумидийските племена. Сега римляните на собствен гръб почувствали тежестта на борбата с нумидийците, които не бързали да застават открито срещу римските копия „пилус“ и мечовете „гладиус“, а изтощавали врага с лъжливи атаки и обкръжения. Римският историк Салустий пише: „Известни са вероломството на нумидийците, тяхното непостоянство, склонността им към бунтове“.

    Нумидийските благородници постепенно възприемали римските обичаи и оръжия, понякога изграждали кариера вече като римски офицери и чиновници – но простите конници воювали точно както прадядовците им по времето на Ханибал.

    Дори през VI век по време на африканската експедиция на Велизарий, когато нумидийците отново се заклели на вярност към римския (сега вече византийски) император,те  воювали на страната на римляните по стария начин.

    Приемането на исляма и и неговата нова култура не променили манталитета и начина на действие на мавританските конници – които оставали фрагмент от древната традиция чак до ХІХ век.

    –

    Мелиса Оудън, която оцелява след аборт, намира и прощава на майка си

    iskamdaznam
    -
    0
    Мелиса Оудън, която оцелява след аборт, намира и прощава на майка си

    Книгата на Мелиса Оудън „Ти ме носиш или мемоарите на една дъщеря“ разказва за голямата сила на прошката, на примирението. Историята, която е в основата на биографичния роман, е шокираща заради чудовищното отчуждение на роднините и голямата любов на случайни свидетели.

    Живот без раждане

    Свикнали сме с факта, че животът на всеки човек започва от раждането му. Оказва се, че това не винаги се случва. Мелиса Оудън се ражда в резултат на аборт. 19-годишна студентка прекратява бременността си на 31-та седмица по настояване на собствената си майка-медицинска сестра. Тя напуска болницата в Айова на 29 август 1977 г., без да поглежда назад, вярвайки, че там оставя мъртво дете.

    Като правило, физиологичният аборт в късна бременност води до раждането на мъртво дете. По правило лекарите изпращат малкото тяло за медицински отпадъци. Този път манипулацията била неуспешна. Детето оцеляло. То било момиче, което тежало малко повече от килограм. Заплетена в епруветки, тя лежала в перфектно отделение за грижа за новородени в пълно уединение. Никой не се притеснявал за нейното състояние. Почти никой.

    По ирония на съдбата сестрата, която била майка на същата тази 19-годишна студентка, била дежурна в тази смяна. Именно тя настоявала за прекратяване на нежеланата бременност. От нейно име детето е изпратено за медицински отпадъци, така че крехкият живот да бъде прекъснат, преди да започне. Случва се така, че Мелиса дължи живота си не на майка си, а на отзивчива медицинска жена. Друга медицинска сестра на име Мери чува бебето да стене и включва алармата.

    Борба за живот

    Случаят с Мелиса Оудън е феноменален с успешния си изход. Педиатрите в градската болница в Айова Сиукс не са очаквали недоносено бебе да оцелее. Бебето страдало от спазми, проблеми с дишането и жълтеница. Най-благоприятната прогноза обещавала изоставане в развитието, проблеми със слуха и зрението. Но момичето живеело въпреки всичко. Всеки ден тя ставала все по-силна.

    Три седмици по-късно Мелиса е преместена в друга болница. Оказва се, че детето дори няма дрехи. Грижовните медицински сестри купили бебешки дрешки, дали на детето името Кейти Роуз. Бебето показало невероятна воля за живот и успява да се възстанови почти напълно до три-месечна възраст. Тя все още леко изоставала в развитието си, когато била осиновена от Рон и Линда Оудън. По това време двойката отглеждала момиче, на има Тами в продължение на четири години, също осиновено в ранна детска възраст.

    Приятелски отношения

    Тези родители обгърнали с внимание момичето. До петгодишна възраст Мелиса била абсолютно здрава. Рон и Линда поддържали връзка с грижовната сестра Мери, която в действителност спасява момичето след аборта. По-късно Мелиса започва да се сприятелява с медицинската сестра. Тази връзка продължава повече от десетилетие и означавала много и за двете. Всъщност, още през 1977 г. именно Мери се грижела за недоносеното бебе.

    Родителите никога не крият факта за осиновяването от децата си. Поради малката разлика във възрастта, момичетата се чувствали като истински сестри. Понякога между тях избухвали детски спорове. В един от тези моменти Мелиса научила чудовищните обстоятелства на своето раждане. За 14-годишен тийнейджър израза „Вашите родители не те искаха“ е равносилен на експлозия на атомна бомба. Целият свят се срива в един миг.

    Труден тийнейджър

    Не трябва да казват, че невежеството може да бъде по-добро от знанието. Мелиса изживява буря от емоции и чувства във връзка с биологичната си майка. Страх, гняв и дори вина за феноменалната жизненост, която проявявала в първите моменти от живота я обхванали. 14-годишна не успяла сама да се справи с емоционалната тежест.

    Мелиса започна да страда от булимия, пристрастила се към алкохола и секса. Идеята, че оцеляла въпреки желанията на биологичните ѝ родители, не й давала мира. Родителите не знаели за емоционалните проблеми на осиновената си дъщеря. Момичето се изолирало, станало потайно.

    С времето Мелиса успя да се справи с психологическия шок. Въпреки това тя намерила сили да продължи обучението си и влиза в Университета в Южна Дакота, за да изучава политически науки. Втори път съдбата ѝ изиграва жестока шега. По-късно се оказва, че биологичната ѝ майка е учила в същия университет. А бабата, която навремето настоявала за аборта, станала преподавател в Университета. Когато била студентка Мелиса Оудън не знаела това.

    Търсене на източници

    Времето не лекува всичко. Мислите за миналото не ѝ давали мира, преследвали ден след ден 19-годишнат студентка. Мелиса преодоляла страха и започнала търсенето на биологичните си родители. Документите за осиновяване не давали никаква информация. Затова момичето отишло в градската болница Сиукс, за да проучи подробно архивните записи. Дни наред тя прелиствала стари телефонни указатели, вестници и годишници. Търсела поне някакъв жокер за произхода си.

    Въпреки провалите, които я преследват, Мелиса продължава търсенето си дълги години. Един път, преглеждайки университетския годишник, тя обърнала внимание на преподавателка. Подобни черти на лицето подсказват роднинска връзка. В този момент Мелиса не знаела за съдбовното участие на баба си в нейната съдба. Момичето решило да й изпрати писмо, в което пише за предполагаемата връзка. Мелиса получила отговор от дядо си.

    Той ѝ казал, че раждането ѝ било нежелателно, наблегнал на безполезността на търсенето. Дядото обяснил, че не може да помогне на Мелиса да намери биологичната си майка. Отношенията в семейството им били влошени и те не общували с дъщеря си от много години. Оказало се, че раждането на Мелиса става основна причина за отчуждението. Дядото и бабата изоставили неродената внучка и загубили дъщеря си.

    Дългоочаквани отговори

    За известно време Мелиса Оудън преустановила търсенето. В живота й се появила връзка, прераснала в любов. Райън й направил предложение и Мелиса се сдобила със собствен дом и семейство. Сега отглеждат две дъщери. Най-голямата от тях е родена в същата болница, като Мелиса.

    Мелиса със съпруга си

    Мелиса Оудън с мъжа си

    Биологичните роднини сами се свързали с нея. Мелиса била навършила 36 години, когато получила писмо от братовчед си. Той разказал историята на нейното раждане и всичко си дошло на мястото. Мелиса Оудън вече имала отговори на въпросите.

    Биологичната ѝ майка, като студентка в университета, обичала спорта. Много спортисти имат нередовен менструален цикъл. Поради тази причина момичето дълго време не знаело за бременността. Родителите й били против, когато „интересното състояние“ на дъщеря й станало очевидно. Бабите и дядовците били против ранния брак. Противно на протестите на дъщерята, те поискали аборт.

    Разбиране и прошка

    Мелиса научила, че в продължение на много години грешала, вярвайки, че биологичната ѝ майка не искала детето. Всъщност момичето просто не издържало на натиска на родителите си. Сестра й се опитала да помогне. Тя отишла в болницата, но медицинската сестра ѝ казала, че е твърде късно.

    Мелиса била шокирана, когато научила подробностите за раждането си. Тя съжалила, че била сърдита на майка си през всичките години. Тогава Мелиса се поинтересувала как осиновителите са успели да осиновят дете без съгласието на биологичната майка. Било очевидно, че някой е подправил подписа.

    Мелиса Оудън със собственото си дете

    17 години търсене приключили с щастлива роднинска среща. Скоро тя получила първото писмо от майка си. Кореспонденцията продължила три години, докато жените не решили да се срещнат. И двете преминали през противоречиви чувства и емоции. Първите моменти от срещата преминали без думи. Прегърнати, майка и възрастна дъщеря безмълвно плачели.

    По-късно майката на Мелиса казва, че през целия си живот се чувствала виновна за нероденото бебе. Не знаела, че дъщеря й оцелява и израства в приемно семейство. Мелиса не обвинява биологичната си майка. Тя простила на баба си и биологичния си баща. Не могла да се срещне с баба си, тъй като тя вече била починала. Майка й споделила, че по-късно родила още две дъщери, които са полусестри на Мелиса.

    Животът след това

    Често неразрешим проблем дава смисъл на живота, превръщайки се в своеобразен движещ момент. Щастливото разрешаване на трудни въпроси внася промени в живота. Днес Мелиса поддържа връзка с отдавна изгубени роднини. Запознанството с една от сестрите вече било факт, а скоро щяла да се срещне и с другата.

    Освен това тя пише и издава биографична книга, в която говори за преживяното. Много читатели реагират бурно, разказвайки на авторката своите истории. Случаят на Мелиса не бил изолиран. От време на време лекарите се грижат и връщат към живот нежелани деца, чиито майки са решили да прекратят бременността си.

    Мелиса Оудън става основател на общност, която обединява хора с подобна история на раждането. 223 души вече са се присъединили към тази необичайната общност. Повечето от тях са американци. Мелиса се научила да прощава на другите. Тя споделя важни преживявания с хората, обяснявайки, че прошката прави човека свободен от сърдечна болка.

    Автор: Десислава Михалева

    Игнатий Рейс и отмъщението на Сталин

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Игнатий Рейс и отмъщението на Сталин

    Натан Маркович Порецки е роден през 1889 г. в село Подволочиск, Галиция. Тази територия по онова време принадлежала на Австро-Унгария. Родителите дават на сина си добро образование и Порецки учи в Лвов, който след разпадането на Австро-Унгария е присъединен към Полша. През 1919 г. обаче болшевишките настроения в Полша са доста популярни и Натан се присъединява към червените. Година по-късно се премества в Москва.

    Тук Порецки променя името си на Игнатий Станиславович Рейс и става сътрудник на болшевишките специални служби ВЧК. Изпращат го в Лвов, за да разпространява просъветска литература, забранена в Полша. Но скоро Игнатий е задържан и осъден на затвор – обаче успява да избяга. След като се свърза с кураторите си, Рейс получава нова задача – да се прехвърли в Берлин.

    Следващите няколко години Игнатий работи за съветското разузнаване из цяла Европа. Той изпълнява задачи в Берлин, Виена, Лондон, Амстердам и други големи градове. Игнатий Станиславович бързо изкачва кариерната стълбица в началото на 30-те години и става заместник на Валтер Кривицки – ръководителя на цялата съветска нелегална резидентура в Западна Европа. Установява се в Париж.

    Но през 1937 г. Сталин започва да прочиства всички партийни и държавни структури от т. нар. „стара ленинска гвардия“ – най-жестоките палачи на руския народ по време на революцията и Гражданската война от 1918-1922 г., които се били отличили със „заслугите“ си в зверствата и масовите убийства по време на тези събития.

    Мнозина от тях били изпратени след това като агенти-разузнавачи в Западна Европа. По заповед от Москва (причините можело да са най-формални) те започнали да се завръщат. Съдбата им била незавидна. Агентите били обвинявани в контрареволюционна дейност и обикновено ги осъждали на смърт. Тази сурова политика била обяснявана с „прочистването“ на личния състав от „вражески елементи“.

    През лятото на 1937 г. и самият Рейс получава заповед да се завърне в Москва. По това време той се намира в Париж и отлично разбира, че го чака пътуване само в една посока. Затова решава да тръгне не просто да си спасява живота – това все още можело да му бъде простено. Но той прави очевидно не най-умното нещо в неговата ситуация – тръгва срещу Системата. И то не просто срещу Системата – а лично срещу самия Сталин. Рейс пише писмо до Вожда, в което критикува политиката му и съобщава, че „се връща към свободата“. Агентът обвинява съветския лидер, че се е отказал от учението на Ленин. Самият Рейс решава да застане на страната на Троцки – човека, в когото вижда последовател на ленинските идеи.

    Когато Сталин получава съобщението на Рейс, се озлобява толкова силно, че нарежда предателят да бъде ликвидиран.

    Дори има версия, че заповядва да бъд убит не само изменникът, но и семейството му – с цел след такава показна екзекуция всички останали агенти да загубят желание да противоречат на Кремъл.

    Игнатий, естествено, разбира, че тази постъпка няма да му бъде простена. И заедно със съпругата и сина си се скрива в малко швейцарско село. Но той подценява възможностите на НКВД. В самата Швейцария има достатъчно съветски нелегални агенти, които се надяват да оцелеят след чистката благодарение на своята добра работа. А „добрата работа“, според тях, включва и предателството към собствените им колеги.

    В края на лятото на 1937 г. в Швейцария пристига специална група със задачата да ликвидира невъзвръщенеца. По едно време съществувала версия, че тя включва и Сергей Ефрон (разстрелян е през 1941 г. по обвинение в шпионаж), съпруг на великата руска поетеса Марина Цветаева. Впоследствие това бива опровергано. Затова пък е известно, че Гертруда Шилдбах, дългогодишна приятелка на семейството, взема пряко участие в ликвидацията. Именно тя предава Рейс на съветските агенти.

    Игнатий Рейс е застрелян на 4 септември 1937 г. Полицията открива трупа му в близост до градчето Пюи. Съдебно-медицинската експертиза преброява 12 куршума в тялото, 5 от които в лицето. В юмрука на жертвата криминалистите откриват кичур бяла коса. Никой от хората, които живеят наблизо, не е чул изстрели. Ясно е, че мъжът с паспорта на името на чехословашкия гражданин Ханс Еберхард не е убит тук. Разследването установява, че бялата коса принадлежи на Гертруда Шилдбах. В хотелската стая, където тя живеела, откриват кутия шоколадови бонбони, съдържащи отровата стрихнин. Съпругата на убития Елизабет Порецкая съобщава, че Гертруда ги дала на детето им, но след това внезапно ги взела обратно без никакво обяснение.

    Служителите на реда не успяват да арестуват Гертруда и останалите участници в убийството. След като изпълняват задача си, всички те напускат Швейцария. Известно е, че ликвидацията на Рейс е ръководена от Сергей Шпигеглас, а пряк изпълнител е Борис Афанасиев.

    Не е ясно защо агентите оставят живо семейството на предателя. Дали не им стига времето, или пък заповедта за убийството се отнасяла само за Рейс… Но отровните бонбони и странното поведение на Шилдбах оставили много въпроси, на които и до ден-днешен няма отговори.

    След смъртта на Игнатий Рейс Елизабет и нейното дете се преместват в САЩ. Там тя скоро се омъжва повторно и публикува книгата „Тайният агент на Дзержински“, посветена на съдбата на първия й съпруг.

    –

    Разкрепостеният живот на кралица Марго

    Любомир Чолаков
    -
    1
    Разкрепостеният живот на кралица Марго

    Кралят на Франция Анри II бил плодовит баща – съпругата му Екатерина Медичи родила 10 деца. Това потомство обаче не се отличавало с добро здраве . Три от децата починали в ранна възраст, а от останалите Маргарита, родена през 1553 г., изглеждала най-добре.

    Когато тя била на шест години, Анри ІІ починал след злополука на рицарски турнир (именно с този случай изгрява звездата на Нострадамус, за когото се смята, че предсказал с точност до детайли смъртта му) и на трона един след друг започнали да се изкачват тримата й по-големи братя.

    Кралица Марго. Снимка: Уикипедия

    Основният проблем на Франция по това време била продължителната вражда между католици и протестанти, които в страната се наричали „хугеноти“. Екатерина Медичи, благочестива католичка, мечтаела най-сетне да премахне протестантската зараза, но хугенотите били много, а пък и се ползвали с авторитетни „чадъри“ във висшите ешелони на властта.

    Докато майката и по-големите й братя се занимавали с държавните дела, Маргарита растяла на воля като диво цвете в полето. Под ръководството на придворните учители тя овладявала необходимите знания, но извън класната стая се държала като палаво и непослушно момиче. Много рано съблазнителната външност на принцесата започнала да привлича вниманието на мъжете, и момичето бързо се научило да използва това обстоятелство – като не обръщала внимание на благоприличието и нормите на християнския морал. В своите спомени, написани в края на живота си, Маргарита прозрачно намеква, че имала сексуални връзки и с тримата си братя; при това съблазнила дори Анри, който проявявал по-голямо влечение към мъжете.

    На 17-годишна възраст Маргарита започнала бурен роман с видния деец на католическата партия херцог Анри дьо Гиз, който бил 3 години по-възрастен от нея. Целият Париж клюкарствал за връзката им, а чуждестранните дипломати пишели подробни доклади до своите крале за тези отношения.

    Принцеса Маргарет от Валоа. Портрет на Франсоа Клоует ,16 век. Маргарет се е смятала по своето време за красива, културна, изискана и флиртуваща: заради това е била наречена „перлата на Валоа“. Снимка: Уикипедия

    Обаче тази сексуална разкрепостеност на дъщеря й обърквала всички политически планове на Екатерина Медичи. Тя искала да омъжи Маргарита за наследника на испанския престол, но в Мадрид сметнали, че такова влюбчиво момиче е неподходяща партия за бъдещия монарх на най-католическата държава. Испанският крал Филип II предпочел да вземе за снаха по-голямата сестра на Маргарита – Елизабет, но когато тя пристигнала в Мадрид, се загледал и сам се оженил за нея. Екатерина се опитала да уреди Маргарита в Португалия, но и това сватосване нямало успех. Наложило се да предложи принцесата за съпруга на Анри Бурбон, наследник на малкото кралство Навара, разположено между Франция и Испания.

    Екатерина не харесвала този кандидат: Навара била незначителна държава, младоженецът бил втори братовчед на булката, и най-важното – хугенот. Но какво да се прави, с изключение на Беарнеца (така наричали Анри по мястото на неговото раждане – областта Беарн) никой не се съгласявал да се ожени за красивата й развратна дъщеря. Анри обаче пет пари не давал за поведението на булката. Самият той е бил известен в цяла Европа с любовните си похождения и не смятал да променя навиците си след сватбата.

    Докато се водели преговори за женитбата, Анри след смъртта на майка си станал крал на Навара. През август 1572 г. той пристигнал в Париж, където се събрали стотици видни хугеноти по случай сватбата. Тя се състояла на 18 август 1572 г. в катедралата Нотр Дам. Еретичният младоженец не бил допуснат в католическия храм. Стоейки на стъпалата, той наблюдавал церемонията през отворените врати.

    Още първата си брачна нощ младоженците се договорили, че няма да живеят като съпрузи и не ще си пречат да водят живота, с който са свикнали. В спомените си Маргарита пише, че съпругът й бил „физически неприятен”, но отношенията между тях били топли и приятелски.

    Сватбените тържества по план трябвало да продължат една седмица – но били прекъснати по най-страшния възможен начин. Католическата лига, обединяваща най-войнствените привърженици на Римската църква, замислила с един бърз удар да реши проблема с религиозната конфронтация във Франция. За целта трябвало да бъдат изклани всички хугеноти, събрали се в Париж за кралската сватба.

    В нощта на 24 август, когато се отбелязва празникът на Свети Вартоломей, камбаната на църквата Сен Жермен-л`Оксероа зазвъняла тревожно. Това бил сигнал – католиците започнали да убиват протестантите. Клането било одобрено от Екатерина Медичи и нейния син, краля на Франция Шарл IX. Убийства се извършвали дори в Лувъра – кралския дворец. Младоженецът Анри успял да оцелее само благодарение на ходатайството на коронования си шурей и на факта, че спешно се съгласил да стане католик.

    Хенри от Навара и Маргарет от Валоа. Снимка: Уикипедия

    Събитията от тези дни са описани подробно в прочутия роман на Александър Дюма „Кралица Марго”. Известният белетрист, както обикновено, доста се отдалечава от реалната история. Дори никой не наричал истинската Маргарита с името „Марго“.

    През 1576 г. Анри Бурбон избягал от Париж, където 4 години го задържали насила. Завърнал се в Навара и отново се обявил за хугенот. Маргарита живяла във френската столица още 2 години: братът и майка й не я пускали при нейния съпруг, надявайки се да я използват като заложница срещу Навара. Но след като разбрали, че Анри много-много не се вълнува от нейната съдба, я освободили и двамата съпрузи се събрали отново.

    Животът на кралската двойка в Навара бил доста странен. Съпрузите си давали пълна свобода и дори насърчавали любовните връзки на своята половинка. Анри даже криел любовниците на Маргарита в спалнята си, за да не се нарушава придворния етикет. Тя пък на свой ред криела фаворитките на краля. Веднъж кралицата дори помагала, когато една от неговите любовници раждала.

    А онези от тях, които й били особено симпатични, наричала „моите дъщерички“.

    –

    Дядо Ильо – хайдутинът, борил се за правдата до 93-годишна възраст

    iskamdaznam
    -
    0
    Дядо Ильо – хайдутинът, борил се за правдата до 93-годишна възраст

    Дядо Ильо Малешевски, Малешевец, Илия Марков Попгеоргиев – това е една и съща личност, известният на всички ни Ильо войвода. Мнозина го наричат „последния хайдутин“.

    Както и да го наречем, обаче, той си остава легендарен национален герой и хайдутин, борил се до края на живота си с несправедливостта.

    Ражда се през 1805 г.  в Берово, в днешна Македония, в бедно земеделско семейство. Момчето помагало на родителите си, често ходело да пасе коне и овце. Не оставали скрити ума и съобразителността на малкия Илия. За съжаление, момчето останало неграмотно, тъй като в Берово нямало училище.

    На 25 годишна възраст Ильо заминал за Рилския манастир след като попречил на местния бюлюкбашия да задява сестрите му . Там се цанил за пандурин – пазач на манастирските имоти от върлуващите разбойнически шайки. В Рила се запознал с редица просветители, сред които и Неофит Рилски. Чести били и срещите му с хайдути. Осем години прекарва там.

    За известно време се прибира в родното Берово, тъй като се жени. Раждат му се три деца. Но през 1850 г брат му е убит от засада от Мехмед байрактар. Ильо убива турчина и е принуден да избяга в планината. Събира малка дружина, с която се подвизава няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева, която също е хайдутка. Жителите на селата наоколо се чувствали защитени от четата на Ильо. Турците определено се стреснали от увеличаващата се слава на хайдутина и от дързостта му да наказва подред.

    Стигнало се дотам, че мюдюринът на Радовиш се наел да преговаря с Ильо. Хайдутинът, без да му мигне окото заявил, че докато не престанат беззаконията и насилията над българското население, няма да сложи оръжие – нито той, нито който и да бил от четниците му. След като в Цариград чули тези думи, препоръчали да се обещае на Ильо Марков опрощаване на всичко, ако той преустанови хайдушкия си занаят и мирно се прибере при семейството си в Берово. Войводата дал съгласието си, но при условие, че му се издаде писмено опрощение, което ще гарантира безнаказаността за него и другарите му. Властта била  принудена да приеме поставеното условие и да го изпълни.

    Така хайдушката дейност на Ильо била спряна, дружината разпусната и той се върнал със семейството си в Берово. Там, обаче, още помнели смъртта на Мехмед- байрактар и наели убийци за Ильо. Той усетил накъде вървят нещата, причакал палачите си и ги убил. Така през 1855 г Ильо бил отново в гората.

    Ильо Войвода, Белград, 1862 г. Снимка: Уикипедия

    Властта бързо арестувала семейството на Ильо и ги изпратили в Кюстендил без средства и препитание. Кюстендилчани помагали колкото могат на жената с трите ѝ деца.

    През 1861 г Ильо войвода заминава за Белград, където става дясна ръка на Раковски. Заел се да обучава доброволците в Първа българска легия. На следващата година се случило така, че жители на Белград се конфронтирали с войници от турския гарнизон в града. Крепостта, в която бил Ашир паша, била обсадена. Ильо впечатлил всички със смелостта си. Военните действия били прекратени заради намесата на чужди консули. Дядо Ильо и голяма част от хората му били настанени в Крагуевац. Две години по-късно дядо Ильо се връща пак в Белград. Там идват и двамата му синове.

    Сърбите много уважавали Ильо. Той бил чест гост  на княз Михаил Обренович на военни паради, учения и стрелби. Дори получил орден и капитанско звание, както и месечна пенсия от 150 динара.

    Дядо Ильо е на 70 години, когато през 1876 г сърбите се подготвят за война с Турция. Наред с всички, старият хайдутин сформира своя чета от 300 човека, сред които и синовете му. Ильовата чета води самостоятелни сражения, но по-късно хайдутите са прикрепени към руско-албанския батальон, командван от руски офицери-доброволци. Дядо Ильо е тежко ранен в едно от сраженията. За да спасят живота му, го оперират и в продължение на месеци лежи в болница. Сестрата, която се грижи самоотвержено за него, става негова съпруга по-късно.

    Ильо още се лекувал в болницата, когато била обявена Руско-Турската война през 1877 г. Не след дълго получил покана от щаба на руска армия да се включи във войната като войвода на чета. Препоръчал го бившият консул на Русия в Битоля. Въпреки, че не се бил възстановил напълно, дядо Ильо с готовност приел. Веднага тръгнал към главния щаб в Свищов. Командването изпратило в Ловеч него и още няколко известни войводи. Там те и четите им били въоръжени и екипирани.

    Смъртен акт на Ильо войвода. Снимка: Уикипедия

    Четата на дядо Ильо била включена в отряда на генерал Гурко. Те трябвало да превземат София и да ударят в тила турците, които атакували Шипка. Ильо получава орден за храброст от генерал Гурко за приноса му при преминаването на Балкана през зимата. Преди влизането в София, българските чети на Гурко били дадени на Ильо. На 27 декември Ильо установил временно управление в Радомир. Ильо освободил и Дупница. Въпреки проблемите край Кюстендил, дядо Ильо влиза в града като победител, но редовната турска армия го принуждава да се изтегли. Кюстендил е окончателно освободен на 17 януари с помощта на четата на дядо Ильо.

    Ильо войвода е награден с орден за храброст в Сан Стефано от руския император. Това, обаче, не сложило край на бунтовническата му кариера. На 73 годишна възраст участва в Кресненско-Разложкото въстание в района на днешния Благоевградски окръг.

    Въстанието се провалило и дядо Ильо се завърнал в Кюстендил. Останал без средства, старият хайдутин бил принуден да моли за пенсия. Едва две години по-късно Народното събрание му отпуснало двеста лева месечно, издействани след упоритото застъпничество на младия депутат Стефан Стамболов.

    Гробът на Ильо войвода в Кюстендил. Снимка: Уикипедия

    На 80 години дядо Ильо става доброволец в Сръбско-българската война. За заслуги в тази война Ильо Марков е награден с най-високото българско военно отличие – златен орден за храброст. Сръбското правителство, обаче, спира пенсията, която му била дадена от княз Михаил Обренович.

    Пенсията му от Народното събрание била намалена на 100 лв две години преди да умре на 93 години.

    Автор: Десислава Михалева

    Германизирането на Прусия

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Германизирането на Прусия

    Прусите били самостоятелни племена, които обитавали земите между реките Висла и Неман, като окончателно формирали своите племенни обединения през V век, към края на Западната Римска империя. Тогава търговията с кехлибар ги превърнала в най-богатия народ на балтийското крайбрежие.

    Прусите живеели сравнително необезпокоявани, като само след Х век от време на време нападали новосъздаденото полско кралство.

    Прусите убиват Св. Адалберт. Снимка: Уикипедия

    Но през ХІІІ век Тевтонският орден, обединяващ рицари от германските земи, постепенно напуснал Палестина и намерил нова територия за „усвояване“: Прусия. По молба на полския княз Конрад Мазовецки тевтонските рицари започнали да защитават земите му от нападенията на прусите. През 1218 г. римският папа издал була, която приравнявала походите в Прусия с кръстоносните походи в Палестина. Така рицарите-монаси се заели да покоряват територията на своя противник: до 1240 г. почти всички пруски племенни съюзи се подчинили на германския орден. Полските управници на север явно не очаквали такава енергичност от тевтонците и с времето започнали силно да съжаляват за решението си.

    Периодът от XII до XIV век в европейската история може спокойно да се нарече епоха на широка експанзия. Населението нараствало динамично (жените в Европа тогава не се замисляли от кой пол са, а просто раждали, когато му дойде времето), идеята за създаване на единно християнско пространство започнала постепенно да се въплъщава с успехите на първите кръстоносни походи, ролята на градовете в средновековното общество нараствала. Манастирите и монашеските ордени успели да прераснат в независими икономически единици, които не само разпространявали истинската вяра, но и показали много добра земеделска производителност.

    С течение на времето в пруските земи станало трудно да се разграничи поляк от германец. Процесът на интеграция бил доста бърз. Първите немски имигранти в Прусия идвали предимно от райони, заети сравнително наскоро – Бранденбург, Силезия, Мекленбург. Прусия през XIV век вече била залята от потомци на първите кръстоносци и бюргери, които се заселили по бреговете на Висла през 1230-те години . След рицарите-монаси германското население на Прусия се попълвало от селяни, феодали с имения и бюргери (граждани-занаятчии).

    Селяните, които се преселвали в Прусия към средата на 13 век, имали право да притежават парцел от около 33 хектара. Те плащали данъци или директно на Ордена, или на собствениците на земите – епископа или отделния барон. Имигрантите от германските земи можели да предават по наследство земите си на всички свои деца. Местните жители, прусите – само на най-възрастния си в семейството.

    Битката при Таненберг, миниатюра от 15 век. Снимка – Уикипедия

    Отношението на Тевтонския орден към прусите не било еднакво. На онези, които не се съпротивлявали, им било позволено да се занимават с обичайните си дела, а срещу бунтовниците провеждали наказателни акции. Прусите с по-големи владения също плащали данъци и влизали в опълчението на Ордена. Това вече били тежко въоръжени конници, които имали право да раздават правосъдие в собствените си земи.

    Така към XV век в Прусия се появил слой от аристократи с немски, полски и пруски корени – въпреки, че формално всичко принадлежало или на местния епископ, или на Ордена. Сложните отношения между тях довели до това, че в началото на ХV век много собственици на земи сключили споразумение с краля на Полша срещу Ордена и пруските епископи.

    Но в самото начало на нахлуването в Прусия, 2 века преди това, Тевтонския орден не се скъпял да раздава земи. Някои германски барони получили от 5 до 15 хиляди хектара и построили замъци, други основали цели градове – например, родът Щанге основал Фрайщад.

    Събитията около действията на Тевтонския орден са добре известни – накрая на поляците им омръзнала неговата експанзия, която прераствала в открита агресия. И през 1410 г. в сражението при Грюнвалд, „последната голяма битка на Средновековието“, обединената полско-литовска армия съкрушила тотално орденските сили. Загинали Великият магистър Улрих фон Юнгинген, почти всички магистри и комтури (регионални управители). Днес техните символични гробове се намират в замъка Малборк – някогашната резиденция на Ордена.

    Замъкът Малборк – някогашната резиденция на Ордена

    До каква степен покоряването на местните племена на прусите е ставало само с насилие? Без съмнение, насилие е имало, защото историята не познава завладяване на земи без насилие. Но един любопитен факт.

    През 1454 г. комтур на Ордена съобщава на Великия магистър, че докато четял послание от самия Магистър към поданиците на комтурството – собственици на земя от различен ранг, дребните земевладелци поискали да им се превежда от немски език. Тук ясно личи, че тезата за жестокото, тотално унищожаване на местното население и принудителната интеграция в социалната система на Тевтонския орден изглежда не много убедителна.

    Иначе казано: прусите, които приемали върховенството на Ордена, били включвани сравнително равноправно в неговия социално-обществен живот. А през ХІХ в. именно от Прусия започнало обединението на Германия.

    –

    Гриселда Бланко – кралицата на кокаина, пред която всички трепереха

    iskamdaznam
    -
    0
    Гриселда Бланко – кралицата на кокаина, пред която всички трепереха

    Сивокоса старица се прибирала към дома си от кварталния месарския магазин, когато била застреляна от преминаваш мотоциклетист. Хората наоколо били шокирани, когато видели убийството на пенсионерката. По-късно научили, че ниската, пълничка 69-годишна жена всъщност е една от най-влиятелните фигури в историята на колумбийската наркомафия. Името на Гриселда Бланко вдъхвало страх само при споменаването му и малцина мафиоти рискували да ѝ се изпречват на пътя.

    Гриселда Бланко била смразяваща и авторитетна фигура, в работата на която никой не смеел да се меси. Наркобаронесата, която управлявала огромна колумбийска кокаинова мрежа, елиминирала всички, които ѝ пречели. Казват, че престъпничката е виновна за смъртта на 250 човека, включително на тримата ѝ бивши съпрузи.

    Кръстницата на кокаина печелела до 63 милиона паунда месечно с доставки на наркотици в Америка. Историята на тъмния й, но впечатляващ живот става основата на филми, в един от които Катрин Зита-Джоунс се превъплъщава в Гриселда. Дженифър Лопес също влиза в ролята на Бланко.

    Но да се върнем в самото начало!

    Гриселда е родена в Колумбия. Майка ѝ била проститутка и алкохоличка. Тя жестоко биела дъщеря си още от ранно детство. За да се изхранва по някакъв начин, момичето копаело гробове за убитите по време на гражданската война, която бушувала тогава в страната. Тя се занимавала с проституция и дребни кражби. Говори се, че първото си убийство Гриселда извършила на 11-годишна възраст, помагайки на нападатели да отвлекат 10-годишно момче. Тя застреляла детето, след което родителите му не платили откупа.

    В пика на своята „кариера“ в бизнеса с наркотици, Гриселда натрупала богатство от 1,5 милиарда паунда. Тя изкарвала до 63 милиона паунда на месец, превозвайки по два тона кокаин от Колумбия до Ню Йорк и Маями.

    Кралицата на кокаина изградила своята наркоимперия с кръвта на тези, които й застанали на пътя. Тя използвала наемни убийци, който да извършват разстрелите, карайки мотоциклет. По-късно самата тя, по ирония на съдбата, загинала от ръцете на убиец-мотоциклетист. Престъпленията на Гриселда спират през 1985 г., когато била арестувана в Калифорния. Полицията намерила наркобаронесата да чете Библията у дома си. Била осъдена на 13 години затвор.

    Кокаиновата кръстница затвърждавала властта си като убивала първосигнално. Тя отнемала живота на всеки, който не ѝ угаждал. Гриселда имала цял отряд наемни убийци, наречен Лос Пистолерос. Наркокралицата заповядвала  на убийците да носят части от телата на жертвите си като трофей. Тя лично застреляла двегодишно момче – син на неин враг. Въпреки големия брой убийства, тя била осъдена само за три от престъпленията.

    Наричали Гриселда Черна вдовица заради връзката ѝ със смъртта на тримата ѝ бивши съпрузи. За първи път се омъжила съвсем млада за Карлос Трухильо, който се занимавал с фалшификация на документи. Двойката имала трима синове, които по-късно били убити. В началото на 70-те кралицата на кокаина наема убиец за първия си съпруг заради бизнес конфликти.

    Вторият съпруг на Гриселда бил наркодилърът Алберто Браво. Именно той я въвлича в търговията с кокаин. Двойката се мести в Ню Йорк и участва в доставката на наркотици в САЩ. През 1975 г. Черната вдовица се скарала със съпруга си заради пари. Между тях избухнала схватка и наркокралицата го убила с изстрел в лицето.

    Третият съпруг, Дарио Сепулведа, напуснал Гриселда през 1983 г. и откраднал сина им Майкъл Корлеон, кръстен на героя от „Кръстникът“. Наркобаронесата убила последния си съпруг в Колумбия.

    Гриселда обичала луксозния живот. Живеела в луксозно имение в Малибу и се сдобила с мезонет във Флорида. Наркокралицата купувала диаманти и дори поръчала собствена бронзова скулптура.

    Говори се, че Гриселда имала много любовници. Редовно провеждала оргии и секс партита.

    След освобождаването си от затвора, обаче, Гриселда прекъснала комуникациите си с престъпния свят. Депортирана е в Колумбия през 2004 година. Впоследствие, бившата наркобаронеса приела християнството и се установила в Меделин, където живяла до смъртта си през 2012 година.

    Автор: Десислава Михалева

    Ишикава Гоемон – японският Робин Худ

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Ишикава Гоемон – японският Робин Худ

    Прочутите японски професионални наемни убийци „нинджа“ или „шиноби“ още от самото начало на съществуването си били обгърнати в митове и легенди. Много от тези слухове се разпространявали от самите нинджи с цел допълнително сплашване на обикновените хора. Страшната им репутация също била оръжие – често, ако ставало известно, че една от враждуващите страни е наела шиноби, другата предпочитала да се предаде, вместо да стане мишена на невидимите убийци.

    Мълвата приписвала на нинджите всевъзможни способности – скачане на 5-метрова височина от място, катерене по отвесни стени или откровена фантастика, като превръщане в животни или възможност да не дишат дни наред. Колкото и да е странно, много от тези истории имали реална основа. Шиноби разполагали с множество инструменти и техники, които позволявали неща, изглеждащи нереални: например, дълги часове абсолютно неподвижно седене сред короната на дърво в очакване на целта. Сред нинджите се откроява един, който в Япония се превърнал в еталон на „благороден разбойник“.

    Според най-популярната легенда за него, Санада Куношин е роден през 1558 г. в семейството на самурай от клана Мийоши в провинция Ига. Тогава била епохата на Воюващите провинции – много продължителна гражданска война, продължаваща в онзи момент вече почти сто години. Както подобавало на син на самурай, момчето от ранна възраст овладяло изкуството на меча и се готвело да стане воин, който се сражава с врага лице в лице.

    През 1573 г. обаче родителите му били убити от нападатели на враждебен клан. 15-годишното момче успяло да се скрие в гората, където го намерил нинджа от тайно село в провинция Ига. В селото приели сирака и сметнали, че не е късно да го научат на своя занаят. Младият Санада толкова напреднал в тези умения, че само легендарният нинджа Момоти Тамба можел да го учи по-нататък.

    Под негово лично ръководство младежът научил всичко необходимо за безшумните убийства: от хвърлянето на ножове до изкуството на невидимостта и тишината. Санада се оказва толкова добър ученик, че дори усвоил тайната способност на най-големите шиноби – превръщането в животни.

    Но той бил уличен в тайна връзка с любовницата на Тамба. Подгонили го, но Санада така бил овладял тайните техники на нинджа, че успял да се измъкне от всички свои преследвачи и се скрил в съседна провинция. Тогава взел ново име, с което влязъл в историята – Ишикава Гоемон.

    Той събрал банда крадци и разбойници, които ужасявали околните феодали и заможни търговци. Новоизпеченият разбойник не ограбвал бедните, а делял плячката си с тях. Това му създало репутация на „защитник на потиснатите“ и му осигурило десетки скривалища. Селяните с радост укривали застъпника си.

    Гоемон грабел богаташите и лесно с вмъквал в добре пазените замъци – за един нинджа това не било особено трудно. Дори му приписвали опит да отрови великия японски пълководец Ода Нобунага, макар и безуспешно. Някои легенди твърдят, че след този инцидент двамата се сприятелили…

    Гоемон бил заловен, когато решил да убие Тойотоми Хидейоши – един от най-изтъкнатите тогавашни военачалници и фактически владетел на цяла Япония. Защо планирал това – версиите се различават. Някои твърдят, че решил да отмъсти за жена си, която била убита от войниците на Хидейоши, други – че просто искал да убие най-големия тиранин.

    През септември 1594 г. Гоемон минал незабелязано покрай охраната на току-що построения и считан за непревземаем замък Фушими – резиденцията на Хидейоши в Киото, и без особени проблеми стигнал до спалнята му. Останали само няколко крачки – но дали от вълнение или предвкусване на успеха, Гоемон неволно бутнал от масата звънеца, с който при необходимост владетелят викал слугите. Верните стражи дотичали и нинджата бил вързан.

    Хидейоши осъдил Гоемон на бавна смърт – да бъде сварен жив в огромен казан заедно с малкия му син.

    Казанът бил поставен на площада пред един от будистките храмове в Киото. Събрала се голяма тълпа, за да гледа екзекуцията. Когато палачите запалили огъня под казана, Гоемон взел сина си на ръце и го вдигнал над главата си, за да не падне във врящата вода. Така стоял дълго време, докато нажеженото желязо под краката му казало последната си дума. Народният герой умрял изправен.

    Хидейоши, впечатлен от силата на духа му, заповядал синът му да бъде помилван. Палачите успели да хванат момчето миг, преди да докосне водата.

    Оттогава ваната във формата на котел, която все още може да се види в Япония, се нарича „Гоемонбуро“ – тоест „вана на Гоемон“.

    Ишикава Гоемон останал завинаги в историята и културата на Япония. Той се превърнал в един от най -популярните герои в пиесите на театъра „кабуки“. Историята на японския Робин Худ е вдъхновила много писатели, художници, сценаристи, аниматори и разработчици на игри. Той бил герой още на нямото японско кино. Историята на прочутия нинджа вдъхновява и западни режисьори. Например във филма за Джеймс Бонд „Човек живее само два пъти“ практически се разиграва срещата между Гоемон и Ода Нобунага.

    Явно, както и Робин Худ, този народен герой не е заплашен от забрава.

    –

    Агрианите – „командосите“ на Александър Велики

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Агрианите – „командосите“ на Александър Велики

    Когато става дума за армията на Александър Македонски и баща му Филип II, обикновено се споменават известната фаланга на сарисофорите – копиеносците с дълги до 6 метра копия-сариси, и царската конна гвардия на хетайрите, но това били само отделни елементи от победоносната македонска войска. Много по-важна била способността на върховните военачалници на Македония да възприемат всичко ново и напредничаво във военното дело, като заимстват чужд опит и изобретяват свои похвати. Типичен пример за такъв творчески подход е историята на агрианите – варвари, станали надеждна опора на Александър в неговия източен поход.

    Александър Македонски в битката при Иса, детайл от мозайката в гр. Помпей. Снимка: Уикипедия

    В средата на ІV в. пр. Хр. единствено северната граница на Македония (с територията на днешната република Северна Македония) била сравнително спокойна. Там живеели пеони – група племена между илирите и траките, които бързо се елинизирали под натиска на гръцките градове. Пеоните, както и македонците, враждували с илирите и траките – което ги правело естествени съюзници. Далновидната политика на Филип II превърнала фактически земите на пеоните в македонска провинция, а най-преданите съратници на царя от племето на агрианите успешно били включени в македонската армия.

    По-късно царят на агрианите Лангар лично се срещнал с Александър, когато той минавал през земите на пеоните и му помогнал срещу неговите врагове. Александър благодарил на агрианския цар и продължил делото на баща си, като сформирал в армията си отделен отряд от хиляда агриани.

    По своето въоръжение, снаряжение и тактика аграните най-вероятно са били пелтасти – род войска, наречена така заради характерния щит „пелта“ във форма на полумесец, носен от тракийските копиехвъргачи. Службата в армията на Филип II вдъхнала у агрианите почит към дисциплината и точната военна организация – което изгодно отличавало тези войници от другите леко въоръжени варвари.

    Макеодинската фаланга със сариса. Снимка: Уикипедия

     

    Техните копия за хвърляне – дротици, често се допълвали от къс меч или нож, подобен на гръцкия меч (други го смятат за тракийски) „махайра“ със специфичен агриански колорит.

    В Азия Александър първоначално взел около хиляда агриани, което било значително по-малко от корпусите на траките и илирите, които наброявали 6-7 хиляди воини.

    Постепенно агрианите си спечелили гръмка бойна слава. Още от първата голяма схватка на македонския цар с персите при Граник (334 г.) те навсякъде действали с неизменна смелост, ярост и успех: за 8 години походи от Мраморно море до бреговете на Ганг нямало нито един случай да се провалят, колебаят или просто да изразят недоволство. При това поведението им контрастирало изгодно дори с това на самите македонци – много от които мечтали да се върнат по своите домове, а не да се бият до края на дните си. Агрианите, които се намирали в чужда им среда, не изразявали такива волнодумства и на последния етап от индийския поход на Александър се оказали много по-надеждни и дисциплинирани от старите македонски ветерани.

    Гениалността на Филип II и Александър се състояла в разбирането, че силата на армията се състои не толкова в силата на една част или даже род войска, колкото в успешното им съчетаване и комбиниране. Използвайки предишната военно-теоретична и военно-практическа традиция на гърците, богатия си личен опит и завладените ресурси, македонските царе успели да създадат най-модерната военна машина на своето време. Важно място в нея заемала леката пехота, към която в Гърция традиционно се отнасяли с пренебрежение.

    Сама по себе си фалангата на Александър била гръбнакът на бойния строй – а главният удар се нанасял със силите на кавалерията, която обхващала строя на врага. Леката и средната пехота едновременно свързвали фалангата с конницата, прикривали фланговете на фалангата и подсилвали атаката. Обикновено сражението започвали прашкарите и стрелците с лък, още повече, че персийците били майстори на боя от разстояние. Всичко това обаче изисквало високо ниво на организация и взаимодействие, което е може би основната тайна на победите на Александър и неговите пълководци.

    Агриански воин. Снимка: Уикипедия

    В този контекст агрианите били особено важна част от армията, защото съчетават най-доброто от „варварските“ и „културните“ методи на водене на война. Преди битка те по правило били разположени на десния фланг – заедно с пехотната гвардия на аргираспидите и конните хетайри.

    Но истински незаменими агрианите се оказали не в големите битки, а в „малката война“. Те участвали в особени експедиции и малки походи по личната заповед на Александър. За около 10 години походи агрианите 16 пъти ходили „на специална задача“, където се отличили блестящо. Съвременните западни изследователи често сравняват агрианите с командоси или дори с руския „спецназ“ – което е само частично вярно, но дава ясна представа колко специфични са били техните тактики на общия фон. Отрядите им били по-подходящи не за линейни битки, а за операции по фланговете, засади, лъжливи отстъпления и бягства, поддържане на собствените комуникации и разрушаване на вражеските и т. н. По време на поход такива войски били незаменими и много по-полезни от тежката пехота.

    Но за формирането на части като агрианите са необходими редица условия и неуморна, постоянна работа по сплотяването им. Ала не всеки ден се раждат пълководци като Александър. Така агрианските „командоси“ постепенно изчезнали от бойните полета на елинизма.

    –

    Как един гръмоотвод направи Робеспиер прочут

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как един гръмоотвод направи Робеспиер прочут

    Изобретяването на гръмоотвода дължим на Бенджамин Франклин, един от т. нар. „бащи-основатели“ на САЩ. Той се занимавал с природни науки и успял да докаже електрическата природа на мълниите. След като установил това, предложил начин за обезопасяване на сградите по време на гръмотевични бури.

    Методът е прост: да се постави желязна пръчка в най-високата точка на конструкцията, която „ще започне да привлича мълнията“ и след това ще прокара електричеството към земята. „Тъй като пръчката е добър проводник, мълнията няма да я напусне и да проникне през стената“, пише Франклин. Той предложил долният край на проводника да бъде заровен в почвата така, че металът да достига влажния й слой, след което да се изкриви, за да отведе електричеството по-далеч от сградата.

    Бенджамин Франклин. Снимка: Уикипедия

    Учените възприели идеята с ентусиазъм: Франклин построил първия гръмоотвод през 1752 г., в Англия се появили десет години по-късно, а в Германия – през 1769 г. Гръмоотводите даже навлезли в модата: дамите носели шапки с миниатюрни гръмоотводи, господата монтирали върху чадърите си удължена спица, имитираща новото устройство. Ала нововъведението било възприето далеч не от всички.

    През 1780 г. във френския град Сент-Омер 80-годишният Висери дьо Боавале, бивш адвокат, запознат с опитите на Франклин, решава да монтира гръмоотвод на покрива на къщата си. Но той направил грешка, която донесла неприятни последици: спуснал заземяващия проводник по стената на съседната къща. Неговата съседка Аделаида Ренар-Дебюси, разбира се, не харесала това, още повече, че тя била в един от вариантите на класически съседски отношения с Висери – доста лоши. Към нея се присъединили и други жители на Сент-Омер и се разпространили слухове, че действието на гръмоотвода причинява спонтанни аборти и ужасни заболявания. Тези оплаквания стигнали до Градския съвет.

    На Висери било предписано махне гръмоотвода от покрива, но вместо да демонтира конструкцията и да приключи въпроса, той решил да се заинати. Настоял на повторно заседание на Съвета и изложил позицията си: гръмоотводът е прогресивно и полезно изобретение. Съветниците от своя страна продължили да настояват, че това ново изделие все още не е добре изучено и ползите от него не са очевидни. Освен това, в Англия имало случай гръмоотводът да се стопи, тоест, не цялото „небесно електричество“ било неутрализирано. Решението останало в сила: гръмоотводът трябвало да бъде демонтиран.

    Висери обаче намерил привърженик: адвокатът Бюисар, най-известният в град Арас. Бюисар действал решително. Той се обърнал към учени, включително философа и математик Мари Жан Антоан Кондорсе и метеоролога Луи Кот. С тяхна помощ Висери и Бюсард съставили експертно изложение, при това доста изчерпателно. Изпратили го в няколко регионални академии, получили одобрение от Арас и Дижон (надявали се на одобрението и на Парижката академия, но столичните учени се въздържали). Делото било изпратено до следващата съдебна инстанция – Съветът на графство Артоа.

    На този етап Бюисар прехвърлил делото на друг адвокат, който се казвал Максимилиан Робеспиер. Бъдещият лидер на т. нар. „френска революция“ имал адвокатска практика там. Защо Бюисар постъпил така? Първо, можело да го обвинят в пристрастност: нали фактически бил научен експерт в делото, след като бил съставил експертното изложение. Второ, може би разчитал на несъмнения ораторски талант на Робеспиер, затова предоставил на младия си колега всички събрани материали.

    В своя подход Бюисар искал да съпостави научния подход и подхода на юристите, които не се съобразили с аргументите на учените. Робеспиер обаче решил другояче. Страхувайки се, че юристите не биха искали да бъдат „втора цигулка“ след учените, той изградил защитата върху това, че и физиката, и юриспруденцията се опират на факти като подчертал, че гръмоотводите не създават никакви проблеми.

    В същото време Робеспиер не скрил, че сред учените имало смъртен случай по време на експерименти с електричество – така загинал Георг Вилхелм Рихман, академик от Руската академия на науките. Но тази смърт нямала нищо общо с гръмоотводите, а била причинена от кълбовидна мълния.

    В резултат Съветът на Артоа взел решение в полза на Висери, като му позволил да остави гръмоотвода. А Робеспиер получил не само местна, но и общонационална слава: именно това дело го направило известен.

    Робеспиер,1790 г. Снимка: Уикипедия

     

    Висери триумфирал. Когато следващата година – 1784, починал, дори споменал гръмоотвода в завещанието си, отделил специална сума за поддръжката му и задължил наследниците да го запазят в конструкцията на къщата. Това доста затруднило живота им, защото, когато решили да продадат, никой не искал да я купи.

    Тогава роднините на Висери се обърнали към Градския съвет с надежда да оспорят решението, което някога било взето.

    Корупцията не е от вчера. Срещу умерено заплащане бързо били открити „експерти“: двама военни инженери свидетелствали, че дизайнът на гръмоотвода е несъвършен. Така имало законни и основателни причини за демонтажа му – и най-после къщата била продадена.

    А 5 години по-късно адвокатът Робеспиер застанал начело на гигантска буря, наречена „революция“ – чиито мълнии разрушили цяла Франция.

    –

    1...313233...319Страница 32 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto