Още
    Начало Блог Страница 31

    Най-зловещите съвременни секти

    „Храм на народите“. Тази секта станала известна, след като през 1978 година 918 нейни членове, 276 от които деца, извършили т. нар. „революционно самоубийство“. Те се отровили с цианид, след като техни хора убили американския конгресмен Лео Райън, неколцина журналисти и един от новите членове на сектата, който бил решил да избяга. Заповедта за самоубийството била дадена от лидера на движението Джим Джоунс, който също изпил отровата.

    Входът в Джонстаун. Снимка: Уикипедия

    Джим Джоунс проповядвал „апостолски социализъм“, което било напълно в духа на 1970-те години. Членовете на сектата можели да бъдат не само бели, но и негри, и въобще всички хора. Това предизвиквало объркване в САЩ, където по онова време обществото било силно разделено на раси.

    Сектантите твърдели, че са избягали в Гвиана от преследването на властите на Съединените щати. В тази южноамериканска страна Джим Джоунс основал село Джонстаун и чрез посолството поискал политическо убежище в СССР. Такова обаче му било отказано.

    Имало подозрения, че ЦРУ е ликвидирало сектантите. Но най-вероятно всичко е било много по-прозаично: понеже получил отказ за убежище в СССР след инцидента на летището, фанатикът Джоунс решил, че идеологическите сектанти трябва да умрат с достойнство. Между другото, много бивши членове на „Храма на народите“ дали показания, че самият Джим Джоунс и неговият антураж употребявали наркотици. През 1979 г. тоталитарната секта била квалифицирана като разрушителен култ и официално забранена.

    „Аум Шинрикьо“. Може би най-известната секта в наше време беше японската „Аум Шинрикьо“. Неин лидер бе Шоко Асахара. Той от малък се интересувал от будизма, просветлението и творчеството на Айзък Азимов; но също така и от финансови въпроси. Опитал се да изгради фармацевтичен бизнес. В това не успял, но за разпространение на будизма създал сектата. По едно време Асахара дори се радваше на подкрепата на Далай Лама.

    Шоко Асахара. Снимка: Уикипедия

    За да не се отегчават хората от обикновения будизъм, Шоко добавил и елементи от есхатологията: сектата предсказвала скорошния край на света, с което привличала по-емоционалните младежи. В разцвета си през 1995 г. сектата имаше хиляди последователи не само в Япония. На 20 март 1995 г. те решили да преминат към практически действия и извършиха нещо, което разбуни целия свят: десет нейни членове разпръснаха боен отровен газ зарин в метрото на Токио. Загинаха 12 души (бройките варират), а над хиляда пострадаха.

    След това японските власти се заеха сериозно с тази организация. В сгради, принадлежащи на „Аум Шинрикьо“, те намериха достатъчно химикали да бъдат убити 10 милиона души, щамове от вируса „Ебола“ и хеликоптер.

    Почти всички извършители на терористичния акт бяха обесени. Беше проявена милост към малцина, заменяйки смъртното наказание с доживотен затвор.

    Адамитите. Сектата на адамитите се зародила в Античността, но процъфтяла в Средновековието. Била особено популярна в Чехия и България. Адамитите проповядвали завръщане към райската „невинност“ по образа на Адам и Ева преди грехопадението, които били „голи и не се срамували от това“. До ден-днешен адамитите смятат облеклото за пречка при общуването с Бога и затова казват молитвите си голи.

    Преследване на адамити. Снимка: Уикипедия

    Средновековните адамити не признавали семейството, частната собственост и официалната Църква. Това, разбира се, хвърляло сянка върху последователите на сектата. Често ги обвинявали в магьосничество, в преклонение пред сатаната и в разврат. Но въпреки това религиозното движение успяло да оцелее и до днес, сведено до елементарен нудизъм. Днешните адамити не се противопоставят на официалните бракове и частната собственост.

    „Децата на Бога“. Това е всъщност част от хипи-движението на 1970-те години. Основателят и духовен водач на сектата е Давид Берг, който проповядвал, че Иисус трябвало да бъде обичан във всеки смисъл на думата. Така през 1974 г. движението за пръв път изпробвало нов метод на „евангелизация“, наречен „риболов чрез флирт“. Неговата същност била да се примамват хора в секта чрез секс. Това служело и като начин за печелене на пари: жените от движението „работели“ като проститутки.

    До смъртта на Берг „Децата на Бога“ практикували и педофилия. След смъртта на основателя на сектата поста на лидер бил зает от съпругата му Карън Церби, която забранила подобни практики.

    Съвременните „Божии деца“ вярват, че са истински войници във войната между доброто и злото. И са сигурни, че живеят в „последните дни“, тоест, скоро ще се появи Антихристът, който ще управлява земята. Но тогава ще дойде Иисус и ще се проведе „Битката за Армагедон“. Иисус ще победи врага и ще започне неговото „Хилядолетно царство“.

    „Небесни порти“. Последователите на това учение вярвали, че благодарение на самоубийството ще напуснат благополучно земните си тела и душите им ще тръгнат на пътешествие в космически кораб, който ще придружава кометата Хейл-Боп. Някои мъже от сектата доброволно се кастрирали, подготвяйки се за безполов живот след самоубийството. Идеологът на сектата Маршъл Епълуайт вярвал, че кометата Хейл-Боп, която прелетяла близо до Земята през 1997 г., ще се блъсне в нашата планета. Най-доброто решение според него било незабавното самоубийство. На 26 март 1997 година 39 последователи на култа, включително духовният сектантски водач, извършили масово самоубийство в ранчото „Санта Фе“, Калифорния. Всички те били облечени в черни одежди с надпис: „Отборът на Небесните порти заминава“.

    Историята на един геноцид: до 1970 г. смятали австралийските аборигени за животни

    В Съединените щати през 70-те години на миналия век расовата дискриминация почти изчезва. Тъмнокожите художници, актьори и учени вече не изненадват никого, а хората с расистки възгледи не се възприемат добре от обществото. Но в Австралия нещата изглеждали по съвсем различен начин. Там не смятали коренните жители за човешки същества.

    Най-показателно за отношението към местните аборигени е изказването на градския съветник на Порт Аделаида през 1977 г.:

    „Според закона за черните, в радиус от 100 мили от Аделаида, всички те трябва да бъдат сложени в кутии и изпратени до правителствените лаборатории за употреба в експерименти вместо плъхове.“

    За коренното население на австралийския континент Роланд Диксън през 1923 г. създава специален термин „протоавстралоид“. Тази дефиниция остава и през 1962 г., когато австралоидът се споменава като една от расите, заедно с европеидите, монголоидите, конгоидите и капоидите.

    Ученият Карлтън Кун, който през 1962 г. публикува научния труд „Произходът на расите“, пише за коренното население на Австралия като за най-примитивната раса, основавайки се на морфологията на зъбите и костите на черепа. Представете си, по това време космосът вече е завладян от човека и учените правят откритие след откритието в атомната физика.

    През 1770 г. британската експедиция на капитан Джеймс Кук на борда на кораба „Индевър“ е проучила и отбелязала на картата източното крайбрежие на Австралия. Британците акостират в залива на Тасманийско море на 29 април. Наричат го Ботани, или Ботанически.

    От този момент нататък в живота на коренното население на континента започва тъжна епоха, което е съвсем очаквано. Британците активно изследвали Австралия и основавали градовете един по един. Мелбърн, Сидни, Бризбейн и десетки села и крепости никнели като гъби по пустата крайбрежна ивица.

    В същото време колонизаторите не се поколебавали да унищожават аборигените, които били считани за вид големи маймуни. Особено жестоко с местните жители се разправяли белите хора на остров Тасмания, където територията и ресурсите били доста ограничени.

    „Ако стреляте по туземците по начина, по който в някои страни се отстрелват врани, тогава броят на местното население трябва значително да намалее с времето.“

    Това не е откъс от пиянските възгласи на някой каторжник, а цитат от научната работа на британския учен Робърт Нокс, философ и хуманист. Аборигените се смятали за нещо отпадъчно, грешка на природата. Смятало се е, че заради номадския живот и нисък интелект, те не са в състояние да се адаптират към живота в цивилизованото общество.

    Трябва да се каже, че аборигените били отчаяни и ловки, така че те не се предавали лесно, дори без наличието на модерно оръжие. След като е било отблъсквано няколко пъти и претърпяло впечатляващи загуби, колониалното правителство разрешило законното убийство на коренното население на континента. Ето как историкът Алън Мурхед описва ловът на нещастниците на остров Тасмания:

    „Окончателното изтребване в голям мащаб можеше да се извърши само с помощта на правосъдието и военните … Войниците на 40-ти полк прекарвали туземците между две скали, разстрелвали всички мъже и след това изкарвали жените и децата от скалните пукнатини, за да им пръснат мозъците.“

    Те използвали и по-сложни и дръзки методи за убийство. Самият Хайнрих Химлер се възхищавал на находчивостта на британците, които под прикритието на помощи раздавали на туземците месо, отровено със стрихнин. Собственикът на ранчото Лонг Лагун, който имал нещастието да живее до едно от племената, така отровил 100 души само за един ден, както възрастни, така и деца.

    В Куинсленд, в северната част на Австралия, в края на 19 век било модерно едно забавление – семействата на местните жители били преследвани с кучета и принуждавани да влизат  в река, пълна с крокодили. Имало отделни граждани, които не били загубили човешкия си облик. Те поискали углавно наказание за фанатиците, но призивите им останали без отговор.

    Браковете между бели и аборигени били строго забранени.  Прогресивният 20 век не донесъл особено облекчение на коренните австралийци. Британците решават да се занимават с асимилация на туземците и започват да конфискуват децата им, за да ги предадат на бели семейства. Това се практикувало от 1909 до 1969 година.

    Децата, взети от родителите им, получавали нови имена, забранено им било да говорят родния си език и им се осигурявало примитивно начално образование. Когато децата пораствали, те били назначавани да работят във ферми, като им поверявали най-трудните задачи и често заплащали труда им с храна и дрехи. Било им строго забранено да общуват с родителите си и племената си.

    До средата на 20 век аборигените били основните експонати в отвратителните човешки зоологически градини, популярни в Европа и САЩ. Те били официално признати за хора едва през 1967г. Туземците получили паспорти, което ги направило граждани на тяхната родна страна, а също така официално ги приравняват по права с белите.

    Но това изобщо не означава, че тези хора са станали равни на белите нашественици. През 70-те години все още са били третирани като животни – с отвращение, арогантност и често с агресия. Днес борбата на австралийските аборигени за техните права продължава. Те са постигнали много – всяка година в страната се отварят нови училища с преподаване на местни езици, а в част от континента има дори Национална аборигенска телевизия.

    Автор: Десислава Михалева

    Желязната леди Етелфледа – господарката на Мерсия

    Мерсия била едно от най-силните англосаксонски кралства през ІХ век. Поради позицията си в центъра на острова, тя попаднала под ударите на викингите сравнително рано.

    В началото на царуването на Алфред Велики (849-899), владетел на кралство Уесекс (който пръв се нарекъл „крал на Англия“), Мерсия била управлявана от крал Кеолулф. След неговата смърт крал станал Етелред ІІ.

    За първи път той се споменава през 883 г. „Англосаксонска хроника“ го нарича „подчинен на Алфред“. Оттук нататък Етелред не носи кралската титла и признава своята зависимост от Уесекс – още повече, че през 884 г. се жени за дъщерята на Алфред, Етелфледа.

    Скоро след брака си (към 890 г.) тя родила дъщеря Елфвин. Хронистът Уилям от Малсбъри, живял през XI век, пише, че раждането било изпитание за Етелфледа. След него тя избягвала интимност със съпруга си, за да не се повтори това трудно преживяване. Истинската причина не е известна, но се предполага, че съпругата на Етелред може да е била възпрепятствана да забременее поради здравословни проблеми.

    През 899 г. крал Алфред починал. Престолът бил наследен от неговия син и наследник Едуард. Останалите деца получили земи според завещанието, а Етелфледа – имение в Уесекс. По това време в двора на Етелред и Етелфледа се възпитавал принц Ателстан, бъдещ обединител на Англия – син на новия крал Едуард и внук на Алфред.

    Леди Етелфледа. Снимка: Уикипедия

    През 902 г. Етелфледа получила шанс да се докаже като дипломат. Отвъд морето ирландските крале се обединили, завзели Дъблин и принудили викингите да напуснат Ирландия. Една група викинги-дани (датчани), водени от Ингимунд, слезли на брега на Мерсия. Ингимунд поискал среща с Етелфледа и помолил за разрешение той и хората му да си построят селище, като я уверил, че е уморен от живота на разбойник. Тя им предоставила за заселване полуостров Уирал.

    Няколко години по-късно обаче Ингимунд нарушил клетвата си и замислил да превземе град Честър, разположен близо до неговите земи. Етелфледа научила за заговора и реакцията й била светкавична. Тя заповядала на войските от околните райони да се съберат в Честър и даните намерили града готов за отбрана. Англичаните им устроили засада и избили мнозина от тях.

    След това даните останали, вече укротени, на полуостров Уирал. С тях бил подписан нов договор и те постепенно се смесили с местното население. Някои от тях се преместили в Честър.

    През 911 г. лорд Етелред умрял. Обикновено вдовиците на владетели или се оттегляли в именията си, или ставали абатиси на манастири. Но вдовицата Етелфледа останала на власт, защото нейните поданици я искали начело на държавата. Няма свидетелства някой благородник или член на старата кралска династия да е бил против. Тя приела титлата „Лейди на мерсийците“ – женският аналог на титлата на съпруга си. Нейната кандидатура устройвала и брат й, крал Едуард от Уесекс. Но той все пак ограничил владенията на сестра си – Оксфорд и Лондон преминали под контрола на Уесекс през 911 година.

    Важен аспект в политиката и на двамата било изграждането на бургове (крепости). Те служели не само за предотвратяване на грабителските набези на датчаните, но и като бази за нападение срещу датските земи. Запазен е списък на бурговете по времето на Едуард, който включва 33 такива крепост. Те били строени така, че всеки човек в кралството да се намира най-много на 20 мили (около 30 км) от най-близкия бург.

    По заповед на Етелфледа през 912 г. били построени бургове, които да преградят пътя на викингите от северното кралство Нортумбрия и на уелсците. После тя организирала поход в спорните земи на източната граница на Мерсия и Денло (викингските земи в Северо-Източна Англия).

    През 914 г. ескадра на двама викингски ярла (вождове) – Отар и Хроалд, навлязла в устието на река Северн и започнала да граби земите на Мерсия. Нашествениците били посрещнати от мерсийската войска, събрана от гарнизоните на няколко бурга. Викингите били разгромени и понесли тежки загуби. В тази война участвало опълчението на Глостър, столицата на Етелфледа. Въпреки че не е изрично споменато, господарката на мерсийците може да е присъствала лично по време на битките с викингите.

    Леди Етелфледа в Генеалогичната хроника на тринадесети век на английските крале , Британска библиотека. Снимка: Уикипедия

    През 915 г. мерсийците под ръководството на Етелфледа построили още три бурга – два на границата с Уелс и един на крайбрежието, който блокирал нападенията откъм морето.

    През юни 916 г. уелсците убили един мерсийски абат и неговите спътници. Три дни по-късно Етелфледа събрала войска и я повела към уелската столица Брихейниог, която се намирала на изкуствен остров. Кралят на Уелс не се оказал в града, но били пленени кралицата и други негови роднини. Уелс признал зависимостта си от Мерсия.

    През цялото това време братът на Етелфледа крал Едуард водел войни в североизточната област Денло и строял бургове като опора на властта си. Датчаните постепено напускали Англия или му се заклевали във вярност.

    През юли 917 г. Етелфледа се отправила на нов поход. Нейните войски превзели град Дерби. Датчаните, останали в града, оказали упорита съпротива – в сражението загинали четирима мерсийски танове (вождове). Хрониките твърдят, че кралят на Уелс Хуганус бил избягал в Дерби с 15 свои воини, след като неговата столица Брихейниог паднала. Тук той се сражавал докрай и предпочел да загине, но да не се предаде на Етелфледа.

    В началото на 918 г. Етелфледа продължила настъплението си. Нейните войски заели без бой Лестър, един от Петте големи бургове (Линкълн, Нотингам, Лестър, Дерби, Стамфорд) на Денло.

    Етелтелфледа умира на 12 юни 918 г. в Тамуърт. Тялото на тази победоносна владетелка било превозено до Глостър, за да бъде погребана в катедралата до съпруга си.

    Първите велики географски открития – начало на глобализацията

    Мнозина днес имат доста смътна представа как се е развивал процесът на откриване на нови земи, след като бива положено началото на Великите географски открития през ХV век. Но на границата между XIV и XV век европейските моряци вече знаели за Канарските острови, носовете Бохадор и Нун в Западна Сахара. Тогава французите взели летящ старта с експедиците на Жан дьо Бетенкур през 1402 г. – той започнал заселването на отдавна известните Канарски острови. Ала все пак португалците изпреварили всички в откритията по западния бряг на Африка.

    За официално начало на Великите географски открития се смята годината 1434, когато Жил Еанеш – оръженосецът на инфанта Енрике (принц Хенрих Мореплавателят, 1394-1460), пръв заобиколил нос Бохадор в Западна Сахара и продължил на юг покрай африканския бряг.

    Въобще, бурната дейност на инфанта Енрике дала осезаеми резултати. Организираните от него до средата на XV век експедиции значително разширили колониалните територии на португалската корона. Превземането на Сеута през 1415 г. стартирало европейската експанзия към Атлантика и Африка: Мадейра, Азорските острови, Рио де Оро, крайбрежието на Гвинея, устието на река Сенегал, Златният бряг (в дн. Гана) и островите Зелени нос (дн. Кабо Верде).

    До 1462 г. експедициите достигнали бреговете на Сиера Леоне и в 1471 г. пресекли екватора. През 1487 г. Бартоломеу Диаш заобиколил нос Добра надежда и пътят към Индийския океан бил отворен. Само бунтът на моряците, изплашени от бекрайните океански простори, му попречил той да се увенчае със славата на негов откривател.

    През 1490 г. португалецът Педро да Ковиляо пръв дал на крал Жоао ІІ идеята Индия да бъде достигната не по суша, както дотогава, а по море, заобикаляйки от юг остров Мадагаскар. Следвайки този съвет, Вашку да Гама тръгва от Лисабон за Калкута и се завръща през 1498 г., като отваря пътя на европейците към Южна Азия. През 1505-1506 г. португалците завладяват Калкута и откриват Мадагаскар. Експедициите на Соареш и Алмейда разгръщат истинско завладяване на басейна на Индийския океан: Гоа, Шри Ланка, Цейлон и Индонезия попадат под влиянието на португалските търговци. През 1522 г. те вече се конкурират с китайските. Откриват и остров Нова Гвинея през 1526 г.

    През ХVІІ век край бреговете на Индийския океан се появяват английски и холандски кораби. Португалското влияние забележимо отслабва – главно, защото Португалия не притежава нужните човешки ресурси. Иначе казано, няма достатъчно население, за да изпрати необходимото количество войници и военни кораби.

    Холандците слизат на остров Ява през 1596 г., а англичаните пристигат на остров Суматра през 1602г. Британците бързо забелязали успехите на холандските търговци и се обединили с тях за борба срещу португалците в Източна Индия. През 1609 г. в Индия се появява първата търговска английска фактория. Към 1620 г. португалците мълчаливо признават поражението си и постепенно започват да напускат своите колонии в Южна Азия. Краят на португалското влияние в региона идва през 1641 г., когато холандските колониални сили заемат остров Тайван и полуостров Малака.

    Васко да Гама слиза в Каликут. Снимка: Уикипедия

    Американският континент преживява идването на първите европейци в края на Х век: скандинавците, водени от Лейф Ериксон, откриват Винланд, Хелуланд, Маркланд – днешният полуостров Лабрадор. Но тези експедиции остават без историческо значение и не водят до установяване на контакти между Новия и Стария свят.

    Испанците възприели идеята на Христофор Колумб да се открие път към Индия не на изток, както търсели дотогава, а на запад – вече отдавна се знаело, че Земята е кръгла, затова подобно намерение било съвсем логично. Експедицията на Колумб тръгнала на 3 август 1492 г. и на 13 октомври той стъпил на Сан-Салвадор, един от Бахамските острови; днес остров Гуанахани. На 15 март 1493 г. благополучно се завърнал в Испания.

    Второто плаване на Колумб, продължило от 25 септември 1493 г. до 11 юни 1496 г., донесло откриването на Ямайка, Пуерто Рико, Вирджинските и Наветрените (Карибските) острови. През 1497 г. британците стигнали до Нюфаундленд.

    Христофор Колумб продължил експедициите си към бреговете на Централна Америка, а последните му две пътешествия довели до откриването на Тринидад и слизане на брега на Южна Америка. До смъртта си през 1506 г. той вярвал, че е открил морския път към Индия.

    През 1501-1504 г. Америго Веспучи под португалски флаг достигнал нос Кананеа край бреговете на съвременна Бразилия; именно той предположил, че Христофор Колумб е открил нов континент. Това се потвърдило от резултатите на първото околосветско плаване на Фернандо Магелан от 20 септември 1519 г. до 6 септември 1522 г.

    През 1508 г. испанците се заемат със завоюването на Карибските острови, а също така започват активна колонизация на бреговете на Централна и Южна Америка. Към 1530 г. те вече владеели Флорида, Калифорния, Коста Рика, полуостров Юкатан и днешен Хондурас.

    През първата половина на ХVІ век френските и английските компании също започват да посещават американския континент. В 1605 г. в Карибите била създадена британската Западно-индийска компания. През 1630-те години тук започват да проникват и французите.

    Северната част на континента бива успешно усвоявана от пътешественици на Англия и Франция. Но през втората половина на ХVІ век френската корона е заета с решаването на религиозни конфликти в страната – и развитието на Северна Америка остава на заден план. Англия взема преднина в този регион. Едва в началото на следващия век французите се заселват в Канада и през 1608 г. основават крепостта Квебек.

    Това са главните първоначални Велики географски открития. Може справедливо да се каже, че те полагат основите на днешната глобализация. За добро или за лошо – тук вече всеки може сам да размишлява според своите аналитични способности.

    Графиня Валевска – голямата любов на Наполеон

    На 17 януари 1807 г., на бал във Варшава Наполеон обърнал внимание на една дама, която се отличавала сред останалите по скромността на облеклото си: бяла рокля с бял тюл. Веднага го информирали, че това е 20-годишната полска аристократка графиня Мария Валевска. Императорът я поканил да танцуват кадрил. Мария отговаряла на въпросите му толкова скромно и танцувала така грациозно, че веднага завъртяла главата на Наполеон.

    Красавицата била съпруга на граф Анастазий Валевски. Той бил с 50 години по-възрастен от жена си и за него това бил трети брак.

    Покорителят на Европа бил свикнал да се държи с жените също толкова решително, както и с държавите. Той не обичал дългите обсади, дори не си губел времето да атакува. Обикновено при жената, която харесвал, изпращал един от своите адютанти с инструкции кога тя да се яви в императорските покои. Почти не срещал откази. На следващата сутрин „ощастливената“ дама получавала от същия адютант букет цветя, някакво бижу и кесия със сума, съответстваща на полученото от Наполеон удоволствие.

    Мария Валевска. Снимка: Уикипедия

    Сега обаче нещата се объркали. На сутринта след бала Бонапарт изпратил на Мария кратка бележка: „Вчера виждах само Вас и копнеех само за Вас. Дайте ми възможност да загася разгорелия се пламък. Наполеон“.

    Това просташко писание така ядосало графинята, че тя дори не счела за необходимо да отговори. Императорът бил много изненадан и написал друго писмо, с много по-нежни думи, подходящи за случая. Пак нямало отговор. Недостъпността на обекта на желанието му сериозно разпалило страстта на Наполеон. Той изпратил на Мария трето писмо, в края на което наблегнал на патриотичните й чувства: „Ако пожалите моето нещастно сърце, аз ще изпълня всичките Ви желания, а Вашата Родина ще бъде още по-драгоценна за мен“.

    Тази еднопосочна кореспонденция не била тайна за варшавското висше общество. Полските аристократи започнали да убеждават графиня Валевска да отстъпи на желанието на френския император. Патриотичните сводници уверявали младата жена, че ако изневери на съпруга си не просто така, а от любов към Отечеството, то това изобщо не е грях, а напротив, благородно дело. Горката Мария не могла да устои дълго и се съгласила да се срещне с Бонапарт.

    В каретата на път за двореца графинята започнала да плаче и не могла да се успокои. На Дюрок, хофмаршалът на императорския двор, му се наложило да внесе на ръце ридаещата гостенка.

    Наполеон разбрал, че срещата, към която толкова се стремял, не ще се състои според неговия план. Цяла нощ, седнал на дивана до Мария, той опитвал да я утеши, а тя се обливала в сълзи и му се оплаквала както от собствената си горчива орисия, така и от тази на Полша. След такъв сеанс по психотерапия не оставало нищо друго, освен да я отведат обратно вкъщи. Подире й били изпратени разкошен букет, диадема от брилянти и писмо. В него Наполеон канел Мария на обяд и я молел да вземе приложения букет със себе си: това би означавало, че не е безразлична към чувствата му. Графинята тутакси върнала диадемата на пратеника и дошла на обяда, но без никакви китки.

    Неудовлетворената страст на Наполеон се разпалвала все повече и повече. Вечерната среща се повторила три дни по-късно. Мария вече не плачела, но и не отстъпвала пред повече от прозрачните намеци на императора. Накрая на Бонапарт му писнало и той обещал да възстанови независимото Кралство Полша. Сега вече жената се предала…

    Любовните срещи започнали да се повтарят почти всяка нощ. Цяла Варшава чакала влюбеният император да изпълни обещанието си. Наполеон обаче не бързал, пък и нова военна кампания го разсейвала от любовните удоволствия – трябвало да победи прусите и руснаците в битката при Фридланд (14 юни 1807). Скоро бил сключен Тилзитският мир. Поляците били силно разочаровани – мечтите им не се изпълнили и Наполеон не възстановил Полското кралство. На пръв поглед графиня Валевска би трябвало да се обиди и да прекъсне връзката – но по това време тя вече била влюбена безумно в Бонапарт и веднага му простила измамата.

    През 1808 г. императорът й подарил къща на улица „Викториоз“ в Париж и Мария започнала да прекарва по-голямата част от времето си във френската столица.

    Интересното е, че старият граф Валевски се отнасял спокойно към особеностите в парижкия живот на младата си съпруга. Двете му сестри също живеели на „Викториоз“, като прикривали отношенията между Мария и Бонапарт.

    През 1809 г. започнала френско-австрийската война. Щом Наполеон превзел Виена, той веднага изпратил за Мария. Там тя съобщила на любовника си, че е бременна. Щастието на императора било безгранично. Бъдещото дете на Мария несъмнено било негово. Това означавало, че той е способен да стане баща и да основе нова династия, която да управлява Френската империя.

    На 4 май 1810 г. Мария родила син на име Александър в имението на съпруга си. По време на нейния „отпуск по майчинство“ Наполеон успял да се разведе с Жозефина и да се ожени за австрийската принцеса Мария-Луиза.

    Императорът дал на сина на Мария титлата „Граф на Империята“ и обширни владения в Неаполското кралство. С това приключила любовната им история. Императорът трябвало да „работи“ за наследник на трона и Мария не искала да му пречи.

    През септември 1814 г. тя наела кораб и отишла със сина и сестра си на остров Елба при заточения император. Два дни малкият Александър обикалял острова, придружен от бавачка и двама гвардейци, а майка му и баща му почти не излизали от издигнатата специално за тях палатка. Това била последната им любовна среща.

    Поражението на Александър Велики

    IV век пр. Хр. бил важен и в много отношения повратен момент не само за гръцката цивилизация, но и за историята на целия свят. Това се свързва преди всичко с живота и постиженията на Александър Велики, който успял да постигне невиждано могъщество и да изгради империя, невероятна по размери и размах. Победите на Александър влезли в аналите на историята като ненадминати примери за тактическия гений на младия цар, който удивил съвременниците си с познанията си във военното дело.

    Но на фона на нерестанните му победи встрани и незабелязани остават неговите неуспехи и поражения. От всичките му провали най-големият е, безспорно, експедицията в Согдиана и Бактрия, и последвалата битка при река Политимет.

    Александър Македонски. Снимка: Уикипедия

    С настъплението на македонската армия на изток, територията на Централна Азия придобила особено значение – при завладяването на Индия през нея трябвало да се осъществяват доставките за войските и тяхната ротация. Местното население обаче не било твърде щастливо от пристигането на гърците. Согдиана се разбунтувала срещу Александър, а водачът на бунтовниците Спитамен блокирал Мараканда (дн. Самарканд) – важен кръстопът и отбранителен възел. Едновременно с това насам се готвели да нахлуят скитите отвъд река Танаис Азиатски (дн. Сър-даря). Тези два фактора заплашвали да изтръгнат Согдиана от контрола на македонците, което застрашавало цялата стратегическа и политическа ситуация в империята – не бивало да се допусне падането на Мараканда, още повече, че градът се отбранявал с македонски гарнизон, чиято гибел щяла да засегне цялата армия.

    За деблокирането на Мараканда Александър изпратил сравнително малък отряд, състоящ се главно от лека и средна наемна гръцка пехота (около 1500 войници) и 900 конници, включително 60 хетайри – царски гвардейци, елитът на елитите в македонската армия. Начело били Андромах, Менедем и Каран. Важна роля играел и преводачът Фарнух.

    Войската на самия Спитамен се състояла от 2500-3000 бактрийски конници от типичната лека „степна“ кавалерия – конни стрелци, също копиеносци и малък брой согдийски опълченци.

    Отначало македонците имали успех – въстаниците така и не завзели цитаделата на Мараканда преди приближаването на отряда, който успял да влезе в града, преди в него да настъпи глад. Спитамен благоразумно отстъпил, защото шансовете на неговите спешени конници в битка върху стените на Макаранда били малки.

    Така целта на македонската експедиция била постигната: важният регионален център останал на разположение на Александър. Ако нещата били спрели дотук, никой нямало да обърне внимание на този кратък епизод в голямата кампания.

    Но събитията се развили другояче и на преден план излязла, както почти винаги се случва, психологията, а в случая – такава нейна съставка като суетата. Защото Фарнух и съратниците му решили да си спечелят славата на победители на Спитамен – и се втурнали да преследват вражеските конници. По пътя македонският отряд срещнал скити, които обикаляли из „скитската пустиня“ – Къзълкум. Без никакъв повод от тяхна страна, самонадеяните предводители на македонците ги нападнали.

    Това до голяма степен предопределило по-нататъшната съдба на отряда им – Спитамен се съюзил със скитите и нападнал македонците, използвайки типичната източна тактика: да обсипва враговете със стрели, без да влиза в ръкопашен бой. Македонската конница била изтощена от дългия поход и не устояла на врага, пехотата се построила в каре и започнала да се оттегля към река Политимет (дн. Заравшан). На нейния отсрещен бряг имало гора, където македонските командири планирали да дадат почивка на хората си. Тук, обаче, фатална роля изиграло слабото взаимодействие на отряда.

    Фарнух, който излязъл на преден план в ръководството на експедицията, нямал достатъчно опит във военното дело, а предводителите на отделни отряди Каран, Андромах и Менедем в решителния момент отказали да поемат общото командване. Оказал се на брега на Политимет, командирът на наемната конница Каран заповядал да се започне прекосяване през бродове, без да чака другите да се приближат. Пехотинците, виждайки, както им се сторило, бягството на конницата, развалили строя си и се спуснали към реката, за да търсят спасение на другия бряг. Съдейки по някои описания, точно в този момент бойците на Спитамен се нахвърлили върху разбърканите македонци – а от другия бряг налетели скитите. Настанало страшно клане – от целия отряд се спасили малко повече от 300 души, тоест около 2500  били буквално разкъсани от скитите и согдийците.

    Армията на Александър никога не познавала такова поражение. Царят трябвало бързо да реагира на последствията от тази катастрофа. Тя била преди всичко морална и политическа, а не толкова стратегическа. От една страна, щетите били неголеми – самият отряд бил малък, пък и се състоял главно от гръцки наемници, а не от македонци. Завърналите се в македонския лагер войници били задължени да крият какво се е случило под страх от смъртно наказание.

    Царят лично се отправил срещу Спитамен. Земите в в долината на Политимет били предадени на огън и меч в отмъщение за гибелта на македонския отряд. Историкът Диодор съобщава, че над 120 000 согдийци били изклани по заповед на Александър. Спитамен бил разгромен от македонския пълководец Кен и след това убит от собствените си придружители в пустинята.

    Поражението при Политимет имало отрезвяващ ефект върху Александър. То го накарало да се отнася с по-голямо внимание към формирането на отделни корпуси, особено към назначаването на предводители.

    А самите Согдиана и Бактрия се подчинили на Александър едва, след като той се оженил за местната принцеса Роксана.

    Невидима смърт: 7-те най-добри снайперисти в историята на всички войни в света

    Не е задължително един един добър снайперист да бъде кадрови военен. Това се е знаело много добре от войниците на Червената армия, участвали в Зимната война през 1939 година. Един успешен изстрел също не прави един човек снайперист. Късметът е много важен във войната. Но само истинското умение на боеца, който знае как да улучи целта от голямо разстояние, с необичайно оръжие или от неудобно положение, има по-висока цена.

    Снайперистът винаги е бил елитен войн. Не всеки може да възпита толкова силен характер.

    Карлос Хачкок

    Както много американски тийнейджъри от вътрешността, Карлос Хачкок мечтаел да се присъедини към армията. 17-годишното момче с бяло перо, артистично стърчащо върху каубойската му шапка, било посрещнато с усмивки в казармата. Още първият полигон, превзет от Карлос с атака, превърнал смеха на колегите му в благоговейна тишина. Момчето притежавало много повече от обикновен талант – Сякаш Карлос Хачкок бил роден единствено заради точната стрелба. 1966 г. младият боец ​​посреща във Виетнам.

    В официалната му статистика има около стотина мъртъвци. В мемоарите на оцелелите колеги на Хачкок фигурират значително по-големи числа. Това можело да се дължи на разбираемото самохвалство на бойците, ако не била огромната сума, на която била оценена главата му от Северен Виетнам. Но войната приключила и Хачкок се прибрал, без да получи нито една рана. Той починал в леглото си, няколко дена преди да навърши 57 години.

    Симо Хаюха

    Това име се превърнало в своеобразен символ на войната и за двете страни-участнички. За финландците Симо бил истинска легенда, олицетворение на самия бог на отмъщението. В редиците на бойците от Червената армия снайперистът-патриот получил прозвището Бялата смърт. За няколко месеца през зимата на 1939-1940 г. стрелецът унищожил повече от петстотин вражески войници. Невероятното ниво на умения на Симо Хаюха се допълвало от използваното оръжие: пушката M/28 с отворен обхват.

    Людмила Павличенко

    309 загинали вражески войници се водят на статистиката на  руската снайперистка Людмила Павличенко. Товя я прави един от най-добрите стрелци в историята на световните войни. Почти дете, Людмила се  втурнала на фронта още в първите дни от нашествието на немските окупатори. В едно от интервютата момичето признава, че само в началото е трудно да застреляш жив човек. В първите часове на бойното дежурство Павличенко не можела да се насили да дръпне спусъка. Тогава чувството за дълг надделяло. Точно то спасило крехката женска психика от невероятния товар.

    Василий Зайцев

    През 2001 г. на бял свят излиза филмът „Враг при портите“. Главният герой на филма е истински войник  ​​на Червената армия, легендарният снайперист Василий Зайцев. Все още не се знае със сигурност дали е имало наистина стълкновение между Зайцев и немския стрелец, отразено във филма: повечето западни източници се придържат към версията за пропаганда, лансирана от Съветския съюз, славянофилите твърдят обратното. Тази битка, обаче, на практика не означава нищо в историята на легендарния стрелец. В статистиката на Василий има 149 успешно улучени цели. Реалният брой, обаче,  е приблизително петстотин убити.

    Крис Кайл

    Осем години е най-подходящата възраст за възпроизвеждането на първи изстрел. Ако, разбира се, сте родени в Тексас. Крис Кайл стрелял в цел през целия си съзнателен живот: спортни мишени, след това животни, после хора. През 2003 г. Кайл, който вече бил успял да се включи в няколко тайни операции на американската армия, получил ново назначение – Ирак. Славата му на безпощаден и много умел убиец идва година по-късно, следващото пътуване носи на Кайл прозвището „Шайтан от Рамада”: уважително-уплашена почит към уверения стрелец. Кайл официално е убил точно 160 врагове на мира и демокрацията. В лични разговори стрелецът споменава три пъти повече убити.

    Роб Фурлонг

    Дълго време Роб Фурлонг служил като обикновен ефрейтор на канадската армия. За разлика от много други снайперисти, споменати в тази статия, Роб нямал ясно изразен талант на стрелец. Но упоритостта му щяла да стигне за една рота напълно бездарни войници. С постоянни тренировки Фурлонг развил способностите си. Скоро ефрейторът е прехвърлен в специалните части. Операция Анаконда става за Фурлонг най-високата точка в кариерата му: в една от битките снайперистът прави успешен изстрел на разстояние 2430 метра. Този рекорд важи и досега.

    Томас Плънкет

    Само два изстрела прехвърлили обикновения войник от британската армия Томас Плънкет в категорията на най-добрия снайперист на своето време. През 1809 г. се води битката при Монро. Томас, както всички колеги, бил въоръжен с мускета „Браун Бес“. Имало достатъчно полеви учения, за да могат войниците да ударят врага на разстояние от 50 метра. Освен ако, разбира се, вятърът не бил прекалено силен. Томас Плънкет, който се прицелил много добре, съборил френския генерал от коня на разстояние от 600 метра.

    Изстрелът можел да се обясни с невероятен късмет, магнитни полета и интриги на извънземните. Най-вероятно това биха направили сътрудниците на стрелеца, възстановявайки се от изненада. Обаче тук Томас демонстрирал втората си добродетел: амбицията си. Спокойно презаредил пистолета и застрелял адютанта на генерала – на същите 600 метра.

    Автор: Десислава Михалева

    5-те най-нашумели мафии в света

    Камората. Камората е една от първите разбойнически общности в Италия. Споменава се най-напред през XVIII век.

    Групировката се появява в Неапол и, колкото и да е странно, вече няколко века не променя седалището си въпреки, че нейните представители са се разпръснали по целия свят.

    За разлика от сицилианската мафия „Коза Ностра“, която винаги „се интересува“ от политиката, за Камората е много по-важно финансовото благополучие. Тя печели пари, продавайки кокаин и чрез събиране на… боклука! В Италия не успяват да се справят с бандитите, въпреки разследванията, хайките и всевъзможни други мерки. Обаче в САЩ почти са се отървали от този клон на италианската мафия… тук ключовата дума обаче е „почти“.

    „Бамбуковият съюз“. Една от най-влиятелните бандитски групировки в Тайван. Действа както на самия остров, така и в континентален Китай. Има влияние в Азия, Европа и Америка. Някои предполагат, че представители на този престъпен клан се намират дори в Северна Корея, където лично Ким Чен-ун им предоставя „политически чадър“. Членовете на „Бамбуковия съюз“ печелят чрез поръчкови убийства, събиране на дългове и хазартен бизнес.

    Като цяло, мафиотските общности в Китай е прието да се наричат ​​„триади“. Някога това били тайни престъпни организации, с които императори и комунисти безуспешно воювали.

    „Мара Салватруча“. Групировката „скитащи мравки“ или MS-13, появила се в Лос Анджелис през 1980-те години, бързо придобила огромно влияние и се счита за една от най-жестоките в Северна и Южна Америка. Първоначално тя включвала имигранти от Салвадор, но сега към тях се присъединяват все повече мексиканци, гватемалци и, въобще, всякакви латиноамериканци. ФБР смята, че включва до 80 хиляди души по целия свят. В допълнение към обичайните за мафиотски структури дейности (убийства, грабежи, сводничество, рекет), „Мара Салватруча“ си сътрудничи с наркокартели, продава оръжие и „помага“ на нелегални имигранти да влизат в САЩ. Слуховете за тяхната жестокост им помага да държат в страх цели квартали. „Мравките“ практикуват групови изнасилвания, масови разстрели, отсичане на глави и крайници.

    Ямагучи-гуми. Японската мафия „Якудза“ е същият запомнящ се символ като, например, суши или аниме. Този „бренд“ обединява десетки групировки, най-влиятелната и голяма от които е синдикатът „Ямагучи-гуми“. Нейните лидери са добре познати и извън Страната на изгряващото слънце. САЩ налагат лични санкции срещу лидерите на бандите, включени в него, и забранява на американски компании да извършват каквито и да било сделки с тях.

    Клановете в „Якудза“, макар и да се конкурират помежду си, действат по сходни начини. Има специални обряди за посвещение за начинаещите. „Ямагучи-гуми“ дори провеждат нещо като приемен изпит. Бандитите покриват телата си с ярки татуировки и, ако в нещо се провинят, наказват сами себе си, като си отрязват пръсти.

    Японските престъпници са измислили много ефективен и изпитан от времето начин за печелене на пари, наречен „сокая“. Членове на „Якудза“ купуват акции в компании, влизат в числото на основните акционери и постепенно узнават най-грозни, компрометиращи факти за мениджърите или разбират търговски тайни – а след това искат порядъчни суми за мълчанието си.

    Солнцевската ОПГ. Дълго време „руската мафия“ беше „притча во языцех“ на запад. „Руските бандити“ бяха незаменими герои в американските екшъни.

    Но „руска мафия“, като организирана групировка от типа на горепосочените, няма. Има отделни банди, каквито съществуват почти във всяка страна, особено след масовата емиграция от Африка и Азия в Европа.

    Една от най-известните организирани престъпни групи (ОПГ) в Русия е Солнцевската групировка, която в началото на 1990-те години контролирала само джебчии, а след това развива бурна дейност: отвличания, убийства, сводничество и рекет. Приятелските отношения с италианската мафия и латиноамериканските наркокартели позволиха на Солнцевската организирана престъпна групировка да организира доставки и транзит на наркотици. Днес тя се счита за една от най-опасните на територията на целия бивш Съветски съюз.

    Нумидийската конница

    В древността пехотата и конницата постоянно се конкурирали за главно място на бойното поле. В епохата на класическа Гърция затвореният строй на тежката копиеносна пехота – хоплитите, бил неуязвим срещу фронтален удар, но ако врагът обхванел фланга или се появел в тила, битката се превръщала в клане.

    Реформите на Филип Македонски и неговия син Александър извели военното дело на гърците на ново ниво, като включили в тактическата схема не само средна и лека пехота, но и конница – ударна кавалерия и леки конни стрелци.

    Главният тактик от епохата на късния елинизъм – Ханибал Барка, не по-зле от Александър Велики разбирал значението и ролята на кавалерията на бойното поле. Неговите победи над римляните, чиято пехота се отличавала с отлични бойни качества, се определяли не само от познанието на врага, неговата психология и особености, но и от умелото използване на конницата. Визитната картичка на армията на Ханибал били испанската кавалерия и най -добрата лека конница на древността – нумидийската.

    За разлика от бойните слонове и камили конницата е по-универсален род войска. Тя е подходяща не само на бойното поле, но и за разузнаване, рекогносцировка (оглед на предстоящо полесражение), действия по свои и вражески комуникации, преследване на противника и стратегически обходи.

    В древните армии леката конница била широко представена. Да се оборудва конник, чието снаряжение често се ограничавало до няколко дротици (леки копия за хвърляне), малък плетен щит и туника, било много по-просто, отколкото да въоръжиш и обучиш ударна конница за близък бой. Нумидийските конници с тяхното просто, дори оскъдно въоръжение, но богата традиция в конните битки, талантливи и харизматични вождове, издръжливост и ярост в боя били най-подходящи за ролята на стрелци в началото на битката и като части за прикритие.

    В Пуническите войни (между Рим и Картаген) „нумидийският фактор“ изиграл роля, не по-маловажна от италианските съюзници на Рим, без които той нямало да издържи срещу Картаген, нито от испанците, чието подчинение на римляните нарушило материалната и човешката база на картагенците.

    Нахлулият в Италия Ханибал довел пъстра като състав, многонационална армия. В нея били и нумидийските конници – стари съюзници на картагенците, които им служели срещу добро заплащане.

    В битките с римляните тези африкански ездачи се изявили много добре – при Тразименското езеро те атакували римляните във фланг и тил, като допринесли за разпадането на бойния им строй, а при Кана преследвали бягащите, без да им оставят шанс за спасение…

    Нумидийците, които живеели в Северна Африка западно от Картаген и по атлантическото крайбрежие, строго погледнато, не били отделен народ, а по-скоро племенни обединения, подчинени на вождове. Африканската нумидийска конница била ценена за издръжливостта и бързината й – ездачите можели да прекарват по 24 часа на седлата, да сменят коне, били издръжливи на горещия климат и притежавали ненадминати бойни качества. В древността може би нямало по-неудобен противник от тях – избягвайки ръкопашния бой, тези воини предпочитали фланговите обходи, засадите и нападенията в тил, като обсипвали врага с градушка от копия-дротици. Малките им щитове, изработени от слонска кожа, били леки и осигурявали приемлива защита. Но основното бойно средство на нумидийците били техните непретенциозни, но издръжливи коне.

    Както всяка уважаваща себе си лека конница, нумидийците били първите, които плячкосвали вражеския лагер и вземали пленници – но без желание се биели в неблагоприятни условия, когато шансовете за победа били съмнителни. При управлението на такива войски било много важно да имат талантлив и харизматичен водач начело, който да се разбира с главнокомандващия.

    Когато римският пълководец Публий Корнелий Сципион пристигнал в Испания, под командването на Хаздрубал – брата на Ханибал, имало около 4000 нумидийски конници. Именно усилията на самия Сципион направили възможно установяването на контакт с африканските вождове и привличането им на своя страна. Най-значимата фигура на новия римско-нумидийски съюз от страна на африканците бил вождът Масиниса, който заложил на римляните, поласкан от вниманието и даровете на „римския Ханибал“.

    Именно конниците на нумидийския главатар изиграли решаваща роля по време на походите на Сципион в Африка. След слизане от корабите на картагенска територия, римляните се свързали с Масиниса, чиито действия по картагенските комуникации и пряка помощ на бойното поле при Зама (където Ханибал бил разгромен) осигурили на римляните многократно превъзходство в конница.

    Победата при Зама станала „черешката върху тортата“ на римското тържество над Картаген. Публий Корнелий Сципион получил званието „Африкански“ до голяма степен благодарение на нумидийските копия на Масиниса.

    Въпреки това превземането на Картаген и анексирането на територията му към Рим като „провинция Африка“ нарушило баланса на силите в региона. Това много скоро довело до пълномащабна война с африканците.

    Събитията от войната през 112-105 г. пр. Хр. са тясно свързани с името на цар Югурта, който със сила взел върховната власт над нумидийските племена. Сега римляните на собствен гръб почувствали тежестта на борбата с нумидийците, които не бързали да застават открито срещу римските копия „пилус“ и мечовете „гладиус“, а изтощавали врага с лъжливи атаки и обкръжения. Римският историк Салустий пише: „Известни са вероломството на нумидийците, тяхното непостоянство, склонността им към бунтове“.

    Нумидийските благородници постепенно възприемали римските обичаи и оръжия, понякога изграждали кариера вече като римски офицери и чиновници – но простите конници воювали точно както прадядовците им по времето на Ханибал.

    Дори през VI век по време на африканската експедиция на Велизарий, когато нумидийците отново се заклели на вярност към римския (сега вече византийски) император,те  воювали на страната на римляните по стария начин.

    Приемането на исляма и и неговата нова култура не променили манталитета и начина на действие на мавританските конници – които оставали фрагмент от древната традиция чак до ХІХ век.

    Мелиса Оудън, която оцелява след аборт, намира и прощава на майка си

    Книгата на Мелиса Оудън „Ти ме носиш или мемоарите на една дъщеря“ разказва за голямата сила на прошката, на примирението. Историята, която е в основата на биографичния роман, е шокираща заради чудовищното отчуждение на роднините и голямата любов на случайни свидетели.

    Живот без раждане

    Свикнали сме с факта, че животът на всеки човек започва от раждането му. Оказва се, че това не винаги се случва. Мелиса Оудън се ражда в резултат на аборт. 19-годишна студентка прекратява бременността си на 31-та седмица по настояване на собствената си майка-медицинска сестра. Тя напуска болницата в Айова на 29 август 1977 г., без да поглежда назад, вярвайки, че там оставя мъртво дете.

    Като правило, физиологичният аборт в късна бременност води до раждането на мъртво дете. По правило лекарите изпращат малкото тяло за медицински отпадъци. Този път манипулацията била неуспешна. Детето оцеляло. То било момиче, което тежало малко повече от килограм. Заплетена в епруветки, тя лежала в перфектно отделение за грижа за новородени в пълно уединение. Никой не се притеснявал за нейното състояние. Почти никой.

    По ирония на съдбата сестрата, която била майка на същата тази 19-годишна студентка, била дежурна в тази смяна. Именно тя настоявала за прекратяване на нежеланата бременност. От нейно име детето е изпратено за медицински отпадъци, така че крехкият живот да бъде прекъснат, преди да започне. Случва се така, че Мелиса дължи живота си не на майка си, а на отзивчива медицинска жена. Друга медицинска сестра на име Мери чува бебето да стене и включва алармата.

    Борба за живот

    Случаят с Мелиса Оудън е феноменален с успешния си изход. Педиатрите в градската болница в Айова Сиукс не са очаквали недоносено бебе да оцелее. Бебето страдало от спазми, проблеми с дишането и жълтеница. Най-благоприятната прогноза обещавала изоставане в развитието, проблеми със слуха и зрението. Но момичето живеело въпреки всичко. Всеки ден тя ставала все по-силна.

    Три седмици по-късно Мелиса е преместена в друга болница. Оказва се, че детето дори няма дрехи. Грижовните медицински сестри купили бебешки дрешки, дали на детето името Кейти Роуз. Бебето показало невероятна воля за живот и успява да се възстанови почти напълно до три-месечна възраст. Тя все още леко изоставала в развитието си, когато била осиновена от Рон и Линда Оудън. По това време двойката отглеждала момиче, на има Тами в продължение на четири години, също осиновено в ранна детска възраст.

    Приятелски отношения

    Тези родители обгърнали с внимание момичето. До петгодишна възраст Мелиса била абсолютно здрава. Рон и Линда поддържали връзка с грижовната сестра Мери, която в действителност спасява момичето след аборта. По-късно Мелиса започва да се сприятелява с медицинската сестра. Тази връзка продължава повече от десетилетие и означавала много и за двете. Всъщност, още през 1977 г. именно Мери се грижела за недоносеното бебе.

    Родителите никога не крият факта за осиновяването от децата си. Поради малката разлика във възрастта, момичетата се чувствали като истински сестри. Понякога между тях избухвали детски спорове. В един от тези моменти Мелиса научила чудовищните обстоятелства на своето раждане. За 14-годишен тийнейджър израза „Вашите родители не те искаха“ е равносилен на експлозия на атомна бомба. Целият свят се срива в един миг.

    Труден тийнейджър

    Не трябва да казват, че невежеството може да бъде по-добро от знанието. Мелиса изживява буря от емоции и чувства във връзка с биологичната си майка. Страх, гняв и дори вина за феноменалната жизненост, която проявявала в първите моменти от живота я обхванали. 14-годишна не успяла сама да се справи с емоционалната тежест.

    Мелиса започна да страда от булимия, пристрастила се към алкохола и секса. Идеята, че оцеляла въпреки желанията на биологичните ѝ родители, не й давала мира. Родителите не знаели за емоционалните проблеми на осиновената си дъщеря. Момичето се изолирало, станало потайно.

    С времето Мелиса успя да се справи с психологическия шок. Въпреки това тя намерила сили да продължи обучението си и влиза в Университета в Южна Дакота, за да изучава политически науки. Втори път съдбата ѝ изиграва жестока шега. По-късно се оказва, че биологичната ѝ майка е учила в същия университет. А бабата, която навремето настоявала за аборта, станала преподавател в Университета. Когато била студентка Мелиса Оудън не знаела това.

    Търсене на източници

    Времето не лекува всичко. Мислите за миналото не ѝ давали мира, преследвали ден след ден 19-годишнат студентка. Мелиса преодоляла страха и започнала търсенето на биологичните си родители. Документите за осиновяване не давали никаква информация. Затова момичето отишло в градската болница Сиукс, за да проучи подробно архивните записи. Дни наред тя прелиствала стари телефонни указатели, вестници и годишници. Търсела поне някакъв жокер за произхода си.

    Въпреки провалите, които я преследват, Мелиса продължава търсенето си дълги години. Един път, преглеждайки университетския годишник, тя обърнала внимание на преподавателка. Подобни черти на лицето подсказват роднинска връзка. В този момент Мелиса не знаела за съдбовното участие на баба си в нейната съдба. Момичето решило да й изпрати писмо, в което пише за предполагаемата връзка. Мелиса получила отговор от дядо си.

    Той ѝ казал, че раждането ѝ било нежелателно, наблегнал на безполезността на търсенето. Дядото обяснил, че не може да помогне на Мелиса да намери биологичната си майка. Отношенията в семейството им били влошени и те не общували с дъщеря си от много години. Оказало се, че раждането на Мелиса става основна причина за отчуждението. Дядото и бабата изоставили неродената внучка и загубили дъщеря си.

    Дългоочаквани отговори

    За известно време Мелиса Оудън преустановила търсенето. В живота й се появила връзка, прераснала в любов. Райън й направил предложение и Мелиса се сдобила със собствен дом и семейство. Сега отглеждат две дъщери. Най-голямата от тях е родена в същата болница, като Мелиса.

    Мелиса със съпруга си

    Мелиса Оудън с мъжа си

    Биологичните роднини сами се свързали с нея. Мелиса била навършила 36 години, когато получила писмо от братовчед си. Той разказал историята на нейното раждане и всичко си дошло на мястото. Мелиса Оудън вече имала отговори на въпросите.

    Биологичната ѝ майка, като студентка в университета, обичала спорта. Много спортисти имат нередовен менструален цикъл. Поради тази причина момичето дълго време не знаело за бременността. Родителите й били против, когато „интересното състояние“ на дъщеря й станало очевидно. Бабите и дядовците били против ранния брак. Противно на протестите на дъщерята, те поискали аборт.

    Разбиране и прошка

    Мелиса научила, че в продължение на много години грешала, вярвайки, че биологичната ѝ майка не искала детето. Всъщност момичето просто не издържало на натиска на родителите си. Сестра й се опитала да помогне. Тя отишла в болницата, но медицинската сестра ѝ казала, че е твърде късно.

    Мелиса била шокирана, когато научила подробностите за раждането си. Тя съжалила, че била сърдита на майка си през всичките години. Тогава Мелиса се поинтересувала как осиновителите са успели да осиновят дете без съгласието на биологичната майка. Било очевидно, че някой е подправил подписа.

    Мелиса Оудън със собственото си дете

    17 години търсене приключили с щастлива роднинска среща. Скоро тя получила първото писмо от майка си. Кореспонденцията продължила три години, докато жените не решили да се срещнат. И двете преминали през противоречиви чувства и емоции. Първите моменти от срещата преминали без думи. Прегърнати, майка и възрастна дъщеря безмълвно плачели.

    По-късно майката на Мелиса казва, че през целия си живот се чувствала виновна за нероденото бебе. Не знаела, че дъщеря й оцелява и израства в приемно семейство. Мелиса не обвинява биологичната си майка. Тя простила на баба си и биологичния си баща. Не могла да се срещне с баба си, тъй като тя вече била починала. Майка й споделила, че по-късно родила още две дъщери, които са полусестри на Мелиса.

    Животът след това

    Често неразрешим проблем дава смисъл на живота, превръщайки се в своеобразен движещ момент. Щастливото разрешаване на трудни въпроси внася промени в живота. Днес Мелиса поддържа връзка с отдавна изгубени роднини. Запознанството с една от сестрите вече било факт, а скоро щяла да се срещне и с другата.

    Освен това тя пише и издава биографична книга, в която говори за преживяното. Много читатели реагират бурно, разказвайки на авторката своите истории. Случаят на Мелиса не бил изолиран. От време на време лекарите се грижат и връщат към живот нежелани деца, чиито майки са решили да прекратят бременността си.

    Мелиса Оудън става основател на общност, която обединява хора с подобна история на раждането. 223 души вече са се присъединили към тази необичайната общност. Повечето от тях са американци. Мелиса се научила да прощава на другите. Тя споделя важни преживявания с хората, обяснявайки, че прошката прави човека свободен от сърдечна болка.

    Автор: Десислава Михалева

    Игнатий Рейс и отмъщението на Сталин

    Натан Маркович Порецки е роден през 1889 г. в село Подволочиск, Галиция. Тази територия по онова време принадлежала на Австро-Унгария. Родителите дават на сина си добро образование и Порецки учи в Лвов, който след разпадането на Австро-Унгария е присъединен към Полша. През 1919 г. обаче болшевишките настроения в Полша са доста популярни и Натан се присъединява към червените. Година по-късно се премества в Москва.

    Тук Порецки променя името си на Игнатий Станиславович Рейс и става сътрудник на болшевишките специални служби ВЧК. Изпращат го в Лвов, за да разпространява просъветска литература, забранена в Полша. Но скоро Игнатий е задържан и осъден на затвор – обаче успява да избяга. След като се свърза с кураторите си, Рейс получава нова задача – да се прехвърли в Берлин.

    Следващите няколко години Игнатий работи за съветското разузнаване из цяла Европа. Той изпълнява задачи в Берлин, Виена, Лондон, Амстердам и други големи градове. Игнатий Станиславович бързо изкачва кариерната стълбица в началото на 30-те години и става заместник на Валтер Кривицки – ръководителя на цялата съветска нелегална резидентура в Западна Европа. Установява се в Париж.

    Но през 1937 г. Сталин започва да прочиства всички партийни и държавни структури от т. нар. „стара ленинска гвардия“ – най-жестоките палачи на руския народ по време на революцията и Гражданската война от 1918-1922 г., които се били отличили със „заслугите“ си в зверствата и масовите убийства по време на тези събития.

    Мнозина от тях били изпратени след това като агенти-разузнавачи в Западна Европа. По заповед от Москва (причините можело да са най-формални) те започнали да се завръщат. Съдбата им била незавидна. Агентите били обвинявани в контрареволюционна дейност и обикновено ги осъждали на смърт. Тази сурова политика била обяснявана с „прочистването“ на личния състав от „вражески елементи“.

    През лятото на 1937 г. и самият Рейс получава заповед да се завърне в Москва. По това време той се намира в Париж и отлично разбира, че го чака пътуване само в една посока. Затова решава да тръгне не просто да си спасява живота – това все още можело да му бъде простено. Но той прави очевидно не най-умното нещо в неговата ситуация – тръгва срещу Системата. И то не просто срещу Системата – а лично срещу самия Сталин. Рейс пише писмо до Вожда, в което критикува политиката му и съобщава, че „се връща към свободата“. Агентът обвинява съветския лидер, че се е отказал от учението на Ленин. Самият Рейс решава да застане на страната на Троцки – човека, в когото вижда последовател на ленинските идеи.

    Когато Сталин получава съобщението на Рейс, се озлобява толкова силно, че нарежда предателят да бъде ликвидиран.

    Дори има версия, че заповядва да бъд убит не само изменникът, но и семейството му – с цел след такава показна екзекуция всички останали агенти да загубят желание да противоречат на Кремъл.

    Игнатий, естествено, разбира, че тази постъпка няма да му бъде простена. И заедно със съпругата и сина си се скрива в малко швейцарско село. Но той подценява възможностите на НКВД. В самата Швейцария има достатъчно съветски нелегални агенти, които се надяват да оцелеят след чистката благодарение на своята добра работа. А „добрата работа“, според тях, включва и предателството към собствените им колеги.

    В края на лятото на 1937 г. в Швейцария пристига специална група със задачата да ликвидира невъзвръщенеца. По едно време съществувала версия, че тя включва и Сергей Ефрон (разстрелян е през 1941 г. по обвинение в шпионаж), съпруг на великата руска поетеса Марина Цветаева. Впоследствие това бива опровергано. Затова пък е известно, че Гертруда Шилдбах, дългогодишна приятелка на семейството, взема пряко участие в ликвидацията. Именно тя предава Рейс на съветските агенти.

    Игнатий Рейс е застрелян на 4 септември 1937 г. Полицията открива трупа му в близост до градчето Пюи. Съдебно-медицинската експертиза преброява 12 куршума в тялото, 5 от които в лицето. В юмрука на жертвата криминалистите откриват кичур бяла коса. Никой от хората, които живеят наблизо, не е чул изстрели. Ясно е, че мъжът с паспорта на името на чехословашкия гражданин Ханс Еберхард не е убит тук. Разследването установява, че бялата коса принадлежи на Гертруда Шилдбах. В хотелската стая, където тя живеела, откриват кутия шоколадови бонбони, съдържащи отровата стрихнин. Съпругата на убития Елизабет Порецкая съобщава, че Гертруда ги дала на детето им, но след това внезапно ги взела обратно без никакво обяснение.

    Служителите на реда не успяват да арестуват Гертруда и останалите участници в убийството. След като изпълняват задача си, всички те напускат Швейцария. Известно е, че ликвидацията на Рейс е ръководена от Сергей Шпигеглас, а пряк изпълнител е Борис Афанасиев.

    Не е ясно защо агентите оставят живо семейството на предателя. Дали не им стига времето, или пък заповедта за убийството се отнасяла само за Рейс… Но отровните бонбони и странното поведение на Шилдбах оставили много въпроси, на които и до ден-днешен няма отговори.

    След смъртта на Игнатий Рейс Елизабет и нейното дете се преместват в САЩ. Там тя скоро се омъжва повторно и публикува книгата „Тайният агент на Дзержински“, посветена на съдбата на първия й съпруг.

    Разкрепостеният живот на кралица Марго

    Кралят на Франция Анри II бил плодовит баща – съпругата му Екатерина Медичи родила 10 деца. Това потомство обаче не се отличавало с добро здраве . Три от децата починали в ранна възраст, а от останалите Маргарита, родена през 1553 г., изглеждала най-добре.

    Когато тя била на шест години, Анри ІІ починал след злополука на рицарски турнир (именно с този случай изгрява звездата на Нострадамус, за когото се смята, че предсказал с точност до детайли смъртта му) и на трона един след друг започнали да се изкачват тримата й по-големи братя.

    Кралица Марго. Снимка: Уикипедия

    Основният проблем на Франция по това време била продължителната вражда между католици и протестанти, които в страната се наричали „хугеноти“. Екатерина Медичи, благочестива католичка, мечтаела най-сетне да премахне протестантската зараза, но хугенотите били много, а пък и се ползвали с авторитетни „чадъри“ във висшите ешелони на властта.

    Докато майката и по-големите й братя се занимавали с държавните дела, Маргарита растяла на воля като диво цвете в полето. Под ръководството на придворните учители тя овладявала необходимите знания, но извън класната стая се държала като палаво и непослушно момиче. Много рано съблазнителната външност на принцесата започнала да привлича вниманието на мъжете, и момичето бързо се научило да използва това обстоятелство – като не обръщала внимание на благоприличието и нормите на християнския морал. В своите спомени, написани в края на живота си, Маргарита прозрачно намеква, че имала сексуални връзки и с тримата си братя; при това съблазнила дори Анри, който проявявал по-голямо влечение към мъжете.

    На 17-годишна възраст Маргарита започнала бурен роман с видния деец на католическата партия херцог Анри дьо Гиз, който бил 3 години по-възрастен от нея. Целият Париж клюкарствал за връзката им, а чуждестранните дипломати пишели подробни доклади до своите крале за тези отношения.

    Принцеса Маргарет от Валоа. Портрет на Франсоа Клоует ,16 век. Маргарет се е смятала по своето време за красива, културна, изискана и флиртуваща: заради това е била наречена „перлата на Валоа“. Снимка: Уикипедия

    Обаче тази сексуална разкрепостеност на дъщеря й обърквала всички политически планове на Екатерина Медичи. Тя искала да омъжи Маргарита за наследника на испанския престол, но в Мадрид сметнали, че такова влюбчиво момиче е неподходяща партия за бъдещия монарх на най-католическата държава. Испанският крал Филип II предпочел да вземе за снаха по-голямата сестра на Маргарита – Елизабет, но когато тя пристигнала в Мадрид, се загледал и сам се оженил за нея. Екатерина се опитала да уреди Маргарита в Португалия, но и това сватосване нямало успех. Наложило се да предложи принцесата за съпруга на Анри Бурбон, наследник на малкото кралство Навара, разположено между Франция и Испания.

    Екатерина не харесвала този кандидат: Навара била незначителна държава, младоженецът бил втори братовчед на булката, и най-важното – хугенот. Но какво да се прави, с изключение на Беарнеца (така наричали Анри по мястото на неговото раждане – областта Беарн) никой не се съгласявал да се ожени за красивата й развратна дъщеря. Анри обаче пет пари не давал за поведението на булката. Самият той е бил известен в цяла Европа с любовните си похождения и не смятал да променя навиците си след сватбата.

    Докато се водели преговори за женитбата, Анри след смъртта на майка си станал крал на Навара. През август 1572 г. той пристигнал в Париж, където се събрали стотици видни хугеноти по случай сватбата. Тя се състояла на 18 август 1572 г. в катедралата Нотр Дам. Еретичният младоженец не бил допуснат в католическия храм. Стоейки на стъпалата, той наблюдавал церемонията през отворените врати.

    Още първата си брачна нощ младоженците се договорили, че няма да живеят като съпрузи и не ще си пречат да водят живота, с който са свикнали. В спомените си Маргарита пише, че съпругът й бил „физически неприятен”, но отношенията между тях били топли и приятелски.

    Сватбените тържества по план трябвало да продължат една седмица – но били прекъснати по най-страшния възможен начин. Католическата лига, обединяваща най-войнствените привърженици на Римската църква, замислила с един бърз удар да реши проблема с религиозната конфронтация във Франция. За целта трябвало да бъдат изклани всички хугеноти, събрали се в Париж за кралската сватба.

    В нощта на 24 август, когато се отбелязва празникът на Свети Вартоломей, камбаната на църквата Сен Жермен-л`Оксероа зазвъняла тревожно. Това бил сигнал – католиците започнали да убиват протестантите. Клането било одобрено от Екатерина Медичи и нейния син, краля на Франция Шарл IX. Убийства се извършвали дори в Лувъра – кралския дворец. Младоженецът Анри успял да оцелее само благодарение на ходатайството на коронования си шурей и на факта, че спешно се съгласил да стане католик.

    Хенри от Навара и Маргарет от Валоа. Снимка: Уикипедия

    Събитията от тези дни са описани подробно в прочутия роман на Александър Дюма „Кралица Марго”. Известният белетрист, както обикновено, доста се отдалечава от реалната история. Дори никой не наричал истинската Маргарита с името „Марго“.

    През 1576 г. Анри Бурбон избягал от Париж, където 4 години го задържали насила. Завърнал се в Навара и отново се обявил за хугенот. Маргарита живяла във френската столица още 2 години: братът и майка й не я пускали при нейния съпруг, надявайки се да я използват като заложница срещу Навара. Но след като разбрали, че Анри много-много не се вълнува от нейната съдба, я освободили и двамата съпрузи се събрали отново.

    Животът на кралската двойка в Навара бил доста странен. Съпрузите си давали пълна свобода и дори насърчавали любовните връзки на своята половинка. Анри даже криел любовниците на Маргарита в спалнята си, за да не се нарушава придворния етикет. Тя пък на свой ред криела фаворитките на краля. Веднъж кралицата дори помагала, когато една от неговите любовници раждала.

    А онези от тях, които й били особено симпатични, наричала „моите дъщерички“.