Всички знаем, че една дреболия може да стане лесно причина за кървава война, например, една открадната кофа. Бунтовете също могат да бъдат причинени от някоя глупост, но след това да се превърнат в сериозни катаклизми за обществото. Събрахме историите за най-глупавите, според нас, бунтове в историята на човечеството, причината за които предизвиква истинско недоумение.

Бунт заради гол задник

От 48 до 52 г. от н. е., точно след скандалния Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея е Куман. През тези четири години три пъти се вдигат въстания срещу римляните в провинцията, поверена му от императора. Първото и най-сериозно от тях започва заради шегата на един от легионерите, която обидила религиозните чувства на евреите.

Това се случило на Великден, точно до Йерусалимския храм. Описанието на този случай достига до поколенията, благодарение на историка и пълководец Йосиф Флавий. Той написал, че както обикновено, по време на големи празници, в една от галериите на храма била настанена римска кохорта, която е трябвало да поддържа реда.

Тогава един от войниците повдигнал наметалото си, неприлично се навел, обръщайки гръб на евреите и издал звук, съответстващ на направената от  него поза.

Евреите не понесли това светотатство на територията на храма и започнали да замерят с камъни легионерите. Гражданите поискали осквернителя на празника да им бъде предаден, за да го накажат, но римляните категорично отказали да пратят своя колега на сигурна смърт. Тогава близо до храма и по прилежащите улици започнали бунтове срещу арогантните езичници.

Куман бил много уплашен от обхвата на въстанието и извикал подкрепление от съседните градове. Войската, която влязла в центъра на града от няколко страни, предизвикала паника в редиците на бунтовниците. Те се разбягали в различни посоки. При създалата се блъсканица, според Флавий, загинали приблизително 10 хиляди души и бунтът бил потушен. Прокураторът бил свален след четири години и той, изпаднал в немилост пред императора, прекарал остатъка от дните си в изгнание.

Студентски бунт заради лошо вино

През 1354 г. в английския кампус в Оксфорд избухват най-големите студентски бунтове в историята. В резултат на боевете университетът изгаря до основи, 63 студенти и професори са убити, а за да се усмирят бунтовниците, се наложило да се търси помощ от краля.

Всичко започнало в една от кръчмите в Оксфорд в деня на Светата Схоластика – студентският празник. Младите хора не харесали виното в заведението и започнали да се бият. Малко по малко боят се пренесъл на улицата. Жителите на Оксфорд се издържали от оборота, който правели студентите, но в същото време ги мразели яростно.

Възпитаниците на най-известния университет в кралството постоянно пиели, биели се, организирали дуели, изнасилвали жени и крадели всичко, което им се харесвало. Този път потърпевшите решили да си припомнят всички обиди. Гражданите отишли в общежитията и ги подпалили, а всички онези, които приличали на студенти, убивали безпощадно.

Същото сполетяло и преподавателите, които винаги гледали на пакостите на студентите безучастно. Мъртвите и осакатените били хвърлени в ями, обесени на стълбове и дървета или пуснати по течението на Темза. Студентите отчаяно се защитавали, но предимството било на страната на местните жители.

Градът можело да бъде напълно разрушен, но местните власти, виждайки, че ситуацията излиза извън контрол, изпратили пратеник до краля. Едуард, за щастие, бил наблизо с армията и веднага пристигнал в Оксфорд. Бунтът бил ликвидиран, за виновни били обявени … гражданите.

За да накаже жителите на Оксфорд, кралят заповядал всяка година в деня на Света Схоластика да се организира траурно шествие на гражданите в памет на загиналите студенти, водено от кмета и най-уважаваните граждани със свалени шапки. След шествието градските власти в пълен състав трябвало да отслужат литургия, а след това да платят на хазната – 1 пени за всеки убит студент.

Британците са хора на честта, така че процедурта с траурното шествие и плащането на глобата продължила 470 години, до 19 век. Самият кралски указ е отменен едва през 20 век, по-точно през 1955 година.

Бунт заради въздушен балон

На 11 юли 1864 г. пионерът на британската аеронавтика Хенри Коксуел планирал да изпробва следващото си произведение – въздушен балон. За да пусне летящия апарат, той избрал град Лестър, на полето. Около балона се събрала голяма тълпа от местни жители и гости. Коксуел планирал да постигне истински триумф на технологичния прогрес и да изуми всички с апарата си.

Той поканил две смели дами да споделят полета с него. Така смятал да докаже, че начинанието му е напълно безопасно. Но нещата не станали така, както планирал изобретателя. 50 хиляди души, пристигнали да наблюдават полета, в очакване на чудото започнали да се  отегчават и мнозина започнали да се наливат с уиски и джин.

Когато Коксуел с балона си и помощниците си най-накрая се появил пред тълпата, някой пуснал слух, че той е самозванец, а балонът не е истински. Обиди и боклуци полетели към смелия Хенри и неговите спътници, след което се намесила полицията. При борбата един от полицаите случайно бутнал едно момиче и това събитие се превърнало в причина за истински бунт.

Докато някои от присъстващите се биели с полицията, други, по-смели, се приближили до балона и започнали да го карат незабавно да излети. В същото време присъстващите се наредили около кошницата и започнали да дърпат въжето ѝ в различни посоки. Отказът на Коксуел да излети с висящите на кошницата пияници, се възприема като обида и тълпата стъпкала балона, нейния собственик и спътничките му.

Скъпият балон бил напълно унищожен, а Хенри и двете дами едва не били убити. Под прикритието на полицията летците успели да избягат от полето до една от близките къщи. От един прозорец Коксуел със сълзи на очи наблюдавал как балонът му се разкъсва от тълпа пияни селяни.

Автор: Десислава Михалева

Великият Аристотел смятал Спарта за еталон на идеалния гръцки град – „полис“. Историкът Плутарх обаче я ненавиждал –  именно той измислил и разпространил мита, че спартанците уж изхвърляли болните бебета от висока скала в пропаст (проучванията и безкрайните разкопки на съответното място така и не потвърждават това).

Интересно е, че спартанците се отнасяли добре към Плутарх – дори го допуснали в архивите си въпреки, че Спарта, според мнозина, бил „закрит полис“. Херодот потвърждава съществуването на спартанския архив. Но Плутарх се отнесъл доста неблагодарно към своите домакини, представяйки спартанците като жестоки до безчовечност.

Микенската епоха (ХVІ-ХІ в. пр. Хр.) била славно време на господство на гърците ахейци. Микенските царе създали велика култура в древна Гърция и разгромили мощната Троя. Но през ХІ век пр. Хр. от север нахлули дорийските племена. Ахейците построили мощна стена, за да спрат техния натиск. Ала това довело до ситуация, в която под стената се струпали огромни маси дорийци. И точно както водата, достигнала критична маса, разрушава стената на язовира – така и масата на дорийците, преминавайки през Стената на микенските царе, заляла Пелопонес, унищожавайки всичко по пътя си.

След като заели част от Пелопонес, дорийците се разделили на три групи и създали тук свои градове-държави (полиси). Тези, които заели Южен Пелопонес (долината на река Еврот), направили своя столица Спарта и се нарекли спартанци. На север и североизток възникнали други центрове на дорийците: Аргос (Арголида) и Коринт.

След като покорили ахейците (частично ги прогонили, а частично избили), дорийците започнали да се бият помежду си. Възвисил се Аргос, който искал да завладее целия Пелопонес. В дългата война с него спартанците почти загубили своята независимост, но издържали в упоритата борба. С отчаяна съпротива те успели да защитят столицата си – многократните опити на Аргос да завземе Спарта завършили с неуспех. Младата спартанска държава се сражавала ожесточено в безмилостната война и оцеляла въпреки, че изгубила 80% от своята територия. В интерес на истината, заслужава да се отбележи, че самите спартанци започнали войната, като нападнали една от областите на Арголида.

Основа на живота в младата Спарта станали законите на цар Ликург, а държавната религия била вярата в Зевс, който бил приет за върховен бог на всички спартанци. Както всяка млада религия, тя също била преследвана от почитателите на старите богове, което довело до война. Победили привържениците на Зевс.

Гърците от други райони на Елада не само не знаели местоположението на улиците на Спарта или каквато и да било информация, подходяща за целите на евентуално нападение, но дори нямали представа как изглежда Спарта. Може би това допринесло за появата и на други нелепи митове за спартанците. Например, атиняните използвали думата “спартанец” в смисъла, в който тя сега вулгарно означава „хомосексуалист“. Всичко това обаче прилича на пропагандни клишета – какво да се прави, още тогава познавали информационната война. Още повече, че сред самите атиняни този порок бил масово разпространен.

Атиняните се гордеели със своята демокрация и равенство, обвинявайки спартанската система, че се управлява от царе (тирани), които узурпират властта и потискат обикновения народ. Но царски дворци при разкопките на Древна Спарта така и не са открити. Наистина, странно е, че имало царе, но нямало царски дворци. А спартанските царе се хранели така, както и обикновените спартанци – нищо повече и никакви излишества. Атиняните пък понякога не си дояждали и живеели в жалки колиби, за разлика от демократично избраните им управници, които живеели в лукс, преяждали и казвали: „Колко лошо се живее при спартанците, които си нямат демокрация“. Може би, ако това напомня нашата съвременна демокрация, то далеч не е случайно.

Самата Спарта се появила на бял свят, след като дорийските братя-близнаци Евристен и Прокъл превзели областта Лакония. Братята станали първите спартански царе, от които тръгнали две известни царски династии. Завоюваната Лакония била разделена на шест контролирани области.

Така се родила Спарта и започнала нейната легендарна история. Настъпила нова епоха на безкрайни войни за лидерство в Древна Елада.

—

Средновековието е породило немалко митове и легенди. Много от тях касаят един от най-типичните средновековни символи – рицарския замък.

Мит 1 – ров. Сред най-устойчивите образи на Средновековието, които здраво са се настанили в съзнанието на днешния човек, е и следният: замък с ров. Щом има замък, трябва да има и ров. И наистина, да се изкопае дълбок ров около каменните стени и да се напълни с вода, е добро тактическо решение. Обаче има един парадокс: повечето замъци с ров са построени не толкова отдавна – през XIX и дори през XX век. В Англия, например, е известен само един средновековен замък с ров – Бодиам. В континентална Европа има по-стари замъци с ровове, но все пак са рядкост.

Проблемът е, че създаването и поддържането на ров с вода не е лесна задача. Затова в средновековна Европа най-често правели сух ров. Той представлявал бариера за обсадните машини, а също така увеличавал височината на стените, като ги „спускал“ под нивото на земята.

Но дори и сухи ровове не се срещат при половината от средновековните замъци. Работата е там, че често ровът изобщо не е нужен. На първо място, защото местата за строеж бивали избирани върху естествени хълмове, което правело такива съоръжения като рова напълно излишни. Или пък издигали замъка върху брега на река, която служела като естествена водна преграда за нападателите.

Мит 2 – многоброен гарнизон. Замъкът обикновено принадлежал на крал или благороден господар, което означавало, че трябвало да го пазят сериозно. Броят на гарнизона обаче рядко надвишавал 200 души, а доста често не надхвърлял и 50. Запазил се е ръкопис от замъка Уоркуърт на границата между Англия и Шотландия. През 1545 г. гарнизонът му се състоял от 10 стрелци и 26 конници. Замъците пък, които служели за домове на аристокрацията, ги пазели не повече от дузина въоръжени слуги. Такова безгрижие има просто обяснение. В онази епоха дори малък отряд можел дълго време да отбранява замък срещу цяла армия. Даже малкият гарнизон бил за предпочитане, тъй като изисквал по-малко хранителни провизии в случай на обсада. Пък и сглобяването на обсадното оборудване отнемало седмици, а през това време можело в помощ на обсадените да дойдат подкрепления.

Мит 3 – подземието на замъка. Английската дума dungeon се превежда като „подземие“ или „тъмница“. Ако обаче живеем в Средновековието и попитаме жител на замъка къде е „подземието“, той ще ни покаже най-високата кула на замъка. Причината е, че английската дума идва от стария френски термин „don-jon“ – „голяма кула“. Именно в тази кула бивали затваряни важни пленници. Едва в края на Средновековието долните етажи на замъка започват да се наричат ​​„dungeon“.

Всъщност, повечето от първите замъци изобщо не са имали подземни етажи. Те се появили сравнително късно, тъй като изисквали значителни архитектурни познания.  

Мит 4 – само камък. До наши дни са оцелели само каменни замъци, затова е възникнал митът, че те винаги са били изградени от камък. Но със сигурност е известно, че първите замъци са били от дърво. В крайна сметка каменният замък е много скъпа постройка. Един замък може да струва половината от годишния бюджет на кралството! Затова постепенната замяна на дърво с камък траяла дълго време. Например, английският замък Йорк е бил дървен до XII век. Замяната му с каменен продължила до края на XIII-ти.

Мит 5 – студ. Каменният замък, построен на висок хълм, обветрян от всички страни, сега ни  изглежда като ужасно студено място. Особено в жестоката зима. Обаче не всичко било толкова лошо. Огромни камини, понякога няколко в една стая, горели ден и нощ и непрекъснато затопляли камъните.  Дебелината на стените достигала или дори надвишавала 2 метра. Затова, въпреки, че камъкът е лош изолатор, те все пак оставали топли. Обикновено само складовите помещения и мазетата не се отоплявали с цел храните да не се развалят; също и стражевите кули, но пък в тях се намирали само часови, които се сменяли през два часа.

Има и други погрешни схващания и митове за каменните замъци. Когато туристите се разхождат сред останките на някогашното им великолепие, те виждат голи каменни стени. Възможно ли е кралете и аристократите да са били принудени да живеят в такива сиви и неудобни стаи? Разбира се, че не! Просто декоративните елементи са били предимно от дърво, което е изгнило и се е разпаднало.

Каменните замъци и рицарите са може би основният символ на Европейското Средновековие. И затова около тях са се развили многобройни митове и заблуди.

–