Търсене
Още
    Начало Блог Страница 33

    Първите американски военни кораби в Средиземно море

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Първите американски военни кораби в Средиземно море

    Днес всички знаят, че Шести американски флот действа в района на Средиземно море, където е оперативната му зона на действие. Но малцина са запознати с факта, че САЩ изпращали военни кораби в Средиземноморието още от своето създаване.

    Нападенията на берберските пирати от Северна Африка срещу християнските държави от Южна Европа продължавали през целия ХVІІІ век. Така, например, през 1798 г. пирати от Тунис разграбили град Карлофорте на остров Сан Пиетро (близо до Сардиния), като заробили 550 жени, 200 мъже и 150 деца. В резултат на такива зверства европейските правителства постепенно стигнали до извода, че е по-лесно да плащат откупи като своеобразен рекет на пиратите, вместо да организират скъпи и неефективни наказателни експедиции.

    Проблеми възникнали само с американските търговски кораби. Пиратите нямали договори със САЩ, а залавянето на кораби под новото „звездно“ знаме било приятен бонус към „подаръците“ от други страни. Първият „бонус“ станал бригът „Бетси“, пленен на 11 октомври 1784 г. при Тенерифе. После били пленени търговските кораби „Мария Бостън“ и „Дофин“.

    Беят на Алжир поискал 1 милион долара за поробените моряци (една пета от бюджета на САЩ!), Правителството на САЩ предложило 60 хиляди. В резултат американските дипломати били с позор изгонени от страната. Либийският паша Юсуф Караманли, който управлявал в Триполи, дори поискал 1 600 000 долара еднократно за договор и 18 000 годишно в английски гвинеи.

    През 1801 г. наскоро избраният президент Томас Джеферсън влязъл в историята като първият американски лидер, изпратил бойна ескадра в Средиземно море: капитан Ричард Дейл повел три фрегати (44-оръдейната „Президент“, 36-оръдейната „Филаделфия“, 32-оръдейната „Есекс“) и 12-оръдейния бриг „Ентърпрайз“ (който в някои източници се нарича шхуна).

    Американците не можели да блокират Триполи. Пиратите продължавали да получават храна и други доставки по море и дори пленили американския търговски кораб „Франклин“, за чиито моряци американците платили откуп от 5 хиляди долара. С това приключили действията на първата американска ескадра край бреговете на Магреба.

    Следващата пристигнала в Средиземно море под командването на Ричард Морис. На 2 юни 1803 г. американците слезли на брега и изгорили 10 пиратски кораба в един от заливите на 35 мили от Триполи. Юсуф изобщо не се стреснал. Той искал своите 250 хиляди долара накуп и 20 хиляди годишно, както и обезщетение за нанесените му вреди.

    Конгресът на САЩ обвинил Морис в некомпетентност. В Средиземно море била изпратена нова ескадра под командването на командор Едуард Пребъл. В нея влизали тежките фрегати „Конституция“ и „Филаделфия“, 16-оръдейните бригове „Аргус“ и „Сирена“, 12-оръдейните шхуни „Наутилус“ и „Виксен“. Началото на тази експедиция било много неуспешно: 44-оръдейната „Филаделфия“, преследвайки влизащ в пристанището триполитански кораб, заседнала на плитчини и била пленена от пиратите заедно с целия си екипаж от 300 моряци.

    За да предотвратят включването на такъв мощен кораб във вражеския флот, половин година по-късно американските моряци влезли на пленен берберски кораб в пристанището и изгорили фрегатата поради невъзможност да я изведат в открито море. Американските диверсанти се възползвали от суматохата и се прибрали, без да дадат нито една жертва. Те били ръководени от младия офицер Стивън Дикейтър. Прочутият британски адмирал Нелсън нарекъл тази операция „най-дръзкият и смел акт на века“.

    После американците нападнали Триполи. Битката била изключително ожесточена, самият Пребъл бил ранен. По време на абордажна схватка Стивън Дикейтър по чудо оцелял, а двама капитани на кораби-бомбардири загинали. Градът горял, жителите му избягали в пустинята, но американците не успели да го превземат.

    Затова решили да подходят по друг начин: използвали брата на Юсуф, Хамет, който някога бил бил изгонен от Триполи. С американски пари за Хамет била събрана „армия“ от 500 души, която включвала араби, гръцки наемници и 10 американци.

    През март 1805 г. отрядът се придвижил от Александрия към пристанището в Дерна и, изминавайки 620 км през пустинята, го превзели с артилерийската подкрепа от корабите. За тези събития напомня химнът на американската морска пехота:

    От дворците на Монтесума до бреговете на Триполи / ние се борим за страната си / във въздуха, на сушата и в морето.

    Появата на брата-претендент обезпокоила Юсуф Караманли. През юни 1805 г. той отстъпил, като се съгласил да вземе обезщетение от американците в размер на 60 хиляди долара. Първата берберска война на САЩ приключила.

    След края на Втората война за независимост срещу Британия (февруари 1815 г.) Конгресът на САЩ одобрил нова военна експедиция срещу Алжир.

    Под командването на комодор Стивън Дикейтър, ескадрата се състояла от 3 фрегати, 2 шлюпа, 3 брига и 2 шхуни. Флагман била 44-оръдейната фрегата „Гуере“.

    Корабите на Стивън Дикейтър край Алжир. Снимка: Уикипедия

    Още на 17 юни корабите на Дикейтър влезли в първия си бой, по време на който пленили 46-оръдейната алжирска фрегата „Машуда” с 406 пирати. На 19 юни американците пленили и 22-оръдейния алжирски бриг „Естедио“. На 28 юни Дикейтър отишъл в Алжир, където поискал пълно премахване на данъка, освобождаване на всички американски пленници (в замяна на алжирските) и изплащането на обезщетение от 10 хиляди долара. Владетелят на Алжир бил принуден да се съгласи. След това Дикейтър посетил Тунис, където поискал (и получил) 46 хиляди долара за два британски кораба, които американски капери „законно“ превзели по време на войната, но били конфискувани от местните власти. Сетне отишъл в Триполи, където също безропотно му платили 25 хиляди долара обезщетение.

    На 12 ноември 1815 г. Дикейтър се завърнал в Ню Йорк. Триумфът му бил само леко помрачен от обстоятелството, че алжирският бей се отказал от всички споразумения.

    –

    Студентски метеж заради лошо вино и други глупави бунтове от историята

    iskamdaznam
    -
    0
    Студентски метеж заради лошо вино и други глупави бунтове от историята

    Всички знаем, че една дреболия може да стане лесно причина за кървава война, например, една открадната кофа. Бунтовете също могат да бъдат причинени от някоя глупост, но след това да се превърнат в сериозни катаклизми за обществото. Събрахме историите за най-глупавите, според нас, бунтове в историята на човечеството, причината за които предизвиква истинско недоумение.

    Бунт заради гол задник

    От 48 до 52 г. от н. е., точно след скандалния Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея е Куман. През тези четири години три пъти се вдигат въстания срещу римляните в провинцията, поверена му от императора. Първото и най-сериозно от тях започва заради шегата на един от легионерите, която обидила религиозните чувства на евреите.

    Това се случило на Великден, точно до Йерусалимския храм. Описанието на този случай достига до поколенията, благодарение на историка и пълководец Йосиф Флавий. Той написал, че както обикновено, по време на големи празници, в една от галериите на храма била настанена римска кохорта, която е трябвало да поддържа реда.

    Тогава един от войниците повдигнал наметалото си, неприлично се навел, обръщайки гръб на евреите и издал звук, съответстващ на направената от  него поза.

    Евреите не понесли това светотатство на територията на храма и започнали да замерят с камъни легионерите. Гражданите поискали осквернителя на празника да им бъде предаден, за да го накажат, но римляните категорично отказали да пратят своя колега на сигурна смърт. Тогава близо до храма и по прилежащите улици започнали бунтове срещу арогантните езичници.

    Куман бил много уплашен от обхвата на въстанието и извикал подкрепление от съседните градове. Войската, която влязла в центъра на града от няколко страни, предизвикала паника в редиците на бунтовниците. Те се разбягали в различни посоки. При създалата се блъсканица, според Флавий, загинали приблизително 10 хиляди души и бунтът бил потушен. Прокураторът бил свален след четири години и той, изпаднал в немилост пред императора, прекарал остатъка от дните си в изгнание.

    Студентски бунт заради лошо вино

    През 1354 г. в английския кампус в Оксфорд избухват най-големите студентски бунтове в историята. В резултат на боевете университетът изгаря до основи, 63 студенти и професори са убити, а за да се усмирят бунтовниците, се наложило да се търси помощ от краля.

    Всичко започнало в една от кръчмите в Оксфорд в деня на Светата Схоластика – студентският празник. Младите хора не харесали виното в заведението и започнали да се бият. Малко по малко боят се пренесъл на улицата. Жителите на Оксфорд се издържали от оборота, който правели студентите, но в същото време ги мразели яростно.

    Възпитаниците на най-известния университет в кралството постоянно пиели, биели се, организирали дуели, изнасилвали жени и крадели всичко, което им се харесвало. Този път потърпевшите решили да си припомнят всички обиди. Гражданите отишли в общежитията и ги подпалили, а всички онези, които приличали на студенти, убивали безпощадно.

    Същото сполетяло и преподавателите, които винаги гледали на пакостите на студентите безучастно. Мъртвите и осакатените били хвърлени в ями, обесени на стълбове и дървета или пуснати по течението на Темза. Студентите отчаяно се защитавали, но предимството било на страната на местните жители.

    Градът можело да бъде напълно разрушен, но местните власти, виждайки, че ситуацията излиза извън контрол, изпратили пратеник до краля. Едуард, за щастие, бил наблизо с армията и веднага пристигнал в Оксфорд. Бунтът бил ликвидиран, за виновни били обявени … гражданите.

    За да накаже жителите на Оксфорд, кралят заповядал всяка година в деня на Света Схоластика да се организира траурно шествие на гражданите в памет на загиналите студенти, водено от кмета и най-уважаваните граждани със свалени шапки. След шествието градските власти в пълен състав трябвало да отслужат литургия, а след това да платят на хазната – 1 пени за всеки убит студент.

    Британците са хора на честта, така че процедурта с траурното шествие и плащането на глобата продължила 470 години, до 19 век. Самият кралски указ е отменен едва през 20 век, по-точно през 1955 година.

    Бунт заради въздушен балон

    На 11 юли 1864 г. пионерът на британската аеронавтика Хенри Коксуел планирал да изпробва следващото си произведение – въздушен балон. За да пусне летящия апарат, той избрал град Лестър, на полето. Около балона се събрала голяма тълпа от местни жители и гости. Коксуел планирал да постигне истински триумф на технологичния прогрес и да изуми всички с апарата си.

    Той поканил две смели дами да споделят полета с него. Така смятал да докаже, че начинанието му е напълно безопасно. Но нещата не станали така, както планирал изобретателя. 50 хиляди души, пристигнали да наблюдават полета, в очакване на чудото започнали да се  отегчават и мнозина започнали да се наливат с уиски и джин.

    Когато Коксуел с балона си и помощниците си най-накрая се появил пред тълпата, някой пуснал слух, че той е самозванец, а балонът не е истински. Обиди и боклуци полетели към смелия Хенри и неговите спътници, след което се намесила полицията. При борбата един от полицаите случайно бутнал едно момиче и това събитие се превърнало в причина за истински бунт.

    Докато някои от присъстващите се биели с полицията, други, по-смели, се приближили до балона и започнали да го карат незабавно да излети. В същото време присъстващите се наредили около кошницата и започнали да дърпат въжето ѝ в различни посоки. Отказът на Коксуел да излети с висящите на кошницата пияници, се възприема като обида и тълпата стъпкала балона, нейния собственик и спътничките му.

    Скъпият балон бил напълно унищожен, а Хенри и двете дами едва не били убити. Под прикритието на полицията летците успели да избягат от полето до една от близките къщи. От един прозорец Коксуел със сълзи на очи наблюдавал как балонът му се разкъсва от тълпа пияни селяни.

    Автор: Десислава Михалева

    Презвитерът Йоан – най-загадъчната личност на ХІІІ век

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Презвитерът Йоан – най-загадъчната личност на ХІІІ век

    Често в хрониките, описващи деянията на Чингиз хан, се споменава тайнственият презвитер Йоан, който бил велик християнски цар, управлявал Индия, Централна Азия и Монголия през XII-ХІІІ в. Но информацията за него е крайно противоречива. Ето какво разказва пътешественикът Плано Карпини в своята „История на монголите“ (1246 г.):

    „… войската [на сина на Чингиз] тръгнала на бой срещу християните, които живеят в голямата Индия. Щом чул това, царят на онази страна, когото наричали презвитер Йоан, излязъл срещу тях с обединена армия и, като направил медни изображения на хора, ги поставил върху коне, а зад тях хора с мехове. Вътре в тях запалили „гръцки огън“, който изгарял татарите и конете им. Тогава стреляли със стрели по татарите и от тези стрели много хора били ранени и убити. Така ги изгонили от своите земи и татарите повече не се върнали“.

    Презвитер Йоан от Индия е живял в Източна Африка， според испанскиа карта от 16 век. Снимка: Уикипедия

    В „Пътешествие до източните страни“ от Гийом Рубрук (1253 г.) също има съобщения за тази интересна личност: „… След това влязохме в равнината, на която се намираше дворът на Кен Хан. Тази земя по-рано принадлежала на найманите, които всъщност били поданици на презвитер Йоан…“

    Терминът „презвитер“ и до днес няма точно определено значение. Сега той означава най-общо взето, християнски свещеник – но в определени периоди от миналото така наричали високопоставени духовни лица поне с епископски сан. По времето на презвитер Йоан бил приет точно този смисъл.

    През 1275 г. Марко Поло пристига в Китай, управляван от монголския хан Хубилай. Ето какво пише той за презвитера Йоан: „Град Каракорон е широк три мили. Там живеели татари, които плащали на един велик цар, когото наричат „свещеникът Йоан“. Татарите му плащат по едно животно на всеки десет“. Марко Поло съобщава още, че когато татарите станали силни, презвитерът Йоан решил да ги засели в различни страни, но те избягали на север и през 1187 г. се обединили под властта на Чингиз хан. През 1200 г. Чингиз поискал дъщерята на свещеника Йоан за жена, което му било отказано. В резултат Темуджин (Чингиз хан) победил армията на Йоан в равнината Тандук.

    През ХІІІ-ХІV в. в руския летопис „Сказание за индийското царство“ бива описано посланието на индийския цар и свещеник Йоан към императора на Източната Римска империя (Византия) Мануил. Ето няколко реда от този летопис:

    „Аз съм Йоан, цар и свещеник, цар на царете; под моята власт са три хиляди и триста царе. Аз съм поборник за вярата на Христос. Моето царство е такова: десет месеца трябва да се върви в едната посока, а в другата е невъзможно, защото там небето среща земята …“

    Всеки пътешественик от XIII век срещал голям брой християнски църкви по пътя за Каракорум. Западните хора се чудели как ранната християнска общност би могла да навлезе в Централна Азия, Индия и Монголия. Решили, че я е основал апостол Тома (Неверни). Смята се, че той е дошъл по тези места още през 52-ра година. Днес гробницата с мощите на апостол Тома се намира в катедралата в Ченай, Индия. Така се приело, че свещеникът или презвитерът Йоан вероятно е бил патриархът на индийската църква през XII век, който взел в свои ръце и светската власт.

    След много спорове историческата наука днес почти единодушно  отрича съществуването на царя презвитер Йоан. Главният аргумент е, че многобройните търсения на папски пратеници не довели до успех. Но други твърдят, че изчезването на богато царство може да се дължи на завладяването му от Чингиз хан, който в кратко време станал приказно богат.

    Така или иначе презвитерът Йоан си остава най-загадъчната личност на своето време.

    –

    Героят на балканските народи, Капитан Петко войвода, умира беден и неоценен от българите

    iskamdaznam
    -
    1
    Героят на балканските народи, Капитан Петко войвода, умира беден и неоценен от българите

    Героят на Балканите Петко Киряков, познат като Капитан Петко войвода, е роден в село Доганхисар през 1844 г. Семейството му било многолюдно. Родителите му, Груда Кокаличева и Кирко Матев, имали четири момичета и пет момчета.

    Петко и братята му били овчари в чифлиците на бейовете. На 13 години напуска овчарството и се връща в Доганхисар при даскал Лефтер. Там будният младеж се научава да пише и чете на български с гръцки букви.

    Капитан Петко войвода. Снимка: Уикипедия

    Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци убиват по-големия му брат Матю, заедно с неговия братовчед Вълчо. Той събира чета от шестима души и на 6 май 1861 г. полагат първата хайдушка клетва в местността Липовица. Постепенно Петко става лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.

    След няколко години хайдутлук, вече отмъстил за скъпите жертви, станал и народен закрилник, Петко войвода решава отново да води нормален живот. Става овчар в град Кешан, днес в Турция. Тук богат грък го харесва и го жени за дъщеря си Аспасия. Ражда им се син – Георги.

    Мирният живот, обаче, не е за Петко. Той организира нова чета. В продължение на 18 години войводата води 101 битки с турска редовна войска, карагалари, башибозук, сенклеристи и черкези, има по себе си 33 куршумени и прободни рани, а главата му е оценена за 10 хиляди златни турски лири.

    През 1866 г. Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които взимат участие в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си при боевете, получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова. Временно живее в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време живее и в Атина, откъдето призовава сънародниците си за освобождение на България.

    Седем години по-късно дружината на Капитан Петко Войвода вече е 500 души. Той й създава устав и печат с надпис „Тракийска революционна българска дружина“. По време на Руско-турската война четата му води девет героични боеве с турската войска в Родопите, брани местното население от издевателствата на башибозука, черкезите и дезертьорите от аскера, като всява паника сред врага с внезапните си набези. Успява да създаде свободна територия около град Марония.

    Снимка на Петко войвода, подарена от него на Георги Бойкинов. Снимка: Уикипедия

    Петковата чета временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата не желае да предизвиква още зверства срещу християнското население след неуспешния бунт. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата му наброява 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на дезертьорите. За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

    Затова и през 1879 г. ген. Михаил Скобелев кани капитан Петко на свои разноски в Русия. През юни славният българин е на аудиенция при император Александър ІІ, който му подарява икона, награждава го с най-високото руско военно отличие – „Георгиевски кръст“ първа степен и му дава имение на стойност от 160 хиляди златни рубли в Киевска губерния. Капитан Петко Войвода остава в Русия цяла година, но тъжи за България. Затова продава имението си и се прибира в родината, като се установява в град Варна. Там Петко се жени за казанлъчанката Радка Кравкова, от рода на известния капитан Георги Мамарчев, и поръчва на брат си Митю да доведе сина му Георги.

    През 1891 г. Петко войвода е набеден за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му Георги е екстрадиран от България, а имотите, които купил баща му, били конфискувани. Твърди се, че при обиск в дома им, околийският управител Спас Турчев взима и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, дошли от продажбата на имението.

    Петко е отведен във варненската тъмница Ичкале, в подземията на старите римски терми, където от 27 юли до 15 декември 1892 г. е подложен на нечовешки мъчения. След освобождаването му от затвора, той и съпругата му били интернирани в Трявна, където живеят до 1894 година. Тогава пада Стамболовият режим и се сменя варненският околийски управител Турчев. Петко и Рада се връщат във Варна. Бившият войвода се опитва да се върне към стария си живот, но не е добре със здравето. Не го удовлетворява и спечеленото дело срещу Турчев за незаконните изтезания над него.

    Капитан Петко войвода: „Те погребаха България“

    Един ден войводата среща стария си благодетел – Халид паша, помощник на турския консул във Варна. Халид паша му предложил работа на висок пост в Турция, но Петко отказал. За да събере сили, той отива в Чепеларе при старите си съратници. Околийският началник на града, обаче, прави всичко възможно да накара капитан Петко войвода бързо да се отдалечи от граничната зона.

    През 1899 г. правителството на Радославов сключва изключително неизгоден за страната външен заем, с който да се откупят южнобългарските железопътни линии от частните компании. За да изрази протеста си срещу неразумното решение на либералите, консерваторът Петко Киряков забива на покрива на къщата си черно знаме с надпис: „Те погребаха България“. Това е последният бунт на войводата, отдал живота си за свободата на Беломорска Тракия и Родопите. Той умира няколко месеца по-късно – на 7 февруари 1900 година – болен, без работа и средства, смазан от побоищата във варненската тъмница Ичкале, само на 55 години.

    Автор: Десислава Михалева

    Как свалили Хрушчов?

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как свалили Хрушчов?

    На 14 октомври 1964 г. на извънреден пленум на ЦК на КПСС бил освободен Никита Хрушчов, първи секретар на този орган и държавен глава на Съветския съюз. Днес някои наричат това дворцов преврат, а други – триумф на справедливостта. Но кои били истинските мотиви на най-високопоставените членове на комунистическата партия на СССР, които отстранили лидера, и кое обусловило успеха на техните планове? Има няколко доста често срещани версии относно причините, довели до падането на този съмнителен управник. Ето основните сред тях.

    Според една от хипотезите, всичко било заговор на Леонид Илич Брежнев, който се стремял към властта с подкрепата на тогавашното ръководство на КГБ. Възползвайки се от отсъствието на спокойния Хрушчов, който по никое време решил да почива в любимия си курорт Пицунда, Брежнев тайно подготвил споменатия по-горе пленум, на който обявил предварително написани обвинения и принудил Хрушчов да подаде оставка.

    Никита Хрушчов

    Но този вариант е, меко казано, крайно опростен. Освен това, свалянето на Хрушчов приключило за двамата най-активни участници в „заговора“ –  председателя на КГБ Владимир Семичастни и секретарят на ЦК Александър Шелепин, далеч не с издигане, а с (макар и не веднага) немилост и отстраняване от реалната власт. Слуховете, които впоследствие се разнесли, че Брежнев предлагал на Семичастни да ликвидира физически Хрушчов, въобще напомнят груба лъжа. Брежнев може да е бил всякакъв, но, така или иначе, никой не го е упреквал в излишна кръвожадност, което се потвърждава и от последвалото му доста дълго и, впрочем, меко управление.

    Не твърде реалистично изглежда обяснението, че Хрушчов уж подготвял глобална чистка на ръководни кадри – затова апаратчиците от Централния комитет и спецслужбите, уплашени за собственото си бъдеще, решили да отстранят Първия секретар, преди да е станало твърде късно. На за такава чистка се иска системно и последователно мислене – а кадровата политика на Хрушчов през цялото му ръководство на СССР била, меко казано, объркана, небрежна и напълно непредсказуема. И това са най-меките и прилични изрази, с които може да се характеризира. Стабилността на личната позиция в държавната или партийната йерархия въобще не се гарантирала от лична преданост и заслуги към Хрушчов. Най-яркият пример е съдбата на маршал Георгий Жуков, с чиято помощ Хрушчов първо дошъл на власт, а после и бил подкрепен през 1957 година. Но после маршалът на победата бил избутан на унизително ниски постове, а след това и въобще уволнен. Така, че с различните резки причудливости на Хрушчов (които после били наречени „волунтаризъм“) партийно-съветският елит бил свикнал и донякъде ги търпял.

    Друго тълкуване на събитията изглежда много по-правдоподобно. Според него онези, които изпратили Хрушчов в политическото небитие, се ръководели от абсолютно правилното и не само своевременно, но даже закъсняло съображение: „Страната трябва да бъде спешно спасена!“.

    Защото в борбата си срещу „сталинизма“, зад която прикривал собствените си кървави престъпления, Хрушчов разрушавал в СССР буквално всичко, до което се докопвал: армията, милицията, селското стопанство, архитектурата, науката. След Великата отечествена война Съветският съюз отменил купонната система дори преди Великобритания – а сега бил заплашен от истински глад. Понякога в магазините нямало даже хляб, да не говорим за други продукти. Ако не били 860 тона злато, платени на Канада и САЩ за закупуване на жито, около 20 години след Великата Победа в СССР щели отново да бъдат въведени купони, ала и това едва ли щяло да спаси положението. Нещата вече стигнали до народно въстание – през 1962 г. за пръв път в съветската история срещу невъоръжена тълпа бил открит огън по заповед на Хрушчов.

    В международната политика нещата били не по-добре. Две сериозни кризи, Берлинската през 1961-ва и Кубинската – 1962 г., без малко не прераснали в световна атомна война. С Китай възникнал конфликт, а „социалистическият лагер“ се разцепил на 3 групи, враждебни една на друга. Всичко това били „заслуги“ на Хрушчов, който си въобразявал, че е велик политик от световна класа. А раздаваните от него не само най-високи държавни ордени на СССР, луксозни автомобили и дори самолети, но и милиарди в злато и валута под формата на „помощ за изграждане на социализъм“, натрупали лоши дългове, които нито СССР, нито днешна Русия успели да си върнат.

    Като равносметка бил съставен обемист секретен доклад, който в случай, че Хрушов откажел доброволно да подаде оставка на следващия пленум на ЦК на КПСС, щял да бъде огласен от члена на Президиума на Върховния съвет (парламента) Дмитрий Полянски. Този документ, създаден предимно от КГБ, бил пълен с такива убийствени „компромати“, че след като разлистил само първите страници, Хрушчов капитулирал. Още повече, той наистина нямало на кого да се опре – бил предал и отблъснал от себе си всички, които можел.

    И до днес мнозина съжаляват, че всичко приключило само с неговата оставка, а не с публичен съдебен процес над този човек, който разрушил всички постижения на предишната епоха и направил първите стъпки към последвалата след 26 години гибел на СССР.

    –

    Кралски величия, които страдат от наследствени мутации и дефекти, причинени от кръвосмешение

    iskamdaznam
    -
    0
    Кралски величия, които страдат от наследствени мутации и дефекти, причинени от кръвосмешение

    Кръвната връзка, сключването на брак с биологичен роднина, е бил опора на кралските семейства за дълго властване на династиите. На хартия идеята има идеален смисъл: сключвате брак с роднина, поддържате кръвната линия напълно чиста, като правите деца от роднински бракове и ако в семейството възникне спор, карате конфликтните страни да се оженят. Какво може да се обърка?

    Всъщност, много неща могат да се объркат. Както вече знаем, благодарение на съвременната наука за генетика и ретроспекцията на толкова много кралски нещастия, кръвосмешението води до болести и деформации, някои от които са толкова тежки, че цели династии просто изчезнали. Всъщност, някои историци дори предполагат, че кръвосмешението при европейските кралски династии е водещ фактор за Първата световна война.

    Имайки предвид, че при децата в кралските семейства има много по-високи нива на смъртност от обикновеното население, може да се заключи, че това да бъдеш с кралско потекло не е най-доброто нещо, което можеш да желаеш. Ето няколо красноречиви промера.

    Хуана Кастилска спяла до трупа на съпруга си

    Хуана Кастилска е по-голямата сестра на Катерина Арагонска. Тя била от рода Трастамара, в който от векове се скючвали бракове между братовчеди. Родителите й, крал Фердинанд Арагонски и кралица Изабела Кастилска, били втори братовчеди. Традициите на семейството за родствени бракове вероятно са част от причината шестте деца на дъщеря им Катерина да умрат при раждането или малко след това.  Оцелява само Мери Тюдор (станала известна с прозвището си „Кървавата Мери“)

    Като дете Хуана била известна като интелигентна, любознателна и донякъде раздразнителна. На 16 години тя сключва уговорен брак със сина на Светия римски император, който не бил нито свят, нито римлянин, нито император, Филип Красивия. Самият той – продукт на кръвосмешение, бил известен с това, че е любовчия, но Хуана била напълно запленена от него.

    Когато се възкачила на трона след непредвидената смърт на по-големите си братя и сестри, тя напълно се сринала психически, огорчена и от поведението на Филип към нея. Когато намерила една от неговите любовници, тя я наръгала в лицето. Все пак, Хуана останала безумно влюбена в съпруга си. Когато той починал неочаквано, тя пазела трупа му и спяла до него всяка вечер.

    Хуана живяла 76 години. Родена е в Толедо, Испания

    Кралица Виктория вероятно е предала хемофилията в европейските кралски фамилии

    Голяма част от Европейската аристокрация през 19ти и 20ти век може да се проследи до Кралица Виктория по един или друг начин. Дъщеря й, принцеса Алис, е била майката на Царица Александра Романов, последната царица на Русия; баба на последния Вицекрал на Индия, и пра-баба на херцога на Единбург. Гените на Виктория са пръснати из цяла Европа.

    Нейният заслепен любовник, принц Алберт, всъщност е първия й братовчед, което означава, че всичките й деца са от родствена връзка. Тя имала хемофилия, която предала на децата си, преди да достигне болестта до всички европейски разклонения на династията. Тя не страдала осезателно от болестта, но едно от децата ѝ и петима от внуците й починали от усложнения, причинени от нея.

    Хемофилията се появява, когато двамата родители имат рецесивен ген за нея, а тази на кралица Виктория е била много уникален подтип, известен като Хемофилия Б. Развиват се спекулации дали Едуард, херцогът на Кент, всъщност е нейният биологичен баща. Принц Албърт и Виктория трябвало и двамата да имат хемофилия, за да се предаде на децата им. При такава рядка рецесивна болест, която присъства толкова осезателно сред братовчедите, има предположения, че самата кралица може да е била продукт на кръвосмешение.

    Виктория е починала на 82 годишна възраст.

    Младият фараон Тутанкамон имал цепнато небце и удължен череп

    Саркофагът на Тутанкамон

    Родствените бракове не започват в Европа. Има ги още в древен Египет, когато богинята Изида се омъжва за брат си Озирис, за да съхрани чистата кръвна линия. Тутанхамон се счита за млад фараон, който притежава голяма самоувереност и физическа сила, но всъщност е бил крехко и болнаво дете. Сканирането на мумията в днешно време показва, че той е бил с цепнато небце, изкривено стъпало и удължен череп, съчетано със заразата от малария. Вместо да кръстосва египетските пътища в колесница, той е трябвало да ходи с бастун.

    Първото изследване на ДНК, направено на египетска мумия, е на Тутанкамон и то разкрива, че той е продукт на високо ниво на кръвосмешение. Майка му вероятно не е била Нефертити, както се предполагаше по-рано, а по-скоро сестра на Ехнатон. Поради нарушения имунитет, породен от кръвосмешение, младият фараон вероятно не е убит, а е умрял заради неспособността на тялото му да се справи с некрозата в крака, съчетана с упоритата малария и други инфекции.

    Тутанкамон прави същата грешка като баща си и се жени за сестра си. Децата им, разбира се, не оцеляват.

    Автор: Десислава Михалева

    Раждането на Спарта

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Раждането на Спарта

    Великият Аристотел смятал Спарта за еталон на идеалния гръцки град – „полис“. Историкът Плутарх обаче я ненавиждал –  именно той измислил и разпространил мита, че спартанците уж изхвърляли болните бебета от висока скала в пропаст (проучванията и безкрайните разкопки на съответното място така и не потвърждават това).

    Интересно е, че спартанците се отнасяли добре към Плутарх – дори го допуснали в архивите си въпреки, че Спарта, според мнозина, бил „закрит полис“. Херодот потвърждава съществуването на спартанския архив. Но Плутарх се отнесъл доста неблагодарно към своите домакини, представяйки спартанците като жестоки до безчовечност.

    Микенската епоха (ХVІ-ХІ в. пр. Хр.) била славно време на господство на гърците ахейци. Микенските царе създали велика култура в древна Гърция и разгромили мощната Троя. Но през ХІ век пр. Хр. от север нахлули дорийските племена. Ахейците построили мощна стена, за да спрат техния натиск. Ала това довело до ситуация, в която под стената се струпали огромни маси дорийци. И точно както водата, достигнала критична маса, разрушава стената на язовира – така и масата на дорийците, преминавайки през Стената на микенските царе, заляла Пелопонес, унищожавайки всичко по пътя си.

    Упражнения на млади спартанци от Едгар Дега. Снимка: Уикипедия

    След като заели част от Пелопонес, дорийците се разделили на три групи и създали тук свои градове-държави (полиси). Тези, които заели Южен Пелопонес (долината на река Еврот), направили своя столица Спарта и се нарекли спартанци. На север и североизток възникнали други центрове на дорийците: Аргос (Арголида) и Коринт.

    След като покорили ахейците (частично ги прогонили, а частично избили), дорийците започнали да се бият помежду си. Възвисил се Аргос, който искал да завладее целия Пелопонес. В дългата война с него спартанците почти загубили своята независимост, но издържали в упоритата борба. С отчаяна съпротива те успели да защитят столицата си – многократните опити на Аргос да завземе Спарта завършили с неуспех. Младата спартанска държава се сражавала ожесточено в безмилостната война и оцеляла въпреки, че изгубила 80% от своята територия. В интерес на истината, заслужава да се отбележи, че самите спартанци започнали войната, като нападнали една от областите на Арголида.

    Основа на живота в младата Спарта станали законите на цар Ликург, а държавната религия била вярата в Зевс, който бил приет за върховен бог на всички спартанци. Както всяка млада религия, тя също била преследвана от почитателите на старите богове, което довело до война. Победили привържениците на Зевс.

    Гърците от други райони на Елада не само не знаели местоположението на улиците на Спарта или каквато и да било информация, подходяща за целите на евентуално нападение, но дори нямали представа как изглежда Спарта. Може би това допринесло за появата и на други нелепи митове за спартанците. Например, атиняните използвали думата “спартанец” в смисъла, в който тя сега вулгарно означава „хомосексуалист“. Всичко това обаче прилича на пропагандни клишета – какво да се прави, още тогава познавали информационната война. Още повече, че сред самите атиняни този порок бил масово разпространен.

    Атиняните се гордеели със своята демокрация и равенство, обвинявайки спартанската система, че се управлява от царе (тирани), които узурпират властта и потискат обикновения народ. Но царски дворци при разкопките на Древна Спарта така и не са открити. Наистина, странно е, че имало царе, но нямало царски дворци. А спартанските царе се хранели така, както и обикновените спартанци – нищо повече и никакви излишества. Атиняните пък понякога не си дояждали и живеели в жалки колиби, за разлика от демократично избраните им управници, които живеели в лукс, преяждали и казвали: „Колко лошо се живее при спартанците, които си нямат демокрация“. Може би, ако това напомня нашата съвременна демокрация, то далеч не е случайно.

    Самата Спарта се появила на бял свят, след като дорийските братя-близнаци Евристен и Прокъл превзели областта Лакония. Братята станали първите спартански царе, от които тръгнали две известни царски династии. Завоюваната Лакония била разделена на шест контролирани области.

    Така се родила Спарта и започнала нейната легендарна история. Настъпила нова епоха на безкрайни войни за лидерство в Древна Елада.

    —

    Митове за замъци

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Митове за замъци

    Средновековието е породило немалко митове и легенди. Много от тях касаят един от най-типичните средновековни символи – рицарския замък.

    Мит 1 – ров. Сред най-устойчивите образи на Средновековието, които здраво са се настанили в съзнанието на днешния човек, е и следният: замък с ров. Щом има замък, трябва да има и ров. И наистина, да се изкопае дълбок ров около каменните стени и да се напълни с вода, е добро тактическо решение. Обаче има един парадокс: повечето замъци с ров са построени не толкова отдавна – през XIX и дори през XX век. В Англия, например, е известен само един средновековен замък с ров – Бодиам. В континентална Европа има по-стари замъци с ровове, но все пак са рядкост.

    Замъкът Алморол, Португалия. Снимка: Уикипедия

    Проблемът е, че създаването и поддържането на ров с вода не е лесна задача. Затова в средновековна Европа най-често правели сух ров. Той представлявал бариера за обсадните машини, а също така увеличавал височината на стените, като ги „спускал“ под нивото на земята.

    Но дори и сухи ровове не се срещат при половината от средновековните замъци. Работата е там, че често ровът изобщо не е нужен. На първо място, защото местата за строеж бивали избирани върху естествени хълмове, което правело такива съоръжения като рова напълно излишни. Или пък издигали замъка върху брега на река, която служела като естествена водна преграда за нападателите.

    Мит 2 – многоброен гарнизон. Замъкът обикновено принадлежал на крал или благороден господар, което означавало, че трябвало да го пазят сериозно. Броят на гарнизона обаче рядко надвишавал 200 души, а доста често не надхвърлял и 50. Запазил се е ръкопис от замъка Уоркуърт на границата между Англия и Шотландия. През 1545 г. гарнизонът му се състоял от 10 стрелци и 26 конници. Замъците пък, които служели за домове на аристокрацията, ги пазели не повече от дузина въоръжени слуги. Такова безгрижие има просто обяснение. В онази епоха дори малък отряд можел дълго време да отбранява замък срещу цяла армия. Даже малкият гарнизон бил за предпочитане, тъй като изисквал по-малко хранителни провизии в случай на обсада. Пък и сглобяването на обсадното оборудване отнемало седмици, а през това време можело в помощ на обсадените да дойдат подкрепления.

    Мит 3 – подземието на замъка. Английската дума dungeon се превежда като „подземие“ или „тъмница“. Ако обаче живеем в Средновековието и попитаме жител на замъка къде е „подземието“, той ще ни покаже най-високата кула на замъка. Причината е, че английската дума идва от стария френски термин „don-jon“ – „голяма кула“. Именно в тази кула бивали затваряни важни пленници. Едва в края на Средновековието долните етажи на замъка започват да се наричат ​​„dungeon“.

     

    Замъкът Кока, Кока

    Всъщност, повечето от първите замъци изобщо не са имали подземни етажи. Те се появили сравнително късно, тъй като изисквали значителни архитектурни познания.  

    Мит 4 – само камък. До наши дни са оцелели само каменни замъци, затова е възникнал митът, че те винаги са били изградени от камък. Но със сигурност е известно, че първите замъци са били от дърво. В крайна сметка каменният замък е много скъпа постройка. Един замък може да струва половината от годишния бюджет на кралството! Затова постепенната замяна на дърво с камък траяла дълго време. Например, английският замък Йорк е бил дървен до XII век. Замяната му с каменен продължила до края на XIII-ти.

    Мит 5 – студ. Каменният замък, построен на висок хълм, обветрян от всички страни, сега ни  изглежда като ужасно студено място. Особено в жестоката зима. Обаче не всичко било толкова лошо. Огромни камини, понякога няколко в една стая, горели ден и нощ и непрекъснато затопляли камъните.  Дебелината на стените достигала или дори надвишавала 2 метра. Затова, въпреки, че камъкът е лош изолатор, те все пак оставали топли. Обикновено само складовите помещения и мазетата не се отоплявали с цел храните да не се развалят; също и стражевите кули, но пък в тях се намирали само часови, които се сменяли през два часа.

    Има и други погрешни схващания и митове за каменните замъци. Когато туристите се разхождат сред останките на някогашното им великолепие, те виждат голи каменни стени. Възможно ли е кралете и аристократите да са били принудени да живеят в такива сиви и неудобни стаи? Разбира се, че не! Просто декоративните елементи са били предимно от дърво, което е изгнило и се е разпаднало.

    Каменните замъци и рицарите са може би основният символ на Европейското Средновековие. И затова около тях са се развили многобройни митове и заблуди.

    –

    Гръцкият огън

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Гръцкият огън

    През 424 г. пр. Хр. в сухопътната битка при Делия древногръцките воини изстрелвали от кух дънер някаква запалителна смес, състояща се от суров нефт, сяра и селитра, както и от други, неизвестни ни днес вещества. Огнени смеси за изстрелване използвали през І век пр. Хр. и воините на древен Китай.

    Раннохристиянският автор от III век Секст Юлий Африкански в своята енциклопедия „Плетеници“, съставена за римския император Александър Север, говори за „мидийския воден огън“, който бил направен от битум, сяра, пепел, каменна сол, пирит, „гръмотевичен камък“, и го хвърляли със снаряди, напомнящи по-късните гранати.

    Използване на гръцки огън – миниатюра от Йоан Скилица. Снимка: Уикипедия

    Но само едно вещество, изобретено от инженера и архитект Калиник през 668 г., било наречено „гръцки огън“. За неговото изстрелване той създал още и сифон. „Гръцкият огън“ е горяща смес, използвана от византийската армия в сраженията с многобройните нападатели на империята – главно по море. Умелите ромейски майстори усъвършенствали сифоните, от които гръцкият огън във вид на пламтяща струя бил изстрелван срещу враговете. Сифонът представлявал медна тръба, пълна със запалимата смес. Най-вероятно огънят бил изхвърлян с помощта на сгъстен въздух.

    От какво точно се състояла сместа, е трудно да се каже. Досега не е открита нито една бележка в хрониките, която да описва рецептата му. Историците смятат, че съставът на „гръцкия огън“ е включвал съставки, които вече са били познати на човека: основните били нефт, сяра, селитра и някои други горими масла. Вероятно е имало и някаква съставка, за която едва ли някога ще узнаем. Според хрониките, първата бойна употреба на гръцки огън датира от 673 г. сл. Хр. Тогава ромеите изгарят цялата арабска флота, обсадила Константинопол.

    Тъй като Византия имала голям излаз на море, византийците строели много кораби. Затова и „гръцкият огън“ бил най-популярен именно сред моряците. По време на морски сражения ромеите обливали вражеските кораби с толкова много запалителна смес, че даже водата горяла. Византийските автори наричат „гръцкия огън“ по различни начини: „морски огън“, „мокър огън“, „военен огън“, „блестящ огън.“ Нещо повече, те уточняват,  че той може да бъде изхвърлян от сифони, поставен в гърнета, изливан от котли или пък с него напоявали парцали и ги увивали около стрели, които изстрелвали с катапулти.

    При изхвърляне на течната горяща смес от сифона се чувал силен рев. За изтласкването се използвали мехове, подобни на ковашките. Най-страшното свойство на  „гръцкия огън“ било това, че не можело да бъде изгасен, тъй като продължавал да гори дори по повърхността на водата.

    Именно благодарение на „гръцкия огън“ през 717 г. била спечелена голяма морска победа над арабите, които отново обсаждали Константинопол. По суша пък нашествениците биват разгромени от българския кан Тервел, син на Аспарух – така българи и ромеи спасяват югоизточния фланг на Европа и не позволяват да се случи трагедията на Иберийския полуостров, където борбата за изхвърляне обратно на агресорите продължила 800 години.

    Разбира се, като военна технология сифоните не може да се сравняват с модерните огнемети. Най-вероятно ромеите можели да изстрелват „гръцки огън“ на не повече от 30-40 метра. Византийските кораби можели да си позволят почти да не участват в пряк досег с неприятеля, когато използвали тази огнена смес.

    Така Византия станала могъща морска сила, но все пак понасяла големи загуби в сухопътни битки. А когато се появили кораби, въоръжени с оръдия и барут, „гръцкият огън“ станал безполезен.

    Последното споменаване за негово бойно използване се отнася до обсадата на Константинопол през април-май 1453 г. от войските на турския султан Мехмед II Фатих. Тогава, на входа на залива Златен рог, четири генуезки кораба и един византийски успели с „гръцки огън“ да унищожат турска флотилия от 150 кораба, като турците загубили в пламъците на горящите си кораби около 12 000 убити.

    –

    Всички я наричали Царицата на Осогово

    iskamdaznam
    -
    0
    Всички я наричали Царицата на Осогово

    Ако се върнем в историята, ще видим че тя е твърде богата на героични прояви не само на мъжете, но и на жените на България. В ония тъмни времена жената освен, че е раждала и отглеждала децата си, тя е била и дясната ръка на борците за свобода – хайдутите.

    Има и такива жени, които не са си стояли в къщи, а заедно с мъжете са излизали в гората, на хайдушките сборища. Техните имена се предават от поколение на поколение с обич и истински възторг – Сирма войвода, Бойка войвода,  Боряна войвода, Рада войвода, Каймак Стойна, Тодорка, Грозданка.

    В средата на 19 век се явява Румена войвода. Има нещо изключително в характера на тази жена, която на 22 години, в онова време на строг патриархален ред, оставя съпруг и 4-годишно дете, за да оглави в Осоговските планини хайдушка дружина.

    Румена войвода

    Предполага се, че Румена е родена през 1829 г. в с. Гюешево, Кюстендилско. Още от малка тя била много палаво и щуро дете. Дядо ѝ Павле бил поборник. Когато започва Кримската война, събира чета и спасява селото от грабежите на турски войски, тръгнали на изток. Умира от раните си няколко дена след поражение на четата. В последните си часове заръчал на сина си Георги (бащата на Румена) никога да не скланя глава пред поробителите. Често Румена, която живеела в дядовата къща, идвала при баща си. На седем години била, когато, като донесла студена вода, поискала да стреля. И така, когато нейните връснички се учат да въртят вретеното и чакръка, тя привиквала към пушката…

    В детските години обичайното място на Румена било в гората. Не се плашела нито от животни, нито от хората. След като навършила 12 години Румена  се замомила. Имала чудната дарба да пее, а песента влизала право в сърцата на тия, които я слушат. Могла и с часове да играе хоро, без да усети умора. Борела се с овчарчета и козарчета и винаги ги надвивала. Но най-голямата ѝ страст си оставала стрелбата.

    След като на 14 годишна възраст турците се опитали да я отвлекат, баща ѝ я омъжил набързо за 22-годишният Георги Шопо. Осем години живяла Румена с Георги, като денем копаела боба и картофите, а нощем мерила юнашките дрехи, препасвала силяха на дядо си. На осмата година Румена ражда дете – Андончо.

    Георги често ходел по гурбет. Някакъв турчин хвърлил око на невястата и често я задявал. Веднъж като разбрал, че е сама, свърнал коня в двора ѝ, където намерил края си от ножа на коравата българка. Румена нямала друг избор, освен да хване гората. Зад Румена застават петнайсетина мустакати комити, двамина от които – бивши войводи. Първият четник бил Стоян Ковача.

    За четири години от отрудена селска невяста Румена израства до воевода, народен закрилник, страшилище за насилниците. Но остава жена – магнетична, стройна, с хипнотичния си поглед.

    Една нощ Румена влиза в родната си къща, облечена в хайдушките одежди и предлага на стреснатия си съпруг да я опрости и да се събере с жената на Стоян. Той отказва.

    Следва още по-решително действие. В тъмна доба двамата със Стоян се изправят пред свещеника на Преколница с искане да ги венчае. Побратимството е вечно, кълне се отчето и отказва да изпълни обряда. Въпреки канона, Румена тайно ражда втората си рожба и я дава на своя родственица в Грамаждано да я кръсти и отгледа. Името на детето е Карамфил.

    След предателство в четата, правят опит да убият Румена и Стоян. Нейния внук- Китан Андонов – по прякор Румата след години разказва: „Тя не е убита. Оттам заедно с байрактаря Стоян баба Румена се преселила в Румъния, в Букурещ. След години, около 1895г., Румена изпратила вест по един пътуващ българин на сина си Андон. Тя била вече доста стара, имала дъщеря от Стоян Ковача. Румена решила да повика сина си в Букурещ, където живеела доста богато. Но Андон не се съгласил, изглежда не повярвал напълно на думите на пратеника.“

    Автор: Десислава Михалева

    „Бях пленница на баща си 18 години“: ужасната история на Мод Жулиен, от която искаха да стане свръхчовек

    iskamdaznam
    -
    0
    „Бях пленница на баща си 18 години“: ужасната история на Мод Жулиен, от която искаха да стане свръхчовек

    Идеята за създаването на свръхчовек от време на време тревожи умовете на учените. Обикновено подобни експерименти имат тъжен край. Много по-лошо е, когато близък човек бъде завладян от тази утопичната идея. На Мод Жулиен никак не ѝ провървяло. Тя е родена за експериментите на баща си, обзет от идеята за създаването на свръхчовек.

    Момиче за експерименти

    Мод Жулиен е родена на 23 октомври 1957 г. в северната част на Франция. Баща й, Луи Дидие, по това време навършил 50 години, а майка ѝ Жанина – на 22. Съпружеската двойка предизвиквала удивление сред околните. Богат, почтен мъж се оженил за дъщерята на беден миньор. Съпругата, която била с почти 30 години по-млада, обожавала съпруга си и го наричала „г-н Дидие“.

    По-късно се оказва, че Луи мечтаел да отгледа свръхчовек. Именно за тази цел той взел шестгодишно момиче от бедно семейство. След като не успял с експеримента си, стигнал до извода, че образованието на свръхчовека трябва да започне от раждането му. Затова се оженил за момичето и решил да започне отначало, когато се роди бебе.

    Паспорт на Луи Дидие. По време на Втората световна война той е член на френската съпротива и помага на евреите в Белгия да избягат от нацистите.

    Бебето Мод нямало право на свободно време още от петгодишна възраст. Бащата неуморно я тренирал, като се стремял да увеличава максимално развитието на мозъка на детето. Момичето не трябвало да отвлича вниманието си от ученето. Затова тя била лишена от възможността за елементарна комуникация и не напускала дома си. Приятели й били домашните любимци. Било ѝ позволено да разговаря с патица, пони, дворно куче. За щастие бащата вярвал, че свръхчовекът  трябва да разбира животните.

    По-голямата част от образователната програма представлявала уроци по музика. Луи Дидие смятал, че дъщеря му трябва да се научи да свири на всички известни музикални инструменти. Момичето свирело много. Бащата не позволявал на дъщеря си да говори много, вярвайки, че речта разсейва мисълта и инхибира развитието на мозъка. Разговорите между децата били строго забранени. Било позволено да се каже „нещо умно“. Детето се обърквало от огромния брой забрани. Предпочитало да мълчи, без да може да прави разлика между „умното“ и другото.

    Малката Мод с баща си.

    Младата съпруга не спорила със съпруга си, страхувайки се да предизвика негодуванието му. Тя се чувствала виновна пред „господин Дидие“. В крайна сметка, тя не успяла да стане свръхчовек. А сега съпругът имал надежди за малката си  дъщеря.

    Тестове на бащата-експериментатор

    Луи Дидие постоянно наблюдавал дъщеря си, отбелязвайки нейните слабости. Той се опитал да ликвидира всяка от тях. Веднъж забелязал, че малката Мод се страхува от гризачи. Тогава той заключил момичето босо в мазето на къщата. Той й наредил да остане неподвижна и да медитира в средата на мазето. И за да не ѝ мине през ума да не се подчини, я уплашил с плъхове, които със сигурност щели влязат в устата ѝ, ако я отвори.

    Възрастна Мод Жулиен до къщата в северната част на Франция, в която е израснала.

    Нощта, изпълнена със страх, останала за цял живот в паметта на Мод Жулиен. Едва сутринта майката извела треперещото дете от мазето. Момичето веднага било изпратено да учи. Според Луи Дидие, това е било „тест“. В следващите години Мод преминала през много различни тестове:

    • Прекарала нощта в мазето с плъхове и мишки, облечена в дрехи със звънчета, които привличали вниманието на гризачите;
    • Държала се за проводници с електрически ток;
    • Седмици живеела в тотално мълчание;
    • Тя се научила да издържа без храна и топлина.

    След това Мод Жулиен си спомнила колко пъти се молела на Бог да я спаси от мъките и да ѝ донесе смърт, като освобождение от фанатичния баща.

    Къщата, в която Мод е живяла като дете. През зимата къщата почти не се е отоплявала, а стаята на момичето изобщо не се отоплявала.

    Жестокият експериментатор вярвал, че задължителна черта на свръхчовека е не само развитият мозък, но и физическата издръжливост. Дъщерята живеела по много натоварен график и в спартански условия. Времето за сън постепенно се намалявало. Детската стая практически не се отоплявала. Поради това твърдото легло било влажно. Момичето непрекъснато измръзвало, докато носело тънки дрехи и леки обувки.

    Бащата стриктно следил в живота на дъщеря му да няма удоволствия. Той смятал, че тяхното отсъствие е изключително важно за проявяване на способностите на свръхчовека. В менюто на момичето имало само прости и безвкусни продукти. Витамини и лакомства били напълно изключени. Тялото на свръхчовека трябвало да се научи как да произвежда липсващите компоненти.

    Пораснала, Мод Жулиен се подлага на терапия, и самата тя става психотерапевт.

    Екстравагантните ограничения не знаели граници. Детето се миело изключително със студена вода. За тоалетната хигиена тя разчитала само на един квадрат тоалетна хартия. Мод имала право да седи само на твърди табуретки. Още от деветгодишна възраст баща й започнал да тренира тялото ѝ с алкохол. Сега чаша силно уиски се сервира с лека храна.

    Бягство и дългоочаквана свобода

    Ограниченията научили момичето на изобретателност, хитрост и измама. Тя тайно крадяла вкусни лакомства от бюфета, започнала да използва два квадрата тоалетна хартия вместо един и през нощта се измъквала през прозореца в градината. Мод не произнесла и дума, когато градинарят я изнасилил при едно от нощните бягства.

    Когато дъщерята навършила 16 години, бащата бил принуден да наеме учител по музика, тъй като той изнемощял и не можел да я учи сам. Наставник бил мосю Молин. Разбрал какво се случва, учителят настоявал занятията да се провеждат в дома му. Скоро той предложил на момичето работа в магазина за музикални инструменти.

    Там Мод за първи път се запознава с бъдещия си съпруг Ричард Жулиен. Тя станала негова съпруга на 18 години и с облекчение напуснала родния дом. Шест месеца по-късно бащата се разболял сериозно и заповядал на дъщеря си да се върне. Омъжената Мод Жулиен не се поколебала да игнорира искането на тираничния си баща.

    Тя преминала през дълга и трудна рехабилитация след родителските експерименти. Младото момиче трябвало да се научи да общува и да развива комуникативни умения с други хора. Тя не знаела правилата на поведение в обществото, не знаела как да се облича, да се движи в града и да посещава обществени места.

    Безсмислените и жестоки „тестове“ се отразили на здравословното ѝ състояние. Неправилното хранене довело до повредени зъби. Пиенето на алкохол от ранна възраст разрушило черния дроб. Момичето имало напреднали хронични заболявания.

    Забавена изповед

    Мод дълги години криела истината за кошмарното си детство. Съпругът дори не можел да си представи през какво е трябвало да премине любимата му. Жената разказала ужасната история едва след смъртта на баща си през 1981 година.

    Мод Жулиен

    В автобиографията, озаглавена „Единственото момиче на света“, тя споделя своите спомени от детството си и лудите идеи на баща си. Жанин Дидие, след като получила подаръчен екземпляр от книгата на дъщеря си, била много разстроена. Тя все още е убедена, че момичето неправилно е интерпретирало усилията на баща си. Дори като вдовица тя все още се стреми да оправдае „господин Дидие“.

    В момента Жулиен Мод, след като получила необходимото образование, работи като психотерапевт. Личният опит се превърнал в определящ фактор при избора на професия. Възрастното „момиче за експерименти“ помага на други хора да преживеят емоционална травма и да се адаптират към нормален живот.

    Автор: Десислава Михалева

    Как Тюдорите и Стюартите се грижели за външния си вид

    Любомир Чолаков
    -
    0
    Как Тюдорите и Стюартите се грижели за външния си вид

    Противно на една разпространена заблуда, личната хигиена била също толкова важна за хората в миналото, както и днес за нас. Просто те имали на разположение други средства за нейното поддържане, в съответствие с технологичното ниво на дадената епоха. Ако се вгледаме в историята, ще установим, че, например, в Британия Хенри VIII (1509-47) имал великолепни бани в дворците „Уайтхол“ и „Хемптън Корт“. Неговата дъщеря Елизабет I (1558-1603 г.) имала бани във всичките си дворци. Въобще, в противовес на общите натрапвани ни шаблони, владетелите от династията на Тюдорите (ХVІ-ХVІІ в.) миели ръцете и лицата си всеки ден и редовно сменяли бельото си.

    Така, Хенри VІІІ бил прочут ухажор. Неслучайно бил женен 6 пъти. Надали дамите са щели да бъдат привличани от него, ако е бил нечистоплътен, както твърдят историческите клишета.

    Членовете на кралското семейство, заможните мъже и жени сменяли дрехите няколко пъти на ден или след физически упражнения – например, обичайната за епохата ежедневна фехтовка на кавалерите. Така и младият Хенри VIII оставал чист и приятно благоухаещ.

    Хенри VIII и дъщеря Елизабет I. Източник: Уикипедия

    Чистите бели маншети и чистият раф (характерната за епохата дантелена яка) били символи на висок социален статус, като демонстрирали, че собственикът им не се е „опетнил“ с някакъв ръчен труд. Освен това богатите използвали парфюми и носели „помандери“ – малки перфорирани кутийки с ароматни билки и подправки Е, тогава все пак не е имало дезодоранти…

    Лененото бельо предпазвало горните дрехи от миризми и петна по тялото, тъй като връхните дрехи често се шиели от трудно почистващи се материи като коприна или кадифе.

    Перачката отговаряла за почистването на всичкото бельо и затова играела ключова роля в кралското домакинство. Анна (или Агнес) Харис, перачката на Хенри VIII, била наградена със земи за своите заслуги пред монарха. Перачките на кралица Елизабет I – Ана Туист и Елизабет Смит, също били надарени с различни подаръци и пари.

    Без днешните домакински уреди прането на дрехите било трудоемка работа. Перачниците се намирали извън кралската резиденция (с цел перачките да перат мръсното бельо далеч от любопитни очи). Те се нуждаели от запас чиста вода за самото изпиране, както и от достатъчно място за сушене на дрехи и чаршафи, които обикновено били просвани върху тревата. След изсъхване прането се пресовало с тежки ютии, загрети в пещи, и го колосвали, за да запази формата си.

    Бельото било шито така, че да издържа на силно пране; идеалният шев трябвало да гарантира дълготрайност на дрехите. Някои видове бельо имали подвижни ръкави и маншети за по-внимателно изпиране отделно. Най-богатите хора в обществото носели бельо без тези подвижни части, за да покажат, че могат да си позволят да наемат опитна перачка.

    В миналото, както и днес, молците били постоянен проблем. Те можели да унищожат скъп гардероб, затова били необходими решителни мерки. За да се борят с тези вредители, по времето на Тюдорите използвали вещества като лимонов сок, бича жлъчка и яйчен белтък, както и алкохол. Също така, в гардеробната разполагали кожени торбички с различни подправки и билки, така че дрехите да миришат добре и в тях да не се завъждат насекоми.

    Друга хигиенна практика по времето на Тюдорите било чистенето на дрехите с четка от прах и мръсотия. Елизабет I дори имала специален „чистач на дрехи“. В краен случай кралският шивач можел да „освежи“ връхните дрехи, като замени замърсената подплата с нова. Дворът на Стюартите (1603-1707) използвал подобна система, за да поддържа дрехите чисти. Елизабет Аткинсън била главната перачка на кралица Ан (1702-14 г.). Като високопоставена и квалифицирана прислужница с изключителен достъп до кралицата, Елизабет вероятно принадлежала на аристократично семейство и получавала безплатно жилище и заплата 140 лири-стерлинги годишно. Тя също имала право на униформа на ливрея, красива вълнена рокля и седем ярда коприна.

    Като перачка, Елизабет отговаряла за почистването на бельото, чаршафите и възглавниците на кралицата. Това била особено интимна работа, която изисквала доверие и чувствителност. Кралската перачка знаела кога кралицата има менструация и кога е бременна. Опитвайки се да роди наследник, Анна почти винаги била бременна въпреки, че, за съжаление, претърпяла много аборти и родила пет деца, които починали.

    Когато кралица Ан умира през 1714 г., британският престол преминава към далечен немски роднина, който станал крал Георг I (1714-27).

    –

    1...323334...319Страница 33 на 319

    Мобилно приложение за Android и iOS



    © Copyright 2008-2024, www.IskamDaZnam.com. All Rights Reserved.

    Съдържанието на сайта ИскамДаЗнам е обект на авторско право.
    Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на ИскамДаЗнам, посочване на източника и добавяне на линк към www.IskamDaZnam.com.

    developed & hosted by ivexto