Терминът „синдром на Стокхолм“ означава психично състояние, при което човек, който е бил отвлечен или насилван, вместо страх и омраза, изпитва симпатия и съчувствие към агресора. Това се дължи на механизмът на психологическа защита. Самият термин за първи път е използван от криминалиста и психиатър Нилс Бейерът, когато анализирал необичайна ситуация по време на вземането на заложници по време на обир на Kreditbanken.

На 23 август 1973 г. Ян-Ерик Олсон, избягал от затвора, влязъл в сградата на банката, на площад Нормалмсторг в центъра на Стокхолм, възнамерявайки да я ограби, и извикал: „Партито тепърва започва“.

Нападателят взел за заложници три жени – Биргит Лундблад, Кристин Енмарк, Елизабет Олдгрен, както и мъж  на име Свен Сефстром. Държал заложниците 131 часа. Той им закачил експлозивни устройства и ги изпратил в трезора на банката. Престъпникът поискал да бъде доведен неговият приятел и съкилийник Кларк Олофсон, три милиона шведски крони, две пушки, бронежилетки, каски и бърза кола. Олсон не бил непознат за подземния свят. „Той вече бил обвинен в насилствени действия, като първия си грабеж извършил на 16 годишна възраст.“

Кларк Олофсон бил докаран в деня след представянето на условията. По обяд същия ден нарушителят бил свързан с действащия премиер Улоф Палме. Една от заложниците Кристин Енмарк казала по време на телефонния разговор: „Разстройвате ме, не се страхувам от тези двама мъже, те ни защитават“. Нещо повече, тя молила да й се позволи да се присъедини към престъпниците. Цяла Швеция била объркана отповедението на момичето.

На третия ден от отвличането по радиото съобщават, че полицията планира да пробие дупка в стената, за да извърши газова атака. Разбира се, похитителите и техните жертви също слушали радиото. На 28 август похитителят започнал да губи търпение и самообладание, стреляйки по тавана наранил полицай.

В същото време заложниците били изцяло подчинени на похитителите, изпълнявали всичките им заповеди, дори им съчувствали. По-късно Олсон заявил в съда: „направиха го така, че просто да не можем да ги убием“. В спомените той пише и следното: „няколко пъти заложниците се изправяха в човешки щит, за да не може полицията да ни разстреля“.

В 9 часа газовата атака все пак била проведена, агентите успели да нахлуят в сградата на банката и да неутрализират престъпниците. По време на спасителната операция Кристин Енмарк извикала: „Не ги пипайте, те не ни направиха нищо.“ И вече на изхода от банката пред стотици камери, насочени към тях, тя  се хвърлила към Кларк Олофсон: „Ще се видим скоро“.

Поведението на Енмарк и другите жертви на отвличането потопило страната в противоречия. „Вече не се страхувам от тях, но се страхувам от полицията“, казва Енмарк. По-късно Елизабет Олдгрен призна, че смята Олсон за „много мил„, тъй като той й позволява да се движи, докато лежи на пода на банката. Сефстром каза, че дори е благодарен на похитителите. „Когато Олсон се отнасяше добре с нас, го смятахме почти за бог.“

 „Разпитваха ме се в продължение на много дни след освобождаването ни, но никой не се интересуваше от нашите нужди и желания, те само питаха за синдрома на Стокхолм„, припомни Енмарк. По-късно момичето напуснало банката, завършило социология и станало психотерапевт за наркомани. Също така написва и публикува книгата „Имах Стокхолмски синдром“.

Енмарк призна, че изпитва специални чувства към един от престъпниците, Кларк Олофсон. Дори няколко месеца след отвличането тя продължавала редовно да го посещава в затвора, както и да му пише писма.

Ян-Ерик Олсон попада под амнистия след 8 години затвор. Докато е в затвора получава много писма от свои поклонници, за една от която и се жени.

През есента на 1975 г. в Ангола бушувала гражданска война. Различните политически групировки ожесточено се борели за властта. Правителствената армия обаче имала твърде сериозен аргумент на своя страна – руските реактивни системи за залпов огън (РСЗО) БМ-21 „Град“.

Ангола, която била португалска колония, дълго време се борила за своята независимост. Най-сетне, в началото на 1975 г. в град Алвор било съставено преходно правителство, което включвало 3 ключови партии: МПЛА (Народното движение за свобода на Ангола), УНИТА (Национален съюз за пълен суверенитет на Ангола) и ФНЛА (Национален фронт за освобождение на Ангола).

МПЛА се ръководела от Агостино Нето. Тя била в съюзнически отношения с Алжир и Съветския съюз. Помощта от двете държави включвала доставката на оръжие. По-специално МПЛА получавала от тях минохвъргачки, преносими реактивни установки „Град-П“, автомати и др. ФНЛА разчитал на помощ от Заир и САЩ. Всичко в тогавашна Ангола било, както обикновено се случвало в новоосвободените колонии. Бившите господари – португалците, напуснали, а новите се борели за властта. Бързо станало ясно, че такава борба не може да се води с мирни средства. В страната избухнала гражданска война. Съюзниците и враговете често се определяли не по политически възгледи, а по племенна принадлежност. Например, дори преди това, по време на войната за независимост, племето мбунду не можело да разбере защо е длъжно да помага на войниците от племето баконго.

През юли войниците на МПЛА, използвайки два съветски бронетранспортьора БТР-152, получени от Алжир, превзели Луанда – главния град на страната. В края на лятото пристигнали и кубински военни инструктори, за да ги подкрепят и обучават. По онова време Фидел Кастро вземал присърце ситуацията в Ангола. В продължение вече на около 10 години инструктори от кубинските специални сили тайно обучавали въстаниците в Ангола да се бият с войниците от армиите на западните сили, а и сами придобивали боен опит. През тази школа преминал и Че Гевара.

На 10.11.1975 г. представителите на Португалия трябвало да напуснат столицата завинаги, а самата Ангола през 1976 г. да обяви суверенитет. Теоретично цялата власт в държавата получила МПЛА. На практика обаче позицията на партията била много слаба. В северната част ФНЛА с помощта на въоръжените сили на Заир напредвала към селището Кифангондо, което се намирало на ключов кръстопът към столицата. Околните височини Кифангондо давали възможност за стрелба срещу всички подходи към столицата от изток и север. Тук се били укрепили около 890 войници – анголци и няколко десетки бойци на Фидел Кастро. На тяхно разположение били по една батарея минохвъргачки с калибър 82 и 120 мм, три оръдия ЗИС-3 калибър 76 мм, преносими реактивни установки „Град-П“. Освен това, имали взвод ЗПУ-4 – зенитни установки с по 4 картечници калибър 14.5 мм.

Войските на ФНЛА, с подкрепата на 5 колесни танка „Панар“ и 2 оръдия Д-30, на 3 пъти опитали да пробият защитата на Кифангондо, но всеки път бивали отблъснати. Южноафриканските съветници предложили на лидера на  ФНЛА – Холден Роберто, временно да се оттеглят, за да съберат сили.

Но той решил да играе ва-банк. Събрал 2000 войници от своята група, 2 подразделения заирци (1200 бойци) и 154 войници от португалската армия, водени от подполковник Жилберто Кащро. Групировката имала 16 колесни танкове „Панар“, 10 безоткатни оръдия върху джипове и 4 други оръдия. Южноафриканската република помагала на ФНЛА и с авиация – изпратила 3 самолета „Канбера“. Но се случило нещо, което никой не очаквал.

СССР понякога предпочитал да не разкрива информация за своите външнополитически действия. Затова, преди Ангола да обяви независимост, помагал на МПЛА не пряко, а чрез Конго. Така, на 1 ноември 1975 г. с транспортен самолет Ан-22 в столицата на Конго – Бразавил, били докарани 4 реактивни системи за залпов огън БМ-21 „Град“ (с 40 „тръби“ вместо едната тръба в преносимия модел „Град-П“). После  „Град“-овете били натоварени на кубинския кораб „Ла Плата“ и на 7 ноември пристигнали в Луанда.

Така при Кифангондо няколко часа преди атаката на ФНЛА била подготвена изненада. Защитата била подсилена с руските БМ-21 и 120 кубински командоси от столицата. В резултат, като цяло отбраната се състояла от 1100 анголци и 230 кубинци.

Сутринта на 10 ноември 1975 г. ФНЛА започнал атаката срещу Кифангондо. Нападателите вървели открито, като не очаквали сериозна съпротива. Защитниците ги изчакали да се приближат, а след това започнали просто да ги разстрелват почти от упор с оръдията ЗиС-3 и установките ЗПУ-4. Предните линии на атакуващите се разбягали и смесили – и тогава „Град“-овете изстреляли 40 снаряда в най-голямата тълпа. Нападателите изпаднали в паника и масово хукнали, оставяйки зад гърба си 6 горящи автомобила и над 120 убити.

После МПЛА нанесла удар и върху основните сили. По време на битката защитниците на Луанда изстреляли над 700 реактивни снаряда по врага. Южноафриканските оръдия не можели да отговорят достойно, защото снарядите им просто не достигали до позицията на „Град“-овете, чиято далекобойност е 42 километра. В резултат южноафриканците просто избягали, като зарязали оръдията си.

Бойците на ФНЛА нарекли бойното поле при Кифангондо „Пътят на смъртта“. Тази партия съобщила официално за 345 убити нейни войници. От страната на защитниците загинал 1 анголец, който се показал от окопа в неподходящ момент. 5 души били ранени, включително 2 кубинци.

В други райони атаките също били отблъснати. МПЛА задържала Луанда. Така 4-те руски „Град“-а предопределили резултата от анголската гражданска война в сражението при Кифангондо.

Историците смятаха, че през бронзовата епоха Северна Европа е бил изостанал регион. Находките, направени на германската река Толенсе, обаче промениха това мнение. Преди три хиляди години се е състояла грандиозна битка, в която участвали по няколко хиляди бойци от всяка страна. Враговете се спречквали помежду си с бронзови мечове и дървени чукове.

Неочаквана находка

През 1996 г. археолозите-любители Ханс-Дитрих Боргвард и неговият син Роналд открили няколко човешки кости на брега на малката река Толенсе в немска Померания. Разкопките започнали през 2008 г., благодарение на което се оказало, че през бронзовата епоха край тази река се водила битка с хиляди войници. Това е първата известна битка в Западна и Централна Европа.

За 8 години старателна работа археолози и водолази проучили два километра от бреговата ивица. Открити били 9 хиляди кости, принадлежащи на 125 различни индивида. Търсенията все още не са приключили и всяка година се извършват разкопки. В един от парцелите с размер 12 м² учените изкопали хиляди кости и 20 човешки черепа.

В близост до останките археолозите открили костни и бронзови стрели, колове и дървени чукове. След кратък анализ на данните става ясно, че на брега на Толенсе се е провела грандиозна битка, но кой, кога и най-важното, за какво се бил тук?

Битка за важен мост

Радиовъглероден анализ на находките показа, че битката се е състояла през бронзовата епоха, между 1300 – 1200 г. пр.н.е. Археолозите са сигурни, че са намерили само малка част от останките. Според тях броя на загиналите  е около 700-800 души. Общо се били около 4 хиляди бойци. Изследователите са установили причината за клането.

Това е огромен брой хора не само за бронзовата епоха, но и за Средновековието. Немският археолог Детлеф Джанцен пише:

„Смята се, че събитието е станало по-малко от 100 години след Троянската война, която се състояла през 1184 г. пр. н. е., което предполага неочаквано широко разпространение в онези дни на сложна социална организация. Огромно постижение: да се съберат всички тези хора от толкова далечни места на едно място и да се организира такава мащабна битка.”

В онези дни Толенсе била по-пълна и по-широка. В района на битката археолозите са намерили счупени стълбове, два слоя дървени пластове и следи от пясъчен насип, което показва наличието на брод там. В същото време мостът бил построен 400 години преди битката. Близо до моста са намерени големи укрепления, които били богати, благодарение на търговия и мита, с които се облагали пътниците и караваните, пресичащи реката.

Дървени палки срещу бронзови мечове

Уникалността на находките се състои във факта, че речните утайки запазили оръжията на воините. Дървените бухалки и чукове станаха истински сензация в научния свят. Анализът на костите показал, че по-голямата част от раните са нанесени от бронзови остриета, но те не били открити.

Явно победителите събрали всичко ценно от бойното поле и хвърлили телата на врагове си в реката. В битка активно се използвали и лъкове със стрели. Използвани са бронзови и костни връхчета. Първите са по-добри при пробиване на броня, но вторите при удара в тялото могат да предизвикат напуквания, което носи на ранените допълнителни мъки.

Воините се обстрелвали взаимно със стрели, а след това се втурнали в ръкопашен бой, в който основните оръжия били бухалки, копия и бронзови мечове. Учените провели изотопен анализ на зъбите на участниците в битката, който разкрил каква вода и храна са използвали техните носители в детството. Това служи като геоложки маркер на района, където са израснали.

Оказало се, че всички загинали са дошли отдалеч, но откъде точно не е ясно. След като изследвали зъбите на 20 души, изследователите стигнали до извода, че нашествениците са се събрали от различни места в Европа. И те се обединили да завладеят кръстовището, което в продължение на няколко века подхранвало старите си владетели. В последствие историята показала, че битки в Европа са избухвали и по най-малки причини. Например заради дървена кофа, открадната от съсед.

Ако вражески танк смачквал раницата на американския войник, където се намирал плетения от майка му пуловер – било достатъчно войникът да попълни съответната бланка, за да получи финансова компенсация. Така действала програмата за възмездяване на имущество, унищожено по време на войната.

Какво имущество записвали американските войници в тези бланки и какви случаи се криели зад чиновническите формули?

Не е странно, че първият масов поток от заявления за компенсации се появил от Пърл Харбър практически на другия ден след нападението на японците. Сред първите, които се отличили със своята бързина, бил екипажът на ескадрения миноносец „Шоу“. В деня на японското нападение – 7 декември 1941 г., корабът бил на кея, а екипажът – на брега. Есминецът бил улучен от 3 вражески бомби. Взривил се складът с артилерийски снаряди в носа, избухнал силен пожар. „Шоу“ потънал заедно с плаващия док.

Още следобяд на другия ден екипажът изпратил списъци с изгубените вещи. В тях, покрай всичко друго, били включени 3 комплекта стикове за голф, 6 тенис-ракети, сервиз за 24 души и алкохолът от кают-компанията, 24 грамофона с 300 плочи, 3 персийски килима и набор от саксонски порцеланови чаши.

Понеже всички счетоводни отчети на кораба били унищожени при пожара, моряците от екипажа с невинно изражение заявили, че не са успели да си получат заплатите. Докато корабът бил в ремонт, моряците получили обезщетение, което общо се равнява на днешни 300 000 долара.

Съвсем логично в бойни условия тази практика станала много популярна. След почти всяка битка финансовите отдели били буквално затрупвани със стотици искове за обезщетения. Но, все пак, трябва да се отбележи, че то се изплащало не всекиму и не винаги. Съвсем основателно подозирали много войници в опити да се облажат незаконно за сметка на държавния бюджет. Такъв масов отказ се случил спрямо 2-ри батальон на 1-ви полк от морската пехота.

Корабът „Джордж Елиът“ потънал с товара си в самото начало на десанта на остров Гуадалканал. Понеже едва бил започнал разтоварване, войниците направо развихрили въображението си. Но в крайна сметка не получили практически нищо. Никой счетоводител не вярвал, че потопеният кораб возел съкровища, сякаш пиратска фрегата от ХVІІ век след успешно нападение на испански галеон.

В ролята на съкровища, уж „притежавани“ от морските пехотинци, влезли златни часовници, сребърни табакери, сандъци с марково вино, кашони уиски и чисто нови фотоапарати. Разбира се, счетоводителите веднага се досетили, че времената на карибските пирати отдавна са минали – и хитреците не получили нито цент.

Освен имущество, загубено по време на военни действия, бюджетът изплащал обезщетение и за собственост, изгубена в  границите на военните бази в Америка. Това правило се разпростирало и върху щетите, причинени от различни природни бедствия и форс-мажорни обстоятелства. Затова от Мексиканския залив идвали не по-малко искания за компенсациии, отколкото от регионите, засегнати от войната. Вярно е, че тази географска зона всяка година през зимата страда от мощни торнадо, които причиняват огромни щети, често унищожавайки цялата частна собственост във всяка армейска база.

Но понякога зад преписките за компенсация и спорове с бюрократите се криели истински фронтови драми. Например, описанието на конфликта около заявлението на капитан Паркър от ВВС на САЩ е цял дебел том. Неговият изтребител-бомбардировач Р-47 „Тъндърболт“ бил свален през есента на 1944 г. по време на нападение срещу немска походна колона. Пилотът кацнал аварийно и успял да се спаси от плен. Паркър дори се присъединил към редиците на местна антифашистка група. Пилотът воювал като партизанин около 2 месеца, а после се завърнал на летището си. Тук научил, че не само отдавна е „погребан“, но и всичките му вещи са разграбени. Паркър изпратил искане за обезщетение, но му било отказано с аргумента, че имуществото е изчезнало по неизвестен начин – а не е унищожено по време на военни действия или при форс-мажорни обстотятелства.

Бюрократите обаче не знаели с кого си имат работа. Цивилната специалност на Паркър била юридическа. Ето защо, пилотът решил да не се отказва, а да докаже правотата си. Основният аргумент на капитана бил, че ако се бил завърнал успешно от бойната си мисия, тогава имуществото му не щяло да бъде откраднато. Съответно, вещите му били изгубени по причина на военни действия, независимо, че връзката била не пряка, а косвена.

В резултат на огромна бюрократична преписка 2 години по-късно, през пролетта на 1947 г., този инцидент попаднал в полезрението на американския Сенат. Така Паркър все пак получил своята компенсация.