Младият американски пехотинец Оди Мърфи се отличавал с нисък ръст – 1.65 м. Нито флотът, нито морските пехотинци се интересували от такъв новобранец в пламъците на Втората световна война. Пътят на Мърфи бил само към обикновената пехота.
За 3 години служба той успял да участва в доста битки в Северна Африка и по Западния фронт в Европа. От редник станал втори (младши) лейтенант. Около му загинали много негови бойни другари, а той самият натрупал голям боен опит. От първите му 235 колеги до последните дни на януари 1945 г. в строя останали 18 военнослужащи – другите били ранени, загинали или умрели от болести. При това, той бил единственият оцелял офицер.
Оди Мърфи сниман през 1948 г., в униформата на американската армия с медали в пълен комплект. Снимка: Уикипедия
На 26 януари 1945 година откъм малкия град Холцвир в Елзас срещу американците настъпвали 6 немски танка, придружени от многобройна пехота. Единственото американско противотанково самоходно оръдие M10 едва изминало десетина метра и било улучено от вражески снаряд. Оди Мърфи заповядал на бойците си да се оттеглят на безопасно разстояние – на около 100 метра имало горичка. В откритата зона нямало къде да се укрият. Неговите подчинени явно не можели да издържат срещу германските танкове и пехота.
Докато войниците му отстъпвали, смелият офицер останал на позицията с цел да задържи врага. Мърфи стрелял с карабина и едновременно изпълнявал непосредствените си задължения – по телефона координирал огъня на американската артилерия.
Самият той се озовал под буря от неприятелски огън. Лейтенантът обаче не мислел да вдига бяло знаме, а продължавал стрелбата. Ситуацията обаче скоро се променила. Неговите войници, които успели да се оттеглят в горичката, започнали да стрелят с гранатомети. Няколко немски танка били улучени и те започнали да отстъпват, като се надявали пехотата им да унищожи гранатометчиците.
Докато нацистките танкове отстъпвали, Мърфи крадешком се изкачил на разбитото американско самоходно оръдие и открил огън с картечницата върху купола му. Самотният силует на боеца ясно се откроявал на фона на огъня и снежната горичка. Германците веднага започнали да стрелят по него. Но куршумите им отскачали от бронята на самоходката, а от трите поредни снаряда, които я улучили, нямало резултат. Само пламъците се усилили.
Най-смелите германски войници се осмелили да се доближат до горящата машина почти плътно, но това завършило със смъртта им. Останалите 50 немци не можели нито да улучат Мърфи, нито да го достигнат с гранати. След един час врагът загубил много бойци и се оттеглил след загубената битка срещу 20 американци, един отчаян офицер и едно горящо самоходно оръдие. Но Мърфи, независимо от раната в крака си, веднага организирал контраатака. На следващия ден нацистите били принудени да напуснат Холцвир.
След подвига Мърфи бил награден с най-високата американска военна награда – Медал на Честта, но психиката му била сериозно травмирана от преживяното през всичките военни години. Изтеглили го в тила, където дочакал края на войната.
Оди Мърфи през 1961г. Снимка: Уикипедия
След завръщането си в САЩ Оди Мърфи опитал кариера на актьор в Холивуд. Отначало играел малки роли, главно в уестърни. А през 1955 г., на 10-годишнината от неговия подвиг, по екраните излезъл цветен игрален филм – „Към ада и назад“, за неговата служба в армията и битката при Холцвир. Разбира се, филмът има всички недостатъци на „военно кино“, включително пълно несъответствие между пейзажа и реалното място и време на битката.
Но ужасът от битката и мъката от смъртта на бойните му другари във филма са показани искрено и достоверно.
Всички знаят за трагичната съдба на испанската „Непобедима армада“. През 1588 г. крал Филип ІІ изпратил огромна военна флотилия със задачата да завладее Англия. Тя била напълно разгромена в морска буря и от дългобойните оръдия на бързоходните, пъргави английски кораби – докато испанците разчитали главно на големи и тежки галеони с недостатъчно артилерия.
Но не толкова е известна една друга армада, която имала също претенцията да бъде „непобедима“ – и била сполетяна от същата незавидна съдба. При това тя била командвана не от военачалник със съмнителен военен талант като испанския херцог Медина Сидония – а от един от най-великите английски флотоводци, самия Франсис Дрейк.
Франсис Дрейк. Снимка: Уикипедия
Когато испанската „Непобедима армада“ била разгромена, англичаните отначало не разбрали точно какво се е случило. Испанските кораби били разпилени покрай северните шотландски брегове, никой от английските капитани не можел да се ориентира къде точно се намират те, колко са потопени, колко просто повредени и т. н.
Щом станало ясно, че победата е пълна и безусловна и испанската флота просто е избягала, след първото ликуване веднага дошла и логичната идея успехът да бъде развит. Било добре желязото да се кове, докато е горещо. Така англичаните решили на свой ред да атакуват. Естествено, със своя армада, която те очаквали да бъде наистина „непобедима“, за разлика от злощастната вражеска флотилия. Логиката била проста, ясна и елементарна: докато в Испания се опомнят от удара, с мощна атака да бъдат унищожени оцелелите испански кораби в пристанищата Сантандер, Сан-Себастиан и Ла Коруня. Това било необходимо, защото край бреговете на Англия били потопени най-вече въоръжени търговски кораби – но ядрото на испанския военен флот било запазено.
Но на Франсис Дрейк, който е прочут до ден-днешен най-вече като пират с авантюристичен дух, този план се сторил крайно скучен и примитивен. Затова английската армада получила по-амбициозна задача: да направи десант в Португалия и да прогони испанците оттам. Те я били завладели 7 години по-рано, след като португалската армия била унищожена от арабите в Африка при селището Алкасер-Кибир.
Пътят на Непобедимата армада. Снимка: Уикипедия
Но дори и това се сторило на Дрейк недостатъчно. По онова време всеки пират в света имал една голяма мечта: „Сребърната флотилия“. Това бил добре охраняван и въоръжен конвой, който веднъж годишно прекарвал от Южна Америка в Испания огромни количества ценни метали, най-вече сребро. Но, разбира се, не само сребро – златото също не било малко. Защо трябвало да се пропуска този шанс?
Плановете на англичаните ставали все по-амбициозни. Отначало изглеждали даже реални и изпълними. На теория всичко било точно. Оказало се: за разлика от практиката.
Най-напред възникнали трудности със създаването на военноморска флотилия и търсенето на корабни екипажи за нея. Кралица Елизабет І „случайно забравила“ да изплати възнаграждение на моряците, които се сражавали срещу испанската „Непобедима армада“. Освен това, епидемия от петнист тиф отнесла живота на множество опитни моряци от кралския флот.
Обаче, нали англичаните трябвало да помогнат на родината и на своята любима кралица? Елизабет обявила, че набира доброволци. Но тук ударила на камък. Верните й поданици не се оказали достатъчно глупави, за да рискуват живота си в едно приключение, където шансът да останат живи не бил голям.
Било решено да се установят връзки с холандските лихвари, като ги помолят да отделят пари за кампанията. Секретарят на Елизабет I – Уолсингем, лично се свързал с тях. Холандците, които се конкурирали в морето с испанците, се отзовали с готовност, като дали пари и кораби с екипажи. Но поставили условие: след завладяването на Португалия англичаните да им предадат Азорските острови, които били португалско владение. Юридически взаимодействието между холандските лихвари и английската кралица било оформено като акционерно дружество.
Английската „непобедима армада“ вдигнала платна на път към Испания и Португалия. Но вместо да се отправи към Сантандер, където се намирали главните сили на испанците, Дрейк се насочил към Ла Коруня. Тук англичаните унищожили 13 търговски кораба, направили десант, разграбили винарските изби на пристанището и обсадили града. Но тогава времето се променило, появил се неподходящ вятър, испанските войски получили подкрепления. След няколко схватки станало ясно, че „непобедимите“ англичани загубили над 3 хиляди войници, а „победените“ испанци – само 500.
Испанската армада и английските кораби през август 1588 г. (Неизвестен автор, 16-ти век). Снимка: Уикипедия
Франсис Дрейк снел обсадата на Ла Коруня. Виждайки, че ситуацията не е в полза на англичаните, холандците се отказали от съмнителната операция, вдигнали платна и си заминали.
Самите англичани постоянно губели кораби – от испанските оръдия, от лошото време и неумело управление. Оцелелите съдове постепенно започнали да вдигат платна за Англия. Освен това, докато се биели в Ла Коруня, испанците укрепили позициите си в Португалия. Главната цел ставала невъзможна за изпълнение.
На всичко отгоре, жителите на Португалия въобще не мислели да вдигат бунт против испанците – а предпочели усилено да пият виното си, докато не е попаднало в ръцете на англичаните.
Когато се приближили към португалските брегове, на моряците на Дрейк им трябвало известно време, за да осъзнаят, че оцелелите им кораби не могат да превземат португалската столица Лисабон.Можело вече да забравят за „Сребърната флотилия“ и Азорските острови. Времето се влошавало, сякаш за да отмъсти за испанците. Дрейк повел оцелелите кораби във Великобритания.
В този поход английската „Непобедима армада“ претърпяла огромни загуби, които никак не можели да се сравнят с противниковите – около 15 000 моряци и 40 кораба. Испанците загубили 6 военни кораба и 900 души.
Азорските острови и днес са един от бисерите на Португалия.
Всяка жена мечтае да бъде красива, желана и разбира се, иска да види доказателства за своята привлекателност в огледалото. Трудно е да се предположи, че някъде има жена, която мечтае да стане известна с грозотата си и да печели пари, като изрод в шоу. Но животът не винаги е справедлив и понякога не остава нищо друго, освен да се смириш и да се опиташ да извлечеш максимума от ситуацията, както е направила Мери Ан Беван, най-грозната жена в света.
Мери Ан Уебстър е родена през 1874 г., в един от бедните райони на Лондон. Семейството й било голямо – заедно с нея в къщата са израснали още седем деца. За да помогне на родителите си да изхрани толкова много гърла, Мери много преди да навърши пълнолетие, започнала да работи като медицинска сестра в лондонска болница.
С времето тя се превърнала в много красиво момиче, което имало обикновени мечти за бъдещето – искала да срещне любим човек, да се ожени, да роди деца и да стане пазителка на семейното огнище. Всичко това било дадено на Мери от съдбата, но не веднага. Едва през 1903 г., на 29-годишна възраст, момичето срещнало цветаря-декоратор Томас Беван, за когото се омъжила, и приела неговата фамилия.
Двойката имала четири деца – двама сина и две дъщери. Семейството живеело, макар и не богато, но уютно и Мери се чувствала почти щастлива. Тъмна сянка над живота хвърлило здравословното й състояние. Почти веднага след брака тя започнала да страда от пристъпи на мигрена. След известно време тези симптоми били придружени от болки в мускулите и ставите.
Мери трябвало да бъде внимателно прегледана, но семейството на Беван нямало пари за добър лекар и още по-малко, като многодетна майка нямала свободно време да се погрижи за здравето си. То се влошавало от ден на ден и болестта започнала да се отразява на външния вид на хубавата Мери.
Чертите на лицето й се уедрили, долната й челюст станала масивна, носът и ушите нараснали. Черепът се деформирал и започнали да настъпват промени в цялото тяло. Значително увеличение на крайниците и разширение на раменете.
Много скоро Мери напълно спряла да изглежда като жена и повече приличала на голям грозен мъж, облечен в дамска рокля. За късмет със съпруга си – въпреки ужасните метаморфози, той дори не помислил да изостави майката на децата си. Томас обичал Мери, грижел се за нея и я подкрепял по всякакъв начин.
За съжаление мъжът починал през 1914 г., а съпругата му, страдаща от тежко заболяване, останала сама с четири деца и без средства за препитание. След смъртта на съпруга си Мери Ан Беван най-накрая разбрала диагнозата си. Болестта й се нарича акромегалия и се причинява от нарушение в ендокринната система, свързано с прекомерната секреция на хормона на растежа.
Това заболяване не се лекува дори днес, но постиженията на съвременната медицина могат да спрат растежа на костите и да постигнат устойчива ремисия. Разбира се, в началото на миналия век, метода не е бил известен, така че Мери можела само да се примири със своята незавидна съдба.
Болестта прогресирала и скоро всички зяпали нещастната жена и децата я сочели с пръст. Измисляли и различни прякори подсвирвали след нея, така че всяко излизане от дома се превръщало в истинско мъчение за нея.
За да изхрани децата си, Беван се заемала с най-различни работи, но парите все не достигали. Един ден Мери разбрала, че в Лондон се провежда конкурс за най-грозната жена. Колкото и да е унизително, тя отишла, защото наградата била впечатляваща сума. Мери се явила на конкурса и го спечелила.
Унизителната победа захранила семейния бюджет. В допълнение към наградата Мери получила допълнителни приходи от участия в различни шоу програми. Популярността на жената чудовище се подхранвала от журналистите, които неуморно пишели в пресата за грозната Мери, като по този начин я рекламирали.
До 1920 г. Мери Ан Беван се превърнала в звезда освен в страната си, славата й прелетяла и над океана. Получила покана от Сам Гампец, собственик на развлекателния парк „Кони Айлънд“ на Dreamland и я приела, като се преместила с децата си в Америка. Гампец бил находчив бизнесмен, който събрал хора с увреждания по целия свят. Изродният му спектакъл бил много популярен и винаги пълнел залите.
Ролята на Мери в шоуто не била трудна, просто трябвало да излезе на сцената като жив експонат и да даде възможност на публиката да се замисли, под коментара и шегите на шоумена. За да подчертае грозотата и мъжествеността на Мери, тя била обличана в неудобни и комични тоалети.
Други участниците в шоуто с физически аномалии били жена с брада, джуджета, сиамски близнаци и гиганти. Трудно е да си представим как се е чувствала в този цирк на изроди, като до скоро била красива жена, обичана от съпруга си. Но тази ужасна работа изправила Беван на крака и осигурила добър живот на децата й.
Запазена е семейна снимка на най-грозната жена, на която тя е заснета децата си. Всички деца изглеждат спретнати и нахранени. Самата Мери на снимката също се опитала да изглежда възможно най-добре.
Мери Ан Уебстър с децата си.
Снимката показва, че Мери Ан Беван е била добра, грижовна майка, която въпреки злочестата си съдба е дала на децата си най-доброто. През остатъка от живота си работила в американския цирк и само веднъж посетила Европа, когато Шоуто Gampetz се представило в Париж, на Световния панаир.
Мери Беван умира от усложнения, причинени от акромегалия през 1933 г., на 59-годишна възраст. За човек с нейната диагноза достигнала впечатляваща възраст.
Днес историята на Мери Ан Беван предизвиква не само съжаление. Мнозина се възхищават на саможертвата на човек, който въпреки здравословните проблеми, унижението и отчаянието прави всичко, за да осигури по-добър живот на децата си.
Лекарите смятали Мартин Коуни за луд, а други за безпринципно алчно чудовище. Предявявали му обвинения в нарушаване на медицинската етика, но той само се усмихвал тъжно и се връщал при малките си пациенти. Всъщност Мартин Коуни не можел да наруши етиката, приета от здравните работници, защото бил самозванец и никога не бил учил за лекар. Но това не му попречило да спаси повече животи от многото почтени професори.
Мартин Коуни
През 1903 г. по улиците на Бруклин, САЩ, се появяват странни плакати. В тях всички били поканени да разгледат… недоносени бебета, само за 25 цента. Атракцията била стая, в която били разположени инкубатори с недоносени бебета.
Стаята с инкубаторите била като музей или изложба на технологичен напредък.
Плакати и статии във вестници призовавали и заинтригували зрителите с шокиращата оферта. Дори за САЩ, където хората обичали да гледат циркове с изроди и считали хората с различен цвят на кожата по-нисши, дори за тях текстовете били твърде провокативни:
„Тук ще видите странни малки същества (до 25 наведнъж). Трудно е да се повярва, че всички те някога ще станат пълноценни хора. Те приличат повече на маймуни, отколкото на мъже или жени.”
Ето как популярното седмично списание World Fair пише за детската изложба и това не е най-необичайното описание.
Собственик на атракцията е германският евреин Мартин Коуни, който нарича себе си лекар. Той твърди, че е студент на френския лекар Пиер-Констант Будин, който създава първите в света инкубатори за недоносени деца. Всъщност Кони няма медицинско образование и, разбира се, не познава Будин.
Първите инкубатори за недоносени деца се появили в Париж през 1880 година. Коуни купил няколко от тези устройства във Франция и ги пренесъл в Берлинската техническа експозиция през 1896 година. Но това медицинско оборудване не предизвикало интерес сред германците, както между другото, и сред жителите на други европейски страни.
Статия за Мартин Коуни в един от чикагските вестници
Обикаляйки из Европа с инкубаторите си, Мартин Коуни осъзнал, че успехът трябва да се търси не при прагматични европейци, а от американците, алчни за зрелища. Този път „докторът“ успява да се установи в Бруклин, където неговото шоу работи от 1903 до 1940 година.
Заплатили само 25 цента, посетителите можели да видят със собствените си очи недоносени бебета и сложен за времето си, апарат за поддържане на живота им. Почти всички пари отивали в подкрепа за поддържане живота на малките пациенти – през годините Коуни не вземал нищо за себе си.
Поддържането на живота на едно дете на ден струвало 15 долара, което днес би било около 400 долара. Оказва се, че хората, дошли да гледат борбата за живот на мъничките пациенти, финансират живота им.
През първата половина на XX век недоносените деца не се считали за пълноценни деца и след раждането те просто били оставени да умрат без медицинска помощ. Мартин Коуни смятал това за нечовешко и неговото нестандартно решение за онова време, което се струвало като шега в медицинските среди, бил единственият шанс за спасение за хиляди деца.
Павилиона на Мартин Коуни на Чикагския ежегоден панаир
Една от жените, родила преждевременно споделила: ”Те просто отказаха да помогнат, като казаха че това бебе изобщо не би трябвало да се роди и просто трябва да го оставите да умре.”
Детето на тази жена имало късмет, защото съпругът й бил чул за д-р Коуни и му занесъл детето, което било безнадеждно от гледна точка на официалната медицина.
Инкубаторите донесени от Париж, били истинско чудо на технологиите. Те били направени от стъкло и стомана, а топлината им се подавала от парен котел. Вътре били инсталирани инструменти за контрол на влажността и температурата, а самото бебе надеждно защитено от досега на враждебния свят чрез прозрачни врати.
Персоналът бил внимателно подбран от Мартин Коуни
Всички служители на атракцията „инкубатор“ били внимателно подбрани. От кандидатите се изисквало преди всичко голяма отговорност, както и хигиена. От сестрите се изисквало да поддържат перфектна чистота в стаята, което при впечатляващ поток от посетители било много трудно. Хванатите да пушат или да пият служители били изхвърляни веднага.
За да обличат недоносени бебета, медицинските сестри, трябвало да търсят куклени аксесоари в магазините за играчки и дори да ги шият сами. Странният лекар със силен немски акцент не получил никаква подкрепа от колегите си. Напротив, всички го обвинявали в нечовечност и алчност.
Самозванецът не обръщал внимание и продължил да върши добро. През годините неговото шоу спасило 6500 деца. В началото на 40-те години то било затворено, тъй като в медицината настъпили положителни промени и децата, родени преждевременно, започнали да се обгрижват. Инкубаторите като тези, използвани от докторът-самозванец, започнали да се появяват в родилни домове и болници в Съединените щати и Европа.
Мартин Коуни изживял прекрасен дълъг живот, изпълнен с грижи за малките хора, и починал през 50-те години на 80-годишна възраст. Един от най-големите хуманисти на 20 век не е спечелил абсолютно нищо през годините на работа и е живял скромно.
Съвременен инкубатор за недоносени деца
Трудно е да се оцени какво е направил Коуни за съвременната медицина – благодарение на този човек недоносените деца вече не се смятат за биоматериал и се признават за хора, които имат право на живот и се нуждаят от професионална помощ.
Разговаряме с Любомир Чолаков, автор на книгата „Да сънуваш Портокалия“, по която е направен и едноименния филм „Sonhar Portukalia“. Разказът е за приключенията на двама българи, тръгнали да емигрират от България. От него ще разберем и повече подробности за причините, довели до написването на книгата, за самите приключения, както и защо филмът е направен не от български, а от португалски екип.
Ситуацията е и абсурдна, понеже филмът не може да се гледа в България, защото нито една телевизия не проявява интерес за неговото излъчване.
– Филмът „Sonhar Portukalia“ е направен по Вашия роман „Да сънуваш Портокалия“. Бихте ли разказали как се стигна до написване на книгата?
– Това е една смешна и забавна история. През 2002 г. ситуацията в България беше доста трудна за хората, които се занимават по някакъв начин с литература или с друга дейност, имаща отношение към културата (не, че сега е особено лесна). И, разбира се, човек трябва винаги да търси някакъв изход, а не да седи със скръстени ръце и да чака спасението да му падне от небето. Известно време бях в положението на Атос от „Тримата мускетари“, който, нали помните: затваря се със съответното количество бутилки и чака екипировката да му дойде отнякъде. При него нещата се получават, но при мен, може би защото не живеем в мускетарските времена, не потръгнаха. Ясно беше, че така няма да стане. В този момент един мой братовчед също се чудеше накъде да захване, след като малкият му автомобилен бизнес беше западнал. Оказа се, че имаме познат, който работи в Португалия, той обеща да ни намери нещо – и тръгнахме. Лошото беше, че вечерта преди тръгването познатият ни се обади, че самият той е уволнен и не може да ни помогне с нищо. Но понеже вече бяхме натоварили колата – един стар раздрънкан опел, производство 1982 г., с одеяла, консерви и тъ нъ, и бяхме вложили целия си наличен капитал в предстоящата експедиция, не ни оставаше нищо друго, освен да тръгнем. На тъмно, напосоки, без контакти и връзки, без да познаваме никого, абсолютно никого в Португалия – но веднъж решено, вече нямаше връщане.
При това положение беше естествено да попаднем в най-различни интересни и любопитни ситуации, много от които днес ми изглеждат просто комични, но тогава носеха сериозни рискове. На няколко пъти по време на пътуването опелът щеше да се разпадне (достатъчно е да кажа, че в един момент гореше 50 литра бензин на 100 км (!)), без малко не ни арестуваха във Франция и Испания, между Сарагоса и Мадрид свършихме всичко: газ, бензин, храна, кафе, цигари, изядохме дъвките на закуска, не говоря въобще за пари, които бяха само мечта. А това беше в самия център на Испания, без да знаем езика! Разбира се, най-рискованото беше, че отивахме просто „в Португалия“, без там да познаваме абсолютно никого. Сякаш това беше някаква обетована земя! Когато се озовахме на португалската граница, сякаш чак тогава ни просветна: „Е, и? Сега какво, като никой не ни чака с португалска бъклица, хляб и сол? Въобще, какво, като е Португалия?“
Най-странното и интересното е, че за самите нас точно така се получи – обетована земя. Там намерихме начин да излезем от цялата тази авантюристична история и да стабилизираме донякъде нещата. А самата Португалия се оказа невероятна и вълшебна страна, която завинаги остава в сърцето ми. Впрочем, както и в сърцето на всеки, който поне веднъж я е посетил, и не непременно при такива необичайни обстоятелства…
– Значи книгата описва вашите преживявания и филмът разказва за тях?
– Тогавашната ни експедиция за мен приключи неуспешно и след известно време трябваше да се завърна – кому в Португалиия е притрябвал български литератор? Общи работници също си имаха предостатъчно. Та, когато се върнах в България и разказвах на приятелите си тези приключения, всички биваха единодушни, след като приключеха да се кикотят: това трябва да се опише! Разбира се, кикотеха се само, защото на чужд гръб и сто тояги са малко…
Така се стигна до книгата „Да сънуваш Портокалия“, която е своеобразен роман-пътепис – нямаше нужда да се измисля кой знае какво, документалният елемент сам по себе си беше доста екзотичен. Впрочем, това се оказа и доста трудно: документалното, на което държах, за да се получи една малка достоверна история от епопеята на съвременната българска емиграция, да бъде съчетано с художествена измислица. А без художествена измислица не може, казал го е още Марк Твен: „Винаги добавяйте по малко лъжа за по-голяма правдоподобност!“
– А как се стигна до създаване на филма?
– Това също е доста странна, да не казвам в днешен стил: „шантава“, история…
Тогава в Португалия престоях 3 месеца, още не бяхме в Европейския съюз и това беше максималният срок, в който имахме право да останем, ако нямахме законна работа. С незаконната нямах проблем, но законната определено беше такъв.
Но съдбата ни бе завела в един мистериозен, тайнствен португалски град – Томар. В случая „тайнствен“ е точно казано и от чисто формална гледна точка: в самата страна той носи почти официалното название „най-тайнственият град в Португалия“ (A cidade mais misteriosa em Portugal). За това си има сериозни основания… Причината е, че тази държава е основана някога от рицари-тамплиери, а резиденцията на португалския клон на Ордена на тамплиерите се намирала именно в замъка Томар. Между другото, за разлика от останалите европейски страни, португалския клон на Ордена никога не е бил закриван, а просто са го преименували на „Орден на Христос“; по-късно именно неговите членове са извършили Великите географски открития. Вашку да Гама, Бартоломеу Диаш, херцог Албукерке и всички други португалски мореплаватели и откриватели са рицари на Ордена на Христос. Инфантът Енрике (принц Хенрих Мореплавателят) е бил негов Велик магистър и е живял 40 години в замъка Томар. Впрочем, Орденът на Христос съществува и в наши дни…
А понеже се смятало, че тамплиерите са пазители на Светия Граал, и така или иначе, наистина били оцелели само в Португалия, легендата разказва, че и до днес Светият Граал се пази под олтара в тяхната резиденция – замъка Томар. Единственото сигурно във всичко това е, че, кой знае защо, до ден-днешен никой не се е осмелил и все още не се осмелява да копае под олтара. А иначе археолозите са разкопали навсякъде другаде в замъка и около него…
И така: двамата с братовчед ми и с раздрънкания опел производство 1982 година пристигаме от Балканите и се чучнахме баш насред цялата тази мистика, тамплиери, средновековни замъци, легенди, рицари, принцеси – ум да ти зайде! Впрочем, за пръв влязохме в Томар привечер и, без все още да зная нищо, само като видях великия замък, облян в светлини и с развяващи се знамена по кулите, в ума ми прищрака: „Тук ни чака Нещо, което НЕ Е е от малките и дребни неща!“
После, когато след три месеца се завърнах в България, установих, че всичко това не се забравя лесно. Пътеписът си беше пътепис, той беше отделна история – но всичките тези рицарски и тамплиерски истории просто не можеше да бъдат подминати току-така. И понеже имам известно отношение към драматургията, написах една концепция за екстериорен (извън театрална зала) спектакъл, който трябваше да бъде с продължителност между 1 седмица и 1 месец, с героите и сюжетите от легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Такъв рицарски град си беше готов мизансцен за такива истории. Чрез мои познати в Португалия представих проекта на общината в Томар, но, както можеше да се очаква, след около месец ми съобщиха, че идеята е отхвърлена. Естествено, беше разбираемо, бюрокрацията е еднаква във всички страни и на никого не му се занимава със съмнителни авантюрни начинания, при това предложени от тъмни балкански субекти… Е, отписах проекта и това беше.
Но можете да си представите изненадата ми, когато след около месец телефонът звънна и моята позната от Томар доста развълнувано ми съобщи, че от тази идея се е заинтересувал един португалски театър и неговите шефове искат да дойдат в България, за да разговаряме. Дойдоха, уцелиха баш Гергьовден, та имаше с какво да се отстрамим – печени агнета и прочее. Свързах ги с тукашни колеги-театрали, също и с НАТФИЗ, всичко беше синхронизирано и координирано, оставаше само да се започне. Но, както често се получава, парите препънаха проекта. Различните инстанции се скараха кой колко да плаща – и той беше благополучно погребан. Още ме е яд!
Но покрай всичко това бях поканен в Португалия, в кино-театралната асоциация „Фатиаш де Ка“ (Fatias de Cá). Оказа се, че това е, буквално казано, невероятен театър. Носят се слухове, че само в Германия имало още един такъв… Неговите представления се изнасят не в зала, а винаги на открити пространства, в дворци или замъци. Спомням си как правихме спектакъла „Следите на драконите“ по романите на Урсула ле Гуин от цикъла „Землемория“. Това беше една обширна каменна кариера с размери километър на два, където са открити следи от динозаври. Участваха около 120 души, от тях 80 мотоциклетисти, спектакълът продължаваше 6 часа. И всичко това без да е „шоу“ или карнавал – а обикновен театрален спектакъл, тоест, не съвсем обикновен…
Някъде, ако се изнесе екстериорен спектакъл, той се превръща едва ли не в уникално събитие, еднократно, за което говорят месеци, ако не и години. А такива спектакли на „Фатиаш де Ка“ са по 2-3 всяка седмица!
В процеса на работата ми с този необикновен колектив те се заинтересуваха от пътеписа ми, който беше публикуван тогава в издателство „Интервю-прес“. Но понеже беше на български, трябваше да им го разказвам. Това ставаше по време на дълги вечéри в замъка Томар, на трапези със средновековни ястия, някои доста странни: например, еленово и глиганско месо със сосове от ягоди и къпини…
По същото време книгата излезе и на португалски. Така се появи идеята да бъде екранизирана. Работата по филма започна през 2011 г., екипът снимаше в България, Франция, Испания, Португалия. Работата доста се проточи и филмът беше готов през 2017 г. Премиерата му се състоя в Лисабон, сред публиката имаше много българи-емигранти, които по време на прожекцията едновременно плачеха и се смееха. Това беше и най-голямата награда за нас. На излизане от салона мнозина споделяха: „Вие сте разказали нашата история, с нас също се случваха такива неща…“.
– Филмът е създаден от португалски екип. Това добре ли е? Така по-добре ли се предава духът, усещането на книгата и цялата история, отколкото ако филмът беше направен от български екип?
– Не бих казал. Мисля, че щеше да спечели, ако участваха и български актьори. Но, за съжаление, вече бях водил португалците в България, отначало те искаха с участието и на български театър да направят по книгата театрален спектакъл с помощта на Европейската комисия по културата. В хода на тези си контакти контактуваха с наши театрали и останаха доста разочаровани. Затова решиха спектакълът да бъде „Бурята“ на Шекспир, който получи помощ 100 хиляди евро от Еврокомисията и беше направен с участието на театри от Португалия, Полша, Великобритания и Япония.
А за моята книга остана вариантът да бъде екранизирана – може би това наистина се оказа по-добър вариант. Но, що се отнася до участието на български актьори, уви: вече посрещаха доста негативно самото споменаване на такава идея.
– Научихме, че филмът все още не се разпространява в България. Не е ли това жалко и защо така се получава?
– Определено смятам, че е жалко. Не бих искал да самохвалствам с художествените качества на филма – някой може да го хареса, друг не. Но има нещо, което е факт: това е единственият, поне доколкото зная, пълнометражен игрален филм в историята на българското кино, който е финансиран и сниман изцяло и напълно само от чужденци, а разказва българска история с български герои и персонажи. Впрочем, изразих се неточно: „в историята на българското кино…“. Той, за съжаление, така и няма нищо общо с българското кино, а просто разказва за българи, български истории и проблеми, за български преживявания, страсти и емоции. Само, дето за тези неща разказват чужденци, които играят българи.
Не зная защо не може да бъде показан в България. Предложих го на БНТ – дори не получих отговор. Никакъв отговор. Това също е някаква загадка: например, в Португалия, ако напишеш или предложиш нещо в някоя инстанция, винаги получаваш отговор. Независимо какъв е отговорът, но той винаги се дава, при това с аргументи. Явно нещата опират до обикновено възпитание…
Предложих го също и на някои частни телевизии, но всички те искат да им се плати за излъчването. Е, и тук разговорът приключваше.
Засега българските зрители могат да видят само рекламния трейлер в You Tube, като потърсят там Sonhar Portukalia.
Но все още не оставям надеждата, че ще дойде ден да го видят и на телевизионен екран.
– Трябваше ли да отидете в Португалия, за да се върнете в България? А още повече, че книгата, а след това и филма, като че ли нямаше да се получат, ако бяхте останали там?
– Всъщност, нито романът, нито филмът щеше да ги има, ако не бях заминал. Романът – защото просто нямаше да има материал за него. А пък да снимаш български филм, ако не си член на някоя от, образно казано, нашенските културно-мафиотски структури, е мисия почти невъзможна… Но преди всичко става дума за самото вдъхновение, с което ме заредиха моите авантюрни перипетии. Освен това, не мога да не бъда благодарен, че в Португалия сметнаха за възможно както да издадат романа и да снимат филма, така и да поставят някои от моите пиеси.
Колкото до завръщането: половината от времето ми минава тук, половината там. Някога, като млад, една от мечтите ми беше да живея интересен живот. Не можех да си представя, че ще го прекарам на едно место, самата мисъл за това ми беше нетърпима. Тази мечта се сбъдна. Но, разбира се, истинските приключения не са в пространството и времето; те са вътрешни, в мисълта и духа. Обаче, нали след като се изживеят и осмислят тези вътрешни приключения, авторът трябва да покаже резултата от тях на своите зрители? Съдбата и Португалия ми дадоха тази възможност – която не ми беше дадена в България; освен това, ми помагат да бъда в постоянно движение. За което съм благодарен на орисията ми, която някога ме заведе в тази приказна страна.
– Благодаря за разговора, желая ви успех в работата и с нетърпение ще чакаме филмът да бъде излъчен и тук, в България!
–
Репортер: Борислав Киров
Забранено е копирането в други сайтове и медии.
В джунглата на Амазонка живее необикновено племе, чийто брой е само 400 души. Тези хора не спят, не знаят какво е стрес и живеят с прости истини. Пирахите са сигурни, че са най-щастливите хора на земята. Те не познават богатство, не знаят какво е завист, не правят разлика между ден и нощ, отказват да вярват в Бог.
Живот без сън
Пираха са сигурни, че сънят е вреден, защото отслабва човек и е кратка смърт. След сън, може да се събуди друг човек, затова не трябва да злоупотребявате със съня. Друг аргумент срещу нощната почивка е свързан с условията на живот на аборигени. Докато спи човек, може да го ухапе змия.
През нощта Пираха не спят, а се занимават с работата си. Вместо пълноценен сън те дремят по 20-30 минути няколко пъти на ден. Поради особеностите на живота, те нямат календар, за тях нощта, утрото, деня са едно цяло. Пираха нямат минало и бъдеще, те просто живеят ден за ден и се чувстват щастливи хора.
Те са лишени от колективната памет, обща за западното общество: тя е ограничена до житейския опит на най-възрастния член на племето. Те не помнят времето, когато не е имало бели, не познават предците си, митове от миналото, властта на вожда, шаманите и други елементи на примитивната система.
Език и родство
Интерес представлява уникалният език на Пираха, в който има три гласни и седем съгласни. Те не ползват местоименията „аз“, „ти“, „те“, понятията „дясно“ и „наляво“ или някакви сложни изречения, не възприемат думата „един“. Имат свой аналог на понятията: „няколко“ и „много“.
Майките не знаят точно колко деца имат, но ги помнят по имена и лица, но това не означава, че не ги обичат. От цветовете има само два нюанса – „светъл“ и „тъмен“. Но всяко племе познава стотици растения и животни и помни техните свойства.
Феноменално е и липсата на натрупване на храна. Те тръгват на лов, ако са гладни и никога не мислят предварително за храна. Те са сигурни, че да се яде много храна е толкова лошо, колкото да се спи много. Повечето от нещата на племето са общи, лични са само оръжията и дрехите.
Самите наричат себе си Hi’aiti’ihi, което се превежда като „пряк“, а всички, които заобикалят племето им, са „кривоглави“. Те имат само три степени на родство: „родител“, „дете“ и „брат/сестра“. Сексуалният контакт се забранява само сред тези хора, всички други връзки са позволени. Те насърчават към секс с представители на съседни племена. Този народ не знае какво е срам, вина или негодувание. Те приемат всички събития за даденост.
Деца на гората
Особеностите на възприемането на Пирахите към околния свят усложнява разпространението на християнството сред тях. Как да им се обясни концепцията за единствен бог, ако думата „един“ не им е позната. Изказванията на мисионерите, че някой ги е създал, се възприемат от тях като глупост. Наистина белият човек май не е виждал как се създават хората.
Мъжете от племето
Думите „век“, „време“, „история“ са празни звуци за тях, които не обясняват нищо. Джунглата е пълна с духове, душите на мъртвите отиват в сянката на зеленината. Гората е страшно място, но дори на страха си се радват.
Мъже от племето пираха
Мисията на Даниел Еверет
През 1977 г. мисионерът Даниел Еверет отишъл при племето, като довел цялото си семейство. Добрият американец бързо се сприятелил с туземците, но било невъзможно да посее християнството в сърцата им.
Даниел Еверет в племето пираха
Те попитали дали „белият човек” е видял своя Христос и как бил прикован към кръста? Ако не, тогава за какво говори и как може да знае, че Библията казва истината? А всеки от племето знае къде е джунглата и чува хиляди духове в нея.
Простите изводи и аргументи на индианците принуждават Даниел да си задава вечни въпроси. След 25 години мисионерска работа и комуникация с туземците, Еверет става атеист и учен-лингвист, посветил остатъка от живота си на изучаването на племето.
Щастливи хора
Даниел Еверет споделя, че Пирахите нямат предразсъдъци, лицемерие и те са най-свободните хора на земята. Те нямат фалшива учтивост и думите „благодаря“, „извинявай“ или „моля“. Ти винаги се радват да се видят. Невъзможно е да си представим, че един от тях би откраднал или убил друг човек. Бившият мисионер Даниел Еверет припомни:
„Няма да срещнете синдром на хронична умора при тях. Тук няма да се сблъскате със самоубийство… Никога не съм виждал нищо у тях, дори отдалеч да прилича на психично разстройство, депресия или меланхолия. Те просто живеят днес и са щастливи. Те пеят през нощта. Това е просто феноменална степен на удовлетвореност – без психотропни лекарства и антидепресанти.“
Облеклото е единственото благо на цивилизацията, което те неохотно приеха. Като подарък са готови да вземат само малки предмети – мачете, чинии, конци, куки. Пирахите са щастливи, защото не се притесняват за бъдещето и не помнят миналото.
Едно от най-ранните селища, открити до този момент в Европа се намира у нас, край село Оходен, в местността „Валога“. Неолитното селище е датирано от VI хилядолетие пр.н.е. Обектът е важен не само с ранната си датировка, а и с находките в него. Всяка находка е ценна сама по себе си, но най-изключителна сред тях е нефритен образ на раждащата Богиня-майка. Нефритът е полускъпоценен камък, но свещен за много култури, като лидерството в това отношение води Китай, където нефритени артефакти са датирани на 7000 години. Интересното е, че нефритените находки по българските земи са на възраст с 1000 години по-голяма от китайските.
Находки в неолитно селище село Оходен, в местността „Валога“. Снимка: Youtube
Да се извае нефрит, през неолита е фантастично постижение. Детайлното издялване на амулетите, както и полирането им е уникално, ако се приеме, че са правени на ръка. Микродраскотините при ръчна изработка, би трябвало да са разположени в различни посоки, но изследването под микроскоп установява издраскване само в една посока. Това говори за използване на механично съоръжение, примерно абразивно колело. Според учените обаче тази техника е открита 3000 години по-късно. Какво може да означава това…? Че в нашите земи технологиите са били по-напреднали от другите места по света?
Още при първите разкопки са открити останки от жилища, въглени, мазилки, опушени камъни и пепел. Намерени са няколко дупки от колони с диаметри около 0,45 m, намиращи се в централната част, и имащи отпечатъци от цепени греди и плет. Това показва, че наземната част на постройката и покривът са били масивни.
В обекта са открити руини на древен храм, на жилищни постройки, некропол и два напълно запазени мъжки и женски, човешки скелета на по 8000 години. Първият открит скелет в обекта е бил на жена и към момента е изложен като експонат във врачанския Историческия музей. След това са открити още 3 останки на древни жители на селището. Последният скелет е на мъж, около който са поднесени дарове поставени до главата – глинен съд и дълъг кремъчен нож. Според керамичния съд, находката може да се причисли към 6-то хилядолетие преди н.е.
Свещеният комплекс бил разположен по средата на селището, а некрополът бил част от него. Храмът се счита за единственият по рода си в България. Някога подът е бил покрит с паваж. Камъните са с П-образна форма, ориентирана на изток. Открити са десетки глинени и каменни дискове, които за ранните земеделци символизирали слънчевия диск. Това кара археолозите да предполагат, че вероятно храмът е бил посветен на Слънцето. Вероятно тук праисторическите хора се ориентирали по светилото, кога е най-подходящото време за засяване и прибиране на реколтата.
Намерените еленови рога в неолитно селище село Оходен, в местността „Валога“. Снимка: Youtube
При продължилите проучвания е открит древен олтар, декориран с големи еленови рога. Подобен аналог има единствено в археологически обект край Тулуза, Франция. Еленът се е приемал за най-яркият символ на мъжкото начало и на плодородието.
Според направения радиовъглероден анализ на еленовите рога, това селище се явява единственото в България, където се срещат археологически находки, свързващи две исторически епохи – среднокаменната и новокаменната.
Анализът е направен в лабораторията в град Познан, Полша. Възрастта на трофея е 6 500 г. пр. Хр.
Преди няколко години са открити и артефакти от обсидиан, произхода на който е от находища в Унгария и Армения. Направените открития водят до заключения, че Балканският полуостров е бил в центъра на праисторическа цивилизация.
Смелост, сурови правила и кодекс на честта, който превръщал бойците в своеобразни индийски последователи на самураите – това бил начинът на живот на най-прочутите индийски воини, раджпутите.
В западната част на днешна Индия, близо до границите с Пакистан, се простира красива и пустинна земя – Раджастан. Тя получи името си от раджпутите, „наследниците на раджите“. Следвайки стриктно правилата на кастата на „кшатриите“ – воините, и на вярата в древните си богове, тези мъже, изправени пред избора да умрат или да сложат оръжие, винаги предпочитали смъртта пред капитулацията.
Раджпутите от Раджпутана от 1876 г. Снимка: Уикипедия
Раджпутите вярвали, че цялото земно съществуване е едно балансиране между живота и смъртта. Всяка битка за тях била свещен дълг, форма на служба на висши небесни сили. Те били приучвани от ранно детство към сражения и, че върховна слава се печели чрез геройската смърт в битка. Момчетата на 7-годишна възраст трябвало да отрежат главите на жертвените животни по време на религиозен обряд. На места този ритуал съществува и до ден-днешен.
Обучението им се състояло от голям брой ключови умения, но не само военни. Младите раджпути били учени да владеят всички видове хладно оръжие, да стрелят с лък от седлото на коня, да разбират класическата литература и да играят шах. Чрез шахмата у тях развивали способност да мислят тактически и стратегически.
През Средновековието аристокрацията на раджпутите управлявала много княжества в Северна Индия, сред които се издигали техните крепости. Според традицията на раджпутските кланове те постоянно се биели помежду си. Практически не използвали пехота. По време на битките воините били на слонове, коне и бойни колесници. Много внимание се отделяло на двубоите между отделни лидери, което понякога позволявало спорът да се реши без голям военен конфликт.
По време на своето вековно управление Раджпутите построили няколко двореца. Тук е показана крепостта Джунагарх в Биканер, Раджастан, която е построена от Rathore Rajputs. Снимка: Уикипедия
Ако ставало очевидно, че домът на владетеля скоро ще бъде превзет от врагове, бил извършван страшен и зловещ ритуал, наречен „Шака”. Благородните жени се самоизгаряли живи в съответствие с церемонията „джаухар“. След това мъжете им нахлупвали церемониални тюрбани и отивали в последната си битка, където били длъжни да загинат. Обаче всичко, което принадлежало на победената династия, която била защитила честта си по толкова жесток начин, се оставяло от победителите на наследниците й, ако имало такива.
Когато арабите нахлули от север през VІІІ век, териториите на раджпутите били основният източник на съпротива срещу нашествениците, които били разгромени и отблъснати. Едва през ХVІ век раджпутите били победени, но запазили своята автономия в рамките на империята на Великите моголи. Това продължило, докато Източно-индийската компания и Англия пристигнали в Индия.
Англичаните и раджпутите бързо намерили общ език. Новите завоеватели оценили смелостта на туземците и сериозно разчитали на тях като съюзници по време на завладяването на Индия. Британците не се излъгали – раджпутите смело се сражавали под знамената на Източно-индийската компания, като смазвали съпротивата на сикхите, маратите, гурките и другите индийски племена. Те не се разбунтували и останали верни на съюзническите си задължения към англичаните дори по време на бунта на сипаите в средата на ХІХ век.
Форт Читтор, построен от династия на Sisodia Rajputs, е една от най-големите крепости в Индия. Снимка: Уикипедия
Раджпутите направили много, за да умиротворят страната си. Именно те станали пример за британците, когато било решено да се създадат индийски военни части, в които да се включат само представители на войнствените племена в страната.
Бойните формирования на раджпутите доблестно се сражавали на страната на Великобритания по време на Първата световна война и получили повече награди, отколкото всички други индийци в английската армия.
Раджпутските военни части допринесли изключително за пораженията на Пакистан през 1947, 1971 и 1999 г., като винаги били основната ударна сила на индийската армия.
Днес във въоръжените сили на Индия има около 50 батальона раджпути, които са елитната гвардия на страната.
Всеки, който следи новините за военните конфликти в днешния свят, е чувал израза „приятелски огън“. От жестоката реалност концепцията за този специфичен военен термин премина и в компютърните игри – там, където играят повече от двама играчи, се случва фигурите от едната „армия“ внезапно да нападат своите „съюзници“.
Малцина обаче знаят, че нещо подобно се е случвало и в историята, и то неведнъж. При това често с фатални последици: известни са немалко случаи, когато съюзници или наемници предават владетеля, комуто служат, и това често решавало съдбата както на конкретното сражение, така и на цели войни. Ярък пример за това е разгромът на 100-хилядна австрийска армия през 1788 г.
Основната османска армия, водена от Великия везир, настъпваща към София през май 1788 г., по време на Австро-турска война (1788–1791). Снимка: Уикипедия
Австрийският император Йосиф ІІ бил съюзник и верен приятел на руската императрица Екатерина Велика. През 1787 г. Турция обявила поредната война на Русия. Йосиф веднага се намесил и на свой ред през януари 1788 г. обявил война на Турция.
Австрийската армия от 100 000 души под командването на самия император се установила на лагер при град Карансебеш в Банат, Румъния. В нея влизали войници от най-различни националности – австрийци, немци, сърби, хървати, молдовци, румънци и италианци от Ломбардия.
Ескадрон хусари бил изпратен да разузнае разположението на неприятеля. Хусарите пресекли по брод близката река, но вместо турци намерили само някакъв цигански катун. Циганите ги уверили, че наблизо няма турци и решили да направят, щом се появила възможност, и малко търговия – предложили на хусарите да пийнат и да купят немска ракия, шнапс. Нямало нужда дълго да ги уговарят. Гуляят продължил до вечерта.
В тъмнината бурната веселба на хусарите предизвикала интереса на пехотинци от австрийската армия, които пожелали да се присъединят. Хусарите не били доволни от потенциалните сътрапезници, защото трябвало да споделят шнапса, който и без това не бил много. Между тях и пехотинците избухнала силна кавга, която постепенно се разраснала. Изведнъж един от австрийците стрелял. В отговор други също открили огън, в миг избухнала формена престрелка. Някой извикал: „Турците!“. Настъпили хаос и паника. Всички бързо хукнали обратно към лагера сред блъскане и тъпканица.
Обсада на Белград през 1789 г. Австрия възстановява Белград и други превзети територии на османците по време на Австро-турска война (1788–1791). Снимка: Уикипедия.
Но армията в лагера не очаквала войници и кавалеристи, които в мрака да тичат, препускат и крещят в движение. Артилеристите решили, че турците нападат и открили огън с картеч по уж турската конница. Подплашените коне на останалата австрийска кавалерия изскочили от загражденията и се понесли без ездачи из целия лагер. Хаосът станал всеобщ. Викове, стрелба, всички се препъвала в телата на убити и ранени.
Такива катастрофални последици може би нямало да настъпят, ако цялата армия била само от австрийци, но войниците от различните народи просто не можели да се разберат помежду си, нито да разпознават своите униформи и стреляли във всички посоки. Понтонния мост през реката се сринал от струпаните върху него хора.
Първоначално императорът бил шокиран от случващото се, но после дошъл на себе си, яхнал коня и се опитал да овладее положението. Ала виковете му нямали ефект. Самият той паднал в реката. Може би това спасило живота му, защото неговият адютант бил стъпкан до смърт.
Частите от армията започнали да се бият помежду си и след известно време се разбягали безредно. Някои източници твърдят, че пострадали стотина австрийци, други – че загинали и били ранени до 10 000 войници. Така или иначе, огромната армия се саморазгромила без външно участие
След 2 дни пристигнали турците. За своя изненада те открили, че някой мистериозен и могъщ техен съюзник бил разгромил врага още преди те самите да го видят. Командващият турската армия Коджа Юсуф-паша заповядал да бъдат отрязани главите на заловените пленници. Карансебеш бил превзет без битка.
Парадоксално, но въпреки това срамно поражение, австрийците продължили войната и дори в крайна сметка победили турците, макар придобивките им да били доста скромни. Според мирния договор, подписан в българския град Свищов през 1791 г. и наричан „Систовския договор“, те получили крепостта Орсово и два погранични града в Хърватия.
Днес туристите и гостите на Свищов могат да видят къщата в града, където е подписан Систовският договор.
Както е известно отдавна, изразът „казус бели“ (сasus belli) на латински означава буквално „причина за война“. Това е официалният повод, заради който една държава обявява война на друга.
Ярък пример за casus belli е, например, убийството на австро-унгарският престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд, довел до избухването на Първата световна война. Историята обаче познава и доста по-странни и екзотични причини за избухването на въоръжен конфликт. Една от тях е случаят с ухото на контрабандиста Дженкинс.
Търговска карта на Западната Индия и Северна Америка по време на войната, 1741г Снимка: Уикипедия
Първата трета на ХVІІІ в., т. е. периодът от 1700 до 1730 г., бил много труден за Испания. Пиратската война на англичаните срещу испанските кораби в Атлантика, най-вече в Карибите, започната преди век от кралица Елизабет І, вече утихвала – англичаните просто загубили контрол над пиратите, които започнали да грабят наляво и надясно, без да различават католици и протестанти. Наложило се самите английски военни кораби да обуздаят морските разбойници, като украсявали реите на своите мачти с висящите им трупове, поклащани от вятъра.
Но, по принцип, отношенията между Испания и Британия оставали напрегнати. Англичаните ставали все по-силни, а испанците отстъпвали позициите си една след друга.
По установени още още от ХV век правила, единствена Испания от всички държави имала право да търгува с Централна Америка. Тя използвала това си предимство и разрешавала там да плава не повече от 1 английски търговски кораб годишно. Естествено, това въобще не се харесвало на британците. Английските търговци активно се занимавали с контрабанда на различни стоки. От своя страна, испанците се опитвали да залавят колкото може повече престъпници и да прекъсват контрабандните канали. Така се случило и на 9 април 1731 г. недалеч от Хавана.
Английският търговец Робърт Дженкинс със своя бриг „Ребека“ плавал от Ямайка за Лондон. Не е ясно как се е издал: дали контрабандният алкохол се разлял по палубата, или миризмата на ром разтревожила крайбрежната охрана, или всичко било обикновена случайност. Испанският кораб „Ла Изабела“ с капитан Хулио Леон Фандиньо спрял англичаните за проверка, след което закарали „Ребека“ в Хавана за подробно претърсване. По време на огледа митничарите наредили на собственика да коленичи пред тях. Гордият търговец не само отказал, но и ги изругал с доста цветисти изрази. Това въобще не се харесало на началника на испанския патрул. Той се ядосал и отрязал ухото на Дженкинс, като недвусмислено му дал да разбере, че същата съдба очаква и главата му. Сетне подигравателно го посъветвал да покаже ухото си на английския крал Георг и да му обясни, че тази участ ще сполети ухото и на краля, ако намисли да се занимава с контрабанда. Все пак, инцидентът бил потушен, алкохолът конфискуван, англичанинът платил солидна глоба, която го оставила гол като сокол – и го оставили да си върви.
Английската карикатура „Робство“ (1738), се присмива на испанската колониална система: британският лъв гони орач, с впрегнати роби; в горния ляв ъгъл офицер Хулио Фандиньо отрязва ухото на Робърт Дженкинс; до тях в морето – морска битка между английски и испански кораби
В Лондон Дженкинс написал оплакване до английската митническа служба. Но, както чиновниците по цял свят, и британските не се отличавали с особена пъргавина. Процесът на разглеждане на жалбата му траял 8 години. Можело и повече, но на Дженкинс му втръснало и решил лично да се яви в Камарата на лордовете и Камарата на общините, като им покаже отрязаното си ухо. Не е известно как търговецът го е запазил: дали спиртосано в стъкленица или хербарий в рамка под стъкло. Нито пък дали това наистина било неговото собствено ухо. Но, така или иначе, демонстрирането на слуховия орган в стъкленицата, съчетано с красива и високопарна реч за предателството и враждебността на Испания, довело до поразителен и съвсем закономерен ефект. Парламентаристите били шокирани и принудили премиер-министъра Робърт Уолпол да осигури безопасността на британските контрабандисти от свирепите испански митничари. С други думи, британците в чужбина трябвало да бъдат защитени. На всичко отгоре, това бил чудесен повод за още една британско-испанска война за Карибите и търговските пътища. Войната започнала в 1739 г. и продължила 3 години, като я нарекли „Войната за ухото на Дженкинс“.
Така заради ухото на контрабандиста загинали 20 хиляди англичани и били потопени 407 британски кораба.
Испанците загубили 11 хиляди души, 17 линейни кораба, 7 фрегати и 1249 търговски кораба. Впрочем, те нарекли този въоръжен конфликт „Войната за монопола“, имайки предвид монопола върху търговията в Карибите. Явно това названиие по-точно отразява същината на сблъсъка за ухото на Дженкинс.
През лятото на 558 г. жителите на Константинопол видели по улиците конници, облечени в броня от железни плочи. Войниците били високи, имали по две дълги плитки и яздели на мощни коне, също защитени от броня. Тези воини били посланиците на аварски вожд, който арогантно заявил на император Юстиниан, че са Уари – най-могъщият народ на земята, който може да унищожи всеки враг. За славяните аварите станали истински мъчители, които поискали данък не само материален, но и кръвен.
Тайната на произхода им
Историците така не откриха откъде идват аварите. Най-популярната версия твърди, че те идват от степи, простиращи се по съвременните граници на Северен Китай. Редица историци смятат, че преди да заминат за Европа, те се скитали между Каспийско и Азовско море. Смята се, че там е родината на аварите, някъде из степите на Централна Азия.
При изследване на черепи, намерени в могилите на аварски предводители, антрополозите открили, че 80% от тях са с кавказки черти. Също така 34% се причисляват към скандинавската раса, която се характеризира с висок ръст, светли очи и коса. 20% са са с монголоидни черти. Историците смятат, че монголите се присъединили към ордата в Сибир или в Черноморския регион.
Аварите имали рунически писания, но няма доказателства, че са ги използвали за кореспонденция. Аварските воини носели гривни на врата и златни катарами на коланите с елементи, подобни на скитския „животински стил“.
Стремена и броня
На бойното поле аварският конник бил аналог на съвременен танк. Те се биели по различен начин от другите номади. Войните и техните коне били защитени с броня от метални пластини. На главите си носели дълбок шлем с маска. В битката аварите използвали мощен лък и саби, оставящи страшни рани. И най-важното: аварите донесли стремето в Европа, което обърнало военните дела.
Стремената осигуряват стабилно яздене и значително разширяват възможностите на ездача в битка. Аварите започвали битката с обстрел на врага със стрели, след което конниците, бронирани, въоръжени с тежки копия, се разбивали във вражеския строй. Поражението на врага завършвало с клане.
Авари в Европа
През 557 г. в Черноморския регион се появили 20 хиляди аварски конници от войнствени номади – Савири, Барсили, Утигури. Пришълците помели новите си врагове и като нож през масло преминали през територията на съвременна Украйна.
През 558 г. в съюз с кутригурите победили утигурските племена и дунавските антислави. През същата година Византия започнала да им плаща ежегоден данък. Седем години по-късно аварите обиколили Карпатите и нахлули в Западна Европа. Извършили ужасен погром и взели в плен франкския цар Сигисберт, след което ордата се върнала към Дунав.
Към 568 г. аварите напълно избили германското племе гепиди и поели контрола над територията на Панония, където основавали хаганата. Аварите имали странни отношения с ромеите. Номадите опустошили провинциите на империята, сключили мир и отново нахлули. Понякога византийците наемали авари да унищожават външните си врагове.
Славяните – пушечно месо
Каганатът растял и поел контрола над славяните. В контролираните територии аварите изграждали дървени крепости-кризи, където се съхранявали провизиите, получени от славяните. Според историческите хроники аварите презирали покорените народи. За пример може да се даде следната история: Аварите започнали война срещу славянското племе Дулеб. След като спечелили, вместо волове и коне, впрегнали дулебските жени в каруците.
Завоюваните славяни отдавали дан не само с продуктите, но и с хора. Франкският историк Фредегарий пише, че по време на битките аварите поставяли на преден план славяните. Те поемали тежестта върху себе си и спасявали аварите от загуби на свои хора. Историка също пише:
„… всяка година аварите идваха през зимата при славяните и вземаха съпругите дъщерите им в леглото си.“
През 623 г. славяните въстанали и създали своя държава на територията на съвременна Чехия и Долна Австрия. Три години по-късно византийската армия нанесла сериозно поражение на аварите, по-късно българите ги победили и „слънцето” на Хаганата започнало да залязва.
Краят на аварския каганат
След неуспешен поход до Константинопол, аварските благородници се разделили на групи, които се стремели да поставят на чело своя престолонаследник. През 640 г. те са изгонени от Далмация от свирепи хървати, а аварските владения са сведени до границите на съвременна Унгария. Хаганатските воини постепенно изчерпали енергията си и губели бойния си плам.
През 797 г. армията на франкския крал Карл Велики се противопоставил на аварите. Летописецът Айнхрад пише, че след тази война в Панония не е останал нито един жив авар. Всички били изтребени. Няколко години по-късно територията на аварите е разделена помежду франките и българите.
Вместо воини – пияници, търговци и лицемери
Във византийската хроника от IX век е записан разговорът между стар аварски воин и българския хан Крум. Господарят на българите попитал врага защо тяхната сила умира, а войниците загубили предишната си войнственост. Аварът отговорил:
„Отначало поради кавга, която лиши кагана от верни и мъдри съветници, властта попадна в ръцете на нечестиви хора. Тогава се поквариха съдиите, които трябваше да защитават истината пред хората, но вместо това се изправиха пред лицемери и крадци; изобилието от вино породи пиянство и аварите, отслабвайки физически, загубиха разума си. Накрая се появи увлечение по търговия: аварите станаха търговци, единият изневери на другия, брат продаде брат си. Това, господарю, се превърна в източника на нашето срамно нещастие. „
Няма какво да добавим към думите на стария воин. А в „Приказка за временните години” летописецът пише:
„Бяха с могъщи телата, но горди с умовете си. Бог ги унищожи. Всички измряха. Нито един не остана.“
Средновековните монголски жени трябвало да бъдат силни. Докато мъжете били на поход или лов, съпругите трябвало да могат да се грижат за себе си, децата и добитъка. Монголите били умели ездачи, прецизно стреляли с лък и можели да съборят противника директно от седлото.
Един от най-известните степни воини била дъщерята на хан Хайду Хутулун, която дори най-силните монголски герои не могли да победят.
Ханската дъщеря
Владетелят на Централна Азия хан Хайду, както подобава на внука на Чингис хан, бил строг владетел и смел воин. Монголът прекарал по-голямата част от живота си във военни походи, по време на които 14 от синовете му се били рамо до рамо с него. Любимка на хана обаче била най-малката му дъщеря Хутулун, родена около 1260 година. Тя притежавала огромна физическа сила, била умела ездачка, стреляла точно с лък и показвала талант на военен водач.
Записи за девойката-войн оставил за историята известният пътешественик Марко Поло, който посетил Монголската империя през 13 век. В книгата си за многообразието на света той пише, че Хутулун се отличава с красота, добра фигура и висок ръст, което я прави почти великанка. По физическа сила момичето не отстъпвало на мъжете и с истинска страст се хвърляла в битки.
Когато Хутулун станала на 20 години, баща й настоял да се омъжи. По стандартите от онова време тя вече била стара мома, но поради благородството и богатството на булката имало много кандидати. Дъщерята се съгласила с настояването на баща си, но поставила условието, че ще стане съпруга само на мъжа, който ще я победи.
Жених не се намерил, но пък се сдобила с много коне
Всеки кандидат за съпруг, преди да влезе в двубой, трябвало да доведе 100 коня. Принцове, знаменити воини и потомци на ханове се опитали да победят бъдещата си съпруга, но момичето надделяло над всичките кандидати. Един арогантен кандидат заложил хиляда коня. Хан Хайду убеждавал дъщеря си да отстъпи, но Хутулун останала непреклонна и щедрият състезател също се озовал на земята.
Не се знае точно колко кандидати се включили доброволно, но според Марко Поло и други средновековни писатели в сватбеното стадо на Хутулун имало над 10 хиляди коня.
Съпруга и войн
Рано или късно всяка крепост пада. Така се случило и с непобедимата Хутулун. Според записите на персийския учен Рашид ал Дин момичето се влюбило. Нейният избраник не бил принц, а простият воин Абтакул, който служил като центурион в армията на баща й. От техния брак Хутулун родила две деца, но самообладанието й не се смалило.
Тя повела ордите на баща си в поход и след смъртта му през 1301 г. станала една от кандидатите за ханството. Между многото синове на хан Хайду избухнала война, в „мъглата“ на която се губи съдбата на жената-войн. Според някои сведения тя навсякъде разпалвала огъня на граждански размирици и един от братята и я убил през 1306 г.
Според други сведения Хутулун не е могла да се съвземе след смъртта на любимия си съпруг. С разбито сърце тя изоставила войнския живот и до края на дните си се грижела за гроба на своя любим, който паднал в една от многото битки. Хутулун е последната степна предводителка в историята, превърнала се в легенда.
– Това е една смешна и забавна история. През 2002 г. ситуацията в България беше доста трудна за хората, които се занимават по някакъв начин с литература или с друга дейност, имаща отношение към културата (не, че сега е особено лесна). И, разбира се, човек трябва винаги да търси някакъв изход, а не да седи със скръстени ръце и да чака спасението да му падне от небето. Известно време бях в положението на Атос от „Тримата мускетари“, който, нали помните: затваря се със съответното количество бутилки и чака екипировката да му дойде отнякъде. При него нещата се получават, но при мен, може би защото не живеем в мускетарските времена, не потръгнаха. Ясно беше, че така няма да стане. В този момент един мой братовчед също се чудеше накъде да захване, след като малкият му автомобилен бизнес беше западнал. Оказа се, че имаме познат, който работи в Португалия, той обеща да ни намери нещо – и тръгнахме. Лошото беше, че вечерта преди тръгването познатият ни се обади, че самият той е уволнен и не може да ни помогне с нищо. Но понеже вече бяхме натоварили колата – един стар раздрънкан опел, производство 1982 г., с одеяла, консерви и тъ нъ, и бяхме вложили целия си наличен капитал в предстоящата експедиция, не ни оставаше нищо друго, освен да тръгнем. На тъмно, напосоки, без контакти и връзки, без да познаваме никого, абсолютно никого в Португалия – но веднъж решено, вече нямаше връщане.
