На 25 април 1945 г. в покрайнините на германския град Торгау, на брега на река Елба, се срещнали съюзниците на антихитлеристката коалиция – въоръжените сили на СССР и САЩ. Това събитие имало както стратегическо военно, така и голямо политическо значение. От този момент Германия била разделена на две части и това нейно състояние продължило 45 години до обединението им през 1990 г.

Но тогава, през април 1945-та, когато оставали само няколко дни до края на най-жестоката война през ХХ век, войниците и офицерите от съюзническите армии не мислели за стратегия и политика. Изпълвали ги радост и гордост: те, войници от различни народи, различни държави и с политически възгледи, се оказали в състояние да победят такъв страшен враг като германския фашизъм. Несъмнено армиите, напредващи една срещу друга, очаквали тази среща и се подготвяли за нея. И съветските, и американските войски получили подробни указания от командванията си как да постъпват в случай на внезапна среща. Никой не знаел мястото и часа, когато тя щяла да се случи.

Затова в частите на американската армия била разпространена брошура, която описвала униформите, навиците и поведението на руснаците. Книжката се наричала „Нашият съюзник – Червената армия“. Тя била и с доста многобройни илюстрации, най-вече на военната символика на СССР, силуети на съветска бойна техника и т. н.

Изданието цитирало и най-често срещаните руски изрази в английска транскрипция, подходящи за такива обстоятелства.

Например при среща с руските патрули, при команда „Стой! Кто идет?“, трябвало да се каже следното: „Ya-a-mee-ree-kahn-skee bo-yetc“. Възпроизвеждали се и други фрази.

В брошурата имало също така и много илюстрации, които изобразявали униформата и знаците върху петлиците и пагоните на войниците и офицерите от различни части на Червената армия. Отделно били описани казаците, които за американците били истинска екзотика – според тях те задължително трябвало да са в бурки (специфичните казашки наметала) и с високи кожени шапки-папахи. Също така, по всяка вероятност, със сабя.

Брошурата съдържала много интересни (според американците) факти за съветските войници. Били описани кулинарни навици и предпочитания на руснаците, други битови детайли. Някои от тях са доста смешни за руския читател, но в общи линии брошурата е написана доброжелателно и с уважение към съветските войници.

Ето откъс от този исторически документ: „Не забравяйте, че това са хората, които спряха германците в близост до Москва и в Сталинград, че са изминали 2000 мили из Европа. Ако можехте да видите пътя им, щяхте да разберете цената, платена от Червената армия“.

Съветските войски също били съответно инструктирани.

Въобще, на военнослужещите от двете страни се предписвало да се държат най-коректно и приятелски, въпреки че последният израз бил излишен.

При срещата обикновените войници, както руски, така и американски били не просто приятели, а общували като истински другари по оръжие, каквито били в действителност.

Може би е имало няколко срещи, приблизително по едно и също време. Но най-известната и най-подробно описаната се състояла на 25 април 1945 г. върху моста над река Елба, където лейтенантът от армията на САЩ Уилям Робъртсън и лейтенантът от Червената армия Александър Силвашко се срещнали и ръкували.

Снимките от това ръкостискане били отпечатани във вестниците по цял свят.

Ричард Бест се прославил в голямото морско сражение при атола Мидуей срещу японската армия в началото на лятото на 1942 г.

Преведено от английски, „“бест“, означава „най-добрият“. Но преди битката Ричард Бест не бил смятан за такъв. Той бил лейтенантът-командер (капитан 3-ти ранг) от флота на САЩ, командир на 6-а бомбардировачна ескадрила на самолетоносача „Ентърпрайз“. Не се откроявал сред останалите офицери.

Тъй като американските дешифровчици си свършили добре работата, преди предстоящата битка със „самураите“ вече били ясни целите на противника, приблизителното време на атаката и дори местоположението на ударните японски сили.

Според плана на командира на Тихоокеанския флот на САЩ, адмирал К. Нимиц, в навечерието на битката самолетоносачите трябвало да пристигнат в предварително уговорена зона, встрани от очаквания маршрут на японските кораби. Такава маневра позволявала да се нанесе неочакван и мощен удар на японците откъм фланга, откъдето врагът не очаквал атака.

Рано сутринта на 4 юни 1942 г. патрулен самолет „Каталина“ забелязал японската армада. Така информацията, получена преди това от специалистите по дешифриране, била потвърдена. След като узнал координатите на местоположението на противника, Нимиц ги отбелязал върху картата. Но после казал на заместника си по разузнаването, че е сбъркал с около 5 мили (8 километра). От този момент нататък успехът в битката зависел изцяло от пилотите и техните командири.

Срещу 248 самолета, разположени на 4 японски самолетоносача, американските сили разполагали с 233 върху своите самолетоносачи и още 127 самолета във въздушна база „Мидуей“. Прекъсванията в комуникациите и лошата координация обаче изравнили ефекта на численото превъзходство на американците.

До 10.20 ч. на 4 юни японците отблъснали яростните, но лошо направлявани въздушни атаки, като причинили сериозни загуби сред атакуващите американски пилоти. Сега им трябвали само няколко минути, за да осигурят излитането на собствените си самолети. Американските пилоти обаче запазили последния си коз – палубните пикиращи бомбардировачи.

Лейтенант-командер Кларънс Макласки ръководел отряди от самолетоносачите „Ентърпрайз“ и „Хорнет“, а М. Лесли – от самолетоносача „Йорктаун“. 6-та бомбардировъчна ескадрила на Бест била част от групата на Макласки. По време на набирането на височина кислородната система на Бест и други пилоти излязла от строя – затова трябвало да летят по-ниско от другите самолети. Най-близо до ескадрилата на Бест били вражеските самолетоносачи „Кага“ и „Акаги“. Японците не забелязали навреме пикировачите, които се появила от голяма височина. Собствените им изтребители летели ниско, като търсели оцелели американски торпедоносци.

Макласки се насочил към самолетоносача „Кага“, който се намирал най-близо. Но според правилата, водещите отряди трябвало да атакуват най-далечните кораби. В случая това бил водещият самолетоносач на японското съединение – „Акаги“. А „Кага“ трябвало бъде атакуван от отряда, летящ в края на бойния строй. Това била ескадрилата на Р. Бест.

Той информирал капитана, че започва атака срещу „Кага“ (както и се полагало). Но понеже радиовръзката била много лоша, пилотите не можели да се чуят. Така Макласки и Ричард Бест започнали да захождат за атака срещу един и същ самолетоносач.

Бест бързо разбрал какво се е случило. За да не се сблъска с други американски самолети, той прекратил атаката и насочил самолета си към „Акаги“. Към него се присъединили още 2 пикиращи бомбардировача SBD-3 от неговата група. Другите самолети от ескадрилата му продължили нападението срещу „Кага“.

Така групата на Бест разполагала с 3 бомби – всеки самолет с по една. Бомба паднала във водата близо до левия борд на „Акаги“. Друга избухнала в централния асансьор. Пламнали няколко самолета на горната палуба. Последната бомба с тегло 454 килограма ударила ръба на полетната палуба. Нейната експлозия взривила заредените с гориво японски самолети, които били готови да атакуват американските самолетоносачи. Огънят бързо се разпространил в хангара и на горната палуба.

Късметът се усмихнал на Ричард още веднъж – той успял да се измъкне и от зенитния обстрел на противника, като оставил зад гърба си „Акаги“, както и самолетоносачите „Кага“ и Сорю“, те също горели.

След като попълнил боеприпасите, Бест отново повел подчинените си в битката, за да довършат оцелелия самолетоносач на противника – „Хиру“. Той се завърнал последен на своя кораб, след като проверил резултатите от нападението.

После го вкарали в болница. Лекарите строго му забранили да лети, като казали, че подозират баротравма на белия дроб. Истинската диагноза била много по-сериозна. Повредата на кислородното оборудване по време на първата атака причинила туберкулоза.

През 1944 г. Ричард Бест бил освободен от армията поради лошо здраве. Лекарите смятали, че не може да живее с болестта си повече от 10 години. Но той ги опровергал и живял много по-дълго. Героят от битката за Мидуей починал през 2001 г.

След като открили Южна Америка, испанските конкистадори успешно завладявали земите на тамошните индиански племена – но и те самите понякога имали своите неудачи.

Най-тежкото поражение на завоевателя на Мексико – Ернан Кортес, при покоряването на ацтеките било през лятото на 1520 г.

По това време, след като неговият отряд се обединил с частите на друг конкистадор, Панфило де Нарваес, в края на пролетта на 1520 г. под командването на Кортес се оказала значителна войска – повече от 1300 испански войници, включително 97 кавалеристи, 80 аркебузири и арбалетчици. Конниците му формирали всъщност брониран ескадрон, който на откритата равнина бил доста сериозна сила. Европейците били придружавани от 2000 индиански съюзници.

Кортес вече бил влязъл веднъж в столицата Теночтитлан (дн. град Мексико) на 9 ноември 1519 г. Но се наложило да напусне града и през това време там подготвили бунт. Когато се завърнал, ацтеките вдигнали въстание. Испанците и техните привърженици сред индианците трябвало да се бият по улиците на града. Бронираната конница тук била безполезна.

За схватките по улиците испанците издигнали 4 дървени подвижни кули, използвани за прикритие – вътре в тях имало стрелци и малки артилерийски оръдия. Всяка кула била придружена от малка група пехота и конница. Все пак, туземците успели да разрушат кулите, като хвърляли по тях големи камъни.

В уличните битки ацтеките демонстрирали бойните си способности. Испанците преди това в Европа се били сражавали с турци и французи – но за прът път се сблъсквали с толкова ожесточена съпротива. Конкистадорите били обкръжени в царския дворец на столицата, където нямали храна и прясна вода. Духът на неопитните бойци от отряда на Нарваес паднал.

В нощта на 1 юли 1520 г. обединената войска с тежки боеве излязла от обкръжението. Но денят бил избран неудачно и се оказало, че най-тежкото поражение на испанците било нанесено от суеверието. Да се тръгне на пробив именно тогава настоявал италианец, който съставял хороскопи. Астрологът убедил всички да тръгнат точно тази нощ. Войниците повярвали, че това е единственият начин да останат незабелязани. Кортес не вярвал в такива суеверия, но командирите на отрядите свикали съвет и настояли да напуснат Теночтитлан. Те просто отхвърлили възраженията на Ернан. Кортес бил принуден да се подчини на общото им мнение.

Подготвили преносим мост, с който трябвало да преодолеят 3 канала. Моста го влачели съюзни индианци от племето тлашкалтеки.

Кортес нямал възможност да вземе цялото богатство на ацтеките и затова позволил на войниците да отнесат толкова злато, колкото искат. Мнозина от тях, заслепени от блясъка на жълтия метал, взели твърде много.

Но враговете им били бдителни. Ацтеките позволили на противника да мине по тясна дига покрай двореца и неочаквано нападнали испанците откъм водата. Настъпила паника. Алчността на конкистадорите също изиграла своята роля. Претовареният преносим мост не издържал. Конкистадорите, които падали във водата, веднага потъвали под тежестта на награбените ацтекски съкровища. Когато станало ясно, че преносимият мост се е срутил, сред всички испанци настъпил хаос. Командирите загубили контрол над тълпата. Но конкистадорите вървели напред, като запълвали каналите с различни товари и с труповете на индианските си съюзници. Злощастният астролог се удавил заедно с коня си. Някои бойци от ариергарда се втурнали обратно към двореца, където били убити от индианците.

Поради тежките загуби, понесени от конкистадорите и техните съюзници при излизане от обкръжението, тези събития останала в историята като La Noche Triste („Печалната нощ“).

Кортес изпратил писмо до испанския крал, в което съобщил, че ацтеките убили 150 европейци и 2000 съюзнически индианци. Но това са значително занижени данни. Според оценките на конквистадора Б. Диас, участвал в тези събития, по време на уличните битки, пробива от двореца и по-нататъшното си отстъпление, съюзните тлашкалтеки загубили няколко хиляди души.

Ацтеките не успели да избият всички испанци и тлашкалтеки само, защото собствените им бойци започнали да събират военни трофеи. След това загубили още време, докато празнували победата си и принасяли в жертва заловените вражески войници.

След излизането от обкръжението отрядът на конкистадорите бил в плачевно състояние. Оръдията останали по дъното на каналите. Барутът свършвал, тетивите на арбалетите били негодни заради влагата.

Всички оцелели европейци, около 400 конкистадори, били ранени. Оцелели само 23 коня. Малки групи туземци следвали испанците, като ги замеряли с камъни и копия. В една от засадите загинали 2 испанци и един кон, който впоследствие европейците изяли, тъй като страдали от глад.

На 7 юли оцелелите конкистадори се сблъскали с армията на ацтеките при село Отумба. Сякаш настъпвал краят на испанците.

Но ацтеките направили грешка, като решили да дадат битка върху открита равнина. Кортес избрал правилната тактика: тъй като врагът превъзхождал по численост, трябвало да се унищожат вождовете.  Ернан разделил конницата си (20 ездачи) на 4 равни по брой групи. Ацтекските вождове се отличавали с ярките си облекла и така били лесни мишени. Европейските конници нападнали туземците и разпръснали редиците им. Кортес лично съборил ацтекския „главнокомандващ“. Препускащият подире му конкистадор го довършил.

Тази тактика се оправдала. След смъртта на вождовете, жреците започнали да напускат бойното поле, а след тях побягнали и обикновените бойци.

Ацтеките също били храбри, но смелостта и тактиката на европейците победили. Освен това, всички испанци знаели, че ако попаднат в плен, ще бъдат принесени в жертва според жестоките ацтекски обичаи – разпорване на гърдите и изтръгване на сърцето приживе; или пък одрани живи, а след това влажната все още човешка кожа щяла да бъде облечена от някой жрец. Ясно било, че е по-добре да паднат на бойното поле!

От този поход на Кортес през 1520 г. се завърнали само 440 европейци, всичките ранени.